Йордан Радичков
Неосветените дворове (4)

3

Якутите не са добри певци, но са отлични стрелци, те са най-добрите снайперисти във време на война; якутите стрелят тъй сигурно, сякаш с ръка улавят летящата птица.

Известен на местните жители ловец при всеки изстрел сваля по две гъски. Друг един ходи на лов само с лодка; той тъй стреля летящите гъски, че застреляната птица пада в лодката. Аз също мога да убия гъска или патица, стига тя да стои на земята, да гръмна в нея и след туй да отида да я ударя по главата с приклада. Казвам това, защото съм поканен да отида с якутски ловци в тайгата.

И тъй отиваме на лов.

Водач ще ни бъде Шамшурин. Трябва да се приготвим, три денонощия ще прекараме в дивата Чурапчанска тайга. Групата ни ще бъде малка, десет човека, а при друг случай ще участвуваме в ловен поход, където групите обикновено са от сто до сто и петдесет човека. При ловни походи тайгата се тресе и трепери!

Стягаме се в къщата на Шамшурин. Еленови кожи за спане, шуби срещу нощния студ, ботуши, които стигат до кръста, за да се газят с тях блатата, космати ушанки и на всекиго по две пушки, защото тук на лов обикновено се отива с две пушки и с по няколко патронташа. Раниците добиха теглото на войнишки раници по времето на маневри.

Аз съм дребен човек и имах чувството, че преди още да стигнем до пристанището, ще загубя себе си в тия шуби, ботуши и кожи. Но ние стигнахме до пристанището, без да се загубя, там вече ни чакаха ловци, всички разгърдени и всички с по една цигара в устата; половината им уста заети с цигарите, другата половина с полуусмивки — полуусмивките бяха за нас. Ние веднага се присъединихме към тях, поразкопчахме се, запушихме и се усмихнахме, само че малко неловко заради пушките и патронташите. „Ще гърмя само във въздуха, казах им, все едно, дивеч не ще застрелям, никога не мога точно да се прицеля“, а те ми казаха: „Заека ще застреляш!“

Наистина, застрелях го, много жестоко, и той веднага стана на дрипа върху постелята от есенна шума. Но за това — после.

Малък кораб ще ни пренесе на другия бряг на Лена. Реката тук е широка осемнадесет километра. Цялото водно пространство е задръстено с кораби, плаващи в две посоки. Ние единствени се провираме пряко тях и те ни изпращат тържествени подвиквания със сирените си. Мислено ги наричам техни величества параходите. Всичкият потребен товар за Севера се носи от тях.

Нашият кораб носи само човешки товар и подир малко ще го изсипе на гористия бряг. Градът Якутск е изчезнал вече от погледа; само висящият във въздуха хеликоптер подсказва къде е неговото летище. Приближаваме брега, разяждан от водата, и тук вероятно ще спрем, но не се вижда никакво селище. Пътниците почват да прибират багажа от палубата. Това са горски работници — те живеят в тайгата; това са професионални ловци — те живеят в тайгата; това са геолози — те живеят в тайгата.

Слизаме на гористия бряг, хората веднага се пръснаха и изчезнаха. И нас веднага ни нападна сибирската гнус.

Тия насекоми (по големина те не надминават бълхата) се носеха на сиви облаци, извираха отвсякъде, от тревата и от дърветата, нарастваха и ставаха все повече и повече. Главите на моите спътници потънаха в тия сиви облаци. Те не само хапеха, ами се въвираха навсякъде, щом видеха открита кожа, влизаха в очите и там мряха, разнасяйки лютива смрад. На помощ дойде пастата. Намазахме се и сибирската гнус се оттегли от почитаемите човешки лица. Само Семьон не се намаза; не защото не го хапе, а защото Семьон не обръща внимание на насекомото. Якутите казаха на насекомите да идат при Семьон, при него има какво да се яде и той каза: нека дойдат, аз ги трепя с очите си. Ще ви питам, като стигнем на Чопо! На Чопо пет пари не дават за вашата паста!

Чопо е езеро в тайгата, нашата крайна цел, там ще бъде бивакът ни. И тъй, конвоирани от гнуста, тръгваме към Чопо. Най-напред изкачваме един склон и минаваме през безименно селище от седем-осем дървени къщи. Тропаме на една къща и групата ни нараства с още двама ловци. Единият от тях по-нататък ще се занимава с ведрото и с гумената лодка. Щом излязоха пред къщата, гнуста веднага огради и тях, а един облак от нея ни пресрещна, покачен върху гърба на черно прасе. По-нататък до езерото не срещнахме никого.

По пътя якутите говориха известно време на своя якутски език и после човекът с ведрото и гумената лодка разказа как гори тайгата, гори и се сгромолясва, гори и се сгромолясва (ако сте виждали как се сгромолясва убитият лос) и всичко потъва в дим, небето потъва в дим, слънцето никакво не се вижда, реките потъват в дим и корабоплаването спира, и корабите стоят на котва там, дето са сварени, летищата потъват в дим и самолетите спират да летят. А тайгата гори и се сгромолясва сред пламъци, наполовина червени, наполовина черни от смолата. Птиците се задушават, падат и изгарят още във въздуха, защото страшно е нажежена пещта на тайгата, зверовете с писъци се овъгляват и конско цвилене оглася всичко — полудивите коне полудяват. От вода до вода, тъй гори тайгата и никой не може да я изгаси, а ако вали дъжд, се превръща веднага на пара, преди още да се е докоснал до пламъците.

Ето какви страшни стихии дремят в тая тайга, затуй да бъдем предпазливи и внимателни с нея. Тя е кротка като очите на сибиряците; тя е мека като душата на сибиряците, гостоприемна е като сибирска къща и докато вървяхме през нея, ми се струваше, че тъкмо тя е оформяла сибирския характер, дала му е много от своята вглъбеност. Живеещите в нейните гори са част от нея и в тях също дремят страшни стихии, затуй да бъдем предпазливи и внимателни с тях! „Кой искаше да завземе Русия? — ме бе попитал предната вечер един сибиряк от златните мини. — Наполеон? Хитлер?… Наполеон беше мужик, но Кутузов беше по-голям мужик. Хитлер не беше мужик. Кой друг ще посегне? У нас може да е добро, може и да е лошо, но у нас винаги е хубаво. Простият Иван, кога изучи, ще стане голям Иван. Той е руски Иван! Кой друг иска да завземе Русия? И по другите светове има мужици, но руският си остава най-големият!“ За това си спомних, докато вървяхме из Чурапчанската тайга към Чопо.

Чопо беше пустинно, застинало езеро. От едната си страна се ограждаше от черните зъбери на опожарена тайга. Сред горялото никнеха подрасти, морави, жълти, зелени, и аленееше рябина. От другата му страна се издигаше живата тайга, малко стъписана, за да направи място на едно бяло пасбище. Тук и там над водата стърчаха кичури тръстика. Те щяха по-късно да ни дадат прикритията си.

Неколцина веднага отидоха в тайгата да бият зайци за вечеря. Другите се заловиха да приготвят колиба. Заедно с тях беше и Геня. Човекът с ведрото и с гумената лодка донесе вода от езерото и почна да надува плаващия съд. На нас с Шамшурин се падна огънят. Нямам никаква представа от огън в тайгата. Забелязал съм, че когато човек не знае една работа, той се залавя с голямо усърдие с нея и влага излишно старание. Обаче работата си остава непоклатима за невежата въпреки неговото усърдие; туй може да се наблюдава във всички области на съвременния свят.

Та аз се забих тутакси като карфица в тайгата и почнах да събирам там сухоежбина, опадала по земята, за да можем да напалим с Шамшурин огън за десет мъже. По едно време, гледам, Шамшурин върви с брадва между дърветата и ги оглежда. Избра си едно дърво и вероятно го одобри, за каквото му трябваше, защото почна да го сече. Това беше първият остър звук, който чух в стихналата тайга. Приближих до секача и го попитах защо сече това дърво, то може да бъде мачта на кораб, я какво хубаво дърво е. „За огъня, ми каза той, нали ще палим огън?“ Погледнах жалката сухоежбина, стисната под мишница, но не я хвърлих, защото тя сама се изхлузи. Шамшурин продължаваше да сече с равен широк размах, във въздуха летяха трески; по едно време дървото извика: „Е? А!“, загуби опора, опита се да се залови за другите дървета, но те стояха наистина като дървета край него, никой не се притече да го подкрепи, то изсвистя яростно, търсейки по пътя убиеца си, и се сгромоляса. Помъкнах го към якутеца, дето помпаше лодката и дето стоеше ведрото с вода, а Шамшурин продължи да сече.

Шамшурин продължи да сече гората, разгорещяваше се от работата си, свали си шапката, съблече си якето от кожа, запретна ръкавите си, потъна в пот и цялото му тяло димеше. А тялото на Шамшурин е едно зараснало решето от войната, тъй много е дупчено! То беше затворило раните, си, беше ги покрило с нови мускули и те играеха сега и подскачаха заедно с брадвата. Беше хубаво да се гледа как той сече гора. Едно отсечено дърво отказа да се повали, то падна право в прегръдките на дървото до себе си, сякаш цял живот бе чакало да го отсекат, за да падне в тия прегръдки, и не се помръдна повече, като че бе заковано там: „Тъй ли?“ — каза Шамшурин и отиде да сече другото дърво. Той го отсече; двете дървета нададоха писъци, завъртяха се във въздуха и паднаха с гневно фучене. Той облече коженото си яке, запаса брадвата в пояса и събра трески, хвърчали при сеченето. Шамшурин дълго вдишваше тяхната миризма. „Мирише на ранена тайга“ — ми каза той.

След което ние почнахме да пренасяме дърветата на едно място, на голото, а якутецът вече бе успял да надуе лодката и я тътреше към езерото. Тогава аз чух остро цвилене на кон. Бях клекнал до Шамшурин и скочих веднага, а той продължи да си гледа работата, дори не обърна глава в посоката, откъдето идеше цвиленето. Погледнах якутеца, той продължаваше да тътре към езерото надутата лодка, сякаш никога не бе цвилил кон.

Но той цвилеше и тичаше право към нас. В паузите чувах как бият копитата му и гората шуми от неговия бяг. Живата тайга се раздвижи и върху бялото пасбище се втурна един бял кон. Той ми се стори съвършено бял, докато правеше дъга, за да убие инерцията на своя бяг. Не, не, не беше бял, гърбът му имаше леко сив оттенък, гърдите му бяха пепеляви. Тъмна грива се люлееше и стигаше чак до коленете му, а опашката метеше земята. Косматата му глава бе като чук. Това бе полудив кон. В тайгата тия коне живеят на стада. За тях не се грижи никой ни зиме, ни лете. Стрелците на коне претърсват тайгата и избиват част от тия стада за храна. Той се беше отлъчил от стадото. Тръгнах към него, но туй не му направи никакво впечатление, конят даже не ме погледна, а удари земята с копитото и изцвили, обръщайки се отново към мълчаливата тайга, дето го бе срещнал страхът. „Иди си, иди си — му каза Шамшурин. — Не бой се!“ Малко пушек се появи между направените на купол дървета, нашият огън щеше да пламне. Якутецът бе успял най-после да дотътре гумения съд до езерото и му правеше път през тръстиката. Конят продължаваше да стои, сякаш го бяха забили за пасбището. Гнуста се надигна от езерото, оформи се в облак и се понесе в пространството към коня; обгради го отвсякъде, животното посивя. Но това бе краткотрайно. Опашката на самеца престана да мете земята. Тя се разлюля, нагърчи се и почна да се мята из въздуха, като помиташе всичко пред себе си. После раздвижи отривисто глава, тъй че гривата довърши останалото. Разбитата гнус се вдигна високо, почна да се прегрупира, а откъм езерото вече идваше нова. Но конят не я дочака. Той тръгна в лек тръс, поспря се, за да съобрази нещо с тежката си глава, и препусна към тайгата, процвилвайки, сякаш подвикваше някому.

А през туй време останалите довършваха колибата, като използуваха миналогодишни ребра, оставени тук от други ловци. Бяха я покрили, бяха постлали отдолу сухи клони, върху клоните белееха примамливо еленовите кожи и шубите. Край колибата висяха окачени нашите пушки и патронташите. Един от якутите бе почнал вече да се запасва. Тогава дойдоха и другите от тайгата, всеки от тях носеше по една голяма връзка зайци. Семьон носеше две. Якутецът с лодката остави своя гумен съд в тръстиката и тръгна към лагера. Той извади пътьом нож от ботуша си и веднага почна да дере зайците, без да каже нито една дума. По едно време само погледна Семьон, Семьон се почеса и отиде да накопае с ножа си див лук, защото зайците ще се варят с див лук във ведрото.

С Шамшурин окачихме ведрото край огъня; пламъците му се издигаха пет-шест метра високо, дърветата горяха и разнасяха мирис на смола наоколо. Един от якутите се увиваше в кожи в колибата, той лягаше да поспи, защото през нощта ще отиде на пасбищата в тайгата да трепе зайци. Семьон донесе дивия лук и ние почнахме да се стягаме за лова на дивите патици.

Слънцето се спускаше отвисоко към своя залез и строеше пирамида от светлина. Въздухът доби непонятна прозрачност, видимостта изглеждаше тъй далечна, сякаш погледът стигаше до самото място на залеза. Тайгата промени цвета си, горелите дървета продължаваха да стоят все тъй неподвижно, но добиха бакърен оттенък. Червеният цвят в подрастите заплашваше да се разлее в езерото и да се обгърне в пара.

Взех една пушка и два патронташа. Якутецът изплакна одраните зайци в езерото, натъпка ги във ведрото, водата преля върху огъня, той не й обърна никакво внимание, а хвърли дивия лук вътре, сипа сол и погледна ловците — готови ли са. Ловците бяха готови, само приятелят на Семьон клечеше пред колибата и връзваше с еленови върви краката на спящия якутец, та като стане, да падне. Той каза на Семьон да внимава какво ще стане, защото щял да стреля само опръстенени патици, а ако няма опръстенени, ще стреля мъжки патици.

Якутецът с гумената лодка ни поведе подире си. Той вървеше леко, като че се боеше да не натежи на земята. Той щеше да ни разположи на различни места в езерото, преди още да е почнал прелетът на птиците. Най-напред остави Шамшурин край малък сал от леко дърво. Шамшурин взе дълъг прът, затътра сала към езерото, бутна го във водата и стъпи отгоре му. С помощта на пръта той се отлепи от брега и се насочи към най-близките тръстики, за да използува прикритието им срещу птиците, ние продължихме край брега и групата ни оредяваше. После дойде моят ред, после редът на Геня, на Семьон и т.н., докато опасахме цялото езеро.

Примъкнах сала до водата, взех дълъг прът, но не влязох веднага в езерото. Запуших цигара и огледах отново околността. Нашият огън бе издигнал пламъците си до височината на дърветата и продължаваше да се разпалва. Зад него се виждаше колибата, където бяха вързаните крака на ловеца. Пасбището стоеше пустинно в своята белота, изпълнено с очакване. Върху пасбището се появи якутецът с леката си походка, премина го спокойно и спря при огъня. Той размести дърветата, пръснаха се искри, после застана на едно коляно и почна да връзва нещо — мяташе дългото въже и връзваше. Когато се изправи, видях, че е удължавал дръжката на своето гребло.

От другата страна слънцето продължаваше да се крепи върху пирамидата от светлина.