Джудит Кранц
Любов и омраза в Бевърли Хилс 2 (19)

18

— Спайдър, за какъв дявол ти е всичко това? — попита ядосано Били, когато влезе в кабинета му с голям найлонов плик от „Сакс“ в ръцете. — Чувствувам се като глупачка, която участвува в салонни игри.

— Прояви снизхождение към този мой каприз, Били. Седни и остави плика. Трябва да изчакаме останалите.

— Да не би аз да съм първа?

— Подранила си малко.

— Сигурно защото другите не играят честно — каза Били недоверчиво и седна на едното от двете разположени едно срещу друго големи полукръгли канапета в кабинета на Спайдър в небостъргача Сенчъри Сити, сградата, в която се намираха и офисите на адвокатската фирма „Стасбъргър, Липкин и Хилман“.

— Чух те — каза Саша, която влезе запъхтяна в просторното помещение. — Аз играя честно. Спайдър ни даде по пет минути и аз не съм ги превишила. — Тя внимателно сложи претъпкания си плик до Билиния. — Докато идвах насам, ме беше страх, че ще се пръсне.

— Трябваше да пъхнеш два еднакви найлонови плика един в друг като мен — рече Били. — Така могат да издържат три пъти по-голямо тегло.

— Наистина ли? — попита впечатлена Саша.

— Не е доказано, но е изпробвано в практиката.

— О, вие сте вече тук?! — учуди се Джиджи, която влезе в кабинета, полюшвайки в ръка найлонов плик. — Забавих се, защото се наложи да мина през бензиностанцията.

Тя ходеше малко тромаво, макар че гипсът й беше свален още преди две седмици. Седна до Саша, остави плика си на килима и зачака.

— Всички сме налице, можем да започваме — обяви Спайдър, затвори вратата на кабинета и седна срещу трите жени. — Такаа. Някоя от дамите да желае кафе?

— Имам чувството, че се намирам на някаква благотворителна сбирка или на среща на дружеството „Анонимни алкохолици“. Защо не станеш и не заявиш: „Казвам се Спайдър. Пристрастен съм към грозните дрехи“? — промълви Били.

— Искаш ли кафе, Били? — попита Спайдър. — Или бисквитка?

— Не, благодаря, закусила съм — отсече тя.

— Джиджи? Саша?

И двете му отказаха, защото изгаряха от любопитство да видят какво има в найлоновите пликове на другите.

— Коя иска да започне първа? — попита Спайдър. Никоя не му отговори. — Саша, няма ли да се престрашиш?

— Защо аз?

— Ами… защото… Първо, защото ти казвам. Второ, защото ти колекционираш каталози и си причината да се съберем тук. Трето, твоят плик е най-натъпкан и виждам, че в момента се разцепва.

— Добре — съгласи се Саша. — Но искам да се вземе под внимание, че още не съм си купила дрехи като за Калифорния. Затова съм избирала от един изцяло нюйоркски гардероб.

— Вижте какво, мили дами, това не е състезание. Аз просто предложих…

— Предложил бил — каза Били и възмутено разтърси тъмните си къдрици. — Ти ни накара.

— Точно така. Накарах всяка от вас да си представи, че в дома й е избухнал пожар и че трябва, само за пет минути да избере най-необходимите дрехи, които могат да се поберат в един найлонов плик. Гардеробът, стъкмен за пет минути при пожарна тревога. Няма значение къде живееш, Саша. Или за какъв климат са дрехите ти. Няма значение и начинът на живот. Важното е какви видове облекло сте избрали. Както ви казах още вчера, няма да давам оценки на съдържанието на пликовете ви.

„Не очаквах, че Били толкова ще мрънка срещу идеята ми — помисли си Спайдър. — Но и не знам колко голям е гардеробът й. Или пък не й харесва, че я слагам наравно с Джиджи и Саша, като ги карам да вършат едно и също нещо. Толкова ли се е вживяла в ролята си на началничка, че не може да работи в колектив? Това е първият ни работен ден. Сериозно пристъпваме към подготовката на «Скръпълс 2». Може би затова е нервна. Страхува се от провал. Но експериментът с найлоновите пликове не я заплашва с такъв. Може би щеше да е по-добре, ако бях предложил днешното заседание да се проведе в нейния кабинет? Но моите канапета са по-удобни за целта, пък и двамата с Били сме финансово равностойни съдружници в това начинание. Затова реших, че няма значение в чий кабинет ще се съберем.“

Саша припряно извади от плика си един черен шлифер с червена подплата. После въздъхна с облекчение.

— Ето кое е издувало плика. Първо събрах дребните неща и не оставих място за по-едрите. Този шлифер е подходящ за всякакво време: за дъждовно и слънчево, за дневно и за нощно. От три години го нося. — Тя пусна дрехата на пода пред краката си. След това издърпа една лека вълнена черна жилетка. — Това първи с всичко. Можеш да я използуваш и като връхна дреха. С пола или с панталон. Ако разкопчаеш горните три копчета и си сложиш колан и много гердани, става за вечерен тоалет. Може да се носи и с блузка.

— Откога я имаш? — попита я Спайдър, докато тя слагаше жилетката си до шлифера.

— От цяла вечност. От пет-шест години. Вече се е попретрила, но при пожар бих я взела, защото не знам дали ще си намеря друга такава.

— Какво още има в плика ти? — попита Джиджи.

— Донесла съм любимия си черен панталон — каза Саша, докато вадеше дрехите си една по една. — Любимият си сив панталон, скъпоценния си кариран шотландски блейзър, който винаги е на мода, единствените обувки на висок ток, които са ми удобни, двете си любими бели копринени блузки. С тези панталони, с жилетката, сакото и блузките мога да обиколя света. Взех и роклята, която ми носи късмет. — Тя вдиша една измачкана рокличка от червено жарсе. — Не е нещо особено, но винаги ми носи щастие.

— От колко години имаш това нещо? — учуди се Били.

Тя бе впечатлена както от начина, по който Саша представяше дрехите си, така и от тоалета, с който беше облечена в момента. Момичето беше с великолепно скроен тъмносин панталон и яркочервено вълнено поло, което подчертаваше тъмните му очи и черната му коса. Червилото на Саша беше с цвета на пуловера й. „Дали изобщо има по-очарователно и по-привлекателно същество от Саша Невски?“ — запита се Били.

— От четири, но това няма никакво значение. За мен в една рокля е важно само деколтето и дали тя ми стои добре.

— Саша, обмисляла ли си какви дрехи да си вземеш, или просто си събрала всичко това от гардероба за пет минути? — попита я Спайдър.

— Шегуваш ли се? Първо си съставих цял списък. Това ми отне поне двайсет минути. Аз за всичко си правя списъци. Не постъпват ли всички така? — попита Саша. — Когато си стягах багажа за Калифорния, реших да оставя в Ню Йорк дрехите, които вече не нося. Въпреки това почти не опразних гардероба си. А за петте минути успях само да сгъна тези дрешки и да ги натъпча в плика. Но ти нищо не ми спомена за обмисляне, Спайдър. Ако само за пет минути трябваше и да обмисля, и да си стегна багажа, щях да си взема бижутата, парите, кредитните карти, шофьорската си книжка, спестовната книжка и котарака.

— Браво! Получаваш наградата на списание „Форбс“ за практичност — промърмори Били.

Тя още веднъж се убеди, че мнението й за Саша е правилно. Момичето беше много разумно въпреки огромната си прическа, театралната си външност на фатална жена и склонността си да преувеличава.

— Добре, Саша. Остави всичко, където си е — нареди Спайдър. — А сега е твой ред, Джиджи.

Тя стана и се завъртя като манекенка.

— Аз се навлякох с всичко по-обемно — провъзгласи Джиджи. — Това не ни беше забранено, нали, Спайдър? За четири минути облякох най-хубавото си бельо, един пуловер в сливов цвят — такъв надали ще намеря, защото явно са допуснали някакво грешка, когато са го боядисвали, тюркоазеното си кашмирено палто, което купих почти без пари на Орчърд Стрийт, най-удобните си бели дънки, старинния си мексикански колан със сребърни и тюркоазени украшения, който струваше цяло състояние, любимите си сребърни обеци, най-хубавите си каубойски ботуши, един страхотен розов блейзър, който купих от разпродажба, и тази морава пелерина, която сякаш съм откраднала от Рудолф Валентино. Нея открих в един вехтошарски магазин в Хакънсак.

— Това не е честно! — възмути се Били. — Джиджи не е опаковала багажа си. Не ме учудва, че едвам ходи, след като се е навлякла с шестнайсет ката дрехи.

— Всичко, което не съм забранил, е честно — заяви Спайдър. — Какво си сложила в плика си, Джиджи?

— Тъй като ми оставаше само една минута, грабнах чифт прилични кафяви кадифени панталони за случаите, при кои го не бих могла да обуя дънките си; десетина различни шалчета, защото с тях изглеждам по десет различни начина; най-хубавите си колани; сецесионните бижута, които колекционирам от известно време, и елечето от черно кадифе, което Били ми подари преди години, защото ми е най-любимата дрешка. А, и това прекрасно букетче от изкуствени теменужки, което ми дожаля да оставя.

— Никакви блузки ли не си взела? — попита я Спайдър.

— Реших, че блуза или фланелка навсякъде мога да си купя. Пожарът няма да обхване всичките магазини, нали?

— Не.

— Всъщност… аз си стегнах багажа за дванайсетина минути, защото дълго не можах да реша кои са най-любими те ми колани и шалчета. Наложи се да ги пробвам… Просто трябваше да ги взема всичките — призна си простодушно Джиджи. — Излиза, че съм нарушила условието. Бяха ми нужни общо шестнайсет минути. А бих могла да загубя и два часа.

— Колко време ти бе нужно, за да сложиш в плика панталоните и елечето?

— По-малко от минута.

— Добре, записвам. — Спайдър се усмихна на провинилото се момиче. — Вече можеш да си свалиш пелерината.

Джиджи толкова очарователно се притесняваше и беше толкова сладка с всичките дрехи, с които се беше навлякла, и с пелерината от осемнайсети век, която сякаш бе взела под наем за карнавал, че на него му се доиска да я целуне насърчително. Спайдър не бе очаквал, че жените ще се отнесат толкова сериозно към неговия пожарен експеримент. „Дали всички жени възприемат толкова буквално това, което им се казва? Или само тия трите?“ — помисли си той.

— Е — изсумтя Били пренебрежително, — виждам, че само аз съм спазила нравилата. Накарах Джоузи да застане до мен с хронометър в ръка и предварително не съм правила списък на нещата, които се каня да взема.

Тя си спомни как е кръстосвала голямата си гардеробна с виолетови копринени тапети, стъпвайки с босите си крака по килима в цвят слонова кост, и се е притеснявала от бързане. Беше й невероятно трудно да избере от стотиците си тоалети, много от кои го изобщо не бе обличала. „Ако момичетата не бяха наели апартаментче в Западен Холивуд под предлог, че искали да запазят самостоятелността си, а живееха при мен, нямаше да допусна тези шашми“ — помисли си Били.

— Брано, Били! Знаех си, че ще играеш честно. Да видим какво си донесла — каза Спайдър като учител, който поощрява първолак, загдето добре си е написал домашното.

Той най-сетне бе осъзнал, че нейната раздразнителност се дължи на притеснителността й. Открай време знаеше, че Били е притеснителна. Но тя съумяваше да прикрива това дори от него. Ако Спайдър й кажеше, че нейната стеснителност е едно от нейните най-ценни качества, тя надали щеше да му повярва, а той никога не би й го казал.

Били току-що бе навършила трийсет и девет години. Той знаеше това, защото беше с единайсет месеца по-млад от нея. Двамата минаваха за връстници, тъй като неговият рожден ден беше през октомври, а нейният — през ноември. Сигурно беше я ядосало това, че той я слага наравно с тези момичета. Били винаги пътуваше с огромен багаж. Откакто се бе омъжила за Елис Айкхорн, тя надали бе подреждала лично куфарите си. Навярно й е било много трудно да подбере дрехи само колкото за един найлонов плик.

— Реших всичко, което вземам, да бъде само от един моделиер — каза Били и бръкна в плика си. — Сен Лоран. Той е най-практичен. Това е един черен костюм с панталон. Взела съм и този черен кашмирен пуловер, черна шифонена блуза, бяла копринена блуза, червено кожено яке — то върви към всичко — и тази пола към него. Донесла съм един дълъг шлифер от импрегнирана коприна, подплатен е ватиран атлаз. Не знам откога имам тези дрехи, но те си подхождат.

— Това почти не се различава от моя избор. Само че твоите дрехи са истински, а не боклуци като моите — обади се изненадана Саша.

— Никой не би ги различил, ако не погледне етикетите — каза Били. — Избрах най-семплите и най-класическите неща. Ти си сторила същото. Можем да се цаним с теб в някой цирк като „близначките в червено и черно“.

— Искате ли да ви покажа какво съм донесъл аз? — попита Спайдър.

— Ти ли? Нали този каталог щеше да е само за жени? — учуди се Били.

— Нямаше да постъпя честно, ако бях накарал само вас… — отговори й Спайдър и извади иззад бюрото си един найлонов плик. — Така. Това е моят двуреден блейзър. Взел съм си и една бяла официална риза. Това е синият ми фланелен панталон. Никога не се обличам по-официално и тъй като не обичам да обикалям магазините, взех тези дрехи. Това е шлиферът ми, а този тъмносин пуловер, подарен ми от мама преди пет години, не свалям от гърба си. Взех два от любимите си тънки кашмирени пуловери, три ежедневни ризи и едни дънки. И очилата си за четене. Някоя от вас не си ли е взела очила за четене?

— Моите са в чантата ми — каза Били, а двете момичета се спогледаха учудени: „Какви очила за четене?“

— Завиждам ви за чантичките, скъпи дами.

— Ако не престанеш да ни наричаш „скъпи дами“, всяка от нас ще ти даде по двайсет и пет цента — каза Били и се засмя за пръв път от сутринта.

— Как да ви наричам, за да не обиждам никоя от вас?

— Жени — каза Били.

— Госпожици — предложи Саша.

— Момчета — каза Джиджи. — Наричай ни „момчета“, това е най-безопасно.

— Добре, момчета. Какво ни подсказва тази купчина на пода?

Джиджи хвърли пелерината си, блейзъра, колана и полото върху камарата дрехи и му отговори:

— Подсказва ми, че вие сте лишени от усет практични далтонисти, които си нямат понятие от аксесоари и ако случайно си сложат шалче, ще се удушат като Айседора Дънкан.

— Разбрах какво искаш да ми кажеш — усмихна й се Спайдър.

Джиджи беше напъхала своя пуловер със странен цвят в дънките си. На деколтето му беше закачила букетчето от изкуствени теменужки. Сребърната обеца стигаше почти до рамото й. Оранжевата й коса беше настръхнала като козината на подплашена котка.

„Джиджи прилича едновременно на арфистка, която се кани да излезе на концертния подиум, и на проститутка, която след малко ще тръгне по тротоара“ — помисли си Спайдър.

— Според мен купчината ни подсказва, че Били и аз мислим еднакво, само че тя го прави пет пъти по-бързо от мен. Но единствено аз съм си взела рокля. Ако ти изгори апартаментът, сигурно ще ти се наложи често да ходиш на ресторант. На никоя от вас ли не й мина това през ум? — попита Саша.

— Аз съм взела и една пола към костюма. Комбинирана с черната шифонена или с бяла копринена блузка, тя е равностойна на две рокли — отвърна Били.

— Аз пък си нося блейзъра — каза Спайдър — и бяла официална риза. Не взех вратовръзка, но винаги мога да си купя. Ако отидем на ресторант, няма да ви изложа, момчета.

— И аз — каза Джиджи, — ако си обуя кадифения панталон. А с каубойски ботуши човек може да отиде навсякъде.

— Трябваше да сложите в пликовете си по една рокля — настоя Саша. — И то секси рокля. Блузите ти не са кой знае колко секси, Били. Както и пуловерът на Джиджи.

— Саша е права — каза Спайдър — и в същото време не е права. Не е достатъчно да облечеш прилепнала по тялото рокля с голямо деколте, за да си секси. Секси трябва да бъде начинът, но който я носиш.

— О, Спайдър, не се опитвай да хвалиш нашите собствени стари дрехи — рече Били, която си спомни как той даваше наставления на жените какво да си купят и как да го носят.

— Просто си казах мнението, Били. Някой иска ли да добави нещо?

— Да — намеси се пак Били. — С изключение на Сашината рокля всичко, което сме донесли, представлява компоненти. Панталони, якета, пуловери, блузки и моята пола. Само Саша и Джиджи са помислили за обувки. Всички бихме могли да носим дрехите на Спайдър, ако бяха с дамска кройка. С изключение на Сашината рокля и на аксесоарите на Джиджи всички дрехи пред нас са от един тип. Права ли съм, Спайдър? Това ли искаше да ни докажеш?

— Ъхъ.

— Не мога да ви разбера — обади се Джиджи. — За дрехи, които могат да се носят и от мъже, и от жени, ли става дума?

— Мисля, че схванах идеята, но тя не ми харесва. Били, ти говориш за скучни и делнични дрехи — каза Саша. — Не обичам натруфените тоалети, но мразя и тъпите облекла.

— Не — възрази й Били, стана и закрачи около канапетата. Тя говореше бавно, защото подбираше думите си. — Друго имах предвид. Трябвала мислим за колекция, съставена от най-хубави компоненти, на които ще придадем уникалност… Това ще са, така да се каже, преосмислени, нови класически дрехи, които могат да се комбинират по десетки различни начини. Те ще образуват един модулен гардероб, подходящ за всички ситуации. Не бива да се продават по каталог тоалети за специални случаи… Тях жените предпочитат да си ги изберат сами. Разбира се, ще наемем и моделиери, но те ще създават многофункционални компоненти.

— И аз не бих могъл да го формулирам по-добре — обади се Спайдър.

— Благодаря ви, господин Елиът. Но най-лесното е да даваш оценки, след като работата е свършена.

— Класически дрехи ли? — попита Джиджи разочарована. — Аз не нося класически дрехи.

— Не е вярно, Джиджи! Носиш — намеси се Саша. — Само че подбираш по-странни цветове и комбинации. Освен това винаги се обличаш с прекалено широки или прекалено тесни дрехи, или с прекалено стари. Но и ти си донесла блейзър, панталони и пуловери като нас.

— Добре — засегна се Джиджи. „Класически дрехи, моля ви се!“ — А аксесоарите забравихте ли ги? — попита тя.

— Мисля, че тях клиентките сами ще си ги намират — каза Спайдър.

— Не съм съгласна. Ние трябва да им подсказваме как да ги носят — ядосано му отговори Джиджи. — Да вземем например черната жилетка на Саша. Тя би могла да изглежда по десетки различни начини, ако се използуват подходящи аксесоари. Предложим ли най-страхотната и изискана черна жилетка на света, без да покажем със снимки как би могла да бъде носена по различни начини, това ще означава, че не сме обслужили клиентите си както трябва.

— Трябва да предлагаме най-страхотната жилетка „Скръпълс 2“ в различни цветове — каза Били. — Много жени не обичат да носят черно. Необходими са ни още шест основни цвята​… Сиво, тъмносиньо, пясъчно…

— Пурпурно, сърцераздирателно виолетово, есенно-мъхесто-мъгливо-зелено, прекрасно синьо, нещо средно между цвета на лютичето и на небето призори, съвършено розово — не крещящо розово, но не и бебешко розово, един категоричен розов цвят, опушено бежово, което не е нито прекалено жълто, нито прекалено кафяво.

Джиджи млъкна, защото вдъхновението й се бе изчерпало.

— Момичета, почакайте — каза Спайдър. — Преди да се впуснем в подробностите, имаме ли единомислие по основната линия на „Скръпълс 2“? Спираме ли се на многофункционалните класически компоненти? В цялата история на издаването на каталози никой не е правил такова нещо.

— Един момент! Какво стана със старовремското ми бельо? — запротестира Джиджи.

— А аз обещах на Джесика, че ще има раздел за дребните жени, които не могат да си намерят дрехи — каза Били.

— Аз пък обещах на три от моите лели, че в каталога ще има раздел и за тях. Те все още са много красиви, обичат да се контят и са готови да хвърлят луди пари за дрехи. Но и трите тежат повече от деветдесет килограма — намеси се Саша. — Всяка.

— Всичко това ще го има — каза Спайдър. — Нали, Били? Но най-важното в „Скръпълс 2“ ще са дрехите компоненти, от каквито има нужда през цялата година. От тях ще спечелим и най-много пари.

— Четири пъти годишно ли ще излиза каталогът? — попита Саша, която вече мечтаеше как ще попълни колекцията си.

— Още не съм мислил за това — призна си Спайдър.

— Трябва да сме в крак с модата — настоя Саша.

— Саша е права — каза Били. — Необходимо е доста отрано да мислим за всеки следващ сезон.

— За техническата страна ти трябва човек, който разбира от каталози — реши Спайдър. — Ще назначим най-големия специалист по каталозите. Никой от нас не разбира от ценообразуване и от изпращане на стоки по пощата. Момчета, понятие си нямаме от каталози. Но без съмнение „Скръпълс 2“ ще има страхотен успех.

— Можем да намерим десет такива специалисти, Спайдър — увери го Били, — но освен теб никой друг не е способен да измисли експеримента със светкавичното събиране на дрехи при пожар. Ти май предварително си измислил линията на „Скръпълс 2“, не е ли така?

— Донякъде.

— Много си сладък, когато се правиш на скромен, Спайдър — каза Джиджи.

— Имах само една първоначална идея, Джиджи — призна си Спайдър.

Телефонът на бюрото му иззвъня. Спайдър се беше замислил за каталога, затова се стресна. После вдигна ядосан слушалката.

— Кой? А, разбира се, нека влезе… Ще дойде Джош Хилман — каза той на Били. — Носи документите, които трябва да подпишем днес. Имал нужда и от свидетели.

— Защо един от най-известните адвокати на Лос Анжелис е излязъл от кабинета си, за да ги донесе лично? — попита Били.

— Сигурно от любопитство. Страшно му се иска да разбере какво сме намислили.

— О, от години не сме се виждали Джош — извика Джиджи. — Той още ли е най-добрата партия за женитба в Бевърли Хилс?

— Такива са слуховете — отговори й Били и повдигна рамене.

Саша неусетно се измъкна през вратата на тоалетната.

Джиджи се втурна към Джош, прегърна го и го разцелува. Тя осъзна, че досега никога не е гледала на него като на мъж. „Сигурно съм била много малка и замаяна от мечтите си за младия Марлон Брандо, за да разбера, че ако един мъж е прехвърлил четирийсетте, това не означава, че той непременно трябва да е грозен“ — помисли си тя. Очите на Джош бяха с няколко нюанса по-сиви от прошарената му късо подстригана коса. Той все още беше строен, малко по-висок от Спайдър. Изпъкналите му скули, загадъчният му поглед, интелигентното му изражение и сардоничната усмивка го правеха много интересен мъж.

— Разпродажба на стари дрехи ли организирате? — попита Джош Били, когато видя купчината на пода.

— Всъщност това е нещо като състезание — оправда се тя. Още не му бе казала какво са замислили със Спайдър, а само го бе помолила да подготви договор за съдружничество.

— Джош, ти си първият човек, който вижда зараждането на „Скръпълс 2“ — заяви Спайдър.

— Нов магазин ли сте решили да откривате? В момента много се търсят скъпи тоалети.

— Нито магазин, нито скъпи тоалети — каза Спайдър с бащинска гордост. Той не забелязваше, че Били му прави знаци да не издава плановете им. — Ще създадем първия моден, истински моден каталог за дрехи, без които нито една жена не може да мине. Всяка жена носи, кажи-речи, през цялата година само двайсет процента от дрехите си.

— Къде си прочел тези статистически данни? — попита го Джош и недоверчиво повдигна едната си вежда.

— В „Правда“. Но която и жена да попиташ, Джош, ще ти отговори същото. И ние ще разтръбим този факт в нашата рекламна кампания. Каталогът ни ще има реклама, каквато друго подобно издание не е имало. Били ще се появява във всяко телевизионно шоу, което се гледа от жени. От „Добро утро, Америка“ до „Днес“. Ще се показва и по местните телевизии, както писателите правят турнета, за да представят новите си книги. Били ще показва как могат да се състезават нашите дрехи.

— Какво ще правя? — почти извика от учудване Били. „Защо, но дяволите, той си мисли, че ще се показвам по телевизията?“

— Естествено, докато ти обясняваш, три манекенки ще демонстрират дрехите. Забравих да спомена за тях. Тази идея ми хрумна, когато вчера си говорехме за новия ти самолет. Няма да имаш проблеми с пътуването, а всички телевизионни програми ще се надпреварват да те канят. Трябва да дадем голямо парти за пресата, каквото направихме при откриването на „Скръпълс“. И то още преди да излезе първата книжка на каталога. Едно парти тук, едно в Ню Йорк и едно в Чикаго или евентуално в Далас. Това ще решим съвместно с рекламните специалисти.

— С какви рекламни специалисти? — смая се Били.

— С онези, които ще наемем, разбира се — каза Спайдър, скочи на крака и закрачи възбудено из кабинета. — Към всяка дреха, която изпращаме, ще добавяме по две специални закачалки с марката на „Скръпълс 2“. Няма нищо по-досадно от това, да не ти стигат закачалките. Не е ли така, Джош? Сега ми хрумна, че и Джиджи трябва да разяснява по телевизията вижданията си за аксесоарите. Телевизионните продуценти много обичат този вид образователни предавания с демонстрации.

— Спайдър! — изквича Джиджи, но той не й обърна внимание, завладян от мисълта си.

— Ще поместим реклами във всички големи списания. Досега не съм виждал реклами за каталог. Освен това „Скръпълс 2“ ще е безплатен. Това ще привлече много хора — каза Спайдър.

— А няма ли самолети да изписват с пушек името на „Скръпълс 2“? — попита го Били. — Или да използуваме рекламен дирижабъл?

— Браво, Били! — каза той, така въодушевен, като че ли всеки момент щеше да запее. — Малко е бомбастично, но ми харесва. Винаги съм харесвал твоя начин на мислене. — Той й изпрати въздушна целувка и продължи: — Ще изпращаме на клиентките си фирмен сантиметър и схема на човешкото тяло, така че всяка да може да запише на нея мерките си. Така по-рядко ще ни връщат поръчките. Разбира се, ще приемаме всички рекламации без възражения…

— Но никоя фирма не прави това! — вбеси се Били.

— Тъкмо по тази причина ние трябва да го правим. Единственият начин да привлечеш клиентите е да им предоставиш възможността да връщат поръчките, които не са им харесали, без да ти дават никакво обяснение. Иначе само ще прелистват каталога и нищо няма да си поръчат. Отначало ще ни излезе доста скъпо, но ще спечелим доверието на купувачите. Ще разберем кои стоки се харчат и кои — не. След време ще компенсираме тези загуби. Съгласна ли си, Били?

— Съгласна съм — усмихна се тя. Спайдър най-сетне я бе убедил с ентусиазма си.

„Защо пък да не използуваме дирижабъл?! Най-добре ще е да го правим преди футболни мачове. Не, сигурно ще е много скъпо. А телевизионните реклами? Лестър Уейнсток е получил срещу старите си телевизионни сериали доста рекламно време. Той ще ми го продаде на ниска цена. Непременно трябва да рекламираме по телевизията!“ — каза си Били.

— След като издадем първата книжка, трябва да обявим едно голямо състезание — продължи Спайдър. — Клиентите ще ни изпращат свои снимки, на които ще се вижда как са комбинирали нашите компоненти. Победителката ще докараме тук със самолета на Били и вие, момчета, ще я разведете из магазините по Родео Драйв. Ще й подарим и по една от всички стоки в каталога. А всъщност защо победителките да не са повече? Например дванайсет? А Саша би могла…

— Какво би могла да направи Саша? — попита Саша, тъкмо влязла в кабинета.

Тя беше облякла червената рокля, която й носеше щастие, и си бе обула черните обувки с висок ток. Всички млъкнаха, докато тя прекосяваше кабинета с горда, но кръшна походка. С нея беше продала толкова гащички и сутиени, че ако се навържеха, щяха да стигнат до Луната.

Жарсената й рокличка се бе превърнала в най-изискания тоалет на света. Дългите й ръкави само подчертаваха дълбокото деколте, от което прекрасните й бели гърди надничаха любопитно.

„Не бях нрав — помисли си Спайдър. — Изобщо не бях прав. Впитата по тялото рокля с голямо деколте си е секси, а и Саша я носи точно както трябва. Жените никога няма да престанат да ме изненадват.“

„Наумила си е нещо — каза си Джиджи. — Заслужава да я тикнат в затвора заради Невско-Орловските й магии. Никога не ги е прилага толкова интензивно.“

— Саша, това е Джош Хилман — каза Били, която единствена бе запазила достатъчно присъствие на духа, за да се сети, че те двамата не се познават. — Джош, това е Саша Невски, съквартирантка на Джиджи и наша съзаклятничка в новото ни начинание.

— Приятно ми е — едновременно казаха Саша и Джош и си подадоха ръце. После пак в един глас си отговориха: — И на мен.

— Защо млъкнахте? Забравили ли сте баналностите, които се говорят в подобни случаи? — попита Саша Джош и му се усмихна чаровно. Джиджи никога не бе я виждала да се усмихва така.

— Ами… Ъъъ… Не съвсем… — запелтечи Джош.

„Той прилича на ударен с мокър парцал — си каза Били с добронамерена хапливост. — Моят закостенял адвокат се нуждае от леко раздрусване, както и всеки друг мъж, с изключение на Спайдър, който е истински живак.“

— Съквартирантката на Джиджи сте, значи? — попита Джош Саша.

Той се бе вторачил в нея, забравил, че в кабинета има и други хора.

— Две години и нещо живяхме с нея в един апартамент в Ню Йорк и тъй като съм много, много по-възрастна от Джиджи, бях нещо като нейна настойничка.

— Колко по-възрастна? — попита той, сякаш от отговора на този въпрос зависеше животът му.

— Имам чувството, че съм поне с десет години по-голяма от нея. Или дори с няколко десетилетия — въздъхна Саша и се помести по-близо до него.

„Защо направо не припадне? — злобно си помисли Джиджи. — Защо не припадне в прегръдките му? Как може да говори такива лъжи?!“

— Сега къде живеете? — трескаво я попита Джош.

— Намерихме едно апартаментче в Западен Холивуд… — отговори му Саша. Гласът й стана неочаквано интимен като нежно докосната за пръв път струна на цигулка.

— Джош — съжали го Джиджи, — защо не се отбиеш довечера у нас да пием по едно? Само ти още не си ни видял апартаментчето. Много се гордеем с него.

— Идеята ти е чудесна, Джиджи — отсече Спайдър. Това ухажване само му губеше времето. — Я да видим документите, Джош.

— Кои документи?

— Тези, които донесе за подпис.

— А, тези документи ли?… Ето ги. Слушай, Спайдър, те не са толкова спешни. Ще ви ги оставя, прегледайте ги с Били. Джиджи… Саша… Ако е удобно, наистина бих наминал довечера — каза Джош и излезе от кабинета.

— Но той не ни знае адреса — каза Джиджи.

— Сигурна съм, че ще го издири — засмя се Били. — А сега хайде да се захващаме за работа, мили дами… И вие, господине. Да се захващаме за работа, момчета.

 

 

— Остави на мира кофичката за лед и изчезвай — нетърпеливо заповяда Саша на Джиджи.

— Но той ще дойде чак след петнайсет минути — отговори й Джиджи.

— А ако подрани? И не искам отвратителната ти розова кола да се мярка в квартала.

— Тръгвам, тръгвам, но първо ми кажи защо не си с роклята, която ти носи щастие. Сега е най-подходящият случай…

— Вече не ми е необходима.

Джиджи огледа Саша, която си беше облякла една семпла черна копринена рокля с висока яка — най-скъпия си тоалет.

— С тази рокля ми приличаш на…

— На какво?

— Ами… Божичко! На порядъчна девойка. Саша, приемам, че си най-великата блудница на всички времена, но не бива да бъдеш толкова жестока — започна да я увещава Джиджи. — Знам, че мъжете трябва да страдат. Но защо си избрала за жертва този мил, добър човечец? Той не е направил нито една злина през живота си и не заслужава да му се преструваш на порядъчна девойка.

— Гледай си работата — отсече Саша.

— А начинът, по който си прибрала косата си, ужасно те състарява — злобно каза Джиджи и разръчка главните в камината.

— С колко?

— Изглеждаш… почти на трийсет и пет.

Доволна усмивка се разля по напрегнатото лице на Саша.

— Чудесно! А сега се разкарай, Айседоро, преди да съм те удушила с най-отвратителния от твоите шалове.

— Добре, добре. Но първо ми кажи… Иначе няма да си тръгна — каза Джиджи, отстъпвайки заднишком. — Кажи ми кой от двата израза: „Един от най-добрите адвокати“ или „Най-добрата партия за женитба“, те накара да се преоблечеш с роклята, която ти носела щастие?

— Честно казано, не си спомням. Постъпих инстинктивно. Името Джош Хилман ми прозвуча интригуващо. Моля те, тръгвай вече.

— Саша, това е невъзможно! Ти да не би да си… изнервена?

Джиджи отиде до приятелката си и я загледа изпитателно.

— Саша Невски изобщо не знае какво значи да се чувствува изнервена — каза Саша заплашително. — Но ако не си тръгнеш до пет секунди, теб ще те изнервя.

 

 

— Цепениците се свършиха — каза Джош на Саша. Двамата седяха пред камината. — Как е възможно това? Когато дойдох, бяха толкова много.

— Колко стана часът?

— Почти… десет. Как лети времето!

— Възможно ли е цяла вечер да сме си говорили само за рода на Хилманови?

— И за Орлови-Невски.

— Твоите роднини много приличат на моите, само че не танцуват. Това е толкова странно, чувствувам се съвсем объркана — унесено каза Саша.

— Но изтървахме вечерята — притесни се Джош. — Бях направил резервация в „Шардоне“ за осем и трийсет.

— За трима души ли?

— За двама. Бях си наумил да те отвлека по някакъв начин. Трябва да хапнем нещо. Ще се обадя на Робер, че тръгваме.

— Ще ме сметнеш ли за луда, ако ти кажа, че искам да идем на закусвалня?

Джош изгледа потресен тази невероятна жена. Толкова му се ядеше сандвич с ръжен хляб и пастърма! Никога през живота си той не бе занимавал така дълго някого със собствената си персона и не бе намирал такъв внимателен слушател. Само еврейска храна подхождаше за възторженото му настроение.

— Ще те заведа в „Арт“ в Сън Вали. Това е най-добрата закусвалня в Лос Анжелис — обеща й той. — Кажи „довиждане“ на Марсел.

 

 

В „Арт“ никой не се учуди при влизането на елегантно облечената двойка. В заведението идваха всякакви хора: от издокарани абитуриенти до шестмесечни бебета, от сериозни охранени чичковци до филмови звезди, на които са им омръзнали известните ресторанти. Самият Арт лично наблюдаваше добре ли се обслужват клиентите на прочутото му заведение, издържано в успокояващи бежови тонове. По стените имаше огромни фотоси на сандвичите, които се предлагаха тук. В просторните сепарета беше сравнително по-спокойно и по-уютно, отколкото в другите холивудски закусвални.

Саша и Джош бяха настанени в едно полукръгло сепаре в ъгъла и получиха менюто, което предлагаше осемнайсет ордьовъра, четирийсет и четири вида сандвичи, осем супи, шест вида хамбургери, трийсет и осем различни топли и студени плата, тринайсет салати, осемнайсет гарнитури, картофи, приготвени по осем начина, и осемнайсет десерта.

— О! — смая се Саша. — Изборът е страхотен!

— Искаш ли аз да направя поръчката?

— Да, моля те. Не знам откъде да започна.

— Колко си гладна?

— Не знам точно, но би трябвало да умирам от глад. От сутринта нищо не съм хапвала… Толкова се увлякохме в разговорите за каталога.

Джош прегледа менюто.

— Искаш ли пушена риба? — попита той Саша и когато тя му кимна, вдигна поглед към сервитьорката. — Първо ни донесете няколко ордьовъра: есетра, бяла риба и какво друго?… Херинга със сметанов сос… Хъм… После бих изял един сандвич е пастърма, а за теб, Саша? И ти ли ще искаш сандвич е пастърма? Значи два сандвича. И може би пушени гърди със сос върху франзела. И специалитета на Арт: троен сандвич с леко препечено телешко филе и швейцарско сирене. За начало толкова. И картофени питки с много ябълков сос и сметана. Може да ни донесете и няколко празни чинии, за да опитваме и двамата от всичко. Какво ще пием? Избери, Саша! Газирана вода, бяло вино, бира, шампанско? Шампанското е „Рокар“. Сигурно е калифорнийско. Така. Бутилка „Рокар“, ако обичате, и една кана вода.

Докато чакаха ордьоврите си, Джош и Саша замислени отпиваха от шампанското. Гладът беше добро оправдание за внезапното им умълчаване. Саша се проклинаше наум, загдето бе предложила да отидат на закусвалня: колкото и гладна да е една жена, тя винаги трябва да помни, че най-опасни за фигурата й са закусвалните. Но Джош беше толкова прекрасен, че тя забрави всичко друго, освен очите му. Толкова й се прииска да го целуне още сега по ъгълчетата на очите, там, където се появяваха бръчици, щом той се засмееше… Никога през нейния живот не й се беше случвало такова нещо. И надали щеше да й се случи. Ненадейно тя осъзна с учудване, че кариерата й е приключена. На дългогодишното изтезаване на мъже бе сложен край от един зрял господин, за когото тя вече беше готова да умре, ако се наложи.

„У Саша има някаква вътрешна светлина“ — помисли си Джош, като се стараеше да не зяпа непрекъснато дамата си. В ярко осветената закусвалня Саша му изглеждаше още по-красива, отколкото на трепкащата светлина на камината. Тази сутрин, когато я видя за пръв път, тя му се стори дива и проклета. Тогава той дори не подозираше, че тя е самото съвършенство. „Нищо чудно няма в това, че Били й е поверила Джиджи — помисли си Джош. — Саша е толкова скромна, толкова прекрасно сдържана, в нея има нещо загадъчно. Малко жени в нашето объркано време имат качествата й. В нея се съчетават една естествена грациозност е откровеност, тя притежава рядката, успокояваща способност да изслушва събеседника си. О, Господи, тази горна устна! Тази сочна изваяна горна устна… Никой мъж не може да й устои…“

— Заповядайте — каза келнерката и започна да нарежда на масата четири големи блюда с пушена риба, ръжен хляб, купа с нарязани домати, лук и лимон и една овална чиния с туршия.

— Сипи си — каза Джош и подаде на Саша вилицата за сервиране.

Тя сложи в празната си чиния резен пушена есетра, добави от пушената сьомга и от бялата риба и си взе парче лимон. Докато Джош си сервираше, отхапа залък от филията ръжен хляб. После взе парченце от бялата риба, сдъвка го решително и го поля с глътка шампанско. С усилие на волята Джош можа да глътне парченце пушена сьомга.

— Чудно нещо, когато човек прегладнее… му се отяжда… — измънка Саша.

— Така е… Мисля, че прекалих с поръчките.

— Това е страшно много ядене.

— Заведението е известно е големите си порции…

— Не че бялата риба не е великолепна…

— Опитай сьомгата — предложи й Джош.

— Не мога. Искам да ми остане място за сандвича.

— Малко херинга?

— Не, благодаря.

— Била ли си омъжена някога? — Гласът му беше спокоен.

— Не, благодаря.

— Попитах те дали някога си била омъжена.

— О, не.

— Защо?

— Досега не съм срещала подходящ мъж. Само момчета, незрели момчета. Поне така ги възприемах.

— Защо?

— Не знам — каза Саша с недоумение в гласа. — Предполагам, че са били твърде млади за мен. Но ти си бил женен. Защо си се развел?

— Не обичах жена си.

— Това достатъчна причина ли е?

— Аз… Влюбих се в друга.

— Коя? — попита Саша и усети, че стомахът й се свива от ревност.

— Валънтайн, преди да се омъжи за Спайдър — каза Джош.

— Извинявай.

— Вече не страдам. Не съм го казвал на никого, освен на теб.

— Не ви ли харесва рибата, господин Хилман? — попита разтревожена келнерката.

— Просто се оказа, че не сме били толкова гладни, колкото си мислехме.

— Да ви нося ли сандвичите?

— О, да. Донесете ги. Може те да ни вдъхновят.

Келнерката разчисти масата и отиде в кухнята. По пътя се спря и си размени няколко думи с Арт. След малко се върна с голям поднос, на който имаше четири плата със сандвичи и чиния с картофени питки. Всеки сандвич беше висок дванайсет сантиметра и представляваше същинска кула от специален ръжен хляб, тънки резенчета месо, туршия и лук.

— Господи! — каза Саша смаяна. — Не съм виждала такова чудо в Ню Йорк!

— Трябва да разделиш сандвичите на две, иначе не можеш да ги налапаш. Дай да ти покажа как.

— Може ли… да започна с ябълковия сос?

— Без питки?

Тя кимна. Беше се вторачила в ръцете му, които повдигнаха сосиерата с ябълковия сос и я сложиха пред нея. Саша гребна с лъжица от соса. „Бебетата ядат ябълков сос — помисли си тя. — Малките бебенца с недоразвити стомахчета изяждат тонове от този сос. Защо да не мога и аз?“

— Саша, яж си соса — изкомандува я Джош и тя сложи лъжицата в устата си. Успя да погълне цели четири лъжици, като отпиваше от шампанското.

— На дъното на чинийката има картинка — насърчително й каза Джош, докато я гледаше как яде.

— Сигурно имаш деца.

— Да. Три. Много добри деца са.

Саша отново усети, че я пронизва ревност. „Той сигурно поддържа връзки с майката на децата си — помисли си Саша. — По-добре щеше да е, ако не бях му задавала този въпрос.“ Тя остави лъжицата на масата. Повече не й се ядеше. Погледна сандвича му с пастърма и сърцето й трепна. Той не го бе докоснал.

— Джош, хапни нещо.

— Не съм гладен… Освен ако… наистина ли няма да ядеш този ябълков сос?

— Предоставям ти го целия.

Той хапна малко от него и остави лъжицата си. Пресегна се и хвана ръцете на Саша.

— Не мога да ям. Случаят е безнадежден. Аз те обичам.

— И аз — тихо му отговори Саша.

— Какво ти е? Не можеш да ядеш или ме обичаш?

— И двете — прошепна тя.

— Ще се омъжиш ли за мен?

— Разбира се.

— Погледни ме! — помоли я той, но Саша не посмя да срещне погледа му.

— Хайде да се махаме оттук — каза Джош и спря минаващата край тях келнерка. — Нямам време да чакам сметката. — Той остави пет двайсетдоларови банкноти на масата. — Мисля, че ще стигнат. Благодаря ви за обслужването.

— Не искате ли да увия храната за вкъщи?

— Няма нужда. — Той издърпа Саша от сепарето и двамата тръгнаха към изхода, хванати за ръце.

— Не ядоха, дори не поискаха да им увия храната за вкъщи — докладва келнерката на Арт.

— Нали ти казах, Ърма, още от самото начало забелязах: любов. Влюбени хора нямат работа в закусвалня. Но те ще се върнат. Рано или късно пак ще огладнеят.

 

 

— Престани! — промърмори Джиджи. — Махни се! Чудесен сън сънувам.

— Така или иначе, скоро ще зазвъни будилникът. От пет минути едва се сдържам да не те събудя.

— Саша, ти си ужасна! — каза Джиджи и отвори очи. — Първо ме подгонваш от собствената ми къща, а после нахлуваш в спалнята ми още по тъмно, за да ми се фукаш с най-новото си завоевание. — Тя пак затвори очи.

— Ние ще се оженим.

— Естествено…

— Чу ли? Джош и аз ще се…

— Не можеш да се омъжваш за човек, с когото си се запознала едва вчера — сънено каза Джиджи, равнодушна към новия вид мъчение за мъже, изобретен от Саша.

— Това къде го пише?

Джиджи широко отвори очи, седна на кревата и се вторачи безмълвно в Саша, която още беше с черната си рокля, но с разпусната коса и без грим. Изглеждаше толкова щастлива, че Джиджи чак се просълзи.

— Саша! — Тя прегърна приятелката си и я зацелува по бузите. — Господи! Това е чудесно… Просто нямам думи… Кога, кога ще се жените?

— Е, не веднага. За организирането на една голяма сватба се иска време.

— Но… но… — Джиджи млъкна. Беше съвсем объркана и не знаеше какво още да попита.

— Някой ден и ги ще срещнеш мъжа на своите мечти, Джиджи, мъжа, когото не ще можеш да измъчваш — каза Саша.

В гласа й се долавяше съчувствие.

— Благодаря за ценния съвет, Саша. Вдъхваш ми надежда. А Джош иска ли да вдигате голяма сватба?

— Джош иска това, което искам аз — каза Саша с оправдана самоувереност.

— Ще си ушиеш ли булчинска рокля?

— Разбира се! Ще е с дълъг шлейф и с прекрасен дълъг воал. Усещам за какво намекваш, Джиджи. Знаеш ли защо шестте сестри Орлови никога не се карат? Те просто не смеят да го правят. Ти надали си чувала, но Орлови знаят една страшна клетва. Ако тя те стигне, свършено е с теб.

— Имам чувството, че по-скоро е свършено с великата блудница.

— Джиджи, предупреждавам те…

— Изобщо не можеш да ме уплашиш. Двете ми прабаби по бащина линия, Джована и Грациела, са родом от Флоренция. Аз съм потомка на тези две достопочтени стари дами, живели в град, където преди стотици години също са се случвали доста страховити неща. А не забравяй, че и майка ми е циганка. Когато си поискам, мога да сложа и шестте сестри Орлови в малкото си джобче… Не е ли по-добре да забравим миналото? Джош е късметлия. Познавам го доста по-отдавна от теб. По-добър мъж от него няма да намериш. О, Саша, толкова се радвам! Ти го заслужаваш. Честито!

— Не честити на булката, честити на младоженеца — каза Саша и се тръшна на леглото на Джиджи. Тя очевидно преливаше от радост. — По-добре кажи на булката, че си сигурна колко щастлива ще бъде тя.

— Сигурна съм, че ще бъдеш много щастлива, скъпа Саша. Той знае ли на колко години си?

— Всъщност не стана дума за това. И аз не го знам той на колко е. Има ли някакво значение?

— В такъв случай кажи му след сватбата — предложи й Джиджи.

— Чудесно хрумване! Не си била чак толкова загубена. И ти ще се оправиш в живота!