Лорън Кейт
Сълза (5)

4
В кола на непознат

Еврика вдигна ръка към бузата си, когато отвори очи и се върна на мястото на съсипаната си кола и непознатото момче.

Никога не мислеше за онази нощ. Но сега, на горещия, пуст път почувства жилването от майчината си длан по кожата. Това беше единственият път, когато Диана я беше удряла. Единственият път, когато я беше изплашила. Никога повече не бяха говорили за това, но Еврика никога не беше проляла друга сълза — досега.

Не беше същото, каза си тя. Онези сълзи, пролени, когато родителите й се разделиха, бяха истински порой. Внезапният порив да се разплаче заради един блъснат джип вече се беше оттеглил в нея сякаш никога не се бе появявал.

Бързо движещи се облаци задръстиха небето, преливащи в противно сивкав цвят. Еврика хвърли поглед към празното кръстовище, към морето от висока бледожълта захарна тръстика от двете страни на пътя и откритата зелена просека отвъд насажденията; всичко беше тихо, неподвижно и чакащо. Тя трепереше и се люлееше, както ставаше, след като бе направила дълъг пробег в горещ ден без вода.

— Какво се случи току-що? — Тя имаше предвид небето, сълзата си, злополуката — всичко, случило се, след като се бе натъкнала на него.

— Може би някакво затъмнение — отвърна той.

Еврика обърна глава, така че дясното й ухо да е по-близо до него, за да го чува ясно. Мразеше слуховото апаратче, което й бяха направили след катастрофата. Никога не го носеше, беше натикала кутийката му някъде в дрешника си и беше казала на Рода, че от него я боли главата. Свикнала бе да обръща едва забележимо глава; повечето хора не забелязваха. Но това момче, изглежда, забеляза. Приближи се до здравото й ухо.

— Май вече свърши. — Бледата му кожа блестеше в странната тъмнина. Беше едва четири часът, но небето бе мрачно като в часа преди изгрев.

Тя посочи към окото си, после към неговото, за да разбере какво се бе случило със сълзата й.

— Ти защо…

Станалото беше толкова чудновато, че тя не знаеше как да зададе този въпрос. Втренчи се в него, в хубавите му тъмни джинси, в спретнато изгладената бяла риза, каквито не можеше да се видят при момчетата от лагуната. Кафявите му обувки половинки с връзки бяха лъснати. Нямаше вид на тукашен. Но пък хората непрекъснато казваха същото и за Еврика, а тя беше родена и израсла в Ню Иберия.

Загледа изучаващо лицето му, формата на носа му, начина, по който зениците му се разшириха под щателния й оглед. За момент чертите му сякаш се замъглиха, като че ли Еврика го виждаше под вода. Хрумна й, че ако утре я помолеха да опише момчето, можеше и да не си спомни лицето му. Разтърка очи. Глупави сълзи.

Когато го погледна отново, чертите му бяха фокусирани, отчетливи. Приятни черти. Нищо им нямаше. И все пак… сълзата. Тя не правеше така. Какво я беше прихванало?

— Казвам се Андър — той подаде вежливо ръка сякаш само преди миг не бе изтрил с интимен жест окото й, сякаш току-що не беше извършил най-странната, най-секси постъпка, която някой бе вършил някога.

— Еврика — тя стисна ръката му. Нейната длан ли се потеше или неговата?

— Откъде го изнамери това име?

Тукашните хора приемаха, че Еврика е кръстена на мъничкото градче в далечната северна част на Луизиана. Вероятно си мислеха, че родителите й са се промъкнали тайно там един летен уикенд в стария „Континентал“ на татко й и спрели да пренощуват, когато им свършил бензинът. Никога не беше разказвала истинската история на никого, освен на Кат и Брукс. Трудно беше да убедиш хората, че се случват неща извън онова, което познават.

Истината беше, че когато майката на Еврика забременяла като тийнейджърка, побързала да офейка от Луизиана. Подкарала на запад посред нощ, нарушавайки най-безобразно всичките строги правила на родителите си, и в крайна сметка се озовала в хипарска комуна близо до езерото Шаста, Калифорния, която бащата на Еврика все още наричаше „вихъра“.

— Но се върнах, нали? — бе казвала през смях Диана, когато беше млада и все още влюбена в бащата на Еврика. Винаги се връщам.

На осмия рожден ден на Еврика, Диана я заведе там. Прекараха няколко дни със старите приятели на майка й в комуната, като играеха карти и пиеха мътен нефилтриран ябълков сайдер. После, когато и двете започнаха да се чувстват затворени и ограничени — което се случваше бързо с жителите на Луизиана, — потеглиха към крайбрежието и ядоха стриди, студени и лъхащи на морска вода, с късчета лед, полепнали по черупките им, точно като онези, с които бяха отгледани децата от залива. На път за вкъщи Диана пое по Океанската магистрала към градчето Еврика, като посочи крайпътната клиника, в която бе родена дъщеря й преди осем години, на двайсет и девети февруари.

Еврика обаче не говореше за Диана с кого да е, защото повечето хора не проумяваха истинското, сложно, многопластово чудо, което представляваше майка й, а да се мъчи да защитава Диана, беше болезнено. Затова държеше всичко у себе си, изолираше се със стени от светове и хора като това момче.

— Андър не е име, което човек чува всеки ден.

Той сведе очи и двамата се заслушаха в свирката на влак, потеглил на запад.

— Кои са твоите хора? — Знаеше, че звучи като всички други „кейджуни“ (етническа група, обитаваща местности в Луизиана), които си мислеха, че светът започва и свършва в техния залив. Еврика не смяташе така, никога не го беше мислила, но в този хлапак имаше нещо, което го правеше да изглежда сякаш беше изникнал ей така изведнъж, от нищото до захарната тръстика. Част от нея намираше това за вълнуващо. Друга част — онази, която искаше колата й да бъде поправена, — бе неспокойна.

Скърцане на автомобилни колела по чакъления път зад тях я накара да обърне глава. Когато видя ръждивата аварийна кола да спира рязко зад нея, изстена. През осеяното със залепнали мъртви насекоми предно стъкло едва различи шофьора, но цяла Ню Иберия разпознаваше камиона на Кори „Теглича“.

Не всички го наричаха така — само представителките на женския пол на възраст между тринайсет и петдесет и пет години, които, почти всички до една, бяха попадали под прицела на шарещите му очи или ръце. Когато не теглеше закъсали коли или не бройкаше непълнолетни или омъжени жени, Кори Мараис беше в блатото: ловеше риба и раци, мяташе вътре тенекиени кутии от бира, поемайки гнилия мирис на блатните влечуги в набраздената си и загоряла от слънцето кожа. Не беше стар, но изглеждаше древен, което правеше сексуалните му набези още по-противни.

— Всичките ли трябва да ви изтегля? — той се надвеси и подаде лакът от прозореца на мръсносивия си камион. На бузата му беше залепнало топче тютюн за дъвчене.

Еврика не се беше сетила да повика камион на „Пътна помощ“ — вероятно защото този на Кори беше единственият в града. Не разбираше как ги беше открил. Бяха на второстепенен път, по който не шофираше почти никой.

— Ти да нямаш дарба на ясновидец или нещо такова?

— Еврика Бодро и нейните скъпоценни думи — Кори хвърли поглед към Андър, сякаш за да го привлече за съюзник в мнението за странността на Еврика. Но когато погледна момчето по-внимателно, очите на Кори се присвиха и той размисли за съюзяването. — Отнякъде извън града ли си? — попита той Андър. — Тоя хлапак ли те удари, Рика?

— Беше злополука — Еврика осъзна, че защитава Андър. Смущаваше се, когато местните си въобразяваха, че са само те, кейджуните, срещу Света.

— Онзи старец, Големия Джийн, друго рече. Той каза, че трябва да те изтегля.

Еврика кимна, получила отговор на въпроса си. Големия Джийн бе сладък стар вдовец, който живееше в бунгалото на около четвърт миля отвъд този път. Едно време бе имал кошмарна съпруга на име Рита, но тя беше починала преди около десетилетие и Големия Джийн не се оправяше сам особено добре. Когато ураганът Рита беше сравнил със земята целия залив, къщата на Големия Джийн пострада сериозно. Еврика двайсет пъти бе чувала дрезгавия му глас да подмята: „Единственото по-подло нещо от първата Рита беше втората. Едната ми остана в къщата, пък другата я срина“.

Градът му помогна да построи наново бунгалото си и макар че то беше на километри от брега, той настоя да подпре цялата постройка върху шестсантиметрови трупчета, като мърмореше: „Взех си поука, взех си поука“.

Диана носеше на Големия Джийн пайове без захар. Еврика я придружаваше и пускаше на грамофона му старите плочи по 78 оборота с джаз в стил „Диксиленд“. Двамата винаги се бяха харесвали.

Последния път, когато го видя, диабетът го мъчеше доста и тя знаеше, че той не успява често да слезе по онези стълби. Старецът имаше син, който го снабдяваше с продукти, но през повечето време Големия Джийн седеше в инвалидната си количка на верандата и наблюдаваше блатни птици с бинокъла си. Сигурно беше видял катастрофата и се беше обадил за колата на „Пътна помощ“. Еврика хвърли поглед нагоре към бунгалото му, издигнато на високото, и видя облечената му в халат ръка да й маха.

— Благодаря, Големи Джийн! — провикна се тя.

Кори беше излязъл от камиона си и прикрепваше Магда към теглича. Носеше торбести джинси „Вранглер“ в тъмен индигов цвят и баскетболен суичър на LSU. Ръцете му бяха луничави и огромни. Тя го загледа как връзва дебелите въжета към шасито на колата й. Приглушеното му подсвиркване, докато оглеждаше щетите по задницата на Магда, й беше ужасно противно.

Кори правеше бавно всичко, освен прикрепването на въжетата за теглене и поне веднъж Еврика изпита благодарност в близост до него. Все още таеше надежда, че може и да стигне до училище навреме за състезанието. Оставаха двайсет минути, а тя още не беше решила дали да участва в състезанието, или да напусне.

Вятърът раздвижи захарната тръстика и тя прошумоля. Беше почти fauchaison, време за жътва. Тя хвърли поглед към Андър, който я наблюдаваше със съсредоточено изражение, което я накара да се почувства гола, и се запита дали той познава тази околност така добре, както тя, дали знае, че след две седмици щяха да се появят фермери с трактори, за да отсекат стъблата на тръстиката в основата, оставяйки ги да растат в продължение на още три години, образувайки лабиринтите, из които тичаха децата. Запита се дали Андър бе тичал през тези поля, както тя и всички деца от лагуната. Дали и той също като Еврика беше прекарал часове, заслушан в сухото шумолене на златистите им стъбла, мислейки си, че на света няма по-прекрасен звук от този на захарна тръстика, готова за жътва? Или той само минаваше оттук?

Щом колата на Еврика бе прикрепена към въжетата за теглене, Кори погледна пикапа на Андър.

— Имаш ли нужда от нещо, хлапе?

— Не, сър, благодаря. — Андър не говореше с акцента на кейджуните, а обноските му бяха твърде официални за този район.

Еврика се запита дали някой някога беше наричал Кори „сър“.

— Добре тогава — гласът на Кори прозвуча обидено, сякаш самото присъствие и излъчване на Андър като цяло бе оскърбително. — Хайде, Рика. Имаш ли нужда да те откарам донякъде? Например до някой салон за красота? — Той се изкиска гадно, сочейки прорасналата й зле боядисана коса.

— Млъквай, Кори. — В неговата уста „красота“ звучеше като „грозота“.

— Бъзикам те. — Той посегна да я дръпне за косата, но Еврика рязко се дръпна. — Така ли се издокарват момичетата тия дни? Много… много интересно. — Той се изсмя иронично, после рязко посочи с палец вратата към пасажерското място на камиона си. — Добре, сестро, скачай в таксито. Ние южняците кореняци трябва да се подкрепяме.

Езикът му беше отвратителен. Камионът му беше отвратителен. С един бърз поглед през отворения прозорец Еврика усети, че не иска да се вози в това нещо. Навсякъде имаше мръсни списания, а по таблото — мазни пликове от препечени свински кожички. От огледалото за обратно виждане висеше освежител за въздух с дъх на мента, опирайки се върху дървена икона на света Тереза. Ръцете на Кори бяха почернели от смазочно масло. Имаше нужда от едно хубаво измиване с онези мощни водни пръскачки, запазени за изпоцапани с петна от сажди средновековни сгради.

— Еврика — обади се Андър. — Аз мога да те закарам.

Тя се улови, че мисли за Рода, питайки се какво щеше да каже тя, ако седеше до Еврика в деловия си костюм с подплънки на раменете. Нито един от двата варианта не представляваше това, което съпругата на баща й би нарекла „разумно решение“, но поне Кори беше „позната величина“. А будните, бързи рефлекси на Еврика можеха да накарат онзи неприятен тип да си държи ръцете на волана.

После налице беше Андър…

Защо мислеше какво би я посъветвала Рода вместо Диана? Изобщо не искаше да прилича на Рода. Искаше да прилича много на майка си, която никога не говореше за безопасност или преценка. Диана говореше за страст и мечти.

И вече я нямаше.

А това беше просто едно откарване до училище, не съдбовно решение.

Телефонът й бръмчеше. Съобщение от Кат:

Пожелай ни късмет в смачкването на „Мейнър“. Липсваш на целия отбор.

Състезанието започваше след осемнайсет минути. Еврика имаше намерение лично да пожелае късмет на Кат независимо дали самата тя щеше да бяга, или не. Кимна бързо на Андър — Окей — и отиде до пикапа му.

— Откарай колата до „Суит Пийс“, Кори — провикна се от пасажерската врата. — С татко ще я приберем по-късно.

— Както искаш. — Кори се намъкна с усилие в камиона си, подразнен. Кимна към Андър: — Внимавай с тоя тип. Има лице, което бих искал да забравя.

— Сигурен съм, че ще го забравиш — промърмори Андър, докато отваряше шофьорската врата.

Вътрешността на пикапа му беше безупречно чиста и спретната. Сигурно беше на трийсет години, но контролното табло блестеше като току-що излъскано. По радиото вървеше стара песен на Бънк Джонсън. Еврика се плъзна на меката широка кожена седалка и затегна предпазния си колан.

— Вече трябваше да съм в училище — каза тя, когато Андър включи мотора. — Би ли настъпил газта? По-бързо е, ако хванеш по…

— Страничните пътища, знам — Андър свърна наляво надолу по сенчест черен път, който Еврика смяташе за собствената си „пряка пътека“. Загледа как той потегли с пълна газ, шофирайки така сякаш отдавна познаваше този рядко използван път с царевични стъбла от двете страни.

— Уча в гимназията „Еванджелин“. Тя е на…

— „Удвейл“ и „Хамптън“ — прекъсна я Андър. — Знам.

Тя се почеса по челото, внезапно зачудвайки се дали този хлапак не е от нейното училище, дали не е седял зад нея в часовете по английски в продължение на три поредни години, или нещо такова. Но тя познаваше абсолютно всеки един от двеста седемдесет и шестте души в малката католическа гимназия. Поне ги познаваше по външност. Ако някой като Андър учеше в „Еванджелин“, тя щеше не просто да знае за него. Кат щеше да е хлътнала до уши по него и следователно според законите на отношенията между най-добри приятелки Еврика щеше да знае наизуст рождения му ден, любимото му „свърталище“ за уикендите и регистрационния номер на колата му.

Така че, в кое училище учеше той? Вместо да е облепен със стикери или по таблото му да висят всевъзможни талисмани като на колите на повечето хлапета, пикапът на Андър изглеждаше гол. Само една простичка квадратна табелка висеше от огледалото за обратно виждане. На фона й от сребрист металик се виждаше тънка синя фигурка, която държеше копие, насочено към земята. Еврика се надвеси напред да огледа квадратчето, забелязвайки, че от двете му страни има едно и също изображение. Миришеше на лимонова трева.

— Ароматизатор за въздух — каза Андър, когато Еврика вдъхна уханието. — Раздават ги безплатно на автомивката.

Тя се отпусна назад в седалката си. Андър дори нямаше училищна чанта. Всъщност претъпканата лилава платнена чанта на Еврика разваляше спретнатия вид на пикапа.

— Никога не съм виждала момче с толкова безупречно чиста кола. Нямаш ли си домашни? — пошегува се тя. — Книги?

— Мога да чета книги — рече Андър рязко.

— Хубаво, значи си грамотен. Извинявай.

Момчето се намръщи и усили музиката. Стори й се надменен, докато не забеляза, че ръката му трепери, докато върти копчето за настройките. Той усети, че го е забелязала и отново стисна с ръка волана, но тя разбра, че злополуката е стреснала и него.

— Харесваш ли такава музика? — попита тя, когато един червеноопашат ястреб прелетя през сивото небе пред тях, търсейки си вечеря.

— Харесвам стари неща. — Гласът му прозвуча тихо и несигурно, докато правеше нов бърз завой надолу по един чакълен път. Еврика хвърли поглед към часовника си и с облекчение забеляза, че можеше всъщност да стигне навреме. Тялото й искаше това бягане; то щеше да й помогне да се успокои, преди да се изправи пред баща си и Рода, преди да й се наложи да съобщи новината за нагънатата като хармоника купчина, наречена Магда. Треньорката щеше да е щастлива цял месец, ако Еврика се състезаваше днес. Може би можеше да се върне…

Тялото й залитна напред, когато Андър наби рязко спирачки. Ръката му се стрелна през кабината на пикапа, за да удържи тялото на Еврика, така, както някога правеше Диана, и усещането бе зашеметяващо: ръката му върху нея.

Гумите изсвистяха и когато колата рязко спря, Еврика видя защо. Андър беше ударил спирачки, за да не прегази една от изобилстващите тук червени катерици, които се провираха през дърветата в Луизиана като слънчева светлина. Той, изглежда, осъзна, че ръката му още я приковава към седалката. Връхчетата на пръстите му се притиснаха в кожата под рамото й.

Той отпусна ръка. Пое рязко дъх.

Четиригодишните й брат и сестра — близнаци, веднъж бяха прекарали цяло лято в опити да хванат една от тези катерици в задния двор. Еврика знаеше колко бързи са животните. Избягваха минаващи коли по двайсет пъти на ден. Никога не беше виждала някой да удря рязко спирачки, за да не блъсне някоя.

Животното също изглеждаше изненадано. То застина, надничайки в предното стъкло на колата за миг, сякаш за да благодари. После се стрелна нагоре по сивия ствол на един дъб и изчезна.

— Я виж ти, все пак спирачките ти работят. — Еврика не можа да се удържи. — Радвам се, че катерицата се измъкна с непокътната опашка.

Андър преглътна и отново настъпи газта. Хвърляше й крадешком дълги погледи без да се стеснява, не като типовете в училище, които бяха по-потайни в зяпането. Изглежда, търсеше подходящи думи.

— Еврика, съжалявам.

— Хвани тук наляво — каза тя.

Той вече се отправяше наляво по тесния път.

— Не, наистина, иска ми се да можех…

— Това е просто една кола. — Тя го прекъсна рязко. И двамата бяха изнервени. Не биваше да го дразни заради катерицата. Той се опитваше да бъде по-предпазлив. — В „Суит Пийс“ ще я оправят. И бездруго колата не значи кой знае какво за мен. — Андър се хвана за думите й и тя осъзна, че звучи като разглезено самонадеяно хлапе от частно училище, а това не й беше в стила. — Повярвай ми, благодарна съм, че имам собствено возило. Просто това е само една кола, това е всичко.

— Не — Андър намали музиката, когато влязоха в града и подминаха „Нептюн’с“, ужасното кафене, където хлапетата от „Еванджелин“ обичаха да висят след училище. Тя видя няколко момичета от класа си по латински, които пиеха безалкохолни напитки от червени хартиени чаши и се надвесваха през парапета, говорейки с няколко по-големи типове с тъмни очила „Рей-Бан“ и мускули. Извърна се от тях, за да се съсредоточи върху пътя. Бяха на две преки от училището. Скоро щеше да е излязла от този пикап и да спринтира към съблекалнята, после към гората. Предположи, че това значеше, че е взела решение.

— Еврика.

Гласът на Андър достигна до нея, прекъсвайки плановете й как да се преоблече в екипа си възможно най-бързо. Нямаше да си сменя чорапите, само да нахлузи набързо шортите, да си смъкне тениската…

— Искам да кажа, че съжалявам за всичко.

Всичко? Бяха спрели при задния вход на училището. Отвън, отвъд паркинга, пистата беше оръфана и стара. Кръг неравна пръст, която не бе разделена на пътеки, заобикаляше печално изглеждащо, кафяво, занемарено футболно игрище. Отборът по бягане през пресечена местност загряваше тук, но състезанията им се провеждаха в гората оттатък пистата. Еврика не можеше да си представи нищо по-отегчително от това, да бяга по една писта отново и отново. Треньорката все се опитваше да я убеди да се присъедини към отбора по щафетно бягане в пролетния сезон, но какъв беше смисълът да бягаш в кръг, без никога да стигаш някъде?

Останалите от отбора вече бяха облечени в екипите си, правеха упражнения за разтягане или загряваха по правите отсечки на пистата. Треньорката гледаше гневно тефтера си, със сигурност чудейки се защо още не е отметнала името на Еврика от списъка. Кат крещеше на две момичета от втори курс, които бяха написали нещо с черен маркер върху гърбовете на екипите си — същото, заради което Кат и Еврика бяха отнесли доста крясъци, когато самите те бяха във втори курс.

Тя разкопча предпазния колан. Андър съжаляваше за всичко? Имаше предвид това, че бе ударил колата й, разбира се. Нищо повече. Защото как би могъл да знае за Диана?

— Трябва да вървя — каза тя. — Закъснявам за…

— Състезанието ти по бягане през пресечена местност. Знам.

— Откъде разбра? Откъде знаеш всички тези…

Андър посочи емблемата на отбора на „Еванджелин“ по бягане през пресечена местност, пришита отстрани върху логото с марката на чантата й.

— О!

— Освен това — Андър изключи двигателя, — съм в отбора на „Мейнър“.

Той заобиколи предницата на пикапа и отвори вратата й. Еврика се плъзна навън, слисана. Той й подаде чантата.

— Благодаря.

Андър се ухили самодоволно и затича към едната страна на полето, където се беше събрал отборът на „Мейнър Хай“. Погледна назад през рамо с дяволито пламъче в очите:

— Ще ви размажем.