Лорън Кейт
Сълза (15)

14
Сянката

Вторник означаваше нов сеанс с д-р Ландри. Кабинетът на терапевтката в Ню Иберия не беше точно първото място, на което Еврика искаше да отиде с току-що поправения си джип, но в студената сдържана атмосфера на закуска тази сутрин Рода беше прекратила всякакво обсъждане с обичайната си реплика, достатъчна да смрази душата на Еврика: Докато живееш в моята къща, ще спазваш моите правила.

Беше й дала списък с телефонните номера на трите си асистентки в университета, в случай че загази, докато Рода е на съвещание. Нямало да поемат повече рискове — заяви Рода, докато връщаше ключовете на Еврика. Жената на баща й вероятно можеше да придаде заплашително звучене дори на думите „обичам те“ — не че Еврика някога бе получавала точно тази заплаха от Рода.

Изпита нервност при мисълта да седне отново зад волана. Беше се преобразила в свръхвнимателен шофьор — отброяваше интервали от по три секунди между колите, включваше мигача половин километър преди да завие. Раменните й мускули вече се бяха схванали, докато стигне до кабинета на д-р Ландри. Седеше в Магда под бука, опитвайки се да прогони напрежението, като дишаше дълбоко.

В три часа и три минути се стовари върху кушетката на терапевтката. Бе залепила обичайната си намръщена гримаса.

Д-р Ландри носеше друг чифт обувки. Изрита тромавите оранжеви ниски обувки, които никога не бяха идвали на мода.

— Разкажи ми новостите — д-р Ландри пъхна босите си крака под себе си на стола. — Какво се случи, след като разговаряхме?

Еврика усети дразнене и сърбеж под униформата си. Прииска й се да се беше изпишкала, преди да започне сеансът. Сега поне не съществуваше проблемът, че се налага да препуска обратно към училище за състезанието по бягане днес. Досега сигурно вече дори треньорката се е отказала от нея. Можеше да подкара към къщи бавно, по различни черни пътища, пътеки, по които не минаваха разни странни момчета.

Нямаше да го види, така че той не можеше да я разплаче. Или да докосне ъгълчето на окото й с пръст. Или да има мириса на неоткрит океан, в който й се искаше да заплува. Или да бъде единственият човек наоколо, който не знаеше дори едно-единствено катастрофално нещо за нея.

Бузите на Еврика бяха горещи. Ландри наклони глава, сякаш отбелязвайки всеки нюанс на алено, в който се обагряше Еврика. Няма начин. Щеше да запази появата — и изчезването — на Андър за себе си. Посегна за един от твърдите бонбони върху масичката за кафе и създаде фонов шум с опаковката.

— Това не беше замислено като подвеждащ въпрос — каза Ландри.

Всичко беше подвеждане и измама. Еврика си помисли да отвори учебника си по висша математика и да опита да се пребори с някоя теорема, за да уравновеси протичането на часа. Може би се налагаше да е тук, но не беше длъжна да оказва съдействие. Докладът за случката обаче щеше да стигне до Рода, чиято гордост щеше да доведе до безсмислено наказание от рода на лишаване от кола, забрана за излизане или някоя друга мрачна заплаха, която не би прозвучала абсурдно зад стените на къщата й, където Еврика нямаше съюзници. Не и такива с някаква власт, във всеки случай.

— Ами… — засмука бонбона. — Накрая получих наследството си от мама. — Това беше лесен, типичен материал за терапия. В него имаше всичко: дълбоко символично значение, семейно минало и клюкарския елемент на нещо ново, на който терапевтите не могат да устоят.

— Предполагам, че баща ти ще управлява паричните средства, докато навършиш пълнолетие?

— Не става дума за нищо подобно. — Еврика въздъхна отегчена, но не и изненадана от предположението. — Съмнявам се, че наследството ми има някаква парична стойност. Животът на майка ми нямаше никаква парична стойност. Просто неща, които харесваше. — Тя подръпна верижката около врата си, за да повдигне медальона от лазурит изпод бялата си блуза.

— Красиво е. — Д-р Ландри се надвеси напред, неубедително преструвайки се, че харесва олющеното бижу. — Има ли снимка вътре?

Да, снимка на милион платени часове, помисли си Еврика, представяйки си пясъчен часовник, пълен с миниатюрни фигурки на д-р Ландри вместо с процеждащ се пясък.

— Не се отваря — каза Еврика. — Но тя го носеше непрекъснато. Имаше още два археологически предмета, които е сметнала за интересни. Това парче скала се нарича гръмотевичен камък.

Д-р Ландри кимна безизразно:

— Сигурно това те кара да се чувстваш обичана — знанието, че майка ти е искала да получиш тези неща.

— Може би. Освен това е объркващо. Остави ми стара книга, написана на древен език. Поне открих някой, който може да я преведе.

Беше прочела имейла с превода на Мадам Блаватски няколко пъти. Историята беше интересна — и двете с Кат бяха съгласни по този въпрос, — но Еврика я намираше за обезсърчаваща. Струваше й се толкова отдалечена от реалността. Не разбираше по какъв начин се отнася до Диана.

Ландри се мръщеше, клатейки глава.

— Какво? — Еврика се чу как повишава тон. Това означаваше, че се държи отбранително. Допуснала бе грешка да повдига въпроса. Беше смятала да остане на безопасна и неутрална територия.

— Никога няма да узнаеш изцяло намеренията на майка си, Еврика. Това е реалността на смъртта.

Няма смърт… чу как Мадам Блаватски удавя и заглушава гласа на терапевтката. Само събиране и разпръсване.

— Това желание да преведеш някаква стара книга ми се струва безплодно — прецени Ландри. — Да възлагаш надежди на нова връзка с майка ти сега може да бъде много болезнено.

Безумецът го стига тежка скръб — тъй мъдростта познава.

Еврика вече бе стъпила на пътеката. Щеше да свърже тази книга с Диана, просто още не знаеше как. Стисна в юмрук няколко отвратителни бонбона: имаше нужда да държи ръцете си заети. Терапевтката й звучеше като Брукс, който още не се беше извинил. От два дни упорито се избягваха по коридорите на училището.

— Остави мъртвите да почиват — каза Ландри. — Фокусирай се върху живия си свят.

Еврика се взря навън през прозореца към небе, чийто цвят беше типичен за дните след ураган: безапелационно синьо.

— Благодаря за тази „пилешка супа за душата“.

Чу Брукс да нашепва в ухото й нещо гадно за това, как тя е убедена, че всичките й терапевти са глупаци. Точно тази наистина беше! Еврика обмисляше да му се извини, просто за да разчупи напрежението. Но всеки път, когато го видеше, той беше заобиколен от стена от момчета, маниаци на тема футбол, с които никога не го беше виждала да се мотае преди тази седмица, момчета, чието предвзето „мъжкарско“ държание едно време беше основен прицел за някои от най-добрите шеги на Брукс. Той улавяше погледа й, после правеше неприличен жест, който караше кръга от момчета да се ухилят.

Караше и Еврика да се засмее, но по различен начин.

— Преди прибързано да се впуснеш в скъп превод на тази книга — каза Ландри, — поне помисли за плюсовете и минусите.

В ума на Еврика въобще не съществуваше съмнение. Щеше да продължи с превода на „Книгата на любовта“. Дори да се окажеше нищо повече от любовна история, може би пак щеше да й помогне да разбере Диана по-добре. Веднъж Еврика я беше попитала какво е било чувството, когато е срещнала баща й, как бе разбрала, че иска да бъде с него.

Чувството беше, сякаш някой ме спасява, отвърнала бе Диана. Това напомни на Еврика за думите, които принцът в историята казваше на Селена: Все още можеш да спасиш мен.

— Чувала ли си някога за идеята на Карл Юнг за сянката? — пробва Ландри.

Еврика поклати глава:

— Нещо ми подсказва, че всеки момент ще чуя.

— Идеята е, че всички имаме сянка, която се състои от отхвърлени аспекти на „аз“-а. Моето усещане е, че твоята крайна отчужденост, емоционалната ти сдържаност, резервираността, която — трябва да кажа — у теб е осезаема, идва от някакъв първоизточник.

— Откъде другаде да идва?

Ландри не й обърна внимание:

— Може би в детството ти са ти казвали да потискаш емоциите си. Човек, който прави това достатъчно дълго, може да открие, че тези пренебрегвани аспекти на „аз“-а започват да избиват на повърхността другаде. Твърде възможно е потиснатите ти емоции да саботират живота ти.

— Всичко е възможно — съгласи се Еврика. — Предполагам обаче, че потиснатите ми емоции си чакат реда да се проявят.

— Това е много често явление — каза Ландри. — Често търсим компанията на други, които проявяват аспекти, които ние сме потиснали в дълбините на сянката си. Помисли за отношенията на родителите си — е, на баща ти и мащехата ти.

— Бих предпочела да не мисля.

Ландри въздъхна:

— Ако не се изправиш срещу тази отчужденост, тя ще те отведе до нарцисизъм и изолация.

— Това заплаха ли е? — попита Еврика.

Ландри сви рамене:

— Виждала съм го преди. Това е вид личностно разстройство.

Терапията неизбежно водеше дотам: свеждането на индивидите до отделни типове. Еврика си пожела да е извън тези стени. Хвърли поглед към часовника. Беше тук само от двайсет минути.

— Оскърбява ли гордостта ти да чуваш, че не си уникална? — попита Ландри. — Защото това е симптом на нарцисизъм.

Единственият човек, който разбираше Еврика, беше пръснат на късчета из морето.

— Кажи ми накъде се насочи умът ти точно в този момент — каза Ландри.

— Сейнт Лучия.

— Искаш да си тръгнеш?

— Нека сключим сделка с вас. Не идвам тук никога повече, пращате сметка на Рода за определеното време и няма нужда никой да се прави на голям умник.

Тонът на Ландри се втвърди:

— Ще се събудиш на четирийсет без съпруг, без деца и без кариера, ако не се научиш да общуваш със света.

Еврика се изправи. Искаше й се в стола срещу нея да седи някой като Мадам Блаватски вместо д-р Ландри. Интригуващите забележки на преводачката бяха й се сторили по-прозорливи от които и да било заучени и одобрени от психиатричната асоциация приказки, откъсвали се някога от устните на тази терапевтка.

— Родителите ти платиха за още половин час. Не излизай през тази врата, Еврика.

— Жената на баща ми е платила за още половин час — поправи я тя. — Майка ми е специалната петъчна вечеря на рибите. — Задави се със собствените си ужасни думи, докато минаваше покрай Ландри.

— Допускаш грешка.

— Щом вие смятате така — Еврика отвори вратата, — аз съм убедена, че вземам правилното решение.