Лорън Кейт
Сълза (2)

1
Еврика

В неподвижната тишина на малката бежова чакалня болното ухо на Еврика запищя. Тя започна да го масажира — навик, придобит след катастрофата, която я беше оставила полуглуха. Това не помогна. В отсрещния край на стаята се завъртя дръжка на брава. После в осветеното от лампи пространство се появи жена с тънка прозрачна бяла блуза, маслиненозелена пола и много фина, вдигната нагоре руса коса.

— Еврика? — Ниският й глас се конкурираше с бълбукането на аквариум, който показваше на преден план оцветен в неонови цветове пластмасов гмуркач, но вътре нямаше и помен от риби.

Еврика се огледа из празното фоайе: искаше й се да призове със силата на волята си някаква друга, невидима Еврика да заеме мястото й за уговорения час.

— Аз съм д-р Ландри. Заповядай, влез.

След повторната женитба на баща си преди четири години Еврика беше „надживяла“ цяла армада терапевти. Един живот, управляван от трима възрастни, които не можеха да се разберат за нищо, се оказа далеч по-объркан и сложен от онзи, ръководен от само двама. Баща й се съмняваше в първия аналитик, фройдист от старата школа, почти толкова, колкото майка й мразеше втория — психиатър с тежко увиснали клепачи, който щедро предписваше предизвикващи вцепенение хапчета. После Рода, новата съпруга на баща й, излезе на сцената, изгаряща от въодушевление да пробва училищния психолог, и привърженика на акупунктурата, и специалиста по управляване на гнева. Еврика обаче беше тропнала решително с крак на покровителствено настроения семеен терапевт, в чийто кабинет баща й никога не й се беше струвал по-малко като член на семейството. Всъщност почти беше харесвала последния психиатър, който настоятелно бе препоръчал швейцарско училище с пансион — докато майка й надуши за това и заплаши да призове баща й в съда.

Еврика забеляза сиво-кафявите кожени обувки на новата си терапевтка. Беше седяла на кушетката срещу множество подобни чифтове обувки. Жените терапевти правеха този трик: изхлузваха обувките си с нисък ток в началото на сеанса и пъхаха краката си обратно в тях, за да дадат знак за края. Сигурно всички бяха чели една и съща тъпа статия за това, как „Методът на обувките“ е по-щадящ към пациента, отколкото просто да кажат, че времето е изтекло.

Кабинетът притежаваше умишлено успокояващо излъчване: дълга червеникавокафява кожена кушетка, опряна в закрития с капаци прозорец, две тапицирани кресла срещу масичка за кафе с купа от онези бонбони с кафе със златисти обвивки, килимче с апликации на разноцветни отпечатъци от стъпки. Електрически освежител за въздух придаваше на всичко аромат на канела, срещу който Еврика не възразяваше. Ландри седна в едно от креслата. Еврика метна чантата си на пода със силно тупване — учебниците по допълнителните предмети бяха истински тухли — после се плъзна на кушетката.

— Хубаво местенце — отбеляза тя. — Би трябвало да си вземете едно от онези полюшващи се махала със сребърните топки. Последният ми лекар имаше такова. Може би и един охладител с кранчета за топла и студена вода.

— Ако желаеш вода, до мивката има една кана. С удоволствие ще…

— Няма значение — Еврика вече беше допуснала от устата й да излязат повече думи, отколкото възнамеряваше да изрече през целия час. Беше нервна. Пое си дъх и отново издигна защитните си стени. Напомни си, че е стоик.

Единият от краката на Ландри се освободи от кожената си обувка с равна подметка, после с палеца на обутия си в дълъг чорап крак разхлаби петата на другата обувка, разкривайки боядисани в червеникавокафяво нокти. С двете стъпала, подпъхнати под бедрата й, Ландри подпря брадичка в дланта си.

— Какво те води тук днес?

Когато Еврика бе впримчена в лоша ситуация, умът й бягаше към диви, безумни места, които не се опитваше да избягва. Представи си колона от автомобили, пъплеща като на парад по време на някоя от онези исторически възстановки в центъра на Ню Иберия, стилно съпровождаща я до терапията.

Но Ландри изглеждаше здравомислеща, интересуваща се от реалността, от която Еврика копнееше да избяга. Червеният джип на Еврика я беше довел тук. Дългата двайсетина километра отсечка от пътя между този кабинет и нейната гимназия я беше довела тук — и всяка изминала секунда се трупаше, образувайки поредната минута, през която тя не беше в училище, за да загрява за състезанието по бягане през пресечена местност този следобед. Лошият късмет я беше довел тук.

Или пък беше писмото от болницата „Акадия Върмилиън“, изтъкващо становището, че поради наскоро предприетия й опит за самоубийство, терапията не е желателна, а задължителна?

Самоубийство. Думата звучеше по-жестоко, отколкото беше самият опит. В нощта преди деня, когато трябваше да започне предпоследната си година в гимназията, Еврика просто беше отворила прозореца и беше оставила прозрачните бели завеси от тюл да се надиплят към нея, докато лежеше в леглото си. Беше се опитала да се сети дори само за едно светло и оптимистично нещо в бъдещето си, но умът й само се бе връщал назад, към изгубени мигове на радост, които не можеха да се случат никога повече. Не можеше да живее в миналото, затова реши, че не може да живее. Включи айпода си. Преглътна остатъка от хапчетата оксикодон, които баща й беше оставил в домашната аптечка заради болката от протрития си гръбначен прешлен.

Осем, може би девет хапчета; не ги преброи, докато се спускаха надолу по гърлото й. Помисли си за майка си. Помисли си за Мария, Божията майка, която — така беше възпитана да вярва Еврика — се молеше за всички в смъртния им час. Еврика знаеше католическите поучения относно самоубийството, но вярваше в Мария, чиято милост беше огромна и която можеше да разбере, че Еврика е изгубила толкова много, та няма какво да направи, освен да се предаде.

Събуди се в студено спешно отделение, завързана с ремъци към носилка на колелца и давеща се от маркуча на стомашна помпа. Чу баща си и Рода да се карат в коридора, докато една сестра я насилваше да пие ужасен течен активен въглен, за да подейства на отровите, които не можеха да прочистят от организма й.

Понеже не владееше езика, който щеше да я измъкне по-скоро оттук — „Искам да живея“, „Няма да опитвам това отново“ — Еврика прекара две седмици в психиатричното отделение. Никога нямаше да забрави абсурдното преживяване от скачането на въже до огромната шизофреничка по време на оздравителната гимнастика, от яденето на овесена каша заедно с онова хлапе от колежа, неуспяло да пререже китките си достатъчно дълбоко, което плюеше в лицата на санитарите, когато се опитваха да му дадат хапчета. По някакъв начин шестнайсет дни по-късно Еврика се тътреше уморено към сутрешната литургия преди първия час в католическата гимназия „Еванджелин“, където Бел Поуг, второкурсничка от „Опелусас“, я спря пред вратата на параклиса с думите: „Трябва да се чувстваш благословена, че си жива“.

Еврика гневно беше погледнала Бел в бледите очи, при което момичето ахна задавено, прекръсти се и припряно се оттегли към една по-далечна скамейка. В шестте седмици, откакто беше отново в „Еванджелин“, Еврика бе спряла да брои колко приятели е изгубила.

Д-р Ландри се прокашля.

Еврика впери поглед нагоре в окачения таван.

— Знаете защо съм тук.

— Много бих искала да го облечеш в думи.

— Жената на баща ми.

— Имаш проблеми с мащехата си?

— Рода уговаря сеансите. Затова съм тук.

Терапията на Еврика се беше превърнала в една от каузите на жената на баща й. Първо целта беше да преодолее развода, после — да скърби за смъртта на майка си, сега — да облекчи последиците от опита за самоубийство. Освен Диана нямаше никой, който да се застъпи за Еврика, да се обади и да разкара поредния шарлатанин. Еврика си се представи как на осемдесет и пет години още е принудена да идва на сеанси при д-р Ландри, не по-малко объркана, отколкото беше днес.

— Знам, че е тежко да загубиш майка си — каза д-р Ландри. — Как се чувстваш?

Еврика се съсредоточи върху думата загубиш, сякаш тя и Диана просто бяха разделени от тълпа хора и скоро щяха да се съберат отново, да се хванат здраво за ръце, да се отправят бавно към най-близкия ресторант на кея, за да хапнат пържени миди и да продължат сякаш никога не са се разделяли.

Онази сутрин през масата за закуска Рода беше изпратила на Еврика есемес: „Д-р Ландри, 3 следобед“. Имаше хипервръзка, за да препрати уговорката към календара на телефона си. Когато Еврика кликна с мишката върху адреса на кабинета, един знак върху картата показа, че мястото се намира на Мейн Стрийт в Ню Иберия.

— Ню Иберия? — Гласът й пресекна.

Рода преглътна някакъв гадно изглеждащ зелен сок.

— Помислих си, че ще ти хареса.

Ню Иберия беше градчето, в което беше родена, в което беше израсла. Мястото, което наричаше свой дом, където беше живяла с родителите си през неразрушената част от живота си, докато те се разделиха и майка й се изнесе, а уверената походка на баща й започна да наподобява тътрене на крака, като онова на сините ноктести крабове в ресторанта „Виктор’с“, където той беше главен готвач.

Това беше точно около урагана „Катрина“, а почти веднага след него дойде „Рита“. Старата къща на Еврика още си беше там — чула беше, че сега там живее друго семейство, — но след ураганите баща й не искаше да влага време или емоции, за да я ремонтира. Така че се бяха преместили в Лафайет, на трийсет километра и трийсет светлинни години от къщи. Татко й си намери работа като помощник-готвач, отговарящ за приготвянето на морска храна в „Преджън’с“, който беше по-голям и далеч по-малко романтичен от „Виктор’с“. Еврика смени училищата, което беше гадно. Преди тя изобщо да осъзнае, че баща й е превъзмогнал загубата на майка й, двамата вече се нанасяха в голяма къща на Шейди Съркъл. Тя принадлежеше на властна жена на име Рода. Рода беше бременна. Новата стая на Еврика беше надолу по коридора, в съседство с бъдещата детска стая.

Така че не, Рода, на Еврика не й харесваше, че тази нова терапевтка живее чак в Ню Иберия. Как се предполагаше да шофира чак до кабинета за сеанса и да успее да се върне навреме за състезанието си?

Състезанието беше важно не само защото „Еванджелин“ се съревноваваше със съперника си „Мейнър Хай“. Днес беше денят, в който Еврика бе обещала на треньорката, че ще реши дали да остане в отбора.

Преди Диана да почине, Еврика беше избрана за капитан на отбора на горните курсове. След катастрофата, когато укрепна достатъчно физически, приятелите й я бяха умолявали да бяга в няколко кратки летни състезания. Но единственото състезание, на което отиде, я изпълни с желание да закрещи. Ученици от долните класове й подаваха чаши с вода, пропити със съжаление. Треньорката приписа бавната скорост на Еврика на гипса по китките й. Това беше лъжа. Тя вече не влагаше сърцето си в състезанието. То не беше с отбора. Сърцето й бе в океана с Диана.

След хапчетата треньорката бе донесла балони, които изглеждаха абсурдно в стерилната стая на психиатричното отделение. На Еврика дори не й позволиха да ги задържи след края на часовете за свиждане.

— Напускам — каза й Еврика. Смущаваше се, че я виждат със завързани за леглото китки и глезени. — Кажете на Кат, че може да вземе моето шкафче.

Печалната усмивка на треньорката намекваше, че след опит за самоубийство решенията на едно момиче имат по-малка тежест от телата на луната.

— Благодарение на тичането оцелях след два развода и битката на една от сестрите ми с рака — каза треньорката. — Не казвам това само защото си най-бързата в отбора ми. Казвам го, защото може би бягането е терапията, от която имаш нужда. Когато се почувстваш по-добре, ела да ме видиш. Ще поговорим за онова шкафче.

Еврика не знаеше защо се бе съгласила. Може би не искаше да изостави още един човек. Беше обещала да опита да се върне във форма за състезанието срещу „Мейнър“ днес, да пробва още веднъж. Някога обичаше да тича. Някога обичаше отбора. Но всичко това беше преди.

— Еврика — подтикна я д-р Ландри. — Можеш ли да ми разкажеш нещо, което си спомняш за деня на катастрофата?

Еврика се взираше изучаващо в празната плоскост на тавана сякаш тя можеше да й нарисува нещо, което да й подскаже отговора. Помнеше толкова малко за произшествието, че беше безсмислено да си отваря устата. Върху далечната стена на кабинета висеше огледало. Еврика се изправи и застана пред него.

— Какво виждаш? — попита Ландри.

Следи от момичето, което беше преди: същите малки, щръкнали настрани уши, зад които затъкваше косата си, същите тъмносини очи като на татко й, същите вежди, които избуяваха неконтролируемо, ако не ги „опитомяваше“ всеки ден — всичко си бе още там. И въпреки това точно преди сеанса две жени на възрастта на Диана я бяха подминали на паркинга, шушукайки: „И родната й майка не би я познала“.

Това беше израз, подобен на много неща, които се говореха в Ню Иберия по адрес на Еврика: Тя може да спечели спор дори с Великата китайска стена. Пее съкрушаващо фалшиво. Тича по-бързо от настъпена мравка на Олимпийските игри. Проблемът с изразите беше колко лесно се отронваха от езика. Онези жени не мислеха за истинската Диана, която би познала дъщеря си навсякъде, по всяко време, независимо от обстоятелствата.

Тринайсетте години, прекарани в католическото училище, бяха внушили на Еврика, че сега Диана гледа към нея от Рая и я разпознава. Тя не би имала нищо против скъсаната тениска „Джошуа Трий“ под училищната униформена жилетка на дъщеря си, против изгризаните нокти или дупката в левия палец на черно-белите й карирани брезентови обувки. Но можеше да се вбеси заради косата.

В четирите месеца след катастрофата косата на Еврика беше преминала от естествения си мръснорус цвят към прелъстително червено (естествения нюанс на майка й) до пероксидно бяло (идея на леля й Морийн, собственичка на салон за красота) до гарвановочерно (което, изглежда, най-накрая й отиваше), а сега започваше да израства на неравни етажирани кичури. Еврика се опита да се усмихне на изражението си, но лицето й изглеждаше странно, като комедийната маска, която висеше в часа й по драматично изкуство миналата година.

— Разкажи ми най-скорошния си позитивен спомен — каза Ландри.

Еврика се отпусна назад на кушетката. Трябва да беше онзи ден. По стереоуредбата звучеше компактдискът на Джели Рол Мортън, а пронизителният глас на майка й се сливаше със собствения й ужасен писклив глас, докато караха със смъкнати прозорци по мост, който никога нямаше да прекосят. Спомни си как се смееше на някаква забавна част от текста, докато наближаваха средата на моста. Спомни си как видя ръждивия бял пътен знак да профучава край тях — „километричен камък номер четири“.

После: Забвение. Зееща черна дупка, докато се събуди в болница в Маями, с изподран скалп, спукано тъпанче на лявото ухо, което никога нямаше да заздравее напълно, изкълчен глезен, две жестоко счупени китки, хиляда натъртвания…

И без майка.

Баща й седеше на крайчеца на леглото й. Заплака, когато тя се свести, и от това очите му станаха още по-сини. Рода му подаваше книжни салфетки. Четиригодишните природени брат и сестра на Еврика, Уилям и Клеър, бяха сключили малките си, меки пръсти около онези части от ръцете й, които не бяха гипсирани. Беше усетила мириса на близнаците още преди да отвори очи, преди да разбере, че е там или че е жива. Ухаеха както винаги: на сапун „Айвъри“ и звездни нощи.

Гласът на Рода беше спокоен и овладян, когато се наведе над леглото и вдигна червените си очила на темето.

— Претърпя катастрофа. Ще се оправиш.

Казаха на Еврика за вълната убиец, която се издигнала като мит от океана и помела „Крайслера“ на майка й от моста. Разказаха й как учените претърсвали водата за метеор, който можело да е причинил вълната. Разправиха й за пътно-ремонтните работници, попитаха я дали знае как или защо тяхната кола е била последната, на която позволили да пресече моста. Рода спомена, че щяла да съди общината, но баща й махна с ръка: Остави. Попитаха Еврика за чудодейното й оцеляване. Чакаха я да попълни празнините в историята за това, как в крайна сметка се беше озовала на брега сама.

Когато не можа, й казаха за майка й.

Тя не слушаше, изобщо не чу нищо. Беше признателна, че бученето в ухото й удавяше повечето звуци. Понякога все пак й харесваше, че катастрофата я беше оставила полуглуха. Беше се взирала в мекото лице на Уилям, после в това на Клеър, мислейки си, че това ще помогне. Но те изглеждаха уплашени от нея и това й причини по-силна болка, отколкото счупените й кости. Така че се взря покрай всички тях, отпусна поглед върху мръснобялата стена и го остави там през следващите девет дни. Винаги казваше на сестрите, че нивото й на болка е седем по графиката им от десет степени, за да се увери, че ще получи още морфин.

— Може би имаш чувството, че светът е много нечестно място — пробва Ландри.

Нима още бе в тази стая с тази покровителствено настроена жена, на която плащаха, за да я разбира погрешно? Ето това беше нечестно. Представи си как поомачканите сиво-кафяви обувки на Ландри се издигат като с магия от килима, като кръжат и се въртят във въздуха подобно стрелките на часовник, докато времето изтече и Еврика може да се върне за състезанието си.

— Викове за помощ като твоя често произтичат от това, че човек се чувства неразбран.

В жаргона на психиатрите „вик за помощ“ беше изразът за „опит за самоубийство“. Не беше вик за помощ. Преди Диана да умре, Еврика смяташе, че светът е невероятно вълнуващо място. Майка й беше истинско приключение. По време на най-обикновена разходка забелязваше неща, които повечето хора биха подминали хиляда пъти. Смееше се по-силно и по-често от всеки, когото Еврика познаваше — и имаше моменти, когато това смущаваше Еврика, но напоследък откриваше, че смехът на майка й й липсва повече от всичко друго.

Заедно бяха ходили в Египет, Турция и Индия, на обиколка с лодка из островите Галапагос, все като част от археологическата работа на Диана. Веднъж, когато Еврика отиде да посети майка си на един терен за разкопки в Северна Гърция, изпуснаха последния автобус, който потегляше от Трикала, и мислеха, че са закотвени там за през нощта — докато четиринайсетгодишната Еврика махна на стар камион, превозващ зехтин, и се върнаха на автостоп с него до Атина. Помнеше ръката на майка си, обвита около нея, докато седяха в каросерията на камиона сред излъчващите остър мирис, течащи бурета със зехтин, и как ниският й глас промърмори: „Можеш да се измъкнеш и от лисича дупка в Сибир, момиче. Адски невероятна спътница си“. Това беше любимият комплимент на Еврика. Често се сещаше за него, когато беше в ситуация, от която трябваше да се измъкне.

— Опитвам се да установя връзка с теб, Еврика — каза д-р Ландри. — Най-близките ти хора се опитват да установят връзка с теб. Помолих мащехата ти и баща ти да нахвърлят няколко думи, с които да опишат промяната в теб. — Тя посегна към тефтера с корици, имитиращи шарки на мрамор, върху масичката до креслото си. — Би ли искала да ги чуеш?

— Разбира се. — Еврика сви рамене. — Довършете картинката.

— Мащехата ти…

— Рода.

— Рода те нарече „смразяваща“. Каза, че останалите от семейството се мъчат да „стъпват на пръсти“ около теб, че си „саможива и нетърпелива“ с природените си брат и сестра.

Еврика трепна:

— Не съм… — Саможива — на кого му пука? Но нетърпелива с близнаците? Вярно ли беше? Или бе поредният номер на Рода?

— А татко? Нека позная — „дистанцирана“, „мрачна“?

Ландри обърна една страница в бележника:

— Баща ти те описва като — да, „дистанцирана“, „стоик“, „костелив орех“.

— Да бъдеш стоик не е лошо нещо — откакто научи за гръцкия стоицизъм, Еврика се стремеше да сдържа емоциите си. Харесваше й идеята за свобода, придобита чрез поемане на контрол върху чувствата си, сдържането им, така че само тя да може да ги вижда, като раздадени й карти за игра. Във вселена без подобия на Рода и д-р Ландри това, че баща й я наричаше „стоик“, можеше да е комплимент. Той също беше стоик.

Но онази фраза за костеливия орех я смути:

— Кой орех с мисли за самоубийство иска да бъде разчупен? — промърмори тя.

Ландри свали бележника:

— Минават ли ти все още мисли за самоубийство?

— Говорех за орехите — отвърна Еврика, подразнена. — Поставях се в опозиция спрямо орех, който… Няма значение. — Но бе твърде късно. Беше оставила от устата й да се изплъзне думичката със „с“, което беше все едно да изречеш „бомба“ на борда на самолет. В ума на Ландри сигурно проблясваха предупредителни лампички.

Разбира се, че Еврика все още мислеше за самоубийство. И да, беше обмисляла други методи, знаейки главно, че не може да опита да се удави — не и след Диана. В едно предаване беше гледала как белите дробове се изпълват с кръв, преди жертвите на удавяне да умрат. Понякога говореше за самоубийство с приятеля си Брукс, който беше единственият човек, за когото вярваше, че няма да я съди, нито да я издаде на баща й или пък по-лошо. Той бе седял с нея по време на приглушени конферентни разговори, когато тя се обади на онази гореща линия няколко пъти. Накара я да обещае, че ще говори с него винаги когато си помисли за това, така че разговаряха много.

Но тя беше все още тук, нали? Поривът да напусне този свят не беше така смазващ, както когато Еврика погълна онези хапчета. Летаргия и апатия бяха заместили отчаяното й желание да умре.

— Татко спомена ли случайно, че винаги съм била такава? — попита тя.

Ландри остави бележника си на масата.

— Винаги ли?

Еврика извърна поглед. Може би невинаги. Разбира се, невинаги. За известно време положението бе „слънчево“. Но когато беше на десет, родителите й се разделиха. След това тя просто не намираше слънцето.

— Някакъв шанс да надраскате една рецепта за „Ксанакс“? — Лявото тъпанче на Еврика отново звънтеше. — Иначе това ми се струва загуба на време.

— Не ти трябват лекарства. Имаш нужда да се разкриеш, да бъдеш искрена, не да погребваш тази трагедия. Мащехата ти казва, че не желаеш да говориш с нея или с баща си. Не показа интерес да разговаряш и с мен. А с приятелите ти в училище?

— Кат — отвърна Еврика автоматично. — И Брукс. — С тях говореше. Ако на мястото на Ландри седеше някой от тях двамата, точно сега Еврика може би щеше дори да се смее.

— Добре — д-р Ландри искаше да каже: Най-сетне. — Как те биха те описали след катастрофата?

— Кат е капитан на отбора по бягане през пресечена местност — каза Еврика, мислейки си за безумно обърканите емоции върху лицето на приятелката си, когато Еврика заяви, че напуска, оставяйки капитанския пост свободен. — Би казала, че съм станала бавна.

Точно сега Кат сигурно беше на пистата с отбора. Справяше се страхотно, когато ги караше да тренират, но не бе особено блестяща в насърчителните приказки — а отборът имаше нужда от насърчение, за да се изправи срещу „Мейнър“. Еврика погледна часовника си. Ако хукнеше обратно веднага щом това приключи, можеше и да успее да стигне в училище навреме. Точно това искаше, нали така?

Когато Еврика вдигна поглед, челото на Ландри беше сбърчено:

— Доста сурово е да кажеш подобно нещо на момиче, което скърби за загубата на майка си, не мислиш ли?

Еврика сви рамене. Ако Ландри имаше чувство за хумор, ако познаваше Кат, щеше да схване. Приятелката й се шегуваше през повечето време. Всичко беше наред. Познаваха се от цяла вечност.

— Ами… Брук?

— Брукс — поправи я Еврика. И него го познаваше от цяла вечност. Той беше по-добър слушател от когото и да било от психиатрите, за които Рода и баща й си прахосваха парите.

— Брукс „той“ ли е? — бележникът се появи отново и Ландри започна да драска нещо. — Двамата просто приятели ли сте?

— Защо това има значение? — тросна се Еврика. Някога, отдавна, преди катастрофата, тя и Брукс бяха излизали заедно — в пети клас. Но тогава бяха деца. И тя беше напълно съсипана, задето родителите й се разделиха, и…

— Разводът често провокира у децата поведение, което им създава затруднения да се стремят към собствени романтични връзки.

— Бяхме на десет. Не се получи, защото аз исках да ходя да плувам, а той искаше да караме колелета. Как въобще заговорихме за това?

— Ти ми кажи. Навярно можеш да поговориш с Брукс за загубата си. Изглежда, той е някой, към когото можеш да чувстваш дълбока привързаност, ако си позволиш да изпитваш чувства.

Еврика забели очи:

— Обувайте си отново обувките, докторе — грабна чантата си и се надигна от кушетката. — Трябва да бягам.

Да избяга от този сеанс. Да бяга обратно в училище. Да бяга през гората, докато се умори толкова, че да не изпитва болка. Може би дори да избяга обратно при отбора, който едно време обичаше. Треньорката бе права за едно: когато Еврика беше потисната, бягането помагаше.

— Ще се видим ли следващия вторник? — подвикна Ландри. Но терапевтката вече говореше на една затворена врата.