Джудит Кранц
Любов и омраза в Бевърли Хилс 2 (23)

22

— Знаеш ли къде е Били? — попита Джош Хилман Спайдър късно следобед същия ден.

— Не съм я виждал — отговори му Спайдър и бързо затвори екземпляра на „Фашън енд Интириърс“, в който току-що бе прочел клюкарската рубрика. — Защо ти е?

— Искам да й дам нещо. Един талисман за утре.

Джош сложи върху бюрото на Спайдър мраморната табела на „Скръпълс“.

— Господи! — смая се Спайдър. — Мислиш ли, че ще я зарадваш с това? Джош? Откъде си изкопал тази табела?!

— Пожарникарите ми я дадоха. От години я пазя. Не знаех какво да правя с нея. Разчиствах си бюрото и когато я видях, казах, че е редно да я дам на Били.

— Не смятам, че на този свят има нещо, което Били би искала да притежава по-малко от тази табела. Тя само ще я подсеща за пожара.

— Не съм съгласен е теб, Спайдър. Тя ще я подсеща за успехите на „Скръпълс“. Знам колко се притеснява Били за „Скръпълс 2“, Забелязах, че напоследък е доста потисната. Сигурен съм, че си виждал безброй снимки на хора, чиито къщи са изгорели до основи и които ровят из пепелта, за да намерят нещо за спомен. То ще им даде сили да продължат да се борят. Колкото и странно да е, такива талисмани наистина помагат.

— Да. — Спайдър погледна Джош със съжаление. Адвокатът не подозираше, че той знае за тайната му любов към Валънтайн.

„Докато аз си плавах от остров на остров и морето и небето ми помагаха да преодолея мъката си, Джош е бил принуден всеки ден да ходи в кантората, без да смее да си признае пред когото и да било, че за него смъртта на Валънтайн също е голяма загуба.“

— Защо ти не я дадеш на Били, Джош?

— След десет минути имаме среща със Саша и вече закъснявам.

— Добре, Джош, оставя я тук, аз ще измисля как да я предам на Били. Но съм сигурен, че не е в кабинета си. Джоузи ми го каза преди една минута, а на нея може да й се вярва.

Когато Джош излезе, Спайдър осъзна защо инстинктивно е скрил статията от него, макар да беше сигурен, че до края на деня Джош ще разбере за нея. Не би понесъл друг да чете статията в негово присъствие, пък бил той и верният на Били Джош Хилман. Спайдър нежно докосна мрамора с прасковен цвят и прокара пръст по красивите, изсечени в камъка букви. „Дали този спомен за някогашния триумф ще помогне на Били да превъзмогне шока, предизвикан от тази отвратителна статия, от този бълвоч, публикуван от Хариет Топингам? Табелката явно е помогнала на Джош, иначе защо ще я пази толкова дълго? Слава богу, че вече не му е нужна.“

 

 

— Нека аз поговоря с Бърго О’Съливан — каза Спайдър на пазача, който не го пускаше в имението на Били Айкхорн.

— Заповядайте, господине — рече той и подаде слушалката на Спайдър.

— Бърго, Спайдър Елиът се обажда. Да, знам, че тя не приема никакви посетители. Пазачът вече ми каза. Но ти много добре знаеш, че когато на човек му е криво, трябва да си поговори с някой приятел, а не да се усамотява. Опитах се да намеря Джиджи, търсих я в апартамента й, но там никой не се обажда… Виж какво, Бърго, в момента няма по-подходящ човек от мен… Ще му наредиш ли? Благодаря ти, Бърго.

Спайдър подаде слушалката на пазача, който веднага му отвори портата. Спря колата си пред къщата. Там го очакваше Бърго.

— Къде е? — попита Спайдър, когато слезе от колата, понесъл мраморната плоча под мишница.

— След като господин Принс си отиде, се качи горе. Камериерката каза, че се е заключила в гардеробната си. Половин час по-късно госпожа Айкхорн слезе, наметната със старата си пелерина, и отиде да се поразходи — поясни Бърго. Погледът му беше притеснен. — Оттогава не се е връщала. Предполагам, че е в своята градина. Ще ви заведа дотам. Ако я няма в градината, не знам къде бихте могли да я намерите. Осветлението е включено, можете да я търсите из цялото имение. Ще предупредя хората от охраната да не ви безпокоят.

Бърго мълком поведе Спайдър по най-късия път през една маслинена горичка към реда кипариси, зад които беше скрита градината. Нощта беше хладна и ветровита. Дърветата шумяха и се люлееха. Имаше пълнолуние, небето беше обсипано със звезди. Бърго отмести клоните на два големи кипариса и посочи вратичката на скришната градина. После бързо си тръгна още преди Спайдър да почука.

Когато застана пред масивната дървена врата, Спайдър се поколеба. „Може би е редно да оставя Били сама, както е пожелала. Бих могъл да постоя тук тихо, после да се поразходя и да кажа на Бърго, че не съм я намерил. Сигурно съм последният човек, когото Били би искала да види тази вечер. И не само тази вечер. Откакто се скарахме, не ми е казала нито дума и все ме отбягва. През последния месец почти не сме се виждали, но ако тази мраморна плоча притежава дори една стотна от силата, за която ми говори Джош, длъжен съм да й я дам, щом това ще й помогне.“

Спайдър почука на вратата.

— Какво има, Бърго? — провикна се Били отвътре.

— Аз съм, Спайдър.

Мина се минута. После още една.

— Не е заключено — най-сетне каза тя. Тонът й беше безразличен.

Спайдър бутна вратата и се спря смаян от магическата белота на озарената от меки скрити светлини градина. След като мина през мрачната стена на кипарисите и влезе в това райско кътче, той си помисли, че се е озовал в приказен свят, за чието съществуване изобщо не беше подозирал. Жив килим от бели цветенца обгърна краката му като океанска пяна. Белите лалета стигаха до коленете му. Кремовете гъделичкаха пръстите на ръцете му. Силният сладък аромат на пълзящия жасмин и на розите го замая. Трептящото отражение на луната в центъра на малкото, заобиколено от бели иглики езерце сякаш бе паднало от небето. Спайдър се огледа, но не видя Били.

— Ти никога не си идвал тук — каза тя от пейката, скрита под обраслата с бели глицинии арка.

Едва когато чу гласа й, Спайдър забеляза нейната почти невидима фигура.

— Не знаех, че тук има такава градина — каза той. Не смееше да се помръдне.

— Щом си дошъл, влизай.

— Благодаря.

Той тръгна по пътечката и се спря на един метър от пейката, като се опитваше да скрие мраморната табела зад гърба си. Видя, че Били седи загърната с някакво тъмно наметало. Изпод качулката едва се забелязваха черните й очи.

„Сега не мога да й дам табелата — помисли си Спайдър. — Не сега и не тук.“

Беше очаквал, че ще намери Били в къщата. Канеше се да й повтори думите на Джош, да й връчи подаръка му и да си отиде. Но сред тази прекрасна цъфтяща белота мраморът му се струваше неуместен.

 

 

В тъмнината Били изглеждаше направо непроницаема. Спайдър съвсем се обърка. „Какво всъщност знам за тази жена, която си седи тук тихо? Имам ли право да нарушавам нейното уединение? За какво ли си мисли, докато съзерцава градината си като от театрална ложа?“

Изведнъж той си спомни как двамата с Били преди доста време обядваха в нюйоркския ресторант „Le Train Bleu“. Тогава тя бе облечена в жизнерадостно червено. Образът й ясно изникна в съзнанието на Спайдър. Той си припомни царствения й поглед и бялата й шия, която беше по-красива от всички цветя в тази градина. Тогава усети женствената й нежност, прикривана от властната й импулсивност. Сега, след съвместната им работа около „Скръпълс 2“, разбираше Били още по-добре. Но колкото и голям специалист по жените да беше, тя продължаваше да е загадка за него повече от всяка друга жена. Известна му беше нейната притеснителност, но понякога Били го смайваше със смелостта си. Въпреки че бе преживяла толкова разочарования в живота си, тя запазваше гордата си осанка. Тази жена беше очарователна, невероятно очарователна, но кой знае защо, не съзнаваше силата на собствената си очарователност.

Спайдър беше дошъл да я утеши. Страстно му се искаше да облекчи болката й, но не знаеше как да започне след случилото се между тях.

— Дойдох, за да… — Той млъкна и затърси по-подходящи думи.

— Недей — каза Били и вдигна ръка предупредително. — Аз… Аз трябва да ти поискам извинение. Непростимо е, че ти наговорих такива неща. За мен няма оправдание… Не очаквам, че ще ми простиш, но…

— Не! — Думите й бяха стреснали Спайдър. — Не, не се извинявай. Ти беше права. Вината е моя. Но, моля те, кажи ми, че не ме смяташ наистина за мръсник. Не бих могъл да понеса твоето презрение. Дори и да ме смяташ за такъв, излъжи ме! Господи, Били, толкова ми липсваше. Не можеш да се представиш колко ми липсваше. Обещай ми, че никога вече няма да се караме така. Много тежко го понесох. Дори плаках, преди да заспя.

Изведнъж той млъкна. Сепна се, че се е издал. Беше се зарекъл с никого да не споделя за детинската си слабост.

— Но — тихо каза Били, — но…

— Какво? — попита я объркан Спайдър.

— И ти… ми липсваше — отговори му тя още по-тихо.

— Значи не ме мразиш?

— За съжаление… не. Щеше да ми е по-лесно, ако те мразех.

Тя се сгуши и потърси убежище в гънките на старата си подплатена със самур пелерина.

— Не мога да те разбера. Защо да не си останем приятели? — попита той. Прощалната нотка в гласа й го беше ужасила.

Спайдър се приближи до Били, наведе се и хвана ледените й китки, за да ги стопли.

— Приятели? О, не, Спайдър. Не можем да сме приятели… Аз ще се махна оттук… Ще се върна в Париж… Или ще отида някъде другаде… Още не знам къде.

— За бога, Били, не бива да заминаваш. Няма да те пусна! Тази мръсотия в списанието ли те е разстроила толкова?

Той се опита да види лицето й под качулката, но не можа и седна смирено на крайчеца на пейката.

— Не, не тя — каза Били. — Написаното е вярно. Всичко това наистина се случи, макар и не точно както е описано. Аз не ти казах за Сам, когато ти ме попита. Срам ме беше, макар да смятам, че съм се държала почтено. Когато прочетох статията, най се стреснах от злобния й тон. Почувствувах се като човек без самоличност, на когото лепят етикети. Препрочитах статията, докато думите не започнаха да ми се струват нереални. Реших, че тя не се отнася за мен. Разбрах, че не съм в състояние да се възприемам като трагична героиня. По някакъв начин успях да си възвърна самочувствието. Както би казала леля ми Корнилия, „по-добре късно, отколкото никога“. Детството ми не беше щастливо. Но когато пораснах, намерих истински приятели и истинска любов. И постигнах истински успех. Като всички хора съм имала и сполуки, и несполуки. Такава съм… Дори ако това не се харесва на някои. Не се притеснявай, Спайдър, тази гнусна статия няма да ме съсипе. Няма да замина. Не искам да им доставя удоволствието да си мислят, че са ме изгонили от града…

— Тогава защо ми говориш за заминаване? — ядосано я прекъсна Спайдър. — Няма да те пусна!

— Защото… защото с теб не можем да останем приятели.

— Как така не можем? — развълнувано я попита Спайдър.

Били мълчеше. Опитваше се да събере сетните си сили и да се накара да говори. Искаше най-сетне да изрече онова, което не смееше да признае дори пред себе си. Да хвърли този товар от раменете си и да продължи да живее. Повече не можеше да крие безмълвната си любов.

— Защото… защото приятел… не се ревнува.

— Ревнува? — смая се Спайдър.

— О, Господи, Спайдър. Дума по дума ли трябва да ти го кажа? Защо, мислиш, те обсипах с онези ужасни обвинения?! Не се ли досети? Ревнувах те… Да, ревнувах те от Джиджи… И от всички останали жени в живота ти. От всички жени… които си… обичал.

Били издърпа китките си от дланите му и нахлупи качулката си така, че той съвсем да не вижда лицето й.

— Ревнувала си ме?! — не можа да повярва Спайдър. Но в него замъждука надеждата, че може би не познава достатъчно добре Били. Това щеше да е прекрасно. — Не би ме ревнувала, освен ако…

— Не го казвай, недей! Смили се над мен. И без това толкова страдам. Твърдо съм решила да превъзмогна себе си — строго му каза Били.

— Няма да ти позволя да го направиш! — извика той, прегърна я и свали качулката й, за да види пълните й с мъка очи и треперещите й устни. Хвана учуденото й лице с големите си длани и едва се сдържа да не я целуне. Искаше първо да й обясни всичко. — Закъдето и да заминеш — каза със спокоен и непоколебим глас Спайдър, — аз ще те последвам. Ще спя в палатка пред прага ти. Ако поискаш да се уединиш, няма да ти преча, но винаги ще съм наблизо и търпеливо ще чакам. Моля те, никога не ме изоставяй. Твърде дълго бяхме разделени. Загубихме толкова време. Слушай ме внимателно, Били. Ще ти кажа нещо много важно. Преди около година и половина ти позвъни на вратата ми, аз ти отворих, погледнах те и се влюбих в теб. Но най-глупавото от всичко е, че едва днес го осъзнах. Били, оттогава безумно те обичам. Но и през ум не ми е минавало, че и ти можеш да ме обикнеш. Никога с нищо не си ми подсказвала, че е възможно… В отношенията ни нямаше дори намек за влечение. Затова не си позволявах дори да си помисля… О, но ти наистина ме обичаш! Усещам го. Нали така? — попита я той. — Не е възможно да греша, след като толкова те обичам. Моля те, обещай ми, че никъде няма да ходиш без мен. Кажи ми, че никога няма да ме изоставиш. Кажи ми, че не можеш да си толкова жестока. — Спайдър я умоляваше сърцераздирателно, като осъден на смърт, който моли за милост, въпреки че все още не беше съвсем сигурен. Донякъде загадъчните думи на Били го бяха изненадали. — Обещай ми, че никога вече няма да ме ревнуваш, защото няма да имаш повод за това. Кажи ми, че си сигурна в моята вярност до гроб, защото аз наистина ще ти бъда верен… За бога, Били, кажи нещо!

— Не знам откъде да започна — прошепна тя. Лицето й беше озарено от щастие! — Задавай ми още въпроси.

— О! — възкликна той облекчено и я обсипа с целувки. — Не се притеснявай, ще ти задавам още много въпроси. Ще започнем всичко отначало, като в доброто старо време. Ще си определим среща, аз ще дойда да те взема с колата, ще те заведа на ресторант, после ще те изпратя до вкъщи и ще те попитам кога бих могъл да те видя пак. Дали следващата събота или още по-добре — утре. После ще те попитам дали мога да те целуна за лека нощ. Ето така и така…

— Чак оттам ли трябва да започнем? — успя да прошепне Били между страстните му целувки, за които тя от толкова време жадуваше. Не можеше да повярва, че те са реалност, струваше й се, че сънува. — Не съм начинаеща… та да започвам… пак да ходя по срещи.

— Както кажеш… О, скъпа, толкова те обичам, че не знам какво да правя. Били, хайде да се оженим — изрече Спайдър с нетърпение, което правеше гласа му неузнаваем. — Не искам да чакам, след като съм сигурен, че в края на краищата неизбежно ще стигнем дотам. Нямаме друг избор, освен да се оженим. Не знам какво да кажа, за да ми повярваш, скъпа.

— Спайдър, ти винаги си притежавал една забележителна дарба — отвърна Били с облекчение, разсмя се и го погледна в очите. Погали устните му. Беше обзета от щастие, което я грабна като океанска вълна. Били й се довери без страх. — Убеждаваш ме, в каквото си поискаш. Сигурно много ще се разочароваш, но тази дарба вече няма да ти е нужна, защото всичко, което искаш ти, го искам и аз. Ако предпочиташ, мога да те поразигравам, но няма ли да е по-лесно да кажа предварително „да“ на всичко, което ми предлагаш отсега нататък?

— Разбира се — съгласи се Спайдър. Той беше невероятно щастлив, но не и заслепен. — Предварително се съгласи с всичко, Били. О, скъпа, няма да съжаляваш.