Лорън Кейт
Сълза (19)

18
Бледа тъмнина

— Чувствам се като полицейски информатор — каза Еврика на Кат в чакалнята на полицейския участък в Лафайет същата вечер.

— Това е предпазна мярка — Кат й подаде къса цилиндрична кутия чипс „Прингълс“ от автомата за закуски, но Еврика не беше гладна. — Ще им представим описание на Андър, ще видим дали отговаря на нещо в техните файлове. Не би ли искала да знаеш, ако вече имат досие за него? — Тя разклати кутията, за да изтърси още чипс, и задъвка вглъбено. — Той наистина е отправил смъртна заплаха.

— Не е отправил смъртна заплаха.

— „Ако те оставя на мира, ще умреш.“? Сега го няма тук, а ти си жива, нали?

Двете момичета погледнаха към отсрещния прозорец сякаш едновременно им хрумна, че Андър може би ги наблюдава. Беше четвъртък, по време за вечеря. На Еврика й беше отнело по-малко от пет минути, след като остави Андър под дъба, за да сподели, останала без дъх, подробностите от срещата им с Кат по телефона. Сега съжаляваше, че е избързала.

В участъка беше студено и миришеше на изстинало кафе и стиропор. Ако не се броеше яката, мускулеста чернокожа жена, която ги гледаше безизразно от отсрещната страна на маса, осеяна с броеве на „Ентъртейнмънт Уикли“ отпреди три филмови превъплъщения на Брад Пит, Еврика и Кат бяха единствените цивилни там. Отвъд малкото квадратно фоайе от вътрешността на малките преградени помещения се чуваше тракане на клавиатури. По окачения таван имаше петна от вода. В подобните им на облаци форми Еврика виждаше динозаври и олимпийски лекоатлетически звезди.

Небето отвън беше тъмносиньо, изпъстрено със сиви облаци. Ако Еврика останеше навън още много дълго, Рода щеше да я изпече на грила заедно с говеждите пържоли, които приготвяше в единствената вечер през седмицата, когато бащата на Еврика поемаше вечерните смени в „Преджън’с“. Мразеше тези вечери, когато Рода си пъхаше носа във всичко, за което Еврика не искаше да говори — тоест, абсолютно всичко.

Кат облиза пръсти и метна кутията от „Прингълс“ в кошчето за боклук.

— Да обобщим: падаш си по психопат.

— Затова ли ме доведе в полицията?

Кат вдигна пръст като адвокат:

— Да се отбележи в протокола, че обвиняемият не оспорва обвинението в психопатия.

— Ако да си странен, е престъпление, и двете би трябвало да се предадем, така и така сме тук.

Не знаеше защо защитава Андър. Той беше излъгал за Брукс, беше признал, че я шпионира, бе отправил смътни заплахи, че тя е в опасност. Може и да беше достатъчно за повдигане на обвинения, но й се струваше погрешно. Опасното у Андър не бе онова, което беше казал. Опасното у него беше начинът, по който я караше да се чувства… да губи контрол в емоционален план.

— Моля те, недей да се стряскаш и отказваш сега — каза Кат — Казах на новия си приятел Бил, че ще дадем показания. Срещнахме се в кръжока ми по грънчарство снощи. Той вече ме смята за твърде вятърничава — не искам да се издъня и да му докажа, че е прав. Тогава никога няма да ме покани да излезем.

— Трябваше да се сетя, че това е тактика за секс. Какво стана с Родни?

Кат сви рамене:

— Ами…

— Кат.

— Виж, просто дай основно описание и те ще пуснат търсене. Ако не изникне нищо, се омитаме.

— Не съм сигурна, че полицията на Лафайет притежава най-надеждната база данни за криминални престъпници.

— Това не го казвай пред Бил. — Погледът на Кат стана сериозен. — Нов е в службата и е голям идеалист. Иска да превърне света в по-добро място.

— Като налети на седемнайсетгодишно момиче?

— Ние сме приятели — Кат се ухили. — Освен това знаеш, че рожденият ми ден е другия месец. О, виж — ето го. — Тя скочи на крака и започна да маха.

Бил беше висок, върлинест млад чернокож мъж с бръсната глава, рехава козя брадичка и бебешко лице. Беше сладък, като не се броеше пистолетът на кръста му. Намигна на Кат и махна на момичетата да се приближат до бюрото му в предния ъгъл на стаята. Още нямаше собствена „кутийка“. Еврика въздъхна и последва Кат.

— Е, каква е историята, дами? — Той седна в тъмнозелен въртящ се стол. На бюрото му имаше празна кутия от спагети полуфабрикат; в кошчето за боклук зад гърба му имаше още три. — Някой ви притеснява?

— Всъщност не точно… — Еврика пристъпи от крак на крак, избягвайки да придаде сериозност на посещението, като седне в един от двата сгъваеми стола. Не й харесваше да е тук. Започваше да й се повдига от вонята на престояло кафе. Ченгетата, които се бяха навъртали около дома им в дните след катастрофата на Диана, носеха униформи, които миришеха така. Искаше й се да си тръгне.

На табелката с името на Бил пишеше „Монтроуз“. Еврика познаваше хора с фамилията Монтроуз от Ню Иберия, но акцентът на Бил напомняше повече за Батън Руж, отколкото за залива. Освен това тя знаеше без капка съмнение, че Кат мислено упражняваше подписа си Катрин Л. Монтроуз, както правеше с всички. Еврика дори не знаеше фамилията на Андър.

Кат придърпа един от столовете близо до бюрото на Бил и седна, облягайки лакът до електрическата му острилка за моливи, като прелъстително плъзгаше един молив навън-навътре. Бил се прокашля.

— Тя само скромничи — каза Кат, повишавайки глас, за да надвика пулсиращия звук на машината. — Има си преследвач.

Бил стрелна Еврика с поглед на ченге:

— Кат казва, че твой приятел е признал, че те преследва.

Еврика погледна Кат. Не искаше да прави това. Кат кимаше насърчително. Ами ако беше права? Ами ако Еврика го опишеше и на някой от екраните се появеше нещо ужасно? Но пък ако нищо не се появеше, дали щеше да се почувства по-добре?

— Казва се Андър.

Бил измъкна подвързан със спирала бележник от едно чекмедже. Тя го гледаше как надраска името с тънък син писец.

— Фамилия?

— Не знам.

— Това някое момче от училище ли е?

Еврика се изчерви въпреки волята си.

Камбанката, прикрепена на вратата на полицейския участък, звънна. Във фоайето влезе възрастна двойка. Седнаха на местата, където току-що бяха седели Еврика и Кат. Мъжът носеше сиви памучни панталони и сив пуловер; жената носеше дълга сива изрязана отстрани рокля с тънки презрамки, с тежка сребърна верига. Приличаха си, и двамата — слаби и бледи; можеше да са брат и сестра, може би близнаци. Едновременно сгънаха ръце в скутовете си и се загледаха право напред. Еврика изпита усещането, че могат да я чуят, което я накара да се смути още повече.

— Не му знаем фамилията. — Кат се приближи по-близо до Бил, разпервайки голите си ръце върху бюрото. — Но е рус, с леко вълниста коса. — Тя показа с ръка буйната коса на Андър. — Нали, Рика?

Бил повтори „леко вълниста“ и го записа, което смути допълнително Еврика. Никога не беше имала по-ясно усещане, че си губи времето.

— Кара стар бял пикап — добави Кат.

Половината енория караше стари бели пикапи.

— Форд или Шеви? — попита Бил.

Еврика си спомни най-първото нещо, което Андър й беше казал, и което беше съобщила на Кат.

— „Шеви“ е — рече Кат — А от огледалото за обратно виждане виси един от онези освежители за въздух. Сребрист. Нали, Рика?

Еврика хвърли поглед към хората, чакащи във фоайето. Очите на чернокожата жена бяха затворени, подутите й, обути в сандали крака — подпрени на масичката за кафе; в ръката й имаше кутийка „Фанта“. Жената в сиво хвърли поглед в посоката на Еврика. Очите й бяха бледосини, онзи рядък изключителен цвят, който се вижда отдалече. Напомниха й за очите на Андър.

— Бял „Шеви“ е някакво начало. — Бил се усмихна обичливо на Кат. — Някакви други подробности, които можете да си спомните?

— Истински факир е в подхвърлянето на камъчета — каза Кат. — Може би живее долу край лагуната, където се упражнява непрекъснато?

Бил се засмя:

— Започвам да ревнувам от този тип. Донякъде се надявам никога да не го открия.

Значи ставаме трима, помисли си Еврика.

Когато Кат каза: „Има бледа кожа и сини очи“, Еврика реши, че й стига толкова.

— Приключихме — каза тя на Кат. — Да вървим.

Бил затвори бележника си.

— Съмнявам се, че разполагам с достатъчно информация да проведа търсене. Следващия път, като видите този хлапак, ми се обадете. Снимайте го с телефоните си, питайте го за фамилното му име.

— Загубихме ли ти времето? — Кат присви устна в миниатюрна нацупена гримаса.

— Нищо подобно. Тук съм да служа и закрилям — заяви Бил, сякаш току-що беше арестувал всички талибани на света.

— Ще си вземем замразено бананово кисело мляко. — Кат се изправи, протягайки се, така че ризата й се вдигна леко над полата, разкривайки ивица гладка тъмна кожа. — Искаш ли да дойдеш?

— Благодаря, но съм дежурен. И дежурството ще е още доста дълго. — Бил се усмихна и Еврика схвана намека, че репликата е предназначена за Кат.

Помахаха за довиждане и се отправиха към вратата, към колата на Еврика, към вкъщи, където чакаше същество, познато под името Рода. Докато минаваха, възрастната двойка се надигна от местата си. Еврика потисна инстинктивния си порив да отскочи назад. Отпусни се. Те просто отиваха към бюрото на Бил.

— Мога ли да ви помогна? — чу гласа на Бил зад нея. Хвърли крадешком последен поглед към двойката, но видя само сивите им тилове.

Кат посегна да я хване под ръка.

— Бил… — пропя тя с копнеж, докато натискаше металния лост на външната врата.

Въздухът бе студен и миришеше на подпалени кошчета за боклук. На Еврика й се прииска да е сгушена в леглото си, със затворена врата.

— Бил е готин — каза Кат, докато прекосяваха паркинга — Не е ли готин?

Еврика отключи Магда.

— Мил е.

Достатъчно мил, за да им играе по свирката — а защо би ги взел на сериозно? Не биваше да ходят в полицията. Андър не беше типичен случай на преследвач. Не знаеше какъв беше.

Той стоеше на отсрещната страна на улицата и я наблюдаваше.

Еврика замръзна, точно когато вече наполовина се беше вмъкнала на шофьорското място, и го загледа през прозореца. Той се облегна на ствола на една мелия, със скръстени на гърдите ръце. Кат не забеляза. Тя оправяше ситните си плитчици в огледалото на сенника.

От десетина метра разстояние Андър изглеждаше бесен. Позата му беше вдървена. Очите му бяха толкова студени, както когато беше сграбчил Брукс за яката. Трябваше ли Еврика да се обърне и да изтича обратно в участъка да докладва на Бил? Не, Андър щеше да си е отишъл, докато тя пристъпеше през вратата. Освен това беше прекалено уплашена, за да помръдне. Той знаеше, че е отишла при ченгетата. Какво щеше да направи по въпроса?

Той се взря в нея за миг, после рязко смъкна ръце отстрани до тялото си. Втурна се през ниските храсти покрай паркинга на „Кралят на поничките“ от отсрещната страна на улицата.

— Смяташ ли да включиш двигателя по някое време тази година? — попита Кат, като премлясна с намазаните си с гланц устни.

В мига, в който Еврика хвърли поглед към Кат, Андър се изпари. Когато погледна обратно към паркинга, той беше празен, с изключение на две ченгета, които излизаха от заведението за понички с пликове в ръце. Еврика издиша шумно и включи двигателя на Магда; наду отоплението, за да отблъсне студения, влажен въздух, наслоил се като облак в колата й. Вече не искаше сладоледено бананово кисело мляко.

— Трябва да се прибера вкъщи — каза на Кат. — Тази вечер е ред на Рода да готви.

— Така че трябва всички да страдате. — Кат разбираше или си мислеше, че разбира. Еврика не искаше да обсъжда факта, че Андър знаеше как току-що се бяха опитали да го предадат.

В огледалото на сенника Кат упражняваше човешки вариант на погледа на кошута, който току-що беше приложила на Бил.

— Не се обезсърчавай — каза тя, когато Еврика направи завой, за да излезе от паркинга и се отправи с криволичене обратно към „Еванджелин“, където щеше да остави Кат при колата й. — Просто се надявам, че ще съм с теб следващия път, когато го видиш. Ще изстискам истината от него. Ще я изцедя до капка.

— Андър го бива да сменя темата на разговора, когато темата е самият той — каза Еврика, мислейки си, че още повече го бива да изчезва.

— Кой тийнейджър не иска да говори за себе си? Няма да може да се мери с Котката. — Кат усили радиото, после размисли и го намали докрай. — Не мога да повярвам, че ти е казал, че си в опасност. Все едно: „Хмм, дали да се пробвам с надеждната и изпитана фраза: Знае ли Небето, че му липсва един ангел? Не, вместо това ще я накарам да се побърка от страх“.

Подминаха няколко пресечки с порутени къщи близнаци; минаха покрай павилиона за дайкири, където едно момиче провираше едрата си гръд през прозореца и подаваше грамадни картонени чаши на момчета в натруфени коли със състезателни гуми. Това беше флиртуване. Онова, което Андър направи тази сутрин, и току-що отсреща, беше различно.

— Той не се опитва да ме сваля, Кат.

— О, хайде сега — изрече бързо Кат. — Винаги, кажи-речи, от дванайсетгодишна възраст си имала това излъчване на сломеното сексапилно момиче, което момчетата намират за неустоимо. Просто си от онези откачалки, с които всяко момче иска да си провали живота.

Сега бяха извън града, излизайки на ветровития път, който водеше към „Еванджелин“. Еврика смъкна прозорците. Харесваше й как миришеше този път вечерно време — на дъжд, който пада върху цъфтящ през нощта жасмин. Прелетни скакалци пееха стари песни в тъмнината. Наслаждаваше се на съчетанието от студен въздух, който полъхваше по ръцете й, и топлина, обливаща краката й.

— Като стана дума — каза Кат — Брукс ме разпитваше за „емоционалното ти състояние“ днес.

— Брукс ми е като брат — каза Еврика. — Винаги се е държал закрилнически. Може би това се засили малко след Диана и… всичко останало.

Кат облегна крака на таблото.

— Да, попита за Диана, само че — тя направи пауза — беше странно.

Подминаха черни пътища и стари железопътни релси, хижи от дървени трупи, покрити с кал и мъх. Бели чапли се движеха през черните дървета.

— Какво? — каза Еврика.

— Нарече го — помня, защото го каза два пъти — убийството на Диана.

— Сигурна ли си? — с Брукс бяха говорили милион пъти за случилото се и той никога не бе използвал тази фраза.

— Напомних му за чудовищната вълна — каза Кат и Еврика преглътна горчивия вкус, който се появяваше всеки път, когато чуеше тези думи. — И после той започна: „Ами, да, точно това беше: тя беше убита от чудовищна вълна“. — Кат сви рамене, когато Еврика влезе в училищния паркинг и спря до колата й. — Направо тръпки ме побиха. Както когато той се маскира като Фреди Крюгер три поредни години за Хелоуин.

Кат излезе от колата, после хвърли поглед назад към Еврика, очаквайки тя да се засмее. Но нещата, които едно време бяха забавни, сега бяха станали мрачни, а нещата, които някога бяха тъжни, сега й се струваха абсурдни, така че Еврика вече почти не знаеше как да реагира.

Обратно на главния път, докато се отправяше към вкъщи, фарове осветиха огледалото за обратно виждане на Еврика. Чу проточения звук от клаксона на Кат, когато колата й рязко зави в лявото платно, за да я подмине. Кат никога не би критикувала внимателния начин, по който Еврика шофираше напоследък — но и не би позволила да остане заклещена зад нея на волана. Двигателят изрева и задните светлини от колата на Кат изчезнаха зад един завой.

За момент Еврика забрави къде се намира. Представи си как Андър хвърля камъчета и й се прииска Диана да беше още жива, за да може да й разкаже за него.

Но Диана я нямаше вече. Брукс го беше казал ясно и просто: беше я погубила една вълна.

Еврика видя слепия завой напред. Беше го изминавала хиляда пъти. Но мислите й я бяха отнесли, скоростта й се беше увеличила и тя взе завоя прекалено бързо. Гумите й подскочиха върху браздите на разделителната линия за миг, преди да изправи волана. Примигна бързо сякаш рязко събудена от сън. Пътят беше тъмен; в покрайнините на Лафайет нямаше улични лампи. Но какво беше…?

Примижа напред. Нещо препречваше пътя. Да не би Кат да си правеше някаква шега? Не, в светлината от фаровете на Еврика се показа сив седан „Сузуки“, паркиран напречно насред пътя.

Еврика настъпи с все сила спирачките. Нямаше да е достатъчно. Извъртя волана надясно, гумите изсвистяха. Излезе с рязък завой на банкета, попадайки в плитка канавка. Магда спря, а капакът на двигателя й затъна на метър и половина в захарна тръстика.

Гърдите на Еврика се повдигаха и спускаха мъчително. От мириса на изгорена гума и бензинови изпарения й се догади. Във въздуха витаеше още нещо — мирисът на лимонова трева, странно познат. Еврика се опита да диша. Насмалко не беше ударила онази кола. Насмалко не бе претърпяла трета катастрофа в рамките на шест месеца. Беше настъпила спирачките на недостатъчните три метра разстояние и вероятно беше изгубила равновесие. Но тя беше добре. Другата кола беше наред. Не беше блъснала никого. Все още можеше да стигне у дома навреме за вечеря.

В сенките в далечния край на пътя се появиха четирима души. Подминаха сузукито. Идваха към Магда. Еврика бавно разпозна сивата двойка от полицейския участък. С тях имаше още двама души, също облечени в сиво, сякаш първата двойка се бе размножила. Виждаше ги толкова ясно в тъмнината — кройката на роклята на жената от участъка; пътят в косата на мъжа, който беше нов в групата; невероятно бледите очи на жената, която Еврика не беше виждала преди.

Или пък беше? Изглеждаха някак познати, като роднини, които срещаш за пръв път на семейна среща. Имаше нещо в тях, нещо осезаемо във въздуха около тях.

После осъзна. Те не бяха просто бледи. Сияеха. Светлина очертаваше краищата на телата им, пламтеше навън от очите им. Ръцете им бяха сключени като брънки във верига. Приближиха се и когато го сториха, сякаш целият свят се спусна и притисна Еврика. Звездите в небето, клоните на дърветата, собствената й трахея. Не помнеше да е включила автоматичния лост на паркиране, но ето че го беше направила. Не можеше да си спомни как да я включи отново на скорост. Ръката й се тресеше върху лоста за скоростите. Най-малкото, което можеше да направи, беше да вдигне прозорците.

После в тъмнината зад Еврика, зад завоя се чу ръмжене от двигател на пикап. Фаровете му бяха изключени, но когато шофьорът настъпи газта, те се включиха. Беше бял „Шеви“, идващ право към тях, но в последния момент зави, за да не удари Магда…

И се заби в сузукито.

Сивата кола се сви около бронята на пикапа, после се хлъзна назад сякаш беше върху лед. Преобърна се веднъж, наближавайки Магда, Еврика и четиримата сияещи хора.

Еврика се наведе през таблото. Тялото й се тресеше. Чу глухия звук, когато колата се приземи, преобърната, трясъка от разбиването на предното й стъкло. Чу рязкото свистене от гумите на пикапа и после — тишина. Двигателят на пикапа заглъхна. Затръшна се врата. Стъпки захрущяха по чакъла на разклона на пътя. Някой заблъска с юмруци по прозореца на Еврика.

Беше Андър.

Ръката й потрепери, докато смъкваше прозореца.

Той натисна стъклото с пръсти, за да го накара да се смъкне по-бързо.

— Изчезвай оттук.

— Какво правиш тук? Току-що удари колата на онези хора!

— Трябва да се махнеш оттук. По-рано не те лъжех. — Той хвърли поглед през рамо към затъмнения път. Сивите хора спореха близо до колата. Вдигнаха сияещите си очи към Андър.

— Остави ни! — изкрещя жената от полицейския участък.

— Оставете нея! — студено изкрещя Андър в отговор. А когато жените се изкискаха, Андър пъхна ръка в джоба на джинсите си. Еврика видя проблясване на сребро на хълбока му. Отначало си помисли, че е пистолет, но после той извади сребърна кутийка, голяма горе-долу колкото кутия за бижута. Рязко я насочи към хората в сиво: — Отдръпнете се.

— Какво има в ръката му? — попита по-възрастният от двамата мъже, като пристъпи по-близо до колата.

Зад него, другият каза:

— Нима е…

— Ще я оставите на мира — изрече предупредително Андър.

Еврика чу учестеното дишане на Андър, усети напрежението в гласа му. Докато той опипваше закопчалката на кутията, от четворката на пътя се разнесе ахване. Еврика проумя, че те знаят точно какво съдържа кутията — и то ги ужасяваше.

— Дете — предупреди го злобно един от мъжете. — Не злоупотребявай с онова, което не разбираш.

— Може би наистина разбирам — Андър бавно отвори капачето. От вътрешността на кутийката се излъчваше бледозелено сияние, осветявайки лицето му и тъмното пространство около него. Еврика се опита да види съдържанието на кутийката, но зелената светлина вътре беше почти заслепяваща. Остър мирис, чийто източник не можеше да определи, опари ноздрите й, разубеждавайки я да надникне по-дълбоко.

Четиримата души, които до този момент настъпваха, сега бързо се отдръпнаха на няколко крачки. Взряха се в кутията и блестящата зелена светлина със смесица от отвращение и уплаха.

— Не можеш да я имаш, ако сме мъртви — обади се женски глас. — Знаеш това.

— Кои са тези хора? — обърна се Еврика към Андър. — Какво има в онази кутия?

Със свободната си длан той сграбчи ръката на Еврика:

— Умолявам те. Изчезвай оттук. Трябва да оцелееш. — Посегна в колата, където ръката й беше вдървена и студена върху лоста за скоростите. Притисна пръстите й и плъзна лоста назад. — Настъпи газта.

Тя кимна, ужасена, после подкара на заден ход, връщайки се назад в посоката, от която беше дошла. Подкара в тъмнината и не се осмели да погледне назад към зелената светлина, пулсираща в огледалото й за обратно виждане.

От: [email protected]

До: [email protected]

Копие до: [email protected]

Дата: Петък, 11 октомври, 2013, 12.40 на обяд

Тема: втора партида

Скъпа Еврика,

Voila! Сега работя с пълна пара и би трябвало да имам още няколко пасажа за теб утре. Започвам да се чудя дали това не е древна романтична история.

Ти как мислиш?

Принцът стана крал. Облян в сълзи, бутна пламтящата погребална клада на баща си в морето. После сълзите му пресъхнаха и той ме помоли да остана.

С поклон, поклатих глава:

— Трябва да се върна в моите планини, да заема отново мястото си сред моите близки. Там принадлежа.

— Не — каза Атлас простичко. — Сега принадлежиш тук. Ще останеш.

В смутеното и объркано състояние, в което бях, не можех да отхвърля искането на моя крал. Когато димът от жертвените траурни огньове се разнесе, из кралството се разчу вестта: младият крал Атлас щеше да си вземе невеста.

Така стана: от мълвата научих, че ще ставам кралица. Хрумна ми, че вещиците на мълвата може да са казали истината.

Ако в историята се беше намесила истинската любов, с радост щях да заменя живота си в планината за нея. Или ако си бях мечтала за власт, може би бих могла да си затворя очите за отсъствието на любов. Имах пищни покои в двореца, където удовлетворяваха всяко мое желание. Крал Атлас беше красив — сдържан, но не нелюбезен. Но когато стана крал, той разговаряше с мен по-малко и възможността някога да го обикна започна да потрепва и избледнява като мираж.

Датата за сватбата беше определена. Атлас още не ми беше направил предложение. Бях затворена в покоите си — великолепен затвор, чиито железни решетки бяха обвити в кадифе. Един ден по здрач, останала сама в стаята си, сложих сватбената си рокля и лъскавата корона от която щях да нося, когато ме представят пред кралството. Две еднакви сълзи набъбнаха в очите ми.

— Сълзите ти прилягат дори по-малко от една обикновена корона — изрече един глас иззад.

Обърнах се и видях фигура, седнала в сенките.

— Мислех, че никой не може да влезе.

— Ще свикнеш да грешиш — каза обвитата в сенки фигура. — Обичаш ли го?

— Кой сте вие? — попитах настоятелно. — Елате на светло, където мога да ви виждам.

Фигурата се надигна от стола. Светлина от свещите погали чертите му. Изглеждаше ми познат, сякаш беше частица от сън.

— Обичаш ли го? — повтори той.

Сякаш някой бе откраднал дъха от дробовете ми. Очите на непознатия ме омайваха. Бяха с цвета на скалистото заливче, където сутрин плувах като момиче. Не можах да се сдържа; завладя ме непреодолимо желание да се гмурна в тях.

— Любов? — прошепнах.

— Да. Любов. Онази, заради която си струва да се живее. Онази, която пристига, за да ни отнесе там, където трябва да отидем.

Поклатих глава, макар да знаех, че това беше измяна спрямо краля, която се наказваше със смърт. Започнах да съжалявам за всичко. Момчето пред мен се усмихна.

— Тогава има надежда.

Щом вече веднъж бях пресякла синята граница на очите му, изобщо не исках да намирам обратния път. Но скоро осъзнах, че пристъпвам в опасно владение.

— Ти си принц Леандър — прошепнах, сещайки се откъде са ми познати фините му черти.

Той кимна сковано.

— Завърнал се от петгодишно пътуване в името на короната — макар че родният ми брат би предпочел кралството да ме смята за изгубен в морето. — Той се усмихна, а аз бях сигурна, че съм виждала усмивката му преди. — И точно тогава ти, Селена, ме намери.

— Добре дошъл у дома.

Той излезе от сенките, придърпа ме към себе си и ме целуна с несравнима страст. До този момент не бях познавала блаженството. Искаше ми се да остана, сключила устни с неговите в целувка, завинаги, но в паметта ми се върна един спомен. Отдръпнах се, спомняйки си частица от изтърканите приказки на вещиците на мълвата.

— Мислех, че обичаш…

— Никога не съм обичал, докато не намерих теб. — Той говореше искрено, с думи, идващи от една душа, в която знаех, че никога не бих могла да се съмнявам. От този момент нататък в безкрайността нищо нямаше да има значение за нас, освен ние самите един за друг.

Само едно нещо стоеше между нас и една вселена на любовта…

ЗАПЕЧАТАНО С ЦЕЛУВКА

Мадам Б., Гилда и Брунхилда