Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Скрупули (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Scruples Two, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 5 гласа)

Информация

Корекция
analda (2016)

Издание:

Джудит Кранц. Любов и омраза в Бевърли Хилс

Превод: Яна Михайлова, Борис Мисирков

Редактор: Емилия Л. Масларова

Художник: Веселин Цаков

Технически редактор: Веселин Сеизов

Коректор: Людмила Стефанова

Американска, I издание

Издателство: „Хемус“ ООД

ISBN: 954-428-027-8

История

  1. — Добавяне (отделяне от текст 37328, където беше неправилно поставен като „Част 2“)

12

— О, Кора, няма ли капка авантюризъм в теб?!

Били задърпа Кора дьо Лионкур по гъмжащата от хора уличка близо до Сент-Оноре, пазара за зеленчуци на две крачки от „Риц“. Заведе я в „Льо Рюби“, старовремско кафене, превърнато във винарна. Списъкът на вината, които се предлагаха в заведението, заемаше половин стена. В претъпкания салон Били намери една свободна маса, застлана с хартиена покривка, и след като се настаниха на нея с Кора, заръкомаха, докато не привлече вниманието на съдържателя.

— Леон — провикна се тя, защото в бистрото беше много шумно. — Две чаши младо божоле и два от твоите сандвичи с рийет.

Кора се погнуси.

— Как така ще поръчваш младо божоле?! Това вино го пият само шофьорите на таксита.

— Прекалено дълго си живяла в Ню Йорк — изсмя се Били, — Кора, та това е най-големият празник след деня на събарянето на Бастилията… Докарали са младото божоле! Ела на себе си! Днес е 15 ноември 1981 година. В цяла Франция хората се надпреварват кой пръв ще докопа пълна чаша. Нарочно те доведох тук. Моето младо божоле е най-интелигентното вино на света.

— Че е най-евтиното, ще ти повярвам, но защо да е най-интелигентното?

— Щом шупне, то бива acheté, bu et pissé — бързо и целенасочено.

— Купувано, изпивано и изпикавано. Очарователно. Със същия успех може да се пие сок от грейпфрут.

— Чакай, Кора, не ме подценявай като експерт. Има божоле и божоле. Доста често то е лошокачествено или смесено с алжирско вино, но „Льо Рюби“ е едно от малкото места, където можеш спокойно да го пиеш. Леон открай време купува виното направо от производителя. Предлага всички видове божоле. Ако толкова не ти харесва mon petit божоле, ще ти поръчам чаша „Мулен а Ван“ или „Кот дьо Бруйи“, или „Сент-Амур“, но аз ще си пия от младото вино. Да опитаме ли fromage fort? Това е смес от рокфор и козе сирене, специалитет на Леон, който помага да се усети вкусът на виното.

Кора се опули от ужас, докато гледаше как Били пие от лекото, ароматно, още не съвсем ферментирало вино, което графинята би плиснала на пода. „Fromage fort! А за рийет да не говорим! Повдига ми се само при вида на този селски пастет от пържено свинско и студена мас. Това е любима храна на простолюдието. И през всичките години, докато живях във Франция, никой не ми я е поднасял“ — помисли си Кора.

Тя беше в Париж от десет дни, но едва днес Били намери време да се срещнат. И ето че вместо да обядват в „Рьоле Плаза“, най-изискания ресторант, където биха могли да отидат сами две дами, те се завряха в тази долна кръчма, която дори не беше едно прилично бистро. Бутаха ги с лакти развеселени занаятчии, продавачки, дребни търговци, работници и дори неколцина улични метачи, обзети от еуфорията на дългоочаквания празник, които си подаваха чашите с младо вино над главата на Кора.

— Да изям твоя рийет, ако не го искаш, Кора — предложи Били. — Мога да поискам от Леон менюто. Той прави хубави омлети.

— Заповядай! — Кора веднага подаде чинията си на Били.

— О, Кора, много извинявай, ти май наистина не се чувствуваш добре тук. Мислех, че ще ти бъде забавно. Целият този цирк около божолето си е търговски трик, но атмосферата му се доближава до нашия празник Вси светни. Хайде да идем на някое по-тихо място.

— Не че тук не ми харесва, но е много шумно и няма да можем да си поговорим — каза Кора, прикривайки задоволството си.

След няколко минути бърз ход двете жени се настаниха на една маса в „Еспадон“, ресторанта на хотел „Риц“.

— Разкажи ми всичко за новата къща — нетърпеливо поде Кора. — Кога ще се нанасяш? Може ли да я видя още днес?

— О… Изчакай да свърши ремонтът — отговори и Били. — Още не е мебелирана.

— Умирам от желание да я видя дори празна — каза Кора, защото беше усетила, че Били не иска да я заведе там. — Не съм идвала в Париж, откакто си я купила — добави тя. В гласа й се долавяше упрек. — Скоро ще си замина и няма да се връщам тук поне няколко месеца. Непременно трябва да я видя, преди да отпътувам за Ню Йорк, защото там и бездруго се носят невероятни слухове за нея.

— Искаш да кажеш, че хората в Ню Йорк клюкарствуват… за къщата ми. Какво ги интересува тя?

— Разбира се, че клюкарствуват — рече Кора и показа съвършените си зъби. — Съвсем естествено е, като се има предвид коя си ти. Не си ли забелязала, че когато стане нещо интересно в парижкия или лондонския хайлайф, хората в Ню Йорк го възприемат така, сякаш се е случило в техния град. Чувствуват се съпричастни. А ти си изострила любопитството им и с това, че изобщо не се появяваш на обществени места.

— Не е вярно — рязко й отговори Били. — Миналата седмица бях на бала на Ротшилд и на приема у Полиняк.

— Само две партита за цяла седмица! Това е равносилно на отшелничество през ноември, в разгара на парижкия сезон. Били, теб те канят всички. Доста хора си огорчила с отказите си.

Тонът на Кора беше хаплив, но тя очевидно говореше сериозно.

— Това си е моя работа — повиши глас Били. — Мразя да ходя на партита повече от два пъти седмично. Дори и за тези две вечери пръскам луди пари за тоалети и фризьор. Започвам да се чудя как не им омръзва на жените, които всеки ден ходят по приеми. — Били тропна с лъжицата си по масата и продължи ядосано: — Щом станат сутрин, започват да въртят телефоните. После се обличат за обед. След обеда обикалят магазините и ходят на проби при шивачките си. После ходят на фризьор, обличат се за вечеря, гримират се, отиват на някое парти и накрая се прибират вкъщи, свалят си дрехите и грима и си лягат, за да започнат всичко отначало следващата сутрин. Това е животът им, Кора, това е целият им живот. Как издържат?!

Лицето на Били бе озарено от чувства, които Кора дьо Лионкур не можеше да определи точно. „Дали тя искрено се възмущава от начина, по който прекарват времето си жените от хайлайфа, или й е дотегнала неспирната въртележка на светския живот, независимо от целия му блясък? Или… Не се ли мъчи Били да прикрие разочарованието си от това, че въпреки нейните усилия да направи впечатление във висшето общество още не се е намерил мъж, чието име хората да свързват с нейното. Все пак, както разбрах, през първите шест месеца след пристигането си в Париж Били е водила тъкмо живота, от който сега толкова се възмущава“ — помисли си Кора.

— Естествено е на дейна жена като теб, свикнала да се занимава с бизнес, подобен начин на живот да й се струва незадоволителен — предпазливо започна Кора. — Но бъди сигурна, че много жени биха дали всичко за този празен според теб живот.

— А ти?

— О, в никакъв случай — категорично заяви Кора, — един колекционер, още щом се събуди, започва да усеща тръпката на предстоящия лов. Това е като да си на работа от сутрин до вечер, само че харчиш пари, вместо да ги печелиш. Според мен един богат човек може да запази интереса си към живота само ако колекционира страстно нещо, няма значение какво, или ако се състезава в някоя област, в която е добър, например в някой спорт. С това се обяснява увлечението на богаташите по голфа.

— И по бриджа.

— Точно така. Та кога ще ми покажеш тази твоя тайнствена къща? Няма значение, че е празна. Не ще се успокоя, докато не я зърна.

— Ако искаш, да идем, след като се наобядваме — каза Били, защото осъзна, че рано или късно ще трябва да покаже къщата си на Кора.

Иначе до края на престоя си в Париж Кора щеше да я тормози. Така приятелката й щеше да разкаже на всички, които се интересуват от улица Вано, че това е само една голяма празна къща в ремонт и нищо повече.

Преди да се срещне с Кора, Били бе минала през „Риц“, за да се преобрази в онази Били Айкхорн, която графинята очакваше да види. Докато се преобличаше за обеда, тя толкова бързаше, че сърцето й се разтупка. Преди да се върне при Сам, тя трябваше да мине пак през стаята си в хотела на улица Мосю льо Пренс, да напъха в дъното на гардероба роклята и палтото си от Сен Лоран и да се преоблече. „По дяволите, няма да стане — помисли си Били. — Сам веднага ще забележи, че не съм с дрехите, с които излязох сутринта. Налага се да се върна в проклетия «Риц» и да облека проклетите дрехи, с които бях сутринта, и чак тогава да се прибера в ателието. На всичко отгоре трябва да се разкарвам без шофьора, защото той не бива да ме взема нито от «Риц», нито от улица Вано, нито от ателието. Ужас!“

— Шофьорът ми е болен — добави Били, — дано хванем такси.

 

 

— Жан-Франсоа? Мислех, че си в Екс и купуваш антики.

Били неприятно се изненада, когато видя, че художникът декоратор е на улица Вано. Бе развела набързо Кора из къщата. Двете тъкмо си тръгваха, когато се появи Жан-Франсоа Дьолакроа. Щеше да е ужасно невъзпитано, ако не го представеше на Кора, а вече минаваше пет часът.

— Върнах се тази сутрин с експреса, мадам. Нямаше кой знае колко интересни неща и приключих с покупките още вчера.

— Това ли е мосю Дьолакроа? — попита Кора.

— О, извинявай. Запознай се с Жан-Франсоа Дьолакроа. Жан-Франсоа, това е графиня Дьо Лионкур. Ние тъкмо си тръгвахме.

— Всички са чували за графинята и нейния изискан вкус — каза младият художник и целуна ръка на Кора. — Вече треперя от страх.

— Глупости — каза Кора, — тази прекрасна къща още не е обзаведена, няма нито какво да хваля, нито какво да критикувам. Всичко тук е предстоящо. Но имате прекрасно поле за изява.

— Мадам, нужно ни е време, за да създадем лек и изчистен интериор, който да напомня за духа на осемнайсетия век и да съответствува на чувствителността на мадам Айкхорн. Междувременно складирам скъпоценностите, които купуваме, в бившата конюшня.

— Бих ли могла да ги зърна? — каза Кора, разтреперана от нетърпение.

— За мен ще е удоволствие да ви ги покажа, мадам, но те са грижливо опаковани, за да не ги повреди влагата.

— О, така ли?

Кора за малко не тропна с крак от яд. Посещението на къщата още от самото начало беше досадно. Да гледаш голи стени, архитектурни детайли и нови подове беше цяло мъчение. Но тъй като Били я беше предупредила, Кора не можеше да даде израз на разочарованието си.

— Не бихте ли могли да разопаковате поне нещо, нещо малко? — Тя искаше да изкопчи поне нещичко от този следобед.

— Ще се опитам, мадам. Тоест… ако мадам Айкхорн…

— Разбира се, Жан-Франсоа — каза Били съкрушено. Още щом Кора чу думата „скъпоценности“, тя разбра, че няма да мине без посещение на конюшнята. — Аз ще ви почакам тук и ще проверя какво е свършил градинарят. Трябваше да е засадил луковиците още преди няколко дена. Но не се бавете, става късно, трябва да хванем такси, преди да са се задръстили улиците. Давам ви само десет минути.

— Кои магазини в Екс обиколихте, мосю? — попита Кора и двамата с младия художник заговориха оживено за антикварите в Прованс, докато прекосяваха двора на път към конюшнята.

Жан-Франсоа отвори старата порта, включи осветлението и Кора видя две дузини препълнени с мебели боксове за коне. Тя ги обходи и бързо разбра, че всяка мебел, всеки предмет е твърде добре опакован, за да може тя за късото време да види нещо.

— Да, мадам — каза декораторът и вдигна рамене, когато погледна лицето й. — Разбирам, че сте разочарована. А много бих искал да чуя мнението ви за нещата, които съм купил. Впрочем ето една вещ, която току-що пристигна и още не е добре увита.

Той отметна брезента от нещо, подпряно на стената, което приличаше на картина, и разкри продълговато огледало с богато декорирана ажурна рамка. То светеше като прозорец към едно бляскаво минало.

— Ау, колко е красиво! Наистина е много красиво. Не е френско, нали? Краят на XVII век?

— Точно така, мадам. Огледалото е немско, подарено на Оранжкия двор по случай спечелването на някаква битка.

— Прекрасно е. И в много добро състояние, както виждам.

— Смятам да го сложа в спалнята на мадам Айкхорн. Когато се види в такова огледало, човек сякаш възкръсва в друга епоха, не е ли така, мадам?

— Съгласна съм, мосю — каза Кора, докато се оглеждаше недоволно в старинното огледало. — Значи тази къща ще бъде в романтичен стил?

— Кой знае, мадам.

— Естествено, че вие, мосю — рече Кора изненадана.

— Аз съм последният човек в Париж, който може да ви каже как ще изглежда тази къща.

Младият художник декоратор говореше с огорчение, което противоречеше на явното му желание да й покаже нещо красиво.

— Но това е невъзможно — усмихна се Кора, защото си помисли, че той просто се прави на скромен.

— Не искам да се оплаквам, мадам, но никога не съм се залавял е подобен проект.

Той покри огледалото и тръгна към вратата на конюшнята.

— Почакайте, мосю Дьолакроа, изглеждате ми обезкуражен. Може би съм в състояние да ви помогна. Навярно сте се досетили, че мадам Айкхорн много разчита на моите съвети.

— Вие сте първият човек от кръга на нейните приятели, който посещава къщата. Това ми вдъхва надеждата, че ще последват и други.

— Вие наистина сте обезкуражен. Толкова ли е трудно да се угоди на моята приятелка? Тя открай време си е такава. Не мислете, че подценява способностите ви.

— Трудно ли? Не бих могъл да кажа, че с мадам Айкхорн се работи… трудно.

— Тогава какъв е проблемът? Не вярвам причината да е в разходите по обзавеждането.

— Не, мадам, в това отношение имам картбланш. Откакто ми е възложен обектът, нито едно мое предложение не е било отхвърлено по финансови причини.

— Всеки художник декоратор мечтае за такава работа.

— Да, може да се каже, че по принцип е така.

— Но…

— О, мадам Дьо Лионкур, ще помислите, че се оплаквам…

— Не, мосю. — Кора му подари една от прелестните си усмивки. — Виждам, че сте човек, който не обича да се оплаква.

— Трудът ми ще отиде на вятъра — избухна Жан-Франсоа. — Това е прекрасна къща, една от най-очарователните в Париж. Строена е по времето, когато за аристократите начинът на живот е представлявал изкуство. Това не е обикновена къща, мадам. Тя изисква грандиозност на замисъла. Щом я видях, разбрах, че ако успея да я съживя, ще се сбъдне една моя отдавнашна мечта. Дълго не можех да повярвам, че съм извадил такъв късмет и че ми е поверена къща, всяка от чиито стени сякаш говори за зенита на западната цивилизация. Надявах се, че когато завърша реконструкцията и обзавеждането, тук ще кипи живот, ще се устройват балове, големи приеми, градински увеселения… Признавам, дори си мечтаех как ще публикуват снимки на къщата в списания…

— С такава къща можете да направите кариера — увери го Кора. — Всички ще говорят за нея, не се безпокойте.

— Грешите, мадам. Тъкмо затова съм обезкуражен.

— Не разбирам.

— Аз също. Мадам Айкхорн ми каза, че нямало да приема често гости и да пуска фотографи в къщата си. По тази причина тя не ми позволи да проектирам салоните като за приеми. „Направете къщата ми уютна“ — заяви тя. Уютна! Та това да не е английски котидж?! Уютна! Уютът е за буржоазията. Спалните, естествено, трябва да са интимни и комфортни, но салоните — изключено!

— Уютен салон! Самото съчетание звучи противоречиво — промърмори Кора.

— Точно така! Единствено англичаните в извънградските си къщи съумяват да съчетаят величествеността с уюта. Нужни са десет поколения колекционери, всяко от които да е добавяло нови предмети, така че в края на краищата и най-голямото помещение се запълва с триизмерни спомени за предните. За това допринасят и кучетата, особено кучетата, не съм ли прав?

— Кучетата наистина са великолепни като мебел — промърмори Кора, обмисляйки думите му.

— В Париж не е възможно да се постигне такова усещане за уют в една толкова съвършена класическа сграда. Всеки опит в тази насока би накърнил духа й. Помъчих се да обясня това на мадам, но… тя настоява. Казва, че желанието й било осъществимо. Отначало твърдеше, че искала да я изненадам, но бързо схванах колко погрешно съм я разбрал. Постарах се да й угодя. — Жан-Франсоа въздъхна, като си спомни за твърдоглавието на клиентката си. — През малкото дни, които тя ми отдели, двамата с нея открихме и купихме всички тези скъпоценни предмети. Мадам Айкхорн настоява да обсъждам с нея и най-малките подробности на вътрешното обзавеждане.

— Мисля, че се подценявате — каза Кора угрижено. — Може би ще постигнете тъкмо оня величествен уют, към който хората се стремят в тези трудни дни.

— И аз все това си повтарям, мадам. Надявам се да успея. Дори само неколцина близки приятели на мадам Айкхорн да видят къщата, те ще разкажат на останалите…

— Обещавам ви да се върна, когато приключите с обзавеждането, и да разтръбя навсякъде какво съм видяла — каза Кора.

— Но, госпожо, трябва да проявите доста голямо търпение…

— Къщата е готова за мебелиране. Защо се бавите?

— Мадам Айкхорн изобщо не бърза да се нанесе. Не ми разрешава да се заема с интериорите. Според нея не било спешно. Казва, че щом се подредят мебелите, щели да започнат главоболията около намирането на персонал. В момента е наела само един пазач. А аз стоя и чакам. Понякога се питам дали мадам Айкхорн изобщо възнамерява да довърши някога тази къща. Разбирате ли в колко трудно положение съм? Не искам да се оплаквам, но и аз имам самолюбие. Ако тази къща беше моя, щях да изгарям от нетърпение да заживея в нея.

— Аз също. Учудва ме безразличието й.

— И мен. Сърцето ми се свива, като гледам тази къща празна. Боли ме не само като професионалист, но и просто като човек. Казвам ви го под секрет, защото сте близка приятелка на мадам. С други не бих го споделил. Нали не мислите, че се оплаквам? Аз обожавам мадам Айкхорн.

— Имате пълното право да се оплаквате — каза Кора. — На ваше място бих побесняла. Но не е ли време да се връщаме?

— Надявам се, че няма да ме издадете.

— Можете да разчитате на мен, мосю.

 

 

Кора дьо Лионкур се преобличаше за вечеря, приятно увлечена от разгадаването на тази мистерия. Докато сменяше черния си костюм с черна официална рокля, тя изреждаше наум странните промени, настъпили у Били Айкхорн, промени, които не можеха да се обяснят само с едногодишното й пребиваване в Париж.

На първо място, жената, която в продължение на петнайсет години беше прочута с изискания си вкус, жената, която диктуваше модата, днес беше облякла рокля и палто към нея от колекцията на Сен Лоран отпреди няколко сезона. Нейни снимки с този тоалет се бяха появявали в десетина списания. Дори това да бяха любимите й дрехи, неприлично бе да се облича толкова демоде. На всичко отгоре роклята й беше отесняла. Съвсем очевидно тя й беше тясна в талията и ханша. С колко ли е надебеляла? С три-четири килограма? Били, която навремето бе доказала, че никога не нарушава желязната дисциплина, тази втора природа на всяка истинска дама от света на модата, бе сторила немислимото и бе надебеляла. Доказателство за това беше не само апетитът, с който тя излапа отвратителния мазен рийет, а и ципът на роклята й.

Кора си спомни за обеда в Ню Йорк със Спайдър Елиът. Тогава външността на Били беше безупречна, не като днес. На друга жена това навярно не би направило впечатление, защото Били продължаваше да е красива, дори може би беше станала по-красива отпреди, но й липсваше онова лустро, което се постига с дълги часове, посветени на външния вид на богатата жена. Ноктите й не бяха лакирани. Късата й прическа се нуждаеше от оформяне. Косата на Били покриваше ушите, което я правеше привлекателна, но не бе особено изискано. Били сякаш се беше гримирала много набързо и не си бе сложила обеци. Подробности… но съществени подробности.

Епизодът във винарната можеше да се обясни с продължителния й престой във Франция, с това, че й се иска да прилича на истинска парижанка. Но жени от рода на Били Айкхорн прекарваха във Франция цяла вечност, без да стъпят в подобна кръчма нито веднъж. „Нейното малко божоленце!“ Това беше направо неприлично. „Не е толкова важно, че тя обича божолето — каза си Кора, — но начинът, по който се държеше във винарната, и фактът, че седна, без да се притеснява, на маса, застлана с хартиена покривка, представляват част от тази вълнуваща загадка.“

Кора бе усетила, че с Били нещо не е наред още преди този многократно отлаган обед. От своите парижки приятели графинята знаеше, че Били не ходела на техните обеди, вечери и приеми, макар че веднага след пристигането си с удоволствие ги посещавала. През онези първи месеци в Париж давала вечери в луксозни ресторанти, за да се реваншира на домакините, у които била ходила, спазвайки свещеното правило на доброто възпитание във висшето общество. Сега вече не канела дори хората, на които приемала да гостува. Но една неомъжена жена, колкото и богата и високопоставена да е тя, непременно трябва да се реваншира, за да не я забравят.

„С какво ли може да се обясни тази некоректност на Били? Защо отлага нанасянето си в къщата, след като толкова прибързано плати за нея невероятна сума?“ — помисли си Кора, която бе запозната със сделката в подробности, тъй като Дениз Мартен й бе платила доста солидна комисиона.

— Не е успяла да пробие — каза си на глас Кора.

Седеше в едно дълбоко кресло в хотелската си стая, стресната от внезапното си прозрение. Друго обяснение не можеше да съществува. Кора си бе дала труда да научи колкото може повече за Били Айкхорн. Беше прегледала безброй изрезки от вестници с материали още за първия брак на Били. Нюйоркската градска библиотека беше пълна с информация, която никой, освен графинята не се бе сетил да потърси. Там Кора откри някои забравени факти, отгатна подбудите за редица нейни постъпки. В тази библиотека тя успяваше да разкрие тъмния произход на цели състояния, а след това използуваше тези данни в своя бизнес.

След като се запозна с Били, Кора изрови от старите вестници всичко за брака й с Елис Айкхорн, който я бе направил една от най-богатите жена на света. Разбра, че макар да е от бостънските Уинтропови, Били произхожда от едно бедно и нископоставено разклонение на този стар род. Тя наистина беше Уинтроп, но от най-долно качество. Родословието й на пръв поглед беше безупречно, но всъщност тя представляваше една най-обикновена секретарка, която се е омъжила за шефа си, човек с не съвсем ясен произход. Животът им след сватбата изглеждаше добре на снимките, но като двойка семейство Айкхорн не си бе извоювало място в хайлайфа. Докато Били беше собственичка на „Скръпълс“, снимките й често се появяваха в модните рубрики на списанията, но тя почти не бе вземала участие в светския живот на Западния бряг. Краткият й втори брак с някакъв филмов продуцент, син на италиански заселник, не е бил тема за вестникарските светски страници.

Изведнъж Кора проумя: Били е пристигнала в Париж, за да започне всичко отначало. Не бе пожелала да остане в Ню Йорк, защото там е много трудно да се проникне в редиците на Старата гвардия. А новобогаташките също представляваха една сплотена група закалени в битките жени, на които не би им се искало да делят с някого трудно извоюваните си позиции в обществото. Една неомъжена жена по-лесно би пробила сред французите, защото за тях всички богати и щедри американки бяха еднакво приемливи.

„Значи това е отговорът. Били е дошла тук, готова да пръска пари, купила си е прекадено аристократична за една американка къща, приемала е всички покани — и добри, и лоши — и в края на краищата е разбрала по някакъв начин, че не е успяла да се справи със задачата, която си е поставила — реши Кора. — Възможно е да си е спечелила омразата на някоя от десетте влиятелни жени, които управляват Париж. Възможно е да е спала с неподходящи мъже. Допуснала е някъде голям непоправим гаф и сега се е отчаяла. Естествено е, че продължават да я канят на големите балове и приеми, но тя не спомена да е посещавала онези интимни сбирки на тесен кръг близки приятели, на които се допускат само хора, действително приети във висшето общество, и за които аз също не съм получавала покани.“

Кора остана доволна, че и Били се е оказала аутсайдерка като нея.

„Били сигурно е осъзнала, че няма шанс да спечели в тази игра и че фанфарите никога няма да засвирят в нейна чест. Сега тя се държи точно като лисицата от баснята за киселото грозде. Занемарила се е, защото не е успяла да пробие. Излиза, че Били Айкхорн не притежава необходимите качества, за да постигне онова, заради което е дошла в Париж. Тя е една Пепеляшка, която се е прибрала в кухнята, защото е усетила, че стъклената пантофка й е твърде тясна. Естествено е, че горката Били не бърза да се настани в новата си къща. Там тя не би се чувствувала у дома си, колкото и уютна да се опитва да я направи. За нея тази къща по нищо няма да се различава от хотелската стая, каквато може да има всеки, стига да си плати. Жалко — помисли си Кора със скръбна усмивка и злобно изражение, — жалко. Аз бих могла да живея на Вано по начин, какъвто тази къща заслужава. Ако по време на брака ми с Робер дьо Лионкур имах парите на Били, ако не трябваше да създавам с такъв труд илюзията, че живея добре, щях да пробия. Сигурна съм.“

 

 

— Това няма да се повтори! Обещавам ти, Сам, скъпи. Никога! Страшно съжалявам, че закъснях. Нали не си се притеснявал за мен? — Минаваше седем, Били се бе втурнала в ателието, останала без дъх от изкачването на стълбите. — Имаше ужасно задръстване на движението. Хората са започнали да пазаруват за Коледа.

— Изобщо не съм се тревожил за теб. Досетих се, че си закъсала на върха на Айфеловата кула и ще се върнеш най-рано утре сутрин.

Макар че той се шегуваше, Били долови в гласа му загриженост.

— За малко и това да стане. — Тя го целуна бързо и се просна изтощена върху един от плетените столове, които придаваха на ателието непретенциозния вид на тераса. — Защо всичките ми познати от Америка са решили, че си нямам друга работа, освен да ги развеждам по цял ден из Париж?!

— Казах ти да не се съгласяваш, мила. Можеше да си измислиш някакво оправдание — спокойно й отговори Сам.

— Все ми дожалява за тези туристи, но днес ми дойде твърде много.

— Твоята Кора оцени ли разходката с екскурзовод? Благодари ли ти?

— Не забелязах такова нещо.

— Ела тук, мила. Заслужаваш похвала. По лицето ти пак е изписано: „Нямам време за живот.“

— О, Сам — изохка Били.

После се сгуши в скута му и здраво го прегърна през врата. Отпусна се за пръв път, откакто можа да се изплъзне от Кора, и пое по сложния маршрут към къщи, удължен от нейното отбиване в „Риц“, за да се преоблече.

— Нови обувки ли си си купила? — попита я Сам.

Били погледна скъпите си обувки от „Мод Фризон“, които бе забравила да остави в „Риц“.

— А, да… Нали са хубави? Кора се впусна в пазаруване, та и аз покрай нея… Цял ден сме търчали. Струва ми се, че само в този магазин поседнахме за малко.

— Не сте ли обядвали?

— Обядвахме, разбира се. Ако щеш, вярвай, Кора ме заведе в „Риц“. Тя винаги е разполагала с пари, затова нямам угризения.

Били отдавна бе разбрала, че колкото по-малко лъже Сам, толкова по-лесно й е да води този двойствен живот. Беше си измислила няколко основни лъжи, в които, кажи-речи, беше повярвала.

Сам си мислеше, че два пъти седмично, всеки вторник и петък, щом си свърши работата в Националната библиотека, Били отива у една богата французойка, която живее в центъра на доста отдалечения шестнайсети район, за да й дава уроци по английски, а после остава там за вечеря и предоставя възможност на домакинята да се упражнява в разговорния английски. Когато Сам я питаше защо след тези уроци не се прибира в ателието, тя му отговаряше, че поне два пъти седмично трябва да спи на собствения си креват в хотела на улица Мосю льо Пренс, за да съхрани независимостта си.

„Моята независимост. Това отвратително, глупаво, изтъркано оправдание, което ме накара да намразя самата мисъл за независимост — помисли си Били уморено. — Моята независимост, която е единствената причина за неразбирателство между мен и Сам и за непрекъснатите ни препирни.“

Всяка минута от тази независимост Били прекарваше на Вано, където работеха с Жан-Франсоа, отговаряше на получените в „Риц“ писма, опитваше се за минимално време да поддържа външния си вид. Не й оставаше време за ходене по магазини, едва успяваше да иде на педикюрист. От сутрин до вечер търчеше, а после набързо се изкъпваше и се преобличаше, за да отиде на някой прием. Трябваше да прави това, за да се забелязва присъствието й в парижкия светски живот. Страх я беше, че някой любопитен познат може да си зададе въпроса защо е изчезнала и къде.

„Как съм могла да бъда толкова наивна и да си мисля, че двойственият живот ще бъде една увлекателна игра?!“ — помисли си Били.

Беше доволна, че успешно хвърля прах в очите на персонала на „Риц“ и там спокойно приемат нейните отсъствия; че е намерила подходящ скромен хотел близо до Люксембургската градина, който да й служи за фиктивна квартира и където Сам, ако пожелае, би могъл да я посещава; че е измислила цяла система за анонимно придвижване из Париж; че успява да намери време да контролира все по-развихрящата се фантазия на Жан-Франсоа. Тя съумяваше да съчетава всичко това, без някой да разкрие нейната игра, но с всеки изминал ден двойственият живот й дотежаваше все повече и повече. Били се разкъсваше между необходимостта да бъде забавна, елегантна, отрупана със скъпоценности дама, водеща космополитични разговори на приемите, и желанието й да се представя за безгрижна учителка от Сиатъл, посветила се на изучаването на Волтер и лудо влюбена в Сам Джеймисън.

Неприятно й беше, че трябва да го лъже. Само няколко седмици след запознаването им Сам й поиска ръката. Каза й, че след като се приберат в Щатите, ако тя не си намери работа в Мейрън Каунти, той е готов да се премести в Сиатъл. Неговият посредник за Западния бряг бил продал две големи скулптури от последната му изложба, а освен това Сам се надявал да получи субсидия от Съвета по изкуствата. Затова й обеща, че няма да се наложи да живеят на някой таван. Той искаше те никога да не се разделят.

Ако наистина беше учителка, Били веднага щеше да приеме предложението, въпреки че би било малко прибързано, защото се познаваха съвсем отскоро. Но Вилхелмина Хънънуел Уинтроп Айкхорн Орсини през живота си се беше нагледала на богаташки, омъжени за бедняци, и знаеше какви проблеми пораждат подобни бракове. Не можеше да си позволи привидно най-простото, но опасно решение: да реагира още веднъж импулсивно.

Били притежаваше едно от най-големите състояния на света. Веднъж бе казала на Вито, че дори да иска (а тя не искаше), не би могла да се отърве от парите си. Тя винаги ги бе смятала за нещо много важно. Били беше наясно със себе си, знаеше, че способността й да борави с големи капитали със същата лекота, с която използуваше ръцете си, се е просмукала във всяка нейна клетка. Тя не би могла да издържи дълго живота, който водеше със Сам. Разбираше, че понася сегашното си положение, защото го възприема като временна почивка. Честно казано, то беше нещо като благотворителна обиколка на филантропка из бедняшки квартал.

„Това си е чиста благотворителна обиколка“ — помисли си Били, която бе прегърнала Сам толкова силно, че усещаше как бие сърцето му. Както милваше нежно разчорлената му коса, тя си призна наум, че всъщност мрази катеренето по стълбите до петия етаж, грубите чаршафи, които веднъж седмично носеха в кварталната пералня; мрази, когато се измъкне от топлото легло, да чака печката да сгрее ателието; мрази да се храни всяка вечер в евтин ресторант, защото в ателието имаше само едно малко котлонче; мрази малката ваничка, в която човек можеше само да се позамие; мрази да дели с някого миниатюрната баня. Потискаше я това, че не може да си купува наръчи цветя. Идеше й да изхвърли всички евтини боклуци, които с такъв ентусиазъм бе купувала в „Галери Лафайет“, докато се вживяваше в образа на Хъни Уинтроп.

„Джесика би ме разбрала“ — помисли си тя, докато обсипваше устата на Сам с нежни целувки. Джесика знаеше, че Били не се нуждае от разкош и лукс, но, от друга страна, животът в това неуютно ателие без никакви удобства беше твърде висока цена за една любов.

Били от все сърце мечтаеше да заживеят със Сам в просторния спокоен уют, който тя и Жан-Франсоа създаваха на улица Вано. Мечтаеше да превърне конюшнята в удобно ателие за Сам. Двамата можеха да обитават тази прекрасна старинна къща, в която звънтеше тишината на столетията, и да я запълнят с любовта си. Нямаше да водят онзи бляскав светски живот, за който тя бе говорила на Джесика, а щяха да си живеят тихо и да се отдават на своите удоволствия. Щяха да се виждат само с хора, които и двамата харесват; да пътешествуват, където си поискат; можеха да си купят къща на някой гръцки остров или имение в Тоскана, или пък просто да си стоят вкъщи и да прекопават градината. Беше й все едно какво ще правят, стига да са заедно. Ако на Сам му се стореше интересно, биха могли всеки ден да обядват в „Риц“, където тя знаеше наизуст претенциозното меню.

Били не би могла да предскаже тяхното бъдеще, преди да се е уверила, че Сам ще приеме спокойно нейното богатство и невероятната свобода, която то й предоставяше, преди да се е убедила, че той ще продължи да я обича, независимо от парите й.

Докато Сам през тия няколко пролетни и летни месеца непрекъснато я увещаваше да се оженят, бе съумяла да си запази ума дотолкова, та да осъзнае, че от секса си е загубила ума. Все се оправдаваше с това, че иска да запази независимостта си, и с лъжите си за своята самоличност печелеше ценно време, през което двамата се опознаваха все повече и изграждаха основата на едни взаимоотношения извън рамките на сексуалното влечение.

Всеки от тях живееше с настроенията на другия. Били знаеше, че Сам Джеймисън е кротък самовглъбен човек, решил да се посвети на таланта си, макар много добре да съзнава, че малцина успяват да си изкарват прехраната от скулптура. Беше разбрала, че е честен човек, който винаги внимателно изслушваше аргументите й в полза на нейната независимост, макар да беше убеден, че тя не е права. Беше осъзнала, че е изключително горд, защото винаги се сърдеше, когато тя понечеше да плати половината от сметката им в бистрото или билета си за кино. Били вече имаше пълно доверие на този горд и прям човек, който я уважаваше също толкова, колкото тя него.

С часове го бе наблюдавала как работи. Познаваше неговите състояния на еуфория, когато работата му вървеше, и на депресия, когато не му спореше. Двамата се бяха грижили един за друг, когато някой от тях се разболяваше от грип, получеше отравяне от храна или алергичен пристъп. Бяха изкарали едно горещо парижко лято без климатична инсталация. С взета под наем кола бяха правили екскурзии по Лоара, заедно бяха сменяли спукани гуми, бяха спали в отвратителни хотели, бяха яли отвратителна храна, бяха обикаляли гъмжащи от туристи замъци и бяха прогизвали от проливните дъждове. „Той опозна най-доброто у Били Айкхорн и най-лошото у Хъни Уинтроп, но все още не знае истината“ — помисли си тя с тъжна усмивка.

Били се канеше да му разкаже всичко в най-скоро време. След две седмици Сам щеше да има изложба в галерия „Даниел Темплон“ на улица Бобур — собственикът й беше поклонник на авангардистите и излагаше творби на Хелмут Нютън и други скулптори като Сам. Тя не разбираше тяхното изкуство, но го харесваше, защото то създаваше у нея усещане за вътрешна спонтанна радост.

„Скулптурите на Сам приличат на играчки за извънземни вундеркиндчета“ — помисли си Били, докато гледаше през рамото му двойните и тройните полуарки, образуващи големи, трудно определими, но незабравими форми. Всяко съчетание от арки се крепеше по необясним начин върху плоския си дървен постамент. Макар да знаеше, че те са монтирани много стабилно, Били ги поглеждаше час по час, сякаш бяха живи същества и можеха всеки момент да се разделят с монументалното си равновесие и да се затъркалят по пода на ателието, увлечени от някаква лудешка гигантска игра, чиито правила тя не знаеше. Понякога нощем излизаше от спалнята, за да погледа осветените от луната арки. Може би те чакаха да се стъмни, за да оживеят. Най-накрая сподели със Сам своето безпокойство.

„Точно това исках да те накарам да почувствуваш, когато ги създавах“ — й отговори той, преливащ от задоволство.

Способният млад и започващ да оплешивява, очилат и очарователен посредник на Сам щеше да дойде другата седмица, за да вземе скулптурите му от ателието. Били реши да каже на Сам всичко след откриването на изложбата, когато той престане да се вълнува как ще бъдат посрещнати творбите му.

Как, кога и с какви думи, тя още не знаеше. Удобен случай все някога щеше да възникне, важното беше един път да решиш, че можеш да се довериш на друго човешко същество.

 

 

Сам Джеймисън се беше подпрял на края на дългия бар в бюфета във фоайето на Парижката опера, докато Анри безуспешно се опитваше да поръча нещо за пиене. Анри Льогран, младият помощник на посредника на Сам и пламенен поклонник на неговото изкуство, се бе сдобил с два билета за тазвечерното галапредставление и бе поканил скулптора да дойде с него, за да отпразнува току-що привършилото подреждане на изложбата му. От височината на своя ръст Сам оглеждаше с удивление претъпканото с хора помещение, събрало на едно място всичко, което той мразеше в архитектурата и декорацията, и въпреки това съумяващо да демонстрира свръхорнаменталния претруфен стил на Втората империя по най-нагъл начин. Нито преди, нито след това във Франция архитектите не са използували толкова много различни мрамори, толкова пищни полилеи и толкова позлата.

„В сравнение с Операта — помисли си Сам — Версай прилича на кокошарник.“

Операта беше част от оня Париж, за който Сам не знаеше почти нищо. Когато пристигна тук преди близо година и още не се беше заловил сериозно за работа, цял месец старателно изучава града. От сутрин до вечер го обикаляше с пътеводителя на фирмата „Мишлен“ в ръце. Мина по всичките големи булеварди на Десния бряг, опозна всяка педя от крайбрежните улици, спира се на всеки мост, за да се наслаждава на красивата гледка на Сена. Обиколи всички улички на Левия бряг, десетина парка и двайсетина черкви. Седя на стотици масички на тротоара пред кафенетата в най-оживените места на града и с часове наблюдава хората. Пийна по едно в „Джордж V“ на площад Атене и в „Риц“, разгледа витрините на Диор, Нина Ричи и Ермес, включи се в организираната от някаква туристическа агенция обиколка из нощен Париж, но най-много време прекара в музеите.

След като разгледа всички най-важни забележителности, с известно съжаление си каза, че е време да се залавя за работа. Беше му приятно и интересно да живее в Маре. В този квартал имаше толкова разнообразие. Тесните му, доста често занемарени улички се обитаваха от занаятчии и дребни търговци. Тук-там бяха оцелели прекрасни сгради от XVII век. Сам имаше усещането, че зад всеки ъгъл може да се натъкне на призраците на мадам Дьо Севини, Ришельо, Виктор Юго и на всички крале, куртизанки, кавалери и дами, живели някога в Маре. В края на този първи месец Сам разбра, че човек никога не може да опознае добре толкова голям град като Париж, но ако поживее в някой от неговите квартали, Париж ще остане в душата му завинаги.

Сега беше доволен, че се е оставил Анри да го доведе в Операта тази вечер на първо декемврийското галапредставление. Надали щеше да има друг повод да облече стария си смокинг, който бе донесъл от Америка, верен на принципа „След като го имам, защо да не го взема.“ Сам се чувствуваше невидим в тълпата — нали беше облечен като всички други мъже. Това чувство му доставяше удоволствие, защото отговаряше на настроението му. Сам имаше нужда от подобна промяна на обстановката, защото когато видя скулптурите си подредени в галерия „Темплон’“ и облени от силна светлина, го притесни предстоящата среща с публиката. Неговите рожби не се чувствуваха добре там. Докато бяха скупчени в ателието му, помежду им сякаш се бяха създали някакви връзки. Но Даниел много хареса експозицията. Сам прибра своите дълги ръце до тялото си, за да направи път на хората, и си представи откриването на неговата изложба, традиционния вернисаж, на който тълпата поканени гости щяха да се блъскат с чаши в ръка и дори да искаха да видят арките му, нямаше да могат — най-много да им хвърлят по един поглед или да се набучат на тях. Но критиците щяха да се върнат по-късно и да разгледат внимателно творбите, за да пишат после за тях. Двама-трима колекционери, а може би и нито един, щяха да купят по нещо. Невъзможно беше да се каже отсега ще има ли успех изложбата му, но Сам беше доволен или почти доволен от новите си произведения и нищо друго не го интересуваше.

Анри тържествуващо връчи пълна чаша на Сам, а той се чукна с помощника на галериста, който знаеше добре английски и много държеше да се усъвършенствува в американския говорим език.

— Благодаря ти, приятелю, че ме доведе тук тази вечер. Иначе щях да се напивам сам в празното ателие. Тази вечер Хъни дава урок по английски и ти направо ме спаси от нервна криза.

— Никога ли не си идвал в парижката Опера?

— Никога. Тук, във фоайето, ми е по-приятно, отколкото навярно ще ми бъде на самото представление. Харесва ми тази глъчка, а и хубавите жени са много.

— Ясно ли ти е, Сам, че този паметник на безвкусицата е построен просто за да има къде да се показва французойката? Операта е само претекст. Главното стълбище е най-подходящото място в Европа за демонстриране на пищни тоалети. Но хората вече се обличат официално само за галапредставления като днешното, иначе идват по дънки и пуловери. Естествено това не важи за ония, които седят на най-добрите места. Погледни например онези там. Трябва да признаеш, приятелю, че действително красят тази отблъскваща сграда.

Сам обърна глава към групата хора, които келнерите отвеждаха към резервирана маса в центъра на фоайето. На нея бяха подредени бутилки шампанско в кофички с лед. Мъжете бяха с бели папийонки, а жените — с изискани бални рокли. Дори само походката на тези хора подсказваше, че са от висшето общество. Те възприемаха като нещо съвсем естествено, че им се оказва специално внимание в това претъпкано помещение, където всеки се опитваше да си поръча нещо на капналите от тичане келнери. Дамите и господата от тази компания не бързаха да насядат около масата както всички останали, а се движеха бавно, гордо и грациозно като пауни в парка на някой замък. Изобщо не поглеждаха настрани, защото живееха в един привилегирован свят, чиито изключителни териториални права бяха гарантирани.

„Тези хора сигурно знаят — помисли си Сам, — че половината присъствуващи са ги зяпнали, но не им обръщат внимание и го правят доста убедително. Като ги гледа как не забелязват никого и са се вглъбили в остроумните си разговори, човек може да си помисли, че си правят пикник на някой безлюден плаж.“

— Бомондът — подхвърли Сам на Анри, — баровците придават нов смисъл на израза „да се затвориш в черупката си“. Навярно трябва да обичаш мидите, за да го проумееш.

— Прав си. Понякога се питам как ли бих се чувствувал, ако съм един от тях.

— Никога няма да разбереш, приятелю — отговори му Сам разсеяно, зазяпан в тълпата.

— Каква красавица! — Анри дръпна Сам за ръкава. — Виж, онази блондинка с червената рокля е за мен. Какво ще кажеш за вкуса ми? Разбирам от курви, а?

Сам се загледа в съблазнителната блондинка, която разговаряше оживено с мъжа до нея.

— Не е лоша, Анри, не е за изхвърляне. Не бих я изритал от кревата си. Но надали е курва.

— Ами онази червенокосата с тоалета от зелено кадифе? И тя не е за подхвърляне, нали, Сам?

— За „изхвърляне“, приятелю, а не за „подхвърляне“. Не се опитвай да ни подобряваш жаргона — усмихна се Сам.

— На същата маса има една жена, която не е красавица, но може да бъде наречена jolie laide. Ей онази, по-възрастната с черната рокля, седи с профил към нас. Да отида ли да я сваля? Може и да ми излезе късметът.

— Дай да ти подържа палтото, Анри. Красавиците са за смелчаците.

Една седнала с гръб към Сам брюнетка, чиято коса бе стегната с венче от бели рози, се чукна със съседа си. Беше облечена е бяла вталена атлазена рокля, която разкриваше раменете и гърба й. Когато се обърна с чаша в ръка към мъжа от дясната й страна, големите капковидни брилянти, закачени на ушите й, хвърлиха синьо-бели отблясъци, които се отразиха от тежката й брилянтена огърлица.

„Извивката на врата й… Формата на раменете й… Тези ръце… Това е невъзможно!“ — помисли си Сам.

— Сам! — извика уплашено Анри, когато американският му приятел започна да си пробива път през тълпата към централната маса. — Сам! Стой! Аз само се пошегувах.

Сам стигна до масата, без да обръща внимание на възмутените възгласи на хората — докато ги разблъскваше, бе разплискал чашите и бе бутнал на пода запалените им цигари. Спря се рязко зад брюнетката, вцепени се и онемя. Момичето в червено го изгледа любопитно.

— Били — каза то на френски, — господинът зад теб иска или да ти каже „добър вечер“, или да ти изяде розите от прическата.

Били се обърна развеселена, вдигна поглед и замръзна. Само проблясващите й брилянтени обеци продължаваха да се движат.

— О, не! Не! Сам, канех се дати кажа всичко — простена тя.

Коя си ти? Коя си ти, по дяволите?

— Сам… Щях да ти разкажа всичко веднага след откриването на изложбата…

— Какво, по дяволите, търсиш тук, сред тези хора? Какво означава всичко това?

— Сам, моля те… — Били скочи на крака. — Те ни слушат — с усилие каза тя, — върви си. Умолявам те, върви си веднага. Ще се срещнем вкъщи след половин час. Тръгвай си, за бога!

Сам се обърна кръгом, завтече се надолу по огромното безкрайно стълбище и излезе от Операта. Качи се на едно такси. Не виждаше нищо, не чуваше нищо. Пред очите му бяха само лицето на Били, нейните брилянти, голите й рамене. „Девет месеца! — повтаряше си той. — Девет месеца: от април до днес. Цели девет месеца!“ Докато броеше месеците на пръсти, той усещаше как с всяка изминала секунда смайването му се превръща в ярост. „Каквото и да е обяснението на всичко това, тя ме е правила на глупак, на пълен, абсолютен глупак“ — си каза Сам.

Били влезе в ателието пет минути след него. Беше загърната с наметка от тъмни самури. Фустите на бялата й атлазена рокля се бяха разперили над сребърните й официални обувки, брилянтите й блестяха.

— Какво имаш да ми казваш? — грубо я попита Сам, застанал в средата на опразненото ателие.

— Сам… Длъжен си да ме изслушаш…

— Искам да си наясно, че нищо не съм ти длъжен.

— Разбирам колко си ядосан — каза Били, като се стараеше гласът й да звучи спокойно. — Но, Сам, кълна ти се, че от седмици се каня дати разкажа всичко. Реших да го направя след откриването на изложбата, когато няма да си толкова притеснен…

— Благодаря ти за загрижеността. Наистина много мило. Винаги е приятно, когато те правят на пълен глупак по предварително изработен график.

— Говори ли ти нещо името Били Айкхорн?

— Да. Дори селяндурите в Мейрън Каунти са чували за Били Айкхорн.

— Аз съм Били Айкхорн. Освен това съм и Хъни Уинтроп. По-точно казано, бях Хъни Уинтроп в продължение на двайсет години.

— Добре, разбрах, че си от голямото доброутро. Научих една истина за теб. Но всичко останало представлява куп мръсни, смърдящи лъжи.

— Сам, ти не можеш да разбереш. Причината…

— Глупости! Защо не ми каза коя си още след първия ни уикенд? Защото, откакто се запознахме, нито за минута не си ми имала доверие. Това е причината. Друга не може да има. Девет месеца! Колко време ти е нужно, за да се довериш на някого? Истината е, че те е било страх да не разбера за Били Айкхорн и проклетите й пари. Какво, по дяволите, си мислила, че ще направя, ако науча за тях? Че ще ги открадна, че ще ги изхарча или ще те изнудвам?

— Ти не разбираш как се случи всичко. Не ми даваш възможност да ти обясня…

— Не е нужно да ми обясняваш най-важното. И бездруго го знам: ти никога не си ме смятала за равен. Бил съм твоят флирт с един човек от бохемския свят. Твоето тайно забавление. Твоят приятен гъдел. Хората, с които беше тази вечер, са твоята среда. Погледни се, само се погледни в огледалото и ще разбереш коя си. Ако цялата тази история не приличаше толкова на слугински роман, щях да се посмея от сърце. Не знаех, че жените от твоя кръг си отглеждат скулптори като любими домашни животни. Човек се учи, докато е жив. Просто се разкарай оттук и повече не се връщай.

— Сам, искам да се омъжа за теб, обичам те.

— Стига си дрънкала глупости. За какво ми ги говориш тия? Дори да си искрена, а аз никога вече няма да повярвам на нито една твоя дума, мислиш ли, че изобщо може да ми мине през ум да се оженя за теб, след като в продължение на цели девет месеца не можа да ми повярваш достатъчно, за да ми кажеш коя си, след като игра с мен една отвратителна игра, която още не мога да проумея, след като не посмя да ми кажеш, че си богата, и непрекъснато ме лъжеше къде прекарваш нощите?! Аз не знам нищо за теб, не знам що за човек си и дали изобщо съществува такъв човек. Смяташ ли, че има някакво значение дали се казваш Хъни Уинтроп или Били Айкхорн, след като никога не си ми имала доверие? Колко пъти си правила подобни неща през живота си? Колко са били другите мъже? Ти с твоята свещена независимост! А аз се хванах на тази въдица. Можеш ли да си представиш колко засегнат се чувствувам? Колко дълбоко и трайно засегнат? Не подозирах, че някой може да ме накара да изпитвам подобни чувства. Ще ти кажа още веднъж: отвращаваш ме. Махай се!

— Няма да си ида, докато не ме изслушаш…

Били стоеше в празното ателие и чуваше стъпките на Сам, който бе тръгнал надолу по стълбището.