Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Скрупули (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Scruples Two, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 5 гласа)

Информация

Корекция
analda (2016)

Издание:

Джудит Кранц. Любов и омраза в Бевърли Хилс

Превод: Яна Михайлова, Борис Мисирков

Редактор: Емилия Л. Масларова

Художник: Веселин Цаков

Технически редактор: Веселин Сеизов

Коректор: Людмила Стефанова

Американска, I издание

Издателство: „Хемус“ ООД

ISBN: 954-428-027-8

История

  1. — Добавяне (отделяне от текст 37328, където беше неправилно поставен като „Част 2“)

5

Маги Макгрегър изтика назад стола на колелца и качи краката си на отрупаното с книжа бюро. Планьорката за идната седмица бе приключила, директорът на продукцията, помощникът му, сценаристите и всички останали външни и вътрешни сътрудници, които според телевизионната компания бяха нужни за нейното седмично шоу, си бяха отишли, отнасяйки чашките си с кафе и поничките.

Останала сама за пръв път от много часове, Маги се замисли за най-важния извод от току-що протеклото съвещание. Никой дори мимоходом не бе споменал за „Момче от добро потекло“.

За филма още не бе излязла нито една рецензия, дори в специализираните холивудски издания, които изпреварваха ежедневниците. От две седмици в пресата се поместваха реклами за филма на цели страници, а от няколко месеца в кината се прожектираха откъси от „Момче от добро потекло“. След три дена филмът щеше да бъде пуснат в осемстотин кина в цялата страна, а дори и най-дребните риби от нейния екип, присъствували на планьорката, сякаш не бяха чували за него.

Тя беше готова да се обзаложи, че никой от колегите й не е способен да прояви тактичност, но в случая грешеше. Те бяха проявили смайваща тактичност, като се направиха, че не забелязват смърдящия разлагащ се слонски труп, около който седяха.

Е, ако наистина бяха големи актьори, щяха да споменат за филма поне бегло. Но тъй като не притежаваха такъв талант, бяха предпочели да се правят на слепи. Интересно дали са се наговорили преди планьорката? „Сигурно са го направили — помисли си тя. — В моята разпасана войска такава дисциплина не би могла да съществува“. За тези хора нямаше нищо свято, на редовните съвещания те споделяха най-долните и най-пикантни клюки от филмовия свят, говореха без капка уважение за суперзвездите и обсъждаха най-вулгарните скандали.

Маги предполагаше, че знаят за връзката й с Вито от месеци, а може и от самото начало, защото подобни тайни не можеха да останат скрити за журналисти, работещи с нея и обучени от нея. Шпионската им мрежа, която обхващаше всички кътчета на филмовия свят, сигурно вече им е докладвала. Но тя не предполагаше, че истината за „Момче от добро потекло“ толкова се е разчула още преди премиерната прожекция.

Ако филмът беше само слабоват, ако се очакваше да получи и добри, и лоши рецензии, мнозина хора биха отишли да го видят само заради кинозвездите и скъпите декори. Тогава „Момче от добро потекло“ нямаше да е табу в разговорите на колегите й, дори ако те с Вито бяха женени.

Сътрудниците й толкова отдавна работеха с нея, че откровено биха й казали колко слаб е филмът и биха предложили идеи за рекламирането му.

Тяхното мълчание означаваше, че той е дори по-слаб, отколкото си е представяла. В къщата на обесения не се говори за въже. Май такава беше поговорката. С друго не можеше да се обясни проявената от екипа й деликатност. Значи филмът на Вито наистина ще се превърне в най-големия провал на Холивуд и всички вече го знаят.

 

 

Маги бе изненадана, но всъщност я изненада само това, колко лесно прие лошата новина. Фактът, че бе влюбена във Вито, не означаваше, че си е загубила ума. Тя бе изслушвала цветистите му разкази за неговите безбройни караници със сценаристи и режисьори, но през цялото време знаеше, че в края на краищата той ще се оправи. Проблемите на предснимачния период бяха естествени като напикаването на кърмаче.

Но когато разбра за размяната на ролите, Маги едва прикри смайването си. Само каза на Вито, че не може да си представи Лесли Хауърд да играе Рет Бътлър, а Кларк Гейбъл — Ашли Уилкс в „Отнесени от вихъра“.

— Това наистина би било невъзможно, Маги — съгласи се тогава Вито с нея, — но в този филм нещата стоят другояче.

Той толкова се бе влюбил в това хрумване, което вече бе започнал да възприема като свое, че не можеше да осъзнае предупреждението й. „Оттогава ли — запита се Маги, заслушана в тишината на сградата, която се бе обезлюдила поради обедната почивка, — оттогава ли започнах да го разлюбвам?“

Сигурно. Тя се познаваше достатъчно добре и знаеше, че не се поддава на чувствата си. Освен това притежаваше силно изразен инстинкт за самосъхранение. Никога не би се издигнала толкова в професията си, ако не си пазеше задника непрекъснато.

Любовта беше лукс, който не биваше да си позволява. Но се реши на тази авантюра, защото Вито и Били се бяха разделили, а шансът бе твърде примамлив, за да го подмине. Любовта прилича на скъпа рокля, за която знаеш, още щом я видиш, че ще я облечеш само два-три пъти и затова е по-добре да оставиш някоя друга глупачка да я купи. Въпреки това я плащаш, защото животът е твърде кратък.

Маги можеше да си позволи да се влюби, колкото и скъпо удоволствие да бе това, но не можеше да си позволи името й да се свързва с един неудачник. „Имам два вида публика — каза си тя. — Едните са телевизионните зрители, които пет пари не дават дали Вито Орсини се е провалил, а другите — хората от филмовия бизнес, които ще престанат да ме уважават достатъчно и да се страхуват от мен, ако разберат, че продължавам да ходя с него въпреки неуспеха на «Момче от добро потекло».“ Слава Богу, че Вито не поиска да се оженят. Ако беше приела, какво щеше да прави сега?! Тя потръпна при мисълта за съпругите, които непрекъснато се усмихваха насила, за съпругите, които бяха принудени да са на страната на мъжете си, каквото и да ставаше. „Благодаря много, не се натискам за наградата за най-добра съпруга, учредена от госпожа Норман Мейн“ — каза си тя.

Маги вдигна слушалката и се обади в нюйоркското бюро на телевизионната си компания. Свърза се по прекия телефон с влиятелния вицепрезидент на компанията Фред Грийнспан — тъкмо се бе върнал от един от разточителните си обеди в Манхатън, които можеха да се мерят с древноримските пиршества. Само за десет минути тя го убеди, че е наложително да направи няколко предавания от манхатънското студио. По улиците на Ню Йорк се снимаха достатъчно филми, за да си създаде тя работа за месеци напред.

— Кога си готова да започнеш? — попита я Грийнспан.

— Нали ме познаваш, Фред? Хрумне ли ми нещо, трябва веднага да го осъществя. Мога да си стегна багажа още днес и да хвана вечерния самолет. Така че направо изпрати кола да ме посрещне на летището. Окей?… Утре да вечеряме заедно? С удоволствие, Фред. Само ми обещай отсега, че няма да си говорим за работа… Ще запомня думите ти, Фред. Знам, че открай време ме харесваш, но се обзалагам, че още не си готов да направиш нещо в тази насока.

 

 

Джиджи седеше на широкия тапициран перваз на прозореца на стаята си със своята най-добра приятелка Мейзи Голдсмит. И двете седяха по турски, бяха облечени със стари дънки и избелели фланелки, която по износеност можеха да се мерят с едновремешни бойни знамена. Момичетата методично се тъпчеха със сладки с кокосова глазура, които Джиджи току-що бе изпекла. Беше средата на април, късен съботен следобед.

Мейзи и Джиджи си бяха направили график, удобен и за Били, и за семейство Голдсмит. Петъците те прекарваха у Голдсмитови, където бащата на Мейзи, голям шеф в „Метро Голдуин Майер“, сбираше приятели и им прожектираше някой нов филм. След лека вечеря гледаха друг филм, обикновено чуждестранен или от класиката. В събота сутринта двете момичета се пренасяха у Били и прекарваха там целия ден. Мейзи оставаше да преспи и се прибираше вкъщи в неделя, за да вечеря със семейството си.

Мейзи Голдсмит беше момиче, за което всеки човек с набито око можеше да предскаже, че ще стане чернокоса красавица, макар тя да не го вярваше. Прекалено висока, пълничка, тя носеше очила с дебели стъкла, които не се решаваше да смени с лещи. Мейзи беше добра ученичка, почти толкова добра като Джиджи. И двете се харесаха още от деня, в който Джиджи дойде за пръв път в „Юни“.

Джиджи навърши седемнайсет години и порасна с пет сантиметра, откакто пристигна в Калифорния. Сега тя бе висока метър и шейсет и пет. Чертите й пак бяха деликатни, но в нея беше настъпила промяна. Нейната прямота, която навремето можеше да се възприеме като защитна реакция, предизвикана от ниския й ръст, сега се бе превърнала в самоувереност. Тя не се стремеше да изпъква сред съучениците си, но привличаше със своята горда осанка вниманието на околните, без да го усеща. Джиджи се движеше грациозно като балерина. Кестенявата й коса, над която Сара направи доста експерименти, докато постигна желания резултат, сега беше станала оранжево-теракотена. Джиджи се научи да потъмнява с кафяв молив светлите косъмчета на извитите си вежди. Умело използуваше черна спирала за дългите си, но безцветни мигли. Сега очите й привличаха погледите на всички мъже. Хората, които я срещаха, се вглеждаха неволно, за да определят цвета на ирисите й. Но тя беше стеснителна и не умееше да кокетничи. Млечнобялата й кожа издаваше нейните чувства: тя лесно се изчервяваше. Наистина заприлича по един очарователен начин на кинозвезда от двайсетте години, както й беше предрекла Били. Джиджи винаги беше готова да се разсмее, но дори когато бе сериозна, устните й пак загатваха усмивка.

Този следобед Джиджи и Мейзи решиха, че е твърде хладно и влажно, за да идат с колата до плажа, твърде рано, за да започнат да си пишат домашните по математика и че им е по-приятно да си приказват двете, отколкото да се обаждат на приятелките си по телефона и да ги питат какво се канят да правят тази вечер. Всички техни приятели се движеха на групички, още не бяха се разделили на двойки. Момчетата и момичетата от „Юни“ се събираха през уикендите, призовани от там-тамите на тийнейджърския свят.

— Усетих, че снощи татко се притесни, докато гледахме несъкратения вариант на „Последно танго в Париж“. Той не очакваше, че във филма ще има толкова секс — каза Мейзи. — Не му беше приятно, че ние присъствуваме, но прожекцията вече беше започнала. Ако ни бе изгонил пред всички от прожекционната зала, щеше да накърни реномето си на свободомислещ. Когато светнаха лампите, той ме изгледа загрижено, но мама се направи на непукистка.

— Филмът беше страхотен, нали? — каза Джиджи.

— Не можах да разбера всичко в него, имаше някои неясни моменти… Но задникът на Брандо, а?… Какво ще кажеш за Брандо, Джиджи? Включваш ли го в отбора си?

— Разбира се! В първия отбор, в отбора на мечтите.

— Сигурна ли си? Филмът е отпреди седем години, а той напоследък надебеля като свиня. Бива го да играе само „кръстници“. Не е късно да промениш решението си — великодушно й предложи Мейзи.

— Мейзи, щом не искаш да видиш инструмента на Брандо, това значи, че не притежаваш капка здраво любопитство. Става дума за един от най-големите красавци на всички времена, за един от най-големите актьори, за една от най-великите личности, затова забрави за теглото му, за възрастта му, а си мисли само за най-важното у него.

— Не забравяй, Джиджи, че имаш право да включиш само десет души в твоя отбор на мечтите.

— Е, за него съм сигурна. А какво става с твоя отбор?

— Не бързай, още си мисля. Може би… може би Белмондо. След като татко ни прожектира „До сетен дъх“, аз съм луда по него. Той е страхотно секси и има жестоки устни… Не би ли предпочела Белмондо пред Брандо? — съвсем сериозно попита Мейзи, а очите й примижаха зад дебелите стъкла на очилата.

— Не — бързо й отговори Джиджи. — Много лесно мога да си представя Белмондовия, защо да губя заради него едно място в отбора си? Басирам се, че парчето му е доста провиснало — bien pendu, не знам как е „парче“ на френски. Защо не го включиш във втория си отбор?

— О, вторият отбор! — каза Мейзи и грейна.

Тя си свали очилата и сбърчи чело. Мейзи обичаше да разглежда кандидатури за втория си отбор, защото задачата не беше толкова отговорна, колкото формирането на отбора на мечтите. За втория отбор можеш да избереш мъж, който да се окаже впоследствие с жалък пенис, без да се притесняваш какви други пениси си пренебрегнала заради него. Мейзи приличаше на придирчива колекционерка в антикварен магазин, която вече се е престрашила да направи първата си трудна покупка и сега с облекчение се оглежда за още нещо.

— Уди Алън — заяви тя.

— Чакай, Мейзи, не бързай толкова — възрази й Джиджи. — Уди Алън от месеци е в моя отбор на мечтите! Не може изведнъж и ти да го поискаш. Не е честно!

— Защо да не е? Ти си запазваш правото първа да го видиш. И след това не е нужно да ми казваш нищо.

— Хайде де, ще го разгледам хубавичко, може дори и снимка да му направя, и после да не ти разкажа! Нали съм ти приятелка?!

Джиджи погледна засмяна вечно сериозната си приятелка и й предложи още една сладка.

— Наистина ли ще споделиш всичко с мен?

— Разбира се! Помисли колко по-голямо удоволствие щяхме да изпитваме от филмите му, ако знаехме цялата истина за това какво всъщност се крие под измачканите шорти, с които той не се разделя. Сигурно има сериозна причина да не си слага слипове.

— Не сме се уговаряли да си разменяме информация — възрази й Мейзи.

— Виж какво, аз измислих играта, затова мога да си позволя да въведа днес ново правило. Задължението да си разменяме информация, което ще удвои възможностите ни.

— Но не е ли по-добре да не знаем толкова много и да се гърчим от любопитство?

— Мейзи, ти приемаш всичко твърде насериозно. Отпусни се малко. Така или иначе, никога няма да им ги видим, защо да не сме алчни? Хайде да продължим. Аз включвам Синатра в отбора на мечтите си.

Джиджи щракна тържествуващо с пръсти, а по лицето на Мейзи се изписа ужас.

— Господи, Джиджи, ти си избираш все по-стари и по-стари. Будалкаш ли ме, или си станала перверзна?

— Интересът ми е чисто исторически. — Джиджи направи надменна гримаса и си сложи очилата на Мейзи. — Може би остарялото добро момче има остарял добър хуй? Спомни си, че докато е бил млад, тълпи от жени са били готови да убиват заради него.

— Добре, в такъв случай избирам Ричард Никсън. И аз мога да имам странни хрумвания.

— Това е повече от странно, Мейз, не ти препоръчвам да го правиш. Ще забравя, че си споменала Никсън — великодушно каза Джиджи.

— Добре. Аз пък няма да ти броя Синатра. А сега сериозно: Дъстин Хофман. Искам да видя Дъстин Хофман. Включвам го в отбора на мечтите си.

— И аз! Откак гледах „Абсолвентът“. За Дъстин Хофман няма да се караме. Включваме го и в двата отбора на мечтите. Той просто трябва да бъде видян — съгласи се Джиджи. — Да преминем към литературата… Норман Мейлър?

— В никакъв случай! И в пети отбор не бих го включила.

— Само те проверявам. Той изобщо е извън игрището. Не го бива дори за поливач на терена… с неговата свещена сперма.

— Филип Рот?

— Нямам нищо против — каза Джиджи. — Освен това, че кандидатурата му е твърде банална и очевидна. Достатъчно е да прочетеш веднъж „Синдромът Портной“, за да ти стане съвсем ясна неговата сексуалност. Той с нищо няма да ни изненада. Само ще си изгърмим патрона. Чудя се дали старият Селинджър още действува.

— О, Джиджи, престани! Той е истински отшелник.

— Да, но как пише! Книгите му са направо класика. Никога няма да остареят.

— Джиджи, ако пак споменеш Уолтър Кронкайт, преставам да играя.

— Басирам се, че е страхотен. Той влиза в моя почетен отбор, където човек може да, се е оттеглил от активна дейност, но остава негов член до края на живота си.

— Още едно ново правило! — оплака се Мейзи.

— Днес съм настроена бунтарски. Ще ми се да отхвърля конституцията и да основа тази държава наново. Избирам Анди Уорхол за отбора на мечтите ми.

— Джиджи!

— Казах: Уорхол! Имам това право и го избирам в отбора си.

— Това е направо гнусно. Джиджи, ти ме отвращаваш!

— Но на теб никога не би ти хрумнало, нали? — каза Джиджи тържествуващо. Тя се забавляваше повече от реакциите на Мейзи, отколкото от самия избор. — Не ми ли се полагат точки за оригиналност?

Джиджи вдигна победоносно вежди. Знаеше, че това ядосва Мейзи.

— Понякога ме тревожиш.

Мейзи изяде последната сладка с много угрижен вид. Преди няколко седмици Джиджи бе боядисала косата си, поливайки се с цяло шише кислородна вода. Госпожа Айкхорн беше подарила на Джиджи едно бяло волво, защото тези коли били най-безопасни, а тя даде да го пребоядисат в шокиращо розов цвят. Въображението на Джиджи прехвърляше разумните граници. Синатра… Уорхол… Това не е на добре.

— Джиджи — предпазливо започна Мейзи, — а какво ще кажеш за футболния отбор на „Юни“?

Джиджи издаде достоверни звуци на повръщане:

— Уааа! Никакви момчета! Нали се бяхме разбрали: никакви момчета! Пфу!

— Добре. — Мейзи въздъхна облекчено. Джиджи не беше отрекла основния им принцип. — А за треньора? — дяволито попита тя.

— Да, вечният проблем — треньорът. Дали да го слагаме в сметките. Още се колебая по този въпрос, стара приятелко. Има нещо банално в това да изберем треньора, но… той пък е толкова готин. Още не мога да преценя дали наистина искам да видя пениса на човек, когото познавам, когото виждам всеки ден в училище. Страхувам се, че това ще е твърде… задължаващо.

— Не знам защо трябва да го смяташ за задължаващо. Не е нужно да му казваш, че си го видяла.

— Но остава онова ужасно изкушение: представи си, че го видя, че го харесам и го поискам. Тогава ще се почувствувам задължена да сваля треньора, да осъществя реална… връзка.

— Да го поискаш ли? Кой ти говори за искане? — извика Мейзи притеснена.

— Очевидно това ще е следващата стъпка. След като го видиш, ще го поискаш, след като го поискаш — ще го пипнеш.

— Не, не! — изпищя Мейзи възмутена. — В никакъв случай… Прекаляваш с промените в правилата, направо прекаляваш! Щяла да го пипа! Нали сме се разбрали… никакво пипане!

— Никакво пипане, никога за нищо на света, обещавам — бързо се съгласи с нея Джиджи, също уплашена. — Задраскваме треньора. Повече не ми споменавай за него.

— Няма, не се тревожи.

— Момичета, момичета, домашното си по математика ли пишете? — се чу гласът на Били иззад вратата.

— Да, госпожо Айкхорн — бързо й отговори Мейзи. — Стигнали сме до средата.

— Добре, ако е време да си починете, защо не идем да гледаме „Крамер срещу Крамер“ и да си хапнем след това по един хамбургер в „Хамлет“? Ако още проявявате интерес към Дъстин Хофман.

— Проявяваме, разбира се — веднага й отговори Джиджи, — след малко ще сме готови, Били.

 

 

В своята кариера Вито Орсини бе преживял и победи, и поражения, но никой не го бе виждал оклюмал. Той винаги беше енергичен, в добро настроение и никога не проявяваше слабост. Справяше се с трудностите със същата самоувереност, с която посрещаше успехите. Благодарение на италианската си външност, на орловия си аристократичен нос и пълните си, добре оформени устни той създаваше впечатлението, че е преуспяващ човек, във вида му нямаше нищо бедняшко и несретническо. За Вито беше лесно да изглежда силен. Дори когато се обади по телефона на Маги, за да се уговорят в колко часа ще вечерят заедно, и нейният телефонен секретар му съобщи, че тя е напуснала града, и го прикани, ако желае, да остави някакво съобщение, той посрещна новината само с ядно разкривяване на устните си и с гримаса на раздразнение.

Ако някой го гледаше отстрани, не би разбрал, че току-що е получил сигурна информация: „Момче от добро потекло“ е обречен филм. Толкова сигурна, сякаш я бе прочел на първа страница на „Ню Йорк Таймс“ отпечатана с едри букви. Причината за внезапното заминаване на Маги беше съвсем недвусмислена за всеки друг човек, освен за Вито.

„Маги се мисли за много умна, но всъщност е една глупачка — каза си той, след като затвори телефона. — След време ще разбере, че се е държала като пълна идиотка, дори още по-зле — като страхливка. Но и аз съм глупак, щом съм очаквал по-добър кинематографски усет от една двайсет и седем годишна телевизионна клюкарка, която само допреди пет години беше най-обикновена журналистка в списание за тъпи домакини. Майната й“ — помисли си той и я заличи от съзнанието си.

Никога не я бе обичал, за разлика от нея, или поне така му се струваше. Възприемаше я като една от малкото жени, с които можеше да бъде откровен, като приятелка, която можеше и да чука, и да й има доверие. Е, значи се е излъгал в нея. Когато има вземане-даване с жени, човек винаги прави сума грешки, но в края на краищата Маги губеше от това.

През следващите няколко дена, когато започнаха да се появяват първите рецензии, Вито по стар навик не разгърна нито един вестник, нито обсъди рецензиите с някого, който ги бе чел. В началото на кариерата си, когато бе продуцент на няколко остро критикувани спагети-уестърна, заснети в Италия, стигна до убеждението, че зрителите най-добре знаят какво искат да гледат и никой кинокритик не може да им повлияе. Презрените уестърни донесоха зашеметяващи печалби. Доста от последните му филми, които той харесваше много и които критиката обикна, не можаха да привлекат публиката. „Всички рецензии са пълна глупост“ — помисли си той. Този път усещаше, че е извадил късмет, предвкусваше успеха, успеха, в който не бе престанал да вярва през цялото време, докато правеше „Момче от добро потекло“.

Към края на първата седмица след пускането на „Момче от добро потекло“ по екраните Вито вече не беше толкова сигурен в късмета си. Обзе го паника. Очакванията му така се разминаха с действителността, че разочарованието му не настъпи малко по малко. Той не осъзна бавно, че посещаемостта спада твърде рязко — след добрия старт тя се търкулна надолу бързо като отрязана от гилотина глава.

През първия ден, в петъка, филмът вървеше добре, защото тълпите от верни до гроб почитатели на Редфорд и Никълсън проявиха перверзно любопитство и отидоха да видят чак толкова слаб ли е филмът и не послушаха категоричните препоръки на кинокритиците, които ги съветваха да не си губят времето, за да се убедят как може да бъде съсипана една чудесна книга. Критиците, които до един се възхищаваха от книгата, отминаваха всичко добро във филма в стремежа си да анатемосат безнравствените холивудски демони, посегнали на нея.

Такава безпрецедентна кръвожадност, такъв стремеж към унищожаване не бе очаквала дори Сузан Арви. Въпреки това на другия ден посещаемостта продължаваше да е приемлива, поне до шест часа следобед, а съществуваше и надеждата, че съботните вечерни прожекции ще увеличат приходите.

Но мълвата, тази незнайна сила, по-могъща, от която и да е рекламна кампания, си бе свършила работата. Сякаш всеки от гледалите „Момче от добро потекло“ в петък и в събота следобед се бе обадил най-малко на десетина свои приятели и им бе казал колко слаб е филмът. И сякаш всеки от тези десетина се бе обадил на десетина други. В резултат на тази лавинообразна устна агитация в кината бяха отишли само единични киноманиаци некрофили, за да го видят, преди да е спрян, и да могат после да разказват колко по-слаб е той от това, което се говори за него.

Всеки, който си бе купил билет за филма, възненавидя Редфорд в ролята на отрицателния герой и презря Никълсън в ролята на беззащитния добър момък. Зрителите се бяха почувствували лично засегнати и горчиво измамени от гаврата с техните любими кинозвезди. От гаврата, която ги бе накарала за миг да се разколебаят във вярата си в редфордското у Редфорд и никълсънското у Никълсън. Сякаш Вито бе скалпирал и изкормил Дядо Коледа на Бъдни вечер в някой приют за сираци.

В неделя провалът беше пълен. Филмът щеше да се върти в празни салони, докато собствениците на кината не го изцедят до капка и не го сменят с друг. Вито прекрати всякакви връзки с хората от снимачния екип още от пускането на филма по екраните. Той непрекъснато сновеше от Лос Анжелос до Сан Диего и от Санта Барбара до горния край на долината Сан Фернандо, посещавайки киносалоните, в които се въртеше филмът, за да открие признаци на живот. Знаеше, че това е глупаво и безполезно, но нищо не можеше да го спре. В неделя по обед разбра, че му остава само едно.

— Баща ви се обажда — каза главният прислужник Уилям на Джиджи.

— Здрасти, татко — рече Джиджи, прикривайки учудването си. — Как си?

— Чудесно. Ако нямаш други ангажименти, искаш ли да идем да вечеряме някъде заедно?

— О, добре… Разбира се… Чудесно! Много ще ми е приятно. Къде ще идем? Питам те, за да знам как да се облека.

Джиджи усещаше, че говори смутено, но баща й не беше й се обаждал поне от два месеца.

— Изобщо не се притеснявай за тоалета си. Искам просто да си хубава. Попитай Били. Кажи й, че ще те заведа в „Доминик“, тя ще те посъветва. Ще мина да те взема точно в шест и петнайсет.

Вито затвори телефона, преди тя да успее да каже каквото и да е. Джиджи се огледа в помътнялото венецианско огледало с резбована рамка, което висеше във фоайето над масичката с телефона, на който я бе повикал Уилям. Огледа се и поклати глава учудено. През този уикенд Мейзи си бе останала у тях, защото и на двете им предстоеше класно по английски и трябваше да учат сериозно. Джиджи бе прекарала цялата събота над учебниците и се канеше да продължи да зубри в неделя вечерта, а следобеда да отиде при Жан-Люк в кухнята. Били от една седмица беше в Ню Йорк и щеше да се върне късно вечерта. Затова Джиджи се бе наговорила с готвача да използуват свободното му време и да сготвят пиле, а ла Франсоа Първи с диви печурки, трюфели и сметана.

„Забрави за пилето — заповяда си Джиджи, — зубри до пет, и петнайсет, а след това се облечѝ.“

— Жан-Люк — попита тя готвача, след като му поиска извинение за отложения урок, — чувал ли си някога за ресторанта „Доминик“?

— В Лос Анжелис ли е?

— Да.

— Не съм. Значи ме изоставяш заради някой си Доминик?

— Знаеш, че мога да те напусна само заради баща си.

— Приятно прекарване, Джиджи — каза готвачът и мислено изпсува Вито, този така наречен баща, който толкова безцеремонно му отнемаше най-многообещаващата ученичка тъкмо когато щеше да й разкрие десетте най-важни правила за приготвянето на трюфелите и невероятните възможности за комбинирането им с месото и соковете на едно пиле.

Джиджи издържа над учебниците до пет часа. Никога през живота си тя не се беше обличала цял час, но бе твърде развълнувана от предстоящата среща с Вито и искаше час по-скоро да се види как ще изглежда, а не да се занимава с поетите от Шекспирово време. Взе си душ, изми с шампоан косата си, която бе мила предния ден. След като я изсуши със сешоара, изсветли няколко кичура с четчица, натопена в кислородна вода. После извади всичките си любими дрехи в ги раздели по видове. Елиминира всичко по-претенциозно, както и всичко прекалено ученическо. Опита няколко различни комбинации, докато най-сетне стигна до един компромисен вариант, който според нея беше подходящ за ресторанта, чието име не бе известно на Жан-Люк, а той знаеше всички места, където човек може да се нахрани добре в този град. Облече си бял кашмирен пуловер с поло-яка и разкроена велурена пола, чийто цвят отиваше на тъмнооранжевите кичури в косата й. Напъха пуловера в полата и си сложи широк колан от ръждивочервена кожа. После си обу каубойски ботуши със същия цвят.

Никакви обеци, помисли си Джиджи, докато се гримираше. Тя имаше най-малко десетина различни обеци, но още не беше овладяла изкуството да ги носи. Обеците можеха да развалят всичко. Обеците означаваха толкова много различни неща и имаха толкова много подтекстове, че човек трябваше да притежава опита на Били, за да научи езика им и да разбере кои кога се носят и защо. Най-лесното беше да си пробиеш ушите и да си сложиш неангажиращи златни или сребърни топченца, но Джиджи, която не се плашеше, кажи-речи, от нищо, направо се изпотяваше при мисълта, че някой ще доближи игла до ушите й.

Джиджи се наметна с едно кожено яке и седна в полукръглото фоайе така, че да види кога ще се зададе колата на Вито. Той беше точен. Веднага след пристигането му тя изхвърча от къщата, влезе в колата, целуна го бързо по бузата, като че ли се виждаха всеки ден, а не отиваха да вечерят двамата сами в ресторант за пръв път през живота й.

Докато изминаха сравнително късото разстояние до булевард Бевърли, където се намираше „Доминик“, те разговаряха за времето. Вито подкара към скрития паркинг зад „Доминик“, както правеха редовните клиенти, и помогна на Джиджи да слезе от колата. Влязоха в ресторанта от задния вход, минаха през кухнята и се озоваха в салона. Бяха подранили, още нямаше никакви клиенти — всичко се развиваше според плана на Вито. Той бе запазил едно сепаре малко встрани от другите в дъното на салона, така че всички да виждат Джиджи, а той да е с гръб към тях.

Докато изпи няколко джин-мартинита по рецепта от 1940 година, които Дом му приготви на бара, Вито обясни на Джиджи какво представлява ресторантът: че е нещо като клуб за свои хора. Той чуваше как салонът зад гърба му се запълва бързо, защото хората в Холивуд неделен ден вечерят рано, но не се обърна нито веднъж.

Вито посвети цялото си внимание на Джиджи. Тъмната му глава с късо подстригана къдрава коса непрекъснато се навеждаше към нея, сякаш тя беше най-очарователната жена на света. Подробно я разпита за училището, кимайки съсредоточено, докато изслушваше отговорите й, искаше да научи всичко за Мейзи и другите й приятелки и непрекъснато я разсмиваше с коментарите си. Докато ядяха агнешките котлетчета с пържени картофи, той проявяваше невероятен интерес към всички подробности от живота на Джиджи. Час по час й задаваше уточняваше въпроси, от която проличаваше, че любопитството му е искрено. Вито бе изцяло погълнат от дъщеря си като мъж, срещнал красива и пленителна жена, безразличен към всичко оставало поради жаждата си да общува само с нея.

Джиджи все повече се отпускаше под влияние на галантността и вниманието му. Плътният й, искрен, весел смях често се извисяваше над клюкарското бъбрене, което изпълваше опушения салон. Пригласяше му ниският глас на Вито, който явно също се забавляваше добре. Джиджи бе наклонила своята красива глава към баща си, семплият пуловер подчертаваше яркия цвят на косата й, нейната нежна шия се издигаше от яката към овалната й брадичка по толкова изящен начин, че всички жени й завиждаха. Джиджи не обръщаше внимание на нищо наоколо, защото й беше изключително приятно с Вито. Всеки в салона усещаше, че на тяхната маса цари много приятна атмосфера, от която околните са изключени.

След десерта бяха готови да си тръгнат, преди останалите посетители да са довършили вечерята си. Вито подписа сметката и двамата с Джиджи минаха през целия ресторант хванати под ръка. Джиджи се бе изчервила от възбуда. Вито се спираше на всяка маса и представяше момичето гордо усмихнат: „Сид, Лорийн, това е дъщеря ми, Джиджи Орсини… Шери, Дани, това е дъщеря ми, Джиджи Орсини… Лу, Еди, това е дъщеря ми, Джиджи Орсини… Бари, Санди, Дейв, това е дъщеря ми, Джиджи Орсини…“ Докато стигнат до кухнята и се качат в колата, Джиджи се запозна с повечето важни личности във филмовия свят, хора, които допреди малко бяха готови да се обзаложат на много пари, че е невъзможно Вито Орсини да е толкова весел и безгрижен точно тази вечер, хора, които не знаеха, че той имал такава прекрасна дъщеря и че толкова добре се разбирал с нея.

Те си размениха многозначителни погледи, които изразяваха две чувства: учудване от това колко леко приема Вито трагедията си и одобрение, защото в живота има и по-важни неща от успеха или неуспеха на един филм. Всички те имаха семейства, деца, не е ли това най-важното в края на краищата?! Не можеш да не се възхитиш на човек, който не позволява на нищо, каквото и да е то, да му развали вечерта с дъщеря като Джиджи. Дълго след като Джиджи излезе от „Доминик“, мнозина видни граждани на Холивуд продължаваха да си мислят колко щастлив човек е Вито Орсини.

Джиджи не обърна внимание на това, как се умълча Вито, докато я караше към дома й. Още се намираше под въздействието на вечерта, вечер, каквато никога не бе преживявала и никога не бе се надявала, че ще преживее с баща си.

Когато стигнаха до портата, Джиджи видя, че лимузината, която е докарала Били от летището, си заминава.

— Били се е прибрала — рече тя предупредително.

— В такъв случай няма да влизам — отговори й Вито. — Ще си кажем лека нощ пред входа. Аз утре ще пътувам.

— Дълго ли няма да те има?

— Да, сигурно месеци.

— О, татко — въздъхна Джиджи и изведнъж се натъжи.

— Не исках да помрачавам нашата вечеря, затова не ти казах по-рано. Трябва да замина за Франция, за да изпълня един ангажимент, който поех още преди „Огледала“. Подписал съм договор за два филма с група богати чуждестранни бизнесмени. Ливанци, които имат излишни пари и искат да се включат в международния филмов бизнес. Трябва да направя тези филми, преди да съм се заловил с каквото и да било. След два дена ще се срещна с тях в Париж. Ще снимаме предимно във Франция и в Англия.

— По дяволите!

— Знам. И на мен не ми се ходи кой знае колко, но такава е играта. Както казваше Уили Сътън: „Обирам банки, защото в тях има пари.“ А сега парите са в Париж. Можеш да дойдеш за няколко седмици през лятото, ще ти намеря работа в снимачния екип, време е да започнеш полека-лека да навлизаш в бизнеса. Ще се обадя на Били от Париж, за да обсъдим този въпрос.

— О, само не забравяй! Много искам да дойда. Наистина!

— Няма да забравя — обеща й Вито.

Той й отвори вратата на колата, целуна я бързо, помаха й с ръка и си замина.

Натъжена, Джиджи влезе в къщата и се качи в стаята на Били.

— Мила! — Били я прегърна. — Чудесно изглеждаш. Но защо си толкова тъжна? Какво се е случила? Баща ти нещо лошо ли ти каза? Уилям ми съобщи, че си отишла да вечеряш с него.

— Каза ми само, че щял да замине за един Господ знае колко дълго да снима филми във Франция.

— Мисля, че можеш да му влезеш в положението — деликатно каза Били.

— Идеята не е лоша, но не ми се разделя с него.

— Той каза ли ти нещо за… филма?

— Не.

— Значи и на теб не ти се е наложило да отваряш дума за него — рече Били и се вгледа отблизо в лицето на Джиджи.

— Слава богу, не. Отначало много се притеснявах, но после усетих, че той ще се държи, сякаш нищо не се е случило. Затова се отпуснах. Толкова хубаво си поговорихме. О, Били. Той така се интересуваше от всичките ми работи… Сякаш сега ме открива. Може би най-сетне съм пораснала достатъчно, за да не му е досадно с мен. Какво ще кажеш? Имах да му разказвам толкова много, а той ме слушаше тъй внимателно, че аз съвсем забравих за филма. Направо не мога да повярвам как ми изхвръкна от съзнанието.

— Хъм.

Били се замисли. Когато трите с Мейзи и Джиджи не намериха билети за „Крамер срещу Крамер“, те влязоха на една от първите петъчни прожекции на „Момче от добро потекло“ в Уестуд. Никое от момичетата не посмя да предложи да си тръгнат, когато започна да става ясно, че филмът е тотално сбъркан. Били, която се притесняваше заради Джиджи, настоя да излязат, оправдавайки се с ужасно главоболие. Джиджи многократно бе чела и препрочитала всички рецензии и толкова страдаше, че най-накрая Били ги събра и ги накъса.

— Къде вечеряхте? — полюбопитствува Били.

— В един ресторант, казва се „Доминик“. Затова воня, сякаш са ме пекли на скара. На излизане срещнахме много таткови приятели… Той се познава с всички. Държаха се много мило и любезно, сякаш нищо не се е случило. Не казаха нито дума за филма.

— Така е прието… пред хора. Никой от филмовия бизнес не знае кога ще изпадне в положението на Вито. Затова спазват определени правила на поведение — обясни Били и прегърна Джиджи през раменете.

„Ти наистина си абсолютна свиня, Вито — помисли си тя ядосано. — Да използуваш дъщеря си, която никога не си поглеждал, като щит, да я заведеш там, където всички те познават, да я обсипеш с внимание, да я замаеш с чара си, да се правиш на грижовен татко пред цял Холивуд с ясното съзнание, че тя ще ти помогне да се измъкнеш от трудната ситуация и да хвърлиш прах в очите на хората. Много добре си представям как си действувал тази вечер: обработил си Джиджи точно както обработи мен, накарал си своята дъщеря да се влюби в теб. Какво ли се каниш да правиш с нея сега, когато тя стана капитал?“