Лорън Кейт
Сълза (26)

25
Изгубени в морето

Рано в събота сутринта близнаците дотопуркаха в стаята на Еврика.

— Събуди се! — Клеър скочи на леглото. — Ще прекараме деня с теб!

— Супер — Еврика разтърка очи и погледна телефона си да види колко е часът. Браузърът й още беше отворен на търсенето в Гугъл „Юки Блаватски“, което подновяваше постоянно, надявайки се на новина за убийството.

Не се беше появило нищо. Всичко, което Еврика откри, беше стара реклама в „жълтите страници“ за занятието на Блаватски, което, изглежда, единствено тя знаеше, че вече е прекратено. Беше минала с колата покрай базара във вторник след един непоносимо дълъг ден в училище, но при завоя на влизане в празния паркинг бе изгубила кураж и беше подкарала с пълна скорост, докато неосветеният неонов знак с форма на длан престана да се забелязва в огледалото й за обратно виждане.

С ум, затормозен от липсата на видимо полицейско присъствие, от мисли за Мадам Блаватски, разлагаща се сама в ателието, Еврика беше подкарала към университета. Задействането на противопожарната аларма явно не се беше оказало достатъчно, затова тя седна пред един от предоставените за безплатно ползване компютри в студентския клуб и попълни анонимно съобщение за престъпление онлайн. По-безопасно беше да го направи там, насред кипящия от оживление студентски клуб, вместо да има уебстраницата на полицията в архива с посетените сайтове на лаптопа си у дома.

Погрижи се съобщението й да прозвучи простичко, като предостави името и адреса на покойната. Остави празни полетата, в които се искаше информация за заподозрени, макар да бе необяснимо сигурна, че може да разпознае убиеца на Мадам Блаватски от редица статисти.

Когато в сряда мина отново с колата край витрината на Блаватски, жълта лента за ограждане на местопрестъплението препречваше входната врата, а паркингът беше претъпкан с полицейски коли. Шокът и скръбта, които беше отказала да почувства в присъствието на тялото на Мадам Блаватски, я заляха сега — чудовищна вълна от смазваща вина. Оттогава бяха минали три дни, а тя не беше чула нищо в новините по радиото или телевизията, онлайн или във вестника. Мълчанието я подлудяваше.

Беше потиснала порива да се довери на Андър, защото не можеше да сподели случилото се с никого, а дори и да можеше, нямаше да знае как да го намери. Еврика беше сама.

— Защо носиш „водните си криле“? — стисна надуваемия оранжев мускул на Уилям, докато той се вмъкваше под завивките й.

— Мама каза, че ще ни заведеш на басейна.

Чакай малко. Днес беше денят, в който Еврика и Брукс се бяха разбрали да излязат с лодката.

Това е съдбата ти, беше казала Мадам Блаватски, възбуждайки любопитството на Еврика. Не гореше от нетърпение да прекарва време с Брукс, но поне беше готова да се изправи пред него. Искаше да направи малкото, което можеше, за да почете паметта на старицата.

— Ще отидем на басейна някой друг ден. — Еврика побутна Уилям настрана, за да може да се измъкне и да слезе от леглото. — Забравих, че трябва да…

— Не ми казвай, че си забравила, че ще гледаш близнаците? — Рода се появи на вратата, облечена в червена рокля от креп. Намести една фиба в стегнато фризираната си коса. — Баща ти е на работа, а аз ще изнасям основния доклад на официалния обяд на декана.

— Направих си планове с Брукс.

— Промени ги — Рода наклони глава и се намръщи. — Толкова добре се справяхме.

Имаше предвид, че Еврика ходеше на училище и бе изтърпяла адския си час с д-р Ландри във вторник следобед. Еврика беше измъкнала последните си три двайсетачки, после бе изсипала върху масичката за кафе на Ландри торбичка охлузени монети от по пет, десет и един и два цента, възлизащи на допълнителните петнайсет долара, които трябваше да плати за сеанса. Нямаше представа как ще си позволи да страда отново другата седмица, но при бавната скорост, с която пълзяха последните няколко дни, до вторник оставаше цяла вечност.

— Добре. Ще гледам близнаците.

Не беше нужно да казва на Рода какво ще правят, докато ги наглежда. Изпрати есемес на Брукс — първият опит да се свърже с него след играта на „Никога-ама-никога“: „Става ли да доведа близнаците?“

„Абсолютно!“ Отговорът му бе незабавен. „И аз се канех да го предложа“.

— Еврика — каза Рода. — Шерифът се обади тази сутрин. Познаваш ли жена на име госпожа Блаватски?

— Какво? — гласът на Еврика замря в гърлото. — Защо? Представи си отпечатъци от пръстите си върху книжата по бюрото на Мадам Блаватски. Как, без да знае, обувките й нагазват в кръвта на жената, предоставяйки крещящо доказателство за посещението и.

— Очевидно е… изчезнала — Рода излъга грубо и безсрамно. От полицията сигурно й бяха казали, че Мадам Блаватски е мъртва. Рода сигурно бе сметнала, че Еврика не може да понесе новината за още една смърт. Не знаеше дори един процент от онова, с което се справяше Еврика. — По някаква причина полицията смята, че се познавате.

В гласа на Рода нямаше обвинение, което означаваше, че ченгетата не третираха Еврика като заподозряна — все още.

— С Кат отидохме до ателието й веднъж — Еврика се опита да не казва нищо, което да е лъжа. — Тя е гадателка.

— Тези глупости са загуба на време, знаеш това. Шерифът ще се обади пак по-късно. Обещах, че ще отговориш на няколко въпроса — Рода се надвеси над леглото и целуна близнаците. — Почти закъснях. Не си предизвиквай късмета днес, Еврика.

Еврика кимна, когато телефонът й избръмча в дланта й с есемес от Кат: „Проклетият шериф се обади вкъщи за Блаватски. КАКВО Е СТАНАЛО?“.

„Идея си нямам“, отговори Еврика, усещайки световъртеж. „Обадили са се и тук“.

„Ами книгата ти?“, върна й съобщението Кат, но Еврика нямаше отговор, само притискаща тежест в гърдите.

 

 

Слънчевата светлина проблясваше по водната повърхност, докато Еврика и близнаците вървяха по дългите кедрови дъски към ръба на кея на семейство Брукс на Сайпърморт Пойнт. Високият му слаб силует се приведе напред, проверявайки фаловете, които щяха да вдигнат платната щом лодката влезе в залива.

Семейната едномачтова лодка бе кръстена „Ариел“. Беше закалена в плаване, осеяна с петна от дъжд, красива дванайсетметрова платноходка с дълбок корпус и квадратна кърма. Принадлежеше на семейството от десетилетия. Днес голата й мачта стърчеше вдървено изправена, прорязвайки небесния купол като нож. На въжето, привързващо лодката към кея, беше кацнал пеликан.

Брукс беше бос, с отрязани къси панталони и зелен суичър на университета „Тюлейн“. Носеше старата армейска бейзболна шапка на баща си. За момент Еврика забрави, че скърби за Мадам Блаватски. Забрави дори, че е сърдита на Брукс. Докато с близнаците се приближаваха към лодката, Еврика се наслаждаваше на простите му движения — колко добре познаваше той всеки сантиметър от лодката, силата, която демонстрираше, докато затягаше платната. После чу гласа му.

Той викаше, докато идваше от капитанската каюта към главната палуба. Наведе се надолу по стълбите, с глава на нивото на корабната кухня отдолу:

— Не ме познаваш и никога няма да ме опознаеш, затова спри да се опитваш.

Еврика спря като закована на палубата, държейки вдървените ръце на близнаците. Те бяха свикнали Еврика да крещи у дома, но никога не бяха виждали Брукс такъв.

Той вдигна поглед и я видя. Стойката му се отпусна. Лицето му светна.

— Еврика — засмя се той. — Изглеждаш фантастично.

Тя присви очи към корабната кухня, чудейки се на кого ли крещеше Брукс.

— Наред ли е всичко?

— Никога не е било по-добре. Върховна сутрин, Харингтън-Бодро! — Брукс повдигна шапка към близнаците. — Готови ли сте да бъдете двамата ми първи помощник-капитани?

Близнаците скочиха в ръцете на Брукс, забравяйки колко стряскащ е бил току-що. Еврика чу някой да се качва от корабната кухня към палубата. Появи се посребреното теме на главата на майката на Брукс. Еврика беше зашеметена, че той би се обърнал към Ейлийн с думите, които бе изкрещял току-що. Застана на подвижния мост и протегна ръка да помогне на Ейлийн да се качи по стръмните, леко люлеещи се стъпала.

Ейлийн я посрещна с уморена усмивка и протегна ръце за прегръдка. Очите й бяха мокри.

— Заредих кухнята с обяд — оправи яката на раираната си рокля от жарсе. — Има много брауни, съвсем пресни, опечени снощи.

Еврика си представи Ейлийн с набрашнена престилка в три сутринта как пече, за да удави тревогата си в благоуханната пара, носеща тайната на промяната в Брукс. Той изтощаваше не само Еврика. Майка му изглеждаше като по-дребна, избледняла версия на самата себе си.

Ейлийн изхлузи обувките си с тънки, ниски токчета и ги задържа в ръце. Насочи наситено кафявите си очи към Еврика; бяха в същия цвят като на сина й. Сниши глас:

— Забелязала ли си нещо странно у него напоследък?

Само ако Еврика можеше да се открие пред Ейлийн, да чуе през какво преминава и тя. Но Брукс влезе и застана между тях, обгръщайки с ръка всяка от двете.

— Моите две любими дами — каза той. А после, преди Еврика да успее да забележи реакцията на Ейлийн, Брукс отмести ръце и тръгна към руля. — Готова ли си да направим това, Октоподче?

Не съм ти простила, искаше й се да каже, макар че бе прочела и шестнайсетте, изпълнени с разкаяние текстови съобщения, които бе изпратил тази седмица, и двете писма, които беше оставил в шкафчето й. Беше тук заради Мадам Блаватски, защото нещо й подсказваше, че съдбата е важна. Еврика се опитваше да замести последния образ на Блаватски, мъртва в ателието си, със спомена за жената, седнала спокойно под върбата в лагуната, онази, която й се бе струвала убедена, че има основателна причина Еврика да плава с Брукс днес.

„Какво ще направиш, щом стигнеш там, зависи от теб.“

Но после Еврика се сети за Андър, който настояваше, че Брукс е опасен. Белегът на челото на Брукс беше наполовина скрит под сянката на бейзболната му шапка. Приличаше на обикновен белег, не на някакъв древен йероглиф — и за момент Еврика се почувства като откачена, задето бе мислила, че белегът може да е доказателство за нещо по-зловещо. Погледна надолу към гръмотевичния камък, преобръщайки го. Кръговете едва се различаваха на слънцето. Тя се държеше като някой, занимаващ се с теория на конспирацията, прекарал твърде много дни затворен на едно място, без да има с кого да си говори, освен с интернет. Имаше нужда да се отпусне и да събере малко слънце.

— Благодаря за обяда — каза Еврика на Ейлийн, която бъбреше с близнаците от подвижния мост. Пристъпи по-близо и снижи глас, така че само Ейлийн да чуе. — За Брукс. — Тя сви рамене, опитвайки се да прозвучи небрежно. — Просто момчета, нали знаеш. Сигурна съм, че Уилям ще тормози Рода някой ден, като порасне. — Разроши косата на брат си. — Това значи, че те обича.

Ейлийн отново се загледа към водата:

— Децата порастват толкова бързо. Предполагам, че понякога забравят да ни простят. Е — тя погледна отново към Еврика и се насили да се усмихне, — забавлявайте се, деца. И ако времето се развали, веднага обръщайте назад.

Брукс протегна ръка и вдигна поглед към небето, което беше синьо и безкрайно, и безоблачно, ако не се броеше едно невинно, приличащо на къделка памук облаче на изток точно под слънцето. — Какво би могло да се обърка?

Бризът, който лекичко рошеше конската опашка на Еврика, стана прохладен и свеж, когато Брукс включи двигателя на Ариел и се отдалечи от кея. Близнаците започнаха да пискат: изглеждаха сладки в спасителните си жилетки. Развълнувано свиха ръцете си в юмруци при първото рязко поклащане на лодката. Приливът беше плавен и спокоен, въздухът — наситен със съвършен солен мирис. Покрай брега имаше кипариси и семейни места за къмпинг.

Когато Еврика се надигна от пейката си, за да види дали Брукс има нужда от помощ, той й махна да седне.

— Всичко е под контрол. Просто се отпусни.

Макар че всеки страничен наблюдател би казал, че Брукс се опитва да се реваншира и че заливът днес е спокоен — осветено от ярко слънце небе, което караше вълните да лъщят, едва доловимо потрепваща бледа мъгла, носеща се лениво на далечния хоризонт — Еврика бе неспокойна. Приемаше морето и Брукс като способни на една и съща мрачна изненада: съвсем изневиделица можеха да се преобразят в ножове и да те прободат в сърцето.

Мислеше си, че онази вечер на партито у семейство Треджън е стигнала дъното, но оттогава бе изгубила както „Книгата на любовта“, така и единствения човек, който можеше да й помогне да я разбере. И по-лошо — вярваше, че хората, които бяха убили Мадам Блаватски, са същите, които преследваха нея самата. Наистина можеше да й дойде добре един приятел — и въпреки това намираше за почти невъзможно да се усмихне на Брукс от другата страна на палубата.

Палубата бе направена от обработен кедър, осеяна с милион вдлъбнатини от тънките високи токчета на посетителките на разни партита. Някога Диана ходеше на партитата, организирани от Ейлийн на тази лодка. Всяка от тези следи можеше да е била оставена от единствения чифт високи токчета, които бе притежавала. Еврика си представи как използва оставените от обувките на майка си вдлъбнатини, за да я клонира и върне към живота, да я постави на палубата точно сега, в този миг, танцуваща без музика, посред бял ден. Представи си, че повърхността на собственото й сърце вероятно изглежда като тази палуба. Любовта беше дансинг, върху който всеки, когото си изгубил, оставяше след себе си следа.

Боси крака шляпаха по палубата, докато близнаците тичаха наоколо, викайки: „Довиждане!“ или „Отплаваме!“ към всяко място за къмпинг, покрай което минаваха. Слънцето стопли раменете на Еврика и й напомни да покаже на брат си и сестра си, че си изкарва добре. Прииска й се баща й да беше тук и да види лицата им. Направи една снимка с телефона си и му я изпрати. Брукс й се усмихна. Тя кимна в отговор.

Плъзнаха се покрай двама мъже с мрежести бейзболни шапки, които ловяха риба от алуминиево кану. Брукс поздрави всеки от тях по име. Загледаха как покрай тях бавно минава лодка за лов на раци. Водата беше в наситено син опалов цвят. Имаше мириса на детството на Еврика, голяма част от което бе прекарано на тази лодка с чичото на Брукс, Джак, на руля. Сега Брукс управляваше лодката с непринудена увереност. Брат му, Сет, винаги казваше, че Брукс е роден да плава, че нямало да се изненада, ако Брукс стане флотски адмирал или туристически гид на Галапагос. Брукс вероятно би се занимавал с всяка работа, която би го държала върху водата.

Не след дълго Ариел остави зад себе си къщичките и караваните за къмпинг, свивайки зад един завой, за да застане срещу широкия, плитък Върмилиън Бей.

При вида на малкия изкуствен плаж Еврика се вкопчи в боядисаната в бяло пейка под себе си. Не се беше връщала от деня, когато Брукс насмалко не се бе удавил тук — деня, когато се бяха целунали. Почувства смесица от нервност и смущение и не можеше да го погледне. Той и бездруго беше зает да изгаси двигателя и да издигне грота от кокпита; после да издигне триъгълното платно на щага.

Подаде триъгълното платно на Уилям и Клеър и ги помоли да дръпнат ъглите, създавайки им усещането, че помагат за вдигането на платната. Те изпискаха, когато колосаното бяло платно се плъзна нагоре по мачтата, намести се и се изпълни с вятър.

Платната се издуха, после се изопнаха от силния източен бриз. Поеха курс със стегнати рейки на платната, на четирийсет и пет градуса спрямо вятъра, а после Брукс направи маневра и насочи лодката под удобен ъгъл, така че вятърът да идва иззад нея, отпускайки платната подобаващо. Ариел беше величествена с вятъра в гърба й. Водата се разделяше покрай носа й, тихо мятайки струйки пяна върху палубата. Черни водни птици се спускаха във величествени кръгове над тях, като гледаха да не изостават от плъзгащите се към подветрената страна платна. Летящи риби се издигаха над вълните като комети. Брукс позволи на децата да застанат с него на руля, докато лодката се носеше бързо на запад покрай залива.

Еврика донесе от корабната кухня кутии със сок и два от сандвичите на Ейлийн за близнаците. Децата задъвкаха тихо, седнали заедно на един платнен сгъваем стол в сенчестия ъгъл на палубата. Еврика застана до Брукс. Слънцето се спусна върху раменете й и тя примижа, загледана напред към дълга, отвесна ивица ниска суша, обрасла с бледозелени тръстики, в далечината.

— Още ли ми се сърдиш? — попита той.

Тя не искаше да говори за това. Не искаше да говори за нищо, което можеше да одраска крехката й повърхност и да изложи на показ всяка тайна, която пазеше вътре.

— Това Марш Айлънд ли е? — Знаеше, че е. Бариерният остров удържаше по-тежките вълни, за да не се разбиват в залива. — Трябва да се придържаме на север от него. Нали?

Брукс потупа широкия дървен румпел.

— Не мислиш, че „Ариел“ може да се справи с открито море? — Гласът му беше закачлив, но очите му се бяха присвили. — Или аз съм този, за когото се тревожиш?

Еврика вдиша струя солен въздух, сигурна, че може да види огромни вълни с бели гребени отвъд острова.

— Там е бурно. Може да се окаже твърде много за близнаците.

— Искаме да излезем надалече! — извика Клеър между големите глътки гроздов сок.

— Правя това през цялото време — Брукс измести руля леко на изток, за да се плъзнат покрай периферията на приближаващия остров.

— През май не стигнахме толкова надалече — тогава за последен път бяха плавали заедно. Помнеше, защото беше преброила четирите кръга, които бяха направили около залива.

— Разбира се, че стигнахме. — Брукс се взираше покрай нея във водата. — Трябва да признаеш, че паметта ти е станала неуслужлива след…

— Не прави това — тросна се Еврика. Погледна назад в посоката, от която бяха дошли. Сиви облаци се бяха присъединили към по-меките розови облаци близо до хоризонта. Загледа как слънцето се плъзва зад един с лъчи, подскачащи по тъмната му повърхност. Прииска й се да се върне. — Не искам да стигам дотам, Брукс. Това не бива да бъде кавга.

Лодката се люшна и те се настъпиха взаимно. Тя затвори очи и остави люлеенето да забави дишането й.

— Да го караме спокойно и бавно — каза той. — Това е важен ден.

Тя отвори рязко очи:

— Защо?

— Защото не мога да понеса да си ми сърдита. Оплесках нещата. Позволих тъгата ти да ме изплаши и избухнах гневно, когато беше редно да те подкрепя. Това не променя чувствата ми. Можеш да разчиташ на мен. Дори ако се случат още лоши неща, дори ако станеш по-тъжна.

Еврика сви рамене, за да отблъсне ръцете му.

— Рода не знае, че съм довела близнаците. Ако нещо се случи…

Чу гласа на Рода: Не си предизвиквай късмета, Еврика.

Брукс разтри челюстта си, явно подразнен. Дръпна един от лостовете на грота. Минаваше покрай Марш Айлънд.

— Не ставай параноичка — каза рязко. — Животът е една дълга изненада.

— Някои изненади могат да бъдат избегнати.

— Майките на всички умират, Еврика.

— Това е много насърчително, благодаря ти.

— Виж, може би си специална. Може би никога повече нищо лошо няма да се случи на теб или на някого, когото обичаш — каза той, което накара Еврика да се засмее горчиво. — Всичко, което исках да кажа, беше, че съжалявам. Злоупотребих с доверието ти миналата седмица. Тук съм, за да го спечеля обратно.

Той чакаше прошката й, но тя се обърна и се загледа във вълните, които бяха с цвета на едни други очи. Помисли си как Андър я помоли да му се довери. Все още не знаеше дали му има доверие. Можеше ли един сух гръмотевичен камък да отвори портал към доверието така бързо, както Брукс бе затворил един? Имаше ли изобщо значение? Не беше виждала, нито чувала Андър след онзи експеримент в дъждовната нощ. Дори не знаеше как да го потърси.

— Еврика, моля те — прошепна Брукс. — Кажи, че ми имаш доверие.

— Ти си най-старият ми приятел. — Гласът й беше суров. Не го погледна. — Вярвам, че ще превъзмогнем това.

— Хубаво. — Долови усмивка в гласа му.

Небето потъмня. Слънцето беше минало зад облак, който имаше странната форма на око. През центъра му рязко минаваше лъч светлина, осветяващ един кръг от морето пред лодката. Мрачни навъсени облаци се стелеха към тях като дим.

Бяха подминали Марш Айлънд. Вълните нахлуваха в бърза последователност. Една разлюля лодката толкова мощно, че Еврика се олюля. Децата се търкулнаха по палубата, надавайки писъци от смях, без изобщо да се плашат.

Хвърляйки поглед към небето, Брукс помогна на Еврика да стане.

— Права беше. Предполагам, че е добре да се връщаме.

Тя не бе очаквала това, но се съгласи.

— Искаш ли да поемеш руля? — Той прекоси палубата да прикрепи платната, за да обърне лодката. Синьото небе се беше предало на настъпващите тъмни облаци. Вятърът се ожесточи и температурата спадна.

Когато Брукс се върна на руля, Еврика зави близнаците с плажни кърпи.

— Да слезем в корабната кухня.

— Нека да останем тук горе и да гледаме големите вълни — замоли Клеър.

— Еврика, необходимо ми е отново да държиш руля. — Брукс наместваше платната, опитвайки се да накара носа на лодката да се обърне право към вълните, което щеше да е по-безопасно, но мъртвото вълнение блъскаше десния борд.

Еврика накара Уилям и Клеър да застанат до нея, за да може да ги обгърне с ръце. Вече не се смееха. Вълните бяха станали твърде високи и бурни.

Мощна приливна вълна се издигна пред лодката сякаш се надигаше от дъното на морето цяла вечност. „Ариел“ се понесе по предния край на вълната, все по-високо и по-високо, докато се стовари и се удари в повърхността на вълната с бумтеж, който разтресе мощно палубата. Събори Еврика и я отхвърли далеч от близнаците, към мачтата.

Беше ударила главата си, но с усилие се изправи на крака. Заслони лице от бликащата бяла вода, чиито струи хвърчаха през палубата. Беше на метър и половина от децата, но заради люлеенето на лодката почти не можеше да помръдне. Внезапно лодката се обърна, за да устои на силата на друга вълна, която се разби над палубата и я заля.

Еврика чу писък. Тялото й застина, когато видя Уилям и Клеър, подхванати от водното течение и понесени към кърмата. Не можеше да стигне до тях. Всичко се люлееше твърде силно.

Посоката на вятъра се промени. Един порив блъсна и разтресе лодката, при което гротът се измести на другата страна. Утлегарът се плъзна със скърцане към десния борд. Еврика го загледа как се люшва към мястото, където близнаците се мъчеха да останат прави върху една пейка в камбуза, далече от вихрещата се вода.

— Внимавайте! — изкрещя Еврика прекалено късно. Едната страна на утлегара удари Клеър и Уилям в гърдите. С едно ужасяващо просто движение той запрати телата им през борда сякаш бяха леки като перца.

Тя се хвърли към перилата на лодката и затърси близнаците сред вълните. Отне й само секунда, но й се стори като цяла вечност: оранжеви спасителни жилетки се поклащаха на повърхността, а във въздуха се мятаха мънички ръце.

— Уилям! Клеър! — изкрещя тя, но преди да успее да скочи във водата, ръката на Брукс рязко я сграбчи през гърдите, за да я удържи. В другата си ръка държеше един от спасителните пояси, с въже, намотано около китката му.

— Остани тук! — изкрещя той.

Гмурна се във водата. Хвърли спасителния пояс към близнаците, докато плуваше с мощни движения към тях. Брукс щеше да ги спаси. Разбира се, че ще ги спаси.

Нова вълна се разби над главите им — и Еврика не ги видя повече. Изкрещя. Затича по палубата. Изчака три, може би четири секунди, сигурна, че всеки момент ще се появят отново. Морето беше черно и кипящо. Нямаше и следа от близнаците, нито от Брукс.

Покатери се с усилие на пейката и се гмурна в бурното море, изричайки най-кратката молитва, която знаеше, докато тялото й падаше надолу.

Аве Мария, пълна с благодат…

Във въздуха си спомни: трябваше да пусне котвата, преди да излезе от лодката.

Когато тялото й проби повърхността, Еврика се напрегна за шока — но не почувства нищо. Нито влага, нито студ, не почувства дори, че е под водата. Отвори очи. Държеше колието си: медальонът и гръмотевичния камък.

Гръмотевичният камък.

Точно както бе станало и в лагуната зад къщата й, мистериозният камък беше образувал нещо като непробиваем водоустойчив балон — този път около цялото й тяло. Изпробва пределите му. Бяха гъвкави и податливи. Можеше да се протегне, без да се чувства притисната натясно. Беше като гумен костюм на гмуркач, защитаващ я от природните стихии. Образуван от гръмотевичния камък щит с форма на мехур.

Свободна от гравитацията, тя се носеше вътре в щита. Можеше да диша. Можеше да се движи, правейки нормални плувни движения. Можеше да вижда морето около себе си така добре сякаш носеше водолазна маска.

При всякакви други обстоятелства Еврика нямаше да повярва, че това се случва. Но нямаше време да не вярва. Вярата й щеше да спаси близнаците. И затова тя се предаде на новата си, подобна на сън реалност. Започна да претърсва бушуващия океан за брат си и сестра си и за Брукс.

Когато видя ритането на малко краче на стотина метра пред себе си, изхълца от облекчение. Заплува с такава бързина, с каквато преди не беше правила нищо, изтласквайки ръцете и краката си напред в отчаян кроул. Когато се приближи, видя, че е Уилям. Той риташе ожесточено — а ръката му стискаше тази на Клеър.

Еврика се напрегна от странното чувство, каквото представляваше плуването в щита. Посегна — беше толкова близо — но ръката й не пробиваше повърхността на мехура.

Макар да знаеше, че е безсмислено, посегна да смушка с пръст Уилям, но той не можеше да я види. Главите на близнаците се снишаваха под водата. Една тъмна сянка зад тях може би беше Брукс — но очертанията така и не се появиха на фокус.

Уилям започна да рита по-немощно. Еврика пищеше от безплодността на усилието, когато изведнъж ръчичката на Клеър се спусна надолу и случайно проникна в щита. Нямаше значение как го е направила Клеър. Еврика сграбчи здраво сестра си и я дръпна вътре. Мокрото до кости момиченце жадно пое въздух, когато лицето му излезе на повърхността. Еврика се помоли ръката на Уилям да си остане в тази на Клеър, за да може да издърпа в щита и него. Изглежда хватката му отслабваше. От липса на кислород ли? От страх за това, в какво въвличат сестра му?

— Уилям, дръж се! — изкрещя Еврика колкото можеше по-високо, без да знае дали той може да чуе. Чу само плискането на вода в повърхността на щита.

Мъничкият му юмрук проби бариерата. С един-единствен напън Еврика издърпа вътре останалата част от тялото му така, както веднъж беше виждала да се ражда теленце. Близнаците се давеха и кашляха — и се носеха заедно с Еврика в щита.

Тя ги сграбчи в прегръдка. Гърдите й потръпнаха и тя едва не изгуби контрол над емоциите си. Но не можеше, все още не.

— Къде е Брукс? — погледна отвъд щита. Не го видя.

— Къде сме? — попита Клеър.

— Това е страшно — каза Уилям.

Еврика усещаше как вълните се разбиват над тях, но сега бяха на пет метра под повърхността, където водата беше много по-спокойна. Завъртя щита в кръг, претърсвайки повърхността за следи от Брукс или лодката. Близнаците проплакаха, ужасени.

Нямаше представа колко ще изтрае щитът. Ако се пръснеше или потънеше, или изчезнеше, щяха да загинат. Брукс щеше да успее да се върне обратно до лодката сам, да я откара обратно до лагера. Еврика трябваше да вярва, че той ще успее. Ако не вярваше, никога не можеше да си позволи да се съсредоточи върху отвеждането на близнаците на безопасно място. А трябваше да ги отведе.

Не можеше да види над водата, за да определи в коя посока да се отправи, така че остана неподвижна и започна да наблюдава теченията. Точно на юг от Марш Айлънд имаше сдобило се с печална слава място, където хаотично се пресичаха две подводни течения. Щеше да се наложи да го избягва.

Когато течението я дръпна в една посока, тя знаеше, че трябва да плува срещу него. Предпазливо започна да гребе. Щеше да плува, докато приливът сменеше посоката си от онази страна на Марш Айлънд, където се намираше заливът. Надяваше се, че оттам вълните щяха да се движат с нея, отнасяйки тримата до брега в облак от пяна.

Близнаците не зададоха никакви въпроси повече. Може би знаеха, че тя не може да им отговори. След като няколко минути гледаха движенията й, те заплуваха с нея. Помагаха на шита да се движи по-бързо.

Плуваха през мрака под повърхността на морето — покрай странни, разплути черни риби, покрай скали с форма на ребра, хлъзгави от мъх и тиня. Откриха ритъм — близнаците гребяха с крака и ръце, после си отдъхваха, докато Еврика продължаваше да гребе неспирно и равномерно.

Сякаш след цял час Еврика видя потопения под водата пясъчен насип на Марш Айлънд и едва не припадна от облекчение. Това означаваше, че се движат в правилната посока. Но още не бяха стигнали. Имаха да изминат пет километра. Плуването във вътрешността на щита беше по-малко натоварващо от плуването в открита вода, но пет километра бяха дълго разстояние за изминаване, когато влачиш полуудавени четиригодишни близнаци след себе си.

След още час гребане с крака и ръце долният край на щита се удари в нещо. Пясък. Дъното на океана. Водата ставаше по-плитка. Почти бяха стигнали на брега. Еврика заплува напред с подновена сила. Най-после стигнаха до издигащ се пясъчен склон. Водата беше достатъчно плитка, че една вълна да се разбие под върха на щита.

Когато това се случи, щитът се пукна като сапунен мехур. Не остави следа зад себе си. Еврика и близнаците се върнаха с потръпване към гравитацията, докосвайки отново земята. Тя беше до колене във водата, повдигайки близнаците, докато се препъваше през тръстики и кал към пустия бряг на Върмилиън.

Небето беше покрито с буреносни облаци. Мълнии танцуваха над дърветата. Единствените признаци за цивилизация бяха покрита със спечен пясък тениска на Луизианския университет и избеляла тенекиена кутийка от „Корс Лайт“, заседнала в тинята.

Остави близнаците долу досами брега. Стовари се на пясъка. Уилям и Клеър се свиха на кълбо от двете й страни. Трепереха. Тя ги покри с ръце и разтри настръхналата им кожа.

— Еврика? — Гласът на Уилям потрепери.

Тя едва успя да кимне.

— Брукс го няма вече, нали?

Когато Еврика не отговори, Уилям заплака, а после и Клеър заплака и Еврика не можеше да се сети за нищо, което да каже, за да ги накара да се почувстват по-добре. От нея се очакваше да бъде силна заради тях, но не беше силна. Беше сломена. Загърчи се върху пясъка, чувствайки как в тялото й навлиза странно чувство за гадене. Зрението й се замъгли и непознато усещане обви сърцето й. Отвори уста и се помъчи да диша. За момент си помисли, че ще се разплаче.

Точно тогава заваля.