Андрей Киряков
Последните дни на Сидхарта Гаутама (12) (Българската сутра)

Глава 6

В село Сенани, разположено от другата страна на реката, срещу Урувела, живееше Суджата, дъщерята на военния управител. Фамилията на управителя беше заможна, притежаваше много земя и добитък. Суджата беше омъжена от дълги години, но все още нямаше дете. От шест години тя посещаваше храмовете на боговете, отправяше молитви, въздаваше възлияния и дарове, с една-единствена молба към тях — да я дарят с дете. Суджата помагаше и на бедните, раздаваше храна на просещите, правеше всичко, за да получи благоволението на божествата и да се сдобие със син или дъщеря. Тя беше виждала и гладуващия аскет, но той отказваше да приеме храна.

След шест години посещение на храмове и свещени места, молитви към боговете, раздаване на храна и подаяния на живите и поменуване на умрелите, най-сетне дойде денят, в който Суджата разбра, че е заченала. Голяма беше радостта й. С още по-голямо усърдие тя започна да помага на нуждаещите се, да посещава светите места и да реди благодарствени слова към боговете. В тези дни на радост, единствено безпокойство в нея предизвикваше светият аскет, седнал недалеч извън селото, под голямото дърво асатта. Плодът в нея растеше и се развиваше, а аскет Гаутама оставаше безжизнен и без съмнение приближаваше смъртта. Суджата искаше да поговори със светия аскет, да го убеди да започне да се храни отново, но се страхуваше. Страхуваше се да се меси в делата на светите хора и делата на боговете, които бяха така милостиви към нея.

Денят отдавна вече беше започнал и слънцето се издигаше високо в небето. Другите бяха излезли навън, изпълнявайки обичайните си задължения, а в къщата бяха останали единствено Суджата и прислужницата Пуна. Двете заедно приготвиха обедното меню — сварено мляко с ориз, след което Суджата изпрати Пуна навън, по работа. Не мина много време и Пуна се завърна, като нахлу в стаята, както никога не се бе случвало преди и завика:

— Господарке, елате бързо! Светият аскет лежи наблизо, умрял, под голямото дърво баниян.

Суджата се изправи притеснено и двете бързо се отправиха нататък. Под дървото, недалеч от къщата, действително лежеше безжизнен аскет Гаутама. Двете жени се спогледаха уплашено. В това време аскетът се раздвижи. Без чужда помощ успя да се повдигне и да седне на земята, като скръсти крака и зае поза за медитация. Тялото му изглеждаше още по-бледо, почти изстинало, като тялото на мъртвец. Очите му сякаш не виждаха околния свят. Суджата се приближи към него, достатъчно близо, за да може да я чува и занарежда:

— О, свети човече, тъй слаб и блед сте! Смъртта е вече във Вас! Изглеждате сякаш хиляда части във Вас са мъртви, а животът последната държи едва. Моля Ви се, господарю — живейте! Ако умрете това нищо няма да реши. Свещен живот водете и възлияния отдайте, благословията на божествата спечелете. Какво ли може да постигнете, като се борите и съпротивлявате в този час? Мъчителен е пътят на борбата, достатъчно сте страдали Вий!

Без да променя позата на главата или тялото си, аскетът тихо отвърна:

— О, Маара, върви си. Беседвахме в часовете нощни над тез въпроси. Словата си аз няма да повтарям.

Суджата и Пуна отново се спогледаха.

— Бълнува, горкият! — рече Суджата — Туй наверно е от силен глад и изтощение. Върви бързо вкъщи Пуна и донеси една купа пълна със сварен ориз и мляко. Аскетът бледен да нахраним наш дълг е.

Пуна бързо стана и се отправи към къщата, а Суджата се приближи още по-близо до аскета. Погледна го и сърцето й се сви от мъка. С ръката си докосна лявото му рамо и заговори отново:

— Аскет Гаутама, погледнете ме! Аз съм Суджата от село Сенани, виждали сте ме и преди. Отдавна наблюдавам Вашите страдания и зная за отказа Ви да приемате храна. Но моля Ви се — яжте! Прекратете тези мъки. Без да се храните няма да постигнете нищо, няма да разберете онуй, към което се стремите.

Аскет Гаутама извърна главата си и погледна към Суджата. В погледа му проблесна искрица разум и съзнание. Пуна вече беше донесла купата, пълна с мляко и ориз и я остави внимателно до Суджата.

— Моля Ви се, приемете това ястие от мен — отново рече Суджата — Като майка Ви се моля — яжте! От шест години чакам рожба и сега след толкова страдание, очакване и мъки, когато тя е на път да се роди, вече знам — във този свят най-ценен е животът! Не го погубвайте в безсмислена борба. За благото на себе си и на другите — живейте! Спасение, ако решили сте за Вас и за хората да донесете — приемете таз храна!

Суджата се отдалечи мълчаливо назад, като остави купата пред светия аскет, а очите й се напълниха със сълзи. Аскет Гаутама стоеше безмълвен и застинал. Съзнанието бавно изплуваше в дълбоките му орбити. Лека усмивка се появи в ъгъла на изсъхналите му устни. С лявата си ръка той бавно пое купата и я положи в скута си. С пръстите на дясната си ръка загреба малка щипка от ястието и я поднесе към устните си. Челюстите му бяха отвикнали да дъвчат и трудно се отваряха и затваряха. Аскет Гаутама бавно предъвка и преглътна първата хапка. Спря се, изчака известно време и пое втората. Двете жени седяха мълчаливо отстрани и наблюдаваха неговите действия. Трети и четвърти път пое гладувалият от храната. В него настъпваше неочаквана и бърза промяна. Погледът му започна да се прояснява. Кожата на посъхналото му бледо лице сякаш започна да се стяга и да порозовява. Движенията му започнаха да стават по-сигурни и не така бавни. Суджата се поклони, изправи се и заедно с Пуна бързо се отправи към дома си.

Гаутама продължаваше да поема от храната. Започна да чувства в отслабналото си до крайност тяло невероятен прилив на сила и жизненост. Прие цялата храна на четиридесет и девет хапки и остави празната купичка до себе си. Мислите и петте му сетива постепенно се пробудиха. За пръв път от много време започна да чува звуците от околния свят — шумът на листата, песента на птиците, бръмченето на насекомите, далечните гласове на хора, които работеха в полето. Започна да усеща мирисът на тревата и растенията наоколо. Усети топлината на въздуха с кожата си.

Изведнъж някъде отдалече вятърът донесе песента на момичета, които свиреха на ситар. Поток от спомени нахлу в съзнанието на аскета. Видя полята край Капилавасту, града, двореца, близките хора и роднините. Видя себе си като младеж, седнал под прохладната сянка на дървото джамбу, в полята, недалеч от града. Тогава преди двадесет лета, по същото това време на годината, присъстваше на церемониалното разораване на земята, преди сеитбата на житото. Пет чифта бели волове, с позлатени рога, бяха впрегнати в дървени рала, завършващи с железни палешници. Цар Судходана държеше ралото и управляваше средния чифт волове. Четирима негови помощници бяха наредени по двама от двете му страни. Бавно и тържествено пристъпваха воловете, а ралата обръщаха тежката кафява пръст и правеха широки едри бразди. Дълбоко вълнение и радостно чувство бяха обхванали принца, докато наблюдаваше всичко това. Без лоши намерения, без чувствени желания, свободен от всички и от всичко, стоеше принцът в радост, под хладната сянка на голямото дърво.

„Защо сега“, помисли си аскет Гаутама „се страхувам да бъда щастлив? Защо се страхувам от пребиваването в онова щастливо състояние, което не е породено от чувствени желания и лоши мисли? Нима е вредна радостта, породена от уединението, вглъбяването, безстрастното разсъждение и усещането за свобода? Чрез крайна аскеза и въздържание аз не успях да придобия спасение и висша мъдрост. Навярно не това, а чувството, което изпитвам в момента, е правилният път към освобождение?“ В слабото му тяло, новосъбудените чувства и здрава мисъл му подсказаха — „Да, това е правилният път към освобождението.“

В състояние на щастливо вглъбение, породено от уединението, безстрастното изследване на заобикалящия свят и от чувството за свобода, прекара аскетът дълги часове. Силата, която му беше дала храната, получена от Суджата, започна да отслабва. Тогава аскет Гаутама си помисли: „Не е лесно да следвам този нов път и да запазя това щастливо състояние на вглъбение, радост и покой, когато тялото ми е толкова слабо. Трябва отново да започна да приемам твърда храна, макар и безвкусна или от нехранителен вид.“ Бавно той се изправи и се насочи към мястото, където беше прекарал толкова дълго време в аскеза и крайно въздържание и където петимата брахмани все още седяха, озадачени от неговото отсъствие.

С приближаването си до мястото на голямото дърво асатта и свещения кладенец, аскет Гаутама видя едно козарче, което прибираше козите към селото. Той извика с думи момчето, което се уплаши от вида на аскета, но после се приближи към него. Гаутама помоли козарчето за малко мляко. Все още изплашено, козарчето побърза да изпълни молбата на предизвикващия страх човек, след което бързо се отдалечи, със стадото си.

Петимата брахмани, също не бяха далеч и гледаха с почуда действията на аскета. Те обаче седяха мълчаливо и не задаваха въпроси. Учудването им нарасна когато рано сутринта на следващия ден, аскетът се изправи и с глинена купа в ръка тръгна към селото да събира дневната си дажба. Това продължи няколко дни и седнали помежду си брахманите решиха: „Аскет Гаутама се отказа от борбата. Изостави страданието и се върна към живота на осигуреност и търсене на изобилие.“

Мълчаливо и без предупреждение, те станаха и напуснаха провалилия се аскет. Отправиха се на северозапад, към Бенарес, далеч от това измамно място, далеч от човека, който ги подведе и предаде. Мъдрецът от рода на Саките гледаше след тях безмълвно. Видът на челото му беше сериозен, но все пак устните му леко се усмихваха.