Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Скрупули (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Scruples Two, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 5 гласа)

Информация

Корекция
analda (2016)

Издание:

Джудит Кранц. Любов и омраза в Бевърли Хилс

Превод: Яна Михайлова, Борис Мисирков

Редактор: Емилия Л. Масларова

Художник: Веселин Цаков

Технически редактор: Веселин Сеизов

Коректор: Людмила Стефанова

Американска, I издание

Издателство: „Хемус“ ООД

ISBN: 954-428-027-8

История

  1. — Добавяне (отделяне от текст 37328, където беше неправилно поставен като „Част 2“)

11

Кълцан дроб. Доли Мун стоеше пред затворения хладилник в кухнята и си мислеше дълбоко и прочувствено за кълцания дроб. Тя никога не би и помислила да си гребне от голямата купа с кълцан дроб, която се намираше на втората полица на хладилника, защото деликатесът беше приготвен за довечера, когато двамата с Лестър щяха да посрещат гости след постите по случай традиционния еврейски празник Йом кипур, Деня на изкуплението. Лестър и родителите му бяха в тяхната синагога. Молеха се, слушаха словото на равина. Всички те не бяха слагали залък в уста от предната вечер. „Как изобщо мога да си мисля за кълцания дроб?! — запита се Доли. — Как може да съм толкова порочна, че да не ми излиза от ума вкусът на кълцания дроб, който приготвих тази сутрин?“

По рецепта от любимата й готварска книга „Празнични ястия за правоверни евреи“ тя бе изпържила кило и половина черен дроб в пилешка мазнина много внимателно, за да не стане прекалено твърд, после бе изпържила девет ситно нарязани глави лук също в пилешка мазнина, докато лукът не стана златист. Изсипа дроба, лука, дузина твърдо сварени яйца и много пилешка мазнина в голяма дървена купа и започна да ги кълца, докато сместа не придоби необходимата консистенция: тя не биваше да е нито смляна, нито едро нарязана.

В ъгълчетата на големите сини очи на Доли се появиха сълзи. Те замъглиха обичайното й учудено-щастливо изражение. Беше се умилила при мисълта колко е съзнателна — дори не бе опитала кълцания дроб, за да провери добре ли е на сол. Възложи това на готвача си, защото знаеше какво би станало, ако хапнеше от голямата купа. „Щях да изплюскам половината дроб за нула време — помисли си тъжно Доли. — За нула време.“

Беше облечена с пеньоар от виолетов атлаз, гарниран със старинни дантели. Русата й коса беше навита на ролки, тя не бе сложила никакъв грим върху тъжното си, но въпреки това розово лице. Ъгълчетата на световноизвестната й голяма уста бяха извити надолу. Дори прекалено едрите й гърди и прекалено големият й задник, без които тя нямаше да е Доли Мун, най-прочутата и най-обичаната комедийна актриса, сякаш изразяваха тъга. Зад гърба й из голямата кухня шетаха неколцина души, които не забелязваха безмълвното й страдание. Те бяха тук, защото вечерята щеше да е празнична. Трябваше да се сготвят телешки гърди, да се напълнят пилетата за печене, трябваше да се направят десетки гарнитури, да се опекат сложни кейкове и сладкиши. Доли и Лестър бяха поканили много свои приятели, за да отпразнуват с тях края на постите. Щеше да дойде и цялото семейство на Лестър.

„Десет дни“ — каза си Доли, докато си представяше прекрасната купа с прекрасен кълцан дроб, поръсен с магданоз, — цели десет дни от започването на Рош хашана, еврейската Нова година, свекър ми и свекърва ми правят морална равносметка всеки на своя живот, молят, се за опрощаване на греховете и прощават на всички, които са им причинили зло.

Надяваше се, че свекърва й не я включва в последната категория. Как би могла, след като миналата година Доли роди близнаци. Истински Уейнстоковци. Лестър младши и Хенри. Знаеше, че когато се омъжи, семейство Уейнсток прие с обяснима сдържаност нея и новородената Уенди Вилхелмина Мун, кръщелницата на Били. Те не бяха си мечтали за снаха като Доли. Представата им за снаха беше доста по-различна. За тях нямаше значение, че тя току-що е спечелила „Оскар“, никак не ги радваше и че младоженката на сина им кърми дете на ездач от родео, за когото дори не е била омъжена.

Въпреки това сега, през септември 1981 година, тригодишната Уенди беше тяхната любимка, а малките Лестър и Хенри — техните принцове. Доли беше сигурна, че я обичат и се гордеят с нея. Последният й филм, в който тя игра с Дъстин Хофман, беше най-успешната комедия на годината. Свекър й и свекърва й лично допринесоха за продажбата на поне дванайсет билета, защото го гледаха шест пъти в киното в Уестуд. Редиха се на опашка, защото искаха да гледат филма с публика и да чуват смеха й със собствените си уши. Бащата и майката на Лестър наистина обичаха снаха си. Но Доли си помисли, че не това е причината тя да стои пред хладилника и да се бори с изкушението да открехне вратата му и да гребне само с върха на вилицата съвсем мъничко от този кълцан дроб.

„Твърде вероятно е готвачът да не го е посолил както трябва — каза си Доли. — Никой няма да ми се разсърди, но ако те се върнат от храма радостни, пречистили душите си от греховете и изгладнели, ако изпият по чаша портокалов или доматен сок, за да долеят попресъхналите си от двайсет и четири часовото постене акумулатори, ако се нахвърлят на кълцания дроб и се окаже, че той е безсолен, сигурно ще бъдат ужасно разочаровани.“

— Доли, закъсняваш!

Досадният самоуверен глас принадлежеше на младата жена, която току-що бе нахълтала в кухнята.

— Остави ме на мира само за малко — каза умоляващо Доли на рекламната си агентка Джейни Дейвис, кльощава брюнетка, способна да излапа няколко пържоли и да изгори поетите калории в половинчасов телефонен разговор. И нищо чудно. Всички жени в рекламния бизнес бяха агресивни и слаби. Това сигурно беше задължително професионално качество.

— Но, Доли, децата вече се събудиха. Знаеш, че близнаците се изтрайват само през първия час, след като станат от сън.

— Не е вярно, изтрайват се цял ден — изсумтя Доли.

— Знаеш какво искам да кажа — настоя Джейни неотстъпчиво. — Само през първия час!

Доли се замисли. Отвън на полянката я чакаше фотограф от женско списание, който заедно с двама помощници щеше да я снима с трите й деца за корицата на мартенската книжка на списанието. Той вече беше направил снимките към статията за живота на Доли Мун, която съчетаваше по един чудесен начин брака, кариерата и майчинството си. Трима рекламни агенти от студията на Арви, за когото Доли се снимаше в нов филм с Робърт де Ниро, също бяха там, разговаряха с фотографите и се надяваха, че ще могат да им бъдат полезни с нещо. На горния етаж я чакаха гримьор и фризьор. На специална закачалка в гардероба й висеше роклята, ушита за нея от Ноулън Милър. Една прекрасна рокля, която много отиваше на най-сексапилната кърмачка на света. Ноулън лично й я бе донесъл преди един час, тъй като в последния момент се бе наложило да я отпусне малко в талията.

— Май трябва да започнеш да ядеш само сутрин, обед и вечер, Доли — я предупреди той.

Тя погледна добродушното му лице и обеща. Да, обеща му да не яде. „Да, Ноулън, да, приятелю. На теб, който си ми казвал, че съм красива почти колкото Джеки Смит, обещах да ям само сутрин, обед и вечер. И ако те излъжа, следващия път, когато дойда на проба при теб, ти ще познаеш.“

Но работата беше там, че тя не се страхуваше достатъчно от Ноулън. Знаеше, че той ще я направи красива, дори ако тя опита от кълцания дроб. Ноулън не й се разсърди, въпреки че бе наддала в талията с близо два сантиметра. А само тънката й талия и носленцето й бяха със скромни размери. „Господ би трябвало да направи така, че дебелеенето да започва от върха на носа — помисли си тъжно Доли. — Един надебелял нос би бил истински стимул да започна да ям само риба тон и ерзац сирене от соя.“

Липсваше й стимул. Доли си го призна начумерена. Лестър много обичаше да си хапва. Когато се запознаха, ядоха приготвен от нея щрудел. Докато се сваляха, ходеха по китайски ресторанти. За пръв път спаха заедно, когато тя беше бременна в осмия месец. Можеше ли той да не я харесва закръглена?

При мисълта за Лестър се почувствува по-добре. Не че интересът й към кълцания дроб намаля, но тя се поободри. След сватбата им Лестър престана да се занимава с рекламна дейност и започна работа при баща си. Малко по-късно реши, че ще е още по-изгодно да издири и да закупи колкото може повече популярни преди години черно-бели телевизионни сериали. Изтегли заем от банката и започна самостоятелен бизнес, на който всички предричаха голямо бъдеще.

Така или иначе, имаха повече пари, отколкото им бяха необходими. Доли не можа да повярва колко голям хонорар е успял да й осигури нейният импресарио, стриктно спазвайки нарежданията й, когато неотдавна тя подписа договор за три филма със студията на Арви. Струваше й се направо смешно, че ще получи толкова много пари за кикотенето си, въпреки че кинокритиците се възторгваха от нейното актьорско майсторство. Но си беше факт. Както беше факт и това, че сега тя трепереше като наркоманка от желание да си намаже съвсем малко от кълцания черен дроб върху тънка филийка ръжен хляб.

Стимул ли? Ако Били беше тук, щеше да й изнесе цяла лекция за точния брой ужасни калории, които се съдържат в сто грама кълцан дроб. Това наистина би стреснало Доли. Ала Били не се беше връщала в Съединените щати от една година. От време на време драсваше по няколко реда или се обаждаше по телефона, но… от около шест месеца съвсем се загуби. Това не притесняваше кой знае колко Доли, тъй като от многобройните им разговори бе разбрала, че Били е много щастлива в Париж. „Сигурно има нещо особено в този град — реши, — защото напоследък гласът на Били се промени. Изненадващо спокоен е за Били, която цял живот е напрегната. Спокойствието й е генетично чуждо. Сигурно е преживяла нещо на младини в Бостън или причината е в това, че до двайсетата си година е била дебела. О, Били, къде си, когато най ми трябваш?“

— Доли, близнаците са облечени. Качи се горе да те гримират и да те срешат. Фотографът чака, всичко е готово, бавачката каза, че децата щели да се държат като ангелчета поне един час. Доли — извика Джейни Дейвис заплашително, — вече е два и петнайсет.

— Хвани ме за ръка, Джейни — каза Доли и затвори очи, за да не гледа хладилника, в който се намираше обектът на страстното й желание, — хвани ме за ръка и ме изведи от тази кухня. Дърпай ме с всичка сила, ако се наложи. Щом се кача горе, ще се съвзема.

 

 

Спайдър Елиът вдигна очи от писмото, което му бе коствало такива усилия, и си поръча още една бутилка сейбру, местната бира, която беше открил в едно уютно кръчме във Виктория на остров Мае, кръстовището на Сейшелските острови. Те представляваха архипелаг, разпръснат в Индийския океан на около хиляда морски мили от източния бряг на Африка. Предния ден Спайдър и двучленният му екипаж бяха хвърлили котва в пристанището на Виктория и възнамеряваха да прекарат няколко дена на брега, докато напълнят хладилниците на яхтата с великолепните тукашни храни.

Въпреки че Виктория се намираше насред океана, на няколко градуса южно от екватора, писмата, пуснати в тукашната поща, стигаха до адресата си, защото градът се бе превърнал в международен туристически център. Мае беше еднакво отдалечен както от Лос Анжелис, така и от Ню Йорк, намираше се на отвъдната страна на глобуса. Това беше райско кътче с непокътната красота, птичи резервати и най-приказните места за подводен риболов на света.

Хората по съседните маси говореха на английски, френски и други европейски езици.

Когато сложи в края на писмото датата — октомври 1981, — Спайдър осъзна, че се е минала почти година и половина от смъртта на Валънтайн. Беше се приучил да не забелязва хода на времето. Дните, седмиците, дори месеците се нижеха неусетно. Беше оставил зад гърба си толкова хиляди мили, че оттук неговото минало му приличаше на чужда страна, бъдещето не го интересуваше, съществуваше само днешният ден, който изтичаше минута по минута.

Той не се бе свързвал с никого, това бе първото писмо, което щеше да изпрати, откак отплава от Лос Анжелис. Предната вечер отиде в казиното в хотел „Бо Валон Бей“. Беше му интересно как ли ще се почувствува, когато отново се озове сред много хора. Купи си малко рупии, поигра на рулетка, загуби рупиите и усети, че тълпата го дразни, че в нея му е неуютно. Тъкмо се канеше да си тръгва, когато срещна група туристи от пътническия кораб, който бе хвърлил котва в пристанището. Една жена, която той смътно си спомняше, го спря, поздрави го учудена и му каза името си. Спайдър се сети, че е една от не особено богатите клиентки на „Скръпълс“, която идваше в магазина само преди Коледа. От нея научи, че всички магазини „Скръпълс“ от Мюнхен до Хонконг вече не съществуват.

Тази нощ Спайдър не мигна. Чудеше се какво ли означава тази ликвидация. Най-сетне реши да не си блъска повече главата, но изведнъж го обзе една натрапчива идея, от която не можа да се отърве. Стигна до извода, че е най-добре да пише на Били, за да пропъди тази идея от съзнанието си и да продължи да живее в почти обезболяващия унес, който му даваха морето, небето и слънцето.

Скъпа Били,

Адресирам това писмо до Джош Хилман, понеже нямам представа къде се намираш, но знам, че той ще ти го прати. Не можеш да си въобразиш къде съм, въпреки че лесно би могла да откриеш това място на картата. То се доближава до класическата представа за райски остров, а през последната година аз станах голям специалист по райските кътчета. Повярвай ми, повечето от тях са прехвалени.

Както и да е, вчера слязох на брега за пръв път след много седмици, прекарани в океана, и срещнах една позната, която ми каза, че всички магазини „Скръпълс“, включително нюйоркският и чикагският, са закрити. За пръв път, откакто напуснах Лос Анжелос, срещнах човек от Бевърли Хилс.

През цялото време се опитвах да отбягвам хората. Естествено предполагах, че продължаваш да отваряш нови и нови магазини. Часове наред се мъчих да си обясня защо, по дяволите, си ликвидирала всички магазини, след като те процъфтяваха. Хрумна ми една странна мисъл, която ми се стори единственият правилен отговор. Вероятно това е пълна глупост, вероятно аз просто фантазирам, но за всеки случай реших да ти напиша и да ти кажа, че ако изпитваш каквото и да било чувство за вина заради пожара в „Скръпълс“, трябва да си го избиеш от главата. Не сме обсъждали с теб пожара, всъщност изобщо не успяхме да си поговорим, но аз бях длъжен още тогава да ти кажа, че съм убеден в едно:

Валънтайн сама е причинила пожара от невнимание. Още когато се запознах с нея в Ню Йорк, тя имаше навика от време на време да пуши френски цигари, защото ароматът на „Житан“ й напомнял за Париж. Отначало си мислех, че ги запалва само като кандило, но след това осъзнах, че е невъзможно цигарата да гори, ако не си дръпваш от нея.

Тя пушеше само след напрегната работа, когато се чувствуваше леко уморена или я налегнеше носталгията.

Понякога, когато не можеше да заспи, отиваше в ателието си и работеше дори ако аз си бях вкъщи. Не можах да я отуча от този навик.

Тя твърдеше, че било по-добре да се залови за някаква работа, отколкото да се мотае безцелно из апартамента. Сигурно онази нощ е отишла в „Скръпълс“ и след като си е свършила работата, е запалила цигара и е заспала. Друго обяснение за пожара не може да има.

Не бива да си мислиш, че се е претоварила с работата над костюмите за „Легенда“. Ако не беше това, щеше да си измисли нещо друго. Винаги имаше какво да върши. Обичаше да работи нощем, за да не я смущава никой.

Били, аз най-добре знам какво означаваше „Скръпълс“ за теб. Надявам се, че това писмо ще ти прозвучи налудничаво, както и че моето хрумване е също толкова налудничаво. Надявам се, че просто си се изморила да обикаляш магазините си и затова си се заловила с нещо друго… но ми се струва невероятно, тъй като добре те познавам.

Както и да е, ако съм ти написал глупости, не им обръщай внимание и си обясни всичко със силното слънце. Но ако случайно изляза прав, тогава, за Бога, разбери, че нямаш никаква вина за пожара. Трудно ми е да повярвам, че Бевърли Хилс не съществува. Прекарвам по-голямата част от времето в океана. Човек винаги трябва да е нащрек, за да не бъде погълнат от него. Аз и моят екипаж наистина водим непрестанна борба за оцеляване.

Това ни помага да не се отпускаме. Може би някой ден ще хвърля котва някъде и ще основа ваканционен клуб за деца на безопасна възраст преди започването на пубертета.

Където и да те намери това писмо, надявам се, че си добре и че преуспяваш. Аз съм много добре и съм толкова близо до щастието, колкото може да се очаква от човек в моето състояние…

Но поне не съм онзи Спайдър, който отплава от Лос Анжелис. А това е чудесно. Целуни Джиджи и Доли и поздрави Джош, когато ги видиш. Някой ден ще се върна, но още не знам кога. Прегръщам те, където и да се намираш, Били. Много щях да се зарадвам, ако снощи бях срещнал теб, а не онази дама.

Спайдър

— Бихте ли ми донесли още едно питие? — помоли Спайдър келнера и пъхна писмото в илика с чувство на облекчение. Погледна плика. Не можеше да повярва, че си е наложил да сподели в писмо мислите, от които се бе опитал да избяга, изминавайки хиляди мили. — Но нека този път бъде нещо по-силно от бира.

 

 

— Ако изобщо някога реша да се омъжа — тържествено заяви Джиджи на Саша, когато влезе в апартамента с превързана с канап продълговата картонена кутия в ръцете, — заклевам се във всичко свято, че само ще се разпиша в кметството. За нищо на света не бих вдигала голяма сватба.

— Какво се е случило? — кротко я попита Саша и продължи да маже с лак ноктите на краката си.

Щяха да прекарат вечерта сами. Те свято спазваха принципа „В понеделник не бутаме“. Трябваше да си починат, защото ги чакаше тежка, наситена със срещи с мъже седмица. Освен това Джиджи щеше да даде на Саша поредния урок по готварство. Беше късен следобед в края на октомври 1981 година. Докато се прибираше, без да бърза, от автобусната спирка, Саша усети, че във въздуха нещо се е променило в сравнение с предния ден. Беше си отишло циганското лято, долавяше се наближаването на Деня на благодарността.

— Днес двете е Емили Гейтръм проведохме съвещание във връзка с една предстояща голяма сватба. Жалко, че нямаше начин да видиш тоя цирк. Майката на булката е от ония луди жени, които си представят пищната сватба на своята дъщеря с най-големи подробности още когато горкото момиченце е на две годинки. Бащата е магнат, побъркан на тема отчетност. Той е готов да похарчи сума пари, стига да е сигурен, че ще си личи за какво е отишъл всеки цент. Мамчето и таткото не си говорят, откакто са се развели преди три години.

Джиджи съблече сакото на костюма си със строга кройка. Началничката й Емили Гейтръм я задължаваше да идва на работа в „Царството на изобилието“ официално облечена. Свали ципа на правата си пола, разкопча семплата си бяла копринена блузка и изу черните кожени обувки без ток.

— На всичко отгоре — продължи Джиджи — веднага след развода таткото се оженил за младата си секретарка. Само тя не участвува в днешното театро по обясними причини. Затова пък присъствуваше майката на младоженеца. Ужасно мнителна, високомерна грандама, издънка на последното семейство в Америка, в което никога не е имало разводи. Ноздрите й потрепваха и тя едва прикриваше отвращението си. Всички разбрахме, че според нея това клето момиче изобщо не е подходяща партия за единствения й син. Естествено, бъдещата младоженка беше изкрейзила. Разкъсваше се между ужасните си родители и свекърва си. Представяш ли си какво е да се бориш с трима такива врагове? Чак накрая се сетиха да попитат момичето как то си представя своята сватба, макар че неговото мнение би трябвало да е най-важното.

— Не вземай нещата толкова присърце — каза Саша, без изобщо да се развълнува от добре познатите й служебни терзания на Джиджи. — Когато постъпи на работа в „Царството на изобилието“, единственото нещо, което мадам ти позволяваше да правиш, беше да вдигаш телефоните, да питаш кой се обажда и да подаваш след това слушалката на някоя от помощничките й. Помня как непрекъснато се оплакваше. Малко по малко госпожа Гейтръм разбра, че си истинско съкровище. Научи те как се ръководи кухня, как да се оправяш с помощник-готвачите, научи те как се съставя меню, как се сключват договори, как се вземат комисиони, обясни ти, че във всяко стръкче магданоз има скрита печалба, за която клиентът изобщо не подозира, както и във всяка дадена под наем лъжичка. Сега вече ти възлага да организираш по-малки приеми, вземаш участие в планирането на големите празненства, но въпреки това продължаваш да мърмориш. Бъди оптимистка. Мисля, че много скоро Емили Гейтръм ще те оставя сама да ръководиш съвещания като днешното.

— Опазил ме Господ — отговори й Джиджи ужасена. — Страхотно се изнервям на тези съвещания… хората идват при нас с невероятни идеи, без да си имат представа колко трудно е осъществяването им. Въобразяват си, че щом са се престрашили и са ни наели да им организираме тържеството, вече нямат грижи, защото са се доверили на опитни професионалисти. Мислят, че нашата фирма ще свърши всичко. А самите те ни създават главоболия, защото не ни оставят да си гледаме работата. Непоносимо е за тях, наистина непоносимо е да не ни дават съвети и за най-малките дреболии. Не ни учат само как се готви и как се сипва в чиниите.

Джиджи събра дрехите си и ги занесе в своята спалня. Когато се появи отново, беше разпуснала косата си с цвят на невен, която всяка сутрин прибираше в спретната прическа, и започна да я разресва енергично. Светлозелените й очи блестяха весело изпод дългите й мигли, които, независимо от многократните забележки на Емили Гейтръм бяха обилно почернени със спирала. Джиджи бе започнала да овладява новата си професия само преди година и нещо, но изглеждаше с пет години по-възрастна от момичето, което пристигна в Ню Йорк, настани се в този апартамент и се събра със съквартирантката си.

Тя се бе превърнала в зряла жена, бе прекрачила онази невидима граница, която разделя младите жени от истинските. Детската й палавост бе изчезнала, на нейно място се бе появила една пикантна зрялост, озарена от възбуждащото усещане, че животът е приятна игра.

Джиджи вече не приличаше на непокорно момиче. Леко вирнатият нос, леко заострените уши, малката уста, винаги готова да се усмихне, красивите клепки под извитите вежди сега принадлежаха на една жена, която някои биха нарекли красива, други биха определили като доста хубава, но никой не би нарекъл малка фея. Беше запазила само приликата си с кокетките от двайсетте години, която Били първа забеляза навремето. Крехката й фигура и красиво оформеният й череп будеха асоциации с буйните, вечно флиртуващи, дяволити, непрекъснато танцуващи под звуците на джаза, кикотещи се млади създания, които са разбивали мъжките сърца с лекотата, с която дишат.

— Знаеш ли за какъв клиент си мечтая? — попита замечтана Джиджи. — За неженен бизнесмен, който първо ще обсъди с нас финансовата страна на въпроса, после ще ни каже всичките си изисквания, ще ни предостави достатъчно време да огледаме апартамента му, за да знаем как да аранжираме интериора, след това ще одобри едно от трите менюта, които ще му предложим, и няма да променя мнението си, няма да иска да избира от десет цвята салфетки, няма да се разправя за размера на чашите за вино и за цветята и няма да изпадне в истерия в деня на партито…

— Колко такива клиенти имате? — попита Саша заинтригувано. — Би могла да ме запознаеш с някои от тях.

— Емили ми е казвала, че навремето имали такъв клиент. Появил се скоро след като тя основала фирмата, но още си го спомня. После се оженил, ала съпругата му се оказала превъзходна готвачка и лично подготвяла партитата им, наемала само миячка на съдове.

— Ергените ходят по партита, а не канят гости. А ако канят, не наемат фирми да ги обслужват.

— Но Зак, макар че е ерген, прави партита.

— Зак?

— По-големият ти брат Зак, за него става дума.

— Джиджи, трябва да разбереш, че Зак е особен случай — обясни й Саша. — Той се занимава с театър, режисьор е. Освен това се казва Невски и е син на Орлова. За Зак животът е едно парти. Когато той покани неколцина приятели да си пийнат по чашка, това означава много водка и вино и вечеря за четирийсет души и за приятелите, които ще доведат. Освен това неговите гости сами си мият чиниите.

— Харесва ми… стилът му.

— Стегни се, малката, стегни се — мързеливо каза Саша и се излета на купчината възглавници, за да й изсъхне лакът.

Тя беше по бяла атлазена пижама с мъжка кройка и с широка яка и големи маншети от плисиран муселин. На горното й джобче бяха избродирани инициалите „А Л“. Ушитата през 1925 година пижама Джиджи подари на Саша преди десет месеца. Подаръкът се придружаваше от картичка, на която Джиджи бе написала:

Не си мисли, че някой е спал е тази пижама. Знам коя е била собственичката й. Някои казват, че името й било Антоанет, други твърдят, че се казвала Лола. Обличала е пижамата само когато и през ум не й минавало за сън. Антоанет-Лола имала голямо абаносово ковчеже, пълно с прекрасни бижута, украсени с изумруди, които отивали на очите й. На яхтата й с двайсетчленен екипаж имало само една каюта спалня. Щом Антоанет влезела в някоя бална зала, целият оркестър ставал на крака и започвал да свири «Сладка и покварена» — песен, която братя Гершуин били написали специално за нея. Съпругът й знаел, че никога не бива да се прибира вкъщи между пет и седем, и въпреки това бил най-щастливият мъж на света. Какво всъщност повече от Саша е знаела Антоанет-Лола? Нищо. Сигурна съм, че тя би искала ти да носиш тази пижама и да ти е хубаво, когато си с нея. С любов, Джиджи.“

Отдолу Джиджи бе нарисувала Саша, облечена в пижамата и предизвикателно хванала дълго цигаре, с три големи бели ангорски котки в краката.

Докато търсеше подарък за Саша, Джиджи установи, че много си пада по старовремското бельо. Щом й останеше свободно време, обикаляше вехтошарските пазари и някои специализирани антикварни магазини. От време на време откриваше някоя скъпоценност от фин лен с ирландско везмо или дантела „мадейра“. Полека-лека се сдоби с много блузки от копринен шифон, гащи, камизолки, нощни шапчици, пеньоари, халати за чай, нощнички и дори с украсени с панделки корсети. Когато купеше нещо, го обличаше, за да види как й стои, и после грижливо го прибираше в специално чекмедже, постлано с мека хартия, при което си мислеше как ще му се радва след време.

Веднъж, когато се прибра триумфално и донесе един от първите леки еластични корсети, историческа находка от 1934 година, Саша възмутено я попита как може да се купуват такива ужасни неща. Джиджи й отговори, че сигурно навремето притежателната му е благославяла неговия изобретател, който е отървал жените от използуваните дотогава корсети с банели. Всяка придобивка на Джиджи сякаш си имаше своя биография, сякаш можеше да разкаже по някоя увлекателна история, стига човек да има усет, да е способен да я разбере. Колкото и да й се присмиваше Саша и да й казваше, че се превръща във фетишистка, тя упорито обогатяваше колекцията си, като откриваше нови и нови образци от забравени модни стилове.

— Саша — започна съвсем сериозно Джиджи, — мислиш ли, че ставам цинична?

— Откакто тръгна на работа, стана доста по-зряла. Но цинична? Не бих казала. Циникът презира човешката доброта и откровеност… А ти се надяваш да ги намериш някой ден… Ти си точно обратното на циника. Една ококорена оптимистка или нещо от този род.

— И Зак казва същото.

— Така ли?

— Да — рече Джиджи и се сгуши на възглавниците до Саша.

— Веднъж му казах колко се притеснявам на всяка от сватбите, които организирам, защото е грехота да се харчат толкова пари, след като шансът бракът да се окаже траен е петдесет на сто. А той ми отговори, че разсъждавам реалистично и че е добре човек да е реалист.

— Така ли?

— Аха. А когато споделих със Зак, че според мен е отвратително да се устройват гигантски празненства по случай рождените дни на двегодишни деца само за да демонстрират родителите колко са богати, той ми каза, че имам социално мислене и че това също е добре, стига да не забравям, че когато се харчат много пари за подобни тържества, доста хора си изкарват прехраната.

— Сериозно?

— Да. Освен това Зак е на мнение, че трябва да възприемам партитата като театрални представления. Тогава няма да влагам в тях лични чувства. Каза ми да не се притеснявам забавляват ли се домакините. Според него те били продуценти и не им е работата да се забавляват. Трябвало да ме е грижа само дали на гостите им е приятно, защото те са публиката и партито се прави за тях. Зак каза, че ако партито мине добре, домакините ще имат достатъчно време да му се радват, след като то свърши. И че по никакъв начин не мога да ги накарам да се отпуснат преди края му. Неговите съвети много ми помогнаха. Сега ми е по-лесно. Зак е толкова умен. Неслучайно е страхотен режисьор.

— Така ли мислиш?

— О, да, Саша. Зак наистина е мъдър — каза Джиджи на сестра му. — Той смята, че ако човек е истински професионалист, независимо от това колко бляскава изглежда професията му на околните, трябва да работи къртовски като него и мен. Длъжен е да се раздели с илюзиите за собствената си професия, въпреки че тъкмо те са го насочили към нея. Вече е усетил колко тежка, досадна и неблагодарна е работата му, но предава тези илюзии на хората и това е неговата награда… Това е радостта от самия творчески процес.

— Кога сте водили този разговор със Зак?

— Всъщност сме разговаряли с него много пъти.

— Ясно. — Саша внимателно огледа ноктите на краката си и видя, че лакът е изсъхнал. — Какво има в тази кутия, Джиджи? Май пак си купувала бельо.

Джиджи развърза канапа и извади от картонената кутия една дреха, каквато Саша не бе виждала досега.

— Това не е бельо — констатира Саша.

— Бельо е. Нарича се халат за закуска — отговори й Джиджи, галейки мекото тъмнорозово кадифе, от което беше ушита късата дреха. — Погледни, гарниран е с плисиран бежов шифон. А тъмната кожа, с която е обточен, едно време се е наричала „колински“. Така ми каза жената, която ми го продаде. Нали е прекрасен? Сигурно е било много приятно да го облече човек сутрин, когато огънят в камината още не е затоплил стаята. „Да ти налея ли още малко чай, скъпи?“

— Струва ми се, че е твоята мярка — каза Саша. — Я го премери!

Джиджи облече халата, който беше с широки ръкави, без копчета, така че падаше свободно като източна дреха. Завъртя се два пъти със затворени от удоволствие очи.

— Мисля да го подаря на Джесика за Коледа… Сигурно ще й е малко широчък, но тя може да го препаше с колан.

— Защо не го оставиш за себе си? Толкова ти отива!

— Искам да купя всички коледни подаръци до края на този месец. Знаеш колко ще съм заета около Коледа… Още от началото на ноември, когато хората започват да се сещат за предстоящите празници, ще трябва да си седя в службата от сутрин до вечер. Наближава сезонът на голямото плюскане.

— Ти не огладня ли? Отдавна не съм слагала залък в уста, цял следобед не подвих крак, защото трябваше да пласирам гащи и сутиени.

— От вчера е останала пилешка яхния по креолски — каза Джиджи. — Като се притопли, ще стане още по-вкусна. Само трябва да се сложи за малко в микровълновата фурна.

— Какво?! — Саша се вцепени от смайване. — За какво притопляне, за каква микровълнова фурна ми говориш?!

— Саша, много добре знам, че таза вечер както всеки понеделник трябва да ти покажа как се готви някое ново ядене, но, моля те, хайде веднъж да нарушим традицията.

— Добре — неохотно се съгласи Саша, — макар че не е честно. Аз не те лишавам от уроците си без предупреждение.

— Саша — Джиджи си прочисти гърлото, — Саша, мисля, че от мен никога няма да излезе велика блудница. Твоите уроци отиват на вятъра.

— Аха! Затова значи не искаш повече да ми даваш уроци по готварство.

— Не, това е просто съвпадение. Отдавна се канех да ти го кажа, макар че ми беше много забавно. Саша, трябва да ти призная, че не съм способна да ходя с повече от един мъж. Това ми се струва… как да се изразя… нечестно… Не мога да намеря по-подходяща дума, но мисля, че ме разбираш. Възприемам го като нещо противоестествено. Добре, че опитах и навреме разбрах, че не ме бива за това. Така поне няма да съжалявам, че съм пропуснала нещо. Всъщност не ми доставя удоволствие да карам мъжете да страдат. Макар да знам, че те си го заслужават. Продължавах да вземам уроци от теб, защото не исках да те разочаровам. Отначало идеята ти много ми харесваше. Но после осъзнах, че просто ми липсват необходимите качества. Не съм способна да изпълнявам указанията ти… Май най-добре ще е да се откажем.

— Това не означава, че повече няма да ми даваш уроци по готварство, нали? — Тонът на Саша не беше въпросителен, тя произнесе тези думи така, като че ли сключваше договор.

— Не, не, в никой случай! Ще ти давам два пъти повече уроци. Колкото поискаш, обещавам ти — извика Джиджи и изчезна в спалнята си, все още облечена с халата.

Саша прибра в несесера пиличките и ножичките за педикюр и пак се излета на кушетката. Вече по-спокойно се замисли за притоплената вечеря. Всъщност нямаше нищо против да пропусне урока. Нямаше да си обува джинсите, да си слага престилка и да изпълнява нарежданията на Джиджи, която вероятно беше най-великата готвачка на тоя свят. „Но няма да се докосна до микровълновата фурна — помисли си Саша. — Това е работа на Джиджи. Ще я оставя и да нареди масата, а после да измие чиниите. Това ще й бъде наказанието, загдето изтърва шанса си в живота.“

Джиджи влезе в хола. Беше облечена като за излизане. Във високите си черни ботуши беше напъхала крачолите на тъмнозеления широк панталон от раирано кадифе, бе препасала черното си кашмирено поло с широк колан, изплетен от сребърни и златни нишки. Приличаше на дребничък офицер от руската царска армия. Саша я изгледа смаяна.

— Къде ви е престилката, госпожице Орсини? Мисля, че трябваше да притоплите пилешката яхния.

— О, Саша, нали нямаш нищо против днес да вечеряш сама? — попита я Джиджи с умоляващ тон.

— Не мога да повярвам на ушите си. Понеделник е. Това е нашата вечер.

— Имам… нещо като среща. Всъщност среща с мъж.

Джиджи бавно тръгна заднишком към антрето.

— Среща! С мъж?! Да не си полудяла? Знаеш, че в понеделник почиваме.

Саша й прегради пътя за отстъпление.

— Не е необходимо, ако през седмицата няма да излизаш с трима различни мъже. Решила съм да стана моногамна — опълчи се Джиджи.

— Тъкмо от това се страхувах. — Саша тръсна възмутено красивата си глава и дългата й черна коса се разпиля по бялата атлазена пижама. — Всичките ми уроци са отишли на вятъра. Не трябваше да ти издавам тайните си… Аз съм си виновна. Ти нямаш данни за блудница, нито за велика, нито за обикновена. Не ти стиска. Значи среща с мъж, а? И коя е тази толкова важна личност, заради която ме изоставяш?

— Само ще хапнем с него набързо — оправда се Джиджи.

— Не те питам какво ще правиш, а с кого.

— Трябва да се посъветвам с един човек за работата си.

— Не те питам защо отиваш на вечеря, а с кого.

— С един… Зак.

— Добре знаеш, че той не е „един Зак“ — изсъска Саша, а очите й се свиха от яд.

— Добре де, имам среща със Зак. И какво от това?

— Господи, защо ме наказваш?! Защо трябваше да ми се случи такова нещо?! Имай страх от Бога!

— Успокой се, Саша, и престани да крещиш. Защо да не се виждам със Зак?

— Говориш ми за моногамия, за Зак и имаш наглостта да ми задаваш този въпрос. Голяма мръсница си!

— Просто ми обясни защо се сърдиш. Не е нужно да ме обиждаш.

— Зак ми е брат! Брат!! Аз го обожавам! Ревнувам го! Затова се сърдя.

— Ще ти мине — успокои я Джиджи. — Само след няколко дена ще разбереш, че е по-добре да ходи с мен, отколкото с някоя непозната.

— Защо си толкова сигурна? — попита Саша с трагичен тон.

— Такава е човешката природа, Саша — каза Джиджи на излизане от стаята. — А и ти си донякъде човек.