Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Скрупули (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Scruples Two, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 5 гласа)

Информация

Корекция
analda (2016)

Издание:

Джудит Кранц. Любов и омраза в Бевърли Хилс

Превод: Яна Михайлова, Борис Мисирков

Редактор: Емилия Л. Масларова

Художник: Веселин Цаков

Технически редактор: Веселин Сеизов

Коректор: Людмила Стефанова

Американска, I издание

Издателство: „Хемус“ ООД

ISBN: 954-428-027-8

История

  1. — Добавяне (отделяне от текст 37328, където беше неправилно поставен като „Част 2“)

14

— Мадам Айкхорн?

Мадмоазел Елен, главната камериерка на втория етаж на „Риц“, за четвърти път тази сутрин чукаше тихо на вратата на спалнята на Били. Предния ден камериерките й бяха докладвали, че на всички врати, водещи към апартамента на Били, висели табелки „Моля, не ме безпокойте“. Затова не могли да почистят. Сам по себе си този факт не беше изключителен. Гостите имаха право да се усамотяват колкото си искат. Но от друга страна, при такива продължителни отшелничества те обикновено правеха поръчките си по телефона. Мадмоазел Елен провери и разбра, че поръчки за уиндзорския апартамент не са изпълнявани от онзи ден, когато там бил занесен следобедният чай. Служителят от рецепцията й каза, че мадам Айкхорн се е прибрала от Операта в четвъртък преди полунощ и оттогава не е напускала хотела. Мадмоазел Елен пресметна, че най-ексцентричната й гостенка е прекарала в стаята си две нощи и един ден, като не се брои днешната сутрин, без да си поръча нищо за ядене и без да се покаже, на когото и да е от персонала.

Мадам Айкхорн отдавна живееше в „Риц“ и всички бяха свикнали, че тя излиза от хотела и се връща по всяко време. Затова до този момент възприемаха уединяването й като пореден неин каприз. Но днес вече трябваше да се предприеме нещо.

Младата жена, облечена с елегантен черен костюм, почука още веднъж и мушна универсалния ключ в ключалката. Закачената отвътре верижка й позволи само да открехне вратата.

— Мадам Айкхорн — обади се тя през процепа. — Добре ли сте? Чувате ли ме? Аз съм, мадмоазел Елен.

— Махнете се и ме оставете на мира.

Гласът на Били се чуваше откъм кревата, в спалнята беше съвсем тъмно, капаците на прозорците бяха затворени, а завесите — спуснати, въпреки че наближаваше обед.

— Мадам, да не сте болна? Веднага ще повикам лекар.

— Нищо ми няма. Просто ме оставете на мира.

— Но, мадам, не сте хапвали нищо близо две денонощия.

— Не съм гладна.

— Но, мадам…

— Престанете да ме безпокоите. Какво трябва да направя, за да ви накарам да се махнете?

Главната камериерка тихо затвори вратата. Мадам Айкхорн поне беше жива. Не се е подхлъзнала и удавила във ваната, не е изпаднала в безсъзнание. За момента мадмоазел Елен се успокои, но реши да следи отблизо създалата се ситуация. Нареди на персонала на етажа да наблюдава апартамента и да я уведоми, щом бъде забелязано, че някой влиза или излиза. В парижкия „Риц“ никой не биваше да гладува, а още повече — да спи две нощи подред в едни и същи чаршафи.

 

 

Свита на кълбо под тънката броня на чаршафите, която единствена я предпазваше от действителността, Били безуспешно се опита да заспи отново. Когато се завърна от ателието на Сам, тя изгълта доста успокоителни и приспивателни таблетки, за да надвие мъката си. Започна да говори несвързано на стените, представяйки си, че обяснява на Сам — всичко беше ужасно незаслужено и несправедливо, — а в същото време се почувствува невъобразимо изоставена, сякаш Сам внезапно бе издъхнал в ръцете й. Тя копнееше за съчувствие, докато трескаво крачеше из стаите на апартамента, сякаш смяната на помещенията можеше да облекчи нейното отчаяние, предизвикано от безсилието й, да й даде някаква надежда. Не можеше дори да плаче. Най-сетне таблетките започнаха да действуват и тя се тръшна върху леглото, за да прекара една безкрайна нощ. Сънят й беше неспокоен, разпокъсан, през цялото време пред очите й изникваше лицето на Сам, който й казваше, че тя го отвращава.

Сега Били осъзна, че сънят я е напуснал безвъзвратно и че съзнанието й е ужасяващо ясно. То приличаше на брулена от ветрове и изпепелена от слънцето пустиня, където никога не може да поникне трева. Тя сякаш представляваше част от тази пустиня, в която беше валидна само една истина: заради богатството си Били е орисана никога да не си намери мъж.

Тя не изживяваше мъката си бурно. На драго сърце би плакала с часове, ако знаеше, че това ще я утеши. Но сълзите не идваха. Нещо караше съзнанието й да търси причините, които я бяха довели дотук. Съсредоточено, без да пропуска нито една подробност, Били изживя наново деветте месеца, прекарани със Сам, и годината с Вито, като се опитваше да анализира отношенията си с двамата. Остави настрана индивидуалните им особености, взе под внимание само фактите и фаталната истина блесна пред очите й. Тя беше богата, а никой мъж не би могъл да обича една богата жена.

От момента, в който разбра, че Били е богата, Сам престана да я възприема като човешко същество. Мигновено бе забравил жената, която познаваше, иначе не би реагирал толкова яростно и грубо, поне би я изслушал. Не би й казал, че го отвращава — този Сам, когото тя познаваше като добър, прям и нежно влюбен човек, — ако богатството й не бе я превърнало светкавично в чужда жена. Той бе потъпкал искрените й чувства към него, защото се бе почувствувал измамен. Гордостта му не бе понесла удара, а за него гордостта беше много по-важна от любовта.

От самото начало Вито бе презирал парите й. Беше убеден, че те й дават някакво надмощие, власт, с която не може да се пребори. Преценяваше всичките й постъпки, воден от това предубеждение. В края на краищата той също се опълчи срещу нея. Дали някога я е възприемал като обикновена жена, която го обича? Блясъкът на богатството й, от който тя се бе опитала да предпази Сам, я преследваше навсякъде.

Вито я бе обвинил, че е властна като пчелна царица. Сам я бе обвинил, че не го смята за равен. Дали двамата биха си мислили така за нея, ако не беше богатството й?

Дори ако знаеше отговора на този въпрос, ако можеше да каже какво представлява Били Айкхорн без парите си, тя никога не би могла да е тази личност за други, освен за Джесика, Джиджи и Доли. Само те, и то, защото бяха жени, можеха да я възприемат като нормално човешко същество. Разбираха, че всяка жена си остава уязвима, колкото и богата да е. Богаташките се нуждаят от любов също толкова, колкото и всички останали жени. Защо мъжете не проумяват това?

Били зарови глава във възглавницата и осъзна, че нейният проблем е неразрешим. Много хора искрено си мислеха, че на драго сърце биха разменили своите проблеми с нейния, само и само за да се отърват от сивотата на живота. Били трябваше да свикне с мисълта, че никога няма да намери любов. От мъжете тя не биваше да очаква нищо повече от онова, което дава една екскурзия в непозната страна: нови ястия, нови пейзажи, нови обичаи, звучене на непознат език. Когато им се наситиш, можеш да се прибереш вкъщи с ведро сърце. Така няма да бъде наранявана. Хората с право казват: „Не тръгвай с голяма кошница…“

Зад вратата се чу шепот. „Сигурно е мадмоазел Елен… — помисли си Били. — Навярно се опитва да влезе в спалнята ми. Тази жена е способна да откачи вратата от пантите, за да е спокойна, че си е изпълнила дълга. По дяволите! Има ли нещо свято за персонала на «Риц»?“

Тя скочи от леглото, отиде ядосана до вратата и се заслуша в гласовете отвън.

— Басирам се, че е препила.

Били позна гласа на една от камериерките.

— Или не е спирала да пие. В барчето има достатъчно бутилки, за да се налива дни наред — предположи другата камериерка.

Били бързо се върна в леглото и погледна големия часовник на стената. Беше или полунощ, или пладне. В стаята беше прекалено тъмно, за да се ориентира във времето. Тя се завтече към прозореца и нетърпеливо задърпа трите реда завеси, каквито закриваха всички прозорци в „Риц“. Най-напред разгърна тежката завеса от зелен релефен брокат, украсена с четири ивици сърмен ширит в четири различни нюанса на зеления цвят, после — завесата от розова щампосана коприна и най-сетне — тюлените пердета, зад които се виждаха спуснатите бели метални щори. Те се вдигаха с натискане на едно копче до прозореца. Били го докосна и в стаята нахлу дневна светлина. „Пладне е, слава богу!“ — помисли си тя, отиде до телефона и си поръча обилна закуска. След това повика камериерките да почистят. Отключи вратата на спалнята и влезе в банята да си вземе душ. Изми и изсуши косата си, после я среса небрежно и се гримира с бързи механични движения. Всички тези действия извърши, тласкана от инстинкта за самосъхранение.

Когато излезе от банята, облечена с розовата си хавлия, видя, че завесите на всички прозорци в апартамента са дръпнати, леглото й е оправено, във вазите по всички бюра и маси са сложени свежи бели рози и на подноса я чакат нейната закуска и днешният брой на „Интернешънъл Хералд Трибюн“. Били се сепна, когато откри, че вече е събота. Съвсем естествено беше да се чувствува толкова замаяна и гладна. „Сигурно съм прекалила с таблетките — помисли си тя, — а камериерките веднага решиха, че съм се напила. Професията им ги е научила винаги да очакват най-лошото.“ Изяде всичко от подноса и си поръча още кроасани и кафе. Докато чакаше да й ги донесат, се загледа в слънчевата светлина, която падаше върху пода. Зиме в Париж много рядко грейва слънце, само колкото да подсети парижани, че градът им не е на една и съща географска ширина с Хелзинки.

За миг Били забрави за мъката си и изведнъж се сети, че снощи е била открита изложбата на Сам. Вдигна телефона и се обади на рецепцията:

— Мосю Жорж, ще ми направите ли една услуга? Бихте ли се обадили в галерия „Темплон“ на улица Бобур. Интересува ме закупени ли са някои скулптури от изложбата, която се откри вчера. И моля ви, не казвайте откъде се обаждате.

Тя затвори телефона и зачака да я потърсят. След Адам и Ева Бог сигурно е създал служителите на „Риц“ — й мина през ум. Телефонът й зазвъня след няколко минути.

— Така ли?! Пет скулптури! Да, да, мосю Жорж, много се радвам! Благодаря ви.

Зави й се свят от учудване и радост. „Пет скулптури само за една вечер! Това е нечуван успех за американец, който досега не е излагал произведенията си в Париж. Сам сигурно ликува. Сигурно се чувствува… Не, не бива да изпускам този случай. Трябва веднага да му пиша, преди да е отминала радостта му от победата. Трябва да му обясня всичко. Той не поиска да ме изслуша, защото беше изпаднал в шок. Сега сигурно ще възприеме нещата по-спокойно. Навярно подскача от щастие, забравил е всичките си притеснения и страхове и ми е простил. — Изведнъж Били повярва в това. — Но не знае как да ме открие. Не знае къде да ме търси. Ако не му пиша, никога няма да се видим. Той може би си скубе косата, а не знае къде съм. Сигурно много му се иска да ме намери. Сигурно има угризения на съвестта и съжалява за думите си… О, да!“

Били намери писалка и хартия. Ясно си представи Сам. Пред очите й изникна неговото лице. По изражението му позна: той е осъзнал, че я е загубил. „Незабавно трябва да му пиша. Не мога да се видя с него, преди да е прочел писмото ми“ — помисли си Били.

Обзета от тази мисъл, тя пишеше страница след страница. Обясни му, че нейното богатство е като невидим етикет, закачен за роклята й, и стряска всички мъже. Писа му, че не е искала да го засегне, а просто е изчаквала подходящ момент, за да му разкрие истината. Толкова пъти се е изкушавала да бъде откровена с него. Но й е било тъй драго да е Хъни и да бъде обичана заради самата нея. Това й се е струвало изключително важно. Призна си, че е проявила малодушие, но, от друга страна, никога не си е мислила за него такива отвратителни неща, в каквито той я е обвинил. Отначало, когато се е преправяла на Хъни, й се е струвало, че това е невинна игра, която никому няма да навреди. По-късно, към края на лятото, той е бил толкова притеснен и толкова погълнат от мисълта за предстоящата изложба, че тя не е посмяла да го тревожи. Сигурно е разбрал, че тя вярва в успеха му, но е трябвало и той самият да повярва в него. Затова е решила да изчака откриването на изложбата. Сега разбира, че е допуснала ужасна грешка, но тя се дължи само на голямата й любов. Ще й прости ли той нейната глупост, която може да бъде оправдана единствено със злочестия й опит с други мъже? Тази глупост беше едничкият й грях.

„Не може да не ми повярва — каза си Били, докато трескаво залепваше плика. — Не може да не разбере всичко, след като прочете обясненията ми. Истината е най-убедителният довод.“

Били заръча да изпратят куриер с такси до галерията, където той да предаде писмото лично на Сам. Щом момчето замина, я обзеха съмнения, които бе пропъждала, докато пишеше. Тя затвори очи, наведе глава и подпря челото си с длани. Представи си как Сам разпечатва плика и започва да чете писмото. „Дали не съм пропуснала нещо? Нещо важно — помисли си тя. — Не мога да изляза от тази стая, докато той не ми се обади, след като прочете писмото и го обмисли. Не е възможно да го захвърли. Сам не е толкова коравосърдечен. Сигурно скоро ще се обади.“

Били отново погледна часовника нетърпеливо. Беше събота, още нямаше два и половина. Тя не можеше да си представи къде ли е Сам. „Дали не е отишъл да обядва с Даниел или Анри? А може и да разговаря с посетителите. Съботата е денят на колекционерите. Предполага се, че освен през обедната почивка, когато галериите се затварят, Сам ще стои при експозицията си, за да отговаря на евентуални въпроси. Галерията сигурно ще остане отворена до късно, за да даде възможност на излизащите от музея «Бобур» почитатели на изкуството да я посетят. На поканите за откриването пишеше, че този ден галерията ще работи до десет часа вечерта. Даниел може да реши и днес да не затваря по-рано, ако има достатъчно посетители.“

„Кога ли на Сам ще му се удаде да остане свободен за малко и да прочете писмото ми? Сигурна съм, че ще намери време и ще се уедини с писмото ми в кабинета на Даниел преди четири часа. Или най-късно до пет. О, до пет — със сигурност! Ами ако мушне писмото в джоба си и реши да го прочете чак когато се прибере вкъщи? Не, това е невъзможно. Каква идиотска мисъл! Хората постъпват така само във филмите. От друга страна, ако Сам не прочете писмото преди затварянето на галерията… Трябва да се махна оттук“ — осъзна Били. Тя беше твърде притеснена, за да стои на едно място. Познатата обстановка на нейния апартамент й се струваше кошмарна. Напомняше й за изминалите девет месеца щастие. Всяка бяла роза с дълго стебло, всеки пищен пискюл, целият този достолепен лукс измъчваше сърцето й, сякаш забиваше в него метални стружки. Глождеха я безброй лудешки предположения, безброй въпроси без отговор и тя не можеше да стои повече в тези тихи и спокойни помещения. Обзе я ужас. Тя бе вложила толкова много в това писмо, че сега просто щеше да полудее, да експлодира от копнеж по Сам, от желание той да я разбере и да й прости. Разкъсваше я безумната надежда, че от щастието я дели само едно телефонно обаждане. Не можеше да остане тук нито минута повече. Ако не я намери, Сам сигурно ще каже на рецепцията кой я е търсил и тогава тя ще иде при него.

Бързо си облече тъмнозелен кадифен костюм с панталон. Обу високи черни кожени ботуши с ниски токове. Наметна се с късо двуредно палто от тъмна норка, което се закопчаваше със старинни златни монети, беше вталено, но в ханша пак се разширяваше. Грабна чанта, часовник и механично си сложи обеците с големи необработени изумруди, които носеше, когато отиваше при Сам, защото те не отразяваха светлината и лесно можеха да минат за фалшиви.

„Къде, къде да отида?“ — запита се Били. За по-малко от минута тя стигна до фоайето, прекоси го и мина на отсрещния тротоар на улица Дьо ла Пе. Там, от другата страна на площад Вандом се намираше магазинът „Ван Клееф и Арпелс“. Тя бързо влезе в него. Само след секунда се появи един продавач. Вътре нямаше други купувачи.

— Добър ден, мадам. Мога ли да ви бъда полезен с нещо?

— Да, да. Бих искала да ми покажете… — Били млъкна.

Нямаше представа точно какво иска. Знаеше само, че иска, че се нуждае от нещо, каквото и да е то, но веднага. Защо този идиот не можеше да разбере това? Тя погледна продавача ядосано и объркано.

— Нещо за подарък ли, мадам?

— Не, не… за мен. Искам нещо необикновено, изключително…

— Нещо с брилянти ли, мадам? Или със сапфири? А може би изумруди или рубини?…

— Да — прекъсна безкрайното му изреждане тя, — рубини, бирмански рубини.

— Това са рядко срещани камъни — каза продавачът и погледна обеците й с възхищение. — Случайно разполагаме с няколко прекрасни екземпляра, които получихме за Коледа. Мадам е избрала много подходящо време за…

— Донесете ги! — прекъсна го Били.

В напрегнатия й поглед той прочете четирите любими думи на всички бижутери: богата американка, импулсивна купувачка.

Продавачът отиде за скъпоценните бижута с редките бирмански рубини и остави Били да го чака в малката тиха стаичка, предназначена за сериозни клиенти; всичко в нея беше покрито със сиво кадифе и позлата. Били потропваше нетърпеливо с тока на ботуша си. Тя ненадейно зърна собствените си очи в кръглото огледало, сложено на масичката до кадифената възглавничка за демонстриране на бижутата. Потресена, се загледа в тях по-отблизо. „Всемогъщи Боже! Така ли изглеждам?!“ Дъхът й секна при вида на дивата алчност, която се бе изписала на лицето й. Между веждите й се бе появила вертикална бръчка. Устните й бяха стиснати в гримаса на нетърпение. Човек би могъл да си помисли, че е готова всеки миг да се нахвърли срещу някого и да го разкъса със зъби. Беше погрозняла от ненаситност и алчност. Задушаваше се от нетърпение, страх и безумна надежда. Надяваше се, че успокояващият ритуал на опипването, пробването и купуването на бижута ще й помогне да се съвземе. По същия начин през средновековието мъжете се лекували с кръвопускане.

„Не! — Били скочи на крака и бързо излезе от магазина. Пое дълбоко от студения въздух. — Аз съм луда! — каза си тя, докато тичаше по тротоара към Сена. — Единствено луд може да купува бижута, които не му трябват, само и само да се успокои. Луда съм, щом прилагам това изпитано средство, за да потисна временно страстното си желание да получа час по-скоро отговор от Сам. Вярвам ли си, че като купя скъпоценни камъни за стотици хиляди долари, ще постигна душевно равновесие? Това ли ще ми даде сила? Ако е така, излиза, че представлявам сбор от всичко, което съм купила досега. По дяволите, невъзможно е да съм такава. Невъзможно е да съм само това, което обличам, само луксозните предмети, които намирам в най-скъпите магазини в цял свят. Невъзможно е да представлявам онова нещо, увито в бял атлаз и окичено с брилянти, което Сам видя в Операта. Невъзможно е да съм онази жадна за покупки жена, която посрещна горкия, сега вече разочарован продавач във «Ван Клееф».“

Докато минаваше край „Картие“ и „Булгари“, Били си представи всичката стока на бижутерските магазини около „Риц“, струпана на куп в подножието на Вандомската колона, излята от бронза на хиляда и двестате оръдия, пленени в битката край Аустерлиц. „Колко ли висока трябва да стане тази купчина, за да се изравни по стойност с мен? В края на краищата сигурно могат съберат достатъчно много цветни парченца от редки минерали, които мъжете са провъзгласили за скъпоценни, за да се изравнят с богатството на Айкхорн. И после какво? Могат ли тези камъни да говорят, да изпитват чувства? Тези скъпи лъскави късченца няма да струват пукната пара през някоя студена нощ, когато само един истински огън или едно човешко същество ще може да ме стопли.“

Били стигна до големия площад Конкорд. Вечното изящество на неговите пропорции се извисяваше над потока от пъплещи автомобили. Мина край „Сал дьо жьо дьо Пом“ и Оранжерията и стигна до Левия бряг по моста Конкорд, пробивайки си път в тълпата, която се радваше на слънчевия ден. Тя нямаше цел, не знаеше какво друго да прави, освен да върви напосоки, без да се спира, докато не стане време да се обади в „Риц“ и да разбере търсил ли я е Сам. На тихия Ляв бряг тръгна с по-бавна крачка край Пале Бурбон, докато не се озова на малкото площадче зад него. Там се намираше цветарският магазин на човека, който бе проектирал нейната градина.

Тротоарът пред „Муй-Сава“ представляваше прекрасна градина от цъфнали цветя и зелени палми, които чакаха купувачите си в тези предколедни дни. Били се спря и се вцепени. Загледа се във веселата примамлива пъстрота, пръсната по сивия плочник. После мина на отсрещната страна на площада. Нямаше да се поддаде на изкушението, нямаше да купи дори една саксия с мушкато.

„Не е грях да се купува — каза си тя, както вървеше. — Пазаруването е вкоренено в човешката душа. Хората в оазисите с нетърпение са чакали да зърнат камилските кервани със стоки. Амбулантните търговци винаги и навсякъде са били добре дошли. Пещерните хора сигурно са се събирали в някоя пещера, за да разменят изделията си. През цялата история на човечеството пазаруването се е смятало за нещо съвсем естествено. Но това не важи за мен, особено днес. Докато не се видя със Сам, няма да прибягвам до старите средства за бягство от емоциите. Трябва да издържа! Не знам защо се заричам, но усещам, че е необходимо. Правя го не за друг, а за себе си. Може би е някакъв фатализъм. Или се подлагам на изпитание. Ако не купя нищо, дали това няма да накара по някакъв магически начин Сам да се обади в «Риц» през следващите петнайсет минути? Не, наивно е да се вярва в чудеса. Дори непрекъснато да си представям как Сам чете писмото ми и как се втурва към телефона, няма да му изпратя достатъчно силен психически импулс, за да се сбъдне това.“

Били застана пред едно кафене и се поколеба. Можеше ли да е толкова сигурна, че мислите не се предават на разстояние? Често й се беше случвало да телефонира на някого и той да каже, че тъкмо е посягал към слушалката, за да й позвъни. Тя се втурна в кафенето и си купи жетонче за телефон. Наложи й се да почака няколко минути, докато един кльощав тийнейджър разказваше по телефона на приятелката си филма, който гледал предната вечер, имитирайки Жерар Депардийо. „Трябва да има закон — мрачно си помисли Били, — който да гласи, че жените, които чакат за телефон, имат предимство пред мъжете. Как могат да наричат това тук цивилизована страна?“ Тя на няколко пъти смушка с лакът нахалното кретенче и го подкани да свършва, а накрая го принуди да окачи слушалката. Единият от тримата служители от регистрацията на „Риц“ й каза, че никой не я е търсил. Наближаваше четири. Тепърва редовните посетители на галериите щяха да тръгнат по новите изложби. „Твърде рано е да очаквам каквото и да е“ — каза си Били и закрачи по-бързо, сякаш искаше да избяга от хаоса в душата си, от страха, който караше стомаха й да се свива, като че ли бързането щеше да хвърли лъч светлина върху черните й мисли.

След малко се озова пред музея на Роден. Тук не я беше страх да влезе. Френското правителство или парижкото кметство, или който и да бе притежателят на Отел Бирон, не бе сложил етикети с цени на бронзовите статуи.

Били си купи билет и неочаквано усети, че не й се влиза в музея. Не беше в състояние да се затвори между четири стени, каквито и произведения на изкуството да имаше вътре. Неспокойният й дух намери приют в оазиса на парка зад музея. Тя тръгна сред семействата, които бяха пуснали децата си да тичат между геометрично засадените дървета. За да се разсее, започна да гледа как си играят френските деца. Всяко от тях се различаваше от останалите, всяко беше една малка личност и притежаваше собствен облик, не представляваше само частичка от групата деца. Тя беше сбор от индивиди, които за малко са се събрали заедно. Много от тях се бяха дръпнали настрана, улисани в собствените си игри. „Й въпреки това — помисли си Били — някъде съм чела, че за непослушните френски деца най-страшното наказание е да забранят на съучениците им да разговарят с тях.“

Докато седеше на една пейка, Били забеляза, че когато децата обидеха или ядосаха някое свое другарче, то веднага отиваше при родителите си, които седяха някъде наблизо и го наблюдаваха. Те внимателно изслушваха жалбите му, успокояваха го и го изпращаха да се върне при групата.

Били с тъга си спомни, че е била на година и половина, когато майка й починала. Баща й беше претоварен с лекарската си работа, а свободното си време изцяло посвещаваше на своите научни изследвания. Затова никога не бе прекарвал с нея повече от няколко минути на ден. И дори тогава мислите му явно бяха другаде. Хана, прислужничката им, беше единственият възрастен, с когото тя общуваше. Едва когато тръгна на училище, Били осъзна, че животът й не е като на другите деца, тя беше заобиколена само от няколко надути братовчедки, които не я допускаха в своята компания, и от високомерни лели. Макар че не бе извършила нищо лошо, тя се чувствуваше отритната.

Докато гледаше как една майка вдига разплаканото си момиченце от земята, изтупва му дрешките, целува го, утешава го, дава му напътствия и го изпраща пак да си играе на пясъка, Били усети, че остра болка пронизва сърцето й и очите й се насълзяват.

Осъзна, че наистина е била пренебрегвано дете. Никога досега не се бе възприемала по този начин. Но когато видя това малко момиченце, ясно разбра, че на неговата възраст никой не й е обръщал достатъчно внимание. Никой не я е обичал и затова тя не е получила усещане за собствената си индивидуалност, която продължаваше да търси и днес.

Ако не си израсъл с това усещане, никога няма да го придобиеш. Всички бирмански рубини на света, събрани накуп, няма да ти го дадат. Дори да ти подарят за рождения ден толкова килограма брилянти, колкото тежиш, пак няма да го получиш. Тези тъжни мисли пропъдиха Били от парка. В този безкраен съботен следобед не й се гледаха щастливи деца.

Тя се озова на улица Дьо Варен близо до изхода на музея. Осъзна, че това не е случайност. Ако тръгнеше надясно по еднопосочната улица покрай улица Барбе дьо Жуй, след десетина минути щеше да стигне до улица Вано близо до къщата си. Ключът от портата беше в дамската й чанта. Това също не беше случайност. Били изведнъж разбра, че откакто е излязла от „Риц“, целенасочено е вървяла насам.

Преди да намери убежище в къщата си, тя потърси друго кафене. Там телефонът се пазеше от една „мадам Пипи“, типична представителка на легиона намусени французойки, които събират таксата за ползуване на телефона и тоалетните. Тази „мадам Пипи“ сякаш беше пряка потомка на онези жени, които седели с плетката си в подножието на гилотината и броели отсечените глави. В края на краищата намръщеното същество склони да свърже Били с „Риц“. Оттам й съобщиха, че са я търсили трима души, и тя помоли да й прочетат какво са предали. Сам не се бе обаждал. „Сигурно е много зает — помисли си Били, за да разпръсне своята тревога — или не е получил писмото.“ Помоли да я свържат с мосю Жорж, който я увери, че писмото е било връчено и че е получил разписката от мосю Джеймисън.

Били тръгна по тесния тротоар. Стана й студено. Започна да се стъмва. Следобедното слънце се беше скрило зад сивите каменни палати. Тя трескаво отключи портата на къщата си и влезе в двора. Махна за поздрав на учудения пазач и тръгна по алеята от ситни камъчета. Отвори си входната врата, като натисна копчетата, за да избере кода на новата алармена инсталация против крадци.

Щом се озова на сигурно място, опря гръб във вратата, преви се на две, хвана раменете си с длани и се разрида горко. „Сигурно още не е прочел писмото. Това е единственото възможно обяснение — внушаваше си Били. — А аз не бива да му се обаждам в галерията, не бива да отивам там, мога само да чакам.“ Даваше се от плач, знаеше, че никой няма да я чуе. Беше отчаяна, но в нея още мъждукаше една упорита надежда, която я бе крепила през целия ден.

Ами ако Сам ме е търсил и не си е казал името? — Били се стресна, когато неочаквано си зададе този въпрос. — Защо да оставя съобщение на рецепцията, след като не ме е намерил в стаята ми? Как не се сетих по-рано? Сигурно е затръшвал телефона ядосан, като не ме е открил в апартамента. Сигурно така е станало. Може би е тръгнал към «Риц» или ме чака във фоайето. Не, не, той не може да напусне галерията. За него е изключително важно да стои там, докато Даниел не реши да я затвори.“

Били отново се обнадежди. Избърса си очите и тръгна замаяна към новата зимна градина зад къщата. Седна на перваза на единия от трите двойни прозореца, които гледаха към вечнозелената градина. Парното беше пуснато съвсем слабо, но помещението беше съхранило топлината на слънчевия ден. Тя съблече коженото си палто и го сгъна под прозореца. Подпря се удобно на меката топка от кожички на норки, притисна нос в стъклото и се опита да реши какво да прави. Върховете на дърветата в парка на министър-председателя още бяха огрени от слънцето, но на зюмбюленото небе над Матиньон се показа голямата зимна луна. От близката катедрала „Св. Клотилда“ се чу ясен камбанен звън. Беше пет часът. След малко щяха да започнат да се обаждат една по една и камбаните на останалите църкви в квартала. От време на време те постигаха непреднамерено съзвучие.

Били най-сетне осъзна, че най-добре ще е да си почине тук. Дългото ходене и мъчителните телефонни разговори я бяха изморили. Унесе се, успокоена от звъна на камбаните, от приятната топлина и от приятната мисъл, че само да каже на Жан-Франсоа, и след седмица ще заживее в тази къща. Още идната събота по същото време двамата със Сам ще могат да се пренесат тук. „Мебелирането няма да отнеме повече от седмица… заедно със зареждането на избата с вино — започна да си мечтае Били. — В градината има една великолепна симетрична ела, за Коледа ще я обкичим със стотици малки бели крушки. Всяка вечер ще караме да ни запалват камините във всички стаи с черничеви цепеници. Щом се стъмни, ще палим дузини свещи; когато Сам работи, аз ще подреждам нещата по шкафовете, масите и стените, докато им намеря точните места. Това изисква време. В нашата прекрасна къща през цялата мрачна зима ще гори огън, както е горял преди векове.“

Изнемощяла, Били се отпусна върху коженото си палто и продължи да си мечтае, докато звънът на камбаните не я събуди.

Беше гладна, ужасно гладна. Усети, че е премръзнала. Колко ли време се е минало? Нима е дрямала цял час, мислейки си, че е будна? Били вдигна палтото си, облече го и го закопча. „Дали да не се обадя пак в «Риц»? Не, по дяволите! Нали вече разбрах, че е безсмислено? Трябваше да си наложа да остана цял ден в апартамента до телефона, независимо от моето състояние. Сигурно е само едно: и да е чел, и да не е чел писмото, Сам не може да се свърже с мен, докато стоя нерешително в тази тъмна къща, за която той дори не подозира. Единственото разумно нещо, което мога да направя, е да си хапна, преди да съм припаднала от глад. Не са ми нужни бирмански рубини, но, бог ми е свидетел, нуждая се от храна“ — каза си Били, докато заключваше портата отвън. Зъзнейки от влажния студен въздух, се завтече надолу по улица Дю Бак, стигна до булевард Сен Жермен и сви надясно към „Брасери Лип“. Никога не бе влизала в този световноизвестен ресторант, но той беше най-близо до къщата й и можеше да й предложи двете неща, от които имаше нужда: топлина и храна. Били влезе в препълнения уютен ресторант, намиращ се на две крачки от „Сен Жермен де Пре“, и започна да си пробива път през тълпата хора, които стояха с чаши в ръце. Бузите й се бяха зачервили от студа. Тъмните й очи блестяха, освежени от внезапно налегналия я сън. Косата й бе разчорлена от вятъра. Яката на коженото й палто беше вдигната и подчертаваше красивите й черти. Смесеното чувство на надежда и тревога, което изживяваше, увеличаваше чара й. Полите на палтото й се развяваха, тя бе нахълтала от студа като руска княгиня, прекосила степите, преследвана от глутница свирепи вълци. Били се запъти право към един сериозен мустакат мъж на средна възраст, който явно се разпореждаше тук.

— Добър вечер, мосю — каза тя, усмихна му се и го погледна в очите, които бяха на равнището на нейните, — надявам се, че ще намерите едно място за мен.

Мустакатият мъж, Роже Казес, най-ухажваният съдържател на ресторант в Париж, погледна непознатата жена, без да променя изражението на лицето си, и реши, че за нея място трябва да се намери винаги, дори в най-претоварения ден и час от годината. Всички, които седяха в кафенето пред ресторанта, както и застаналите нрави с чаши в ръце най-покорно го бяха молили да благоволи и да ги настани на някоя маса, но той им отговаряше, че ще трябва да почакат поне един час. Обаче тази прекрасна жена без придружител, тази непозната с големи очи, която току-що бе поискала от него нещо невъзможно, уверена, че ще го получи, щеше да бъде обслужена незабавно. Задоволяването на подобни невинни, но безумни желания превръщаше професията на мосю Казес в ежедневно приключение.

Редовни клиенти посещаваха „Лип“ всяка седмица в продължение на десет, дори на двайсет години с надеждата някой ден да бъдат настанени на една от престижните маси, но в края на краищата се примиряваха с местата, които им отреждаше този неумолим ресторантьор. Били веднага бе заведена зад една стъклена стена в тясно помещение. Това беше светая светих на ресторанта, малко, шумно салонче с огледални стени, винаги препълнено с любимци на мосю Казес, с политици, писатели и актриси. В „Лип“ не се приемаха резервации. На никого, дори на най-влиятелните хора във Франция, не се позволяваше да сяда два пъти подред на една и съща маса, за да не си въобрази, че има някакви права върху нея. Мнозина мъже започваха да водят тук синовете си още щом те се научеха как се държат ножът и вилицата, е напразната надежда, че когато детето порасне, ще му е осигурена маса в „Лип“.

Били се озова на тапицирана с черна кожа дълга пейка между две весели компании. Пред нея, както това става само в най-добрите ресторанти, изневиделица се появи масичка, застлана с бяла покривка. Тя погледна краткото неизменно меню, отпечатано върху малко картонче.

— Пушена сьомга, агнешко печено и кана червено вино — каза Били на възрастния келнер, без да обръща внимание на насочените към нея погледи.

Жадно изпи чаша вино, докато чакаше сьомгата. Изведнъж най-неочаквано се ободри от уютната и оживена атмосфера на ресторанта, явно бе имала нужда от такова разтоварване. Седеше, притисната от двете страни, на това малко местенце, което бе получила по магически начин, и се наслаждаваше на успокояващото обкръжение от възбудени, дружелюбно настроени непознати. Пийна си още от виното и усети, че ужасното напрежение, което я бе измъчвало през целия ден, постепенно се изпарява.

Докато тя отпиваше от виното, французойките от околните маси решиха, че трябва да се подстрижат точно като Били. Те я оглеждаха внимателно, в резултат на което кадифето стана най-модният плат, а зеленото — най-модният цвят през зимата на 1982 година. В това време Били разсеяно гледаше хората отвъд стъклената стена.

Една жена е най-изискана, когато вечеря сама в луксозен ресторант, ако й личи, че се чувствува като у дома си и не се притеснява от това, че няма кавалер. Били никога не бе изглеждала толкова изискана, както тази вечер в „Лип“. Тя с голям апетит погълна почти бялата норвежка сьомга и крехкото агнешко.

Срещу нея седеше една жена, която леко й заприлича на Джесика Торп. Това развесели Били и тя й се усмихна, което накара половината мъже в салона да вдигнат любопитно глави.

Спомни си своята смешна програма, която бе декларирала пред Джеси в Истхамптън. „Май й казах — помисли си Били, развеселена от виното, — че тъй като съм жена, която може да си купи всичко на този свят, ще си купувам подобаващи къщи, ще се срещам с подобаващи хора, ще давам подобаващи приеми, ще се оставям да ме фотографират на подобаващи места и в подобаващо време и ще се еба с подобаващи мъже.“

Били поклати глава скептично.

„Джеси с право би се разочаровала от мен — си каза тя. — Срещнах се с мнозина подобаващи хора, но те ми се сториха досадни; бях канена на голям брой подобаващи партита, но те ми се сториха скучни; наистина успях да купя една прекрасна къща, но трябва да си призная, че не съм се чукала с подобаващи мъже. Влюбих се, ала това не влизаше в програмата ми.“

Били пропъди Сам от мислите си. Не искаше да се измъчва.

„Да, вече е твърде късно — прецени тя, след като прехвърли в ума си всички подобаващи мъже, с които бе пропуснала да се наебе, — но всъщност има само един вид мъже за жени като мен. Никой никога не ме е обвинявал, че действувам преднамерено, но сега осъзнавам: трябваше да хвърля мрежата и да си хвана някой чаровен, възпитан, елегантен европейски аристократ, който търси жена с голяма зестра, съпруг, за когото парите на жена му ще са украшение, също както за нея украшение ще бъде неговата титла. Не е задължително да е европеец, един англичанин чудесно би ми свършил работа. Повече от сто години английските белетристи описват като достойно за уважение, отговарящо на традициите и съвсем сериозно занимание търсенето на богати наследнички за съпруги. Един английски херцог би гледал на моето богатство катода нещо, което му се полага. А ако имах поне малко ум в главата, сега щях да подготвям в някой замък посрещането на Коледа в духа на доброто старо време. Но не е изключено този въображаем благородник да се окаже досаден като подобаващите хора и подобаващите партита, повърхностен и скучен, една лъскава играчка, по-скоро капиталовложение, отколкото съпруг.“

Били престана да си мисли по този въпрос, докато плащаше сметката.

Реши веднага да се прибере в „Риц“, но първо трябваше да мине през тоалетната. Келнерът й обясни, че до нея се слиза по едно стълбище в отсрещния край на главния салон. На пътя й се изпречиха няколко келнери, които идваха откъм кухнята с пълни табли в ръце.

Най-сетне тя успя да тръгне по тясната пътека между масите, мина край касата и стигна до главния салон на ресторанта. Изведнъж се вцепени, защото погледът й се бе спрял на туиденото сако, което Сам не сваляше от гърба си. Секундите се нижеха бавно, докато тя чакаше той да я заговори. „Сигурно греша. Това не може да е Сам“ — помисли си Били и най-сетне се престрашила погледне по-нагоре. Сам и Анри седяха един до друг с лице към салона. Даниел седеше срещу тях, с гръб към нея. Сам се бе навел напред, замлъкнал насред думата. Били направи крачка, погледите им се впиха един в друг и цялата й душа се съсредоточи в един безмълвен въпрос. Тя веднага разбра, че между тях всичко е свършено. Сам я гледаше, сякаш беше восъчна фигура, а не жива жена. Анри зяпна от учудване. Подсъзнателно Били направи още една крачка към масата им. Но я спря твърдият отказ, който прочете в очите му. Сам се извърна към Анри и започна да си говори с него.

Били бързо излезе от ресторанта. Последните остатъци от нейното достойнство не й позволиха да припадне. На тротоара двама души чакаха такси. От шока Били беше като замаяна и механично застана зад тях. Малко след това Анри изскочи от ресторанта и я задърпа за ръкава. Тя се обърна към него, мъчейки се да запази каменното си изражение.

— Хъни, той си мисли, че скулптурите му са купени от твои приятели. Продадохме седем само за един ден, това е невероятно! Той смята, че ти си дала парите на подставени лица. Убеден е, че успехът му не е истински.

— Не съм правила такова нещо.

— Разбира се, че не си. Всички го знаем. Опитахме се да му го обясним, но той не ни вярва. Съжалявам, Хъни. Сам е голям глупак.

— Той прочете ли писмото ми?

— Да, щом го получи. А после започнаха да идват клиентите… — Анри безпомощно разпери ръце.

— Прибери се вътре, трепериш от студ. Благодаря ти, задето ми го каза, Анри.

 

 

„Сигурно отдавна съм го знаела — помисли си Били, — още от мига, в който разбрах, че е получил писмото. Сигурно съм се подготвяла подсъзнателно за този крах, иначе сега нямаше да съм толкова безразлична. Защо седя на кревата с палто? Защо съм толкова претръпнала?“

Тя не знаеше какво ще прави оттук нататък. Не помнеше как се е върнала от „Лип“ в апартамента си. Не можеше да си представи бъдещето, не можеше да си спомни миналото, а настоящето не съществуваше.

Чу тих шум зад вратата и видя как едно писмо се промуши под нея. Тя гледа писмото втренчено в продължение на половин час, преди да събере сили да го вдигне. Дълго въртя из ръцете си дебелия плик, изпратен от кантората на Джош Хилман. Най-сетне превъзмогна апатията си и го отвори. Вътре имаше друг плик, целият облепен с чуждестранни марки. Това беше писмо от Спайдър Елиът. Механично го разпечата и го зачете.

Скъпа Били,

Все още не знам къде се намираш и дали си получила предното писмо, което ти изпратих. Тази сутрин се събудих, обзет от желание да пиша на някого. Такова чувство изпитвам за пръв път, откакто съм напуснал Лос Анжелос. Ако пиша на някоя от шестте си сестри, останалите ще започнат да ревнуват. И тъй като освен тях ти си единствената жена в живота ми, ще използувам теб като лекарство за гузната си съвест (не бързай да се възмущаваш — на майка си съм изпращал картички от всяко пристанище, за да не се притеснява за мен).

Стигнах до Егейско море и гръцките острови. За морския скитник те са нещо като кръстовището на Бродуей и 42-ра улица. Тези острови са над 2000. Една гръцка туристическа фирма твърди, че на тях имало 30 000 плажа. Сигурно са изпратили някой нещастник да ги преброи. Или това е просто рекламен трик… Представи си: по петнайсет плажа на остров! Всъщност съм склонен да им повярвам.

Имам чувството, че съм минал с яхтата си край 29 000 ивици златен пясък. Чудо голямо, че Онасис притежавал един остров от общо 2000. Ако беше собственик на бейзболен отбор, по бих се впечатлил, но на остров…

Хвърлил съм котва в Скала, пристанището на Астипалая, един от Додеканезките острови. Познато ли ти звучи? Не се притеснявай, ако не си чувала за него, тъй като той е съвсем неизвестен. Въпреки това тук има много забележителности: красиво планинско градче, вятърна мелница, рибарско селце на брега на една лагуна и венецианска крепост.

Споменах ли ти за нудисткия плаж? Не се шегувам, тук наистина има такъв. Реших от двете хиляди острова да избера един с нудистки плаж, защото предположих, че тук се води разюздан нощен живот.

Може да ти прозвучи странно, но имам ужасното подозрение, че ветроходството започва да ми омръзва. Още една летяща риба, още един залез, още едно пристанище, още един прекрасен ден в Егейско море, още нещо морско — и ще се изповръщам. Сериозно ти казвам. Не предполагах, че някога ще ми писне от морета и острови, но, повярвай ми, и тази мания си има своите граници.

От скука си пуснах дълга зеленикава пърхутясала брада. После я обръснах по същата причина. Изчетох толкова много книги, че май си развалих очите. Но тъй като все още виждам буквите от разстояние една протегната ръка, не се тревожа много.

Нагледах се на толкова звезди, че мога да се хвана на работа в някой планетарий, стига да поискам, но не искам. Мога да карам яхтата и заспал, всъщност много често го правя и досега не съм имал неприятности, защото океанът наистина е много голям. Това като че ли е най-великата истина, която проумях: този шибан океан е невероятно голям! Много пъти са ми я повтаряли в часовете по география, но сега лично я осъзнах. Гениално откритие, нали? Надявам се, че си впечатлена, доста време ми беше необходимо, за да стигна до него.

С екипажа все още се разбираме. Наел съм двама заклети отшелници, те са много доволни, защото почти не си говорим и рядко се срещаме с хора. Поне готвят прилично. Твърде късно осъзнах, че щеше да бъде по-добре, ако бях наел двама приказливи италианци. Досега щях да съм овладял италианския до съвършенство и да минавам за сваляча с най-готин тен на Виа Венето.

Мисля, че е време да се прибирам вкъщи. Нямам никакви конкретни планове, но знам, че тази яхта ми е дошла до гуша. Може пак да се захвана с фотографията. Или да отворя галерия и да започна да покровителствувам млади художници. Или да започна някакъв нов бизнес. Кой знае? Забавно е да си богат… Когато оставих на Джош парите си, за да ги вложи някъде, сумата ми се струваше огромна, но постепенно свикнах с мисълта, че те си се трупат и никога не ще ми се наложи да работя… Но тази възможност ме ужасява. Все повече ме вълнува въпросът какво ще правя оттук нататък. Малко хора могат да ме разберат. Ти си от тях… Когато създаваше „Скръпълс“, вече беше достатъчно богата и парите не те вълнуваха, нали? Независимо от всички разправии и главоболия ние тримата можахме да осъществим твоята мечта.

Не виждам бъдещето си свързано с някой друг магазин… Никога няма да намеря партньор като теб. С никой друг човек не ще ми бъде толкова приятно да се карам. Господи, каква надменна кучка беше, когато двамата с Валънтайн пристигнахме в Лос Анжелос, помниш ли? Но аз още тогава разбрах, че от теб ще стане човек. Мисля, че хвърлих доста усилия за преобразяването ти, но те не отидоха на вятъра.

Били, старо приятелче, утре изпращам това писмо и много целувки с надеждата, че ще ги получиш преди Коледа. Каня се да прекарам празниците наистина весело и се надявам, че и ти ще направиш същото. Когато се завърна в Лос Анжелос, ще ти се обадя, щом Джош ми каже къде, по дяволите, се намираш. Каня се да взема самолет в Атина.

С яхтата ще стигна до Лос Анжелис най-рано след една година. Абсурд! Joyeux Noël, душице!

Целувки.

Спайдър

Когато Били дочете писмото, по бузите й се стичаха горещи сълзи. „Защо ли плача? — учуди се тя. — Защо чак сега започнах да изпитвам някакви чувства? Плача от радост — най-сетне осъзна Били. — Щастлива съм, защото от думите му личи, че той се е съвзел, че отново е заприличал на себе си.“

Тя усети, че се измъква от ледената пещера, в която блуждаеше безцелно. „Щом Спайдър е оцелял, защо и аз да не оцелея, дявол да го вземе?! Светът няма да се свърши, защото един слабохарактерен мухльо не е в състояние да разбере какво представлявам аз заедно с всичките си пари. Ебала съм Сам с неговата художническа мирова скръб. Ебала съм Вито и Сам, тия двама уязвими нещастници, които имат нахалството да се правят на мъже. Те направо са осакатени от липсата на самочувствие, от вечните им съмнения дали са оценени както подобава. Омръзна ми да се правя на такава, каквато не съм. Да вървят по дяволите всички мъже, всички страхливци, които не смеят да ми излязат насреща. А казват, че жените били слабият пол!“

Дива неотслабваща ярост обзе Били. Тя грабна слушалката, обади се в рецепцията и поръча да й резервират място в самолет, който ще излети за Ню Йорк още на другия ден. „Разполагам с цяла нощ, за да си стегна багажа — помисли си Били, докато си бършеше сълзите и натискаше бутона за повикване на камериерката. — Времето е предостатъчно, защото няма да заспя, преди да се кача на самолета, преди да оставя зад гърба си Париж и всички негови обитатели.“