Лорън Кейт
Сълза (8)

7
Повторна среща

— Ти!

Еврика стоеше на вратата, от нея се стичаше вода и капеше по мраморната настилка, докато се взираше в момчето, което бе ударило колата й. Андър се беше преоблякъл отново в изгладената бяла риза и тъмните джинси. Сигурно беше окачил безупречната риза без нито една гънка в съблекалнята; в нейния отбор никой не правеше така.

Застанал на украсената с дървени решетки за увивни растения веранда в здрача, Андър имаше вид сякаш е от друг свят — свят, където външният вид не е подвластен на климатичните условия. Сякаш беше независим от заобикалящата го атмосфера. Еврика се почувства смутена заради разрошената си и сплъстена коса и босите си, опръскани с кал крака.

Начинът, по който бяха сключени ръцете зад гърба му, подчертаваше ширината на гърдите и раменете му. Изражението му беше неразгадаемо. Сякаш сдържаше дъха си. Това изнервяше Еврика.

Може би беше заради тюркоазения цвят на очите му. Може би — заради абсурдното старание, с което беше предотвратил участта на онази катерица. Може би заради начина, по който я гледаше, сякаш виждаше нещо, което тя не знаеше, че сама копнее да види у себе си. Само за един миг това момче беше успяло да достигне до нея. Караше я да се чувства изключителна.

Как беше стигнала от бесен гняв към него до кискане заедно с него, още преди да е научила името му? Еврика не правеше такива неща.

Очите на Андър станаха топли, намирайки нейните. Тялото й потръпна. Имаше чувството, че дръжката на бравата, която стискаше, бе нагрята отвътре.

— Как разбра къде живея?

Той отвори уста да отвърне и тогава Еврика усети Брукс зад гърба си на прага. Гърдите му докоснаха леко раменната й лопатка, докато той подпираше лявата си ръка на рамката на вратата. Тялото му заслони нейното. Беше толкова мокър от бурята, колкото и тя. Надникна над главата на Еврика към Андър.

— Кой е този?

Кръвта се отдръпна от лицето на Андър, придавайки на вече бледата му кожа призрачен вид. Макар че тялото му почти не помръдна, цялото му държание се промени. Брадичката му се повдигна леко, при което раменете му се отдръпнаха с цял сантиметър назад. Коленете му се присвиха сякаш се готвеше да скочи.

Нещо студено и отровно го бе обладало. Яростният му поглед към Брукс накара Еврика да се зачуди дали беше виждала ярост преди този миг.

Никой не се биеше с Брукс. Хората се биеха с неговите приятели от селските райони на Юга в Уейдс Хол през уикендите. Биеха се с брат му, Сет, който имаше същия остър език, който вкарваше Брукс в неприятности, но нищичко от острия и бърз ум, който му помагаше „да се откачи от кукичката“. През седемнайсетте години, през които Еврика познаваше Брукс, той никога, нито веднъж не беше нанасял или получавал юмручен удар. Той се провря по-плътно до нея, изправяйки рамене, сякаш всичко това беше на път да се промени.

Андър хвърли бърз поглед над очите на Брукс. Еврика погледна през рамо и забеляза, че отворената рана на Брукс се вижда ясно. Косата, която обикновено падаше и закриваше челото му, беше мокра и отметната настрани. Превръзката, която беше отлепил, сигурно беше паднала, докато тичаха през дъжда.

— Проблем ли има? — попита Брукс, като положи длан върху рамото на Еврика с толкова собственически жест, с какъвто не беше си служил след единствената им „среща“, когато отидоха да гледат „Чарли и шоколадената фабрика“ в „Детската къща“ на Ню Иберия в пети клас.

Лицето на Андър потрепна конвулсивно. Измъкна ръце иззад гърба си, разтвори сключените си пръсти и за момент Еврика знаеше, че той ще удари Брукс с юмрук. Дали тя трябваше да се сниши, или да се опита да блокира удара?

Вместо това той й подаде портмонето й.

— Забрави си това в пикапа ми.

Портмонето беше избелял кафяв сгъващ се на две портфейл, който Диана й беше донесла от едно пътуване до Мачу Пикчу. Еврика губеше и намираше портфейла — и ключовете си, и слънчевите очила, и телефона си — толкова редовно, че хвърляше Рода в пълен смут, така че не беше особено шокиращо, че го бе оставила в пикапа на Андър.

— Благодаря. — Посегна да вземе портфейла от него и когато връхчетата на пръстите им се докоснаха, Еврика потрепери. Между тях имаше електричество, което тя се надяваше, че Брукс не може да види. Не знаеше откъде се беше взело; не искаше да го изключва.

— Адресът ти беше върху шофьорската ти книжка, затова ми хрумна да дойда и да ти върна портфейла — рече той. — Освен това записах телефонния си номер и го пъхнах вътре.

Зад нея Брукс се прокашля в юмрука си.

— За колата — обясни Андър. — Когато получиш оценка на щетите, обади ми се. — Усмихна се толкова топло, че Еврика се ухили в отговор като селски идиот.

— Кой е този тип, Еврика? — гласът на Брукс беше по-висок от обикновено. Сякаш търсеше начин да се присмее на Андър. — За какво говори?

— Той, ъъъ, се блъсна отзад в колата ми — измънка Еврика, толкова унизена пред Андър сякаш Брукс беше Рода или баща й, а не най-старият й приятел. Започваше да изпитва чувство на клаустрофобия, докато той стоеше така над нея.

— Откарах я обратно до училище — обясни Андър на Брукс. — Но не виждам теб какво те засяга това. Освен ако не предпочиташ да е вървяла пеша?

Това завари Брукс неподготвен. Раздразнен смях се откъсна от устните му.

После Андър се наклони напред, ръцете му се изстреляха над главата на Еврика. Той сграбчи Брукс за края на тениската.

— От колко време си с нея? От колко време?

Еврика се сви между тях, стресната от гневния изблик. Какви ги говореше Андър? Тя трябваше да направи нещо, за да потуши напрежението на ситуацията. Но какво? Не си даваше сметка, че инстинктивно се обляга на гърдите на Брукс, вдъхващи й усещането за нещо безопасно и познато, докато не почувства дланта му върху лакътя си.

Той не трепна, когато Андър му се нахвърли. Промърмори:

— Достатъчно дълго, за да знам, че задниците не са неин тип.

Тримата бяха почти накамарени един върху друг. Еврика можеше да почувства дишането на двамата. Брукс имаше мирис на дъжд и на цялото детство на Еврика. Андър излъчваше миризмата на океан, който тя никога не бе виждала. И двамата бяха прекалено близо. Имаше нужда от въздух.

Вдигна поглед към непознатото, бледо момче. Погледите им се срещнаха. Тя леко поклати глава към Андър, питайки: Защо?

Чу шумоленето, когато пръстите му се разхлабиха и пуснаха ризата на Брукс. Андър направи няколко вдървени крачки назад, докато застана на ръба на верандата. Еврика си пое дъх за пръв път сякаш от час.

— Съжалявам — промълви Андър. — Не дойдох тук за схватка. Просто исках да ти върна нещата и да ти кажа как да се свържеш с мен.

Еврика го проследи как се обръща и отново излиза в сивия ситен дъжд. Когато вратата на пикапа му се затръшна, тя затвори очи и си се представи вътре. Почти почувства топлата, мека кожа под себе си, чу тромпета на местната легенда Бънк Джонсън по радиото. Представи си гледката през предното стъкло, докато Андър караше под балдахина от дъбове на Лафайет към дома си — където и да бе този дом. Искаше й се да знае как изглежда домът му, какъв цвят са чаршафите на леглото му, дали майка му приготвя вечеря. Дори след начина, по който той току-що се беше държал с Брукс, Еврика копнееше да е отново в онзи пикап.

— Излиза психопатът — промърмори Брукс.

Тя гледаше как задните светлини на Андър изчезват в света отвъд нейната улица.

Брукс започна да масажира раменете й.

— Кога ще се съберем пак да си побъбрим с него?

Еврика претегли претъпкания портфейл в дланите си. Представи си как Андър тършува из него, как гледа картата й за библиотеката, ужасяващата снимка на ученическата й лична карта, касовите бележки от бензиностанцията, където тя си купуваше цели планини от дражета „Ментос“, стари билети от смущаващи любовно-романтични филми, които Кат я влачеше да гледат в киното е евтини прожекции за по един долар, безброй дребни монети в преградата на портфейла, където си прибираше рестото, няколко долара, ако имаше късмет, четирите черно-бели снимки на нея и майка й, направени в онези кабинки на един уличен панаир в Ню Орлиънс в годината, преди Диана да почине.

— Еврика? — каза Брукс.

— Какво?

Той примигна, изненадан от остротата в гласа й:

— Добре ли си?

Тя отиде до края на верандата и се облегна на бялата дървена балюстрада. Вдъхна аромата на високия розмаринов храст и прокара длан по клоните му, разпръсквайки увисналите по тях капки дъжд. Брукс затвори остъклената врата зад гърба си. Приближи се до нея и двамата се загледаха навън към мокрия път.

Дъждът беше спрял. Над Лафайет се спускаше вечер. Златен полумесец търсеше мястото си в небето.

Кварталът на Еврика се простираше по протежението на един-единствен път — Шейди Съркъл, — който оформяше продълговат „клуп“ и се изстрелваше на няколко къси слепи улички по пътя. Всеки разпознаваше всички останали, всички си махаха с ръка, но не се бъркаха взаимно в работите си толкова, колкото вероятно хората в квартала на Брукс в Ню Иберия. Нейната къща беше на западния край на Шейди Съркъл, с гръб към тясна ивица от лагуната. Предният й двор гледаше към друг преден двор през улицата, а през кухненския прозорец на съседите си Еврика можеше да види госпожа Льо Блан, с червило и тясна готварска престилка на цветя, да разбърква нещо на печката.

Госпожа Льо Блан водеше часовете по катехизис в „Сейнт Едмъндс“. Имаше дъщеря, няколко години по-голяма от близнаците, която обличаше в шикозни тоалети в тон със своите. Двете Льо Блан изобщо не бяха такива, каквито някога бяха Еврика и Диана — ако не се броеше, може би, явното им взаимно обожание, — и въпреки това от катастрофата насам Еврика намираше своите съседки, майка и дъщеря, за пленителни. Взираше се от прозореца на спалнята си, гледаше ги как тръгват за църква. Високите им руси конски опашки блестяха по един и същ начин.

— Нещо не е наред ли? — Брукс побутна коляното й със своето.

Еврика се извърна да го погледне в очите:

— Защо беше толкова враждебен към него?

— Аз? — Брукс притисна ръка към гърдите си. — Ти сериозно ли говориш? Той… аз…

— Ти стоеше над мен като някакъв властен, собственически настроен по-голям брат. Можеше да се представиш.

— В едно и също измерение ли сме? Тоя тип ме сграбчи сякаш искаше да ме запрати в стената. Ей така, без причина! — Той поклати глава. — Какво ти става? Да не си хлътнала по него или нещо такова?

— Не. — Знаеше, че се изчервява.

— Хубаво, защото е възможно да прекара абитуриентския бал в килията на изолатора.

— Добре, разбрах мисълта ти. — Еврика го побутна леко.

Брукс се престори, че се препъва назад сякаш го беше блъснала силно.

— Като говорим за жестоки престъпници… — После той й налетя, като я улови за кръста и я повдигна от земята. Метна я на рамо, както правеше, откакто внезапното му израстване на ръст в пети клас го бе извисило с петнайсет сантиметра над останалите от техния клас. Завъртя Еврика на верандата, докато тя пискливо му завика да спре.

 

— Хайде де. — Тя беше надолу с главата и риташе. — Не беше толкова лош.

Брукс я смъкна на земята и се дръпна. Усмивката му изчезна.

— Тотално си обзета от желание по онзи перко.

— Не съм. — Тя натъпка портфейла в джоба на дългата си плетена жилетка. Умираше да погледне телефонния номер. — Прав си. Не знам какъв му беше проблемът.

Брукс облегна гръб на балюстрадата като потропваше с петата на единия си крак по пръстите на другия. Отметна мократа си коса от очите. Раната му пламтеше в оранжево, жълто и червено, като огън. Мълчаха, докато Еврика чу приглушена музика. Дрезгавият глас на Мая Кейс ли пееше „Такава самота ме мъчи, че мога да заплача“ на Ханк Уилямс?

Брукс измъкна бръмчащия телефон от джоба си. Еврика зърна знойни очи на снимката върху дисплея. Брукс изключи звука на телефона и вдигна очи към Еврика:

— Не ме гледай така. Само приятели сме.

— Всичките ти приятели ли си записват собствен тон на звънене? — прииска й се да може да изчисти сарказма от гласа си, но той все пак се промъкна.

— Мислиш, че лъжа ли? Че тайно излизам с нея?

— Не съм сляпа, Брукс. Ако бях момче, и аз щях да си падам по нея. Не е нужно да се преструваш, че тя не е ослепителна и неудържимо привлекателна.

— Има ли нещо малко по-директно, което искаш да кажеш?

Да, но не знаеше какво.

— Имам домашни. — Беше това, което все пак каза, по-студено, отколкото възнамеряваше.

— Да. И аз. — Той бутна силно предната врата, за да я отвори и грабна дъждобрана и обувките си. Спря за миг в края на верандата сякаш се канеше да каже още нещо, но после видяха червената кола на Рода да се задава бързо по улицата.

— Мисля да се омитам — рече той.

— До скоро — помаха му Еврика.

Докато се отдалечаваше бързо от верандата, Брукс подвикна през рамо:

— Във всеки случай с удоволствие бих си сложил като тон на звънене някое твое изпълнение.

— Ти мразиш гласа ми — провикна се тя.

Той поклати глава:

— Гласът ти е очарователно фалшив. У теб няма нито едно нещо, което бих могъл някога да намразя.

Когато Рода зави в тяхната автомобилна алея, с големите си слънчеви очила, макар че луната се беше показала, Брукс й хвърли преувеличена широка усмивка и й помаха, после затича към колата си — смарагдовозлатистия „Кадилак“ с наклонен покрив на баба си, модел от деветдесетте, който всички наричаха „Херцогинята“.

Еврика тръгна да се качва по стъпалата, надявайки се да успее да стигне горе и зад затворената врата на стаята си преди Рода да излезе от колата. Но жената на баща й бе твърде бърза. Еврика едва беше затворила остъклената врата, когато гласът на Рода прогърмя в нощта:

— Еврика? Трябва ми помощ.

Еврика се обърна бавно, докато подскачаше на един крак като в игра на „дама“ по кръглите тухли от двете страни на градината, после спря на няколко стъпки от колата на Рода. Чу телефонния звън с гласа на Мая Кейс — отново. Някой със сигурност не се притесняваше, че звучи прекалено нетърпеливо.

Загледа как Брукс затваря вратата на „Херцогинята“. Вече не чуваше песента, не можеше да види дали той е вдигнал телефона.

Очите й още проследяваха задните светлини на колата му, когато в ръцете й се приземи опакована в найлон торба от химическото чистене. Миришеше на химикали и на онези ментови дражета, дето ги имаше на касата в китайския ресторант за храна за вкъщи. Рода нахлузи дръжките на торбите с покупки върху ръцете си и преметна тежката чанта с лаптопа си на рамото на Еврика.

— Да се скриеш от мен ли се опитваше? — Рода повдигна вежда.

— Ако предпочиташ да изостана с домашното, мога да си вися тук цяла нощ.

— Ммм-хмм. — Днес Рода беше с костюма си с цвят на атлантическа сьомга и черни обувки на токчета, които успяваха да изглеждат едновременно неудобни и демоде. Тъмната й коса беше вдигната на кок, който винаги изглеждаше на Еврика така сякаш някой беше хванал косата и я беше разтеглил в две различни посоки. Тя беше наистина красива и понякога Еврика можеше дори да види това — когато Рода спеше или гледаше в захлас децата си, редките моменти, когато лицето й се отпускаше. През повечето време обаче Рода просто изглеждаше сякаш закъснява за нещо. Носеше това възоранжево червило, което се беше изтрило, докато изнасяше лекция пред тазвечерния бизнес клас в университета. Малки поточета в избледнял оранжев цвят се стичаха по гънките на устните й.

— Звънях ти пет пъти — каза Рода, като затръшна с хълбок вратата на колата. — Не вдигна.

— Имах състезание.

Рода щракна бутона за заключване на дистанционното на колата си.

— Изглежда, просто се мотаеше с Брукс. Знаеш, че е делнична вечер. Как мина при терапевтката? Надявам се, че не си направила нещо, с което да ме изложиш.

Еврика хвърли поглед към струйките червило на мащехата си, представяйки си, че са мънички отровни потоци, стичащи се от земя, заразена с нещо гадно.

Можеше да обясни всичко на Рода, да й напомни за времето днес следобед, да й каже, че Брукс се беше отбил само за няколко минути, да започне да превъзнася клишетата на д-р Ландри — но знаеше, че не след дълго щеше да се наложи да обсъдят автомобилната катастрофа и трябваше да запази енергията си за това.

Когато токчетата на Рода затракаха по тухлената пътека към верандата, Еврика я последва, като промърмори:

— Добре съм, благодаря, а твоят ден как мина?

Най-горе на стълбите на верандата Рода спря. Еврика проследи как тилът й се обръща надясно, за да огледа автомобилната алея, в която току-що беше спряла. После се обърна и я изгледа гневно:

— Еврика, къде е джипът ми?

Еврика посочи към глухото си ухо, печелейки време.

— Извинявай. Какво каза? — Не можеше да разкаже отново историята, не и точно сега, не и на Рода, не след ден като този. Беше така празна и изтощена сякаш отново й бяха промивали стомаха. Предаде се.

— Джипът, Еврика. — Рода потропа с носа на изящната си обувка по верандата.

Еврика заби босия си палец толкова силно в тревата, че направи вдлъбнатина.

— Питай татко. Той е вътре.

Дори гърбът на Рода се мръщеше, когато тя се обърна към вратата и рязко я отвори:

— Трентън?

Най-после сама във влажната вечер, Еврика пъхна ръка в джоба на дългата си жилетка и измъкна портфейла, който Андър й беше върнал. Погледна в преградата и видя малко квадратче лист от тетрадка с редове между седемте си банкноти по един долар. Той внимателно беше изписал с черно мастило:

Андър. Местен телефонен номер. И думата „Съжалявам“.