Джудит Кранц
Любов и омраза в Бевърли Хилс 2 (20)

19

— Много ти се моля, скъпи — преднамерено мило каза Били на Джон Принс, най-богатия от прочутите американски моделиери, — познаваме се от сто години, затова недей избухва, преди да съм ти обяснила всичко до края.

— Не съм способен да създавам евтини дрехи, Били. Никога не съм го правил и никога няма да го правя. Всъщност направо съм потресен от факта, че си дошла при мен, тъкмо при мен с това предложение. Каталог! Боже Господи!

Принс наистина се бе засегнал. Чертите на квадратното му добродушно лице се разкривиха в неодобрителна гримаса. Дори английските му аристократични маниери, които той бе овладял с толкова усилия, изчезнаха и лъсна простотията на неговия роден Среден запад.

— На умерени цени, скъпи ми Принс, а не „евтини“.

— За мен няма значение какви определения използуваш — каза Принс. Двамата с Били седяха в неговия нюйоркски кабинет. Беше студен февруарски ден. — Наричай го както си искаш, щом толкова те е срам, но ти все пак ми говориш за пола, която ще се продава на цена под шейсет долара.

— А защо не?

— Погледни се в огледалото, за бога! Този мой костюм ти е струвал две хиляди и двеста долара, погледни плата, погледни изработката, погледни…

— … печалбата — продължи мисълта му Били, като се усмихна скептично. — Принс, и аз съм ръководила магазини. Знам точно колко струва този костюм. Ако не съм забравила, а не съм, производствената му цена, в която влизат и платът, и шевът, и всичките ти останали разходи, включително наемите за канцеларии, не надхвърля четиристотин и петдесет долара. Ти си го продал на едро на „Бъргдорф“ за хиляда долара. Тоест печалбата ти е малко над сто процента. Печалбата на „Бъргдорф“ е горе-долу същата. И той го предлага за две хиляди и двеста. Освен това платих допълнително, за да ми го направят по мярка. И така, сега съм облечена с костюм, който реално струва петстотин долара и за който съм платила четири пъти повече по цени на дребно. Аз мога да си позволя такова нещо. Но колко са клиентките като мен? Предполагам, че не си продал повече от няколко десетки такива костюми в цялата страна. А може и по-малко.

— Били, какво искаш да кажеш? — ядосано я попита Принс.

Той се плашеше от клиентите, които разбираха от ценообразуването в неговия бранш. Това не им влизаше в работата. Високата цена придаваше лустрото на красивите дрехи. Слава богу, че клиентките като Били бяха малко. „Кой ще носи с удоволствие скъп костюм, ако знае истинската му стойност? Защо ме измъчва Били? Защо не иде и не каже на бижутерите, от които си купува брилянтите, че тяхната печалба е четиристотин процента? Защо не ме остави на мира?“ — помисли си Принс.

— Просто искам да ти докажа — продължи Били пак с много любезен тон, — че ако продадеш двайсет такива костюма, ще спечелиш около десет хиляди долара. А ако създаваш дрехи на умерени цени, ще пласираш стотици, хиляди бройки от всеки модел. Печалбата ти от всяко изделие ще бъде по-малка, но ще събереш общо много повече пари.

— Мислиш ли, че не ми е известно, Били? — отговори й презрително Принс. — Твоята идея изобщо не ме привлича. Моето име е символ на най-скъпите дрехи на пазара. Имам повече пари, отколкото са ми необходими… Марката „Джон Принс“ не може да се тиражира в хиляди бройки. Хората ще се ужасят, ако започна да създавам дрехи на умерени цени. Ще загубя своите дами, своите скъпи дами.

Били се насили да не въздъхне раздразнено. Любимите дами на Принс, които го смятаха за незаменим гост на своите партита, не бяха повече от една шепа богаташки от Манхатън. Те се държаха с Принс, като че ли той беше талисман срещу общественото забвение. Те и съмишленичките им в още петнайсетина града в Америка винаги се обличаха с подобаващите, стилни и очебийно скъпи тоалети на Принс, за да могат самоуверено да се движат сред приятели и врагове със съзнанието, че каквото и да говорят за тях, никой не може да ги упрекне в липса на вкус и на пари.

„На всяка цена трябва да убедя Принс да работи за «Скръпълс 2» — помисли си Били, обзета от решителност. — Той притежава точно такъв специфичен талант, от какъвто имам нужда, макар да не осъзнава тази своя дарба.“

Ако Принс беше известен само на триста-четиристотинте хиляди читателки на „Вог“, „Фашън енд Интириър“ и „Харпърс Базар“, името му нямаше да говори нищо на бъдещите читателки на „Скръпълс 2“. Но марката „Джон Принс“ можеше да се види по скъпи чаршафи, хавлиени кърпи, колани, обувки, слънчеви очила, часовници и дамски чанти. Името му се рекламираше толкова отдавна, че се беше превърнало в институция. В САЩ той беше известен като Диор и Сен Лоран във Франция. Ако Били съумееше да накара Джон Принс да създаде модулните колекции за „Скръпълс 2“, милиони жени щяха да възприемат това като благословия от бога на модата.

Били много добре знаеше, че всъщност Принс създава скъпите си тоалети, както и лицензионните си дизайни с помощта на цял екип незнайни сътрудници. В продължение на три години той бе смятал Валънтайн за най-добрата измежду тях.

Били и Принс пиеха кафе. Бяха седнали на огромното канапе „Честърфийлд“, което беше един от най-ценните експонати в англофилски мебелирания му кабинет. Всичко в него, от самия Принс до последната ценна книга с кожена подвързия в полираната махагонова библиотека, трябваше да внуши на посетителя, че се намира в някой изискан дом насред рая на всички дизайнери — Лондон. Принс беше създал този хенриджеймсовски свят още след първите си успехи. „Ако погледна през прозореца — разсеяно си помисли Били, — вместо многолюдното Седмо Авеню би трябвало да видя Хайд Парк в някой слънчев ден от миналия век, из който наконтени ездачи, яхнали расови коне, някои в достолепен тръс, а други — в галон, се разхождат по пясъчните алеи, хора, за които изисканото прекарване на свободното време е повеля.“

Били с интерес погледна Принс, който беше по-елегантен от уиндзорския херцог.

— Никой не съчетава дрехите по-добре от теб, Принс — искрено си призна тя. — Ти си облечен великолепно. Съзнателно си подбрал несъвместими компоненти. Всяка твоя дреха е толкова независима, а в същото време идеално подхожда на останалите. Чудя се как ги избираш всяка сутрин. Как се осмеляваш да съчетаеш пепит, каре и рибена кост? Това е една симфония от прекрасни дисонанси. Да не би да си закачил на вратата на гардероба си схема, по която се ориентираш?

— Просто грабвам дрехите и те сами се напасват — отговори й Принс. — Това е целият номер. Не се опитвай да ме ласкаеш, Били, защото всичко, което обличам, е специално шито за мен. Аз лично избирам платовете. Дрехите ми струват цяло състояние.

— Не те лаская, скъпи. Понякога го правя, но не и когато говоря за бизнес. — Били се премести по-близо до него. — Червената ти вратовръзка шотландско каре толкова подхожда на кафяво-синята ти раирана риза — каза тя и я докосна с възхищение. — А ризата ти по странен начин се съчетава с пепитеното ти сако, докато сакото върви изключително добре с твоя сив панталон. Когато влизах, забелязах на закачалката твоето пардесю в грахов цвят. Това е най-подходящата връхна дреха за тоалета ти. Това не е просто номер, скъпи. Ти притежаваш дарбата да комбинираш отделни дрехи. Използуваш я, когато се обличаш, но същото не може да се каже за богатите ти клиентки. Точно заради тази твоя дарба, Принс, искам ти да създадеш модулните ми колекции.

— Били, ти никога ли няма да се научиш да приемаш откази? — попита Принс. Доброто му настроение се беше възвърнало.

Двамата с Били се познаваха отдавна и докато съществуваше „Скръпълс“, това познанство му бе донесло доста пари.

— Никога!

Отговорът й беше толкова категоричен и настъпателен, че Принс я изгледа с любопитство. Той си спомни как бе създаден „Скръпълс“. Тогава не вярваше, че една аматьорка ще може да преуспее в занаята. Но тогавашната му неправилна преценка не променяше неговото отрицателно отношение към каталога й.

— Чуй ме, Принс — изкомандува Били, стана и се подпря на ръба на бюрото му. Изисканият й виненочервен костюм с маншети и яка от кадифе в същия цвят беше съвършен. Тя беше с малка романтична шапчица от тъмен самур с цвета на очите й, нахлупена над веждите така, че къдриците й свободно да падат върху ушите. Били смайваше моделиера със съсредоточения си поглед. — Според мен ти не разбираш най-важното в модулните колекции. Ще започнем с четири такива колекции. Малки, но много добре подбрани. Не искам нито една излишна идея в тях. Те ще бъдат предназначени за млади жени, които, както казва безсмъртният „Вог“: „Имат повече вкус, отколкото пари.“ Едната от колекциите ще е предназначена за работното място на жената, другата — за пътуванията й, третата — за почивните й дни, а четвъртата — за официални случаи: ресторанти, делови вечери, срещи с мъже. Всички дрехи и от четирите колекции ще могат да се комбинират. Другояче казано, служебният ти блейзър ще може да се комбинира с панталона за пътуване и с официалната ти риза. Това ще са хитро измислени модели, които ще предоставят на жената стотици възможности за избор. Тя ще може да се облича като теб, Принс.

— Били, стига си ме навивала!

— Просто разсъждавам на глас. Признай, че жените, които не разполагат с достатъчно пари, за да купуват твоите тоалети, с радост биха купили луксозните модели на Джон Принс от „Скръпълс 2“.

— Това няма да стане, скъпа. Щом не могат да си позволят да се обличат с „Принс“, тогава… — Той разпери ръце. — Много би ми се искало да могат, но някои неща винаги ще бъдат достъпни само за малцина щастливци.

— Знаеш ли, когато си купувах дрехи с тонове по време на първия ми брак, не съм купувала от твоите. Винаги им се възхищавах, но тогава си мислех, че ще изчакам да прехвърля трийсетте, за да започна да ги нося. Минавало ли ти е през ум, че жените на двайсет и няколко години, колкото и да са богати, не са твои клиентки?

— Значи не са дорасли за мен — високомерно констатира Принс. — Какво губя аз, след като и бездруго младите жени, които могат да си позволят моите дрехи, са малко?

— Има безброй страхотно богати млади жени, които не харесват твоите модели, Принс, защото ти създаваш тоалети за една и съща категория жени от началото на кариерата си. А те непрекъснато остаряват. Винаги се фотографират, издокарани с тоалети на Принс, твоят стил е неразделно свързан с тези жени. „Джон Принс“ е марката на богатата лелка, която винаги ще облече балната рокля на „Принс“, ще си сложи скъпи бижута, ще си направи бухнала прическа и пластична операция за десет хиляди долара. Къде ще намериш нови клиентки? Младите, кадърни моделиери, не само Калвин Клайн и Ралф Лорън, но и онези, за които дори не си чувал, ще грабнат жените, които иначе биха стигнали до теб, скъпи. Но ако започнеш да работиш за „Скръпълс 2“, ще ти се наложи да се поотупаш от праха и да се опиташ да създадеш нещо съвсем ново — многофункционални дрехи на човешки цени. Всички ще заговорят за новия ти стил. Защо се повтаряш, Принс, след като можеш да се обновиш? Това е уникална възможност да удължиш живота на легендата, която си създал.

— Ти май твърдо си решила да ме убедиш.

— Разбира се, скъпи. Мнозина известни моделиери на драго сърце биха приели предложението ми, защото знаят, че работата в „Скръпълс 2“ няма да отблъсне досегашните им клиентки, че едното няма нищо общо с другото. Но никой от тях не притежава специфичната ти дарба. Те създават тоалети.

— Аз правя същото.

— Но ти не се издокарваш с тоалети — каза Били с откровен тон. — Ти носиш комбинации от отделни компоненти. Освен при официални случаи, когато се налага да облечеш смокинг. Но дори и тогава се опитваш да бъдеш различен. Слагаш си жилетка от туид с карирана подплата, а поясът ти е ръчно десениран.

— Така си е — каза той самодоволно. — Голямо удоволствие ми доставя да се обличам.

— О, Принс, точно за това ти говоря. Дрехите, обличането те радват. Кажи ми, моля те, дори ако не успея да те убедя, какво друго не ти харесва в моето предложение, освен цените?

— Мисля, че се опитваш да изобретиш велосипеда, скъпа. Отделните дрехи съществуват открай време. Всяка жена може да си ги купи, от който и да е супермаркет. Аз не съм й нужен.

— Но това не е толкова лесно. Ами ако от работа не й остава време за пазаруване? Или пък не знае как да подбере различните елементи? Ако близо до къщата й няма магазин с богат избор на дрехи? Ако се разкъсва между детето, съпруга и кариерата си? За повечето жени пазаруването е кошмар.

— Това звучи много потискащо, скъпа.

Били се разсмя.

— Толкова благороден човек си, Принс, но толкова умело се прикриваш.

— О, не ми казвай, че съм обществено безотговорен. Правя необходимото. Но, кажи ми, скъпа, какво търсиш в нашия занаят? Никога не съм могъл да разбера това. Би могла да станеш херцогиня, дори английска херцогиня — каза той благоговейно, защото не можеше да си представи по-високо обществено положение, което би искал да заеме.

— Не мога да живея, без да работя, Принс, както и ти. В момента изгарям от желание да осъществя час по-скоро новия си проект. Моделиерът, все едно дали ще си ти или някой друг, е решаващата фигура в него. Не че се съмнявам в успеха на „Скръпълс 2“. Усещам, че съм на прага на нещо голямо. Но както винаги, съм нетърпелива. Ако, да речем, решим да предлагаме най-хубавите карирани поли на света, в тях трябва да има нещо особено, нещо, което да ги отличава от всички други поли. Ако знаех кое е то, повярвай ми, сама щях да създам моделите. Както и да е, би трябвало да се досетя, че няма да те заинтересувам. Жалко наистина. Винаги съм се чувствувала твоя длъжница, загдето, ти отнех Валънтайн. Тя и досега щеше да работи за теб, ако не ти я бях отмъкнала.

— Не виждам как, ако склоня да ти помагам, ще получа компенсация, че ми отне Валънтайн — изкиска се той.

— В пари, скъпи. В печалби — рече Били и стана, за да си тръгне. — Но както вече каза, имал си достатъчно пари. Сигурно не страдаш от ужасния таен порок на най-големите богаташи. Довиждане, скъпи Принс. Трябвала си тръгвам, защото по обед имам още една делова среща.

Принс стана да я изпрати.

— Кой е този ужасен таен порок? — попита той уж между другото.

— Всъщност е донякъде срамно, но на повечето богаташи парите никога не им стигат… Въпреки че всеки от нас има много повече, отколкото може да похарчи. Сигурно такава е човешката природа — тази неутолима жажда да трупаш. Откакто почина Елис, аз неизменно съм между десетте най-богати жени в Америка. Но въпреки това твърдо съм решила да вкарам „Скръпълс 2“ сред петстотинте най-печеливши фирми според класацията на списание „Форчън“. Ти си собственик на голяма модна къща, но не влизаш в списъка на четиристотинте най-богати бизнесмени според списанието на Форбс. Никога няма да натрупаш лично състояние от стотици милиони, ако създаваш само скъпи дрехи. Дори като прибавиш и лицензите, които продаваш. Всъщност това е някаква игра: непрекъснато да искаш още, когато имаш толкова много…

— Може би си права… — Принс нервно повдигна рамене.

— Погледни мен. Имам в Париж прекрасна къща, която изобщо не използувам, но не я продавам, защото я обичам прекалено много. Това е направо абсурдно, скъпи. Бих могла да притежавам чудесна яхта и имения в цял свят и да си прекарвам времето само в забавления, като водя група приятели от място на място. — Били млъкна, сякаш се чудеше на коя от тези възможности да се спре също като стопанка на градина с рози, застанала с ножицата в ръка, неспособна да реши точно коя пъпка да отреже измежду безбройните разкошни цветя. — Но вместо да го правя — продължи тя, — ето ме тук, на доброто старо Седмо Авеню. Трепя се покрай този каталог, защото съм сигурна, че идеята е перспективна, и ще го докажа, каквото и да стане, Принс. Може би съм побъркана на тема работа, но другояче не мога да живея. И мисля, че в това няма нищо лошо. А и авторските права върху стоките на „Скръпълс 2“ ще са огромни… Искаше ми се ти да ги получаваш, а не някой друг.

— За какви авторски права става дума?

— Естествено, създателят на модулните колекции ще получава процент за авторство от всяка продадена бройка… Не ти ли споменах? Бих могла да наема цяла група не толкова известни моделиери и по този начин ще спестя пари, но предпочитам да плащам авторски права, за да свържа колекции си с едно голямо име. В края на краищата печалбата ще стигне за всички, включително и за моята скромна особа.

— Били?

— Да.

— Нали знаеш, че си ужасна?

— Скъпи, аз съм най-ужасната жена на този свят.

— Седни да си поговорим.

— О, Принс!

Били се втурна към него и го прегърна. Тя се бе надявала, че ще може да икономиса авторските права, като му плати голям еднократен хонорар. Но в края на краищата сега не съжаляваше. Някои хора се интересуват само от парите и Принс, слава богу, беше от тях.

 

 

„Завръщането или, по-точно казано, бягството на Били Айкхорн в родината й се е отразило добре — помисли си Кора дьо Лионкур. Двете пиеха чай в апартамента на Били. — Почти просташката разпасаност и непростимата небрежност към собствения външен вид явно са допустим начин на поведение в Калифорния и много подхождат на Били, за разлика от парижката изисканост. Естествено, за Били не е никакъв проблем да пробие в Лос Анжелис. Сигурно с голямо облекчение е напуснала Париж и се е прибрала у дома. Само с това могат да се обяснят възбудата и доброто настроение на Били в този отвратителен ден, през този отвратителен месец. При това тя спомена, че единственият й ангажимент за днес било да отиде при Джон Принс, който й показал проклетата си колекция.“

Кора внимателно огледа Били. Забеляза, че тя е свалила килограмите, които бе натрупала в Париж, че пак се е подстригала късо и отново е възродила неповторимия си безгрижно-елегантен шик. Били като че ли премълчаваше някакъв свой таен триумф. Това подразни Кора. „Недопустимо е някой да има тайни от мен“ — помисли си тя, докато ядеше сандвича си.

— Изглеждаш прекрасно, Били — каза Кора подмазвачески, но в гласа й се долавяше и известен укор, сякаш Били й дължеше обяснение за нещо.

— Благодаря ти, Кора. В твоя град винаги се чувствувам добре. Много обичам от време на време да вземам по една силна доза Ню Йорк. Това ме ободрява.

— Все още ли не искаш да си купиш апартамент тук?

— Защо? Хотелският апартамент ми е предостатъчен.

— Напролет ще се пренесеш ли в парижката къща?

— Още не съм решила — каза Били с непроницаема усмивка.

— Но какво правиш в Лос Анжелос? В „Риц“ толкова дълго ми говори срещу жените, които нямат друга работа, освен да обикалят магазините и да ходят по партита, а сега живееш в един град, в който нищо не се случва. Поне в сравнение с Париж.

— Все съм заета с нещо, Кора. Дните летят учудващо бързо — избягна прекия отговор Били. Тя не възнамеряваше да казва на графинята за „Скръпълс 2“.

Това, че успя да убеди Принс, за нея беше голяма победа, но нямаше никакъв смисъл да разкрива плановете си пред една жена с толкова претенциозни критерии, която би припаднала само при мисълта за моден каталог.

„Пак тайни“ — помисли си Кора. Тайните на Били Айкхорн я вбесяваха. Беше готова да разкъса Били заради независимостта й, тя изобщо не се вслушваше в съветите и препоръките й, освен когато Кора я свърза с парижката посредничка за покупко-продажби на недвижими имоти. Но комисионата, която Кора получи тогава, беше нищожно възнаграждение за усилията, които положи. Графинята се беше надявала, че Били ще стане най-големият ловен трофей в целия й мошенически живот. Според нея Били задължително трябваше да се превърне в дойна крава. Но все успяваше да й се изплъзне като змиорка. Кора възприемаше възторженото й настроение като чиста провокация.

„Били прекрасно знае колко добре изглежда — помисли си злобно Кора, докато гледаше изпитателно приятелката си, която беше с прекрасна самурена шапчица, а в скута си държеше голям самурен маншон и приличаше на една съвременна Ана Каренина, преди да я изостави любимият й. — Тази жена, на която богатството й е паднало от небето, която е имала щастието да се роди красива, която с едно помръдване на пръста си може да получи много повече, отколкото аз бих изкарала с труд през целия си живот, ме вбесява. Кара ме да се чувствувам неуверена, сякаш всичките ми добре обмислени постижения не съществуват. Няма да си губя повече времето с Били Айкхорн. Излишно е да продължавам да се въртя около нея и да поддържам нашето приятелство с надеждата, че след време ще спечеля нещо от него.“

— След като се видяхме с теб в парижката Опера, ми се случи нещо странно — каза Кора.

— Така ли?

— Спомняш ли си онзи мъж, който дойде на нашата маса и ти направи сцена? Онзи висок ядосан червенокос мъж, който те попита коя си всъщност.

— Разбира се, как бих могла да го забравя?! Беше едно старо гадже, което ми е сърдито.

— Тъкмо това е странното. Няколко дена по-късно пак го срещнах. Бях тръгнала да обикалям изложби и го видях в галерия „Темплон“. Там имаше няколко много интересни творби, разбира се, ако ти допада модерната скулптура.

Тя се беше втренчила в Били като дебнеща пантера.

— Нищо чудно няма в това, че си го срещнала там — спокойно й отговори Били. — Скулптурите бяха негови.

— Естествено, не го заговорих, но когато си тръгнаха заедно със собственика на галерията, се заприказвах с помощника му, Анри не знам си кой, голям почитател на твоя скулптор… Сам Джеймисън… нали така се казваше?

— Да.

— Анри, това симпатично момче, което много иска да си говори с някого на английски, ми каза, че онази вечер в Операта бил заедно със старото ти гадже, както ти го нарече. Дори си спомни, че ме е видял на твоята маса. Каза ми, че скулпторът… Сам… избягал, след като те видял… и пропуснал цялото второ действие.

— Всички видяхме как изхвръкна навън — вметна Били и повдигна рамене безразлично, но подмишниците й се изпотиха от притеснение.

— Всички видяхме как и ти изхвръкна след него — каза Кора и се усмихна лъчезарно, като демонстрира съвършените си зъби.

Били погледна Кора право в очите. Остави маншона си да падне на пода, скръсти ръце на гърдите си и тъмните й очи проблеснаха сърдито.

— За какво намекваш, Кора? Защо се бъркаш в чужди работи? Нямам ли право на личен живот?

— Разбира се, че имаш, Били. Не се ядосвай. Само че Анри не знам си кой твърдеше, че се казваш Хъни Уинтроп. Не знаех, че още използуваш моминското си име.

Били продължи да гледа Кора заплашително.

— Мисля, че има неща, за които приятелки не бива да си задават въпроси.

— Така е — смирено се съгласи Кора. — Би ли ми подала още един сандвич? Толкова са вкусни. Не мога да устоя на изкушението. Много ли тоалети си поръча при Принс?

— Прекалено много — каза Били. — Новата му колекция е изключителна.

Кора отхапа от малкия, гарниран с маруля сандвич и си спомни за интересния обед, на който бе поканила очарователния младеж Анри Льогран. Той бе точно толкова любопитен да научи нещо за Били, колкото Кора — за Сам Джеймисън. Двамата съумяха да сглобят парче по парче цялата невероятно пикантна история. „Били наистина си има тайни, но най-интересната от тях сега ми принадлежи“ — помисли си Кора дьо Лионкур.

 

 

— Джиджи, погледни тази снимка — каза Спайдър, който току-що бе влязъл в нейния кабинет; ръкавите на синята му дънкова риза бяха навити — и ми кажи какво мислиш за нея.

Той й подаде една голяма цветна снимка, на която се виждаше група жени. Една от тях беше възрастна, а останалите — на около трийсет години. Намираха се в някаква градина. Смееха се, хванали чаши с шампанско. Очевидно бяха вдигнали тост за възрастната жена, която седеше на стол насред групата.

— Кои са тези жени? — попита Джиджи, която седеше на бюрото си.

— Това не е важно, после ще ти кажа. Искам да чуя какво е първото ти впечатление.

Преди да му отговори, Джиджи внимателно разгледа снимката.

Те са щастливи — каза тя, — истински щастливи. Това е първото, което забелязвам. Драго им е, че са заедно. Безгрижни са… О… приличат си. Сигурно са роднини. Хайде де, Спайдър, кажи ми кои са.

Джиджи го погледна изпод бретона си. В очите й имаше нещо закачливо. Тя не можеше да преодолее вродената си склонност да флиртува, както не би могла да промени и заострената форма на ушите си.

— Продължавай — каза той. — Дотук не чух нищо по-задълбочено. А уж претендираше, че си можела сама да напишеш целия текст на „Скръпълс 2“.

Джиджи се наведе над снимката.

— Не са нюйоркчанки, но не са и от провинцията. Прекадено изискани са. Не знам защо, но съм сигурна, че са или от Сан Франсиско, или от Чикаго, или от Далас, или от Лос Анжелис. Те са изискани, но в същото време и непосредствени. Това качество като че ли им е вродено. Умеят да се обличат, но не се контят. Две от тях… ето тези, с дънките — посочи Джиджи, — са съвсем небрежно облечени в сравнение с останалите, но въпреки това изглеждат добре. Всичките са хубави, някои — дори много хубави, но не бих ги нарекла красавици. Мисля… че вероятно са омъжени и имат деца… но… — Джиджи млъкна и се замисли, преди да продължи. — Не са домакини. Една-две от тях може и да са, но останалите със сигурност работят или усилено се занимават с благотворителност… Искам да кажа, че това, с което се занимават, им е интересно и им доставя удоволствие. Бих искала да ги познавам. Най-хубава от всички е възрастната жена. Защо вдигат тост в нейна чест?

— Тя имаше рожден ден — гордо каза Спайдър. — Това е майка ми.

— О… Спайдър — въздъхна Джиджи и неочаквано се разплака. — Ти си толкова щастлив.

Потресен, Спайдър се наведе и я прегърна през раменете.

— По дяволите, Джиджи. Забравих, че майка ти е починала. Не трябваше да се изфуквам. Просто съвсем забравих. Много извинявай. Ето ти една хартиена кърпичка — каза той виновно.

— Не се притеснявай, Спайдър. Наистина нищо ми няма. — Джиджи си издуха носа и си избърса очите. — Никога не плача, не знам какво ме прихвана. Майка ти е страхотна. Както и сестрите ти. Аз се съсредоточих върху общото впечатление и не забелязах, че тук има три двойки близначки… Освен това всяка от тях се опитва да изтъкне индивидуалността си.

— Всъщност затова не ти казах кои са те. Ако знаеше, щеше да се опиташ да познаеш коя с коя е близначка. Исках да си създадеш общо впечатление за всичките.

— Това, което казах досега, вярно ли е?

— Абсолютно. Е, не са чак толкова безгрижни, колкото ги изкара, всеки човек си има проблеми. Но са весела компания и все са заети с нещо, включително със съпрузите и с децата си. Направих тази снимка преди три години. Снощи се сетих за нея и я изрових. Искам да я покажа на всички ви. Започнах от теб. Мисля, че видът им — нямам предвид конкретно сестрите си, а именно вида им — е подходящ за „Скръпълс 2“.

— За небрежната им изисканост ли говориш?

— Точно за нея и за още нещо. Прехвърлих всички издавани досега каталози. Те до един са ужасни. Като художествено оформление и като мода са истински кошмар. Толкова са старомодни! Анализирах всички модни списания, които се предлагат на пазара. Обърнах внимание на манекенките, на местата, където са правени снимките, и на графичното оформление. Стигнах до извода, че трябва да създадем тип жена, която да олицетворява „Скръпълс 2“. Ще си подбираме манекенките измежду момичета, които изглеждат естествено, непринудено. Вместо да наемаме известни професионалистки, които да обличаме с нашите дрехи, ще си намерим девойчета, които да приличат на бъдещите ни клиентки, или по-скоро такива, на които клиентките ни биха могли да заприличат, ако се постараят. И то не в мечтите си, а в действителност. Не бива да им показваме дрехи, които те са в състояние да си купят, но няма да го направят, защото са видели как стоят те на непостижими красавици. Каза, че ти се искало да познаваш сестрите ми… Ще ми се нашите клиентки да искат да се познават с манекенките ни.

— Сестрите ти са прекалено…

— Прекалено какви?

— Ами… — поколеба се Джиджи. По принцип беше съгласна със Спайдър, но сестрите му имаха толкова белокожо-англосаксонско-протестантски вид, че това уязви италиано-ирландското й достойнство, за чието съществуване до този момент тя не бе подозирала. — Прекалено… ъъъ… руси и синеоки са.

— Така е, по дяволите! Те са ултрарасови. И това е естествено. Семейството на майка ми произхожда от Швеция, а татковото — от Англия. Но нямах това предвид, когато говорех за вида им. — Спайдър се засмя на Джиджината деликатност. Сестрите му като нищо биха могли да бъдат избрани за царици на красотата в Третия райх, ако, не дай си боже, се бяха родили там. — Просто ти ги показах като типични нормални жени, а не красавици. Образовани, но не интелектуалки; от средната класа — нито бедни, нито богати; изискани, но не изтънчени; отворени, но не груби; с приятни, но не съвършени черти; уравновесени, но одухотворени; жени с характер. И, което е най-важното, с умни погледи. Могат да са бели, черни или жълти, това няма значение, стига видът им да е подходящ.

— Откъде ще намерим такива манекенки? — скептично го попита Джиджи, когато забеляза замечтания му поглед.

— Ще използуваме неизвестни момичета, които не са успели да станат манекенки, защото не са страхотно красиви, защото не са двуметрови, преждевременно узрели тийнейджърки. А може би и жени, които никога не са имали намерение да стават манекенки.

— Спайдър, не се ли ориентираш към средното? Към посредственото? — притесни се Джиджи. — Не мисля, че дрехите ни ще изглеждат добре, ако ги показваме, облечени от… най-обикновени жени.

— Аз ще търся момичета, които са над средното равнище, но никой не ги забелязва, докато не се облекат както трябва. Разликата е много фина, Джиджи, но можеш да повярваш, че съм прав. Преди доста години манекенките ми бяха професия, хоби, причина да се събуждам всяка сутрин и най-вече да си лягам всяка вечер. Имай ми доверие! Аз разбирам от манекенки, Джиджи.

— Ти си специалистът — призна Джиджи, — но все пак не разбирам защо да не използуваме най-хубавите момичета на света, за да изглеждат дрехите ни добре.

— Защото това обезсърчава клиентките ни. Самите жени не осъзнават това, но когато гледат хубавите момичета по страниците на модните списания, обземат ги лека депресия и чувство за непълноценност, без да си дават сметка, че причина за състоянието им са манекенките. Жените не престават да си купуват модни списания, защото искат да знаят какво става в света на модата, но прекалено големите дози хубави манекенки ги карат да се мислят за непривлекателни. А жена, която се чувствува непривлекателна, никога няма да ни позвъни посред нощ, за да си поръча някоя дрешка. Искам нашите клиентки да са еуфорични.

— Посред нощ ли?

— Разбира се! Ние ще работим денонощно… За да ги ловим, докато са в настроение. Представи си, че една жена се събужда в три часа сутринта в ужасно настроение. Най-добрият лек за нея ще бъде пазаруването по каталог. Не е необходимо дори да става от кревата. Само вдига слушалката на телефона и се пресяга за каталога си. Тя ще може да си поговори със своите приятели от „Скръпълс 2“, да си поръча нещо и пак да заспи, вече успокоена. — Спайдър погледна бюрото на Джиджи, което беше отрупано с изписани листове. — Работиш ли нещо?

— Само си драскам — каза Джиджи. — Опитвам се да налучкам тона на обръщението към читателите, това ще е нещо като въведение, от което те ще разберат какво се каним да правим.

— Прочети ми го.

— Още е съвсем сурово… Е, щом настояваш — притеснено му каза Джиджи. Тя изгаряше от желание да чуе една добра дума, а в момента само Спайдър й беше подръка.

Знам, че в гардероба си криете тайни, които не бихте издали и на най-добрата си приятелка… Освен ако не сте сигурна, че тя ще ви разбере, а няма само да ви дава „умни“ съвети. Но може ли човек да бъде сигурен в това? Такива тайни не бива да издавате дори пред сестра си. Да вземем например тази красива блузка от естествена мачкана коприна, която си купихте веднъж, когато бяхте в романтично настроение и не можахте да устоите на изкушението. Но щом се прибрахте вкъщи и я пробвахте с всичките си поли, установихте, че с нея приличате на майка си. Но блузката е прекалено хубава, за да я изхвърлите, и твърде тясна, за да й я подарите. Или пък онзи чудесен вълнен костюм, който бе ужасно скъп, въпреки че го купихте от разпродажба, но вие знаехте, че вашият началник ще го хареса. Оказа се, че костюмът е от прекалено дебел плат и не можете да седите с него цял ден в офиса. На всичко отгоре е твърде строг и не може да се носи като официален тоалет, а сакото му не може да се комбинира с дънки и фланелка.

Напълно разбирам какви проблеми ви създава вашият пуловер с голямо деколте, който си купихте, защото се надявахте, че ще можете да го носите, съчетан със семпъл панталон, на партита, за които не се изисква специално облекло. (И вие ли като мен мразите онези ваши приятелки, които организират подобни партита? За какво се събират хората, освен, за да си покажат новите дрехи?) С този пуловер изглеждате като шизофреничка. Аз имам три такива пуловера и още не съм разбрала в какви случаи трябва да ги обличам.

Знам и за панталона ви, с който приличате на слоница; когато го купувахте, вие не се огледахте както трябва в огледалото. Знам за онова практично и удобно палто, което не сваляхте от гърба си цели две години, а го мразехте през цялото това време, защото е чак прекалено практично и удобно.

Но стига сме говорили за гардеробните ви тайни. Защо трябва да се тормозите заради яркочервената си лъскава официална рокля, която си купихте веднъж за Нова година и съжалихте за това още преди да я подкъсите? Тя виси в гардероба ви от три години!

Според мен всички допускаме грешки. Всички! Хората, които се хвалят, че никога не допускали два пъти една и съща грешка, непрекъснато правят нови. Един от най-елегантните мъже, които познавам, веднъж ми каза, че две трети от дрехите му не стават за обличане. И затова той не ги носи. Знам, че тези грешки ни струват много пари. И все пак си мисля, че най-добре е да съберем всички дрехи, които ни ядосват, и да ги подарим на бедните, след като много добре знаем, че никога няма да ги облечем.

А после се възнаградете за това, че сте прочистили гардероба си, като разлистите този каталог и си поръчате някоя дреха от него. Само ни се обадете по телефона, и веднага ще ви я изпратим. Пощенските разходи са за наша сметка. Нашите дрехи не са прекалено скъпи, но са красиви. Можете да ги носите поотделно или да ги съчетавате една с друга и което най ще ви хареса, е това, че ако не се влюбите в тях още щом ги облечете, можете просто да ни ги върнете, без да давате никакви обяснения, и ние ще ви възстановим парите. Моето желание е с удоволствие да отваряте вратата на гардероба си. Дрехите трябва да ви носят радост, а не да ви карат да изпитвате чувство за вина.

— Продължавай — каза Спайдър.

— Това е всичко… Чудя се какво да съкратя.

— Само една дума, една-единствена дума да съкратиш, ще ти търся сметка за това — заплаши я Спайдър.

— Харесали ти?…

— Джиджи, страхотно е! По дяволите! Щеше ми се Били да е тук, за да го чуе и тя. Сигурен съм, че би останала възхитена. Хайде да й се обадим в Ню Йорк и ти да й го прочетеш по телефона… Не, няма да стане. Тук е седем часът, значи в Ню Йорк е десет, няма да я намерим в апартамента. Ти си толкова талантлива, скъпа! Трябва да го отпразнуваме. Ще те заведа на вечеря в един страхотен ресторант. Ти заслужаваш това. А и аз го заслужавам, след като най-сетне реших проблема с манекенките.

Джиджи се отпусна на стола, ръцете й увиснаха. Тя погледна Спайдър с облекчение. Толкова се бе притеснявала дали е налучкала правилния тон за въведението към каталога. През последните няколко дена шест пъти бе сядала да го пише и това, което прочете на Спайдър, бе нахвърляла само преди два часа.

— Не ми се ходи на ресторант — каза Джиджи. — Много съм изнервена, за да седя на едно място… Нека аз ти сготвя нещо. Не съм готвила за никого, откакто Саша ме напусна заради Джош. За мен няма по-голям празник от това, да ям нещо, което сама съм си сготвила, но заедно с някого.

— Ще се преумориш — възрази й с половин уста Спайдър.

— Трябва да се успокоя от писателските си терзания, а готвенето е най-добрият цяр за мен.

— Добре, но ще ми позволиш да ти помагам.

— Става, ти ще отпушиш виното.

 

 

— Това бяха най-вкусните спагети „примавера“, най-вкусното телешко с диви печурки, най-вкусната спаначена салата, най-вкусният… какъв е всъщност десертът?

— Още не сме стигнали до него — каза Джиджи. — Много бързо изгълтахме всичко и изпихме бутилката…

— Какъвто и да е десертът, не съм в състояние да го опитам. Искам, но не мога. Двете със Саша все така ли си хапвахте?

— Дори по-здраво — каза Джиджи. — Когато нямахме срещи с гаджета. А това се случваше рядко. Иначе щяхме да заприличаме на прасета.

— И тя те е изоставила заради един мъж?! Това момиче е истинска неблагодарница.

— Да, но не можеш да отречеш, че си знае интереса.

— Така е — каза Спайдър, протегна се от задоволство и отпи от брендито, което Джиджи му бе наляла. — Признавам й това качество. Желязото трябва да се кове, докато е горещо.

— Тя ми каза, че било бешерт, което на идиш означавало нещо предопределено, орисано.

— Съгласен съм с нея. Джош е станал друг човек. Той е преобразен, прехласнат… изобщо всичко, което започва с „пре“.

Никога не съм виждал толкова щастлив човек. Дори децата му я харесват. Тук ли ще е сватбата или в Ню Йорк?

— Още не са решили. За такава голяма сватба ще се наложи цели семейства да бъдат превозени от единия край на Щатите до другия. А Хилманови май са по-многобройни от Орлови-Невски, колкото и да ми е трудно да повярвам. Роднините на Саша са професионални чергари. Те са способни да опаковат багажа си за пет минути и да скочат в самолета. А Хилманови са по-трудноподвижни… Затова сигурно тук ще се оженят.

— Естествено, ти ще си й първата шаферка.

— Как иначе? Първа шаферка и личен консултант по организацията на тържеството. Няма да допусна да й пробутат нещо, което тя не иска.

— Ти никога ли не почиваш? — полюбопитствува Спайдър, изпитателно вперил очи в Джиджи.

Беше му хубаво, той усети, че го наляга приятен мързел. Настани се удобно на канапето с поизбеляла дамаска на цветя и с поразтеглени от седене пружини, което беше част от мебелировката на взетия под наем апартамент. Джиджи разчистваше масата, беше настояла сама да свърши тази работа. Спайдър наблюдаваше сръчните й движения. Със същата лекота бе приготвила и вечерята. Беше я убедил, че той трябва поне да се грижи за огъня в камината и да отпуши виното. Тя се съгласи, че е мъжка работа.

„Преди колко време малката Джиджи се появи в къщата на Били? — запита се Спайдър унесено. — Преди пет години, преди шест или повече? А сега Джиджи в някои отношения е по-зряла от самата Били. И тя като нея е способна на широки жестове. Също като Били и тя работи неуморно, когато си е поставила някаква цел или е обзета от някаква идея. Но Джиджи не притежава импулсивността й. Били действува стремглаво и понякога необмислено. Джиджи е по-разумна и затова по-рядко се разочарова.“

— За последен път си почивах, когато си счупих крака — тъжно каза Джиджи и седна до него.

— Хайде да те заведа някой път на ски — предложи й Спайдър. — Не бива заради едно лошо преживяване да се лишаваш от най-хубавия спорт на света.

— Не съм съгласна с теб — сериозно му отговори Джиджи. — Бъди сигурен, че няма да приема поканата ти.

— Толкова ли те боля?

— Още ме боли — промърмори тя толкова тихо, че той едва долови думите й.

— Съжалявам, Джиджи. Аз никога не бих допуснал да ти се случи нещо.

— Лесно е да го кажеш, но не можеш да го гарантираш, нали? — завъртя глава Джиджи.

— Не мога — призна си той. — Планината по принцип е… опасна. Докато си стоиш на опашката за лифта, някой новак може да се блъсне в теб и да ти счупи крака.

— Ти току-що ме убеди никога повече да не се качвам на ски. Един урок ми стига.

Нещо в гласа на Джиджи накара Спайдър да се вгледа в лицето й. „Май не само кракът й е пострадал — осъзна той. — Никога няма да науча какво всъщност й се е случило. Независимо от нейния пикантен чар, който кара мъжете да лудеят по нея, от надменното, почти арогантно изражение на красивото й лице Джиджи всъщност е затворен човек. И аз изобщо не я разбирам.“

Това не допадаше на Спайдър. За него беше противоестествено да допусне едно момиче, което познава от години, да води някакъв потаен живот, за който той да не знае нищо. Изведнъж усети, че безумно я желае.

— Джиджи — каза Спайдър и я хвана за раменете. — Скъпа Джиджи… Ако не ме целунеш, няма да го преживея.

Джиджи го погледна смаяна. Той не я дърпаше към себе си, само леко бе отпуснал големите си твърди длани върху раменете й, с което й предоставяше тя да вземе решението.

„Как да устоя на изкушението да целуна поне веднъж мъжа, когото боготворя от деня, в който го видях за пръв път? Толкова отдавна жадувам да се сгуша в прегръдките му след всичко, което преживях, след дългите месеци без любов!“

Джиджи се доближи до него само с пет сантиметра, но на Спайдър този знак му беше предостатъчен. Той я придърпа към себе си и потърси устните й.

Още при първия допир на устата му Джиджи усети колко силна е жаждата й. Спайдър я зацелува. Отначало нежно, а когато тя отвърна на целувките му, все по-страстно, докато Джиджи най-сетне се разтопи от удоволствие. Джиджи лежеше в прегръдките му. Той се бе надвесил над нея, а устата му сякаш беше центърът на Вселената. Устните му бяха ненаситни и настойчиви, ръцете му трепереха, докато той я прегръщаше трескаво, сякаш никога нямаше да я пусне. „Искам да ме целува така вечно. Толкова е вкусен, толкова хубаво мирише. Нищо повече не искам от живота — помисли си Джиджи, потапяйки се в морето на лекуващите душата й целувки. Тя бе прегърнала Спайдър през врата толкова силно, сякаш той я спасяваше от потъващ кораб. — Аз отплувам… отплувам…“

Опита се да му се отдаде изцяло въпреки тревожните мисли, появили се в подсъзнанието й, които тя не можеше да пропъди.

Изведнъж Джиджи усети дланта на Спайдър върху гърдата си. Дъхът й секна. Уплахата я извади от нейния унес. Джиджи се размърда за пръв път, откакто той бе започнал да я целува, и се опита да седне.

— Недей, скъпа, не се плаши — меко й каза Спайдър. — Не се плаши. Няма да ти причиня болка.

— Спайдър, пусни ме!

— Но… Джиджи, скъпа! Защо?!

— Не бива…

Изражението на Джиджи го накара да се отдръпне от нея. Двамата седнаха на канапето един до друг, той я хвана за раменете и я извърна към себе си.

— Джиджи, защо да не бива? Не ме ли желаеш?

— Разбира се, че те желая… Коя жена би ти устояла? — простичко го попита тя. — Но не бива. Не ме питай защо, не мога да ти дам смислен отговор. Просто ми повярвай.

— Твърде много искаш от мен — каза с разтреперан глас Спайдър.

— Знам.

— Май нямам друг избор — тъжно рече той.

— Благодаря ти, Спайдър.

— Хайде сега… „Благодаря ти, Спайдър…“ Поне ми обещай, че ще останем добри приятели, след като ти позволих да се изплъзнеш толкова лесно.

Той не можа да се сдържи и се засмя, когато видя полугузното й, но предизвикателно изражение.

— И на мен не ми беше лесно.

— Сега е мой ред да кажа „знам“. И да се почувствувам поне донякъде удовлетворен. Не е кой знае каква утеха, но все пак… Лека нощ, скъпа. И утре не закъснявай за работа. Благодаря ти за вечерята. Беше изключителна. Вечеря с Джиджи — това е по-опасно от всички алпийски склонове, по които някога съм карал ски.