Лорън Кейт
Сълза (31)

30
Пазителите на Атлантида

Рода се провря бързо покрай Пазителя на Атлантида, който хвърли злобен поглед към Еврика, после се завъртя да прекоси верандата.

— Уилям! — изкрещя Рода. — Клеър!

Андър се втурна през вратата след Рода. Докато Еврика, баща й и Кат стигнат до покрития двор отвън, Пазителят на Атлантида вече беше в най-долния край на стълбите на верандата. Най-горе Андър беше сграбчил Рода. Беше я притиснал към една от малките колони на балюстрадата. Ръцете й се гърчеха отстрани до тялото. Тя риташе, но Андър държеше неподвижно тялото й с такава лекота сякаш тя беше дете.

— Пусни съпругата ми — изръмжа бащата на Еврика и се хвърли към Андър.

Само с една ръка Андър успя да удържи и него.

— Ти не можеш да ги спасиш. Не става така. Само ще пострадаш.

— Децата ми! — проплака Рода, обръщайки се в ръцете на Андър.

Мирисът на лимонова трева беше силен и натрапчив. Очите на Еврика се плъзнаха покрай верандата до моравата. Сред яркозелените папрати и осеяните с петънца стъбла на вечнозелените дъбове стояха същите четирима Пазители на Атлантида, на които се беше натъкнала на пътя. Образуваха редица с лице към верандата, със стоманени погледи, наблюдаващи сцената, която Еврика и семейството й разиграваха. Пазителят на Атлантида, който бе почукал на вратата им, се беше присъединил отново към групата си. Стоеше на няколко сантиметра пред другите, със скръстени на гърдите ръце, с тюркоазени очи, предизвикващи Еврика да направи нещо.

А зад Пазителите на Атлантида — тялото на Еврика се присви от спазъм и пред очите й заплува вълна от червени петна. Внезапно разбра защо Андър възпираше Рода.

Ръцете и краката на близнаците бяха извити назад и вързани едни към други, а после — завързани към двойната люлка. По една метална верига от всяка люлка приковаваше китките на всеки близнак. Ръцете им бяха протегнати над главите, съединени от вързаната на възел верига, която бе преметната като клуп през дългата хоризонтална греда на двойната люлка. С другите две вериги бяха вързани глезените на близнаците. После тези вериги бяха закрепени на възли от двете страни на триъгълните подпори на люлката. Уилям и Клеър висяха под диагонал.

Най-ужасното беше, че паянтовите дървени седалки на люлката бяха натикани в устите на близнаците. Бяха закрепени с тиксо така, че да запушват устите им. По лицата на децата струяха сълзи. Очите им бяха изцъклени от болка и страх. Телата им се тресяха от хленчещи вопли, които Еврика не можеше да чуе заради дъските, напъхани в устите им.

От колко време бяха вързани така? Дали Пазителите на Атлантида бяха проникнали с взлом в спалнята на близнаците през нощта, докато Андър пазеше Еврика? Призля й от гняв, завладя я вина. Трябваше да направи нещо.

— Излизам там — каза баща й.

— Стойте тук, ако искате децата ви да ви бъдат върнати живи. — Нареждането на Андър беше тихо, но властно. Възпря баща й на най-горното стъпало на верандата. — Трябва да се справим с това по правилния начин — или много ще съжаляваме.

— Що за болни откачалки биха причинили това на две деца? — прошепна Кат.

— Наричат себе си Пазители на Атлантида — обясни Андър — и ме отгледаха. Познавам добре извратеността им.

— Ще ги убия — промърмори Еврика.

Андър отпусна хватката, в която държеше Рода, остави я да рухне в обятията на съпруга си. Обърна се към Еврика със съкрушаващо тъжно изражение.

— Обещай ми, че това ще бъде съвсем в краен случай.

Еврика примижа към Андър. Искаше да убие Пазителите на Атлантида, но беше невъоръжена, превъзхождана по численост и никога не беше удряла с юмрук нещо по-живо от стена. Андър обаче изглеждаше толкова разтревожен, че тя е сериозна, та тя почувства нужда да го увери, че това не е напълно завършен план.

— Добре. — Почувства се нелепо. — Обещавам.

Баща й и Рода се хванаха за ръце. Погледът на Кат беше като запоен за двойната люлка. Еврика се насили да гледа натам, накъдето не искаше. Телата на близнаците бяха неподвижни и напрегнати. Ужасените им очи бяха единствените движещи се части от телата им.

— Не е честно — каза тя на Андър. — Пазителите на Атлантида искат мен. Аз съм онази, която би трябвало да излезе там.

— Ще се наложи да се изправиш срещу тях. — Андър взе ръката й. — Но не трябва да бъдеш мъченица. Ако нещо се случи на близнаците, на когото и да било, на когото държиш, трябва да разбереш, че е по-важно ти да оцелееш.

— Не мога да мисля за това — каза тя.

Андър се взря в нея:

— Трябва.

— Мисля, че този насърчителен разговор продължи достатъчно дълго — провикна се от ливадата Пазителят на Атлантида в сивия костюм. Направи знак на Андър да приключва.

— А аз мисля, че вие четиримата стояхте тук достатъчно дълго — провикна се Еврика в отговор към Пазителите на Атлантида. — Какво е нужно, за да си тръгнете? — Тя закрачи решително напред, приближавайки стълбите, като се опитваше да изглежда спокойна, въпреки че сърцето й бумтеше в гърдите. Нямаше представа какво прави.

Осъзна, че в сцената отвъд верандата имаше нещо друго смущаващо: дъждът беше спрял.

Не. Еврика чу как пороят плющи в дърветата наблизо. Усети соления мирис на електричество от бурята точно под носа си. Почувства влагата като кожена наметка върху кожата си. Видя кафявото течение на ръба на моравата — лагуната, залята с вода, и буйна, и груба, и почти преливаща от бреговете си, както по време на ураган.

Вятърът не беше отвял лошото време, но по някакъв начин близнаците и Пазителите на Атлантида, както и моравата, на която стояха, не се мокреха. Вятърът беше утихнал, беше по-хладно, отколкото би трябвало.

Еврика се поколеба на ръба на покритата веранда. Очите й се вдигнаха към небето и тя примижа в атмосферата. Бурята бушуваше над главата й. В небето се устремиха светкавици. Тя видя да пада порой от дъждовни капки. Но нещо ставаше с дъжда по пътя му от бурните черни облаци към задния двор на Еврика.

Той изчезваше.

Дворът им бе покрит от странен полумрак, който накара Еврика да изпита клаустрофобия, сякаш небето се затваря около нея.

— Чудиш се за дъжда. — Андър протегна разтворена длан отвъд пределите на верандата. — В непосредствена близост Пазителите на Атлантида имат власт над вятъра. Един от по-обичайните начини, по които тя се използва, е да създава атмосферни буфери. Буферите се наричат „кордони“. Могат да бъдат във всякаква форма и с най-различна сила.

— Затова не беше мокър, когато влезе през прозореца ми снощи — предположи Еврика.

Андър кимна:

— И затова в този двор не вали дъжд. Пазителите на Атлантида не обичат да се мокрят, ако могат да го предотвратят, а те почти винаги могат.

— Какво друго трябва да знам за тях?

Андър се наклони към лявото й ухо:

— Критий — прошепна той с глас, който почти не се чуваше. Тя проследи погледа му към мъжа Пазител на Атлантида, далече вляво и осъзна, че Андър й дава пример. — Едно време бяхме близки. — Мъжът беше по-млад от другите Пазители на Атлантида, с несресани сплеснати кичури в гъстата си сребриста коса. Носеше бяла риза и сиви тиранти. — Някога беше почти човек.

Критий наблюдаваше Еврика и Андър с такъв неразбираем интерес, че Еврика се почувства гола.

— Старлинг. — Андър се прехвърли към древно изглеждащата жена с памучни панталони и сив кашмирен пуловер, която стоеше от дясната страна на Критий. Тя имаше вид сякаш едва може да стои права без чужда помощ, но брадичката й бе вдигната предизвикателно. В сините й очи сияеше плашеща усмивка. — Тя се храни от уязвимостта. Не показвай никаква.

Еврика кимна.

— Албион. — Следващият Пазител на Атлантида в редицата беше мъжът, който беше почукал на задната врата на Еврика. — Водачът — каза Андър. — Независимо какво става, не вземай ръката му.

— А последната? — Еврика хвърли поглед към крехката жена с вид на нечия баба в сивата рокля с гол гръб и флорални мотиви. Дългата й сребриста плитка беше преметната на рамото и свършваше на кръста.

— Кора — каза Андър. — Не се заблуждавай от външността й. Всеки белег по тялото ми идва от нея. — Той преглътна и добави: — Почти. Тя създаде вълната, която уби майка ти.

Ръцете на Еврика се свиха в юмруци. Идеше й да изпищи, но това беше уязвимост, каквато отказваше да демонстрира. Бъди стоик, нареди си тя. Бъди силна. Застана върху сухата трева и се обърна с лице към Пазителите на Атлантида.

— Еврика — каза баща й. — Върни се тук. Какво правиш…

— Пуснете ги. — Тя се провикна към Пазителите на Атлантида, като кимна в посока на близнаците.

— Разбира се, дете — Албион протегна бледата си длан. — Просто сложи ръката си в моята и близнаците ще бъдат развързани.

— Те са невинни! — изстена Рода. — Децата ми!

— Разбираме — каза Албион. — И ще бъдат свободни да си вървят, веднага щом Еврика…

— Първо развържете близнаците — каза Андър. — Това няма нищо общо с тях.

— И нищо общо с теб. — Албион се обърна към Андър. — Ти беше освободен от тази операция преди седмици.

— Включих се отново. — Андър хвърли поглед към всеки Пазител на Атлантида, сякаш за да се увери, че всички разбират на чия страна е сега.

Кора се намръщи. На Еврика й се искаше да се хвърли към нея, да изскубне всеки дълъг кичур сребриста коса от главата й, да изтръгне сърцето й, докато то спре да бие, както беше спряло това на Диана.

— Забравил си какво си, Андър — каза Кора. — Нашата работа не е да бъдем щастливи, да бъдем влюбени. Ние съществуваме, за да правим щастието и любовта възможни за други. Ние закриляме този свят от нахлуването на мрака, което тя иска да задейства. — Тя посочи със закривен пръст към Еврика.

— Грешиш — каза Андър. — Вие водите мрачно и изпълнено с отрицание съществуване с мрачни цели. Никой от вас не знае със сигурност какво би станало, ако Атлантида се възроди.

Старлинг, най-старата Пазителка на Атлантида, се прокашля отвратено.

— Възпитахме те да бъдеш по-умен. Не запомни ли Хрониките? Хилядите години история нищо ли не означават за теб? Нима си забравил мрачния, витаещ дух на Атлас, който не пазеше в тайна целта си да унищожи този свят? Любовта те е направила сляп за наследството ти. Направи нещо по въпроса с него, Албион.

Албион се замисли за момент. После се завъртя към двойната люлка и удари с юмрук Уилям и Клеър през коремите.

И двамата близнаци се напънаха да повърнат, правейки движения като от повръщане, докато се давеха с дървените дъски, натикани в устите им. В пристъп на съпричастност на Еврика също й се повдигна. Не можеше да понася повече това. Погледна към дланта си, после към протегнатата ръка на Албион. Какво можеше да стане, ако го докоснеше? Ако близнаците бъдеха освободени, тогава може би щеше да си струва, каквото и да…

Размазано червено петно се появи в крайчеца на окото й. Рода тичаше към люлките, към децата си. Андър изруга и хукна след нея.

— Моля, някой да я спре — каза Албион: звучеше отегчено. — Наистина бихме предпочели да не… О, добре. Вече е твърде късно.

— Рода! — Викът на Еврика отекна през моравата.

Докато Рода минаваше край Албион, Пазителят на Атлантида се протегна и сграбчи ръката й. Тя мигновено застина, с ръка, вкочанена като гипсов калъп. Андър спря като закован и наведе глава сякаш знаеше какво се задава.

Под краката на Рода от земята разцъфна конус от пръст с форма на вулкан. Отначало приличаше на завихрена пясъчна струя — типично за лагуната явление, при което могила с форма на купол се надига изневиделица, превръщайки се в мощен гейзер по протежение на наводнена алувиална равнина. Пясъчните вихри бяха опасни заради поройната струя вода, която бълваха от сърцевината на бързо оформените си кратери.

Този пясъчен вихър избълва вятър.

Ръката на Албион пусна тази на Рода, но между тях остана някаква връзка. Той сякаш я държеше на невидима каишка с повод. Тялото й се издигна върху необясним задвижващ вятър, който я изстреля на петнайсет метра във въздуха.

Крайниците й се замятаха. Червеният й халат се завъртя във въздуха като панделки на хвърчило. Тя се издигна по-високо, тялото й беше напълно извън контрола й. Избухна силен звук — не гръмотевица, по-скоро като пулсиране на електричество. Еврика осъзна, че тялото на Рода бе разкъсало кордона над двора.

Когато влезе в бурята без закрила, Рода изпищя. През тънката пролука, създадена от тялото й, се просмука дъжд. Вятърът нахлу вътре с вой като ураган. Червеният силует на Рода се смали в небето, докато тя заприлича на някоя от куклите на Клеър.

Мълнията изпращя бавно. Сгуши се в облаците, осветявайки участъци от тъмна, извиваща се атмосфера. Когато проби през облаците и докосна голо небе, Рода беше най-близката мишена.

Еврика се напрегна, когато мълния удари Рода в гърдите с едно-единствено зашеметяващо рязко движение. Рода понечи да изпищи, но далечният звук затихна в противно статично цвъртене.

Когато Рода започна да се търкаля надолу, тялото й се подмяташе по различен начин. Беше безжизнено. Гравитацията танцуваше с нея. Облаците се разделиха печално, докато минаваше. Тя пресече границата на кордона на Пазителите на Атлантида, която по някакъв начин се запечата отново сама над двора. Удари се силно с тъп звук в земята и смачканото й тяло остави дълбок вдлъбнат отпечатък в пръстта.

Еврика падна на колене. Сключи ръце около сърцето си, докато обхващаше с поглед почернените гърди на Рода; косата й, напълно опърлена; голите й ръце и крака, покрити с мрежа от сини като вени белези от мълнията. Устата на Рода висеше отворена. Езикът й изглеждаше покрит със сажди. Пръстите й бяха застинали, сковано извити като нокти на хищна птица, протегнати към децата й, дори и в смъртта.

Смърт. Рода бе мъртва, защото беше направила единственото, което всяка майка би сторила: беше се опитала да спре страданието на децата си. Но ако не беше Еврика, близнаците нямаше да бъдат в опасност, а Рода нямаше да е принудена да ги спасява. Нямаше да бъде обгорена, лежаща мъртва на моравата. Еврика не можеше да погледне близнаците. Не можеше да понесе да ги види така съсипани, както беше тя, откакто изгуби Диана.

Животински вик се разнесе иззад Еврика на верандата. Баща й беше на колене. Ръцете на Кат висяха на раменете му. Тя изглеждаше бледа и несигурна, сякаш ще повърне. Когато бащата на Еврика се изправи на крака, той залитна несигурно надолу по стълбите. Беше на половин метър от тялото на Рода, когато гласът на Албион го спря на място.

— Изглеждаш като герой, татенце. Чудя се какво ли се каниш да правиш.

Преди бащата на Еврика да успее да отговори, Андър бръкна в джоба на джинсите си. Еврика ахна, когато той извади малък сребрист пистолет.

— Млъквай, чичо.

— Чичо, а? — Усмивката на Албион разкри сивкави зъби. — Значи се предаваш? — Изкиска се. — Какво има той, пистолет играчка ли?

Другите Пазители на Атлантида се засмяха.

— Забавно, нали? — Андър дръпна назад предпазителя, за да зареди патронника на оръжието. От него се излъчваше странна зелена светлина, образувайки аура около оръжието. Беше същата светлина, която Еврика беше видяла в нощта, когато Андър размаха сребърната кутия. И четиримата Пазители на Атлантида се стреснаха при вида й. Замлъкнаха сякаш смехът им беше прерязан.

— Какво е това, Андър? — попита Еврика.

— Този пистолет изстрелва куршуми, направени от артемизия — обясни Андър. — Това е древна билка, целувката на смъртта за Пазителите на Атлантида.

— Откъде взе тези куршуми? — Препъвайки се, Старлинг отстъпи няколко крачки назад.

— Няма значение — каза Критий бързо. — Никога няма да ни застреля.

— Грешиш — каза Андър. — Не знаеш какво бих направил за нея.

— Очарователно — отвърна Албион. — Защо не кажеш на гаджето си какво ще се случи, ако убиеш някого от нас?

— Може би вече съм престанал да се безпокоя за това. — Пистолетът изщрака, когато Андър вдигна ударника. Но после, вместо да насочи пистолета към Албион, Андър го обърна към себе си. Допря дулото му до гърдите си. Затвори очи.

— Какво правиш? — изкрещя Еврика.

Андър се обърна да я погледне в лицето, все още с допрян до гърдите пистолет. В този момент той изглеждаше толкова склонен към самоубийство, колкото тя знаеше, че никога не е била.

— Дъхът на Пазителите на Атлантида се контролира от един-единствен по-висок вятър. Нарича се Зефир и всеки от нас е обвързан чрез него. Ако един от нас загине, умираме всички. — Той хвърли поглед към близнаците и преглътна с усилие. — Но може би така е по-добре.