Йордан Радичков
Неосветените дворове (3)

2

Навътре в тайгата якутки доят крави с мъхести вимета; върху плоските покриви на кошарите седят деца и ни изпращат с подсмърчане; северни кучета, лишени от всякакво любопитство, спят пред вратите. Отвсякъде ни обгражда величествена гора и слънцето може да изпрати върху лагерите на скотовъдите само прецедената си светлина. Времето е невероятно тихо и всички шумове стигат до слуха прецедени, каквато е и слънчевата светлина, и изглеждат нереални. Една крава ни поздрави с мучене, но то прозвуча като духване насреща ни, някакво подобие на: хуууууу.

Навътре в тайгата мургави деца берат ягоди. Много ли ягоди набраха децата? Те ни показват кошниците си и през цялото време ни гледат в очите. Очите им лъщят зад тесните процепи на клепките, бяло почти не се вижда, сякаш всичко е само зеница. Много са ви хубави кошниците, им казах. Децата също ми казаха нещо на своя си език, после си разменихме по една усмивка и моите спътници якути, възрастни хора, опитаха ягодите, одобриха ги с поклащане на глава, а децата казаха, че ягодите сами си зреят в тайгата. А аз все гледах кошниците. Те бяха направени от брезова кора на широки ивици, съшити на фигури с конски косми, на самия край горе завършваха с гъста шевица от косми, а дръжките им бяха от еленови сухожилия. Червено кадифе подплащаше тия съдове и ми се стори тогава, че това са най-хубавите съдове за диви ягоди. Всеки от нас си избра по една детска бузка, ощипа я на сбогуване, сякаш всеки отчупи от хляба, поднесен ни от тайгата.

Тия деца не се ли боят да отиват толкова далече в гората? Те няма от какво да се боят, защото живеят в гората. Семето на тоя народ е хвърлено в гората, поникнало е и е също част от голямата тайга, тъй както и царствената лиственица е част от тайгата, тъй както и бялата бреза, и рябината.

Въоръжени с карабини конници ни пресякоха пътя на една просека. Всеки от тях водеше по няколко неоседлани коне. Те седяха малко ребром върху гърбовете и ни поздравиха с поклащане на шапките. Къде отиват тия въоръжени хора? Търсят стада скитащи коне, за да избият угоените от тях за храна. Още не съм видял тия стада полудиви коне; ще ги видя по-късно, идната седмица, когато тръгнем през Чурапчанската тайга. Сега тук могат да се видят висящите във въздуха гробове на шаманите и могилите на земните гробове: върху тях никне трева и сибирската лиственица ги засипва с кафявите си игли. Тайгата се оголва постепенно и якутите ми казват, че дърветата плащат данъка си на земята за туй, че през лятото са се хранили със соковете й. Човек си плаща данъка само веднъж, на това място, тук. Дали ще го окачат на дърво, за да го приспива вятърът, дали ще го турят на кладата на някой хълм, или пък ще го закопаят в земята, туй вече няма никакво значение. Но да прескочим това място и да продължим навътре в тайгата.

Листвениците започват да се отместват тромаво, тук и там са дали вече път на брезата, тук и там се показва рябината, пламтяща като жарава. Още по-нататък няколко купчини дървета стърчат недодялано сред огромна тълпа бели брези. Лиственицата е мъжествено дърво и владее по-суровите места и райони. Там, където има малко ливади или е по-малко усойно, или нагънатата повърхнина е изложена повече на слънце, са струпани — още по-точно, — са излезли на припек крехките и нежни дървета. Дивите и мъжествени лесове са за гигантите. Уютните, почти домашни места са за брезата и рябината. Та тук се бяха скупчили брези, а върху брезите стояха на пост хиляда птици коршуни. Те бяха колкото големи, толкова и важни и не ни обърнаха никакво внимание. Тъй гъсто стояха един до друг, че образуваха плътен огромен пръстен върху дърветата. Вътре, в лагера, охраняван от птиците часовои, се намираше Покровската звероферма.

В района на зверофермата се забранява: стрелба с пушка; корабни сигнали; прелитане на самолети; звукове, превишаващи човешката реч; светлинни сигнали нощем и паленето на огън!

В Покровската звероферма живее нейно царско височество сребърната лисица, обградена от коршуни. Ловците на Якутия изтребват навсякъде грабливия коршун. Тук той стои мрачен и невъзмутим, защото стрелбата в района на зверофермата е забранена. Една птица също може да бъде хитра. Като се наема доброволно да бъде в свитата на сребърната лисица, тя наблюдава същевременно с превъзходство как корабите по река Лена ще минават на пръсти край нея, как ловците мълчаливо носят безполезните си пушки, как самолетите правят широка дъга, за да предпазят въздуха от сътресения. Тук те се хранят, размножават се, остаряват, а болните слизат от дърветата и тръгват пешком към Лена, подкрепяйки се по пътя си с крила; те вървят тежко и дълго, с пъхтене, за да пият вода от реката, и не се връщат никога вече. Техните места по брезите се заемат от младите коршуни, както местата на опадалите листа се заемат напролет от младите издънки на брезата.

Зверофермата е сред един великолепен и тих остров в тайгата, тъй очарователни са ливадите и горите край нея, че човек дори започва да завижда на лисиците. Сред меката трева са разположени дългите върволици на клетките, същински хареми на капризен султан. В центъра на тия хареми се издига една наблюдателна дъсчена кула. Извън фермата, в задния двор, са готварниците с димящи комини, край готварниците шетат непрекъснато хора, главно късокраки якутки и готвачи с дългите си готвашки шапки. Моля ви се, само по-тихо, ако обичате шепнешком, защото лисиците сега почиват. След половин час ще ги събудим, тогава им се поднася закуска. Ние вървим шепнешком на почтително разстояние от спалните на лисиците и в дъното на всяка мрежа виждаме как искри и святка кожата на слънцето и сама дава блясък на всеки слънчев лъч с косъма си. По-младите не спят, те си играят в клетките и ни показват острите си муцуни. Група работници върви с нас, за да ни обясни всичко. А всичко тук е наука, драги читателю. При пушечен изстрел лисиците стават нервни, те не могат да понасят остри шумове, нито пък търпят да бъдат стряскани. При преминаването на реактивен самолет бременните лисици абортират. Звуковете, превишаващи човешката реч, са в състояние да направят тия царски особи истерични, те ще лежат в харемите си, без да раждат нови лисици. Аз слушах всичките тия обяснения и започнах да завиждам на лисиците.

Мигар те са по-чувствителни и по-важни от човека, та човекът ще трябва да ги заобикаля с толкова големи грижи! Мигар човекът трябва да даде на звяра повече удобства, отколкото сам притежава, и да храни звяра два пъти повече от себе си и да го предпазва от всякакви сътресения! Ние можем да съществуваме с лошото си кръвно налягане, да се движим със сърцебиене и ревматизъм и да крепим в себе си душевните рани; ние можем да прекарваме дълго със сухоежбина и да страдаме от пиещата болка на болните си бъбреци, да се удряме в лицата и да ни удрят в лицата, а лисиците да се протягат във фермата и да ни стряскат с тънката си чувствителност, да ни заплашват с истерия и с отказа си да раждат нови лисици!

Лек шум се разнася из двора, по тревата плъпнаха чевръсти якутки с подноси. Върху подносите бяха наредени съдове с риба — закуската на зверовете. Те се протегнаха глезено и кокетно и излязоха от дъната на спалните си, чернооки и хубави. Коршуните по дърветата се раздвижиха, някои се вдигнаха във въздуха, припляскаха с крила, преминаха върху по-близките брези, надвесиха се и изкривиха шии, та да гледат как лисиците ще ядат рибата. Млади лисичета се замятаха весело и почнаха да точат ноктите си в телта на клетките. Лисиците се хранеха много изтънчено. Скелетите и главите на рибите оставаха цели. Животните почистваха внимателно костите с чисто лисича елегантност, без да изцапат блестящите си муцуни. Тъй завършва леката подиробедна закуска в зверофермата. Като наблюдавах шетнята наоколо, си мислех, че животът на човека е нареден извънредно несправедливо. Якутецът на тайгата води прост живот и има проста храна. Във ведрото на огъня ври само едно ястие, понякога то е от месо, понякога е от картофи, но ястието винаги е едно. Менюто на лисицата за един ден напомня менюто на лѝстата от китайски ресторант. Тук ни убеждаваха, че готвачите на зверофермата са по-добри от готвачите на ресторант „Северный“ в столицата Якутск, макар че там уж правели най-хубавото конско ребро.

Всеки би завидял на лисиците за тази част от живота им. По-нататък обаче не!

По-нататък следва полигонът на любовта. Самият полигон представлява една квадратна постройка с телен покрив, тъй че да може да се наблюдава от кулата. По дъсчения под личаха следи от нокти и сребърна козина от лисичи кожи. Престоят на двойките тук е три часа. Тогава работниците на зверофермата се намират в наблюдателната кула, за да решат кои от животните ще останат за размножаване и кои ще бъдат отписани от общежитието. Лисица, която по общо мнение е престанала да върши работата си, се осъжда на смърт. От тази наблюдателна кула, разбира се, не се следи само полигонът на любовта. Оттук се следи поотделно всяко животно, неговото поведение, неговият характер и при всяко забелязано отклонение то плаща с кожата си.

По-нататък са децата лисичета.

И още по-нататък е електрическият стол.

Електрическият стол е едно подобие на впряговете на северните кучета. Неговите нашийници и синджири в момента са празни. Този стол е въведен в употреба, за да не се развалят кожите на зверовете. Фермата има отлични кожари и както ще видим по-нататък, кожите се обработват съобразно капризите на чуждестранните фирми. Едни фирми искат дълги и тесни кожи, други искат кожите да бъдат къси и широки. Лисиците са едни и същи, между тях няма дебелани, но кожарите изпращат на фирмите исканите кожи. Те ги опъват силно на ширина още докато са сурови, и кожите постепенно се скъсяват. Или пък обратното.

С кожата завършва и пътят на всяка сребърна лисица. Ние ще можем да я видим много по-късно в светските салони как хвърля лисичи отблясъци върху рамена и шии.

Тъй си живеят лисиците в Покровската звероферма, наполовината рай, наполовината ад. Ние сядаме с домакините край ведро с димящи картофи и си бъбрем, че животът на човека не е нареден несправедливо и че той няма никакво основание да завижда на сребърната лисица. Само дето не знаем от коя кула ни наблюдават.

И тъй, ние седим с домакините в стогодишната дървена къща и започват да се разказват истории за сребърната лисица и ние всички се убеждавахме постепенно, че дори и когато остане само една кожа от това животно, то и самата му кожа продължава да носи нещо мистично и да пръска странни отблясъци. Така например още се помни една история, свързана със сребърната лисица, с краля на чукчите и с руския губернатор в Якутск.

Кралят на чукчите (разказваше ни ковачът на зверофермата, чиято ковачница беше на почетно разстояние от лисиците, тъй че до ушите им звънкавите удари на чука достигаха приглушени и мелодични), кралят на чукчите, или наричан още Северен крал, имал девет жени, големи стада елени, бил владетел на ловните области, на капаните, барута и на северното сияние. Руският губернатор от Якутск реши да отиде на гости на Северния крал. Той замина през лятото все по река Лена, после през тундрата, равна и гола, та чак при самия владетел на северното сияние, на барута, на ловните полета и т.н. В знак на уважение, гостоприемство и побратимяване Северния крал му отстъпил деветте си жени. Те бяха все хубави жени, бели, както се изрази черният ковач на зверофермата. Губернаторът преспа с тях, с всички поред, денем ходеха да бият дивеч, в тундрата твар всякаква има, накъдето се обърнеш, е пълно с твар, та денем те избиваха различна твар, а нощем губернаторът сменяше жената и на края каза, че много се радва, гдето се е побратимил с такъв забележителен човек като Северния крал, и че той също с радост ще го приеме в своя дом. Владетелят на северното сияние, на барута, на ловните полета и т.н. изпратил сума ти кожи от сребърна лисица за губернаторшата и губернаторът отбелязал, че тя ще остане много доволна.

После той тръгнал пак през тундрата, после по Лена, та чак на кея на град Якутск, където търговците потопявали старите кораби по крайбрежието, за да направят с тях дига и да защитят града от наводнение. Минало време, паднали дебелите снегове, всички се затворили в къщите, замръзващата Лена кънтяла от студ. Една сутрин наблюдателите от кулата на Дигин (стара кула, останала още от времето на първите руски заселници, единствена наблюдателница в тоя северен град) видели нещо да се носи през тайгата, забулено в снежни облаци. Те надали тревога, всяка войнишка душа веднага излязла с оръжието си на пъртините, губернаторът сам застанал начело, но до сражение не се стигнало, защото из снежните облаци се замяркали бягащи елени, кучешки впрягове, подтичващи чукчи с камшици. Сам Северния крал пристигал в Якутск на гости на своя побратим. До едно време хората броили колко нарти имало, натоварени със сребърни лисици, но нартите нямали край и се отказали да броят. И еленови кожи имало много, и едно голямо стадо елени, за да бъде подарено на губернатора. Говорело се също тъй, че и скъпоценности е карал със себе си кралят, но никой тогава не можал да ги види.

Губернаторът се много зарадва на своя побратим и даде вечеря в губернаторството, каквато никога преди и никога след това някой бил давал. Всичкият най-знатен свят бил там и трапезата била отрупана само с кристал и сребърни съдове, тъй както тундрата е отрупана с всякаква твар. Това, що не било благородно, нямало място в губернаторството. В центъра на трапезата светела самата губернаторша, много хубава бяла жена, цялата облечена в сребърни лисици. Кожата й била най-хубавата кожа на света, руска кожа, ако сте чували, дето цена няма. Та представете си до тая руска кожа кожите на сребърната лисица, турете отгоре две хубави руски очи, нито черни, нито кафяви, и ще разберете колко царствена била губернаторшата. Северния крал веднага я одобрил и се изказал още веднъж в смисъл, че е много щастлив, гдето се е побратимил с губернатора, и че за него и за прекрасната губернаторша са стадата елени, впряговете, кожите, нартите. Навън в белия сняг се виждали брадатите елени, вечерящите кучета, чукчите, които се разхождали и поскърцвали по снега с мокасините си.

Северния крал одобрил ястиетата, одобрил напитките и тъй хубаво си пийнал, че почнал да вдига пара и да дими. Губернаторшата, не само жена с изтънчени маниери, но и с изтънчено обоняние, си веела с парфюмираното ветрило, за да прогони мириса от потните кожи на краля. Но кралят пет пари не давал за ветрилото, все повече се приближавал към губернаторшата, почнал да я попритиска и й казал, че е време да се приберат в стаята, за да й съблече дрехата от сребърни лисици. Какво иска той, попитала губернаторшата уж със смях, ама смехът й бил малко нервен. Той ли какво иска? Той ли, той ли… забарабанил с пръсти по трапезата губернаторът. Северния крал ощипал губернаторшата на едно много деликатно място и казал, че иска да спи с нея. На вечерята имало много знатни гости, най-знатните хора на губернския град, и, представете си, сред това възпитано общество с обноски, с маниери, с леки усмивки върху лицата някакъв си облечен в кожи чукча, който има нахалството да поиска публично жената на губернатора. Най-близките доверени хора на губернатора веднага хванали сабите си, по-възпитаните почнали да убеждават госта, че това не е възпитано, но той си държал на своето, никак не искал да се вразуми и настоявал, че с губернатора са побратими. Нервен и блед, губернаторът дал знак да усмирят краля на чукчите, но кралят повикал своите хора и те веднага нахълтали и изпълнили с шум на кожа губернаторството. Вратите тъй си и останали разтворени, през тях нахлували кълба гъста пара, така че в единия край не се виждало какво става в другия край.

Опитали се да заплашат Северния крал. Но той бил владетел на ледовете, на северното сияние, на ловните полета и т.н. Изпаднал в изстъпление, дал някакъв знак на своите чукчи и започнали да изтребват целия кристал и сребро на трапезата, тъй както с губернатора през лятото изтребвали всякаква твар из тундрата, когато се побратимявали. Като опустошил всичко, Северния крал се загърнал в кожите си, казал, че за туй побратимяване той бил отстъпил деветте си кралици на губернатора, а губернаторът не иска да му отстъпи дори една губернаторша. Чукчите плюли на губернаторството и си заминали, тъй както и били пристигнали. Само синкави следи останали от плазовете на техните нарти.

Губернаторшата, щом разбрала, че мъжът й е спал с всичките девет жени на Северния крал, веднага раздрала дрехата си от сребърни лисици и казала, че ще отиде да се хвърли в реката. Но през зимата тук човек не може да стане удавник, водите навсякъде са замръзнали. Губернаторът стои блед и придържа още по-бледата си жена, всички стоят замръзнали по местата си, никой не смее да диша и в тишината внезапно се чува страшен трясък, тъй страшен, че тръпки могат да плъпнат по кожата ти; ветрилото на госпожа губернаторшата паднало на паркета и произвело този трясък. Представяте ли си каква тишина е била, щом като едно паднало ветрило е могло да стресне всичкия губернаторски свят, събран в губернаторството!

А по-нататък какво станало?

Че какво може да стане по-нататък! Нищо. Губернаторът забранил на търговците да купуват сребърни лисици, както и да продават сребърни лисици, и ако някой излезел на улицата със сребърна лисица, то това се смятало за лично оскърбление, нанесено на губернатора.

Тъй тази история била озарена от лисичи блясък и продължава и досега да сияе. Черният ковач потупва кончовете на своите ботуши и ни съветва, ако имаме кристал и сребърни съдове в къщата си, да не се побратимяваме със северни крале.

Навън е вече здрач.

Излизаме навън и чуваме как диша заспиващата тайга, как дишат, хъркайки, коршуните и шумят със сухите си пера и се разнася лаят на лисиците. В България сега е обед, изпреварил съм страната си с осем часа. Един от якутите запява тихо песента на колимските лагерници, за жената, която прелетяла със самолет над замръзналата тайга и си хвърлила фаса през прозореца, а един лагерник намерил фаса, попушил си от него и разхвалил надълго и нашироко хвърчащата дама заради препълненото й със състрадание и благородство сърце. Оттогава колимските лагерници гледат не лети ли самолет в небето и няма ли през прозореца на самолета друга дама да хвърли своя фас. В песента не се казва дали е хвърчал друг самолет и дали в него е имало хвърчаща дама.

Аз гледам полярната звезда. Мисля за деня, когато ще застана под нея сред диханието на Ледовития океан, сред бялата пустош на Севера, разстилам в съзнанието си тая бяла пустош, населявам я с всякаква твар, с еленови и кучешки впрягове, с ловци и кожени юрти. Тръгвам към юртите, за да пия еленово мляко.

Не сега — това ще стане подир месец. Сега ще слезем по склона към Покровск да пием чай на брега на Лена и да отнеса със себе си една кошница от брезова кора и с дръжка от еленово сухожилие.

Сигурно е бил много хитър тоя човек, дето е съчинил песента за дамата от самолета, казва Геня. Друг път ще види той самолет над Колима, ама, на, съчинил песен човекът.

Той сигурно е копаел пеещия лед в рудниците, казва един от нашите спътници. Може би, като копаеш тоя лед и го слушаш как пее, започваш и песен да съчиняваш. Някакво парче лед, съвсем замръзнала работа, а и то пее. Какво остава за човека тогава!

Да, но ние, якутите, малко пеем, казва човекът, дето тананикаше песента. Русите пеят повече, те не само пеят, ами и възпяват.

Колкото и да пеем, казва му другият, все едно, не можем да надпеем земята. Цяла Якутия е само от пеещ лед, как можеш да надпееш Якутия!