Лорън Кейт
Сълза (10)

9
Момчето от никъде

Еврика стисна здраво писмото. Отблъсна се назад, за да избегне възможността да почувства онова, което думите на майка й почти я караха да чувства.

Подписът на Диана в най-долния край на страницата беше размазан. В края на изписаната с курсив дума „Мама“ лежаха три мънички релефни кръга. Еврика прокара пръсти по тях сякаш са език, който трябва да докосне, за да разбере.

Не можеше да обясни откъде знае: това бяха сълзите на Диана.

Но майка й не плачеше. Ако го правеше, Еврика никога не го беше виждала. Какво друго никога не бе знаела за Диана?

Спомняше си най-скорошната им екскурзия до Сайпърморт Пойнт толкова ясно: началото на май, плоскодънни лодки от фибростъкло, блъскащи се в хелинга, слънце, прежурящо ниско в небето. Нима Еврика наистина бе спала толкова дълбоко след това, че не бе чула майка си да плаче? Защо ли беше плакала Диана? Защо беше написала това писмо? Знаела ли е, че ще умре?

Разбира се, че не. Така пишеше в писмото.

На Еврика й се прииска да изпищи. Но поривът отмина като страховито лице на минаване покрай „къща с призраци“ на някой панаир.

— Еврика… — Баща й стоеше пред нея. Бяха на паркинга пред кабинета на Фонтнот. Небето над него бе бледосиньо, с бледи бели облачни ивици. Въздухът беше толкова влажен, че усещаше тениската си мокра.

Еврика беше останала вглъбена в писмото толкова дълго, колкото бе успяла, без да вдига поглед, докато излизаше след баща си от заседателната зала, влизаше в асансьора, минаваше през фоайето и се отправяше към колата.

— Какво? — Тя стисна писмото, боейки се, че нещо може да й го отнеме.

— Госпожа Льо Блан ще наглежда близнаците още половин час. — Той погледна часовника си. — Може да си вземем замразено бананово кисело мляко. Отдавна не сме го правили.

Еврика с изненада установи, че наистина й се иска едно замразено бананово кисело мляко от „Джоус Сноус“ зад ъгъла до тяхната църква, „Сейнт Джон“. Това им беше традиция преди Рода и близнаците, преди гимназията и катастрофата и срещите с адвокати заради смущаващото наследство на мъртви майки.

Едно замразено бананово кисело мляко означаваше две лъжици и сепарето до прозореца в ъгъла. Означаваше Еврика, седнала на ръба на стола си, смееща се на същите истории, които беше чувала баща й да разказва сто пъти — как израсъл в Ню Иберия, как бил единственото момче, записало се в кръжока по печене на пайове с американски орех, или как първия път, когато поканил Диана на вечеря, бил толкова нервен, че фламбето, което приготвил, подпалило кухнята. За момент тя остави ума си да се зарее към онова сепаре в „Джоус Сноус“. Представи си как тъпче с лъжицата студения бананов сладолед в устата си — момиченцето, което още смята баща си за свой герой.

Но тя вече не знаеше как да говори с баща си. Защо да му казва колко съсипана се чувства? Ако баща й изтървеше дори само една погрешна дума пред Рода, Еврика отново щеше да попадне под наблюдение заради риск от самоубийство, нямаше да й позволяват дори да затваря вратата си. Освен това той си имаше достатъчно грижи на главата.

— Не мога — каза тя. — Имам си друг превоз.

Баща й огледа почти празния паркинг сякаш тя се шегуваше.

Не беше шега. Кат трябваше да я вземе в четири, за да учат. Четенето на завещанието беше приключило по-рано. Сега баща й вероятно щеше да чака неловко с нея, докато се появи Кат.

Докато оглеждаше паркинга, търсейки Кат, погледът на Еврика попадна върху белия пикап. Беше паркиран срещу сградата, под един чинар със златисти листа. Някой седеше на шофьорското място, взирайки се през прозореца. Нещо сребристо проблесна през предното стъкло.

Еврика присви очи, спомняйки си лъскавото квадратче — онзи необичаен ароматизатор за въздух с дъх на лимонова трева, който висеше от огледалото за обратно виждане на Андър. Не й беше нужно да го вижда отблизо, за да разбере, че това е неговият пикап. Той забеляза, че го е видяла. Не извърна поглед.

През тялото й премина гореща вълна. Тениската й сякаш я притискаше, дланите й бяха лепкави от пот. Какво правеше той тук?

Сивата хонда насмалко не прегази Еврика. Кат наби спирачки с рязко свистене и смъкна прозореца си.

— К’во става, господин Би? — провикна се тя иззад сърцевидните си слънчеви очила. — Готова ли си, Рика?

— Как си, Кат? — Баща й потупа задния капак на колата на Кат, която наричаха „Старата плесен“. — Радвам се да видя, че тя още се държи.

— Боя се, че никога няма да сдаде багажа — изпъшка Кат. — Внуците ми ще дойдат с тоя таралясник на погребението ми.

— Ще ходим да учим в „Нептюн’с“ — каза Еврика на баща си, като заобиколи до вратата за пасажера.

Баща й кимна. Изглеждаше объркан и изгубен от другата страна на колата и това натъжи Еврика.

— Ще си наваксаме друг път — каза той. — Хей, Рика?

— Да?

— Имаш ли си всичко?

Тя кимна, потупвайки раницата си, в която бяха старинната книга и странното синьо ковчеже. Докосна сърцето си, където лежеше медальонът. Вдигна писмото на Диана с петната от сълзи по него, сякаш за да помаха.

— Ще се прибера за вечеря.

Преди да се качи в колата на Кат, Еврика хвърли поглед през рамо, към мястото под чинара. Андър си беше отишъл. Еврика не знаеше кое беше по-странно: че е бил там или че й се искаше да не си беше тръгнал.

— Е, как мина? — Кат намали звука на „Предвид всички неща“. Сред познатите тийнейджъри на Еврика тя беше единствената, която слушаше говор вместо музика. Как се предполагаше да флиртува с момчета от колежа — гласеше „защитната реч“ на Кат, — ако не знаеше какво става по света? — Наследница ли си на цяло състояние или поне на парцел земя в Южна Франция, където да се размазвам от кеф?

— Не точно. — Еврика отвори раницата си, за да покаже наследството си на Кат.

— Медальонът на майка ти. — Кат докосна верижката около врата на Еврика. Беше свикнала да я вижда около този на Диана. — Хубаво.

— Има още — каза Еврика. — Стара книга и камък в кутия.

— Камък в какво?

— Написала е и писмо.

Кат спря колата насред паркинга. Облегна се назад в седалката си, покачвайки колене на волана, и обърна брадичка към Еврика — в настроение ли си да споделиш?

И Еврика прочете писмото още веднъж, този път на глас, като се опита да овладее треперещия си глас, опита се да не вижда петната от сълзи накрая.

— Невероятно — каза Кат, когато Еврика свърши. Бързо избърса очи, после посочи задната страна на листа. — От другата страна пише нещо.

Еврика обърна листа. Не беше забелязала послеписа.

P. S. За гръмотевичния камък… Под пласта марля лежи артефакт от дялан камък с форма на триъгълник. Някои култури ги наричат „стрели на елфите“; вярва се, че отблъскват бурите. Гръмотевичните камъни могат да се намерят сред останките на повечето древни цивилизации по цял свят. Помниш ли върховете за стрели, които изкопахме в Индия? Мисли си за тях като за далечни „сродници“. Произходът точно на този гръмотевичен камък е неизвестен, което го прави още по-скъп на онези, които си позволяват да си представят възможностите. Аз го направих. Ти ще го сториш ли?

P. P. S. Не развивай марлята, докато не ти се наложи. Ще разбереш, когато дойде моментът.

P. P. P. S. Винаги знай, че те обичам.

— Е, това обяснява камъка — каза Кат с тон, който означаваше, че е напълно объркана. — Каква е работата с книгата?

Започнаха да разглеждат изучаващо крехките страници, изпълнени с безкрайни ръкописни редове на неразгадаем език.

— Какво е това, средновековен марсиански ли? — Кат примижа и обърна книгата наопаки. — Все едно неграмотната ми пралеля Деси най-накрая е написала романтичното книжле, за което все бръщолевеше.

Рязко почукване по прозореца на Еврика накара двете момичета да подскочат.

Отвън стоеше чичо Бо, пъхнал едната си ръка в джоба на джинсите. Еврика мислеше, че вече си е тръгнал; той не обичаше да се задържа в Лафайет. Тя се огледа за леля Морийн. Бо беше сам. Тя смъкна прозореца.

Чичо й се надвеси вътре, подпирайки лакти на рамката на прозореца. Посочи към книгата.

— Майка ти — гласът му бе дори по-тих от обичайното, — тя знаеше какво пише в тази книга. Можеше да я чете.

— Какво? — Еврика взе книгата от Кат и прелисти страниците й.

— Не ме питай как — каза Бо. — Веднъж я видях да я разглежда, водеше си бележки.

— Знаеш ли къде е научила…

— Не знам нищо повече от това. Но това, дето го каза баща ти, че никой не може да прочете книгата… исках да ти кажа истината. Възможно е.

Еврика се надвеси напред, за да целуне загорилата от слънцето буза на чичо си.

— Благодаря, чичо Бо.

Той кимна.

— Трябва да се прибирам у дома, да пусна кучетата. Отбий се до фермата, когато поискаш, нали обещаваш? — Леко вдигна ръка за поздрав към момичетата, докато тръгваше към стария си пикап.

Еврика се обърна към Кат, притискайки книгата към гърдите си.

— Значи въпросът е…

— Как да я преведем? — Кат потропа със сребристите си нокти по таблото. — Миналата седмица излизах на среща с един тип, който е записал два основни предмета — класически науки и ветеринарна медицина — в Университета на Луизиана. Само във втори курс е, но може и да знае.

— Къде го срещна този Ромео? — попита Еврика. Не се сдържа и се сети за Андър, макар че нищо, което Андър беше направил в нейно присъствие, нямаше дори най-бегла прилика с романтиката.

— Имам си метод. — Кат се усмихна. — Преглеждам списъците със студентите на татко онлайн, избирам готините типове, а после стратегически гледам да се озова на студентската среща, след като курсът излезе. — Тъмните й очи се стрелнаха нагоре към Еврика и в тях се мярна необичайно смущение. — Никога няма да казваш на никого каквото и да било от това. Родни смята, че срещата ни е била чист „синхронизъм“. — Тя се ухили. — Има коса, сплетена на малки плитчици, чак дотук. Искаш ли да видиш снимка?

Докато Кат вадеше телефона си и прехвърляше менюто, за да стигне до снимките си, Еврика погледна назад към мястото, където беше паркиран пикапът на Андър. Представи си, че той е още там и че Андър й е докарал обратно Магда, само че сега джипът бе изрисуван със змии, пламъци и асиметрични смарагди.

— Сладък е, а? Искаш ли да му се обадя? Той говори някъде към петдесет и седем езика. Ако чичо ти казва истината, действително е добре да намерим някой да преведе книгата.

— Може би. — Еврика беше разсеяна. Метна книгата, гръмотевичния камък и писмото от майка си в раницата си. — Не знам дали днес съм в настроение за това.

— Разбира се. — Кат кимна. — Когато кажеш.

— Да — промърмори Еврика, като се суетеше с предпазния си колан, без да мисли за сълзите на майка си. — Ще имаш ли нещо против да не говорим за това точно сега?

— Разбира се, че не — Кат включи двигателя и бавно подкара колата към изхода на паркинга. — Смея ли да предложа наистина да учим? Изпитът върху „Моби Дик“ и усиленото учене за оформянето на срочните оценки след това може да отклонят ума ти от разни други мисли.

Еврика погледна навън през прозореца и забеляза как бледозлатисти листа от чинар се носят плавно и падат върху празното място на Андър.

— Какво ще кажеш да не учим…

— Нито дума повече. С теб съм. Какво ти се върти в ума, сестро?

— Ами… — имаше ли всъщност някакъв смисъл да лъже? В случая с Кат, вероятно не. Еврика смутено повдигна рамене. — Едно наминаване край тренировъчната писта по бягане през пресечена местност на „Мейнър“?

— Ама, разбира се, госпожице Бодро — очите на Кат засияха с пленителния си блясък, обикновено запазен за по-големите момчета. — Защо ти трябваше толкова много време, за да го предложиш?

 

 

Училището „Мейнър“ беше няколко пъти по-голямо от „Еванджелин“ и няколко пъти по-слабо финансирано. Единственото друго католическо училище със смесено обучение в Лафайет, то отдавна беше главен съперник на „Еванджелин“. Учениците бяха по-разнообразни, по-религиозни, по-амбициозни. На Еврика хлапетата от „Мейнър“ й се струваха студени и агресивни. През повечето години те печелеха областните шампионати в повечето спортове, макар че миналата година „Еванджелин“ отиде в „Стейт“ за състезанието по бягане през пресечена местност. Кат беше твърдо решена да задържат титлата тази година.

Затова сякаш пресякоха вражески позиции, когато Кат спря на тренировъчната писта на „Мейнър“, която се простираше нататък към залива.

Когато Еврика отвори вратата си, Кат погледна надолу към тъмносинята си униформена пола с дължина до коляното:

— Не можем да излезем там, облечени по този начин.

— На кого му пука? — Еврика излезе от колата. — Да не се тревожиш, че ще помислят, че „еванджелинците“ са дошли да ги саботират?

— Не, но може да има разни „жребци“, които тренират усилено, а с тая пола приличам на някоя лелка на средна възраст. — Тя отключи багажника — нейният мобилен дрешник. Вътре бяха натрупани дрехи с пъстри щампи, много ликра и повече обувки, отколкото имаше в универсален магазин. — Ще ме прикриваш ли?

Еврика закри Кат с тяло и застана с лице към пистата. Огледа игрището, търсейки да мерне фигурата на Андър. Но слънцето блестеше в очите й и оттук всички момчета от отбора по бягане през пресечена местност й се струваха еднакво високи и кльощави.

— Така. Значи си решила да си намериш любим. — Кат затършува из багажника си, като си мърмореше нещо за някакъв колан, който била оставила у дома.

— Не знам дали е толкова силно — каза Еврика. Беше ли? — Той се отби преди две вечери…

— Това не си ми го казала.

Еврика чу звук от сваляне на цип и зърна как тялото на Кат се измъкна от някаква дреха.

— Всъщност не беше нищо особено. Забравих нещо в колата му и той се отби да ми го върне. Брукс беше там. — Тя направи пауза, мислейки си за момента, когато беше стояла притисната между две момчета, готови всеки миг да се сбият. — Положението наистина беше напрегнато.

— Андър ли се държа странно с Брукс, или обратното? — Кат пръсна малко парфюм на шията си. Ухаеше на медена роса и жасмин. Кат излъчваше ухания от всевъзможни климатични пояси.

— Какво имаш предвид? — попита Еврика.

— Просто… — Кат подскачаше на един крак, закопчавайки каишката на една обувка с висок ток. — Нали знаеш, Брукс може да бъде доста собственически настроен по отношение на теб.

— Сериозно? Така ли мислиш… — Еврика млъкна рязко, повдигайки се бързо на пръсти, когато едно високо русо момче свърна зад завоя на пистата пред тях. — Това май е Андър… Не. — Тя отново долепи пети до земята, разочарована.

Кат подсвирна удивено:

— Леле! Не мислиш, че увлечението ти е „толкова силно“? Ти будалкаш ли ме? Току-що беше съкрушена, че онзи тип не беше той. Никога не съм те виждала такава.

Еврика забели очи. Облегна се на колата и погледна часовника си.

— Облече ли се вече? Почти пет е; вероятно са започнали да изпускат парата. — Двете с Кат нямаха много време.

— Няма ли да коментираш вида ми?

Когато Еврика се обърна, видя Кат в прилепнала тясна рокля, плътно по тялото, с леопардова щампа, черни обувки на висок, тънък и остър ток, и малката барета от кожа на рис, която бяха купили заедно миналото лято в Ню Орлиънс. Тя се завъртя: приличаше на рекламен плакат за работилницата на някой препаратор.

— Наричам го „Тройната Котка“ — тя сви пръстите си като котешки нокти. — Рррр.

— Внимавай! — Еврика кимна към хлапетата от „Мейнър“ на игрището. — Онези месоядни може да те изхрускат.

Прекосиха паркинга, минаха покрай редицата жълти автобуси, чакащи да откарат децата у дома, покрай подредените един до друг оранжеви охладители за вода и кльощавите първокурсници, които правеха коремни преси на трибуните. Някои подвикваха на Кат.

— Здрасти, земляк — измърка тя на едно чернокожо хлапе, което я оглеждаше, докато подтичваше край нея.

Еврика не беше свикнала да вижда Кат в близост до чернокожи хлапета. Зачуди се дали тези момчета възприемаха приятелката й като наполовина бяла, така, както децата в „Еванджелин“ приемаха Кат като наполовина черна.

— Той се усмихна! — възкликна Кат. — Да го настигна ли? Не мисля, че мога да тичам в тази рокля.

— Кат, дойдохме тук да търсим Андър, помниш ли?

— Правилно. Андър. Супер висок. Кльощав — но не прекалено. Възхитителни руси къдрици. Андър.

Спряха до пистата. Макар че този следобед Еврика вече беше пробягала десет километра, когато носът на обувката й допря чакълестата червена настилка, изпита порив да се впусне в спринт.

Загледаха отбора. Момчета и момичета се мотаеха по пистата, тичайки с различна бързина. Всичките бяха в еднакви поло фланелки с тъмножълта яка и жълти шорти за бягане.

— Това не е той — каза Кат, показалецът й проследяваше бегачите. — И това не е той — сладък е, но не е той. А пък този тип със сигурност не е той. — Тя се намръщи. — Странно е. Мога да си представя аурата, която излъчва, но е трудно да си спомня ясно лицето му. Може би просто не съм го видяла отблизо?

— Той изглежда необичайно — каза Еврика. — Не в лошия смисъл на думата. Зашеметяващ е.

Очите му са като океана, искаше й се да каже. Устните му са с цвят на корал. Кожата му излъчва онази сила, която кара стрелката на компаса да подскочи.

Не го виждаше никъде.

— Ето го Джак. — Кат посочи към един тъмнокос дългуч с мускули, който беше спрял, за да направи няколко упражнения за разтягане отстрани край пистата. — Той е капитанът. Помниш ли, когато свирих с него „Седем минути в Рая“ миналата зима? Искаш ли да го питам?

Еврика кимна, следвайки Кат, която вървеше с бавна дебнеща походка към момчето.

— Здрасти, Джак — Кат се плъзна на седалката над онази, на която се подпираше протегнатият крак на Джак. — Търсим един тип от твоя отбор на име Андър. Как му е фамилията, Рика?

Еврика сви рамене.

Джак също.

— Няма хора с името Андър в този отбор.

Кат ритна и протегна крака, кръстоса глезени.

— Виж, преди два дни трябваше да имаме състезание срещу вас, което отложиха заради дъжда, и той беше там. Високо момче, русо — ще ми помогнеш ли, Рика?

Очи като океана, едва не изтърси тя. Ръце, които могат да уловят падаща звезда.

— Малко блед? — успя да изрече.

— Малко… не е в отбора. — Джак върза отново връзката на маратонката си и се изправи, показвайки, че е приключил.

— Малко смотан капитан си, щом не знаеш имената на съотборниците си — провикна се Кат, докато той се отдалечаваше.

— Моля те — каза Еврика със сериозен тон, който накара Джак да спре и да се обърне. — Наистина трябва да го намерим.

Момчето въздъхна. Тръгна обратно към момичетата и грабна черна куриерска чанта изпод седалките. Извади айпада си и натисна няколко клавиша. Когато го подаде на Еврика, на екрана се виждаше снимка на отбора по бягане през пресечена местност, позиращ на трибуните.

— Снимките за годишника бяха миналата седмица. Това са всички в отбора. Да виждаш тук твоя Ксандър?

Еврика се вгледа внимателно в снимката, търсейки момчето, което беше видяла за последно на паркинга, онова, което бе ударило колата й, онова, което тя не можеше да избие от ума си. От снимката й се усмихваха трийсет млади и вдъхновени момчета, но никое от тях не беше Андър.