Джудит Кранц
Любов и омраза в Бевърли Хилс 2 (3)

2

„Били се държа с мен така, сякаш съм масов убиец, изнасилвам на деца или човек, който изтезава до смърт пуделчета“ — ядосано си помисли Вито, докато бързаше с колата за сутрешната си среща и се взираше нетърпеливо в светофарите през ужасната сива мъгла, предизвикана от най-страшния махмурлук в живота му. Голяма работа, че е забравил да й каже, а и не се канеше да го прави. Вярно, беше постъпил безотговорно и изпитваше неудобство, но не бе го сторил умишлено, нито бе искал да я заблуждава. Просто беше ужасно зает през цялото това време. Зает, както може да бъде само един мъж, зает с най-важното нещо в неговия свят. Защо никоя от тъпите жени, които бе срещал в живота си, не можа да разбере какво значи да си зает?

Вито направи опит да се успокои, но не можа. Не е ли твърде висока цената и твърде голямо унижението да се ожениш за богаташка? Миналата пролет, когато се срещнаха на кинофестивала в Кан и се влюбиха от пръв поглед, той се остави Били да го увещае да се оженят въпреки неговите принципи да държи само на чукането, на нищо друго. Честно казано, здравият му разум и съпротивата му бяха сломени от едно надървяне. Вито много добре си спомняше как допусна Били да го убеди, че ако той бил богаташът, а не тя, бракът им щял да е съвсем нормален! И щеше да си остане нормален! Но от десет месеца насам, откакто бяха женени и вниманието и на двамата бе изцяло погълнато от работата над „Огледала“, в техните взаимоотношения неусетно се бе появило нещо, което той, умишлено или не, бе пренебрегвал до тази сутрин, когато усети, че не може да избяга от него.

„Едва тази сутрин — помисли си Вито — ясно осъзнах, че живея в една прекрасна къща, която никога не бих могъл да имам, освен ако не бях някой от едновремешните гиганти на филмовата индустрия.“ Къща, чиято поддръжка гълташе всяка седмица сума пари, пари, с които той нямаше нищо общо, нито пък знаеше колко са. На слугите, включително и на втория готвач, който готвеше само за тях, а те живееха в отделно крило, плащаха счетоводителите на Били, както и за ресторантите, цветята, разходите по пътувалият, а, застраховките, дори за химическото чистене. Колата му винаги беше заредена с бензин от незнаен слуга. Не помнеше кога за последен път си е купувал ножчета за бръснене от някоя будка. Двамата с Били не бяха живели заедно достатъчно дълго, за да попълват обща данъчна декларация, но тъй като неговите доходи през изтеклата година бяха нищожни, а нейните възлизаха на десетки милиони, съвместното подписване на общата им декларация през идния месец щеше да представлява чист фарс, разигран по настояване на Били.

Тя искаше да водят този бляскав, скъп и динамичен живот. Искам — това беше нейното друго име. Когато Били за пръв път го помоли да се оженят, той й отговори, че е невъзможно, защото ще трябва да поддържат нейния стил на живот, а не неговия. „Кога успях да забравя това ядосано се запита Вито, — кога успях да свикна с мисълта, че всичко, което ме заобикаля, е в реда на нещата? Кога започнах да приемам спокойно прищевките на Били и негласната й власт?“

Той усети бремето на нейната власт тази сутрин. Били беше разгневена като кралица, спрямо която неин роб е извършил предателство. Защо тя не можеше да разбере, че някогашният му брак с Мими О’Брайън, майката на Джиджи, не е представлявал нищо повече от краткотрайна и незначителна връзка? Като се изключи детето естествено, детето, което тя настоя да роди, въпреки че Вито не го искаше. Още в деня, когато му съобщи, че е бременна, няколко месеца след като той безразсъдно се бе гмуркал в този брак, за който много скоро започна да съжалява, Вито бе заявил на Мими, че животът му е твърде динамичен, за да има деца. Той твърдеше, че това е невъзможно, че ще допуснат голяма грешка, ала тя с ирландския си инат се надяваше, че детето ще спаси техния разпадащ се брак, макар да я беше предупредил, че не ще й позволи да го изнудва. Това, че даде на детето имената на Витовите баби Джована и Грациела, също донякъде беше изнудване. Мими нямаше живи роднини, които да й се противопоставят, и кръсти детето тайно от Вито — демонстративен и съвсем безсмислен жест, защото той самият никога не бе виждал двете старици.

Но Вито се държа добре с Мими, повече от добре, каквото и да си мислеше Били. Изчака с развода, докато бебето не стана на шест седмици и Мими не се възстанови, редовно си плащаше издръжката и винаги, когато прескачаше до Ню Йорк, се стараеше да се отбие при тях и да ги види как са, каквито и неудобства да му създаваше това, а, честно казано, тези посещения не му създаваха нищо друго, освен неудобства. Почти винаги Мими отсъствуваше от града, беше по турнета, а Джиджи живееше в семействата на останали без работа цигани, приятели, които си помагаха в отглеждането на децата, когато се наложеше… Всъщност в това няма нищо лошо, бе преценил той. Момиченцето израсна в един танцьорски кибуц, в голямо семейство, в което на всички деца им беше добре.

Но когато Вито се измъкна от леглото тази сутрин, Били вече беше станала и кипеше от злоба. Сигурно бе будувала цяла нощ, кроейки планове как да го обвини във всички престъпления, които някога са извършвани от бащи. Пак добре, че трябваше да излезе от къщи рано, за да се срещне с Лу Васерман. Иначе и досега щеше да слуша изреждането на безбройните си прегрешения. „Тя похаби заслужения сладък привкус на вчерашната радост“ — помисли си той с горчивина. Бе получил най-високата​ награда, към която се беше стремил цял живот, предстоеше му да подпише договор, за какъвто отдавна мечтаеше, цялата му кариера придобиваше смисъл, той бе направил решаващата гигантска крачка и бъдещето бе негово.

Имаше пълното право да се чувствува безкрайно щастлив, но Били развали всичко с обвиненията си за неща, за които той не носеше отговорност. Макар че не знаеше нищичко, тя не се поколеба да го нападне. Поне да беше му дала възможност да й обясни. Но не, за една нощ се бе превърнала в палач. Той отдавна подозираше, че Били има заложби да стане кучка. Коя ли жена ги няма? Но проклет да е, ако се остави още веднъж някой да му заяви, че е длъжен да се погрижи за Джиджи, макар досега да не е проявявал елементарна човещина и да е бил лош баща, както тя му изсъска, докато той се опитваше да се избръсне. Нямаше нищо против Джиджи да остане при него, докато преодолее мъката си, но след това щеше да я изпрати в Ню Йорк, при някое щастливо циганско семейство. Детето щеше да се върне в своето училище и да израсне като нормално нюйоркско момиче. По дяволите, в живота му нямаше място за тийнейджърки! Бащинството му бе натрапено и той никога не беше му се радвал. Били ли ще му казва как да се държи с дъщеря си? „Много неща има да научи тя — помисли си Вито мрачно. — И първото е, че не бива да ми се налага.“

 

 

Когато се събуди в десет часа сутринта, Джиджи видя на килима до пантофите си бележка:

„Джиджи, толкова се радвам, че си тук! Аз няма да излизам от къщи през целия ден. Когато поискаш да закусиш, да обядваш или каквото и да е, набери номер двайсет и пет на телефона върху нощното шкафче до леглото и аз ще дойда да ти правя компания.“

Отдолу пишеше:

„С обич, Били.“

Джиджи се надигна от кревата и загледа бележката учудена и впечатлена. Бележката беше истинска, хартията — също. Когато разтърка с наплюнчен пръст буквите, мастилото се размаза, следователно логично беше и всичко останало в стаята да е истинско. Тя бе виждала такива стаи само в старите филми, но в тях на леглото обикновено се кипреше някоя актриса в атлазен пеньоар, играеща ролята на богаташка, пиеше чай и държеше филийка препечен хляб, взета от подноса, току-що оставен благоговейно върху коленете й от слугата. Ако не й се пишкаше толкова, щеше да прекара деня под обточените с дантели чаршафи с извезани монограми в това гигантско легло с разкошен балдахин на цветя, легло твърде вълнуващо, за да се използува просто за спане. То трябваше да се изживее като театрален спектакъл. „Сигурно бих могла да позвъня и да повикам онзи слуга, който навярно седи някъде и чака заповеди“ — помисли си Джиджи, макар да знаеше, че никога не би си позволила такова нещо. Отиде в банята по раздърпаната фланелка, с която беше спала. Когато излезе оттам след няколко минути, лицето й светеше от чистота. Тя смътно си спомняше, че предната вечер се е къпала, затова реши да не губи повече време за тоалета си и се приближи предпазливо до телефона. За пръв път се озоваваше в къща с вътрешна телефонна централа. Както предполагаше, апаратът се оказа бял. Оставаше й само да изпие бутилката с надпис „Изпий ме!“ Всичко останало беше съвсем като в Страната на чудесата.

— О, Джиджи, станала си вече. Чудесно! Наспа ли се? — попита Били.

— Да, идеално спах, но нищо не си спомням. Аз снощи наистина ли пих бренди, или ми се е присънило?

— Съвсем малко… По-точно казано, не много, като лекарство — каза Били виновно.

— Значи не съм загубила напълно паметта си. Но къде се намирам? Къде си ти? Сега какво трябвала направя?

— Просто си облечи хавлията и аз след няколко минути ще дойда при теб.

Джижди погледна протритата си хавлия и бързо нахлузи дънките и пуловера, с които бе пристигнала. Тя не обръщаше особено внимание на дрехите, но видя, че хавлията й на всичко отгоре е и мръсна. За Ню Йорк това беше допустимо, но на златната слънчева светлина, огряла синьо-бялата спалня с тапети на жълти цветя, лекетата, които Джиджи никога не беше забелязвала, направо биеха на очи. Всъщност всичко в тази разточително просторна спалня бе като от друг свят, свят на невъобразим лукс, който внезапно бе пробудил сетивата й, сякаш тя цяла нощ беше бродила в някаква черно-бяла реалност, за да се събуди в пъстроцветния Оз. „Аз съм Дороти от Оз“ — помисли си зашеметената Джиджи, когато чу, че на вратата се чука; Били влезе в стаята и я прегърна.

— Кажи какво най ти се яде — попита Били.

— Каквото и да е. Умирам от глад! — призна Джиджи, като се мъчеше да натика хавлията си под кревата.

— Кажи, кажи! В тази къща има всичко.

— Еврейски рибен пастет със содена питка.

— Истинска нюйоркчанка си. Излиза, че май нямаме всичко. Измисли нещо друго — засмя се Били.

Елис Айкхорн винаги твърдеше, че тоя пастет е по-вкусен от черния хайвер.

— Овесени ядки с мляко, яйца на очи, препечени филийки и портокалов сок?

Това беше най-простата закуска, която Джиджи можа да измисли.

— Готово.

Били вдигна телефонната слушалка и предаде поръчката на Джоузи Спийлбърг, вече оздравяла и дошла на работа.

— Хайде, Джиджи, ще закусим на терасата.

— Ти още ли не си закусвала?

— Аз само ще те гледам как закусваш, а Джоузи ще се обади в деликатесния магазин „Джери“ и ще поръча най-хубавия рибен пастет, който може да се намери на запад от Манхатън.

— Не исках да те затруднявам — каза Джиджи, като се притесняваше далеч по-малко, отколкото очакваше. Тя често си бе представяла новата съпруга на баща си, но изобщо не бе предполагала, че Били ще е толкова висока, красива и с такава царствена осанка, че притежава такава естествена, но неоспорима властност. Джиджи никога не бе срещала жени като Били Айкхорн, която толкова бързо спечели сърцето й. Огромната разлика между тях двете сякаш беше без значение.

— С удоволствие го правя — призна си Били.

Искаше й се да поохрани Джиджи. Тя тепърва щеше да расте, изглеждаше прекалено крехка за шестнайсетте си години.

По време на закуската Били деликатно разпита момичето и разбра, че то си няма никого в Ню Йорк, че там никой не би претендирал за пренебрегваната дъщеря на Вито. Джиджи не познаваше никого от семейството на баща си, а майка й нямаше нито един жив роднина. Ходеше в най-обикновено средно училище и досега не беше се влюбвала, въпреки че познаваше много момчета. Всъщност тя си мислеше, че никога няма да се влюби в друг, освен в Джеймс Дийн, чийто филм „На изток от рая“ бе гледала петнайсет пъти. Обичаше и четирите семейства, в които живееше, докато майка й пътуваше по турнета, но не беше привързана към никое от тях. Знаеше наизуст всички спирки на нюйоркското метро и най-неочаквано се оказа, че много разбирала от готварство и от пазаруване на продукти, неща, които през последните пет години била вършила вместо майка си.

— Циганите не се хранят както трябва — поясни Джиджи, окуражена от интереса на Били. — Те нямат време да си купуват пресни продукти и да готвят свястно. Повечето карат на кока-кола и цигари като всички танцьори. Мама все се притесняваше, че тъкмо когато раста, не се храня пълноценно, затова реших да й помагам. А после открих, че ми харесва да готвя и да пазару​вам. Познавам всички затънтени пазарчета в града. Специалистка съм по италианската, американската и донякъде по китайската кухня. Всичко съм научила от приятели и от готварските книги. Сега съм решила да овладея френската кухня. Предимството на това чудесно хоби е, че винаги можеш да си намериш работа като готвач.

— Имаш ли и други хобита? — попита Били, впечатлена от уменията на Джиджи.

— Нямам, ако не се броят гледането на стари филми и фалшивото тананикане. Израсла съм под звуците на музика от стари мюзикъли. Роджърс и Харт, Лърнър и Льове — все разкошни песни. А в училище най обичам рисуването.

— Мислила ли си някога да се захванеш с шоубизнес?

— В никой случай. Майка ми… умря, защото работеше в шоубизнеса, който е почернил и татковия живот. Погледни го: той е жертва на работата си. Пълна трагедия!

— И така може да се каже — измърмори Били.

„Вито — жертва! Какви ли лъжи й е наговорил този мръсник?“

— Тате е толкова готин — каза Джиджи и въздъхна тихо. — Ясно ми беше, че трябва да бъде тук, в средището на шоубизнеса, или някъде по снимки и че идва в Ню Йорк само за да ме види. Те с мама не са се погаждали още от самото начало. Тя ми обясни, когато станах достатъчно голяма, за да я разбера, че татко много ме обича, но животът му е ужасно труден. Случвало се е да закъснее с издръжката, когато се е мъчил да събере пари за някоя продукция, но после винаги я изпращаше, независимо от затрудненията си. Толкова се радвам, че най-сетне му потръгна — заключи Джиджи. — Мисля, че за пръв път има истински дом.

— Сигурно си права — каза Били, осъзнавайки, че майката на Джиджи е изградила един фалшиво прекрасен образ на Вито, за да не усети дъщеря му колко малко място заема в неговия живот.

Очевидно тази жена е поставяла душевното спокойствие на Джиджи над собствената си мъка и разочарование. Били потръпна при мисълта какво е било съществуването на майката на Джиджи: години на гняв, далеч по-силен от този, който я бе обзел, откакто тая сутрин Вито изхвръкна от къщи. Единствено желанието й да разсее Джиджи я караше да го потиска и гневът тлееше, готов да избухне отново. Докато двамата с Вито не сложеха край на своята ужасна разправия, прекъсната заради сутрешната му среща, тя не можеше да му съобщи за детето.

— Не съм подозирала, че някои хора наистина живеят така.

Джиджи довърши закуската си и се огледа. В гласа й се долавяше наивно възхищение, непримесено със завист, сякаш тя се беше озовала в пещера на отшелник.

— Вярно… Калифорния… Казват, че това бил друг свят — отговори Били и изведнъж видя познатата й обстановка през погледа на Джиджи.

Джиджи пак се огледа, обкръжаваше я един свят на божествена свежест. Дъхът й секна от възхищение. Къщата се намираше на най-високата точка в имението и бе разположена така, че от нея не се виждаше нито една съседна сграда. Пред Джиджи се разкриха чудни гледки, насочващи окото към примамливи далечини, озарени от сутрешното слънце, към зеленина, изпъстрена с меките нюанси и на други багри. Във великолепието на гледката се долавяше нещо европейско, нещо по европейски цветущо. След като купи старата очарователна къща от бели тухли с фасада, покрита с пълзящи растения, с високи комини и патинирани от времето греди, Били накара най-великия парков архитект, легендарния Ръсел Пейдж, английски джентълмен, за когото понякога казваха, че бил „по-висок от Бога и дваж по-страховит от него“, да промени целия имот от единайсет акра, като създаде дивни хармонични градини. Бяха пренесени десетки тонове пръст, с огромни кранове бяха докарани хиляди високи дървета; появиха се приказни горички, слънчеви поляни и огледални езерца; пищни цветни лехи обграждаха този зелен рай, тази триада от небе, дървеса и вода.

— Онези хора — каза Джиджи, като посочи групата градинари, които се виждаха в дъното на алеята, образувана от два реда прекрасни чинари, която пресичаше огромната поляна. — Онези хора какво точно вършат?

— Точно какво ли? — усмихна се Били на наивния й въпрос. — Предполагам, че събират паднали листа, поливат, прекопават лехите, скубят плевели, ако някой плевел е имал нахалството да поникне през нощта, изкореняват цветята, на които им е минал сезонът, и засаждат нови.

— Откъде знаят какво да засаждат?

Въпросът на Джиджи беше придружен от поглед, изразяваш искрено любопитство. Тя познаваше живота на растенията само от градските паркове и цветарските магазини.

— Имаме главен градинар, който им казва какво да правят.

Всяка седмица се срещам с него, обикаляме имението и съставяме списък на това, което трябва да се свърши. Работа винаги има. Преди години тази част на Калифорния е била пустиня и ако не се полагат непрекъснати грижи, много бързо ще запустее отново.

При тази мисъл Били потръпна.

— Всяка седмица ли идват тези хора?

— Всъщност… всеки ден.

„А това са само някои от градинарите“ — помисли си Били. Главният градинар, обучен от самия Ръсел Пейдж, и неговият помощник живееха в имението. Други двама отговаряха за оранжерията с орхидеите и за онази, в която се отглеждаха цветя за дома; един човек се занимаваше само с тревните площи, друг идваше редовно да наглежда розовите градини, а две жени се грижеха за цветята в саксии три дена в седмицата. Градините на Били не можеха да бъдат оставени нито ден без интензивно поддържане… Но това трудно можеше да бъде обяснено, особено на Джиджи.

— Иии, страхотно! Значи не бива да остане нито едно паднало листо?

Сега, когато беше решила, че е разбрала всичко, Джиджи се усмихна очарована и възторгната като дете, видяло за пръв път огромен балон с нарисуван на него Мики Маус.

— Точно така. Стараем се тук, в „Холмби Хилс“, да става все по-хубаво и по-хубаво — отговори й Били и си припомни, че е наредила на Джош Хилман, нейния адвокат, да поддържа връзка с всички по-големи търговци на недвижими имоти в града, за да го уведомят своевременно, ако някой от съседите й се кани да продава земята си.

Тя възнамеряваше да изкупи всичко наоколо, да срине къщите и да извика отново господин Пейдж да разшири градините й. Освен удоволствието да живее сред прекрасен парк тези покупки щяха да отдалечат още повече къщата й от имението на собственика на „Плейбой“ Хю Хефнър, разположено в долния край на улицата. Всъщност Били не чуваше какво правят обитателите му, но не й беше приятно да живее на една и съща тясна уличка с него, без да се обгради с възможно най-широкия санитарен пояс, който можеше да се купи.

Докато си говореха, Били разглеждаше Джиджи. Откри, че очите й, които снощи изглеждаха неутрално сиви, всъщност са свежо светлозелени като разпукнала се в ранна пролет пъпка на нюйоркско дърво, преди върху нея да са паднали сажди; тази зеленина в природата трае само ден. Били я помнеше от времето преди омъжването си, когато тя, Джесика и приятелите им се прибираха, залитайки, вкъщи на зазоряване и неочаквано откриваха, че през нощта е дошла пролетта. Но миглите на Джиджи бяха светли и не подчертаваха очите й. Кичурите неподдържана, неподстригана кестенява коса почти ги скриваха. „Първо, подстригване — помисли си Били, започвайки да изброява. — Второ, една светлокафява спирала за мигли. Не ме интересува, че тя е само на шестнайсет години. Престъпно е да не си слага малко грим. След това — дрехите. От главата до петите. Щом Джиджи държи да ходи с дънки и развлечени пуловери, те трябва да са нови или поне нови, които изглеждат вехти точно колкото трябва.“ Били не знаеше защо е толкова сигурна, че дрехите на Джиджи изглеждат зле. За нея тийнейджърките бяха пълна загадка, но тя никога не грешеше в преценките си, когато ставаше дума за дрехи. Беше убедена, че ако мине през площад Тянанмън, ще може безпогрешно да определи коя китайка е сторила нещо тайно, невидимо и може би забранено с униформената си куртка, за да я направи по-привлекателна.

Но всичко това можеше да почака. Били не искаше да се налага на Джиджи, не искаше момичето да почувствува, че външността му има нужда от подобряване. Опита се да се постави на негово място. Джиджи току-що беше загубила майка си и отчаяно се стараеше да не издаде дълбоката си скръб пред когото и да било. Тя изведнъж се бе озовала в атмосферата на впечатляващ лукс. Баща й беше излязъл, без да й каже дори довиждане, оставяйки я с една по-възрастна непозната жена, за която Джиджи знаеше от пресата и телевизията, че е не просто богата, а баснословно богата и известна. Тази известност тя дължеше предимно на богатството си, а не на това, че притежава „Скръпълс“ или че е омъжена за Вито Орсини.

И все пак… и все пак. Изведнъж Били осъзна на кого й прилича Джиджи. На Спайдър Елиът. Той винаги се държеше с нея като с обикновен човек. Беше откровен като Джиджи. Парите й изобщо не го впечатляваха, както не впечатляваха и Джиджи. Сигурна беше, че не я впечатляват. Къщата и градините й харесваха, тя се интересуваше от подробностите, но в никой случай не беше зашеметена. Тя не беше от хората, които вътрешно се изяждат от завист, но се правят, че видяното не ги изненадва. Държането на момичето беше, меко казано, странно.

— Джиджи — се чу Били да казва на малката с изкусителния глас на змията от райската градина, когато предлагала ябълката, — винаги ли си имала такава дълга коса?

 

 

Сара, най-известната фризьорка в салона на Видал Сасун в Бевърли Хилс, каза, че с удоволствие ще приеме госпожа Орсини след половин час. Били много добре знаеше, че на всяка друга клиентка би се наложило да чака цяла седмица.

— Боже господи, какво е това чудо?! — попита Сара на лондонски кокни, когато Джиджи седна на стола й.

— Една прекрасна възможност да се изявиш, моето момиче — отсече Били.

Нямаше да позволи някоя от нахалните английски хлапачки, които Видал бе довел от Лондон, да се гаври с Джиджи, както те правеха с половината население на града, и с мъжете, и с жените.

— Искам да придадеш на моята млада приятелка вида, който заслужава, а не да, демонстрираш някоя от твоите или Видаловите теории за подстригването на кученца. Само едно излишно изчанчено клъцване с ножицата, и ще си имаш неприятности.

— Разбрах, госпожо Орсини — каза Сара и повдигна с две ръце чорлавата буйна коса на Джиджи, за да види откъде започва вратът й. — Множко е, нали? Да ти е драго да си поиграеш, когато разполагаш с такова изобилие. Всичко може да се направи.

— Днес ще работиш, малката, няма да си играеш — рече Били строго, седнала до фризьорския стол.

Сара я погледна накриво и изскърца със зъби. Полицейското изражение на Били й напомни за собствената й майка. Тя гледаше по същия начин, когато Сара започна да учи занаята, подстригвайки по-малките си сестри. По-досадни бяха само майките на сладките момченца. Сара остави ножицата и половин час вчесва Джиджи по десетки различни начини. Джиджи и Били гледаха като хипнотизирани. Нищо не ги задоволяваше.

— Госпожо Орсини, трябва да я подкъся малко, за да потръгне работата — каза най-накрая Сара. — Да я подкъся и изтъня.

— Сантиметър по сантиметър, Сара, за да не ме изненадаш неприятно.

— Окей.

Тя започна да работи внимателно като скулптор, който дяла мраморен къс. Постепенно се откри вратът на Джиджи. Снежнобял, великолепно изваян врат, прекрасен постамент за главата й. По пода се сипеше коса, която едно девойче моментално подмиташе. Сара час по час мокреше косата на Джиджи и веднага я изсушаваше, за да види какво се е получило. Косата беше вълниста и се налагаше отстрани да бъде леко подвита навън. Сара не беше чувала някой да е излизал в такъв вид от салона на Сасун, тъй като той бе станал известен със строгите си геометрични прически. От друга страна, в момента Видал се намираше на шест хиляди мили оттук, докато ужасната страховита Били Орсини почти й се беше качила на главата.

— Госпожо Орсини, единственият начин да махнем косата от очите на младата дама е да й направим бретон. А трябва и леко да я подвием навън и отстрани, и отзад.

— Точно това си мислех — каза Били и за пръв път се усмихна. — Като на хубавиците от двайсетте години. Като на Луиз Брукс.

— Луиз Брукс ли?

— Едновремешна кинозвезда, играла е само в няколко филма. Прическата й била световноизвестна.

— Така ли? — промърмори Сара с облекчение, тъй като най-сетне беше получила одобрението на Били Орсини, и се наведе над Джиджи.

Беше изнервена. След десет минути привърши подстригването. Зелените очи на Джиджи гледаха изпод високите вежди и изтънения филиран бретон, който разкриваше овалното й чело. Когато тя разтърси глава, косата й се разлюля свободно. Острите й уши ту се появяваха, ту изчезваха. Когато застана неподвижно, косата й продължи да мърда като жива. Всяко подвито кичурче, всеки косъм беше като отделна стреличка, която на светлината изглеждаше още по-светлокестенява.

— Ии — провикна се възторжено Джиджи, — страхотно!… Направо нямам думи. Не мога да повярвам. О, Сара, много ти благодаря!

— За мен това е голямо постижение — гордо каза Сара. — Ще имаш ли нещо против, ако те фотографирам? Искам да изпратя снимката на Видал. Жалко, че не го направих, преди да започна.

— Разбира се, снимай — каза Били и й даде петдесет долара бакшиш.

Джиджи изглеждаше чудесно. Беше се превърнала в същинска фея. Не беше красавица в баналния смисъл на думата, но в нея имаше нещо изключително интригуващо. Приличаше на палава фея, толкова прекрасна и безспорно елегантна, колкото и Били не бе очаквала. Самата елегантност — на шестнайсет години, самата елегантност — последното нещо, което Джиджи беше по време на закуската, самата елегантност — едно от големите, магически, трайни, вродени качества, които не се купуват с пари. Вратът и главата спокойно можеха да отидат на обед в който и да било от най-скъпите ресторанти на света през идните седемдесет години, стига останалата част от Джиджи да бе загърната в коприна. Обед!

— Колко е часът? — попита Били, защото изведнъж се почувствува гладна.

— Почти два — отвърна Сара.

— О, Боже, извинявай, малката — каза Били и й даде още петдесет долара, загдето не се е оплаквала, че й губят времето. — Чао, Сара. И много ти благодаря. Другата седмица може да дойда и ще се оставя да правиш с мен каквото си поискаш.

Били и Джиджи излязоха от салона. Фризьорката беше доволна, тя и бездруго никога не обядваше, но се зарече, че ще се крие, когато я търси Били Орсини. А момичето с удоволствие би подстригвала по всяко време.

 

 

— Чувствувам се друг човек, сякаш съм с глава на извънземно — каза Джиджи на Били, след като мълком изядоха по два малки сандвича в потайното барче, скътано зад секция „Подаръци“ на третия етаж на магазин „Сакс“. — Да можеше мама да ме види сега. — Гласът й беше пълен с тъга.

— И на мен би ми се искало, Джиджи.

„Това би могло да стане толкова лесно — помисли си Били със съжаление, — ако заслепеният ми от егоизъм съпруг бе довел дъщеря си на гости още докато майка й беше жива.“ Но не биваше да позволява на момичето да мисли за миналото, защото то сигурно щеше да започне да задава някои въпроси за баща си, на които не би могла да отговори с лъжи, както толкова години е правила майката на Джиджи. Тя все още беше твърде ядосана.

— Знаеш ли, Джиджи, ти наистина си друг човек — каза Били, докато й подаваше менюто, за да си избере десерт. — Или, по-точно, започваш да ставаш. Представи си Мерилин Монро чернокоса, с кок, сресана на прав път. При теб промяната е два пъти по-голяма. Косата е… съдба.

Последните три думи тя изрече съвсем сериозно. Джиджи се изкиска, изражението й се промени.

— Знам, че още съм малка, но съм сигурна, че ме будалкаш.

— Права си, ала деветдесет и девет на сто от хората, които познавам, не биха посмели да ми кажат такова нещо — рече Били замислено.

Тя осъзна, че не се е тормозила от мисълта за грозната кавга с Вито — за първата им кавга, — откакто Джиджи се събуди. Нито пък вече тръпнеше от нетърпение да му каже за бебето. Цялото й внимание беше съсредоточено върху Джиджи. Дори изяде два сандвича, нарушавайки диетата си. Това момиче беше завладяващо. А на всичко отгоре — честно и умно.

— Джиджи, нека поседим тук още малко и обсъдим нещата.

— Кои неща?

— Плановете ти за бъдещето. Знам, че вчера си се качила на самолета, подчинявайки се на слепия инстинкт да потърсиш баща си, защото само той ти е останал. Надали си мислила за по-нататък. Права ли съм?

— Просто реших, че трябва да му кажа. Не си спомням да съм мислила по време на полета за друго, освен че трябва да дойда тук.

— Но сега си тук и той вече знае. Помислила ли си каква ще е следващата ти стъпка?

— Всъщност не съм. — Джиджи поклати глава, учудена от това, колко бързо е забравила за бъдещето, зашеметена от новите впечатления. — Бях на автоматичен пилот. Мога да прекарам тук още няколко дни, преди да се върна, ако не възразяваш. За броени часове ще наваксам пропуснатите уроци… Училището ни не е за генийчета. Мисля, че най-добре ще е, ако отида да живея при семейство Химъл. Тя е циганка, а той — асистент-режисьор. Имат дъщери почти на моята възраст и сме доста близки. Издръжката ще ми стига, докато навърша осемнайсет години, но дотогава сигурно вече и без това ще съм напуснала училище и ще работя някъде като помощник-готвач по сосовете. Може и да вземам допълнителни уроци през лятото, за да завърша на седемнайсет години и половина.

— Ами ако не се върнеш в Ню Йорк?

— А?

— Ако останеш да живееш с нас и тръгнеш тук на училище?

Джиджи онемя. Всичко, което бе видяла и преживяла, откакто пристигна, приличаше на сън. Алиса само бе посетила Страната на чудесата, но не бе останала да живее там. А Дороти се бе върнала от Оз.

— Джиджи, та това е толкова естествено! — възкликна Били. — Ти си имаш баща, не бива да живееш у чужди хора, след като той е жив и здрав. Сигурна съм, че не би те пуснал да си заминеш. — Когато видя, че изражението на Джиджи не се променя, Били заговори с авторитетен глас. — Освен това ще имаш братче или сестриче. Снощи ми каза, че винаги си го искала. Ще обикнеш Калифорния, макар да не е Ню Йорк. Главният ми готвач ще те научи да готвиш френски ястия…

— Но…

Джиджи се чудеше как да обясни на Били, че не е използвачка. Надяваше се, че Вито ще спечели много пари от „Огледала“ и тогава ще я вземе при себе си, но за момента очевидно той също ядеше парите на Били. Майка й често бе споменавала колко богата е новата жена на Вито, без да подозира какво се крие зад цифрите, прочетени във вестниците и списанията. Това никой не го подозираше.

— Какво „но“?

— Всичко е толкова… Ти си толкова… невъобразимо щедра… Сигурно сама не съзнаваш колко невъобразимо. Това е единствената дума, която ми идва наум. — Джиджи се запъна, но знаеше, че трябва да каже това, което си мислеше. — Животът ти е толкова… Твоите градини, твоите легла, чаршафи, начинът, по който разговаряш с фризьорките. Аз просто не съм от твоя свят. Аз съм едно най-обикновено нюйоркско момиче и тук всичко ми е чуждо.

— Щедра! — Били бе доловила най-важната дума от излиянието на Джиджи. До двайсет и първата си година тя също бе живяла като бедна роднина и до болка знаеше колко унизително е да се чувствуваш задължена и търпяна по милост. — Глупости! Изобщо не става дума за щедрост. Съвсем нормално е да дойдеш и да живееш при нас. Обещавам ти, че ще свикнеш. Тук е чудесно, а децата са същите като в Ню Йорк…

Млъкна, защото се сети за разхайтените момчета и момичета от гимназията „Бевърли Хилс“. След това се успокои при мисълта, че всъщност не живее в Бевърли Хилс и Джиджи все едно няма да бъде приета там.

— Били, предложението ти е толкова… — Джиджи се чудеше какво оправдание да си измисли. — Животът ми съвсем ще се промени. Как да се реша на това?

— Твоят живот се е променил със смъртта на майка ти — отговори и Били нежно. — Досега си живяла с нея, сега семейството ти е тук, при твоя баща. А аз съм… Знаеш ли, аз също имам права върху теб, аз съм лошата ти мащеха.

— Стига си говорила дивотии! — Джиджи не можа да потисне смеха си.

— По закон си е така. Не можеш да отречеш, че съпругата на твоя баща ти се пада мащеха.

— Не те възприемам като мащеха.

— Като каква ме възприемаш?

— Като приятелка.

Очите на Били се насълзиха и тя извърна глава, за да не я види Джиджи. Двете помълчаха малко, после Били се пресегна и хвана ръката на момичето.

— Моля те да останеш, Джиджи. Остани заради мен. Не искам да си идеш. Имам нужда от приятел.

— О! — Гласът й беше тих и странен.

— „О“? — Били объркано повтори възклицанието й.

— Това променя нещата. Напълно ги променя. Не знаех дали наистина ме искаш, или просто се чувствуваш задължена да ми предложиш да остана.

— Не го правя по задължение. Никога нищо не съм правила по задължение.

— Сериозно ли говориш?

— Джиджи, престани да ме измъчваш. Да или не?

Джиджи поривисто целуна Били по бузата.

— Да! Сигурно съм луда, но как да кажа „не“?

 

 

След напрегнатия час и половина в тийнейджърската секция на „Сакс“ Били нареди старите дрехи на Джиджи да бъдат изхвърлени, а новите — занесени в къщата й. Сега Джиджи беше издокарана с много избелели дънки, които изглеждаха така, като че тя години наред е пътувала с тях в яхта и е яздила кон в компанията на Ралф Лорън, Калвин Клайн, Глория Вандербилт и добрия стар господин Леви. Сиво-зелената развлечена жилетка сякаш бе плетена на ръка за Джиджината баба, ирландска херцогиня, от някоя прислужничка в имението й. Бялата батистена блузка сигурно беше купена от битака Портобело Роуд. Елечето от леко протрито черно кадифе, обкичено с нанизи от черен кехлибар, сякаш бе наследено от ексцентричния й чичо травестит. Всичките й дрехи изглеждаха възголеми, само дънките като че бяха малко тесни. Тоалетът на Джиджи създаваше илюзията, че тя е момиче, което изобщо не държи на облеклото си и е навлякло първите дрехи, докопани от купчината на пода, защото от приказки по телефона няма време да се замисли за тоалета си. Били реши, че Джиджи трябва да си запази платнената торба и мръсните мокасини. Те имаха автентично износен вид, който не можеше да се наподоби. За една дама хубавите обувки и чанта са изключително важни, но те могат да развалят напълно вида на тийнейджърката.

— Сигурна ли си, че изглеждам добре? — попита Джиджи възторжено, но продължи да се оглежда с подозрение в огледалото.

— Абсолютно.

Само след десет минути, прекарани, в младежката секция на магазина, Били схвана същността на тийнейджърската мода. Годините, които бе посветила на дрехите, й позволиха бързо да се ориентира и мислено да отхвърли всичко, което не подхождаше на Джиджи, както и онова, което беше твърде претенциозно и екстравагантно. Джиджи си беше облякла най-оригиналните покупки. Повечето от останалите представляваха стандартна тийнейджърска екипировка, въпреки че Били не можа да устои на изкушението да купи и някои малко по-шантави дрешки.

Били си погледна часовника. Още нямаше четири и половина. Тя се обади на Доли в болницата, но й отговориха, че пациентката не бива да бъде обезпокоявана, а свижданията са едва след вечеря. Много й се искаше веднага да заведе Джиджи при Доли и нейното момиченце, затова се ядоса. След всички тези преживявания тя не можеше да се прибере спокойно вкъщи, преди да е показала Джиджи на някого, който ще я оцени. Такива хора бяха само Валънтайн и Спайдър. На всичко отгоре предния ден не ги намери, а и те не се обадиха да честитят на Вито. Искаше да разбере защо проявяват такова неуважение и към работата, и към приятелите си. Налагаше се да прескочат до „Скръпълс“, въпреки че Били сутринта се беше зарекла да не ходят в никой случай там, за да не претоварва Джиджи с впечатления.

„Но тя с лекота понесе многобройните нови преживявания, затова едно посещение в «Скръпълс» няма да й се отрази зле“ — реши Били, обзета от ентусиазъм.

— Трябва да намина към „Скръпълс“ — рече тя на Джиджи. — Не си изморена, нали?

— Изморена? Толкова съм възхитена, че няма да спя цяла нощ. А може би и цяла седмица.

Джиджи мушна палци в джобовете на дънките си. Тя беше готова.

Тръгнаха пеш за „Скръпълс“, който се намираше на две преки от „Сак“. Високата красива жена и дребничката грациозна тийнейджърка, явно принадлежащи към хайлайфа на Бевърли Хилс, привличаха любопитните и одобрителни погледи на десетки минувачи по булевард Родео Драйв. Докато вървяха, Били разказа на Джиджи за Спайдър и за израсналата в Париж Валънтайн, обясни й, че те са се запознали през 1972 година в Ню Йорк. Тогава Валънтайн работела като моделиерка, а Спайдър — като фотограф. Преди две години Били ги поканила да й помагат в ръководството на „Скръпълс“.

— Спайдър е родом оттук и е истински калифорниец — обясни тя на Джиджи. — Косата му е типично калифорнийска — тюркозлатиста като на спасител. А очите му са като небето над плажа. Толкова сини, че просто не можеш да ги вземеш насериозно. Той притежава прекрасен вкус, но си е останал едно голямо палаво дете, макар че е на моя възраст. Въпреки това най-добрите клиентки на „Скръпълс“ не се решават да купят каквато и да е дреха, докато Спайдър не каже, че им отива. Валънтайн е нещо съвсем различно. Тя е изключително емоционален, сериозен и затворен човек. Поради причини, които не са споделили с мен, напоследък двамата почти не си говорят. Предполагам, че става дума за някакви разногласия между колеги, но иначе те са добри приятели и професионалисти.

Били реши, че е излишно да споменава на Джиджи за легендарната слава на Спайдър: той беше сваляч и чаровник, който пазеше съкровените тайни на стотици жени.

Когато влязоха в магазина, Били хвана прехласнатата Джиджи за ръка и бързо я преведе през пълния с изкушения партер. Качиха се на етажа, където бяха служебните кабинети.

— Напазаруваха ли най-после? Тук ли са вече? — попита Били секретарката на Спайдър.

— Да, госпожо Орсини. И двамата са в кабинета си.

Били се поколеба, преди да влезе. Както бе предупредила Джиджи, Спайдър и Валънтайн не се разбираха от седмици. Тя не искаше лошите им отношения да притесняват момичето, но от друга страна, единствено двамата можеха да оценят Джиджи. Впрочем не се ли нуждаеха и от разведряване? Ами Джиджди, нима самата тя не се нуждаеше от същото? Тази среща щеше да оправи настроението на всички. Без да почука, Били отвори вратата на кабинета, в който Спайдър и Валънтайн разполагаха с едно общо старинно бюро, чийто плот беше облечен с кожа. Били направи две крачки и се вцепени. Джиджи се блъсна в гърба й.

— О, извинете — машинално промърмори Били, обърна се, хвана Джиджи за ръката и тръгна да излиза.

Господи! Валънтайн седеше на коленете на Спайдър, а той, сграбчил гърдите й, я целуваше. Господи! Тя бе видяла всичко с очите си, както и невинното дете Джиджи. Господи!

— Били, глупачко, веднага се върни! — изкомандува Спайдър и се разсмя толкова бурно, че Валънтайн насмалко не падна на пода.

— Не искам да ви преча — каза Били съвсем объркана, като се стараеше гласът й да звучи така, сякаш виждаше подобни сцени всеки ден. — Ще се върна след малко, следващия път ще почукам.

— Влизай веднага или ще те довлека насила — извика Спайдър, а Валънтайн се затресе от смях.

— Мислех, че сте излезли да пазарувате — каза Били и послушно се върна в кабинета.

О, Господи, Валънтайн продължаваше да се гуши в Спайдър, седнала на коленете му. Били никога не бе виждала такова изражение на задоволство, каквото се бе изписало на лицето на Валънтайн, такава буйна радост, каквото се четеше в сините й като на русалка очи. Тези хора нямат ли срам?!

— Какво всъщност става тук? — попита Били, която постепенно идваше на себе си, но продължаваше да държи Джиджи за ръката за морална подкрепа.

— Вчера се оженихме — каза Валънтайн.

— Глупости! — рече Били възмутено.

— Не ти ли казах? — възкликна Валънтайн доволна. — Не ти ли казах как ще реагира тя? Спайдър, дължиш ми двайсет долара.

— Честито! — каза Джиджи, макар че беше смутена, автоматично проявявайки доброто си възпитание. — Сигурна съм, че ще бъдете много щастливи.

— Но ти дори не познаваш тези хора! — рече Били на Джиджи още по-ядосана. — Защо им каза това?

— Много приличат на младоженци.

— Така ли?

— Определено.

— Но те не могат да се оженят ей така, без да ми кажат. Познавам ги от сто години. Никога не са били влюбени един в друг… Те… Те… Те са се оженили.

Били седна съкрушена. Защо обясняваше всичко това на Джиджи, вместо да говори със Спайдър и Валънтайн, се запита тя, тъй като не беше в състояние да си зададе по-сложен въпрос.

— Прескочихме до Вегас, разписахме се и не казахме на никого. Ти първа научаваш новината — каза Валънтайн, смъкна се бързо от коленете на Спайдър, отиде при Били и я целуна. — Ти и?…

— Джиджи Орсини, дъщерята на Вито.

— Разбрано, Били — рече Спайдър.

— Грациела Джована Орсини, дъщеря на Вито и моя доведеница. Джиджи ще живее с нас.

Били заяви това с изражение и тон, които двамата младоженци познаваха много добре и които означаваха: „Това момиче наистина е дъщеря на Вито, въпреки че никога не сте чували за него. По-добре не задавайте никакви въпроси и с нищо не показвайте изненадата си.“

— Много ми е приятно да се запознаем, Джиджи — каза Валънтайн, ръкува се с нея, поколеба се за миг и после я целуна по двете бузи. — Добре дошла в „Скръпълс“.

Спайдър скочи на крака и заговори на Джиджи с непринудеността на мъж, който рядко среща жена, чиито мисли не може да прочете.

— Здрасти — каза той, огледа я с неприкрито любопитство и хвана едновременно и двете й малки китки. — Радвам се, че си тук. Знам, че не сме те шокирали. Нещо ми подсказва, че си по-отракана от Били.

— Ами — усмихна му се Джиджи. — Просто съм от Ню Йорк.

— Това обяснява всичко. — Спайдър се запита защо очите й са толкова тъжни, защо ръцете й леко треперят и защо момичето излъчва усещане за уязвимост. — Били разведе ли те из града?

— Ходихме да се подстрижа и тя ми поднови целия гардероб. Ако този град може да ми предложи още нещо, аз просто не съм готова да го възприема.

— Трябва ти време, за да свикнеш. Но щом, така или иначе, ще останеш тук, Джиджи, разполагаш с предостатъчно време. Някоя сутрин ще се събудиш и ще се учудиш как изобщо си могла да живееш някъде другаде. Ще гледаш туристите, които слизат от автобусите и се снимат на Родео Драйв, и ще се питаш защо го нравят, след като всичко е толкова обикновено.

— Имам чувството, че ми промивате мозъка — каза Джиджи и се засмя. Стори й се странно, че този прекрасно изглеждащ мъж я кара да се чувствува толкова уверена, спокойна и привлекателна, когато обикновено изключително красивите мъже я притесняваха. Не знаеше, че стотици други жени са си задавали същия въпрос. Това се дължеше може би на веселите бръчици край ъгълчетата на очите му, на счупения му нос, на нащърбения му преден зъб или просто на гласа му. Но така или иначе, той по някакъв магически начин я бе накарал да се отпусне.

— То си е промиване на мозъка, но ние предпочитаме да го наричаме калифорнийски начин на живот. Джиджи, изглеждаш ми гладна. Ти също, Били.

— О, Спайдър — запротестира Били, — на теб винаги ти се струва, че жените изглеждат гладни. Джиджи, не знам ще ми повярваш ли, но първото нещо, което Спайдър ме накара да направя, когато дойде в „Скръпълс“, беше да обзаведа цяла ресторантска кухня, така че клиентките да не се прибират за обед и да не нарушават ритъма на пазаруването си.

— Не беше ли ефикасно? — попита Спайдър.

— Това утрои оборота и се изплати за три месеца — призна Били. — А аз наистина умирам от глад. С Джиджи хапнахме съвсем малко и покупките след това ни изтощиха.

— И на мен ми призлява от глад — каза Джиджи обнадеждена.

Спайдър се обади в кухнята и поръча за всички сандвичи, пасти и чай.

— Спайдър, забрави да поръчаш шампанско — укори го Били. — Искам да вдигна тост за теб и Валънтайн, въпреки че още не проумявам как е могло да се случи, без да се досетя. Как съм могла да не забележа?!

— О, Били, това е толкова дълга история и вината е изцяло моя — призна Валънтайн радостно. — Аз му нямах вяра. Възприемах го като типичен американски гларус, едър, рус, заобиколен от обожателки. Затова бях решила, че ние с него можем да сме само приятели.

— Не, вината е моя — възрази й Спайдър, докато келнерът влизаше, тикайки отрупаната е ядене количка, върху която имаше и четири бутилки шампанско. — Тя ме стряскаше с френската си надменност, затова ходех с други жени. Струваше ми се, че нямам шансове при нея.

— Глупости! — каза Валънтайн. — Първото, което чух от него, беше, че съм зла неблагодарна кучка. Това думи на стреснат човек ли са?

— Не е вярно. Ти ми каза, че според теб съм си бил помислил това. Недей да лъжеш! — опроверга я Спайдър.

— Това ми звучи като първите реплики на филм, който има да гледам поне още петдесет години — сухо констатира Били. — Или може би по-скоро като статия от списание „Космополитън“, озаглавена „Проблемите на общуването между мъжа и жената“. Може ли да продължите любовната си свада, след като хапнем?

Спайдър отпуши бутилка шампанско и с безмълвен въпрос в погледа предложи чаша на Джиджи. „На колко ли е години? — запита се той. — Навярно на четиринайсет.“

— Снощи започнах с бренди — увери го тя, — значи вече съм напреднала в пиенето.

— Пия за господин и госпожа Спайдър Елиът, които най-сетне се събраха. Обичам и двама ви и винаги ще ви обичам. Желая ви дълъг живот и много щастие.

Били вдигна чашата си и отпи голяма глътка.

Известно време и четиримата безмълвно пиеха шампанското, усещайки как в тях се разлива топлина, която нямаше нищо общо с алкохолното съдържание на „Дом Периньон“. Спайдър си наля още и помисли, че никога не е виждал Били толкова красива и грейнала. Може би причината беше Джиджи, макар никак да не му се вярваше, че Били чак толкова е копняла за доведена дъщеря. От друга страна, Били беше известна със склонността си да жадува за неща, които все още не притежава.

— Ако той се обади, в магазина съм — каза тя и рязко затвори телефона.

След това изпи още една чаша шампанско, за да залее пламъците на отново разгорелия се в нея яд. Обикновено с Вито се чуваха по телефона поне два пъти дневно, колкото и претоварен с работа да беше той. Голяма работа, че се държеше зле, нямаше да й попречи да се радва на живота, помисли си Били. Джиджи ще остане при нея, Били ще я глези, а момичето ще я радва. Спайдър и Вал най-сетне се бяха събрали, а и Лестър Уейнсток, рекламният агент на любимата й Доли, дойде тъкмо навреме, за да се включи в празненството, и изглеждаше безкрайно щастлив. Той носеше някакъв смачкан на топка лъскав плат.

— Доли ме изпраща — каза Лестър с доста колеблив глас и огледа празничната трапеза. На лицето му както винаги грееше бодра и окуражаваща усмивка. — Това е роклята, която Валънтайн й уши за връчването на оскарите. Вече е изсъхнала и Доли се чуди дали ако се даде на химическо чистене…

— Разбира се, че може да бъде спасена — прекъсна го Валънтайн. — Ушита е от толкова много плат, че от нея ще излязат две нови рокли, една дълга и една къса.

Били си спомни как околоплодните води на Доли изтекоха по време на връчването на оскарите и цял свят видя по телевизията мокрото петно. Били изпи още една чаша шампанско за моделиерската дарба на Валънтайн.

— Заръча ми да я дам лично на теб — добави Лестър.

— Права е. Такава рокля не бива да попада в случайни ръце. Но, Лестър, кажи как е бебето, как е Доли.

Валънтайн бе решила да не казва никому, че със Спайдър не са гледали церемонията.

— И двете са прекрасни. Неописуемо прекрасни. Не съм предполагал, че може да има нещо толкова прекрасно.

Пълничкият очилат Лестър приличаше на плюшено мече. Но, помисли си Били, това не е онзи млад и зелен рекламен агент, когото само преди шест седмици бе препоръчала на Доли, след като стана известно, че тя е номинирана за „Оскар“. На какво ли се дължи сегашната му самоувереност и задоволство, което той явно изпитваше от живота и от себе си?

— Лестър, седни, налей си шампанско, запознай се с дъщерята на Вито Джиджди Орсини и ми кажи как е Доли, освен че е прекрасна — нареди му Били. — Преди няколко часа не ми дадоха да разговарям с нея по телефона. Спи ли, изтощена ли е, ще мога ли да я посетя довечера?

— Изобщо не е уморена — каза Лестър. — Наредих да й изключат телефона, защото стотици журналисти от къде ли не искат да я интервюират. Около болницата непрекъснато се навъртат десетина фотографи. Току-що получилите „Оскар“ винаги се радват на голяма популярност, но Доли…

— Обстоятелствата бяха необичайни — каза Били и се усмихна, като си спомни цялата история, която знаеха само те с Доли.

Спомни си за Съншайн, състезателя по родео, с когото Доли бе обикаляла страната в продължение на цяла година, преди да се разделят, и за опита им да се сдобрят на празника в чест на 4 юли, последица, от който беше бебето на Доли.

— Като неин рекламен агент смятам, че тя не бива да разговаря с никого, абсолютно с никого — заяви Лестър. — Все пак не е омъжена.

— Знаеш, че не можеш да я спреш — каза Били. — Доли е толкова наивна, толкова общителна…

— Да. Сигурно би им казала и за Съншайн — твърдо рече Лестър. — Но аз съм й забранил.

— Значи ти е разказала за Съншайн? — попита Били изумена.

— Ние си казахме всичко — отговори й Лестър, грейнал от гордост.

Били се взря отблизо през дебелите стъкла на очилата му в неговите късогледи очи.

— Лестър Уейнсток, мисля, че имаш да ми казваш нещо, затова престани да увърташ и изплюй камъчето. Говорим за най-добрата ми приятелка.

— Обичам Доли и тя ме обича, и ще се оженим колкото може по-скоро — обяви той.

— Господи, всички ли са се побъркали?! Но ти я познаваш едва от шест седмици. И през цялото това време тя беше бременна. Лестър, да не би да е само благороден жест от твоя страна?

— Ако някой прави благороден жест, това е тя. Не ни ли се радваш?

— Толкова съм щастлива… Мисля… Не мога да ти опиша колко се радвам — каза Били и усети, че се просълзява.

Какво й ставаше днес? Тя, която никога не плачеше, сега час по час ронеше сълзи.

— Доли избра име на бебето — каза Лестър и я прегърна през раменете. — Уенди Вилхелмина Уейнсток. Вилхелмина, защото ти ще й станеш кръстница, а Уенди — защото приляга на Уейнсток. Харесва ли ти?

— У. В. Уейнсток — изрече бавно Били. — Звучи като име на директор на филмова студия. Много е холивудско, Лестър. В духа на добрите стари традиции. Разбира се, че ми харесва. Ще се ожениш за най-доброто момиче на света.

Били стана и се разпореди:

— Тишина! Сега ще пием за годежа на Лестър Уейнсток и Доли Мун и за дъщеричката им, моята кръщелница Уенди Вилхелмина Уейнсток.

Докато траеше последвалата думите на Били глъчка, Джиджи се опита да изброи наум съставните части на калифорнийския начин на живот: мащеха, която се превръща в приятелка, чудесна прическа, нов гардероб, обещание да заживее в приказна къща на три хиляди мили от Ню Йорк, една сватба, един годеж, едно бебе, четири чаши шампанско и всичко това й се бе случило само от закуска досега. „Тук страхотно ми харесва — реши Джиджи развеселена и вдигна чаша в чест на Лестър, Доли и новороденото с толкова впечатляващо име. — Тези хора са по-откачени и от циганите.“

Били си наля още една чаша шампанско. „Доли е истинско чудо, чудо на природата — помисли си тя. — Двамата с Лестър са направо създадени един за друг. А излезе, че Спайдър и Валънтайн също ужасно си подхождали. Аз явно съм лишена от сводническа дарба, инак отдавна бих забелязала какво става между тях. Ако не беше Джиджи, сега щях да се чувствувам непоносимо самотна с моята тайна сред всички тези хора, които пият по случай сватбата, годежа и раждането.“

Как може един съпруг да заспи веднага след като неговата жена му е съобщила, че е бременна?! Вито не я потърси през целия ден, това беше чисто безочие. Ако беше заварила тук бележка, че се е обаждал, поне щеше да знае, че той иска да се сдобрят. Тя беше готова да се басира на цялото си състояние, че ако един човек иска да се обади на някого по телефона, ще го стори, независимо от това, колко е зает, колко важна личност е и колко от грижите на света тегнат на плещите му. Още преди години Били бе престанала да вярва, когато някой й кажеше: „Исках да ти се обадя, но не намерих време.“ „Ала какво право имам да диря сметка от другите — запита се тя, — след като още не съм се извинила на Валънтайн, загдето я скастрих, когато тя ми каза, че съм бременна преди два дена, защото по време на пробата на роклята ми за тържеството на оскарите ципът не можа да се вдигне.“ Тя умислена си пийна още шампанско, докато Спайдър, Валънтайн и Лестър оживено обсъждаха как ще прекарат медените си месеци, а Джиджи ги слушаше и попиваше всяка тяхна дума.

Беше свикнала с театралната приповдигнатост на танцьорите, но те бледнееха пред тези хора. А Спайдър Елиът беше като… като… любимия и Джеймс Дийн, само че възмъжал, и много по-висок, движеше се като Фред Астер и приличаше на Гари Купър от ранните му филми. „Да, Спайдър Елиът представлява комбинация и от тримата“ — реши Джиджи, чиято глава се беше позамаяла. Той притежаваше подчертаната мъжественост на каубоите от рекламите на „Марлборо“, на морските капитани от „Вайкинг“ и на звездите от американския футбол, която не се среща у обикновените хора. Валънтайн пък беше… най-френското нещо, което Джиджи можеше да си представи. Косата й беше яркочервена, очите — бляскаво зелени, а лицето — толкова изразително… Всичко в нея беше съвършено, дори луничките по носа й. В унеса си Джиджи идеализираше и двамата.

Докато момичето оглеждаше Спайдър и Валънтайн, местейки погледа си ту към него, ту към нея, Били прецени, че някои неща трябва да бъдат казани. Някои неща бяха узрели за съобщаване. Някои тайни трябваше да бъдат споделени в точно определен момент, когато енергията се концентрира, когато човек се намира на най-подходящото място, в най-подходящото време, с най-подходящите хора или най-подходящите, с изключение на един. Така или иначе, Джиджи вече знаеше, Валънтайн сама се бе досетила, следователно новината всъщност не представляваше тайна.

— Искам да вдигна още един тост — каза тя и стана малко несигурно от стола си. — Да пием за Валънтайн О’Нийл, която преди два дена ми каза нещо, а аз не й повярвах. Валънтайн, скъпа Валънтайн, както винаги ти се оказа права.

— Били! О, Били, това е чудесно! — Валънтайн се втурна и я прегърна за учудване на Спайдър и Лестър. — Ей, глупчовци, тя ще си има бебе. Веднага я целунете.

Валънтайн се засмя, когато разбра по израженията им, че те едва са започнали да осъзнават какво е казала.

Малко по-късно на вратата се появи намусен Вито, който завари Били грейнала сред глъч от възклицания и поздравления. Той идваше от къщи, където заварил само прислугата, и Джоузи го насочила към „Скръпълс“. Както бе очаквал, намери Били в центъра на всеобщото внимание, което не го изненада.

Едно познато дребничко същество му се хвърли на врата и извика:

— Татко, ще си имам братче или сестриче и ще живея с теб и Били.

— Вито, каква страхотна новина! Момче ли искаш или момиче? — попита Лестър. — Предполагам, че момче, щом вече си имаш Джиджи.

Спайдър го тупна по гърба.

— Браво, Вито. Джиджи остава тук завинаги, а Били ще си има бебе. И всичко това за един ден. Много си чевръст, приятелю!

— Вито, толкова се радвам, че ще си имате бебе. А Джиджи е просто възхитителна. Сигурно си на седмото небе от щастие! Били каза ли ти, че аз първа познах? — попита Валънтайн.

— Вито, я си пийни, имаш да наваксваш — каза Били, трудно изговаряйки думите.

Вито механично пое чашата с шампанско, механично пусна една усмивка и завъртя глава, за да покаже, че не е в състояние да отговори на толкова много въпроси наведнъж, защото прелива от щастие и е твърде развълнуван. Той седна с изражението на истински господар на своята съдба и си помисли: „За каква вещица съм се оженил! За жена, която е решила да става майка, без дума да ми спомене за това, без да се посъветва с мен, да ме предупреди, без двамата да сме се споразумели, че искаме да имаме дете. По този начин ли трябваше да науча новината? Всички да ме поздравяват с крясъци, а Били да си мълчи?!“ Вито разбра, че през последните няколко часа тя е успяла да омагьоса дъщеря му, да сложи върху нея уникалния си отпечатък, ако изобщо съществото, което го наричаше татко, все още бе Джиджи, да се нагърби с уреждането на живота й и да съобщи на всеослушание плановете си за бъдещето.

— Наздраве! — продума Били толкова тихо, че да не я чуят останалите. Тя го загледа изпитателно и вдигна чашата си.

— Наздраве — отговори й Вито. — Да пием за победителката. Но май аз последен научавам, че всичко това е било състезание.