Лорън Кейт
Сълза (12)

11
Крушение

— Изобщо не съм имал намерение да те плаша.

Брукс седеше на леглото на Еврика, подпрял босите си пети на перваза на прозореца й. Най-после бяха сами, посъвзели се от уплахата този следобед.

Близнаците бяха в леглото, след като в продължение на часове бяха подложени на съсредоточен оглед от Рода. Тя беше изпаднала в истерия още щом чу първото изречение от разказа за приключението им, обвинявайки и Еврика, и Брукс, че децата й са били толкова близо до опасността. Бащата на Еврика се опита да заглади положението с горещото си какао с канела. Но вместо това да ги събере, всички просто се оттеглиха с чашите си в собствените си кътчета от къщата.

Еврика отпиваше от своята в стария люлеещ се стол до прозореца си. Наблюдаваше отражението на Брукс в старинния си armoire a glace — дървен гардероб само с една врата и огледало отпред, който бе принадлежал на майката на Шугър. Устните му се движеха, но тя беше опряла глава върху дясната си ръка, притискайки здравото си ухо. Повдигна глава и чу текста на „Сара“ на Флитуд Мак, която Брукс бе пуснал на айпода й.

… в морето на любовта, където всеки

с наслада би се удавил.

Но сега я няма, казват, нямало вече

значение…

— Каза ли нещо? — попита го тя.

— Изглеждаше бясна — каза Брукс, малко по-високо. Вратата на спалнята й беше отворена — правилото на баща й, когато имаше гости — и Брукс знаеше така добре, както и Еврика с колко висок тон могат да говорят, за да не ги чуят на долния етаж. — Сякаш мислеше, че аз съм виновен за вълната.

Той се подпря между дървените колони на старото легло на баба й и дядо й. Очите му бяха със същия цвят на кестен като кувертюрата, метната върху бялата покривка на леглото й. Имаше вид сякаш е навит за всичко — тузарско парти, шофиране през пресечена местност, плуване в студена тъмнина до ръба на вселената.

Еврика бе изтощена сякаш тя беше онази, която вълната бе погълнала и изплюла.

— Разбира се, че не си бил виновен ти= — Тя се взря в чашата си. Не беше сигурна дали е била ядосана на Брукс. Ако да, не знаеше защо. Между тях имаше празно пространство, каквото обикновено не съществуваше.

— Тогава какво има? — попита той.

Тя сви рамене. Тъгуваше за майка си.

— Диана. — Брукс изрече името сякаш за пръв път свързваше двете събития. Дори най-добрите момчета можеха да бъдат ужасно недосетливи. — Разбира се. Трябваше да осъзная. Толкова си смела, Еврика. Как се справяш?

— Не се справям, ето как.

— Ела тук.

Когато тя вдигна поглед, той потупваше леглото. Брукс се опитваше да разбере, но не можеше, не и наистина. Тъжно й беше да го вижда как се опитва. Тя поклати глава.

Пороен дъжд блъскаше по прозорците, оставяйки по тях ивици като на зебра. Любимият метеоролог на Рода, Коки Фушо, беше предсказал слънце през целия уикенд и това беше единственото нещо, което й се струваше наред — Еврика изпитваше удовлетворение да изкаже несъгласие с Рода.

С крайчеца на окото си видя как Брукс се надига от леглото и тръгва към нея. Той протегна ръце в прегръдка.

— Знам, че ти е трудно да се разкриеш. Мислеше си, че тази вълна днес ще…

— Не го казвай.

— Още съм тук, Еврика. Никъде няма да вървя.

Брукс взе ръцете й и я притегли към себе си. Тя му позволи да я прегърне. Кожата му беше топла, тялото му — стегнато и силно. Тя положи глава на ключицата му и затвори очи. Отдавна не беше прегръщана. Чувството беше прекрасно, но нещо я глождеше отвътре. Трябваше да попита.

Когато тя се отдръпна, Брукс задържа ръката й за момент, преди да я пусне.

— Начинът, по който се държеше, когато се изправи след вълната… — каза тя. — Ти се засмя. Изненадах се.

Брукс се почеса по брадичката.

— Представи си да се свестиш, да се разкашляш така, че да имаш чувството, че ще си изплюеш белите дробове и да видиш как те гледат двайсетина непознати — единият от които е някакъв тип, готов да ти направи изкуствено дишане уста в уста. Какъв избор имах, освен да го обърна на смях?

— Тревожехме се за теб.

— Знаех, че съм добре — каза Брукс, — но сигурно съм бил единственият, който го е знаел. Видях колко изплашена беше. Не исках да ме помислиш за…

— Какъв?

— Слаб.

Еврика поклати глава:

— Невъзможно. Ти си Кибритлията.

Той се ухили и разроши косата й, което доведе до кратка схватка. Тя се шмугна под ръката му, за да се измъкне, сграбчи тениската му, когато той посегна зад гърба си да я вдигне. Скоро тя държеше главата му в хватка „ключ“, притиснат с гръб към тоалетката й; но после с едно бързо движение той я беше метнал на леглото й. Тя се тръсна на възглавницата, смеейки се, както бе правила в края на хиляда други мачове с Брукс. Но той не се смееше. Лицето му беше пламнало и зачервено и той стоеше вдървено в долния край на леглото й, гледайки надолу към нея.

— Какво? — попита тя.

— Нищо. — Брукс извърна поглед и огънят в очите му сякаш се уталожи. — Какво ще кажеш да ми покажеш това, което Диана ти е дала? Книгата, онази… чудодейна скала?

— Гръмотевичен камък — Еврика се смъкна от леглото и седна на бюрото си, което имаше още от детството си. Чекмеджетата му бяха толкова пълни с предмети за спомен, че нямаше място за домашни или учебници, или молби за прием в колежа, така че тя ги беше натрупала на купчини, които бе обещала на Рода да подреди. Но онова, което дразнеше Рода, изпълваше с възторг Еврика, така че купчините бяха нараснали до опасни височини.

От най-горното чекмедже извади книгата, която Диана й беше оставила, после малката синя кутийка. Сложи и двете върху покривката на леглото си. С наследството й между тях, тя и Брукс седяха един срещу друг с кръстосани крака на леглото.

Брукс посегна първо за гръмотевичния камък, освобождавайки избелялата закопчалка на кутията, посягайки вътре да вдигне увития в марля камък. Разгледа го от всички страни.

Еврика гледаше как пръстите му опипват бялата обвивка.

— Не го развивай.

— Разбира се, че не. Не още.

Тя го погледна с присвити очи, грабна камъка, отново изненадана от тежестта му. Искаше да знае как изглеждаше той отвътре — а очевидно Брукс също искаше.

— Какво искаш да кажеш с това „не още“?

Брукс примигна:

— Имам предвид писмото на майка ти. Тя не пишеше ли, че ще разбереш кога е дошъл моментът да го отвориш?

— О! Вярно. — Сигурно му беше разказала за това. Подпря лакти на коленете си, отпуснала брадичка в дланите си. — Кой знае кога ще е този момент? Междувременно от него може да излезе добра топка за боулинг.

Брукс се втренчи в нея, после наведе глава и преглътна, както правеше, когато беше смутен.

— Сигурно е ценен, щом ти го е оставила майка ти.

— Шегувах се. — Тя пусна гръмотевичния камък обратно в кутията му.

Той вдигна древно изглеждащата книга с благоговение, каквото Еврика не очакваше. Прелистваше страниците по-внимателно от нея, което я накара да се запита дали заслужаваше наследството си.

— Не мога да я чета — прошепна той.

— Знам — каза тя. — Изглежда, сякаш е от далечното бъдеще…

— От минало, така и останало неосъзнато. — Брукс звучеше сякаш цитира някой от научнофантастичните романи, които баща й четеше едно време.

Той продължи да обръща страниците, първо бавно, после по-бързо, спирайки на един раздел, който Еврика не беше открила. Към средата на книгата непознатият, гъсто изписан текст беше прекъснат от раздел сложни, изящни илюстрации.

— Това гравюри върху дърво ли са? — Еврика разпозна метода от курса по резбарство и гравиране върху дърво, който бе посетила веднъж с Диана — макар че тези илюстрации бяха далеч по-сложни от всичко, което Еврика беше успяла да издълбае върху жилавото си парче бук.

Разглеждаха изображение на двама мъже, които се бореха. Бяха облечени в скъпи, подплатени с кожа мантии. Големи огърлици със скъпоценни камъни висяха на гърдите им. Единият носеше тежка корона. Зад тълпа зяпачи се простираше пейзаж от някакъв голям град, с високи шпилове на необичайни сгради, обрамчващи небето.

На срещуположната страница имаше изображение на жена в също толкова пищна роба. Тя стоеше на ръце и колене досами река, осеяна с високи, цъфтящи нарциси. Защриховани сенки на облаци се допираха до дългата й коса, докато тя изучаваше отражението си във водата. Главата й беше наведена, така че Еврика не можеше да види лицето й, но нещо в езика на тялото й беше познато. Еврика разбра, че тя плаче.

— Всичко е тук — прошепна Брукс.

— Това ти говори нещо?

Тя обърна пергаментовата страница, търсейки още илюстрации, но вместо това откри късите, назъбени ръбове на няколко откъснати страници. После неразбираемият текст се появи отново. Тя докосна грубите ръбове близо до подвързията.

— Виж, липсват й няколко страници.

Брукс доближи книгата до лицето си, присвивайки очи към мястото, където сигурно се бяха намирали липсващите страници. Еврика забеляза, че имаше още една илюстрация, на гърба на листа с коленичилата жена. Беше много по-семпла от другите: три концентрични кръга, разположени в центъра на страницата. Приличаше на символ на нещо.

Инстинктивно тя посегна към челото на Брукс, отмятайки назад тъмната му коса. Раната му беше с форма на кръг, което не беше нещо забележително. Но коричката беше толкова раздразнена от свирепата вълна днес следобед, че Еврика видя в нея… кръгове. Имаха необикновена прилика с илюстрацията в книгата й.

— Какво правиш? — Той леко отблъсна ръката й и приглади косата си.

— Нищо.

Той затвори книгата и притисна длан върху корицата й.

— Съмнявам се, че ще можеш да намериш кой да преведе това. Опитът да го сториш само ще те отведе до мъчително търсене. Наистина ли мислиш, че ще има някой в Подънк, Луизиана, който може да преведе нещо от подобна величина? — Смехът му прозвуча злобно.

— Мислех, че на теб ти харесва Подънк, Луизиана. — Очите на Еврика се присвиха. Брукс беше онзи, който винаги защитаваше родния им град, когато Еврика го обиждаше. — Чичо Бо и Диана са можели да прочетат това, което значи, че трябва да има някой, който може да го преведе. Просто трябва да открия кой.

— Нека аз да опитам. Ще взема книгата с мен тази вечер и ще ти спестя сърдечната болка. Не си готова да приемеш смъртта на Диана, а аз се радвам да помогна.

— Не. Няма да изпусна от поглед тази книга. — Тя посегна за книгата, която Брукс още държеше здраво. Наложи се да я изтръгне от ръцете му. Подвързията изскърца от силата на дърпането.

— Леле! — Брукс пусна книгата, вдигна ръце с разперени длани и й отправи поглед, с който й намекна, че държанието й е мелодраматично.

Тя извърна очи.

— Още не съм решила какво да правя с нея.

— Добре. — Тонът му омекна. Докосна пръстите й, които обгръщаха книгата. — Но ако все пак я занесеш да я преведат — каза той, — вземи ме със себе си, става ли? Може да се окаже трудно за „смилане“. Ще имаш нужда от присъствието на някого, на когото имаш доверие.

Телефонът на Еврика избръмча върху нощната масичка. Не позна номера. Вдигна екрана към Брукс, като сви рамене.

Той трепна:

— Може да е Мая.

— За какво й е на Мая Кейс да ми се обажда на мен? Откъде ще е взела номера ми?

После си спомни: Счупеният мобилен телефон на Брукс. Бяха го намерили на две парчета на плажа, след като вълната се беше стоварила върху него като пиано. Сутринта Еврика се беше оказала достатъчно разсеяна, за да остави телефона си вкъщи, така че той беше непокътнат.

Мая Кейс вероятно се беше обадила в къщата на Брукс и Ейлийн, която сигурно бе забравила колко противни могат да бъдат момичетата от гимназията и й беше дала номера на Еврика.

— Е? — Еврика протегна телефона към Брукс. — Говори с нея.

— Не искам да говоря с нея. Искам да бъда с теб. Искам да кажа… — Брукс разтри челюстта си. Телефонът спря да бръмчи, но не и ефектът му. — Искам да кажа, сега сме заедно и не искам да се разсейвам, когато най-сетне говорим за… — Той направи пауза, после промърмори нещо, което се стори на Еврика като ругатня. Тя обърна към него здравото си ухо, но той мълчеше. Когато я погледна, лицето му отново беше поруменяло.

— Нещо не е наред ли? — попита тя.

Той поклати глава. Наведе се по-близо до нея. Пружините между тях изскърцаха. Еврика изпусна телефона и книгата, защото очите му изглеждаха различни — гладки около ръбовете, бездънно кафяви — и тя разбра какво щеше да се случи.

Брукс щеше да я целуне.

Тя не помръдна. Не знаеше какво да прави. Очите им бяха приковани едни в други през цялото време, докато той се навеждаше към устните й. Тежестта му падна върху краката й. Тиха въздишка се изтръгна от нея. Устните му бяха нежни, но ръцете му бяха решителни и твърди, притискайки се към нея за нов вид борба. Претърколиха се взаимно в обятията си, докато устата му се затвори около нейната. Пръстите й пропълзяха нагоре по ризата му, докосвайки кожата му, гладка като камък. Езикът му проследи връхчето на нейния. Беше гладък като коприна. Тя изви гърба си като дъга, искаше й се да бъде още по-близо.

— Това е… — поде той.

Тя кимна:

— Толкова правилно.

Задъхано си поеха въздух, после отново доближиха устни за нова целувка. Опитът на Еврика с целувките се свеждаше до лекички целувки по време на игра на „бутилка“, предизвикателства, влажно мляскане и пускане на език по време на училищни танци. Това беше на цели галактики разстояние.

Брукс ли беше това? Сякаш целуваше някого, с когото някога бе имала завладяваща любовна история, от онези, които Еврика никога не си бе позволила да желае. Ръцете му обхождаха кожата й сякаш тя беше чувствена богиня, а не момичето, което бе познавал цял живот. Кога Брукс беше станал толкова мускулест, толкова секси? Нима е бил такъв от години, а на нея й е убягнало? Или нима можеше една целувка, една правилна целувка да раздвижи метаболизма на едно тяло, задействайки мигновен скок в растежа, правейки и двамата така внезапно зрели?

Тя се отдръпна да го погледне. Изучаваше лицето му и луничките, и сплеснатите кичури в кафявата му коса, и видя напълно различен човек. Почувства се изплашена и въодушевена, знаейки, че няма връщане назад след каквото и да било, особено нещо като това.

— Защо ти трябваше толкова време? — гласът й беше дрезгав шепот.

— Да направя какво?

— Да ме целунеш.

— Аз… ами… — Брукс се намръщи, отдръпна се.

— Чакай. — Тя се опита да го дръпне обратно. Пръстите й леко докоснаха тила му, който й се стори внезапно вдървен. — Не исках да развалям атмосферата.

— Има причини да чакам толкова дълго, за да те целуна.

— Например? — Искаше й се да прозвучи бодро, но вече се чудеше: Заради Диана ли беше? Нима Еврика бе толкова увредена, че бе изплашила и прогонила Брукс?

Моментното колебание беше всичко, което й бе нужно да убеди себе си, че Брукс гледа на нея така, както я виждаше и останалата част от училището — откачалка, момиче, което носи лош късмет, последното момиче, което някое нормално момче би ухажвало. Затова изтърси:

— Предполагам, че си зает с Мая Кейс.

Лицето на Брукс потъмня в намръщена гримаса. Той се изправи и застана в долния край на леглото й, с ръце, скръстени на гърдите. Езикът на тялото му беше толкова далечен, колкото и споменът за целувката.

— Това е толкова типично — изрече към тавана.

— Какво?

— Не може да е имало нещо общо с теб. Трябва да е виновен някой друг.

Но Еврика знаеше, че това има всичко общо с нея. Знанието беше толкова болезнено, че тя се опита да го прикрие с нещо друго. Отхвърляне, изместване, би я уведомил всеки от последните й петима терапевти, опасен навик.

— Прав си… — подхвана тя.

— Не се дръж снизходително с мен. — Брукс не приличаше на най-добрия й приятел, нито на момчето, което беше целунала. Изглеждаше като човек, който ненавижда всичко у нея. — Не искам да бъда успокояван от момиче, което си мисли, че е по-добро от всички.

— Какво?

— Ти си права. Останалият свят греши. Не стоят ли така нещата?

— Не.

— Моментално отхвърляш всичко…

— Не правя така! — изкрещя Еврика, осъзнавайки, че незабавно отхвърляше твърдението му. Сниши глас и затвори вратата на спалнята си, без да я е грижа какви щяха да са последствията, ако баща й мине край вратата. Не можеше да позволи на Брукс да си мисли тези лъжи. — Не те отхвърлям.

— Сигурна ли си? — попита той студено. — Ти пренебрегваш и отхвърляш дори нещата, които ти е оставила майка ти в завещанието си.

— Не е вярно. — Еврика беше денонощно завладяна от мисли за наследството си, но Брукс дори не я слушаше. Крачеше из стаята й, гневът го правеше да изглежда като обсебен.

— Държиш Кат близо до себе си, защото тя не забелязва, когато я изолираш. Не можеш да понасяш никого в семейството си. — Той отривисто махна с ръка към кабинета на долния етаж, където Рода и баща й бяха гледали новините, но сега със сигурност надаваха ухо към спора горе. Убедена си, че всеки терапевт, когото посещаваш, е идиот. Отблъсна цялото „Еванджелин“, защото няма начин някой изобщо да разбере какво си преживяла. — Той престана да крачи и погледна право към нея. — После, ето ме и мен.

Гърдите на Еврика я наболяваха сякаш той я беше ударил с юмрук в сърцето.

— Какво за теб?

— Използваш ме.

— Не.

— Аз не съм ти приятел. А просто резонатор за тревожността и потиснатостта ти.

— Ти — ти си най-добрият ми приятел — заекна тя. — Ти си причината все още да съм тук…

— Тук? — каза той горчиво. — Последното място на земята, където искаш да бъдеш? Аз съм просто прелюдията към бъдещето ти, към истинския ти живот. Майка ти те е възпитала да следваш мечтите си и това е всичко, което те е интересувало някога. Нямаш представа колко много им пука на другите хора за теб, защото си твърде вглъбена в себе си. Кой знае? Може би дори не страдаш от склонност към самоубийство. Може би си взела онези хапчета, защото си търсела внимание.

Дъхът на Еврика се изтръгна от гърдите й, сякаш я бяха пуснали от самолет.

— Доверявах ти се. Мислех си, че си единственият, който не ме съди.

— Точно. — Брукс поклати глава, отвратен. — Наричаш всички, които познаваш, прибързани в преценката си и водени от предразсъдъци, но да си се замисляла някога колко отвратително се държиш с Мая?

— Разбира се, да не забравяме Мая.

— На нея поне й пука за другите хора.

Устната на Еврика затрепери. Навън избумтя гръмотевица. Толкова зле ли се целуваше?

— Е, ако си решил — изкрещя тя, — обади й се! Бъди с нея. Какво чакаш? Вземи телефона ми и си уреди среща. — Метна по него телефона. Апаратът отскочи от гърдите, на които не можеше да повярва, че току-що беше облягала главата си.

Брукс измери с поглед телефона сякаш обмисляше предложението.

— Може би ще го направя — каза бавно. — Може би не се нуждая от теб толкова много, колкото си мислех.

— За какво говориш? Опитваш се да ме сплашиш или какво?

— Истината боли, а? — Блъсна се в рамото й, докато се провираше покрай нея. Отвори рязко вратата й, после хвърли поглед назад към леглото й, към книгата и гръмотевичния камък в кутията му.

— Добре е да си вървиш — каза тя.

— Кажи това на още двама души — отбеляза Брукс, — и ще си съвсем сама.

Еврика го слушаше как слиза с гръмък тропот по стълбите и знаеше как щеше да изглежда той, докато взема ключовете и обувките си от пейката в антрето. Когато вратата се затръшна, тя си го представи как крачи рязко и гневно към колата си в дъжда. Знаеше как щеше да се развява косата му, как щеше да мирише колата му.

Дали той можеше да си я представи? Дали изобщо би искал да я види притисната към прозореца, загледана към бурята, преглъщайки мъчително от болка и сдържаща сълзите си?