Лорън Кейт
Сълза (1)

Пролог
Предистория

И така се случи:

Кехлибарено сумрачен залез. Влага, тегнеща по лениво небе. Самотна кола, пъплеща с усилие по Моста на седемте мили, към летището в Маями, към полет, който пътниците в колата никога нямаше да хванат. Вълна убиец, надигаща се във водата източно от Рифовете, превръщаща се с кипене в чудовище, което щеше да хвърли в смут океанографите във вечерните новини. Трафик, спрян при входа към моста, от мъже в екипи на пътно-ремонтни работници, издигащи временна блокада на пътя.

И той: момчето в откраднатата рибарска лодка на стотина метра западно от моста. Котвата му бе спусната. Погледът му се задържа продължително върху последната кола, на която позволиха да прекоси моста. Беше там от час, щеше да изчака само още няколко мига, за да проследи — не, да надзирава настъпващата трагедия, да се увери, че този път всичко ще мине, както трябва.

Мъжете, преструващи се на работници от пътно-ремонтна бригада, наричаха себе си „Пазители на Атлантида“. Момчето в лодката също беше Пазител на Атлантида, най-младият в рода. Колата на моста беше шестместен крайслер с цвят на шампанско, модел 1988, с навъртени на километража вече двеста хиляди километра и залепено с тиксо огледало за обратно виждане. Жената, която шофираше, беше археолог, червенокоса, майка. Пасажерът беше нейна дъщеря, седемнайсетгодишно момиче от Ню Иберия, Луизиана, и център на плановете на Пазителите на Атлантида. Момичето и майката щяха да бъдат мъртви след броени минути… ако момчето не объркаше нещо.

Името му бе Андър. Потеше се.

Беше влюбен в момичето в колата. Така че тук, сега, в меката горещина на късната пролет във Флорида, със сините рибарчета, които преследваха бели чапли из черно опалово небе, и неподвижността на водата навсякъде около него, Андър имаше избор: да изпълни задълженията си към семейството си или…

Не.

Изборът беше по-прост:

Да спаси света или да спаси момичето.

Колата подмина първия от общо седемте камъка, отбелязващи километрите, по чието протежение минаваше дългият мост до Маратон в централната област с рифовете на Флорида. Морската вълна, изпратена от Пазителите на Атлантида, беше насочена към четвъртия километър, точно отвъд средата на моста. Всичко — от съвсем лек спад в температурата до скоростта на вятъра и строежа на морското дъно — можеше да измени силата на вълната. Пазителите на Атлантида трябваше да бъдат готови да се адаптират. Те умееха да правят това: да създадат вълна в океана с помощта на архаичния си дъх, после да пуснат чудовищното си творение върху точно определено място като игла върху диск на грамофон, отприщвайки пъклена музика. Можеше дори да им се размине безнаказано. Никой не можеше да преследва престъпление, за което не знаеше, че е било извършено.

Създаването на вълни беше елемент от култивираната мощ на Пазителите на Атлантида: Зефир. Това не бе господство над водата, а по-скоро способност да манипулират вятъра, чиито течения бяха мощна сила, владееща океана. Андър беше възпитан да почита Зефир като божествена сила, макар че произходът на Зефир беше неясен: той беше роден във време и място, за които по-старите Пазители на Атлантида не говореха вече.

В продължение на месеци бяха говорили само за увереността си, че подходящият вятър под подходящата вода ще бъде достатъчно мощен да убие точно момичето, което трябва.

Ограничението на скоростта беше седемдесет километра. Крайслерът се движеше със сто. Андър избърса потта от челото си.

Бледа синя светлина блесна в колата. Застанал в лодката си, Андър не можеше да види лицата им. Различаваше само два ореола от коса, тъмни сфери на фона на облегалките за глава. Представи си момичето с телефона как изпраща на някоя приятелка есемес за ваканцията с майка си, как прави планове да се види със съседката с осеяните с лунички бузи или онова момче, с което се мотаеше непрекъснато, онова, което Андър не можеше да понася.

През цялата седмица я бе наблюдавал как чете на брега все същата протрита книга с меки корици — „Старецът и морето“. Беше я гледал как отгръща страниците с мудната агресивност на ужасно отегчените хора. Тази есен щеше да започне предпоследната си година в гимназията. Той знаеше, че се е записала за три допълнителни курса; веднъж беше стоял на пътеката между рафтовете в един магазин за хранителни стоки и беше подслушвал през кутиите със зърнени закуски, докато тя обсъждаше това с баща си. Знаеше какъв ужас изпитва от висшата математика.

Андър не ходеше на училище. Той изучаваше момичето. Пазителите на Атлантида го караха да прави това, да я дебне. Досега вече беше експерт.

Тя обожаваше американски орехи и ясните нощи, когато можеше да вижда звездите. Седеше ужасно изгърбена на масата за хранене, но когато тичаше, сякаш летеше. Скубеше си веждите с украсени с мънички скъпоценни камъчета пинцети; всяка година за Хелоуин се маскираше със стария костюм на Клеопатра от майка си. Обилно заливаше всичката си храна със сос табаско, пробягваше километър и половина за по-малко от шест минути, свиреше на останалата от дядо й китара „Гибсън“ без никакво умение, но с много душа. Рисуваше точици по ноктите на ръцете си и по стените на спалнята си. Мечтаеше си да напусне блатистия залив заради някой голям град като Далас или Мемфис, за да свири песни, когато предоставяха микрофона на посетителите в затъмнени клубове. Обичаше майка си с ожесточена, несломима пламенност, на която Андър завиждаше и се мъчеше да разбере. Носеше къси потничета през зимата, суичъри — на плажа, боеше се от височини и въпреки това обожаваше увеселителните влакчета и смяташе никога да не се омъжва. Не плачеше. Когато се смееше, си затваряше очите.

Знаеше всичко за нея. Би се справил блестящо на всяко препитване за сложните и скрити страни на характера й. Наблюдаваше я още от онзи двайсет и девети февруари, когато се бе родила. Всички Пазители на Атлантида я следяха. Наблюдаваше я още отпреди той или тя да могат да говорят. Никога не бяха разговаряли.

Тя беше неговият живот.

Той трябваше да я убие.

Момичето и майка й бяха спуснали прозорците си до долу. На Пазителите на Атлантида това нямаше да им хареса. Сигурен беше, че на един от чичовците му беше възложено да се погрижи прозорците им да заядат, докато майка и дъщеря играеха джин-руми в едно кафене със сини тенти.

Но Андър веднъж беше видял как майката на момичето пъха пръчка в един автомобилен акумулатор с изтощена батерия и го задейства отново. Беше виждал момичето да сменя гума отстрани край пътя в трийсет и осем градусова жега, без по кожата й да избие дори капчица пот. Тези жени бяха способни на невероятни неща. Още по-основателна причина да я убие, щяха да кажат чичовците му, винаги подтиквайки го да защити рода на Пазителите на Атлантида, от който произхождаше. Но нищо, което Андър виждаше в момичето, не го плашеше; всичко задълбочаваше увлечението му по нея.

Загорели ръце се полюшваха и от двата прозореца на колата, докато подминаваха камъка, бележещ втория километър. Каквато майката, такава и дъщерята — китки, въртящи се в такт с някаква мелодия по радиото, която на Андър му се прииска да може да чуе.

Запита се какъв мирис има солта по кожата й. Представата да е достатъчно близо, за да я вдиша, го сграбчи като пристъп на замаяна наслада, който се усили до гадене.

Едно беше сигурно: той никога нямаше да я има.

Отпусна се на колене върху пейката. Лодката се разлюля под тежестта му, разбивайки отражението на изгряващата луна. После се разклати отново, по-силно, давайки знак за смут някъде във водата.

Вълната се оформяше.

Всичко, което той трябваше да прави, бе да гледа. Семейството му беше категорично. Вълната щеше да връхлети, колата щеше да се понесе с нея по моста като цветче, отронващо се над ръба на шадраван. Те щяха да бъдат пометени от вълната и завлечени в дълбините на морето. Това беше всичко.

Когато семейството му бе кроило планове в скромната ваканционна вила под наем в Кий Уест, с „градинския изглед“, представляващ обрасла в бурени алея, никой не беше говорил за последващи вълни, които щяха да унищожат майката и дъщерята. Никой не спомена колко бавно се разлага един труп в студена вода. Но Андър цяла седмица бе сънувал кошмари за това, което щеше да се случи после с тялото на момичето.

Семейството му каза, че след вълната всичко щяло да свърши и Андър можел да започне нормален живот. Не казвал ли, че иска именно това?

Просто трябваше да се погрижи колата да остане под морето достатъчно дълго, та момичето да умре. Ако по някаква случайност — тук чичовците започнаха да се дърлят помежду си — майка и дъщеря някак се освободяха и се издигнеха на повърхността, тогава на Андър щеше да му се наложи да…

— Не — беше заявила леля му Кора достатъчно високо, за да накара пълната с мъже стая да утихне. Тя беше най-близкото подобие на майка, което Андър имаше. Той я обичаше, но не я харесваше. — Няма да се случи — каза тя. Вълната, която Кора щеше да създаде, щеше да е достатъчно мощна. Андър нямаше да е принуден да удави момичето със собствените си ръце. Пазителите на Атлантида не бяха убийци. Те служеха на човечеството, предотвратяваха настъпването на апокалипсис. Те вършеха Божие дело.

Но това все пак си беше убийство. В този момент момичето беше живо. Имаше приятели и близки, които я обичаха. Имаше пред себе си живот, възможности, простиращи се във всички посоки като дъбови клонки в безкрайно небе. Умееше да прави така, че всичко около нея да изглежда впечатляващо и зрелищно.

Дали някой ден тя можеше да направи онова, което Пазителите на Атлантида се бояха, че ще стори, не беше нещо, за което Андър обичаше да мисли. Завладя го съмнение. Докато вълната приближаваше, обмисли възможността тя да помете и него.

Ако искаше да умре, щеше да се наложи да излезе от лодката. Щеше да му се наложи да пусне дръжките в края на веригата, запоена към котвата му. Независимо колко мощна е вълната, веригата на Андър нямаше да се счупи; котвата му нямаше да бъде изтръгната от морското дъно. Те бяха направени от орихалк, древен метал, смятан за митичен от съвременните археолози. Котвата върху веригата беше една от петте реликви, изработени от това вещество, които Пазителите на Атлантида съхраняваха. Майката на момичето — изключителен учен, вярваща в неща, чието съществуване не можеше да докаже — би дала в замяна цялата си кариера, за да открие дори само една.

Котва, копие и копиехвъргачка, стъкленица за събиране на сълзи и малкото, украсено с резба ковчеже, което сияеше в неестествен зелен цвят — това бяха предметите, останали от рода му, от света, за който никой не говореше, от миналото, чието потискане и укриване Пазителите на Атлантида бяха превърнали в своя единствена мисия.

Момичето не знаеше нищо за Пазителите на Атлантида. Но дали знаеше откъде е дошла? Можеше ли да проследи произхода си назад така бързо, както той можеше да проследи своя, до света, погубен в потопа, до тайната, с която и двамата с нея бяха тясно свързани?

Време беше. Колата наближаваше камъка, бележещ четвъртия километър. Андър загледа как вълната се появява на фона на притъмняващото небе, докато белият й гребен вече не можеше да бъде сбъркан с облак. Загледа я как се издига на забавен кадър — шест метра, десет метра, стена от вода, движеща се към тях, черна като нощта.

Ревът й почти удави писъка, който се разнесе от колата. Викът не звучеше като неин, по-скоро като на майка й. Андър потръпна. Звукът беше знак, че най-после са видели вълната. Проблеснаха светлини на спирачки. После двигателят заработи с пълна сила. Твърде късно.

Леля Кора удържа на думата си — беше създала съвършената вълна. От нея лъхаше на лимонова трева — трикът на Кора за замаскиране на мириса от обгорен метал, който придружаваше чародействата, свързани със Зефир. Компактна по ширина, вълната беше по-висока от триетажна постройка, с концентриран водовъртеж в дълбокия си търбух и разпенена основа, която щеше да разцепи моста наполовина, но да остави сушата от двете страни непокътната. Щеше да си свърши работата чисто и по-важното, бързо. Нямаше да има никакво време туристите, спрели в основата на моста, да извадят телефоните си и да натиснат бутона за запис.

Когато вълната се разби, туловището й се разпростря през моста, после се върна назад с удвоена скорост и се разби в мантинелата на магистралата на три метра пред колата, точно по план. Мостът изскърца силно. Пътят се изкоруби. Колата се завъртя шеметно в центъра на водовъртежа. Шасито й се наводни. Вълната я вдигна и тя се понесе по гребена й, после се изстреля от моста по пързалка от кипяща морска вода.

Андър загледа как крайслерът се премята във вълната. Когато колата се наклони надолу, той бе ужасен от онова, което видя през предното стъкло. Ето я там: с разпиляна и щръкнала тъмноруса коса. Мек профил, като сянка, хвърлена от светлината на свещ. С ръце, протягащи се към майка й, чиято глава се удари във волана. Писъкът й преряза Андър като стъкло.

Ако това не се беше случило, всичко можеше да бъде различно. Но то се случи.

За първи път в живота му тя го погледна.

Ръцете му се плъзнаха от ръкохватките на котвата от орихалк. Стъпалата му се повдигнаха от дъното на рибарската лодка. Докато колата падаше с плясък във водата, Андър вече плуваше към отворения й прозорец, борейки се с вълните, събирайки всеки грам древна сила, която течеше в кръвта му.

Това беше война: Андър срещу вълната. Тя се удари в него, запращайки го към плиткото дъно на Залива, блъскайки като с юмруци по ребрата му, превръщайки цялото му тяло в огромна синина. Той стисна зъби и заплува през болката, през кораловия риф, който остави прорези по кожата му, през късчета стъкло и разцепени прегради, през плътни завеси от морска трева и водорасли. Главата му се показа рязко над повърхността и той с мъка си пое въздух. Видя разкривения силует на колата — после той изчезна под гъста пяна. Едва не заплака при мисълта, че няма да стигне там навреме.

Изведнъж всичко утихна. Вълната се оттегли, събирайки плавей по пътя си, повличайки колата със себе си. Оставяйки Андър зад себе си.

Имаше един шанс. Прозорците бяха над нивото на водата. Щом вълната се върнеше, колата щеше да бъде разбита в оставената от нея бразда. Андър не можеше да обясни как тялото му се надигна от водата, как се придвижи светкавично във въздуха. Той скочи във вълната и протегна ръце.

Тялото й беше твърдо и неподатливо като ненарушима клетва. Тъмните й очи бяха отворени, кипящо сини. Струйка кръв се стече надолу по врата й, когато се обърна към него. Какво виждаше тя? Какво беше той?

Въпросът и погледът й парализираха Андър. В този объркан миг вълната се накъдри около тях и един съществено важен шанс беше изгубен: щеше да има време да спаси само една от тях. Знаеше колко жестоко бе това. Но егоистично не можеше да я пусне да си отиде.

Точно преди вълната да експлодира над тях, Андър сграбчи ръката й.

Еврика.