Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Скрупули (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Scruples Two, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 5 гласа)

Информация

Корекция
analda (2016)

Издание:

Джудит Кранц. Любов и омраза в Бевърли Хилс

Превод: Яна Михайлова, Борис Мисирков

Редактор: Емилия Л. Масларова

Художник: Веселин Цаков

Технически редактор: Веселин Сеизов

Коректор: Людмила Стефанова

Американска, I издание

Издателство: „Хемус“ ООД

ISBN: 954-428-027-8

История

  1. — Добавяне (отделяне от текст 37328, където беше неправилно поставен като „Част 2“)

8

Графиня Робер дьо Лионкур, преди брака си — Кора Мидълтън от Чарлстън, Южна Каролина, беше jolie laide. Както и много други френски изрази, този също е непреводим. Когато за една жена се каже, че е „красиво-грозна“, това не значи, че е красива или грозна в буквалния смисъл на думата. Тя би могла да е привлекателна, ако знае как да се държи, би могла да е модерна, ако знае как да се облича, и би могла да стане известна, ако е талантлива. Жените като нея изглеждат необичайно и поради това не могат да бъдат определени като красиви или грозни. Най-ярки представителки на тази категория са Барбра Стрейзънд, Бианка Джагър, уиндзорската херцогиня и Палома Пикасо.

Кора Мидълтън, чиято майка беше от известния синсинатски род Чатфийлд, не подозираше, че ще се превърне в jolie laide, когато се омъжи за граф Робер дьо Лионкур. Много трезво бе преценила качествата и възможностите си и бе осъзнала, че независимо от своята интелигентност и хубава фигура е доста невзрачно момиче. Ясно й беше, че на баловете никой няма да я кани да танцува и тя постепенно ще се превърне в стара мома.

От ранна младост това, че не е красива в един южняшки град, прочут с хубавиците си, я бе направило свита и притеснителна. Тя не знаеше как да използува своя естествен чар, хубавия си глас, блестящи зъби и красиви устни, които ненавиждаше, защото й се струваха прекалено дълги и тънки. Затова говореше малко и се усмихваше рядко. Когато навърши деветнайсет години, вече разсъждаваше прагматично и цинично и затова прие предложението за женитба на един четирийсет и девет годишен мъж, на когото и през ум не би му минало да се ожени за Кора Мидълтън, ако не знаеше, че тя има седемдесет хиляди долара годишна рента. Кора прие, защото смяташе, че да се омъжиш за истински граф е по-добре, отколкото изобщо да не се омъжиш; прие, защото той притежаваше чудесен апартамент в един от най-хубавите квартали на Париж и имаше известно положение в обществото — често го канеха на вечеря, за да не остане празен стол край масата. Можеше да й предложи живот, който щеше да изглежда бляскав на съученичките й, а тя винаги им бе завиждала.

Графът беше последната издънка на своя род и не искаше нищо друго, освен да води лек живот и да гони фустите. Единствената му страст беше неговата колекция от антики, на която посвещаваше по-голямата част от времето и парите си. Рентата на Кора щеше да му позволи да продължи да живее охолно, тъй като те нямаха деца. По този въпрос се бяха споразумели, защото Кора не искаше да остане вдовица с дребни деца, което беше неизбежно с оглед на възрастта на съпруга й.

Двамата се запознаха и ожениха през 1950 година в Париж, където я бяха изпратили да учи френски. Те заживяха в просторния апартамент на Робер, който се намираше на втория етаж на един старинен HOTEL PARTICULIER HA RUE DE L’UNIVERSITE. Шест месеца годишно пътешествуваха или гостуваха на приятели. Пътешествуваха не като туристи, а като колекционери, защото Кора също като Робер обикна старинните мебели и порцелан, предметите от сребро и слонова кост. Скъпоценните вещи станаха за нея религия, рожби и утеха.

Купуването на неща, на всякакви неща, стига да бяха наистина красиви или поне истински, и подреждането им в колекциите запълваше половината от живота на Кора. А другата половина тя прекарваше в създаване на познанства с високопоставени хора във всички градове, които двамата посещаваха. Както не искаше да овдовее и сама да се грижи за децата си, така не искаше и да остане самотница след смъртта на съпруга си.

Кора притежаваше свои собствени връзки, защото Чатфийлдови и Мидълтънови имаха приятели в Европа, макар че рядко напускаха любимите си родни места, два от най-красивите градове в Америка, които те слагаха по-горе от всичко. Майката на Робер беше англичанка, трета дъщеря на баронет, и той познаваше и в Лондон, и в Париж всички, с които според него си струваше да общува човек. Хора като семейство Лионкур, които бяха известни европейски колекционери, неизбежно намираха приятели и в Ню Йорк сред тамошните притежатели на колекции. Те бяха милиони пъти по-богати от семейство Лионкур, но го тачеха, защото всеки път, когато минеха през Париж, графът и графинята ги посрещаха радушно и ги канеха на вечеря в една очарователна обстановка.

Техните гости се озоваваха сред десетки предмети, които би им се искало също да притежават и които семейство Лионкур бе закупило както винаги много изгодно. Всички антиквари в Европа познаваха тази двойка и потръпваха от ужас, когато тя прекрачваше прага на магазините им. Двамата купуваха тъкмо онова, което собствениците в разрез със своите принципи тайно се бяха надявали да запазят за себе си — все антики, чиято мода много скоро щеше да дойде пак, или странни предмети, които всички клиенти подминаваха. Кора и Робер дьо Лионкур вземаха първия самолет до което и да било кътче на Европа, щом научеха, че ще има погребение на антиквар, защото алчните наследници обикновено разпродаваха стоката на половин цена, само и само да получат незабавно пари в брой. Също като опитни търговци самите те успешно участвуваха в аукционите, защото запазваха хладнокръвие и не се увличаха при наддаването. Малко разпродажби на наследства, големи или незначителни, убягваха от вниманието им. Те обкръжаваха с внимание десетки престарели дами, колекционирали на младини, а сега разпродаващи една по една ценните си придобивки, за да се прехранват.

Лионкурови не купуваха картини и скулптури. Двамата без колебание бяха взели това решение, защото творбите на утвърдените автори бяха твърде скъпи, а да купуват произведения на млади художници беше препалено рисковано. Затова стените в дома им бяха покрити със старинни гравюри и огледала, така че никой не забелязваше липсата на картини.

Всички чужденци, които идваха на гости у семейство Лионкур, смятаха, че домакините са много богати. Тази илюзия повече от всичко друго обединяваше Робер и Кора, защото гъделичкаше тщеславието им. Всъщност в седми район на Париж нямаше друга титулувана дама, която да плаща толкова неохотно сметките си, както Кора дьо Лионкур. Тя откриваше недостатъци във всичко, което купуваше за себе си или за къщата. Непрекъснато правеше рекламации, караше доставчиците и майсторите да чакат с месеци и отлагаше плащанията, за да могат доларите й в „Чейс Манхатън“ на улица Камбон да донесат лихва. В края на краищата уреждаше сметките си с голям отбив, защото плащаше в брой. В държава с високи данъци като Франция, където хората се разплащат с чекове за всичко, включително и за евтин обед в бистро, сухата пара, която можеше да не се декларира и беше известна като liquide, много се цени. Затова пачката новички банкноти на Кора й позволяваше да преживява доста икономично.

Когато Робер дьо Лионкур почина през 1973 година, Кора беше на четирийсет и две. „Много подходяща възраст — помисли си тя — за започване на дългоочакваното вдовство.“ Бе благодарна на съпруга си, задето напусна този свят без излишно протакане. Когато се омъжи, тя не се интересуваше кой знае колко от секса, а животът й с Робер не засили този интерес. Не се втурна да си търси нов съпруг, защото прекрасно съзнаваше стойността на титлата си и беше наясно, че всеки неженен мъж на нейната възраст или малко по-стар ще иска по-млада, по-сексапилна и, естествено, по-красива жена. Знаеше, че ще се радва на по-голяма почит в качеството си на титулувана вдовица и притежателка на прочута колекция, отколкото ако бъде половинката от някоя семейна двойка.

Графиня Кора дьо Лионкур не се бе занемарила по време на двайсет и три годишния си брак с един мъж, който не можеше да се похвали с нищо друго, освен с изискания си вкус. Робер я бе карал да ходи при най-известния парижки фризьор, лично й избираше тоалетите, докато тя се научи да се облича, беше я изпратил на курсове по грим и присъствуваше на всеки урок, защото съпругата му, както и домът му, бяха отражение на неговия вкус.

На четирийсет и две години Кора се превърна в jolie laide. Нейният остър нос, малки очички, права коса и прекалено високо чело, съчетани е чудесна усмивка, й придаваха интересен и интелигентен вид. В нея имаше нещо космополитично и екзотично, което привличаше погледите на хората. При всяко нейно появяване на обществено място присъствуващите започваха да се питат взаимно коя е тя. Кора се обличаше строго: в черно и бяло през зимата и в бяло и черно през лятото. Никога не променяше фризурата си. Сресваше на нрав път отрязаната си малко под ушите коса. При тържествени случаи винаги си слагаше прекрасните старинни бижута, наследени от майката на Робер. Имаше хубави крака и си купуваше само ръчно изработени обувки от Масаро, изобретателя на модела с нисък ток на „Шанел“. Тялото й беше стройно и всички дрехи й стояха изключително добре. Имаше дълги ръце е прекрасни нокти, покрити с безцветен лак.

„Единственият ми проблем — помисли си Кора дьо Лионкур — е, че със седемдесет хиляди долара годишно през 1973-та не може да се живее както през петдесетте и шейсетте години. Ще трябва да тръгна на работа.“

Тя седеше в леглото с очила на носа и с тефтер на коленете и обмисляше положението си. Невъзможно беше да си намери работа в Париж, защото бе запазила американското си гражданство и трудно щеше да получи разрешително за работа. С известни усилия би могла да отвори антикварен магазин, но мисълта да стане дюкянджийка я отблъскваше. Тя беше от съсловието на купувачите, а не на продавачите.

Всъщност нямаше предвид работа, истинска работа, където ще е длъжна да кисне по осем часа на ден. Плашеше я не само това, че ще трябва да прекарва толкова време в сивата обстановка на някоя канцелария, но и обстоятелството, че каквато и работа да започнеше, приятелите й веднага щяха да се досетят, че не е богата.

Кора дьо Лионкур записа в тефтера си две думи: „Ню Йорк“.

Открай време обичаше Ню Йорк. Когато се озовеше там, имаше усещането, че живее истински. В Ню Йорк всичко й харесваше, най-много приятелите, които, независимо от богатството си не знаеха почти нищо за нейния свят и много се впечатляваха от него. Всеки от тях спокойно би могъл да си купи голям апартамент или къща с градина в Париж, ако не се притесняваше от трудностите, които вероятно би имал с чуждия език, и от собствената си представа за снобизма на французите. Затова й се възхищаваха дори само заради нейното умение да живее щастливо там.

Наистина след брака й бяха необходими няколко години, за да се приспособи. Но беше улеснена от това, че имаше на разположение перачката, водопроводчика, електротехника, чистачката и доставчиците на хранителни продукти на Робер, които бяха не по-малко ценни от титлата му, защото в Париж е влудяващо трудно да поддържаш къща. „Да общуваш с французите е хиляда пъти по-лесно, отколкото да накараш един френски електротехник да ти поправи бушона“ — помисли си Кора.

Тя записа в тефтера: „Невидима служба“.

„Какво невидимо бих могла да върша?“ — запита се Кора и запресмята мислено възможностите си. Познаваше почти „всички“, тоест най-важните личности, способни да я запознаят с хората, които й трябваха. Двамата с Робер никога не канеха никого току-така, гостите им винаги се подбираха по такъв начин, че да си допадат. Тя и Робер си знаеха цената, макар че не бяха суетни, не се сближаваха с кого да е и не допускаха в своя кръг случайни лица, освен ако те нямаше да допринесат за тяхното лустро. Но въпреки всичко така и не съумяха да се сближат истински с представители на висшето френско общество. С това разочарование Кора никога нямаше да се примири.

Кора и Робер дьо Лионкур отдавна бяха разбрали, че поговорката „С ласкателство далеч не се стига“ е чиста лъжа. С умело ласкателство може да се постигне почти всичко, освен близко приятелство. Най-голямата дарба на Кора дьо Лионкур според собствената и преценка беше умението й да ласкае. Само с ласкателство тя бе създала връзките, които можеха да й бъдат полезни, и чрез него ги поддържаше. Нейното ласкателство не беше очебийно. Тя не правеше комплименти, а само проявяваше жив интерес към проблемите и слабостите на хората. Съчетан с усмивката й, която също се бе научила да използува много успешно, този интерес й помагаше да спечелва хора, които си мислеха, че имат имунитет срещу ласкателството. Никой не би заподозрян, че тази жена, притежателна на толкова много скъпоценни предмети, би могла да търси някаква изгода от него. Затова приятелите й не осъзнаваха, че отношенията им с Кора са изградени единствено върху нейното ласкателство.

Тя бавно изписа още три думи и една въпросителна: „Връзки с обществеността…?“

Не, не беше точно това, но в тези думи… имаше нещо… Тя не би могла да стане служителка, отговаряща за връзките с обществеността в някоя фирма, защото това беше робски труд. А на всичко отгоре и не беше запозната с тази професия.

„Искам да правя услуги, за което да ми се плаща — реши Кора. — Дали има такава професия? — Тя се усмихна с такава хитра усмивка, каквато никой от нейните познати не бе виждал на лицето й. — Не, на проститутките им плащат за друг вид услуги. На сводниците пък — за съвсем други… Но съм сигурна, че в Ню Йорк ще се намери работа за една жена, която да улеснява… жена, която да съдействува за сбъдването на нещата. Жена интелигентна, елегантна, високопоставена и способна да осъществява невъзможното срещу дискретно заплащане. Без съмнение — каза си Кора — има нужда от такава личност в надутия, просташки Ню Йорк, където толкова много жени мечтаят да се изкатерят до върха и имат нужда от напътствия. Само в Ню Йорк мога да изкарам пари от подобни услуги. Французите са твърде стиснати за високите цени, които се каня да определя. А англичаните не се нуждаят от мен. Те си имат традиционна йерархия.“

Кора стана от леглото и тръгна бавно из апартамента, като докосваше пътьом някои предмети и от време на време се спираше, за да се наслади на обстановката. Оглеждаше се в огледалото, където се виждаше на фона на толкова много красиви неща, че чак й ставаше малко тъжно. И само тя си знаеше колко отдавна не са пребоядисвани стените. Но за апартамента лесно щяха да се намерят купувачи заради размерите му и престижния квартал. С парите от него щеше да си купи друг, в по-добро състояние, на хубаво място в Ню Йорк. Щеше да вземе със себе си всички мебели и антики. Щеше да ги подреди в новия си дом с много вкус. Това беше любимото й занимание. За съжаление не би могла да върши това за други хора, защото професионалните художници декоратори се принуждаваха да се съобразяват с желанията на своите клиенти, а тя не би могла да прави компромиси. Не би понесла, ако клиентът промени каквото и да е в подредения от нея интериор.

„Дали ще ми липсват моите френски приятели?“ Кора дьо Лионкур изсумтя пренебрежително. Никой, който не е роден във Франция и не е минал през френско училище, не може да има приятели сред французите. Френските дами създават приятелствата си още от училище, en classe, най-вече в католическите пансиони. Тези приятелства се заздравяват в младежките компании, които майките на момичетата организират едва ли не още от раждането им. Кора познаваше поне двеста души, които с удоволствие биха приели от нея покана за вечеря и на свой ред биха я поканили в дома си, но ако не си от техния кръг, винаги ще те възприемат само като гост. Всичките й френски познанства се дължаха само на връзките на Роберовото семейство. Във френското общество те двамата не можеха да се правят на богаташи. А и родът на Робер не беше кой знае колко именит. „Прадедите му — призна си тя — никога не са се добирали до върховете.“ Кора никога нямаше да прости на французите подобно отношение. С удоволствие щеше да напусне Париж, града, на който отдавна му бе минало времето.

Ах, господи, колко ужасни са френските хамали и превозвачи.

 

 

Спайдър и Били седяха в „Le Train Bleu“, новооткрит скъп френски ресторант близо до Медисън Авеню, и чакаха Кора дьо Лионкур, с която щяха да обядват. Беше краят на юни 1980 година. Двамата бяха пристигнали в Ню Йорк за няколко дни по работа. Бевърлихилският „Скръпълс“, навършил четири години, бе затворен за пребоядисване и преустройство. Юни беше мъртъв месец в търговията на дребно. Техните клиентки купуваха пролетните и летните си тоалети в края на зимата, а есенните — през юли. Затова Били бе преценила, че затварянето на магазина няма да й причини големи загуби.

— Защо трябва да се срещаме с тази жена? — попита Спайдър.

— Може да ни бъде полезна — отговори му Били. — Мисля, че ще ти допадне. Срещала съм я на различни места при посещенията си в Ню Йорк. Тя е много приятна. Познава се с всички… Когато бях тук за последен път, ме покани на вечеря и трябва да ти кажа, че отдавна не се бях забавлявала така.

— Освен че е успяла да спечели симпатиите ти, какво друго може да върши, което да ни бъде от полза?

— О, Спайдър, не бъде толкова подозрителен.

— Госпожо Айкхорн, нещо във вашето изражение ми подсказва, че пак сте замислили някаква дяволия.

— Господин Елиът, кога съм замисляла нещо друго?

— За Бога, Били, задавай ми само въпроси, на които мога да ти отговоря.

Спайдър подари на Били една от своите щастливи чувствени усмивки, срещу които тя смяташе, че отдавна си е изградила имунитет. Когато напусна Ню Йорк и дойде да работи в „Скръпълс“ през 1976 година, Валънтайн подлъга Били да назначи и Спайдър. Били прозря подбудите й още преди да го види. Въпреки това той съумя да спечели доверието й. Когато тя се запозна със Спайдър, първата й мисъл беше, че този мъж не е за нея. Повтаряше си това всеки път, когато двамата останеха насаме, издигайки между себе си и него шеговита преграда, която държеше привлекателността му, нарастваща с годините, на безопасно разстояние… или, по-точно казано, на почти безопасно разстояние.

Били отпи от бялото вино и се замисли благодарение на какво Спайдър е единственият мъж, с изключение на адвоката й Джош Хилман, на когото тя има доверие. Беше уравновесен човек, притежаваше вродена мъжественост, бе енергичен, нежен и честен. Сексуалното му излъчване не оставяше безразлична нито една жена. Но то му беше дар божи и той не можеше да го пуска в действие или да го изключва по собствено желание. Никога не лъжеше, а най-ценното му качество беше, че независимо от многобройните си завоевания си бе останал едно голямо дете.

Докато Били седеше кротко и разглеждаше новия, интересно обзаведен ресторант, Спайдър се вторачи в нея изпитателно. Когато я видя за пръв път, тя му се стори много опак човек. Тогава той не би повярвал, че само след четири години ще я смята за своя близка приятелка. Тя и до днес не бе загубила някои свои качества, с които дразнеше хората. Беше ужасно нетърпелива, изключително взискателна, импулсивна и твърдоглава, беше способна да избухне внезапно, ако подробните й заповеди не се изпищяваха безпрекословно.

Наистина много хора се бояха от нея, но те не я познаваха добре. Безспорно имаше немалко мудни архитекти, декоратори и строители в Хонконг, Мюнхен, Хонолулу, Рио, Цюрих и Моите Карло, които се изприщваха само като чуеха името й.

Когато Били се обадеше, че ще пристигне тук, в Ню Йорк, или в Чикаго, всички служители и в двата й магазина седяха като на тръни, докато тя не си заминеше за Лос Анжелис. Били наистина беше строга началничка, за това не можеше да има спор, но пък винаги проявяваше разбиране и справедливост, ако й се изложеха разумни аргументи. Такава беше още когато се създаваше първият „Скръпълс“. Винаги даваше на хората втора или дори трета възможност да се поправят, а добрите си работници възнаграждаваше щедро.

Спайдър беше любопитен да види новата й приятелка, която ги бе поканила на обед. Двамата с Валънтайн често си бяха задавали въпроса защо Били има толкова малко приятелки. Тя издигаше незабележима, но непроницаема стена между себе си и почти всички жени, с които се познаваше. Сузан Арви беше една от малкото жени, към които Били се отнасяше без лека резервираност. При това не я харесваше, въпреки че я уважаваше заради ума й.

Валънтайн и Били много се бяха сближили през последните няколко, години. „Днес Били ми каза, че Доли, Джесика Строс и аз сме трите й най-добри приятелки — му бе рекла Валънтайн само преди няколко дни. — Това много ме трогна и ме зарадва, но малко ми домъчня за нея. И аз не знам защо. Може би защото си няма съпруг, който да й е най-добрият приятел, какъвто си ти за мен.“ Спайдър се съгласи с нея, че наистина е тъжно. Явно е, че ако си богат като Били, трудно можеш да поддържаш нормални приятелства, да не говорим за любовни истории. Тя не отбягваше мъжете, които се опитваха да я свалят, но понеже веднъж се бе опарила, се държеше свито и никой не можеше да я вини за това.

Бракът й с онзи мръсник Вито я бе направил по-земна, но разводът й я накара да стане подозрителна спрямо всички мъже. Спайдър изобщо не смееше да си помисли какво би станало с Били, ако Джиджи не беше край нея. Благодарение на Джиджи Били бе започнала да проявява неподозирани от Спайдър качества като нежност и женска доброта, макар от време на време все още да изпадаше в тъжно настроение, идващо от незнайно за него кътче на душата й.

Сега Били изглеждаше по-млада, отколкото когато я срещна за пръв път, но Спайдър знаеше, че тя е на трийсет и седем, почти с цяла година по-възрастна от него. „Трябва да е от прическата й“ — помисли си Спайдър. Скоро след развода Били подстрига дългата си тъмнокестенява коса. Направи си къса прическа, която привидно беше семпла и непретенциозна, но изискваше оформяне от фризьорка на всеки две седмици. Сега нейната глава стоеше царствено на мощния й врат. Страстната й уста беше все така сочна, естествено розовите й устни все така бяха покрити с безцветен гланц, очите й не бяха загубили нищо от своята загадъчност, само в погледа им се четеше още по-голяма неотстъпчивост. Всички мъже, които не познаваха Били, се обръщаха след нея, защото в осанката й имаше нещо величествено. „Красотата й, а тя наистина е една крещяща, дивна, пламтяща красавица — призна си Спайдър, — е запазила своята почти първобитна сила и я кара да прилича на потомка на богинята на лова Диана.“ Днес с вталеното си сако от червен лен, препасано с колан, и с широкия си панталон, проектирани специално за нея от Валънтайн, Били сякаш всеки миг щеше да яхне коня и да поведе ескадрона в атака. Липсваше й само сабя. Тя изобщо не се притесняваше от това, че с тоалета си привлича вниманието на всички в препълнения ресторант.

— Мадам май закъснява — подхвърли Спайдър.

— Ние подранихме — отговори му Били и си погледна часовника. — Точно след една минута тя ще е закъсняла с една минута. А, ето я и нея, така че престани да мрънкаш. Толкова ли си гладен?

Били ги представи един на друг и когато отново седна, след като се бе надигнал да посрещне дамата, Спайдър заоглежда Кора с интерес. „Странна птица“ — помисли си той. Това беше доста сдържана оценка за един мъж, на когото му харесваха, кажи-речи, всички жени. Спайдър не искаше да е предубеден към тази дама, макар нещо да му подсказваше, че неговото първо впечатление е основателно. Не можеше да й отрече, че е очарователна, много очарователна, че разказва много увлекателно интересни случки, че го изслушва внимателно. Освен това отбеляза, че тя не се впечатлява от положението на Били, а такива хора рядко бе срещал.

— Кора има най-прекрасния апартамент, който съм виждала. Пълен е с най-изисканите предмети в Ню Йорк — каза Били на Спайдър.

— Ти падаш ли си по предметите, Спайдър? — попита Кора дьо Лионкур.

— Можеш ли да бъдеш малко по-конкретна, Кора?

— Антиките, красивите неща, дреболиите, джунджуриите… — каза тя с красивия си глас, който издаваше нейния южняшки произход.

— Какво значи „джунджурия“?

— Английските антиквари наричат така малките нещица, които човек няма намерение да купи, защото не му трябват, но в края на краищата плаща за тях луди пари само заради тръпката да ги притежава.

— Аз си падам по по-едрите неща, а джунджуриите не са ми по вкуса. „Джунджурия“ ми звучи като някаква подправка. Всъщност никога не съм се интересувал от антики и не разбирам кой знае колко от тях… А дребните украшенийца все ги чупя, без да искам.

— В такъв случай трябва да ми дойдеш на гости. Щом ти покажа моята сбирка, ще промениш възгледите си — каза Кора, която сякаш бе очарована от безразличето му. — Поне десетина мои приятелки казват, че си променил живота им със своите невероятно точни съвети за тяхното облекло. А според мен добрият вкус не може да се проявява само в една насока. Сигурна съм, че притежаваш инстинктивен усет към красивите неща. Бих се обзаложила, че веднага ще различиш един прекрасен старинен стол от един старинен стол, който е само красив, без да знаеш защо, доверявайки се единствено на окото си. Нали ще ми дойдеш на гости?

— Благодаря за поканата — рече Спайдър, — но не съм идеалният купувач. Обичам да съветвам жените как да изглеждат по-добре, обаче ходенето по магазините за мен е мъчение.

— Спайдър, Кора не ти говори за ходене по магазините, а за колекциониране.

Били се засмя на несхватливостта му. Рядко се случваше Спайдър да се обърка.

— Били, тъй като заговорихме за магазини, искам да ти кажа, че снощи, малко преди да си легна, ми хрумна една идея — поде Кора дьо Лионкур — и си я записах, за да не я забравя. Помислих си, че рекламите на „Скръпълс“, колкото и да са хубави, могат да се подобрят още повече. Не разбирам от реклама, затова ме прекъсни, ако ти се стори, че говоря глупости, но защо да не се появиш самата ти на рекламните си материали, вместо да използуваш манекенки? За жените ще е много интересно да видят теб, собственичката, облечена с дрехите, които продаваш. Освен това си горе-долу на възрастта на клиентките си, независимо от това, че изглеждаш неприлично млада. Виждала съм доста твои снимки и ми се струва, че си подходяща за тази работа. Идеята ми съвсем глупава ли е, или в нея има нещо рационално?

Настъпи мълчание. Спайдър и Били бяха престанали да ядат. Тази оригинална идея не им бе хрумвала.

— Ами… — промърмори Били. Не й се искаше да признае, че хрумването веднага я е завладяло. Тя едва ли не се срамуваше от това колко много се гордее с магазините си. Напълно се идентифицираше с тях, те бяха нейният триумф. Знаеше, че е фотогенична и че всяка дреха й стои добре, тогава защо да не опита? — Не знам — каза тя бавно. — Това никога не ми е идвало наум. Спайдър, ти какво ще кажеш?

— Трудно ми е да преценя веднага. Е, добре, мисля, че е… рисковано.

— Защо да е рисковано? — попита Били.

— Не смятам, че трябва да се превръщаш в олицетворение на клиентка на „Скръпълс“ — каза той, подбирайки подходящите думи. — Слушай, Били, лично познавам всичките ни клиентки. На деветдесет и девет цяло и девет десети на сто от тях дрехите няма да им стоят като на теб. Те са свикнали, че манекенките от снимките изглеждат недостижимо красиви, но ти си реална личност и това може да ги подразни. Има и още нещо…

— Какво? — припряно го попита тя.

— Често си ми казвала, че не ти е приятно да виждаш името си в списъка на най-богатите жени в Америка и да съзнаваш, че пресата се занимава предимно с парите ти. Прав ли съм?

— Прав си.

— Ако се появиш на рекламна снимка, облечена с най-модерен тоалет, ще се превърнеш в още по-голяма мишена за журналистите. Хората ще започнат да ти завиждат далеч повече. Затова смятам, че идеята не струва. Направо може да ти навреди… Жените ще видят снимките ти и ще си кажат: „Пак ли тая Били Айкхорн, издокарана с рокля, която струва цяло състояние?… Лесно й е на тая, нали магазинът си е неин, а на всичко отгоре е и толкова слаба. За мен тази рокля е прекалено скъпа, а и няма да ми стои добре.“ Подобни мисли ще им минат през ума.

— Прав си, Спайдър — каза Били, при което не успя да прикрие разочарованието си.

— И аз разбрах, че си прав — присъедини се към нея Кора дьо Лионкур, която пък успя да го прикрие. — Твоят усет и твоето познаване на женската душа те правят толкова необикновен, Спайдър. Сега осъзнавам грешката си… Ще изхвърля идеята си на боклука.

— Но идеята сама по себе си е чудесна, Кора, и може да послужи на някой друг — възрази й Били. — Да речем, на някоя моделиерка, която прави дрехи за жени с фигури като нейната… Много си находчива.

— Благодаря ти — отговори й тя и показа съвършените си зъби. — Ще си я прибера в папката с надпис „Ценни идеи“.

— Кора, наистина се радвам, че ще ни помогнеш в организирането на голямото парти наесен веднага след Деня на труда[1] — каза Били.

Спайдър продължи да си похапва от океанския калкан. За пръв път чуваше за това парти, но не искаше да задава въпроси, след като току-що бе потопил гемиите на Кора дьо… как й беше името.

— Наистина ще е трудно да засенчим партито, което даде по случай откриването на първия „Скръпълс“ — каза Кора. — Знам, че тогава Спайдър го е организирал. То беше наистина изключително, Спайдър. Съмнявам се, че бих могла да постигна нещо дори наполовина толкова добро, но ще се опитам. За нюйоркчани е непоносима мисълта, че в Лос Анжелис могат да направят по-хубаво парти от някое тукашно. Те ще очакват есенното ти празненство да е невероятно и ще бъдат ужасно придирчиви, Били, дяволски придирчиви. Толкова мразят съперничеството на провинцията. Ако не вярваха, че Ню Йорк е центърът на вселената, с какво биха оправдали това, че живеят тук?

— Спайдър, не успях да ти кажа преди обеда — рече Били, — Кора ми подхвърли тази идея предния път, когато идвах в Ню Йорк.

— Разбирам. Значи Кора ще ти помага?

— Както и да е, Спайдър, хрумването е добро. Ние не отпразнувахме официално откриването на магазина, а наистина трябваше да направим едно голямо парти, ако не за друго — поне за реклама. Кора по-добре от нас двамата познава Ню Йорк. Тук ни трябва човек, който знае на кого да поръча храната, цветята, музиката и украсата, човек, който да допълни с нови интересни имена списъка на поканените… Не се съмнявам, че идеята е добра.

— В замяна ще поискам само едно… Оставям настрана удоволствието, което ще получа, докато организирам празненството… Това е Спайдър да ми избере роклята, която ще си купя за партито — каза Кора. — Горя от нетърпение да получа съвет от великия Спайдър.

— Мисля, че си облечена много изискано, Кора. И много добре знаеш, че не съм ти нужен — каза Спайдър любезно, но без да се усмихне.

Според него това парти беше напълно излишно. То щеше да струва луди пари, а нюйоркският „Скръпълс“ и бездруго имаше три пъти повече клиенти, от който и да е магазин в града. Ако им трябваше реклама, каквато всъщност не им трябваше, редно би било да измислят нещо по-евтино. Но щом Били е решила да се изхвърли, защо пък не? Това няма да навреди, излишно е да я разубеждава.

Смущаваше го единствено, че Били не е намерила време да му каже за празненството, въпреки че Кора е споделила с нея хрумването си още преди седмици. Защо бе изчаквала до днес? Явно е искала да му го съобщи в присъствието на Кора, разчитайки на нейната подкрепа. Не, тази Лионкур изобщо не му харесваше. А с това, че го ласкае, нищо няма да постигне.

 

 

След обеда, за който Кора дьо Лионкур не плати, защото никога не плащаше в ресторантите, тя обиколи няколко антикварни магазина, преди да се прибере вкъщи. Както бе очаквала, в тях не откри нищо, заслужаващо внимание, но поне обясни на собствениците с презрителни и хапливи думи, че стоката им не струва. По този начин донякъде си изля яда, предизвикан от Спайдър Елиът. Боже, как мразеше мъжете като него! Красиви, безполезно красиви, неотстъпчиви и самомнителни.

Мъжете, които имаха влияние върху богатите жени, бяха естествени врагове на Кора. А откровените мъже като Спайдър, който не се поколеба да й се противопостави и да си каже мнението, най я ядосваха. Богатите жени бяха нейната плячка, а Били Айкхорн бе най-едрият дивеч, срещан от нея. Кора я дебнеше отдавна и много предпазливо. Нарочно бе поканила на обеда и Спайдър, за да си състави мнение за него. „Той определено може да ми попречи“ — каза си Кора, когато се прибра в апартамента и си направи чаша чай. После отиде до писалището, за да прегледа сметките си.

Погледна разсеяно списъка на петте новооткрити скъпи ресторанта, с чиито собственици вече се бе спазарила. Винаги настояваше да получава хонорарите си в брой. Плащаха й, за да води приятели на обеди или вечери, които бяха за сметка на самите ресторанти. „Le Train Bleu“ бе чакал два месеца, докато тя заведе там Били Айкхорн. Утре в най-четените клюкарски рубрики на вестниците този факт щеше да бъде отбелязан. За услугата Кора щеше да получи доста добра сума. Тя събираше от ресторантите годишна такса, която вземаше в аванс, без да обещава нищо на собствениците им. Гарантираше им само, че ще води известни личности през първите месеци след откриването на ресторанта, но ако заведението не потръгнеше, веднага го задраскваше в списъка си, защото не можеше да си позволи да води приятели в полупразни ресторанти.

Това беше един от най-незначителните и източници на доход, но на него можеше да се разчита. В Ню Йорк непрекъснато се откриваха и закриваха ресторанти, а тя работеше само с най-добрите, препоръчани й от нейната собствена мрежа от агенти, която бе изградила през седемте години, откакто живееше в този град.

Първата година бе много трудна и Кора дьо Лионкур непрекъснато трябваше да си повтаря, че това е период на инвестиране. Тя много добре знаеше, че няма да получи нито цент, докато не си завоюва място в нюйоркското общество. След като пристигна, бе доста неприятно изненадана от факта, че с доларите си в Ню Йорк може да купи далеч по-малко неща, отколкото в Париж. За да обзаведе апартамента си, се видя принудена да посегне на част от своя капитал. В Ню Йорк никой не правеше отстъпка при плащане в брой. Нито обущарят, нито бояджиите, нито жената, която й почистваше зъбния камък. Защо бяха толкова шантави тия американци? Нали и те плащаха данъци като всички? И все пак Кора не се отказваше от първоначалния си план. Нюйоркските й приятели често я канеха у дома, а когато апартаментът й бе готов, тя на свой ред започна да ги кани, като много добре обмисляше съчетанието на гостите си. Особен интерес проявяваше към хората, свързани по някакъв начин средствата за масова информация.

В Париж медиите нямаха такова значение в живота на обществото, както в Ню Йорк. Френските вестници пишеха за филми, пиеси и книги, но що се отнася до хайлайфа, се намираха в каменната ера. Във вестниците и списанията нямаше клюкарски рубрики, от които хората да научават къде какви партита се правят, кой как е бил облечен, кой с кого е бил видян да обядва, кой си е купил нова къща и възнамерява да я обзавежда, кой къде е отишъл на почивка и кои женски дружества организират благотворителни балове.

Французите почти не даваха пари за благотворителност. На техните партита не се допускаха представители на пресата, дамите се канеха на обеди по домовете си и всички знаеха от кои модни къщи купуват тоалетите си малкото на брой жени, които можеха да си позволят това. Хората благоразумно не излагаха богатството си на показ, защото се бояха от данъчните инспектори.

Ню Йорк беше друго нещо! За едно събитие не можеше да се каже, че се е случило, ако пресата го отминеше с мълчание. Вестниците и списанията плащаха добре за подобни новини. Кора дьо Лионкур педантично проучи всички медии, които отразяваха живота на богаташите. Най-големият й шанс, а тя винаги вярваше в шанса си, беше, че се сприятели с Хариет Топингам, влиятелната и всяваща страх главна редакторка на „Фашън енд Интириърс“.

Двете жени се бяха срещали няколко пъти за кратко в Париж, където журналистката пристигаше заради ревютата. Имаха много общи приятели. В Ню Йорк познанството им прерасна в приятелство, което беше важно както за едната, така и за другата. Хариет също беше обзета от колекционерска мания и разбираше от антики колкото Кора. Сприятелиха се, докато ходеха на ежеседмичните аукциони в „Парк-Бърнет“, докато обикаляха антикварните магазини в провинцията и обядваха заедно всяка неделя. Двете не пропускаха дори разпродажбите в някой гараж в предградията, убедени, че човек никога не знае от коя трънка ще изскочи заек.

Те установиха, че освен колекционерството ги свързва и сърдечната симпатия, която изпитваха една към друга. Бяха непривлекателни и амбициозни; и едната, и другата дължеше своя успех на това, че съумяваше да компенсира лошите си външни данни чрез интелект и вкус. И двете бяха цинични; и двете изпитваха недоверие към мъжете и мразеха всички красиви жени, на които им беше толкова лесно да си пробиват път в живота. И двете бяха озлобени, самотни и изключително пробивни. От други приятели нямаха нужда.

Хариет Топингам и Кора дьо Лионкур колекционираха различни видове антики и ги подреждаха по различен начин в красиво обзаведените си жилища, затова между тях нямаше съперничество, което би могло да влоши отношенията им. Щом апартаментът на Кора бе готов и стана възможно да бъде фотографиран, Хариет му отдели осем цветни страници в един от броевете на месечното си списание „Фашън енд Интириърс“.

От деня, в който книжката на списанието излезе от печат, Кора стана не само известна, а и всепризната. Всички, на чието мнение държеше, научиха, че в града им е пристигнала обаятелната графиня Робер дьо Лионкур, притежателна на истинска музейна сбирка от скъпоценности, очарователна потомка на именити родове от Чарлстън и Синсинати, която, след като завладяла Париж, се завърнала в родината си и създала в своето жилище такава изискана и стилна обстановка, каквато никой нюйоркски дизайнер не би могъл да измисли. „Ню Йорк Сънди Магазин“ помести снимки на нейния апартамент в рубриката си за вътрешно обзавеждане, същото сториха „Ню Йорк Магазин“ и „Таун енд Кънтри“ една година по-късно.

На нюйоркчани им беше поомръзнало да се възхищават взаимно на колекциите си от скулптури и картини, които бяха виждали по няколко пъти, и копнееха да бъдат поканени на някоя от вечерите, давани от Кора, защото у нея се чувствуваха като телепортирани в една страна извън времето и пространството. Тази илюзия се дължеше на факта, че Кора блестящо бе пресъздала атмосферата на своя парижки апартамент. Тя стана популярна и тачена в хайлайфните кръгове, от които се канеше да натрупа състояние.

„Да, скъпата Хариет ми даде началния тласък, но не е редно да подценявам и собствената си роля“ — помисли си Кора. Тя не бе очаквала, че професията, която си бе измислила, толкова ще съответствува на качествата й. Стана от бюрото, облече си пеньоара и се излета на меката кушетка, покрита с пъстри възглавници, на кушетката, която възприемаше като свой офис, защото там беше нейният команден център. За работата й бяха необходими само тритомният телефонен указател, справочникът с жълтите страници, моливите и телефонът.

Първите й клиенти станаха антикварите, защото те бяха от търговците, с които се разбираше най-добре. Кора откликваше на молбите на новите си приятели да ги води „на лов за антики“. С тях посещаваше скъпите антикварни магазини, с чиито собственици предварително се бе споразумяла, че ще й плащат голяма комисиона при всяка покупка. „От друга страна — помисли си тя с гордост, — никога не съм допуснала някой да купи нещо, което не си струва да бъде притежавано.“ Когато продавачите предложеха някой боклук на висока цена, тя любезно, но категорично изтъкваше недостатъците му.

След време помогна на един талантлив млад художник декоратор от Чарлстън, който й се падаше далечен роднина и отскоро бе пристигнал в Ню Йорк. Той я бе помолил да му намери някой по-богат клиент. Кора се позамисли и най-сетне му доведе една своя току-що разведена приятелка, която търсеше неизвестен художник с оригинални хрумвания, за да й помогне в обзавеждането на новия й мансарден апартамент. От тази сделка, както и от десетките други, които уреждаше на шестима грижливо подбрани художници декоратори, Кора вземаше десет процента от стойността на поръчката. Художниците декоратори, които работеха с нея, смятаха този процент за приемлив, защото Кора им водеше клиенти, убедени, че при обзавеждането непременно трябва да се използуват антики, а това убеждение винаги караше клиентите да надхвърлят първоначално предвидените средства, зашеметени от мисълта колко бляскав ще бъде крайният резултат.

Кора дьо Лионкур толкова добре посрещаше гостите си, че всички дами я разпитваха на какво се дължи това, какви са тайните й, а тя ги споделяше с тях охотно, защото знаеше, че докато гостенките й се изравнят с нея, ще е измислила нещо ново. Цветарите, чиито магазини направи прочути, доставчиците на храни, чиито услуги ползуваше, музикантите, които препоръчваше — всички те й плащаха годишна такса, и то с удоволствие, защото накъдето тръгнеше Кора, всички я следваха като овце.

Кора бе решила да не върти бизнес само в няколко области. Фризьорските салони бяха твърде непредсказуеми, а тя не би искала да загуби някоя приятелка заради една развалена прическа. Нямаше доверие на бижутерите и търговците на скъпи кожени палта, с изключение на най-известните измежду тях, чието реноме бе толкова стабилно, че не се нуждаеха от нея. Нямаше желание и да съветва жените какви тоалети да си купуват, защото в тази сфера всяка грешка струваше твърде скъпо.

След тригодишно правене на пари от антиквари, художници, декоратори, съдържатели на ресторанти и търговци на всичко, свързано с посрещането на гости, Кора дьо Лионкур реши, че вече е готова да премине към лансирането на хора. Тази деликатна задача изискваше от нея да мобилизира целия си вкус и ум.

Хората, които имаха нужда от подобни услуги, а това бяха или пришълци от провинцията, или новозабогатели нюйоркчани, които с всеки изминал ден се рояха, в много от случаите не ставаха за лансиране. Липсваха им необходимите от нейна гледна точка качества. Тя приемаше за клиенти само онези, които сами щяха да се оправят в обществото, след като им дадеше началния тласък. На тях, както и на съдържателите на ресторанти, не обещавате, нищо и винаги си искаше парите в аванс. „О, но когато дойде подходящ клиент — помисли си Кора и се усмихна доволно, — когато ме потърси по телефона подходяща двойка от провинцията или ме посети някоя току-що разведена жена с голяма издръжка, това е наистина златна възможност.“ Такива хора бяха готови да дадат мило и драго, за да проникнат в нюйоркския хайлайф, а когато Кора дьо Лионкур ги поканеше на няколко от своите прословути вечери и постепенно ги запознаеше с многото си приятели, когато им дадеше съвет как да посрещнат гости в своя апартамент, декориран от препоръчани от нея хора, те не можеха да се оплачат, че не им е провървяло.

Това беше един затворен кръг, един непрекъснат танц, в който всяка стъпка й носеше добри пари. С тях купуваше акции и облигации. На нея непрекъснато й трябваха нови хороводци — звезди като Били Айкхорн, които да придадат допълнителен блясък на създавания от Кора свят.

Едно сближаване с Били Айкхорн, дори ако тя не похарчеше нито долар, дори ако не купеше и една сребърна чаена лъжичка, пак щеше да е ценно за Кора, а тя беше убедена, че при правилно поощряване Били ще започнела харчи повече от всичките й досегашни познати. Идеята за реклама на „Скръпълс“ нямаше да й донесе пари, но щеше да й осигури благодарността на Били. От време на време на избрани хора тя правеше такива „подаръци“, които с удоволствие мислено наричаше „въдици“.

Есенното парти на „Скръпълс“ щеше да е само началото. Били очевидно ще трябва да си намери нещо прилично за живеене в Ню Йорк. За Кора бе необяснимо защо Били държи само един четиристаен апартамент в хотел „Карлайл“ освен къщата си в Калифорния. „Това е направо скандално — помисли си Кора. — Такава богата жена да живее толкова мизерно и непретенциозно! Тя просто е длъжник на нюйоркчани. Редно е да изхарчи част от парите си в този град. От това, което се каня да направя с Били, обществото само ще спечели — каза си Кора дьо Лионкур. — Но то няма да ми признае заслугата.“

 

 

Когато Спайдър заминеше някъде по работа, на Валънтайн й беше два пъти по-трудно да заспи. Отдавна страдаше от безсъние, но го понасяше по-леко, когато можеше да броди из апартамента, знаейки, че Спайдър спи наблизо. Минаваше полунощ, тя беше будна и се чувствуваше по-напрегната от всякога. „Слава богу, че утре Спайдър ще се върне от Ню Йорк“ — помисли си тя и отиде да гледа телевизия в хола, безсънието беше по-непоносимо, когато лежеше в кревата и не правеше нищо. Би могла да замине за Ню Йорк заедно със Спайдър, както той я бе помолил, но искаше да използува дните, през които магазинът щеше да е в ремонт, за да потърси къща.

От никой мъж не може да се очаква, че ще има търпението да обикаля къща след къща заедно със служителката от агенцията за продажба на недвижими имоти, затова Валънтайн се бе заела с тази задача още от пролетта, надявайки се, че някъде ги чака най-хубавият дом. Днес като че ли го откри. Затова безсънието й бе подсилено от възбудата при мисълта, че утре ще може да заведе Спайдър да я види.

Тя с отвращение изключи телевизора. Програмата беше направо непоносима. Съществуваше само едно лекарство, което можеше да й помогне. Валънтайн често прибягваше до него, преди да се омъжи. Използуваше го и сега, ако мъжът й отсъствуваше от града. Започваше да работи, докато не й се доспи от умора. Налагаше се обаче да иде в ателието си в „Скръпълс“. В къщата, която бе видяла днес, имаше място и за ателие, и за зимна градина, и за библиотека, имаше детски стаи… Тя беше толкова просторна… Там двамата със Спайдър биха могли да живеят прекрасно, въпреки че тя не можеше да си представи по-добър живот от сегашния.

Валънтайн бързо измина с колата късото разстояние до „Скръпълс“ и си отключи. Поради честите й нощни посещения в магазина имаше ключ от служебния вход и знаеше всички кодове на алармените инсталации. Вътре миришеше на боя и талаш. Докато Валънтайн вървеше към ателието си, „Скръпълс“ й се стори огромен и странен, защото цялото обзавеждане беше изнесено и прибрано в складове. Магазинът бе опразнен, за да могат спокойно да работят десетките бояджии и дърводелци, които бързаха да свършат всичко навреме. Но нейното ателие беше забранена територия за тях. Тя не им разрешаваше да го пребоядисват, защото бе затънала в работа по костюмите за „Легенда“. Нервно бе казала на шефа на бояджиите, че не бива да я безпокоят.

Валънтайн включи яркото осветление на ателието и се огледа с облекчение. Тук можеше да прекара ползотворно нощта и дори да си подремне няколко часа на стария олющен шезлонг, който държеше в един ъгъл, полузатрупан с модни списания. Тя обичаше да ги прелиства, да разглежда снимките на стари приятели, да чете какво се е случило преди месеци в лудешкия свят на Седмо Авеню, от който за голяма своя радост се бе измъкнала. Валънтайн си позволяваше понякога да се отпусне на шезлонга за половин час със списанието в ръце. Напоследък не й оставаше време да прави това, защото беше претрупана с работа.

„Трябва да поискам по-голямо ателие, ако Били пак ме накара да правя костюмите за някой филм“ — помисли си Валънтайн, като се огледа. Ателието й беше претъпкано както никога досега, но за да направи навреме костюмите за Мелани Адамс, се бе наложило да поръча дванайсет шивашки манекена, изработени точно по мерките на актрисата.

А нямаше нито време, нито желание да стои неподвижно по време на дългите проби на близо шейсетте костюма, които Валънтайн правеше за нея. Всички манекени бяха облечени с прозрачен плат, с тежък гъвкав тюл, който Валънтайн предпочиташе пред традиционния шивашки муселин. Тюлът беше по-подходящ за изработване на кройките за костюми от двайсетте и трийсетте години, чиито дипли трябваше да падат меко.

Освен с манекените тясното ателие беше претъпкано със стари снимки от ранните филми на Гарбо и Дитрих и с купчини пожълтели стари списания, на чиито страници двете актриси слизаха или се качваха на презокеански кораби, както и с книги по история на киното, специално донесени на Валънтайн от киностудията. „Горкото ми ателие никога не е било толкова разхвърляно — помисли си тя, — но всичко това скоро ще свърши.“ Тя едвам се промушваше между манекените, като режеше, набождаше с карфици и надипляше еластичния мек плат. Безмълвните бели безглави фигури й бяха по-добра компания от среднощния телевизионен филм.

Валънтайн работи напрегнато няколко часа. Почти бе приключила най-тежката част от работата по „Легенда“. Уелс Коуп бе одобрил всичките й скици, оставаше й да довърши само дванайсет костюма и през другата седмица да ги прехвърли върху истинския плат. „На великата Мелани Адамс ще й се наложи лично да дойде за последните проби, но този проблем ще оставя на господин Коуп“ — сънено си каза Валънтайн. Доволна от свършената работа и безкрайно изморена, тя се отпусна на стария шезлонг и си запали една „Голоаз“ от пакетчето, което държеше в чекмеджето на бюрото си за случаите, когато я налегнеше носталгията. Замириса й на Париж. Валънтайн лежеше, пафкаше и накрая се отпусна. Чувствуваше се чудесно. „Да, категорично трябвала имам по-голямо ателие в новата ни къща“ — помисли си тя, преди да потъне в дълбок сън.

Запалената цигара изпадна от ръката й върху трошливите снимки, които веднага пламнаха. От тях се подпали един стар вестник и само след секунди цялото ателие лумна. Гореше тюлът по шивашките манекени. Купищата хартия подхранваха бушуващия огън, който обгърна ателието на Валънтайн. Пожарът се прехвърли към току-що боядисаните канцеларии и тръгна надолу по стълбите. Там нападна купищата дървен материал. Запалиха се кутиите с боя, някои от които бояджиите бяха оставили отворени. Лакомите пламъци с рев унищожиха подовете, стените и витрините. Нахвърлиха се върху зимната градина и току-що облепените с тапети пробни, чиито врати майсторите бяха оставили отворени.

Само за няколко ужасни минути, докато пристигнат пожарникарите от Бевърли Хилс, от „Скръпълс“ останаха само стените. Изгоря и градината, която отделяше магазина от Родео Драйв. Валънтайн умря, задуши се много преди да разбере какво е станало.

Бележки

[1] Първият понеделник през септември. — Б.р.