Лорън Кейт
Сълза (24)

23
Гръмотевичният камък

— Веднага щом свършиш с домашните си — каза Рода от отсрещния край на масата на вечеря същата вечер, — ще напишеш имейл с извинение до д-р Ландри, препращайки копие и до мен. И й съобщи, че ще я видиш другата седмица.

Еврика ожесточено изтръска сос табаско върху етуфето си. Заповедите на Рода не заслужаваха дори един гневен поглед.

— Баща ти и аз обсъждахме идеи с д-р Ландри — продължи тя. — Не мислим, че ще приемаш терапията сериозно, освен ако не те държим отговорна. Което е причината, поради която ще плащаш за сеансите. — Рода отпи от розето си. — От джоба си. Седемдесет и пет долара седмично.

Еврика стисна челюст, за да попречи на устата си да увисне отворена. Значи най-накрая се бяха спрели на наказание за необуздания изблик от миналата седмица.

— Но аз нямам работа — каза тя.

— От химическото чистене ще ти дадат отново старата ти работа — отвърна Рода, — при положение че успееш да докажеш, че си станала по-отговорна, откакто те уволниха.

Еврика не беше станала по-отговорна. Беше станала самоубийствено потисната. Погледна към баща си за помощ.

— Говорих с Рути — каза той, със забит в етуфето си поглед сякаш говореше на чинията си, вместо на дъщеря си. — Можеш да се справиш с две смени седмично, нали? — Вдигна вилицата си. — Сега яж, храната изстива.

Еврика не можеше да яде. Обмисли многото изречения, които се оформяха в ума й: Вие двамата със сигурност знаете как да се справите с един опит за самоубийство. Възможно ли е да направите една лоша ситуация още по-лоша? Секретарката от „Еванджелин“ се обади да разбере защо не съм била в час днес, но вече изтрих съобщението в гласовата поща. Споменах ли, че освен това напуснах отбора по бягане и не планирам да се връщам на училище? Тръгвам си и няма да се върна никога.

Но слухът на Рода отказваше да чува неудобна искреност. А баща й? Еврика вече едва го разпознаваше. Той, изглежда, си беше създал нова идентичност от това, да не противоречи на съпругата си. Може би защото никога не беше успявал да се справи с това, когато беше женен за Диана.

Нищо, което Еврика би могла да каже, нямаше да промени жестоките правила на тази къща, които винаги важаха само за нея. Умът й гореше, но очите й останаха сведени. Имаше по-добри неща за вършене, отколкото да се бори с чудовищата от отсрещната страна на масата.

Въображаеми планове се трупаха в пределите на ума й. Може би щеше да се хване на работа на някоя малка рибарска лодка, плаваща близо до мястото, където според „Книгата на любовта“ се беше намирала Атлантида. Мадам Блаватски, изглежда, мислеше, че островът наистина е съществувал. Може би старата жена щеше дори да иска да се присъедини към Еврика. Можеха да спестят пари, да купят стара лодка и да отплават в жестокия океан, където беше всичко, което тя обичаше. Можеха да открият Херкулесовите стълбове и да продължат. Може би тогава тя щеше да се почувства у дома — не като извънземен пришълец, както на тази маса сега. Размести няколко грахчета с вилицата си. Заби нож в етуфето си, за да види дали може да се задържи изправен.

— Ако смяташ да проявяваш неуважение към храната, която слагаме на тази маса — каза Рода, — мисля, че можеш да се оттеглиш.

Баща й добави с по-мек тон:

— Нахрани ли се достатъчно?

На Еврика й беше нужна цялата й сила, за да не завърти очи. Тя стана, бутна навътре стола си и се опита да си представи колко различна щеше да изглежда тази сцена, ако бяха само тя и баща й, ако все още го уважаваше, ако той никога не се беше оженил за Рода.

В мига, щом мисълта се оформи в ума й, погледът й намери брат й и сестра й и тя съжали за желанието си. На лицата на близнаците имаше замислено намръщени гримаси. Мълчаха, сякаш се напрягаха в очакване Еврика да изпадне в пристъп на бяс. Лицата им, малките им прегърбени раменца, я изпълниха с желание да ги грабне и да ги отнесе със себе си там, където избягаше — където и да беше това. Целуна ги по главичките и се качи в стаята си.

Затвори вратата си и рухна върху леглото си. Беше взела душ след тичането си и мократа й коса бе навлажнила яката на фланелената пижама, която обичаше да носи, когато вали. Лежеше неподвижно и се опитваше да разгадае тайния код на дъжда, потропващ по покрива.

Дръж се, казваше той. Просто се дръж и чакай.

Чудеше се какво ли прави Андър и в каква ли стая лежеше в леглото, взирайки се нагоре в тавана. Знаеше, че мисли за нея поне от време на време; нужна бе известна предвидливост, за да чакаш някого в гората и на всички други места, където я беше чакал. Но какво наистина мислеше за нея?

Какво наистина мислеше тя за него? Страхуваше се от него, привлечена към него, провокирана от него, изненадана от него. Мислите за него я изтръгваха от депресията й — и заплашваха да я потопят по-дълбоко в нея. У него имаше някаква енергия, която отвличаше вниманието й от скръбта.

Сети се за гръмотевичния камък и хипотезата на Андър. Беше глупаво. Доверието не е нещо, което се ражда от един експеримент. Помисли си за приятелството си с Кат. Бяха спечелили взаимно доверието си с течение на времето, бяха го укрепвали бавно като мускул, докато то вече бе придобило изцяло своя собствена сила. Но понякога доверието поразяваше интуицията като мълния, бързо и дълбоко, както беше станало между Еврика и Мадам Блаватски. Едно беше сигурно: Доверието беше взаимно и това беше проблемът с нея и Андър. Той държеше всички карти. Изглежда, ролята на Еврика в отношенията беше просто да бъде хвърляна в тревога.

Но… не се налагаше да има доверие на Андър, за да научи повече за гръмотевичния камък.

Тя отвори чекмеджето на бюрото си и постави малкото синьо ковчеже в центъра на леглото си. Изпитваше смущение, че обмисля да тества хипотезата му, дори сама в стаята си със затворена врата и капаци на прозорците.

Долу чиниите и вилиците потракваха, докато някой ги носеше към мивката. Тази вечер беше неин ред да мие съдовете, но никой не дойде да й натяква за това. Все едно вече не беше там.

Стъпки по стълбите накараха Еврика да се хвърли към училищната си чанта. Ако баща й влезеше, щеше да й се наложи да се престори, че учи. Имаше домашно по висша математика, което щеше да й отнеме цели часове, тест по латински в петък и кой знае колко работа за наваксване от пропуснатите днес часовете. Запълни леглото си с учебници и папки, прикривайки кутията с гръмотевичния камък. Плъзна учебника по висша математика върху коленете си точно преди той да почука на вратата.

— Да?

Баща й подаде глава вътре. Беше преметнал през рамо кърпа за съдове, а ръцете му бяха зачервени от горещата вода. Еврика се взираше упорито в произволна страница от учебника си по висша математика и се надяваше, че неговата абстрактност ще отклони вниманието й от вината, задето го остави да свърши нейните задължения.

Едно време той заставаше над леглото й, предлагайки умни, изненадващи насоки за домашното й. Сега дори не пристъпваше в стаята й.

Кимна към учебника й:

— Принципът на неопределеността? Трудна работа. Колкото повече знаеш как се изменя една променлива, толкова по-малко знаеш за другата. А всичко се променя през цялото време.

Еврика погледна към тавана:

— Вече не знам разликата между променливите и константите.

— Само се опитваме да направим онова, което е най-добро за теб, Рика.

Тя не отговори. Нямаше какво да каже на това, на него.

Когато баща й затвори вратата, тя прочете абзаца, представящ принципа на неопределеността. На титулната страница на главата в учебника беше показан голям триъгълник, гръцкият символ за промяна, делта. Беше със същата форма като увития в марля гръмотевичен камък.

Бутна настрани учебника си и отвори кутията. Гръмотевичният камък, все още увит в странната си бяла марля, изглеждаше малък и невзрачен. Тя го вдигна, спомняйки си колко деликатно го беше държал Брукс. Опита се да постигне същото ниво на благоговение. Сети се за предупреждението на Андър, че трябва да изпробва камъка насаме, че Брукс не трябва да знае какво има тя. Какво всъщност имаше? Никога дори не беше виждала как изглежда камъкът. Спомни си послеписа на Диана:

Не развивай марлята, докато не ти се наложи. Ще разбереш, когато дойде моментът.

Животът на Еврика беше пълен хаос. Беше на ръба да бъде изритана от къщата, в която й беше омразно да живее. Не ходеше на училище. Беше се отчуждила от всичките си приятели и следваше птици през лагуната призори, за да се среща със стари медиуми. Как се предполагаше да знае дали сега беше загадъчното кога на Диана?

Посегна към чашата на нощното си шкафче, но не размота марлята от камъка. Постави го върху папката си по латински. Много внимателно изля малка струйка от снощната вода право върху камъка. Загледа как мокрото петно се процежда през марлята. Това си беше просто парче скала.

Остави камъка и провеси крака напряко през леглото. Мечтателката в нея беше разочарована.

После с периферното си зрение видя едва доловимо движение. Едно ъгълче от марлята около камъка се беше повдигнало, сякаш разхлабено от водата. Ще разбереш кога. Еврика чу гласа на Диана, сякаш тя лежеше до нея. Това я накара да потръпне.

Отлепи още малко от ъгълчето на марлята. Това накара камъка да се завърти бързо, смъквайки слой след слой бяла обвивка. Пръстите на Еврика проникваха през разхлабващата се тъкан, докато триъгълната форма на камъка се смаляваше и изостряше в ръцете й.

Най-сетне падна и последният слой марля. Тя държеше в ръце камък със страни на равнобедрен триъгълник, голям приблизително колкото медальона от лазурит, но няколко пъти по-тежък. Изучаваше повърхността му — гладка, с няколко ръбчета и несъвършенства, като всяка друга скала. Тук-там беше осеяно със зърнести сивосини кристали. От него щеше да излезе хубаво камъче за подхвърляне за Андър.

Телефонът й избръмча върху нощното й шкафче. Хвърли се към него, необяснимо сигурна, че се обажда той. На екрана обаче се виждаше снимката на кокетната, полуоблечена Кат. Еврика остави телефона да превключи на гласова поща. Кат й пращаше есемеси и звънеше на всеки няколко часа след първия час тази сутрин. Еврика не знаеше какво да й каже. Познаваха се твърде добре, за да излъже и да каже, че няма нищо.

Когато екранът на телефона й почерня и светлината в спалнята й отново притъмня, Еврика забеляза, че камъкът излъчва слаба синя светлина. Мънички сивкавосини жилки сияеха по повърхността на скалния къс. Тя се взря в тях, докато започнаха да наподобяват абстрактните думи на някакъв език. Преобърна камъка и загледа как върху задната му страна се образува позната форма. Жилките образуваха кръгове. Ушите й запищяха. Тръпки покриха кожата й. Изображението върху голия гръмотевичен камък изглеждаше точно като белега върху челото на Брукс.

Слаб пукот на гръмотевица прозвуча в небето. Беше само съвпадение, но я стресна. Камъкът се изхлузи от пръстите й и се плъзна в една гънка на кувертюрата на леглото. Тя посегна отново за чашата и изля съдържанието й върху голия гръмотевичен камък сякаш потушаваше огън, сякаш унищожаваше приятелството си с Брукс.

От камъка плисна обратно вода и я улучи в лицето.

Тя взе да плюе и избърса челото си. Взря се в камъка. Кувертюрата на леглото й беше мокра, бележките и учебниците й също. Попи ги с една възглавница и ги отмести настрани. Вдигна камъка. Беше сух като кравешки череп върху стената на долнопробна кръчма.

— Няма начин — промърмори тя.

Изхлузи се от леглото, носейки камъка, и открехна вратата си. Телевизорът на долния етаж излъчваше местните новини. Нощната лампа на близнаците хвърляше слаби лъчи през отворената врата на стаята, която деляха. Тя отиде на пръсти до банята, затвори и заключи вратата. Застана с гръб, облегнат на стената, и се погледна в огледалото, както държеше камъка.

Пижамата й беше оплискана с вода. Краищата на косата, обрамчваща лицето й, бяха мокри. Сложи камъка под крана и пусна водата докрай.

Когато струята удари камъка, той мигновено я отблъсна. Не, не беше това — Еврика погледна по-отблизо и видя, че водата дори не беше докоснала камъка. Беше отблъсната във въздуха над и около него.

Тя спря крана. Седна на ръба на медната вана с крачета, която беше претъпкана с играчките за баня на близнаците. Мивката, огледалото, килимчето — всичко беше подгизнало. Гръмотевичният камък беше абсолютно сух.

— Мамо — промърмори тя, — в какво ме въвлече?

Доближи камъка до лицето си и го огледа, преобръщайки го в ръце. В най-широкия ъгъл на триъгълника беше направена малка дупка, достатъчно широка, за да се провре верижка през нея. Гръмотевичният камък можеше да се носи като колие.

Тогава защо да се държи увит в марля? Може би марлята предпазваше запечатващия материал, добавен, за да отблъсква водата. Еврика погледна навън през прозореца на банята към дъжда, който падаше по затъмнените клони. Хрумна й идея.

Провлачи една хавлиена кърпа по мивката и пода, опитвайки се да попие колкото може повече вода. Пъхна гръмотевичния камък в джоба на пижамата си и се промъкна надолу по коридора. Най-горе на стълбите погледна надолу и видя баща си заспал на дивана, с тяло, осветено от сиянието на телевизора. На гърдите му се крепеше купа с пуканки. Тя чу ожесточено тракане, което идваше от кухнята — можеше да е само Рода, която изтезаваше лаптопа си.

Еврика се прокрадна надолу по стълбите и внимателно отвори задната врата. Видя я само Скуот, който изприпка навън с нея, защото обожаваше да се цапа с кал в дъжда. Еврика го почеса по главата и му позволи да подскочи нагоре, за да я целуне по лицето — навик, от който Рода се мъчеше да го отучи от години. Той последва Еврика, когато тя слезе по стълбите на верандата и се отправи към задната порта, водеща към лагуната.

Нов пукот на гръмотевица принуди Еврика да си припомни, че валеше цяла вечер, че току-що беше чула Коки Фушо да предупреждава по телевизията за буря. Вдигна резето на портата и стъпи на кея, откъдето съседите им пускаха рибарската си пирога във водата. Седна на ръба, нави крачолите на пижамата си и потопи крака в лагуната. Беше толкова студено, че тялото й настръхна. Но остави ледените си крака там, дори когато започнаха да горят от студ.

С лявата си ръка измъкна камъка от джоба си и загледа как ситни дъждовни капки рикошират от повърхността му. Те привлякоха вниманието на объркания Скуот, когато подуши камъка и носът му се намокри.

Тя обви гръмотевичния камък с юмрук и го запрати в лагуната, като се надвеси и изпъна ръка във водата, поемайки си рязко дъх от студа. Водата потръпна, после нивото й се покачи и Еврика видя, че около гръмотевичния камък и ръката й се бе образувал голям въздушен мехур. Мехурът свършваше точно йод повърхността на водата, където беше лакътят й.

С дясната си ръка Еврика опипа изучаващо подводния мехур, очаквайки той да се спука. Това не стана. Мехурът беше податлив и силен, като неразрушим балон. Когато издърпа мократа си дясна ръка от водата, тя почувства разлика. Лявата й ръка, все още под водата, обгърната от въздушната струя, изобщо не беше мокра. Най-накрая тя издърпа гръмотевичния камък от водата и видя, че той също бе останал абсолютно сух.

— Добре, Андър — каза тя. — Печелиш.