Лорън Кейт
Сълза (18)

17
Скачане по повърхността

През вратата под табелата със знака „Изход“, надолу по къс, тъмен коридор Андър поведе Еврика към друга врата. Не говореха. Телата им бяха плътно едно до друго. Да държи ръката на Андър беше по-лесно, отколкото беше очаквала — тя пасваше на нейната. Някои ръце просто пасваха на други. Това я подсети за майка й.

Когато Андър посегна за дръжката на втората врата, Еврика го спря.

Посочи към червена лента напряко на вратата:

— Ще задействаш алармата.

— Как мислиш, че влязох? — Андър пусна вратата. Не прозвуча аларма. — Никой няма да ни хване.

— Доста си самоуверен.

Челюстта на Андър се напрегна:

— Не ме познаваш много добре.

Вратата се отваряше към морава, която Еврика не беше виждала никога преди. Тя гледаше към кръгло езерце. От другата страна на езерото се намираше планетариумът, с кръг от прозорци със затъмнени стъкла точно под купола му. Въздухът беше сив, безветрен, малко студен. Миришеше на дърва за горене. Еврика спря до ръба на къс бетонен перваз точно отвъд изхода. Провлече носа на обувката си през тревата.

— Искаше да говорим? — каза тя.

Андър хвърли поглед към обраслото с хлъзгав мъх езеро, обрамчено от вечнозелени дъбове. Клоните се извиваха надолу като възлести пръсти на вещици, посягащи към земята. Ивици оранжев мъх висяха подобно на паяци, увиснали от зелени паяжини. Както при повечето места със застояла вода в тази част на Луизиана, блатистото езеро едва се виждаше заради цялата плаваща маса от трептящ мочур, мъха, туфите от лилии и брасения^[1] с пурпурни цветове, покриващи повърхността му като килим. Тя знаеше точно как мирише там долу — наситен, гнил мирис, мирис на смърт.

Андър тръгна към водата. Не й направи знак да го последва, но тя го направи. Когато стигна досами блатистото езерце, той спря.

— Какво правят тук тези? — той приклекна пред туфа бели като сметана малки нарциси досами водата. Цветовете напомниха на Еврика за бледозлатистата разновидност на тези цветя, които се провираха под пощенската кутия на старата й къща в Ню Иберия всяка година около рождения й ден.

— Малките бели нарциси са често срещани тук — каза тя, макар че годината беше доста напреднала и вече беше късно подобните им на тромпети цветчета да изглеждат толкова здрави и свежи.

— Не са малки нарциси — каза Андър. — Истински са.

Той прокара пръсти по тънкото стъбло на едно цвете. Отскубна го от пръстта и се изправи на крака, така че цветето беше на нивото на очите на Еврика. Тя забеляза масленожълтата фунийка в центъра му. Разликата с външните листенца с цвят на сметана беше толкова малка, че човек трябваше да се вгледа отблизо, за да я види. Във вътрешността на фунийката потрепна черна тичинка, раздвижена от внезапен бриз. Андър протегна цветчето сякаш щеше да го даде на Еврика. Тя повдигна ръка да го приеме, спомняйки си едно друго цвете — друг нарцис, — което беше видяла наскоро: на гравирания върху дърво образ на плачещата жена от книгата на Диана. Сети се за един ред в пасажа, който Мадам Блаватски беше превела: как Селена намира принца, коленичил близо до реката в туфа нарциси.

Вместо да й подаде цветето, Андър смачка венчелистчетата в здраво свит, треперещ юмрук. Издърпа стъблото и го метна на земята:

— Тя направи това.

Еврика отстъпи назад:

— Коя?

Той я погледна сякаш забравил, че тя е там. Напрежението в челюстта му отслабна. Раменете му се издигаха и отпускаха от смесена с примирение меланхолия.

— Никоя. Да седнем.

Тя посочи към една пейка наблизо между два дъба, вероятно мястото, където служителите на музея идваха да обядват в дните, когато не е прекалено влажно. Кафяви гнездящи пеликани се разхождаха бавно по пътеката, водеща към блатото. Перата им бяха хлъзгави от покрита е мъх вода. Дългите им шии се извиваха като дръжки на чадъри. Разпръснаха се, когато Еврика и Андър се приближиха.

За кого говореше Андър? Какво лошо имаше в това, покрай едно езеро да растат цветя?

Докато Андър подминаваше пейката, Еврика попита:

— Не искаше ли да седнем?

— Има по-добро място.

Посочи към едно дърво, което тя не беше забелязала преди. Вечнозелените дъбове в Луизиана имаха прословуто разкривени клони. Този пред „Сейнт Джоне“ беше най-фотографираното дърво в Юга. Този вечнозелен дъб в изоставената градина на музея беше изключителен. Представляваше огромен възел с клони, толкова разкривени и извити, че приличаха на най-сложната катерушка на света.

Андър пропълзя през плетеница от широки, криви клони — възсядаше един, провираше се под друг, докато сякаш изчезна. Еврика осъзна, че под преплетения балдахин от клони има втора, тайна пейка. Отчасти виждаше Андър, докато той стигна ловко до нея, седна и преметна лакти върху облегалката.

Еврика се опита да последва пътя му. Започна добре, но след няколко стъпки изгуби скорост. Беше по-трудно, отколкото изглеждаше. Косата й се оплете в чвора на един клон. Остри клонки се забиха в ръцете й. Продължи упорито, отмятайки рязко мъха от лицето си. Беше съвсем близо до сечището, когато стигна до непроходимо място. Не можеше да види как да продължи напред — или да се върне назад.

В косата й изби пот. Измъкни се от лисичата дупка, момиче. Първо на първо, защо изобщо беше в тази лисича дупка?

— Ето тук — Андър посегна през оплетените клони. — Насам.

Тя хвана ръката му за втори път в рамките на пет минути.

Хватката му беше твърда и топла и ръката му все още пасваше с нейната.

— Стъпи там — той посочи към малък хлътнал участък песъчлива земя между два извиващи се клона. Обувката й потъна във влажната, податлива почва. — После плъзни тялото си ето тук, през това място.

— Заслужава ли си?

— Да.

Подравнена, Еврика се извърна настрани. Завъртя рамене, после хълбоци, направи още две внимателни стъпки, шмугна се под един нисък клон — и беше свободна.

Изправи се, за да застане в образуваната от дъбовете лагуна. Тъмна и уединена, тя беше с размерите на малък балкон. И изненадващо красива. Две водни кончета се появиха между нея и Андър. Сиво-сините им криле се превърнаха в неясно петно; после насекомите кацнаха, сияейки в цветовете на дъгата, върху пейката.

— Виждаш ли? — Андър отново седна.

Еврика се взря в клоните, които образуваха гъст лабиринт над тях. Едва виждаше езерото от другата страна. Погледнато отдолу, дървото изглеждаше вълшебно, като от друг свят. Запита се дали някой друг знае за това място, или пейката е останала незабелязана в продължение на цели поколения, още откакто дървото я беше закрило.

Преди да седне, тя потърси с поглед най-бързия път за излизане. Едва ли беше пътят, по който бе влязла.

Андър посочи към една пролука в клоните:

— Това може би е най-добрият изход.

— Как разбра, че аз…

— Изглеждаш нервна. Клаустрофобия ли те мъчи? Аз обичам да съм обгърнат като в пашкул, изолиран. — Той преглътна и гласът му се сниши. — Невидим.

— Обичам открити пространства. — Тя едва познаваше Андър, а никой не знаеше къде е сега.

Тогава защо беше дошла тук? Всеки би казал, че е глупаво. Кат би я ударила с юмрук в лицето заради това. Еврика проследи мислено стъпките си. Не знаеше защо беше поела ръката му.

Наистина й харесваше да го гледа. Харесваха й чувството от допира до ръката му и начинът, по който звучеше гласът му. Харесваше й начинът, по който вървеше той, ту предпазлив, ту уверен. Еврика не беше момиче, което прави разни неща само защото някое готино момче й казваше да ги направи. Но сега беше тук.

Мястото, което Андър беше посочил, наистина изглеждаше като най-голямата пролука в клоните. Тя си представи как тича бързо през него, с удрящи се в земята пети, бягайки към гората отвъд езерото, бягайки чак до Ейвъри Айлънд.

Андър се извъртя на пейката. Коляното му се допря до бедрото й. Той бързо го отдръпна.

— Извинявай.

Тя погледна надолу към бедрото си, към коляното му.

— О, боже, какъв ужас — пошегува се.

— Не, съжалявам, че те примамих тук.

Тя не очакваше това. Изненадите я объркваха. Объркването отдавна я караше да бъде жестока:

— Искаш ли да добавиш и паркинга пред кантората на адвоката? И много изящното си и прикрито промъкване на знака „Стоп“?

— И тези неща също. Права си. Нека завършим списъка. Изключеният телефон. Това, че не съм в отбора по бягане през пресечена местност.

— Откъде изкопа онзи нелеп екип? Това беше може би любимото ми изпълнение. — Искаше да спре да се държи саркастично. Андър изглеждаше искрен. Но тя беше нервна, задето е тук, и нервността излизаше на повърхността по грозни и неприятни начини.

— Гаражна разпродажба. — Андър се наведе и прокара пръсти през тревата. — Всъщност имам обяснение за всичко. — Вдигна кръгло, плоско камъче и избърса пръстта от повърхността му. — Има нещо, което трябва да ти кажа, но все ме хваща страх и се отказвам.

Еврика гледаше как ръцете му лъскат камъчето. Какво ли можеше да се страхува да й каже? Дали той… дали Андър я харесва? Дали можеше да прозре отвъд сарказма й, до мозайката на сломеното момиче вътре? Дали мислеше за нея по начина, по който тя си мислеше за него?

— Еврика, ти си в опасност.

Начинът, по който го каза — припрян, неохотен изблик от думи, — накара Еврика да се поколебае. Очите му изглеждаха обезумели и разтревожени. Той вярваше в това, което току-що беше изрекъл.

Тя вдигна колене към гърдите си:

— Какво искаш да кажеш?

С едно плавно движение Андър завъртя камъка и го пусна. Той се изстреля с впечатляваща бързина през пролуките между клоните. Еврика загледа как камъкът подскача по повърхността на езерото. Успя да преодолее туфите с водни лилии, папратите и участъците хлъзгав зелен мъх. По някакъв начин навсякъде, където той докоснеше повърхността, водата беше бистра. Беше удивително. Камъчето подскочи на стотина метра през езерото и се приземи върху калния бряг на отсрещната страна.

— Как го направи?

— Това е работа на твоя приятел Брукс.

— Той не може да подхвърли камъче, та дори от това да зависи животът му — знаеше, че Андър нямаше предвид това.

Той се наведе плътно към нея. Дъхът му погъделичка врата й.

— Той е опасен.

— Какво ги прихваща тия момчета? — Разбра защо Брукс беше мнителен по отношение на Андър. Брукс беше най-старият й приятел, който бдеше и се грижеше за нея, а Андър беше странен непознат, внезапно появил се на вратата й. Нямаше обаче причина Андър да е предпазлив по отношение на Брукс. Всички харесваха Брукс. — Брукс ми е приятел, откакто съм поела първия си дъх. Мисля, че мога да се справя с него.

— Вече не.

— Е, онзи ден имахме кавга. Сдобрихме се — тя направи пауза. — Не че изобщо ти влиза в работата.

— Знам, че го мислиш за свой приятел…

— Мисля го, защото е вярно. — Гласът й прозвуча различно под балдахина от дървета. Звучеше, сякаш е на годините на близнаците.

Андър посегна надолу да избере друго камъче. Избра едно хубаво, изтупа го от прахта и й го подаде:

— Искаш ли да опиташ?

Тя взе камъчето от ръката му. Умееше да подхвърля камъчета. Баща й я беше научил. Той беше добър в това, далеч по-добър от нея. В Юга подхвърлянето на камъчета беше начин за развлечение, за отбелязване на отсъствието на време. За да си добър в него, трябваше да се упражняваш, но беше необходимо също и да развиеш умението да разпознаваш подходящите камъчета, лежащи по брега. Трябваше да си силен, за да го правиш добре, но беше необходима и грация, лекота на допира. Никога не беше виждала такова сполучливо хвърляне като онова, което Андър току-що беше постигнал. Това я подразни. Тя метна камъка към водата, без да си прави труда да се прицели.

Камъкът не стигна отвъд най-близкия клон на дъба. Рикошира от един голям клон и се търкулна настрани, описвайки дъга, като спря близо до палеца на крака й. Андър се изправи и вдигна камъчето. Пръстите му докоснаха обувката й.

Той отново накара камъчето да затанцува по езерото, набирайки скорост, изминавайки абсурдно дълги разстояния между всяко подскачане. То се приземи до първото от другата страна на езерото.

На Еврика й хрумна една мисъл.

— Мая Кейс ли те „нае“, за да ми кажеш да стоя настрана от Брукс?

— Коя е Мая Кейс? — попита Андър. — Името ми звучи познато.

— Може би ще ви запозная. Можете да обсъдите техники за промъкване и дебнене…

— Не те дебна. — Андър я прекъсна рязко, но тонът му беше неубедителен. — Наблюдавам те. Има разлика.

— Ти чу ли се току-що?

— Имаш нужда от помощ, Еврика.

Бузите й почервеняха. Независимо от мнението на безбройните й предишни терапевти Еврика не беше имала нужда от чиято и да е помощ, откакто родителите й се разведоха преди години.

— За кого се мислиш?

— Брукс се е променил — каза Андър. — Вече не ти е приятел.

— И би ли ми казал, ако обичаш, кога е настъпила тази метаморфоза?

В очите на Андър напираше вълнение. Изглежда, изпитваше неохота да изрече думите:

— Миналата събота, когато отидохте на плажа.

Еврика отвори уста, но беше изгубила дар-слово. Той я шпионираше дори повече, отколкото тя си даваше сметка. Косъмчетата по ръцете й настръхнаха. Загледа как един алигатор надига плоската си зелена глава във водата. Беше свикнала с алигаторите, разбира се, но човек никога не знаеше кога дори най-лениво изглеждащият може да се озъби.

— Защо мислиш, се скарахте онази вечер? Защо мислиш, че той избухна, след като се целунахте? Онзи Брукс, когото познаваш — най-добрият ти приятел, — би ли направил това? — Думите на Андър идваха на припрени изблици сякаш знаеше, че ако спре за секунда, тя ще го накара да млъкне.

— Достатъчно, идиот такъв. — Еврика се изправи. Трябваше някак да се махне оттук.

— Защо иначе Брукс не би се извинил в продължение на цели дни след караницата ви? Защо се забави толкова? Така ли се държи един приятел?

Под балдахина от клони Еврика сви юмруци. Изпитваше гадно усещане, като си представеше какво ли е трябвало да направи Андър, за да узнае тези неща. Щеше да си сложи решетки на прозорците, да издейства ограничителна заповед. Прииска й се да можеше да го бутне през тези клони право в челюстите на алигатора.

И все пак.

Защо наистина на Брукс му беше трябвало толкова време да се извини? Защо все още се държеше странно, откакто се бяха сдобрили?

Обърна се, все още обзета от желание да нахрани алигатора с Андър. Но когато го погледна сега, умът й започна да противоречи на тялото. Не можеше да го отрече. Искаше да избяга — и в същото време искаше да побегне към него. Искаше да го хвърли на земята — и да падне върху него. Искаше да се обади в полицията — и в същото време искаше Андър да узнае още неща за нея. Искаше да не го вижда никога повече. Ако не го видеше никога повече, той не можеше да я нарани, а желанието й щеше да изчезне.

— Еврика — каза Андър тихо. Тя неохотно обърна към него здравото си ухо. — Брукс ще те нарани. И не е единственият.

— О, така ли? Кой друг е замесен в това? Майка му, Ейлийн?

Ейлийн беше най-сладката и мила жена в Ню Иберия — и единствената сред познатите на Еврика, чието сладко държание не беше захаросано и престорено. Носеше токчета, когато миеше чиниите, но оставяше косата си да посивява естествено, което се беше случило преждевременно, при положение че отглеждаше сама две момчета.

— Не, Ейлийн не е замесена — рече Андър сякаш неспособен да разпознае сарказма. — Но се тревожи за Брукс. Снощи претърси стаята му за наркотици.

Еврика завъртя очи:

— Брукс не се занимава с наркотици и с майка му са в страхотни отношения. Защо си съчиняваш това?

— Всъщност двамата имаха страхотен скандал с крясъци снощи. Всички съседи го чуха; може да пробваш да попиташ някого от тях, ако нямаш доверие на мен. Или се запитай: Защо иначе майка му ще е стояла будна цяла нощ да пече сладки?

Еврика преглътна. Ейлийн наистина печеше сладки, когато беше разстроена. Еврика беше яла доказателствата сто пъти, когато по-големият брат на Брукс беше станал тийнейджър. Инстинктът сигурно имаше същия източник като необходимостта на баща й да облекчава тъгата си с готвене.

А точно тази сутрин, преди първия звънец, Брукс беше раздал в коридора цяла кутия сладки с фъстъчено масло, смеейки се, когато го наричаха „мамино синче“.

— Не знаеш за какво говориш. — Искаше да каже: „Как може да знаеш тези неща?“ — Защо правиш това?

— Защото мога да спра Брукс. Мога да ти помогна, ако ми позволиш.

Еврика поклати глава. Достатъчно. Трепна, когато се шмугна сред клоните и започна да си проправя с нокти път през тях, като прекършваше вейки и късаше мъха. Андър не се опита да я спре. С крайчеца на окото си го видя как се готви да метне ново камъче.

— Беше много по-сладък, преди да започнеш да говориш с мен — извика му тя в отговор, — когато беше просто един тип, който удари колата ми.

— Мислиш, че съм сладък?

— Вече не! — Беше омотана в клони, замахвайки и удряйки с омраза всичко, изпречило се на пътя й. Спъна се, раздра си коляното, продължи упорито нататък.

— Искаш ли малко помощ?

— Остави ме на мира! Веднага и завинаги!

Най-сетне тя се провря с усилие през последния пласт от клони, препъна се и спря. Хладен въздух погали бузите й.

Едно камъче прелетя със свистене през пролуката в клоните, създадена от тялото й. Допря се до водата три пъти, като вятър, развяващ коприна; после рикошира нагоре, във въздуха. Плавно се издигна по-високо, още по-високо… и се удари силно в един прозорец на планетариума, където остави назъбена, зейнала дупка. Еврика си представи как всички изкуствени звезди вътре се завъртат шеметно и се изстрелват навън в истинското сиво небе.

В тишината, която последва, Андър изрече:

— Ако те оставя на мира, ще умреш.