Андрей Киряков
Последните дни на Сидхарта Гаутама (5) (Българската сутра)

Глава 3

Изминаха дванадесет години, откакто Сидхарта и Ясодара живееха заедно. Един след друг минаваха сезоните. Пролетта сменяше студената зима, лятото сменяше пролетта, дългите дъждовни дни — топлото лято.

Принцът посещаваше заедно с баща си събранието на старейшините, срещаше се с гостите, които идваха в двореца, извършваше церемонии и изучаваше принципите на царското управление. Тялото му беше силно и здраво, косата му буйна и черна, брадата също, но той все още нямаше наследник.

В деня на своя двадесет и осми рожден ден, Сидхарта повика Чана и рече:

— Впрегни конете в колесницата. Довечера очаквам гости. Искам преди събитието да се разходя в парка.

Скоро Чана беше готов и двамата заедно с принца потеглиха извън дворцовите предели. Времето беше все още пролетно и не много горещо. Сила и радост изпълваха принца в този ден.

Когато излизаха от града, близо до градската порта, те видяха един старец. Човекът беше твърде стар, с рядка посивяла коса, сбръчкано лице и изпочупени зъби, а съсухреното му тяло беше превито на две. В ръката си държеше пръчка, с която се подпираше на земята, но при все това тялото му трепереше. Неговият вид предизвика в принца едновременно чувство на безпокойство, срам и отвращение. Сидхарта направи знак с ръка и Чана спря колесницата.

— Кой е този човек? — попита принцът.

— Не съм го виждал преди, господарю — отвърна Чана, — не е тукашен.

Сидхарта продължаваше да гледа стареца, който беше усетил неочакваното внимание, но продължаваше да стои подпрян на тънката пръчка, а тялото му потрепваше.

— И с нас ли ще се случи същото, Чана? — попита отново принцът. — И аз, и ти ли ще заприличаме един ден на този човек?

— Ако доживеем до дълбока старост, това е неизбежно, господарю — отвърна кочияшът.

С ръка Сидхарта даде знак да продължат пътя си. Разходката в парка не донесе очакваното удовлетворение на принца. Образът на грохналия старец продължаваше да е пред очите му. „Наистина — помисли си принцът — човешките същества са подложени на стареене. Но аз също съм подложен на това и не мога да го избегна.“ При тази мисъл цялата наслада от собствената му младост внезапно го напусна.

Когато се прибра в покоите си, видът му беше замислен.

— Какво има господарю? — попита Ясодара.

— Нищо — отвърна Сидхарта.

Вечерта гостите се събраха и тържеството започна. Танцьорките изпълняваха своите танци, на масата имаше вкусни блюда и упойващи питиета, но Сидхарта продължаваше да бъде замислен. „Тези прекрасни тела — разсъждаваше той, докато наблюдаваше танцуващите момичета — също са подложени на развала, стареене и смърт. Нищо в човешкото същество не е трайно и вечно.“ Приятелите и роднините видяха, че той е твърде сериозен и попитаха какво се е случило. Сидхарта разказа за срещата си със стареца, за неговия вид и за мислите, които с вида си беше предизвикал в него. Другите мъже вече бяха твърде опиянени от питиетата и само се засмяха, а младият му братовчед Девадата рече:

— Затова яж и пий Сидхарта, докато ръцете ти сами могат да държат чашата.

Останалите отново се засмяха и продължиха празненството.

Същата вечер Сидхарта потърси успокоение от тежките мисли в прегръдките на Ясодара, но нейната близост не можа да му донесе покой.

Покой не можа да му донесе и следващото утро. През нощта беше починал близък роднина от царския род. Това беше човек, който Сидхарта помнеше от ранното си детство. За пръв път принцът осъзна какво означава смъртта — раздяла с нещо близко и познато, раздяла с любим човек, чието място на този свят остава празно. „Един ден смъртта ще застигне и мен. И аз ще изчезна и с мен ще се случи същото“, разбра принцът и в този момент цялата наслада от собствения му живот го напусна напълно.

В принца настъпи промяна. Погледът му, преди насочен навън, към външния свят, се обърна навътре. Сидхарта започна да осъзнава човешкия егоизъм и заслепение и цикличността, с която те водеха до повтарянето на едно или друго събитие. Принцът се замисли истински върху същността на битието, върху стойността и смисъла на човешкия живот. Разходките му в парка, където той обикновено се отдаваше на съзерцание, ставаха все по-чести, а заниманието му със светските дела, все по-редки. Няколко пъти, в парка, принцът присъства на диспути между материалисти и застъпници на Упанишадите, които спореха за това, дали съществува или не вечният и неразрушим Атман, невидимата основа на видимия свят. Споровете бяха дълги, като всяка страна защитаваше позицията си със съответните доказателства и цитати от свещените текстове, но единно мнение не можеше да бъде постигнато. Принцът срещаше и бродещи самани, парибаяка, и странни скитници, повечето от които идваха от юг от земите на Магадха.

Сидхарта прекара дъждовния сезон в двореца, отдаден на размишление. Никой от неговите приближени, дори и Ясодара, не можеха да разберат какво става в душата на принца, какви са мислите, които често го караха да остава безмълвен и безучастен към заобикалящия го свят.

Един ден, към края на дъждовния сезон, принцът изпрати един от слугите, за да потърси среща със Судходана. След малко слугата се завърна, за да уведоми принца, че Судходана го очаква в залата, в която посрещаха гостите.

Сидхарта влезе в широкото помещение. След сутрешната визита на няколко молители от града, баща му беше останал сам.

— Уважаеми, татко — започна Сидхарта — искам да Ви уведомя за моето решение и да поискам Вашето разрешение.

— Говори, сине — отвърна Судходана.

— Уважаеми, татко — продължи Сидхарта — Искам Вашето разрешение да напусна двореца. Реших да встъпя в живота на самана, за да открия истинския закон. Искам да постигна освобождение и да преодолея земното страдание. Искам да замина за Раджгира, столицата на Магадха. Там има прочути учители, които ще ми покажат правилния път.

Судходана въздъхна дълбоко.

— Не мислех, че ще дочакам този ден, но ето че той дойде — изрече замислено владетелят на Саките — Седни до мене синко, искам да ти разкажа нещо.

Сидхарта се подчини и седна срещу баща си, навел глава.

— В деня, в който майка ти почина — започна Судходана — в двореца се появи мъдрец, на име Асита. Той каза, че самите небесни деви са изпратили знак да посети двореца, за да види новородения ми син. След като те взе в ръцете си, Асита изброи тридесет и два главни и осем малки белега, които притежава тялото на великия човек и рече, че всички те се забелязват ясно в твоето тяло. Предрече, че ще станеш могъщ цар или прочут мъдрец. Нямах сили да се зарадвам на пророчеството му, защото скръбта по майка ти беше голяма.

Судходана Гаутама въздъхна отново, след което изправи тялото и главата си и продължи:

— Нашият род Сидхарта е род на воини и справедливи управители. Търсенето на безсмъртието, сине, и пътят към освобождение е дело на брахманите, жреците пазители на Свещените песни. Воинът трябва да умее да си служи с меча, копието и лъка, за да защитава своята земя, рода и достойнството си. Знаеш, че сме наследници на славния цар Окака. Нашите деди бяха несправедливо принудени да напуснат царство Кошала. Те бяха силни и имаха достатъчно хора на разположение, но без да потискат другите устроиха нов град в подножието на Снежните планини. Те преминаха през тежки изпитания, но запазиха високата си чест. Сега ти си техен единствен наследник. Твоето задължение е да опазиш тяхното дело и да продължиш рода им. Поради това Сидхарта и заради паметта на твоите деди, не мога да ти разреша да напуснеш двореца.

Сидхарта се изправи и поклони мълчаливо. Напусна приемната зала развълнуван и с още по-голяма тъга в сърцето.