Джудит Кранц
Любов и омраза в Бевърли Хилс 2 (21)

20

— Тоя има блясък в очите — тихо каза Саша на Били, когато Джоу Джоунс, новоназначеният директор по маркетинга на „Скръпълс 2“, влезе в кабинета на Били, където се бяха събрали всички, които имаха отношение към каталога, включително и четирите току-що назначени помощнички на Саша — млади и очевидно амбициозни момичета.

„Как няма да има — помисли си Били, — след като сключи такъв договор с мен.“

За да подмами един от царете на маркетинга, който досега бе работил в „Л. Л. Бийн“, Били му предложи четворно по-голяма заплата, тъй като нейният каталог щеше да излиза четири пъти годишно. Джоу Джоунс проявяваше учудваща за един делови човек загриженост за прекарването на свободното си време. Тя търпеливо го изслуша, докато той й обясняваше колко приятно е да гледаш как капят листата наесен, да газиш току-що паднал сняг зимно време, да наблюдаваш бавното пробуждане на гората напролет, да караш лятно време яхта край Камдън Харбър и как ще му се наложи да се лиши от всичко това, ако дойде в Калифорния. В края на краищата той прие предложението на Били, но при условие че тя поеме разноските по пренасянето на семейството му в Лос Анжелис, предплати едногодишния наем на къщата му и му плаща пет години, независимо от това, каква ще бъде съдбата на каталога. Джон Принс се бе оказал много по-лесен за увещаване от дребничкия господин от Източното крайбрежие. Но колкото повече се дърпаше Джоу, толкова по-голям респект вдъхваше на Били, защото той наистина напускаше една чудесна работа в най-добрата фирма за търговия по каталог. Точно такъв човек й трябваше.

Освен Джоу тя привлече и също толкова скъпоплатения му брат Ханк, един от малкото хора, които се занимаваха с нещо, наричано „операции“, в гигантската фирма „Спигъл“. Били настръхваше само при мисълта за тези „операции“. Изобщо не искаше да знае какво представляват те. Бе чувала, че това е изключително важен дял от каталожния бизнес. Специалистите по „операциите“ използуваха с такава лекота изрази като „върнати поръчки“, че всеки нормален човек би се уплашил. „Само да потръгне «Скръпълс 2», и ще разбера какво представляват тези «операции»… Но не и преди това. Иначе за какво плащам на Ханк?“

— Всички вече се познавате с Джоу — каза Били, когато всеки зае мястото си. — Давам му думата.

— Благодаря ти, Били — каза той. Със своите розови бузи и кръгло лице, с очилата и побелялата си коса Джоу приличаше на едновремешен бакалин. — Приятели, всички сигурно знаете, че деветдесет и девет на сто от новосъздадените каталози се провалят най-много след осем месеца — започна Джоу. — Това е лошата новина. Добрата е, че ако ви провърви, можете да пробиете до две-три години, дори и по-рано. Този бизнес изисква големи капиталовложения. Добре е, че разполагаме с достатъчно пари за финансирането му, докато разберем дали ще потръгне. Моята задача в основни линии е да ви намеря клиенти и когато търговията потръгне, да я разширя. — Той огледа препълнения кабинет със святкащи очи. — Разпространяването — заяви Джоу — е най-важното нещо в тази игра. Ако вашият каталог не стигне до хората, за които е предназначен, колкото и качествена да е стоката ви, няма да имате успех. Аз знам кои са тези хора. Знам къде са списъците на тези хора. Знам къде да си купя тези списъци. Знам как да ги използувам. Знам колко често трябва да им изпращаме каталозите, докато най-сетне установим постоянна връзка с клиентите. Повтаряне, повтаряне и пак повтаряне! Трябва да им изпращаме по пет-шест пъти от есенно-зимното и пролетно-лятното издание плюс коледното, разбира се. Всеки каталог предлага стоки, които не се харчат. В следващото издание те трябва да отпадат. А онези, които се търсят, трябва да показваме в нови комбинации и снимани по различен начин. Повтарянето му е майката, приятели!

Саша кимна утвърдително. Разсъжденията на Джоу Джоунс й допадаха.

— В този бизнес има два вида разходи. Първо, за стоката. Не можете да издавате каталог, без реално да разполагате със стока в складовете си. Най-важна е номенклатурата на стоките. Тук можете да допуснете две грешки — каза той покровителствено и огледа притеснената аудитория. — Ако неправилно прецените кое ще се харчи, ще се затрупате с непродадена стока. Непродадената стока в повечето случаи води до фалит. Ако допуснете обратната грешка, няма да разполагате с достатъчно стока и не ще можете да изпълнявате поръчките. Две неизпълнени поръчки — и загубвате клиента. Естествено, необходим ви е поне двегодишен опит, за да се научите правилно да преценявате, но дори тогава ще съществува известен риск — каза Джоу Джоунс с ентусиазма на фокусник, който изважда зайче от цилиндъра си.

„Дали не е редно да му благодаря, загдето не ми разказа всичко това по-рано?“ — запита Били. Тя не смееше да погледне останалите в очите.

— Извинявай, Джоу — каза Джиджи, — но защо си толкова весел?

— Обичам риска, моето момиче, като и покера. Без тях животът е скучен.

— В такъв случай да се съберем на покер в събота вечер у нас — предложи му Джиджи.

— Дадено, моето момиче. Но те предупреждавам: ние с жена ми сме много добри. През дългите зимни нощи в нашия край човек открива в себе си неподозирани таланти. Другият вид разходи е свързан с издаването на каталога. С хартията, печата, снимките и разпространяването. Всяко едно от тези пера може да ви разори. Тези проблеми ще решаваме със Спайдър. Нали, Спайдър?

— Да, Джоу — каза Спайдър.

Били погледна Спайдър, за да провери как му е подействувала тирадата на Джоу Джоус. Тя забеляза, че той и Джиджи си разменят весели, дори интимни погледи. „Може пък и двамата да са комарджии — помисли си Били, — защото, за разлика от мен очевидно се забавляват.“ Откакто се бе завърнала от пътуването си до щата Мейн и Ню Йорк, където бе ходила, за да се увери, че Принс работи над новите модели и подбира подходящи платове, й направи впечатление, че между Спайдър и Джиджи е възникнало още по-близко приятелство.

„Това е съвсем естествено, след като работят заедно — прецени Били. — Особено откакто Спайдър и Томи Тетър, талантливият млад художник оформител, когото привлякохме от Ралф Лорън, са се заели да търсят облика на «Скръпълс 2», а Джиджи им помага.“

Спайдър бе казал на Били, че каталогът трябва да притежава всички добри страни на едно модно списание, и затова оформлението му няма как да не е по-раздвижено. „Съвместната работа неизбежно води до близост“ — проницателно си помисли Били, докато слушаше как Джоу говори за някакъв „коефициент на продажбите“, който на няколко пъти безуспешно се бе опитвал да й обясни.

„Близост. Не, това е невъзможно, абсолютно невъзможно — каза си Били. — Спайдър е твърде стар за Джиджи. Тя е още дете… Всъщност почти дете… Не по-възрастна от мен, когато се омъжих за Елис Айкхорн. А той тогава беше на шейсет години. Спайдър е едва на трийсет и осем. Сигурно започвам да полудявам.“

— Резултатите ще научим два месеца след разпращането на първото издание — завършваше речта си Джоу Джоунс. — От получателите на нов каталог поръчки правят средно два процента. Ако не постигнем тези два процента, по-добре да се откажем. Постигнем ли повече, пред нас ще се разкрият огромни перспективи. Когато брат ми Ханк пристигне от Вирджиния, той ще ви обясни всичко за складовата база, за телефонната кампания и за транспорта, както и за върнатите поръчки. В тази сфера той е по-вещ от мен. Имате ли някакви въпроси?

— Не мога да разбера защо трябва да правим каталога тук, а моделите — в Ню Йорк, защо ще шием дрехите във фабрики из цялата страна, а стоката ще държим във Вирджиния — каза Саша.

— Когато строиш складовете с обща площ петдесет хиляди квадратни метра, не е редно да купуваш земя в Калифорния, Саша. Щом искаш телефонистките ти да са спокойни, любезни и информирани, или другояче казано — добри пласьорки, трябва да назначиш възпитани момичета с приятни гласове, тоест момичета от Юга, където добрите обноски все още са на почит. Там и надниците са по-ниски. Предполагам, че не би искала телефонистките да са от Ню Йорк.

— В никой случай — засмя се Саша.

За нейно щастие тя щеше да работи в Лос Анжелис. Докато Били обикаляше страната със самолета си и примамваше с чековата си книжка специалисти от други фирми като същинска Лорелай, Саша, Джиджи и нейната приятелка Мейзи Голдсмит работеха над колекцията от старовремско бельо и колекцията за пренебрегваните от промишлеността миньончета, както и над моделите за закръглени жени. Още не бяха измислили подходящо име за тази колекция. Четирите помощнички на Саша бяха опитни и умни момичета. Добре, че те се бяха нагърбили с основната част от работата, защото подготовката на сватбата й отнемаше по няколко часа дневно. Нощем също нямаше възможност да работи, защото тогава беше заета с Джош. „Все пак трябва да започна да отделям повече време за каталога, защото ако не бях аз, той нямаше да се роди. Впрочем идеята не беше ли подхвърлена от Джиджи? Както и да е…“ — помисли си Саша и пак се размечта за предстоящия си семеен живот с Джош, който също бе прехвърлил по-голямата част от работата си на Страсбъргър и Липкин.

— Смятам, че всичко е ясно — каза Били, когато Джоу довърши мисълта си. — Благодаря ти, Джоу. Доста неща научихме от теб.

— Приятели, нещата не са толкова сложни, колкото ви ги представих — каза Джоу и ги изгледа закачливо. — Всъщност те са доста по-сложни.

 

 

— Били, ти не се свърташ в града. Имам чувството, че още не си се завърнала от Париж — оплака се Доли Мун.

Двете седяха край нейния плувен басейн сред цъфнали лалета, огрени от априлското слънце.

— Знам, Доли. Дъщеричката ти расте толкова бързо… Аз съм много лоша кръстница. Тя скоро ще навърши пет години, а още нищо не съм направила за религиозното й образование. Не е ли това главното задължение на всяка кръстница?

— Не се притеснявай, тя си има богобоязлива баба. На мен си по-нужна — каза Доли. — Погледни ме! Ако имах страх от Бога, щях да спазвам диета. Моля ти се, внуши ми малко от онова старовремско религиозно чувство. На теб разчитам, Били. Говори ми за казаните в ада — започна да я умолява Доли. — През следващите шест седмици трябва да сваля десет килограма. Снимките започват в началото на юни. С Дъстин ще играем във втората серия на филма, а аз съм станала два пъти по-дебела от него. Той няма да може да ме обгърне с ръце, за да ме целуне. А ако седна в скута му, ще го сплескам. Много го обичам, но не разбирам защо трябва да е толкова кльощав.

— Доли, знаеш, че вече не съм в състояние да ти помогна — строго каза Били. — Трябва да потърсиш някое дружество — „Анонимни дебеланковци“ или „Контрольори на теглото“, или нещо подобно. Хиляди пъти съм ти казвала, че когато те налегне зверски глад, трябва да има с кого да си поговориш — с някой отслабващ като теб. Безполезно е да се обаждаш на мен. Аз съм си слаба, възприемам това като нещо задължително.

— Но сигурно и ти от време на време се поддаваш на изкушения. Или яденето вече не ти доставя удоволствие?

— Напротив, и аз съм човек. Знаеш например колко си падам по шоколада.

— Да, но никога не посягаш към него. Ти не би си позволила да изядеш на обед парче шоколадова торта.

— Ами… — колебливо каза Били.

— Какво?

— С шоколада нямам проблеми. За щастие, той прилича на лайно. Поне на цвят. Всеки път, когато видя шоколад започвам да си внушавам, че е направен от лайна. Блокче от лайна, сос от разтопени лайна, глазура от лайна…

— Схванах! Идеята е страхотна! Отсега нататък няма да сложа в уста дори парченце шоколад. Но какво ще кажеш за картофеното пюре, за ваниления сладолед, за намазаната с масло филия бял хляб?

— С масло ли? Това е ужасно! Доли! Защо ли ти говоря за лайна, когато ти си се осрала окончателно?! Само някое дружество ще те оправи. Десет килограма за шест седмици? Това прави четвърт кило на ден. — Били отчаяно поклати глава. — Трябва веднага да си намериш добър диетолог, който да ти обясни как да отслабнеш по най-безболезнен начин. И престани да дояждаш остатъците от чинийките на децата. Половината ти килограми са дошли оттам. Всеки път, когато посегнеш към чинийките им, си казвай, че по този начин ощетяваш малките. Все едно че им вземаш залъка от устата.

— Но нали ще знам, че това не е вярно?! Готвачът винаги препълва чиниите. А и децата никога не си изяждат всичко. Много са придирчиви — тъжно каза Доли.

— О, Доли. Ти и така изглеждаш чудесно — искрено каза Били. — Отива ти да си закръглена и не си суетна. Проблемът ти е, че нямаш стимул да отслабнеш.

— Знам — изпъшка Доли. — Предлагат ми стотици сценарии и мога да избирам най-добрите, но искам да ми остава време за Лестър и децата.

— Какъв е смисълът да си една от най-прочутите кинозвезди, ако трябва да се лишаваш от това?! Ако не беше актриса, нямаше да се притесняваш за килограмите си. Спомняш ли си Саша Невски? Запознавах те с нея. Трите й лели са два пъти по-дебели от теб, а са щастливи и обичани. Правим за тях цяла колекция прекрасни модели в „Скръпълс 2“. Засега сме я нарекли „Колекция за дебелани“, надявам се да й измислим по-подходящо име.

— Как изглеждат те? Имам предвид дрехите, а не лелите — попита начумерено Доли.

— Повечето са на ластик. За разлика от теб дебеланите обикновено нямат талии. Затова дрехите, които си купуват, са толкова широки от кръста надолу. Ако полата е на ластик, могат да се разширят раменете и по този начин се създава илюзия за талия.

— Наречи колекцията „Доли Мун“ — въздъхна Доли. — Концепцията ти за този вид дрехи ми харесва.

— Но защо, за бога, защо искаш дрехите, предназначени за пълни жени, да носят твоето име? — учуди се Били.

— За да се стряскам! Били, само това ще ме спаси! Дано никога не ми се наложи да нося тези дрехи! Искам винаги да се обличам само с изискани тоалети на Ноулън Милър. Това ще ми е стимулът. О, Били, знаех си, че ще ми помогнеш. Непременно наречи тези модели „Доли Мун“. О, Били, толкова съм ти благодарна! Ти ми спаси живота!

— Може би разсъдъка, но надали живота — каза Били и се засмя. — Ако говориш сериозно, за нас това ще е страхотна реклама. Но по-добре попитай Лестър съгласен ли е. Говори с рекламния си агент и с адвоката си. Тази идея може да не им хареса, а аз не искам да злоупотребявам с добротата ти.

— Били, скъпа! Никой, подчертавам — никой, не може да злоупотреби с добротата ми — каза Доли с такъв тон, че Били се сепна. — Да не мислиш, че позволявам на рекламния си агент да взема решения вместо мен?

— Май точно това си мислех — бавно каза Били.

Тя изведнъж осъзна, че приятелката й не е загубила вродената си хитрост, прикрита напоследък от нейната пищна реноаровска външност. Бе успяла да заблуди дори Били, която усети, че днес я е подценила.

— Още щом ми потръгна в кариерата, се заклех, че никога няма да позволя на мъж да се разпорежда с живота ми. Дори на Лестър — каза Доли. Когато тя заговореше сериозно, винаги учудените й сини очи ставаха още по-големи. — В нашата професия, ако една жена сама не се грижи за себе си, тя се превръща в робиня на своя импресарио. Или пък на политиката на фирмата, която той представлява. Като и на поне трима юристи. Всички тези момчета спокойно могат да дават уроци на ЦРУ или на мафията. Да не говорим за съпруга й, ако има такъв. Мъжете от този вид мислят, че знаят отговорите на всички въпроси. Както казват в Бруклин, „да ходят да се перат“. Аз вярвам в способността си сама да вземам решения, Били. Също като теб. След като получих „Оскар“, си извоювах известно положение. И нямам намерение да го загубвам. Всъщност до голяма степен го дължа на Вито.

— Това никога не ми е минавало през ум, но си права. Преди да играеш в „Огледала“, хората те подценяваха. Не виждаха твоя талант, а само задника и циците ти.

— Не споменавай тези думи. Тъкмо ги бях забравила. Още утре ще ида при някой диетолог. Или по-добре при диетоложка. Сега по-доволна ли си?

— Иди още днес — мрачно й каза Били. — Масло си хапвала госпожата!

— Още днес. Обещавам ти! Уф, вече се чувствувам отслабнала. А сега кажи нещо за Джиджи. Не съм я виждала от сто години. Как е?

— Чудесно. Пише изключително оригинален текст за каталога, какъвто никога не си чела. Двете с Мейзи търсят старовремско бельо във всички вехтошарски магазинчета на Лос Анжелис и Сан Франсиско. Нарисувала е и страхотни илюстрации. Те са толкова очарователни и остроумни… Нали и на теб ти беше изпратила една такава картичка за Коледа? Ако не се засичаме понякога в офиса, изобщо не можем да се видим.

— Не ти ли липсва?

— Разбира се, че ми липсва. Но какво да направя? Тя е вече твърде голяма, за да живее при мен. Това е все едно да живееш… с майка си.

— Глупости! На нейно място не бих изтървала такава възможност.

— Така ти се струва, защото сме приятели и връстнички. Но аз и Джиджи сме… нещо като роднини. Не сме истински майка и дъщеря, но все пак сме нещо подобно…

Били се запъна, защото от доста време се чудеше какви са всъщност отношенията й с Джиджи. Официално тя вече не беше настойничка на момичето. Възприемаше го като своя доведена дъщеря, но то всъщност не беше такава.

— Надявам се, че добре оползотворява личния си живот — каза Доли и размърда вежди като Харно Маркс.

— Нямам представа от личния й живот. Хрумна ми една безумна мисъл…

— Хъм?

— Не, всъщност е направо невъзможно. Направи се, че нищо не си чула, както казват в Бостън.

— Били — заплашително започна Доли, — не е редно да отваряш дума за нещо, за което не искаш да говориш. На мен тия не ми минават.

— О, звучи направо глупаво, но… между нея и Спайдър… като че ли има нещо.

— „Нещо“? Какво нещо?

— Приятелство, нищо повече. Или поне на мен не ми е известно друго. Сякаш двамата… имат някаква обща… тайна. Сигурно съм за лудницата. Освен това какво ме интересуват техните отношения?

— Нека аз да ти го кажа по-просто — рече Доли. Тя така се бе навела напред от любопитство, че насмалко не падна от стола си. — Джиджи и Спайдър? Защо не? Той е мъж, а тя е жена. Това е достатъчно основание за предположения.

— Доли, ти си отвратителна.

— Просто разсъждавам реалистично. А действителността често е отвратителна. Той е свободен и тя е свободна. Тя е негов тип, а той се харесва на всички жени…

— Защо смяташ, че е негов тип?

Доли изгледа Били, сякаш беше малоумна.

— Има червена коса, зелени очи, дребен кокал. Освен това прилича на Малка фея. И е очарователно непокорна — също като Валънтайн.

— Но Джиджи си боядисва косата! — извика Били ядосано.

— Така е. И моята коса не е естествено руса, но въпреки това минавам за една от най-очарователните блондинки на света.

— „Също като Валънтайн“ — бавно повтори Били. — За това никога не съм се сещала. Валънтайн беше неповторима. И толкова френска…

— Наполовина ирландка като Джиджи, ако ще си говорим за произхода й. Майката на Джиджи е била ирландка, както и бащата на Валънтайн. Ирландският ген е много силен.

— Доли, наистина ли намираш някаква прилика между тях двете?

— Предостатъчна, за да раздвижи подсъзнанието на Спайдър — отговори й Доли.

— Стига с това отвратително подсъзнание. Никога не ми е било ясно какво представлява то — вбеси се Били. — Цял живот ми е създавало само неприятности. На никого не му е ясно как действува това чудо. То може и изобщо да не съществува. Според мен трябва да го забранят.

— Както и да е. Но така или иначе, Били, скъпа, нищо не можеш да направиш по въпроса.

— Вече ти казах, че отношенията им не ме интересуват.

— Естествено — съгласи се Доли. — Само защото Джиджи е нещо като твое дете, ала не съвсем, а Спайдър е твой съдружник и най-добрият ти приятел, с когото отдавна работите заедно…

— Разбирам за какво намекваш, Доли. Престани!

— Окей.

„Ще престана — помисли си Доли, — но тя не ме остави да се доизкажа. Съмнявам се дали ме е разбрала правилно. Били наистина не е наясно с проблемите на подсъзнанието.“

 

 

„Баща ми изобщо не ме слуша — помисли си Джиджи. — Отговаря на въпросите ми механично, старае се да се държи с мен бащински.“

Докато вечеряха, Вито внимателно изслушваше обясненията на Джиджи за това, как напредва каталогът, но тя пито веднъж не забеляза в погледа му искрен интерес.

„Мисли си за нещо друго — реши тя. — Не може да прикрие, че нещо го тревожи. А какво друго може да тревожи човек като него, освен филмовия бизнес?“

През последните няколко месеца, откакто и двамата бяха в Калифорния, те три-четири пъти вечеряха заедно. По време на предишната им среща Вито пак беше разсеян.

„Бива го да приказва — помисли си Джиджи и го погледна изпитателно над чашката е кафе, — а и изобщо си го бива. Съхранил е диктаторските си маниери, които добре си спомням от малка. Ако в момента водеше делови разговор, събеседникът му никога не би усетил, че той е угрижен“ — рече си Джиджи и продължи да му разказва за предстоящата сватба на Саша. По отнесения поглед на Вито дъщеря му разбра, че той наистина е много закъсал.

„Странното е, че изпитвам към него закрилническо чувство — осъзна Джиджи, докато го гледаше колко е притеснен. — Той не го заслужава. Защо трябва да изпитвам каквито и да е чувствата към човек, който изобщо не се интересува от мен?! Въпреки това не мога да измисля по-подходяща дума от «закрилническо» за отношението си към него. Бих искала да му помогна да реши проблемите си, каквито и да са те.“

Но когато Джиджи попита какво го измъчва, той я увери, че главоболията около „Честна игра“ не са по-големи, отколкото при продуцирането на досегашните му филми.

Изведнъж Джиджи изпита неудържимо желание да си поговори с Вито за Зак Невски. Сигурна беше, че баща й е единственият човек, който няма да прояви интерес към Зак. По някакво неизречено споразумение двете със Саша не си говореха за брат й. А Били изобщо не го познаваше. Вито щеше да я изслуша като глухоням.

— В Ню Йорк се запознах с някои театрали — каза тя, когато в разговора за сватбата настъпи пауза.

— Познавам ли някого от тях?

— Ник де Салво?

— Той не е театрал. Киноактьор е. От филмите с негово участие, които съм гледал, си правя извода, че той се развива добре — каза Вито.

— Ник беше в Ню Йорк, защото играеше Хамлет в един извън бродуейски театър. Режисьор на постановката беше братът на Саша, Зак Невски.

Когато изрече името на Зак, Джиджи се уплаши, стори й се, че навлиза в забранена зона, в една опасна територия, където си позволяваше да търси убежище само когато беше тъжна. Но същевременно, щом каза името му, й стана приятно. Не можеше да отрече това въпреки всичко, което й бе причинил Зак.

— Четох рецензиите. Бяха твърде много за една недоходоносна извън бродуейска постановка. Предполагам, че успехът й до голяма степен се дължи на участието на Ник де Салво — рече Вито. — Откъде намери тия наивни идеалисти? Саша ли те запозна с тях?

— Да. Според теб те наистина ли са само ентусиазирани наивници? Смяташ ли, че режисьори като Зак нямат бъдеще? Всички критици казаха за него, че бил необикновен, и го похвалиха за смелите му виждания. — Джиджи се опитваше да говори спокойно, въпреки че сърцето й се беше разтупкало. — Всички са на мнение, че Зак е най-перспективният и най-находчивият от младите театрални режисьори. Критиците го твърдят, не аз.

— Виж какво, Джиджи, всичко това може да е вярно, но каква е изгодата на Зак? Извън бродуейски театри… Замисли се, Джиджи, те финансово едва кретат. С всяка изминала година затъват все повече и повече. Ако това момче не започне да снима филми, никога няма да се прочуе.

— А не може ли Зак да стане втори Джоузеф Пап^[1]? Саша се надява, че един ден Зак Невски ще бъде не по-малко известен от него.

— В историята на театъра има място само за един Пап — заяви Вито. — Сприятелихте ли се с Де Салво?

— Не го познавам много добре, но ми се стори много симпатичен. Бяхме заедно през онзи уикенд, когато си счупих крака. Той е най-добрият приятел на Зак.

— Щом му е приятел, би трябвало да го посъветва да зареже извън бродуейските театри и да дойде тук, за да му стане ясна играта — безразлично каза Вито. Той не чу неочакваната въздишка на Джиджи.

„От Коледа до днес Арви все се мотае — помисли си Вито, докато разговаряше с Джиджи. — А вече наближава краят на април. Няма никакви изгледи скоро да сключим договор. Но и не сме прекратили преговорите. Ако някоя друга студия беше проявила интерес, веднага щях да го пратя по дяволите. Но никой не хареса «Честна игра».“

Вито се беше срещал е шефовете на всички студии и те до един го увериха, че лично са прочели отзивите за „Честна игра“, написани от техните вътрешни рецезенти. Изобщо не бе очаквал, че тези големи клечки ще седнат да четат оригинала. Отзивите на вътрешните рецензенти включваха съвсем кратък преразказ на фабулата, няколко страници подробен анализ на произведението и героите и препоръка.

Всички препоръки почти се повтаряха: книгата е прекрасна, много приятна за четене и съвсем основателно е станала бестселър. Но не става за екранизация. Един филм, направен по нея, не би донесъл пари. Той не би имал с какво да привлече младежката публика, на която най-много разчитат филмовите студии. Що се отнася до възрастната публика, отговорът беше същият: категорично „не“. Прекалено рисковано е. Двамата главни герои са прекалено английски. Взаимоотношенията им са продиктувани от типично английски класови предразсъдъци. За съжаление отговорът трябва да бъде отрицателен.

Само Кърт Арви не бе отхвърлил предложението на Вито. Единствен Кърт Арви смяташе проекта за перспективен, но той искаше от Вито да го осъществи само за седем милиона долара.

„Ти направи «Огледала» за два милиона и двеста хиляди, Вито. Седем милиона са над три пъти повече“ — му бе казал Арви. Той упорствуваше, сякаш не си даваше сметка, че през последните четири години филмопроизводството бе поскъпнало значително. Не вземаше под внимание факта, че Вито направи „Огледала“ с един прочут сценарист, с един добър режисьор и един легендарен оператор, на които плати безбожно ниски хонорари, защото и тримата му бяха задължени отпреди, но за сметка на това им гарантира висок процент от своя личен дял от очакваните приходи. И което беше най-важното, във филма, с който Вито спечели „Оскар“, не участвуваше нито една звезда. А за да стане от „Честна игра“ хубав филм, непременно трябваше да се ангажират две звезди. Ако рискуваше да използува неизвестни актьори, Вито сигурно щеше да се провали. Бяха му необходими поне единайсет милиона долара. За 1982 година това беше много нисък бюджет.

„Още не съм изиграл последния си коз — помиели си Вито. — Не съм молил Сузан да ми помогне.“

Те се бяха заплели в толкова невероятно сложни емоционални отношения, че Вито нито беше в състояние да ги контролира, нито ги проумяваше. Двамата много си приличаха. Всяка тяхна среща завършваше при равен резултат. Но Вито усещаше, че Сузан все повече го оплита в мрежата си. Въпреки това тя изпълняваше всичките му прищевки и никога не казваше „стига“. Те се желаеха безумно. Не можеха да се наситят един на друг. Ала връзката им вече не беше само сексуална. Вито се отдаваше на Сузан всецяло, тялом и духом. Той беше сигурен само в едно: ако помоли Сузан за помощ, независимо от отговора й тяхното свирепо и невероятно приключение ще свърши и той ще е победеният. Но за него нямаше друг изход. Беше притиснат до стената. Живееше на кредит, а за дребни разходи бе взел заем от Фифи Хил.

— Джиджи — каза Вито и си пое дълбоко дъх. — Ти би могла да ми помогнеш… Преди малко ме попита за „Честна игра“. Не исках да ти казвам, че имам големи проблеми с този филм. Кърт Арви не иска да ми отпусне необходимия бюджет. Пазарим се за някакви си четири милиона долара, но колкото и малка да е сумата, те са жизнено необходими за продукцията. Сузан Арви притежава акции в студията на мъжа си. Тя му е нещо повече от съпруга. Има известна власт над него. А Били е единствената жена в този град, способна да повлияе на Сузан. Знам колко сте близки с Били. Ако… ако Били каже една добра дума за мен на Сузан, ако сподели с нея колко много харесва проекта, това би могло да раздвижи нещата.

— Ще се опитам да поговоря с нея — каза Джиджи. — В най-лошия случай ще ми откаже.

— Знам, че нямам никакво право да те моля за това…

— Глупости! — възрази му Джиджи. — Нищо няма да ми коства. Радвам се, че потърси помощта ми. Знам, че Били е чела книгата и я харесва. Вдругиден, в неделя, ще обядваме с нея… Тогава ще я помоля… Само че… не знам… ще поиска ли Били да направи нещо за теб.

— Благодаря ти, Джиджи — каза Вито и се усмихна. — Много съм ти задължен.

„Въпросът не е дали тя ще поиска да направи нещо за мен — помисли си той, — а дали ще поиска да направи нещо за теб.“

 

 

— Спомняш ли си, че преди пет години за пръв път ядохме тук заедно? — попита Били. Тя и Джиджи седяха на терасата. — Никога няма да забравя колко беше учудена, че някои хора живеят по такъв начин.

— Постепенно свикнах — каза Джиджи. Тя ясно си спомняше своите впечатления от този ден, но не можеше да си представи момиченцето, на което се бе случило всичко това. — Въпреки това всеки път, когато се връщам тук, отново се смайвам. Градините… Толкова са красиви. С всички тези рози, които започват да цъфтят.

— Така е… Сутрин, когато тръгна за офиса и ги погледна, направо ми се доплаква. Започнах да ставам цял час по-рано, за да им се нарадвам, защото вечер се връщам по тъмно. Но аз съм си виновна, че послушах Спайдър Елиът. Той е способен да убеди всекиго.

— Били, да не би да съжаляваш, че се захванахме с каталога? Нали не си решила да се отказваш? — попита Джиджи. — Много напреднахме, вече няма връщане.

— Не, не се отказвам. Просто не предполагах, че ще ми отнема толкова време, че ще е толкова вълнуващо, чак страшно… От магазини разбирам. Но те са съвсем друго нещо. — Били угрижено поклати глава.

„Изглежда отслабнала — помисли си Джиджи, — дори изнервена, въпреки че се опитва да се прави на спокойна. С този свободен бял ленен панталон и това широко бяло поло, което подчертава черната й къдрава коса, прилича на кралица.“

— Чрез магазина човек се изявява пред обществеността по един начин, а чрез каталога — по съвсем друг. Каталогът отразява вкуса на своите създатели — продължи Били. — Нощес се събудих в три часа. Бях сънувала кошмар: че сме се провалили и всички ми се присмиват. Цял живот ме е преследвала мисълта, че мога да стана за присмех. След това не можах да заспя и четох до сутринта.

— И аз се събудих, обляна в студена пот — каза Джиджи. — Измъчваше ме въпросът дали ще се намерят купувачи за старовремското бельо. Чудя се дали рисунките ми ще привлекат вниманието на клиентките сред толкова много снимки.

— Значи и ти като мен не си спала цяла нощ?

— Все си внушавам, че ако нещата не потръгнат, винаги мога да се върна към готварството — призна си Джиджи. — Опитвам се да си припомням сложни френски рецепти, но щом стигна до петата или шестата съставка, всичко ми изхвръква от главата.

— Интересно дали и Спайдър страда от пристъпи на среднощна каталожна треска.

— Не знам, не ми е споменавал.

— В такъв случай сигурно не страда. Вината е бил прекалено самоуверен — злобно каза Били.

— Може би и той е угрижен като нас, но просто не си признава. Все пак аз не познавам Спайдър чак толкова добре.

— Всъщност ми се струва, че добре го познаваш, Джиджи — каза Били полушеговито-полувъпросително.

— Защо смяташ така? — попита Джиджи.

Думите на Били й прозвучаха странно. Тя премести стола си така, че да я гледа право в очите. При това движение косата й се развя, извитите й вежди се повдигнаха толкова високо, че чак се скриха под бретона. По красивото й лице се изписа учудване.

— О, Джиджи… — Били безразлично повдигна рамене и започна да мести солницата по жълтата ленена покривка, сякаш търсеше някаква симетрия в подредбата на масата.

— Какво „о, Джиджи“? — рязко попита момичето. — Защо, по дяволите, си решила, че познавам толкова добре Спайдър?

— Ами… нали работите заедно… Текстът и оформлението са неразделно свързани — започна да увърта Били. — Естествено е, ако Спайдър има някакви съмнения, да ги сподели с теб.

— Защо с мен? Вие двамата сте собствениците на „Скръпълс 2“. Аз съм най-обикновен наемен работник, само дето ще получавам проценти от продажбата на старовремското бельо. Нямам какво да губя, мога само да спечеля. Но вие със Спайдър работите заедно от години. По-логично е да споделя проблемите си с теб.

Били се поколеба едва забележимо.

— Да… права си, но… — продължи да упорствува тя. — Мисля, че не е точно така.

— Не те разбирам — каза Джиджи, учудена от настойчивостта й.

— Няма значение.

— За мен има.

— Джиджи… Съжалявам, че отворих думи за това.

— Така или иначе го стори. И настоявам да ми кажеш какво си имала предвид — заяви Джиджи предизвикателно.

— Нищо особено… — каза Били и се усмихна, сякаш не отдаваше голямо значение на въпроса, който я измъчваше от няколко седмици. — Наистина нищо особено… Просто забелязах, че ти и Спайдър… че между вас е възникнало приятелство или разбирателство, или и аз не знам с каква дума да определя вашите отношения. Но те… си личат. Някаква близост… нещо… ново… И може би… съществено.

Изведнъж Били млъкна. Тя осъзна, че престореното безразличие е изчезнало от гласа й. Усмихна се неубедително на солницата. Не можеше да погледне Джиджи в очите.

От притеснение Джиджи се размърда на стола си и отхапа един бисквит. Настъпи тягостно мълчание. Но никоя от жените не посмя да го наруши.

— Не знаех, че си личи — най-сетне каза Джиджи. — Да, наистина има нещо между нас. Ала то не е съществено. Освен ако не мислиш, че едно най-обикновено приятелство може да е чак толкова съществено.

— За мен приятелството е нещо много съществено, защото твърде рядко се среща на този свят. Но когато то възникне между един мъж и една жена… не исках да кажа това, Джиджи. Когато е възникнало между теб и Спайдър, не смятам, че може да бъде наречено „най-обикновено“.

— Защо не? — кротко попита Джиджи.

После стана от стола и отиде до каменния парапет, който делеше терасата от лехите с жълти рози. Тя погледна дърветата в далечината с невиждащ поглед. Зачака отговора на Били. Но тя мълчеше. Джиджи се върна до масата, сякаш не бе направила само няколко крачки, а идваше отдалеч. Бузите й бяха пламнали. В очите на Били тя прочете настойчив въпрос, на който не можеше да отговори с една тросната фраза.

— Веднъж, докато ти беше в Ню Йорк, вечеряхме заедно. Тъкмо бях дописала увода към каталога. Това беше поводът — бързо заговори Джиджи, като се стараеше да не издаде вълнението си. — Вечеряхме, после си поговорихме, а после… Спайдър ме целуна… Целува ме известно време, след това спряхме. Това беше всичко. Само няколко целувки. Но те ни помогнаха да преодолеем бариерата между нас, която навярно се дължеше на разликата във възрастта. Решихме, че ще си останем добри приятели. Каквото и да си забелязала, това е наистина едно най-обикновено приятелство.

— Често ли вечеряте със Спайдър? — попита Били, като се стараеше думите й да не прозвучат осъдително. Тя самата се бе стреснала от тона си. Но Джиджи не забеляза нищо и й отговори:

— От време на време, особено когато останем да работим до късно. Обикновено вечеряхме с Томи, но понякога и само двамата. Оттогава не се е опитвал да ме целува, няма и да се опита.

— Защо си толкова сигурна?

— Защото му казах, че не бива.

— Е — нервно каза Били и стана от масата, — ясно. Искаш ли да се разходим до оранжерията с орхидеите? „Джил Сейнт Джонс“ тъкмо започват да цъфтят.

— Били, върни се. Искам да си поговорим — помоли я Джиджи. — Искам да разбера защо му казах, че не бива.

— Това не е моя работа, Джиджи. Не ми дължиш никакви обяснения — сдържано й отговори Били.

Никога не бе разговаряла толкова студено с Джиджи, но все пак седна на стола си.

Джиджи седна до нея и я хвана за ръката.

— О, Били, такава нужна изпитвам да си поговоря с някого! Само с теб мога да споделям проблемите си. Когато пристигнах тук за пръв път, аз бях едно малко объркано момиченце и ти промени живота ми. Тогава можех да си говоря с теб за всичко. Но след като изгоря „Скръпълс“, ти замина за Европа и оттогава все не можем да се видим насаме. Днес най-сетне имаме тази възможност. Не знам откъде да започна… — Джиджи сведе глава, за да прикрие насълзените си очи.

Били започна да я милва по главата, сякаш Джиджи пак беше онова шестнайсетгодишно момиче, загърнато с хавлия.

— С мен всичко можеш да споделиш, скъпа. Ти го знаеш — тихо й каза тя. — Мислех, че Саша е заела мястото ми… Вие все пак сте на една възраст.

— Никой никога не може да заеме твоето място, Били. На Саша не бих могла да кажа за Спайдър. Тя или ще ми се присмее, или изобщо няма да ми обърне внимание. Тя живее в друго измерение. Интересува се само от Джош.

— Слушам те. Аз се интересувам от теб.

— Когато Спайдър ме целуна, първо се стреснах, защото не очаквах, че ще го направи. После започна да ми харесва, а след това… изведнъж ми се стори, че стаята е пълна с хора. Не бяхме сами. А и Спайдър сякаш беше някъде другаде, поне в мислите си. Веднага усетих, че всъщност не желае мен. Не го знам за какво си мислеше, но съм сигурна, че само стечението на обстоятелствата го накара да ме целуне. Вкусната вечеря, виното, огънят в камината — всичко това доведе до целувката. Но той не действуваше по предварителен план. Ако ти например беше по онова време в Лос Анжелис, а не в Ню Йорк, това никога нямаше да се случи. Щяхме да вечеряме тримата… Всъщност, когато му прочетох увода, първото нещо, което му хрумна, бе да ти се обади, за да ти го прочета. Но в Ню Йорк беше много късно. Опитвам се да ти обясня, че станалото между нас не беше неизбежно. А една истинска целувка трябва да е неизбежна. Тя не бива да е породена само от обстоятелствата.

— Откога си започнала да възприемеш нещата толкова сериозно? — учуди се Били. — В наше време едно нищо и никакво целуване не е чак толкова съдбовно, че да си задаваш въпроса дали е неизбежно.

— Целуването със Спайдър… не може да се нарече „нищо и никакво“ — промърмори Джиджи.

— Обзалагам се, че си права — сухо каза Били. — Но ти спомена, че стаята ти се е сторила пълна с хора. Кого имаш предвид? Валънтайн ли?

— Не… не — замисли се Джиджи. — Не смятам, че си е представял Валънтайн. Аз бях много самотна и потисната. Имах нужда от нечия близост. Но съм сигурна, че Валънтайн я нямаше сред хората в стаята. Спайдър много тежко понесе смъртта й. Той винаги ще тачи паметта й. Ала животът му вече е друг. Искам да кажа, че… В стаята бяха десетките момичета и манекенки, за които той ми е разказвал. Всички онези красиви мацинки, които е свалял, преди да се влюби във Валънтайн. А освен това… най-важното за мен беше, че… там имаше още един човек… с когото се познавам от Ню Йорк. Меко казано, с него не можахме да се разберем. Но ще го преживея. Това е само въпрос на време. Обаче докато Спайдър ме целуваше, все си мислех за… този човек. Затова разбрах, че двамата със Спайдър не бива…

— Зак Невски — проницателно изрече Били.

Джиджи зяпна от учудване и се изчерпи.

— Саша ти е казала. Но тя не знае нищо. Никой не знае…

— Саша само сподели с мен, че е озадачена от отношенията ти със Зак. Спомняш ли си деня, в който разглеждахме каталозите малко преди Коледа, Джиджи? Тогава тя ми спомена за брат си. Беше й се сторило странно, че той цяла седмица не се е обадил да попита какво става с крака ти.

— Тогава как ти хрумна тази безумна мисъл? — попита Джиджи.

— Зак ми каза.

— Каквоо?! — Джиджи съвсем се обърка. — Защо се смееш? — обидено попита тя. — В това няма нищо смешно. Значи Зак е говорил с теб? Не мога да повярвам… Каквото и да ти е казал, излъгал те е.

— О, Джиджи, вие със Зак сте забъркали ужасна каша. Това е много тъжно. Извинявай, смехът ми беше неуместен — каза Били и си прехапа устните.

— Били, ако не престанеш да си правиш шеги с това, аз ще… ще…

— А сега млъкни и ме изслушай внимателно. Зак дойде при мен няколко дена след твоето премеждие в планината. Сметнал, че съм ти почти майка, и решил, че трябва да ми разкаже какво е станало.

— Искал е да се оправдае! — извика Джиджи. — Как е посмял да те лъже този нагъл женкар, този отвратителен лицемерен сексманиак, това диктаторче, което мисли само за себе си?

— Защото те обича. Той те обича, Джиджи. Не избухвай отново. Зак те обича, убедена съм в това. И знам точно какво се е случило, когато си го заварила с онази блондинка. Ако не ме прекъсваш, ще ти разкажа цялата история.

— Долни лъжи! Зак е способен да заблуди всекиго. Учудвам се как не си го усетила. — От гняв Джиджи пръскаше слюнки.

— Ще ме изслушаш ли, или не?

Нещо в закачливия поглед на Били и в твърдия й тон накара Джиджи да се подчини и да млъкне.

— Добре — рече тя ядосано.

Били й разказа всичко, като започна от момента, в който Зак й се бе представил във фоайето на хотела.

— Джиджи, не разбираш ли, че Зак не е бил виновен? — с умоляващ тон попита Били, след като завърши разказа си.

— Не знам… Допускам, че не е невъзможно… — отговори сякаш на себе си Джиджи и се умисли. — Сигурна съм, че Пандора е способна на всичко. Това момиче… Предполагам, че ако се е събудил така… яхнат от нея… надали е било възможно да се спре. Горе в планината Зак ми каза, че наистина ме обича, и аз му повярвах — уж неохотно си призна Джиджи, но лицето й разцъфна като цвете, огряно от слънцето след дъжд. — Защо не е разказал това на мен?

— А ти щеше ли да го изслушаш?

— Изобщо нямаше да му позволя да прекрачи прага.

— Досега не намерих подходящ случай да ти разкажа тази история — добави Били. — На подобна тема не може да се говори между другото. Освен това мислех, че си го забравила, че си намерила утеха при Спайдър.

— Нито за миг не съм преставала да копнея на Зак, за този нещастен идиот — Джиджи млъкна и се закиска, — наистина ли ти каза, че „проникването“ вече било извършено? Откъде ги измисля тия думи?

— И аз насмалко не започнах да ги търся в речника.

— Не подозирах, че е способен да говори за тези неща по такъв… благоприличен начин. — Джиджи се превиваше от смях. — Както и да е… — каза тя, когато се успокои и избърса лицето си със салфетка. Спайдър е прекалено стар за мен. Той е почти на… — Джиджи млъкна смутено.

— … на моите години — спокойно довърши фразата й Били.

— Не искам да кажа, че си стара. Добре знаеш това. Но си почти на една възраст със Спайдър и с майка ми. Въпреки че изглеждаш като кльощава нервна мацка на двайсет и седем години. Спайдър би могъл да ми бъде баща. Ако отрано е тръгнал по жени. Със Саша и Джош работата е съвсем друга… Теоретично Джош би могъл да й е баща, но Саша не може да му бъде дъщеря. Разбираш ли какво имам предвид?

— Напълно.

— О — каза Джиджи, — тези бащи! Щях да забравя. Онзи ден вечерях с моя и той ме помоли да те попитам не би ли поговорила на Сузан Арви за „Честна игра“. Не би ли могла да използуваш влиянието си върху нея и да я убедиш, че от тази книга ще стане хубав филм?

— Потресена съм от наглостта на този човек! — отсече Били.

— И на мен ми се стори странно, че иска услуга от мен, но очевидно господин и госпожа Арви яко са го притиснали. Никога досега не си е признавал пред мен, че е закъсал. Дори ми каза, че не му достигали само четири милиона, но че те му били крайно необходими. За пръв път споменава пред мен за пари. Винаги се е държал така, като че ли те падат от небето. Никога не съм го виждала толкова угрижен. Казах му, че само ще ти предам неговата молба и че при създалите се обстоятелства нищо друго не мога да му обещая.

— Ще си помисля — кратко й отговори Били. — Какво смяташ да правиш със Зак? Ще му пишеш ли, или ще му се обадиш по телефона?

— О, не! — уплашено запротестира Джиджи. — Би било много неочаквано. Той скоро ще пристигне за сватбата. Когато го видя, ще реша какво да правя. Представи си, че си е намерил друга.

— Искаш ли да се обзаложим? — предложи й Били. — Ако си е намерил друга, ще ти дам един милион долара в брой. А ако не е, ти ще ми дадеш един долар. Мисля, че предложението ми е съблазнително.

— Това ще е добра утешителна награда… Но аз залагам пари само на карти, зарове и коне. Мъжете са прекалено непредсказуеми. — Джиджи си погледна часовника. — Господи, Били, това беше най-дългият обед в човешката история. Обещах на Саша, че ще се прибера по-рано. Тя ще остави котарака си при мен за няколко дена. Той съвсем се е побъркал. Козината му е започнала да окапва от ревност към Джош. Трябва да се прибирам. Тя всеки момент ще пристигне с Марсел. Случайно да ти трябва котарак?

— Ако ми дотрябва котарак, не бих взела Марсел. Целуни ме, скъпа — нежно каза Били. — Аз и ти никога вече не бива да се отчуждаваме. Нито за минута!

 

 

След като Джиджи си отиде, Били се качи в спалнята си. Беше късен следобед. По небето се виждаха къдрави облачета, които отразяваха лъчите на залязващото слънце. „Не мога да стоя затворена между четири стени — осъзна тя. — Много съм изнервена. Съзнанието ми е затормозено.“ Били бързо излезе от къщата и се запъти към бялата си градина.

Тръгна из нея, като търсеше паднали листа или полегнали розови храсти, които трябва да се подпрат с колче, но сред полюшващите се цветове не откри нищо нередно. „Май прекалено много градинари съм назначила“ — промърмори тя на себе си; откъсна една разцъфнала бяла роза и започнала я разглежда разсеяно, докато премисляше трудния си разговор с Джиджи. В тази тайна градина мислите й обикновено се избистряха, но сега това не се случи. „Не съм в състояние да разсъждавам трезво за бъдещето си — реши Били. — Ала съм убедена, че незабавно трябва да направя едно нещо.“ Тя решително закрачи към къщата. Приличаше на ловец, който преследва дивеч в гората. През цялото време си повтаряше, че миг като този никога досега не е изживявала. Когато стигна до терасата, вдигна слушалката на телефона.

— Свържете ме е господин Орсини, ако обичате — каза тя на телефонистката на хотел „Бевърли Хилс“.

— Здравей, Вито. Аз съм, Били — заговори тя бързо. — Благодаря, добре съм. Джиджи ме помоли да се обадя на Сузан Арви. Съжалявам, но не мога да го направя. Не понасям тази жена. Тя много ме изнервя. На всичко отгоре й нямам доверие. Знам… Така е, доста често се виждахме навремето. Но това не означава, че съм я харесвала. А честно казано, не смятам, че и тя ме харесва. Просто обича да кани на гости хора от хайлайфа. Това не е приятелство. Какво става с филма ти? Хайде, Вито, не го увъртай, кажи ми истината, колкото и неприятна да е тя. Няма значение защо се интересувам. Ако не искаш да ми кажеш, ще затворя телефона. Така… така… разбирам. Какъв бюджет ти е необходим? Единайсет? Наистина ли са достатъчни, или това е минималната сума? Ахъ… ахъ… Значи последно — дванайсет. Сигурен ли си, че няма да станат тринайсет? Добре, аз ще финансирам филма… Да, разбира се. Изцяло. Да не мислиш, че искам да ставам съдружник на Кърт Арви? Утре заран ще се обадя на Джош. Ти се отбий при него след обед. Подпишете предварителния протокол, за да можеш веднага да започнеш подготвителната работа по филма. Джош ще се нагърби с всички досадни подробности от договора, с определянето на моя процент от печалбата и с всичко останало. Само не искам името ми да се появява в надписите. О, Вито, за бога, не ми благодари, моля ти се. Не го правя заради теб. Разбира се, че харесвам книгата. Но това няма никакво отношение към решението ми да финансирам филма. Защо ли? Защото открай време мечтая да вляза в шоубизнеса. Достатъчно ли ти е това обяснение? Какво? Настояваш да знаеш? Просто не мога да повярвам. Добре, Вито, ще ти кажа истината. Благодарна съм ти. Няма да го проумееш, но така или иначе съм ти благодарна. Голям късмет имаш, че Джиджи ти е дъщеря, макар да не я заслужаваш. Не, не го правя, защото тя ме е помолила. Мислиш ли, че не съм способна да разгадая твоите номера? Много добре те познавам, Вито. Забравил ли си? Твоят начин на мислене ми е известен. Правя го, защото Джиджи съществува. Защото влезе в живота ми. Защото винаги ще е моя. Защото я обичам… Ако ти не й беше баща, нямаше да се срещнем с нея. Примири се с тази мисъл. Не, нищо не ми дължиш… Май не си ме разбрал, Вито. Аз съм ти длъжница. А, Вито, да не забравя!… Исках да ти кажа, че в Ню Йорк има един много талантлив театрален режисьор. Казва се Зак Невски… А, значи вече си чувал за него. Искам той да постави филма. Доведи го тук колкото може по-скоро. Най-добре още утре. Да, Вито, други намеси от моя страна няма да има. Но това условие е задължително. За мен няма значение, че не бил виждал камера. Намери му свестен оператор. А нали ти и бездруго винаги лично ръководиш снимките. Какво искаш да кажеш с това, че „нямал препоръки“? Аз го познавам. Чудесно. Радвам се, че се разбрахме. Дочуване, Вито. И не ме търси, за да ми съобщаваш как вървят нещата.