Джудит Кранц
Любов и омраза в Бевърли Хилс 2 (4)

3

Една седмица по-късно Маги Макгрегър и Вито вечеряха в ресторант „Поло“ в хотел „Бевърли Хилс“. Маги беше резервирала обичайното си сепаре вляво от вратата, което й служеше за наблюдателен пункт, тъй като от него се виждаше всеки влизащ и излизащ. Но когато не искаше да отвръща на поздравите на познатите си, тя сядаше с гръб към вратата, което за всички от бранша означаваше, че взема интервю и не иска да й пречат. Докато двамата с Вито пиеха бяло вино, щракащият мозък на Маги беше зает с две неща. От една страна, тя слушаше внимателно, кръглите й очи с цвят на кока-кола гледаха сериозно и съсредоточено. Като журналистка тя имаше пълното право първа да чуе плановете на Вито за новата му продукция — „Момче от добро потекло“, след като договорите за правата върху книгата вече бяха подписани и студията на Кърт Арви бе изпратила в банката чек за авансово изплащане на половин милион долара. От друга страна, като жена, която четири години след като връзката им с Вито бе прекъсната, продължаваше да го преследва, тя се опитваше да определи съвсем точно настроението му. Беше достатъчно опитна журналистка и притежаваше достатъчно силна женска интуиция, за да повярва, че мислите на Вито са заети само с новия му проект.

В демонстративната му откровеност имаше нещо пресилено, долавяше се някакво напрежение, което я караше да настръхва. Вито Орсини, който преди четири години, при запознанството им в Рим, правеше впечатление на непобедим, сега беше тук само тялом, но не и духом. С Вито ставаше нещо и причината за това не беше нито във филмите, нито тяхното производство. Вито, който обикновено имаше енергия за двама, сега изглеждаше отпуснат. Гласът му звучеше малко по-приглушено от обикновено, сякаш не беше поел ядреното си гориво на закуска. Той все още имаше осанката на маестро, на виртуоз, на човек, за когото максимата „бързай бавно“ е лишена от смисъл, но в него се усещаше някаква… някаква горчивина. Горчивина или тъга, или може би разочарование?

„Но защо ли се чувствува така?“ — запита се Маги. Нали беше получил най-високото отличие във филмовата индустрия, а новият му филм все още бе в ранния безпроблемен период, така че нищо не можеше да засенчи славата му. „По дяволите, щом получаването на «Оскар» за най-добър филм не радва Вито, кое ли би могло да го зарадва? Предстои му да направи филм по книга, за правата, върху която ще бъде платена рекордната сума от милион и половина долара. Той би трябвало да подскача от радост. Но нямаше да съм най-добрата телевизионна журналистка, ако се колебаех да задавам въпроси“ — помисли си Маги и го попита с присъщата си тактичност:

— Вито, какво става с теб, да ти го начукам?!

— Нищо! Откачаш, Маги.

— Говорила ли съм като откачена, откакто ме познаваш, драги?

— Чувал съм от теб безброй глупости, но чак откачени приказки… Е, може днес да ти е за пръв път.

— Така да е. Но все пак какво ти е? Питам те не като журналистка, а като приятелка.

Вито пое дълбоко дъх, остави чашата си на масата и се умълча. Най-сетне проговори с променен глас, в който се долавяше мъка и самосъжаление:

— Маги, можеш ли да ми обясниш защо тъкмо когато всичко ти е наред, нещо друго трябва да се провали.

— Това е първият закон на вселената. Теорията за двойната голяма експлозия. Мисля, че бях на около десет години, когато проумях този закон. Не си ли твърде стар за подобни открития?

— Явно не съм.

— Значи става дума за Били.

— Не съм казвал такова нещо.

— Какво друго може да е? В твоя живот има място само за едно нещо и половина. Щом това нещо не е свързано с новия ти филм, трябва да е някакъв семеен проблем.

— Знаеш ли къде и е грешката? — избухна Вито. — Тя не може да разбере, че за да преуспее в нашия бизнес, мъжът трябва да е егоистичен, твърд, безмилостен и готов да помете всичко, което му се изпречи. Маги, ти познаваш тоя град. Известно ти е, че тук се иска да имаш яко дупе. Дори това е минималното изискване. А на Били никога не й се е налагало да се бори за нищо. Господи, Маги, тя е една от най-богатите жени в цялата история на човечеството! Естествено е да й се струва, че безкрайната доброта, топлотата, нежността и всички подобни глупости са задължителна екипировка за всеки мъж. Чудя се как първият й съпруг е съумял да съхрани тези нейни илюзии. Всъщност, когато се срещнали, той вече бил богат. Бил е на шейсет години, а тя — на двайсет и една, затова само я е глезил. Аз съм човек, който е постигнал всичко сам. Още съм в средата на кариерата си. Досега Били не е срещала такива мъже.

— Значи тормози те, защото си всецяло погълнат от новия филм, така ли? Стига бе, Вито, знам колко усилия ти струваше успехът на „Огледала“. През това време тя нищо ли не разбра?

— Сигурно не — разсеяно й отговори Вито и повдигна рамене.

— Следователно проблемът не е в това, че не й обръщаш внимание — отсъди Маги. — Да не би да е свързано със секса? Никога не го подценявам, но щом става дума за теб, това е изключено. Направо изключено. Парични проблеми? Надали. Ей, Вито, като махнеш парите, секса и вниманието, какво остава? Да не би да е недоволна от характера ти?

Маги се усмихна хитро, когато изрече последните си думи. Доколкото тя знаеше, съпругите на продуцентите бързо свикваха да не обръщат внимание на характерите на мъжете си.

— Решила е, че съм лош баща.

— О, Вито, стига си ме будалкал. Мислех, че си говорим откровено.

— Нещата наистина са сериозни. Извърших една глупост. Не й казах, че имам дете от първия си брак…

— И на мен не си ми казвал — прекъсна го Маги възмутена​ и учудена. — Нито за брака си, нито за детето. Но все пак аз не съм ти жена. Сигурно Били е побесняла.

— По дяволите, Маги, просто не намерих подходящ момент. Онзи брак си беше грешка от самото начало. Проблемът​ е, че от него се роди дете. То е вече на шестнайсет години, много​ добро момиче, но аз фактически никога не съм го искал, повярвай ми. Джиджи — така се казва — най-неочаквано се появи един ден, след като Били разбрала, че е бременна. Ужасно стечение на обстоятелствата.

— Ти наистина си лош баща, Вито — Маги поклати глава​ толкова силно, че всяка от къдриците по очарователната й глава​ се разлюля, — не мога да не се съглася с Били.

— Добре, но означава ли това, че съм пълно лайно?

— Не съвсем, не толкова, че да смутиш мен, но Били навярно е очаквала повече от теб.

— Тя очаква от мен всичко, Маги. Всичко, което можеш да си представиш. Включително това да съм бил, да съм в момента и да бъда занапред съвършен баща. А за Били глаголът „очаквам“ означава „искам“. Желанията й са закон. Признавам си, че​ не измислих приемливо оправдание, но не съм чудовище. Не мога да я позная. Станала е мнителна. Като птица, която мъти, е готова да се нахвърли срещу всеки, който я доближи. Ще ми се да не обръщам внимание на всичко това, но както и ти забеляза, изнервен съм.

— Толкова ли е съвършена самата Били, че да има чак такива претенции към теб? — попита коварно Маги.

— Престани! Знам, че не я обичаш, Маги, и че не е редно да ти разказвам всичко това, но само на теб имам доверие. Естествено, Били не е съвършена, никой не е съвършен, Господ знае, че и аз не съм, ала тя ми е съпруга и трябва да ме приема такъв, какъвто съм.

— Да, но очевидно не го прави.

— Мислиш ли, че искам твърде много?

— Откъде да знам, Вито? Никога не съм била омъжена.

— Не допускай тая грешка. Мога да ти говоря по въпроса с часове. По дяволите, Маги, просто не искам да ме изкарват грешник дори когато съм.

— О, Вито, направо те обожавам. Малцина мъже са способни да изрекат тези думи с такава убеденост в правотата си. Ти си един отвратителен баща, но поне си честен. Кога ще ражда Били?

— След шест-седем месеца. Доколкото разбрах, отскоро е бременна, макар да вдигна врява, като че ли бебето днес ще се роди.

— Дотогава ще станеш съвсем приемлив баща, повярвай ми. Много пъти съм виждала подобни метаморфози, дори в този град.

Маги реши да асимилира интимните излияния на Вито насаме. Тя никога досега не беше го чувала да говори толкова надълго и нашироко за себе си, никога не бе обсъждал пред нея брака си, освен с най-банални фрази. Новополучената информация беше толкова апетитна, че не си струваше да мисли за нея сега. Професионалният й усет, придобит след толкова много интервюта, й подсказа, че е време да смени темата.

— Кажи ми още нещо за разговорите ти с Джон Хюстън — подкани го тя, преминавайки мазно на друга предавка. — Защо не покани Фифи Хил да режисира новия ти филм? Той ти свърши прекрасна работа с „Огледала“. Все пак и на него му дадоха „Оскар“.

— „Огледала“ беше филм за два милиона долара. „Момче от добро потекло“ ще струва двайсет, ако всичко върви добре. Трябва ми режисьор с голямо, наистина голямо име. Някой утвърден. Фифи е получил десетина чудесни предложения, така че няма от какво да се оплаква. Но представяш ли си какъв удар ще е, ако успея да ангажирам Хюстън?

— По-скоро каква беля ще си докараш.

— Знам как да се справя с него.

„Това не е съвсем сигурно — помисли си Маги и изпита остро любопитство и приятна злоба, — не е, след като не можеш да се справиш с Били Айкхорн, тая разглезена, богата триметрова кучка, за която се ожени, въпреки че можеше да имаш мен.“

 

 

— Проучих въпроса за училищата, госпожо О. — каза Джоузи Спийлбърг на Били, когато тя се върна от самотната си разходка под чинарите, обикновено възстановяваща душевното й равновесие. — За Джиджи има само две възможности: може да се запише в „Уестлейк“ в Бел Еър или в „Юни“, тоест в „Юнивърсити хай“ — най-близкото средно училище. Аз, естествено, бих ви препоръчала „Уестлейк“.

— Ще я приемат ли насред втория срок?

— Казаха, че заради вас щели да направят голямо изключение. Трябва да проведат събеседване с Джиджи и да я подложат на необходимите тестове. „Уестлейк“ минава за най-доброто училище в Лос Анжелос и е само за момичета. Мисля, че е съвсем подходящо.

— А какво представлява „Юни“?

— Имат три хиляди ученици и много от тях получават държавни стипендии. Повечето деца са местни, предимно от Брентуд, но има и доста от града, тях ги докарват с училищни автобуси. Естествено, училището е смесено.

Джоузи изсумтя многозначително, за да демонстрира възмущението си от тази развилняла се демокрация.

Всяка дума на госпожа О. беше закон за Джоузи още от деня, в който тя постъпи на работа при нея по времето, когато Елис Айкхорн бавно умираше в имението си в Бел Еър. Но секретарката си бе запазила правото да изказва своето мнение дори когато не я питаха.

— За Джиджи ще е по-добре да учи в „Юни“ — светкавично реши Били. — В „Уестлейк“ ще се притеснява. Там условията наистина са чудесни, но е пълно с богати момичета от местния елит. Не бяха ли учили там Шърли Темпъл и Кандис Бъргън?

— И в „Уестлейк“ има момичета на държавна издръжка, както във всички частни училища.

— „Юни“, Джоузи, „Юни“. Къде е спирката на училищния автобус?

— Няма такава, госпожо О. Когато се обадих в отдел „Просвета“ на лосанджелисткото кметство, там дори не бяха чували за „Холмби Хилс“. Нито едно дете от нашето предградие не учи в „Юни“. Те провериха по картата на града и казаха, че Джиджи ще трябва да ходи на училище с обществения транспорт! — каза Джоузи възмутено.

— Избери от персонала човек, на когото може да се разчита, той ще вози Джиджи с някоя от домакинските коли — отсече Били, имайки предвид микробусчетата, които обслужваха кухнята и градината. — А когато Джиджи вземе шофьорска книжка, ще й купя една малка кола.

— Както кажете, госпожо О.

Джоузи се замисли какво ли разбира шефката й под „малка кола“. Повечето местни момчета над шестнайсет години имаха коли: от стари фолксвагени до нови беемвета. Но не и момичетата. Според нейните представи беше глупаво да се сдобиеш с такава луксозна вещ и да не си наемеш шофьор. Но хората в Лос Анжелос рядко го правеха. В Грос Пойнт, където Джоузи бе започнала кариерата си на лична секретарка, имаше доста работа за шофьори.

— Може ли Джиджи да тръгне на училище от понеделник? — попита Били на излизане от стаята.

— Разбира се, аз ще уредя формалностите.

„На кого ли да възложа да вози Джиджи?“ — замисли се Джоузи Спийлбърг. Училището не беше далеч, само на десетина минути с кола, но все пак някой трябваше да поеме задължението да закарва Джиджи навреме и да я връща следобед. Тя взе от бюрото си списъка на служителите, които постоянно живеех в къщата. Всички до един бяха назначени лично от нея след грижлива проверка, когато Елис Айкхорн почина и Били се премести в новия си дом.

Уилям, главният прислужник, се грижеше за сервирането на закуската и на следобедния чай. Следователно той отпадаше. Жан-Люк, главният готвач, по това време също бе зает. Младият Гейвин, главният градинар, ставаше призори, за да следи как върви поливането преди изгрев-слънце. Не биваше да го откъсва от отговорните му задължения. А неговият помощник Диего непрекъснато трябваше да превежда нарежданията му на испаноговорещите работници. Останалите градинари не живееха в къщата. Трудно се намираха съвестни постоянни служители, а госпожа О, която иначе никак не беше придирчива, забелязваше всяко паднало листенце от цвете. И трите слугини, които живееха в къщата, както и помощник-готвачката, перачката и шивачката, а те двете бяха приходящи, спокойно можеха да прибавят към задълженията си и шофирането, но госпожа О, бе уточнила, че това трябва да се върши от мъж.

Оставаше Бърго, общият работник. Той миеше колите, зареждаше ги с гориво, поддържаше гаражите в идеална чистота, беше бояджия, електромонтьор, водопроводчик, а когато повредата се оказваше твърде сложна за него, знаеше кого да повика. Бърго имаше дарбата да издирва вечно заетите телефонни техници, поддържащи овехтялата телефонна инсталация, която не бяха намерили време да сменят след омъжването на госпожа О. Бърго смазваше пантите на вратите, сменяше крушките и надзираваше хората, които всяка седмица миеха прозорците. Бърго всъщност беше венчан за къщата. Как другите се оправят без човек като Бърго, Господ да го поживи, беше въпрос, който Джоузи не смееше да си зададе. Но така или иначе, откакто тя го бе подмамила с по-висока заплата, отколкото във вилата на собственика на „Плейбой“, Бърго изглеждаше съвсем доволен от храната, от стаята и от колегите си. Значи никой друг, освен Бърго О’Съливан. В края на краищата нали е момче за всичко.

 

 

— По дяволите, Бърго, няма нищо по-лошо от това, да тръгваш в ново училище.

На Джиджи ненадейно й бе домъчняло за Ню Йорк. Бърго, веселяк на средна възраст с прошарена червеникава коса и добряшка усмивка, я предразполагаше към откровеност, от каквото тя се нуждаеше тази сутрин.

— Училището е голямо, в тази навалица никой няма да ти обърне внимание — каза той.

— Аз и досега ходех в голямо училище, но всяко новодошло дете сякаш го осветяваха с прожектори, така че не ме утешавай, Бърго.

— Ти по нищо не се различаваш от тях и надали си изостанала с ученето.

— От това по-добре не ми става.

— Важното е да не ти бъде по-зле. Мисли си, че от утре вече няма да си новобранец. Намери си само една приятелка и това ще оправи нещата.

— О, Бърго О’Съливан, ти си истински ирландец.

— Откъде толкова разбираш тия работи, ако може да попитам?

— Майка ми се казваше О’Брайън. И тя ми пускаше същите изтъркани лафове.

— А не излизаше ли права?

— Повечето пъти — да. Е, Бърго, сега се чувствувам по-добре. Доволен ли си? С нетърпение очаквам цял клас непознати деца да ме оглеждат от главата до петите и всички да се натискат да ми станат първи приятели. Де да бях само с десет сантиметра по-висока, русокоса и сърфистка.

— Дребните момичета свалят повече момчета — вещо каза Бърго. — Момчетата на твоята възраст са по-ниски от момичетата, значи ти ще си ги избираш.

— Не си падам по момчетата — отвърна Джиджи раздразнено. — Те са пъпчиви, смърдят и не умеят да водят разговор.

— Ще започнеш да си падаш, хайде да се басираме. Пристигнахме — каза Бърго и спря колата пред училищния двор. — Ей там е училищният паркинг. Ще те чакам там точно в три и половина.

Той се подаде от микробусчето и поздрави разсилния, който стоеше наблизо.

— Стан, не знаех, че толкова рано започваш работа — рече Бърго. — Това е Джиджи Орсини, от днес тръгва на училище при вас.

— Добро утро, госпожице. Не знаех, че си станал шофьор, Бърго.

— Повишиха ме. Ще дойдеш ли за покера, Стан?

— Кога съм пропускал?

— Никога.

— Покер ли?! — възкликна Джиджи. — Обожавам покера! Толкова съм добра. Може ли да дойда и аз?

— Компанията е мъжка, Джиджи. Освен това си много малка. — Бърго се засмя на ентусиазма й. Поне сега момичето беше в по-добро настроение, отколкото на тръгване. — Хайде, слизай. На добър час!

— Желая ви приятен ден, господин О’Съливан.

Джиджи вирна носле към него и му се усмихна изкуствено.

После скочи от колата, изправи рамене, пое дълбоко дъх и тръгна, без да бърза, към новото си училище.

 

 

Седмица по-късно рано следобед Били се прибра вкъщи, след като бе ходила при гинеколога си доктор Арън Уд. Той й беше казал, че е съвсем естествено да се чувствува отпаднала. Първите три месеца от бременността били най-изтощителните, а тя според него още не бе навлязла в четвъртия месец. Предупреди я, че терминът не може да се определи дори с точност до седмица, тъй като тя не беше сигурна кога е забременяла.

Били се отпусна на един шезлонг в жълто-кафявия хол, чиито стени бяха покрити с драперия от шотландско сукно. Навсякъде имаше пролетни цветя. По масите бяха наредени кошници с нарциси, карамфили и нежни жълто-бели фрезии. От двете страни на запалената преди час камина цъфтяха бели азалии. Тя затвори очи, остави обувките си да се изхлузят и направи опит да се отпусне, вдишвайки ароматния въздух. Но беше напрегната, тялото й отказваше да се подчини, а съзнанието й не можеше да се освободи от лошите мисли. Вито не й излизаше от главата.

След кавгата с него Били се стараеше да не му натяква повече за досегашното му отношение към момичето. Джиджи й бе станала твърде скъпа, затова тя не искаше да се впуска в безплодни дискусии със съпруга си на тема какво би могъл да направи той в миналото. Пък и се чувствуваше гузна, загдето твърде късно бе съобщила новината на Вито. Не я извиняваше нито изпитото в „Скръпълс“ шампанско, нито това, че в продължение на четирийсет и осем часа едва бе сдържала тайната си. Но щеше ли да се промени нещо, ако го беше сторила навреме? — за стотен път се питаше тя. Вечерта, след като се прибраха от магазина, той й изприказва всички задължителни думи, колко се радва, че е бременна, но те й прозвучаха неискрено. „Какво всъщност можех да очаквам?“ — помисли си тъжно Били. Вито беше толкова непредсказуем, че не би се учудила, ако той се беше разтанцувал от радост, ако беше се разплакал, но не можеше да се примири с неговата тъй банална реакция. На другия ден беше толкова зает, че се прибра едва за вечеря. След вечерята отиде в кабинета си и започна да звъни по телефона на хора, с които не бе успял да се види през деня. Работата му, или, както се изразяваше той, „задвижването на нещата“, се свеждаше до безкрайни телефонни обаждания, прекъсвани само от срещи, които пораждаха нови телефонни обаждания, пораждащи на свой ред нови срещи. „Кога за последен път сме оставали двамата насаме, необезпокоявани?“ — помисли си Били тъкмо когато Вито влезе в стаята.

— Не те очаквах преди осем — учудено каза тя.

— Импресариото на Редфорд бързаше за самолета — обясни й Вито. — Ще пиеш ли нещо? — попита я той и се запъти към барчето.

— Не, благодаря. От алкохола получавам страшно главоболие. А освен това лекарят каза, че не бивало да пия. Как напредва филмът?

— Засега добре. Рано е да се хваля, но съм почти сигурен, че ще хвана Никълсън и Редфорд. Вече преговаряме за разпределянето на печалбата, а аз съм готов да им дам каквото поискат, но първо ще се попазарим. Освен това и двамата изгарят от желание да разберат коя ще играе момичето.

— И коя ще играе момичето? — попита Били.

Щеше й се наистина да я интересува това, щеше й се да не е уморена до смърт, да не й се гади непрекъснато, щеше й се Вито да я бе попитал как се чувствува, щеше й се двамата с него да не се държат толкова неестествено официално, щеше й се, въпреки че е отпаднала, да се преоблекат и идат на някое парти, за да не продължат да си говорят с този официален тон и по време на вечерята, защото Джиджи беше поканила едно момиче да преспи у тях. За него тя бе казала, че е най-добрата от петте или петнайсетте й нови приятелки.

— Дънауей, Фонда или Стрийп — отговори й Вито. — Но изобщо не искам да се обаждам на техните агенти, преди да съм подписал договорите с мъжете. Сигурен съм, че всяка ще се навие. Въпросът е коя би била най-подходяща съпруга за Редфорд.

— Това наистина е проблем — съгласи се Били.

Мина й през ум, че никоя от тях всъщност не подхожда на Редфорд, но Вито много държеше да ангажира някоя от най-големите звезди. От друга страна, има ли някакво значение? На пръв поглед Барбра Стрейзънд не става за съпруга на Редфорд, а Били си изплака очите, когато гледа филма „Такива бяхме“.

— Какво ще кажеш за Стрейзънд? — поде тя, като се опитваше да демонстрира интерес.

— Стрейзънд ли?! — Вито остави с трясък чашата на масата. — За Бога, Били, не си ли чела тая шибана книга? Редфорд се жени за момиче от добро потекло^[1], по-чистокръвно дори и от него. Как можа да измислиш тая Стрейзънд?

— Пошегувах се, Вито.

— Не се пошегува — обвини я Вито. — Ти изобщо не ме слушаше.

— Прав си. Мислех си за нещо друго — рече тя студено.

— Какво искаш да кажеш? Всъщност знам.

— Какво знаеш?

— Седиш тук и трупаш злоба срещу мен. Откак се появи Джиджи, само с това се занимаваш: Вито Орсини е ужасен баща, Вито Орсини е безотговорен, Вито е безсърдечен, тоя Вито, от когото ти спаси горката нещастна Джиджи и я превърна в принцеса с едно движение на вълшебната си пръчица, тоя Вито, който не е достатъчно зинал от възхищение и полудял от радост и е в състояние да си мисли и за други неща, освен за свещената ти бременност, Вито, който естествено ще се окаже лош баща и на това дете, какъвто е бил и на Джиджи…

„Това значи му се върти из главата? — помисли си Били. — Би трябвало да се досетя. Той се е чувствувал гузен, а сега си го изкарва на мен.“ Умората й изчезна и тя премина в настъпление.

— Разбирам — поде тя с вбесяващо спокоен тон. — Стига си се преструвал, Вито. Не можеш да си представиш колко смешен и инфантилен изглеждаш.

— Да можеше да се погледнеш отстрани — започна да повишава глас Вито, засегнат от думите й, — първо ми крещиш и ме обвиняваш, след това две седмици се държиш студено, безразлично и надменно и накрая искаш да продължим, сякаш нищо не се е случило. В такъв случай съм длъжен да ти кажа нещо. Аз няма да търпя това повече! Няма да се примиря! Не възнамерявам да живея по този начин отсега нататък!

— Чудесен скандал си уредихме! Защо просто не легнеш на килима и не зариташ? — Били се изправи и продължи с ледения си глас: — В такова състояние си, че е излишно да разговаряме повече.

— Сега ще разговаряме! Седни си на задника, Били! — Побеснял, Вито я хвана за раменете и я тръшна обратно на шезлонга. — Слушай, не ти дължа никакви извинения. Аз съм същият, какъвто бях, когато се запознахме, с нищо не съм се променил и отказвам да ти се извинявам за неща, които са се случили някога си. Бих могъл да ти обясня, не да се оправдавам, а да ти обясня защо не съм бил чак толкова добър баща на Джиджи. Но ти нито ме попита, нито ми даде възможност да го сторя. Не, ти веднага ме изкара по-черен и от дявола и се втурна като пожарникар в пламъците, за да я спасиш, преобразиш и направиш свое дете…

— Извинявай, че те прекъсвам, но това просто не е…

— Млъкни, не съм свършил. Бременна си значи. Без да се посъветваш с мен, без да ме попиташ, но както и да е… Щом си решила да имаш дете, естествено е изобщо да не се интересуваш от мнението ми. Щом поискаш нещо, трябва да го имаш — това е твоето верую. Дай ми възможност поне да се опитам да бъда добър баща. Не ми беше приятно да науча новината последен, но каквото било — било. Не, не ме прекъсвай! Искам да разбереш, настоявам да разбереш, че твоята бременност не прави всичко друго в живота ми маловажно. Тук ти е грешката, Били.

— Вито, не мисля, че… — прекъсна го Били.

— Млъкни, не съм свършил — изкрещя той. — Трябва да направя този филм. „Момче от добро потекло“ ще бъде голям филм, най-големият през тая година. За този шанс съм се борил, откак съм в бизнеса. Аз мисля за този филм по двайсет и четири часа в денонощието, както ти — за детето. Така стоят нещата. И от всеки мъж на моето място не би могла да очакваш друго. Трябва да приемеш това и да престанеш да се правиш на Богородица. Твоите пари абсолютно те откъсват от хората. Ти не живееш в света на простосмъртните и изобщо не можеш да разбереш колко жизненоважно е това за мен. Ти не разчиташ на този филм, дори ако той се провали, това няма да провали живота ти. Да не би да си мислиш, че за мен филмовото продуцентство е хоби, по дяволите? От осемнайсет години това е моят живот, животът ми, разбираш ли?! Излез от златната черупка на егоцентризма и самовлюбеността си и се опитай да се превърнеш в нормално човешко същество, защото в противен случай ни очаква една непоносима година.

Били скочи на крака и го погледна право в очите. Лицето й беше непроницаемо.

— Струва ми се, че тя вече започна — изрече Били спокойно, излезе от стаята и се заключи в спалнята си.

Седна на стола до прозореца в будоара си. Беше толкова зашеметена от тирадата на Вито, че не се помръдна цял час. После вдигна телефонната слушалка и избра домашния номер на Джоузи Спийлбърг.

— Джоузи, налага ми се спешно да замина за Ню Йорк, свързано е със „Скръпълс“. Би ли ми направила една голяма услуга? Можеш ли да поживееш у нас в една от стаите за гости, докато се завърна? Господин Орсини е твърде зает, а аз не искам да оставям Джиджи сама с персонала.

— Разбира се, госпожо О. Не се тревожете за Джиджи. Тя напълно е очаровала Жан-Люк. Всеки ден след училище той й показва как се готвят френски сосове. През останалите часове обикновено си приказва по телефона с приятели. Не знам кога успява да си напише домашните, но все пак успява. Ще се погрижа да си ляга рано и да вечеря навреме.

— Би ли се обадила на пилота ми? Кажи му, че искам да излетя към девет часа. Изпрати ми кола с шофьор в осем. Дотогава ще съм си приготвила багажа. Поръчай и една кола в Ню Йорк.

— Да ви направя ли резервация в някой хотел?

— Не, ако се наложи, ще ти се обадя допълнително. Вероятно ще отседна у госпожа Строс. Ако ти потрябвам, търси ме там.

— Добре, госпожо О. Желая ви приятно пътуване.

— Благодаря ти, Джоузи, лека нощ.

Били затвори телефона и избра Джесика Торп Строс на Пето Авеню.

— Джеси, скъпа. Извинявай, че ти си обаждам толкова късно… Така ли? Добре, страхувах се, че може да си заспала. Трябва непременно да те видя. Може ли да дойда при теб утре и да остана за няколко дена? Чудесно. Ще пристигна тъкмо за вечеря. Не, сега не искам да говоря за това. Утре ще се видим.

Ентусиазирана, Били започна да нарежда дрехи в един куфар. Когато приключи с приготвянето на багажа си, отключи вратата на спалнята. В хола нямаше никого. Извади от барчето бутилка доматен сок, плодове и солени бисквити и се върна в стаята си, без да заключва вратата. Не я интересуваше къде ще спи Вито тази нощ. След голямото шоу, което той й изнесе тази вечер, беше сигурна, че няма да пренощува в никоя от къщите й.

 

 

— Аз бих му строшила една бутилка в главата — възкликна Джесика. — И ако случайно го убия, всеки съд би ме оправдал. Как си могла да изслушаш тази купчина мръсотии и да запазиш самообладание?

— И аз не знам — отговори й Били, която продължаваше да е все така неестествено спокойна. — Колкото повече се разпалваше той, толкова повече аз се вледенявах. Всяка негова дума сякаш късаше по един нерв, по една от нишките, които ни свързват. Гледах го как беснее, как изопачава всичко, как си измисля и ми се струваше, че между нас има стъклена преграда… Като че бяхме в различни стаи… Сякаш той беше на сцена, а аз — сред публиката. Това едновременно беше и не беше Вито. Не можах да повярвам, че съм се омъжила за този човек. Все още не мога. Всичко е толкова странно. Просто не знам как трябва да се чувствувам. Никога досега не бяхме се карали така. Още съм като замаяна. Не можах да му опонирам, можах само да го иронизирам. А и сега не съм толкова ядосана, колкото би трябвало да бъда. Мислиш ли, че е заради детето? Че се дължи на някакви защитни функции?

Били отпи от ментовия чай. Джесика й го поднесе в малкия уютен будоар, който наричаше свой „кабинет“. Това беше единствената стая в големия апартамент, гледащ към Сентръл Парк, в която тя не допускаше нито петте си деца, нито мъжа си, който в момента бе заминал по важни банкови дела в Бостън. Джесика беше вторачила своите късогледи очи в приятелката си. Последните думи на Били я бяха разтревожили повече от мръсотиите, изприказвани от Вито.

— Спомняш ли си — деликатно поде Джесика, — че когато миналата година ти бях на гости, ти ми каза, че не искаш да си от ония безлични и безмълвни продуцентски съпруги? Тогава Вито снимаше „Огледала“.

— Разбира се, че си спомням. Как мога да забравя такова нещо.

— Попитах те защо не се разведеш, а ти ми отговори, че си луда по него. Точните ти думи бяха: „Не мога да живея без това говедо.“

— А ти тогава ми каза, че изживявам типичната депресия след медения месец — рече Били — и че само след няколко месеца ще забравя всичките си проблеми. Май не си човекът, от когото трябва да търся съвети в трудни моменти.

— Може и така да е. Но кой друг ти остава?

Били се усмихна съзаклятнически на приятелката си. От 1962 година Джесика Торп беше нейната съветничка по всичко. Джесика Торп произхождаше от един от най-старите родове в Роуд Айланд. Тя имаше златиста коса, виолетови очи и мозък, заслужил отличие при завършването на университета Васар. Джесика Торп стана най-добрата й приятелка пет минути след като се запознаха. Тя й беше преподала всичко за мъжете и секса и я бе превела като лоцман през всичките й любовни приключения, преди да срещне Елис Айкхорн.

— Никой. Зависима си от мен — сама си отговори Джесика. — Щом не си побесняла и не ти е излязла пяна на устата, защо тогава се метна на самолета и пристигна право тук? Можехме да обсъдим въпроса и по телефона.

— Трябваше да те видя. Исках да проверя нормална ли съм. Наистина ли съм такава, каквато ме изкарва той? Ти си единственият човек, за когото съм сигурна, че ще е откровен с мен. С изключение на… може би… Спайдър Елиът. А него, естествено, не мога да го попитам. Знам, че парите ми ме отдалечават от проблемите на обикновените хора и… може би Вито е прав? Наистина ли съм егоцентрична и самовлюбена?

— Парите не ти пречат да си човек, Били. Не си втълпявай подобни неща. Парите само ти спестяват някои материални грижи, парите ти дават възможност да мислиш повече за основното в живота.

— О, Джеси…

— Не го казвам само за да ти олекне. Познавах те, когато нямаше пукнат грош, и оттогава най-съществените черти на твоя характер не са се променили. Просто си по-зряла. Е да, притежаваш собствен самолет, сто градинари, най-големия и най-претъпкан гардероб и най-луксозния магазин на света. Ти имаш изисквания, стремиш се към съвършенството, понякога до маниакалност. Но си беше такава и когато те срещнах за пръв път. Само че тогава нямаше пари, за да изявиш тези свои качества. Остана си същата Били Уинтроп, щедра, предана, общо взето, честна и никога самовлюбена. Ти беше прекрасна съпруга на Елис и направи всичко възможно, за да станеш прекрасна съпруга на Вито. Е, от време на време си малко егоцентрична, но в края на краищата кой, по дяволите, не е център на собствената си вселена? Аз съм същата и се гордея с това. С тези пет деца здравият ми егоизъм е единственото нещо, което не ми позволява да полудея. Всяко от децата ми също е център на собствената си вселена. — Джесика нервно издуха от очите си своя дълъг бретон и продължи: — Когато забременееш за пръв път на трийсет и пет години, съвсем нормално е да се съсредоточиш върху състоянието си. Ненормален е гневът на Вито. Това най ме притеснява. Всичко, което той е казал, се дължи на гнева му и просто не разбирам какво право има да ти се сърди. Да не би… да го е страх от нещо и да прикрива страха си с този гняв?

— Единственото нещо в живота му сега е „Момче от добро потекло“… От какво да го е страх?

— В продължение на осемнайсет години той е правил само филми с малки бюджети, нали? Когато ти срещна Вито, той имаше зад гърба си и успехи, и провали, но общо взето, висеше на косъм. Беше ми казвала, че когато сте се запознали, той ти признал, че с последните си три филма бил на загуба. „Огледала“ беше едно чудесно филмче, но никой не очакваше, че ще спечели „Оскар“. Внезапно, само за една нощ Вито се прочу. Да не би проблемът да е в това? В промяната, в порасналите изисквания към него?

— Как може страхът да се превърне в яд и в подлост… и то към мен? Отвратителна подлост, наистина отвратителна. Възможно ли е успехът да бъде причина за това? Логичен ли е този развой?

— Не знам. Изобщо не познавам Вито, Били. Моят Дейвид никога не би постъпил така… Аз просто ти задавам въпроси, правя се на детектив.

— Не — Били решително завъртя глава, — Вито винаги е бил безстрашен, Джеси. Това беше първото качество, което открих в него — смелостта. Никога не се замисля за рисковете, просто работи упорито, докато нещата станат. Така е и с „Момче от добро потекло“. Той върти на пълни обороти, без да си задава въпроси и без да се интересува от времето. Не, това не се дължи на страх. Бих искала обяснението да е толкова просто. Тогава щях да го разбера.

— Може и никога да не го разбереш, защото човешкият мъжкар е такова животно, което не споделя нищо с женската си, — Джесика млъкна, защото беше твърде ядосана на Вито и не искаше да изтърве някоя дума, която Били никога нямаше да й прости. Затова промени темата. — Кажи ми още нещо за Джиджи.

— Усещам, че тъгува за майка си, макар това трудно да се забелязва, защото Джиджи непрекъснато е заета с нещо. Още дълго ще преодолява мъката си… Може би цял живот. Аз не помня майка си, но дълбоко уважавам жените като майката на Джиджи… Добре я е възпитала: момичето е самостоятелно, откровено и умее да общува с всякакви хора. Тя веднага се сприятели със съучениците си, слава Богу, още не се вълнува от момчета. Тогава ще започна да се притеснявам.

— Само недей иска от мен съвети за подрастващи — каза Джесика. — Всяко от децата ми си има цял куп свои проблеми. Трябва да ги запознаем с Джиджи, може тя да им повлияе благотворно.

— Чакай, Джеси! Дейвид младши и Джиджи няма ли да са идеална двойка, не сега, а когато тя започне да се интересува от момчета? Може да ги оженим, ще си народят много деца, а ние с теб ще се сродим и ще станем баби.

— Съгласна съм, стига тя да поиска да ме отърве от Дейвид младши.

Джесика се разсмя, беше доволна, че поне за малко е отклонила вниманието на Били от Вито. Отиде да приготви още чай и си спомни колко се е разтревожила, когато разбра, че приятелката й е решила да се омъжи за човек, когото познава само от една седмица. Прави са хората, като казват, че всеки си търси белята.

Миналата година, когато Били се чувствуваше нещастна и пренебрегната по време на снимките на „Огледала“, Джесика я увещаваше, че в брака трябва да се правят компромиси, и дори й цитира Едмънд Бърк. „Но сега — ядосано си помисли Джесика — не мога да съветвам Били да прави компромиси с мъж, който, кажи-речи, не е поглеждал дъщеря си през цялото й детство. След като не е давал пет пари за първото си дете, каква е гаранцията, че ще бъде добър баща на рожбата на Били? Как е могъл да се нахвърли срещу нея с такива думи, без да се съобрази с деликатното й положение?! А дали Били не спира подсъзнателно гнева си, защото е забременяла от този мръсник и не смее да си даде сметка какво я чака? Ако искам да съм честна — каза си Джесика, докато изключваше кипналия чайник, — трябва да обясня на Били, че успехът е превърнал Вито в лайно, а не страхът. Той се е държал прилично, защото е бил зависим от нея, а сега може да си позволи да демонстрира пренебрежение към богатството й. Малцина мъже са щастливи, когато жените им са по-богати от тях. Особено ако са богати като Били. Но няма да й кажа всичко това, защото може да не съм права и след време те да се сдобрят. Може пък този «Оскар» да не е проклятие.“

— Мента или лайка, Били?

— Ударила съм го на живот, дай един лайков, мила.

 

 

Отношенията между Джоузи Спийлбърг и Санди Стрингфелоу, секретарката на Вито, бяха деликатни. Санди работеше при Вито от седем години, почти колкото и Джоузи при Били. И двете се придържаха към много строг протокол като посланици на съседни държави, които живеят в мир, но винаги са нащрек, защото се опасяват от нахлуване в своята територия. Бяха твърде верни на шефовете си, за да си разменят клюки — заниманието, направило мафията на холивудските секретарки толкова могъща. Независимо от това те винаги се информираха взаимно къде се намират Били и Вито. Холивудските секретарки по всяко време на денонощието трябваше да знаят къде могат да открият шефовете си, затова Били се обади на Джоузи, че е пристигнала, тя на свой ред звънна на Санди и я уведоми, че Били ще прекара няколко дена в Ню Йорк.

— Рокли за бременни ли ще си купува? — попита Санди.

— Предполагам, че госпожа О. ще си ги поръча в „Скръпълс“ — отговори й Джоузи.

— Защо не? — Санди наистина беше кучка.

— Лично аз бих постъпила точно така, ако моята възраст ми позволяваше да раждам.

— Едва ще дочакам да ми мине климактериумът като на теб, Джоузи, та да съм спокойна. Омръзна ми да се пазя.

— Не бой се, малко ти остава. Година-две, най-много три.

— Ще ти го върна някой ден. Чао, Джоузи, обаждай се.

 

 

Три дена по-късно Джоузи се обади на Санди и й каза, че Били ще се върне същия ден вечерта.

— Госпожа О. ще излети от Ню Йорк след вечеря и независимо от тричасовата разлика във времето ще пристигне късно. Нареди ми, след като се навечеряме с Джиджи, да се прибера у дома. Не ми спомена, че желае господин Орсини да я чака.

— Той и бездруго ще вечеря с Маги Макгрегър.

— Ясно. Дочуване, Санди — каза Джоузи.

„Все пак интересно беше да науча с кого вечеря господин Орсини — помисли си тя. — Откакто госпожа О. замина, той всеки ден вечеря навън, въпреки че Жан-Люк редовно сервираше и за него.“

Всяка сутрин, когато Джоузи слезеше за закуска, Вито вече бе заминал за офиса си. Само веднъж се прибра навреме, за да се види с Джиджи, обикновено се връщаше късно вечерта, когато Джоузи вече седеше пред телевизора, а Джиджи си пишеше домашните в своята стая. Камериерката бе съобщила на Джоузи, че господин Орсини се е преместил от спалнята в една от стаите за гости. Те бяха много и Джоузи не знаеше точно в коя.

„Госпожа О. сигурно има проблеми със съня — помисли си секретарката, — въпреки че не ми е споменавала за това.“

Родителите на Джоузи например спяха в отделни стаи, защото баща й много хъркаше. Тя бе чувала, че спалните на английската кралица и принц Филип са дори на различни етажи в Бъкингамския дворец. Това й се струваше прекалено, но тя по принцип одобряваше самостоятелните спални дори ако съпрузите не страдат от безсъние.

„Това запазва романтиката в брака както нищо друго, с изключение на самостоятелните бани“ — заключи Джоузи. Ако тя беше омъжена, щеше да настоява за баните, дори и да се наложеше да се лиши от дрешник.

 

 

Когато разбра, че Били е заминала за Ню Йорк, Вито покани Маги на вечеря. Никак не му се искаше да остане с Джиджи и Джоузи и да се прави на татенце, не му се вечеряше сам, а и нямаше никакви ангажименти за вечерта, затова потърси Маги. Тя винаги усещаше настроението му и не задаваше излишни въпроси.

Отидоха в „Доминик“, тъмен, опушен, претъпкан и неуютен грил-бар, който нямаше дори табела над входа и беше едно от най-потайните места в Холивуд. В „Доминик“ предлагаха само стейкове. В редки случаи за някой по-специален клиент се съгласяваха да опекат пиле на грил. Покривките на масите бяха на червено-бели карета, плащаше се само в брой, освен ако нямаш открита сметка в заведението, резервации се правеха само за постоянните клиенти. Човек излизаше от ресторанта усмърдян на скара и се питаше защо изобщо е влязъл в него, но въпреки това мнозина от влиятелните хора в Холивуд се събираха в „Доминик“, където външни лица не се допускаха. Подобно на „Поло“, това беше заведение, където човек можеше да е сигурен, че ще го забележат. След като Маги и Вито три дена подред ходеха там, на никого, включително и на самия Доминик, това не се стори подозрително. В „Доминик“ никой от филмовия свят не би завел любовницата си. Или поне Вито си мислеше така. След първата вечеря те отидоха у Маги и подновиха връзката си от 1974 година, когато тя бе прекарала две седмици в Рим под предлог, че взема интервю от Вито за списание „Космополитън“. Още по време на вечерята и двамата знаеха, че това ще се случи, а клубната непринудена атмосфера само усили взаимното им неизказано желание.

Вито не бе забравил колко еротична става Маги, когато се съблече. За последен път той я бе виждал гола преди четири години. Тя беше започнала да се облича по-добре, но не бе загубила своята привлекателност. Не се бяха променили зрелите й тежки гърди и заобленият й примамлив млечнобял задник. Тя смайващо бързо получаваше оргазъм и започваше да се празни още при първото докосване до клитора й, преди да й го вкарат. Тя караше Вито да я чука бързо и грубо колкото си иска, подканвайки го не с думи, а с движенията на сочното си тяло. „Маги се ебе по-добре от всяка курва на тоя свят“ — помисли си Вито. За разлика от Били Маги беше ненаситна и непретенциозна, затова Вито беше способен да я чука цяла нощ. В паузите те клюкарствуваха и се смееха приятелски, без да се лигавят като влюбени. През цялото време; Вито изпитваше приятната увереност, че когато пожелае меките устни на Маги да налапат хуя му, ще е достатъчно да сложи ръка на врата й и да изтика главата й между краката си. Това й харесваше, на нея всичко й харесваше. Харесваше го твърд, харесваше го и мек, защото тогава получаваше възможността да го втвърди. Нейната готовност да го задоволява караше Вито да се възбужда в най-неочаквани часове на деня. Това не беше му се случвало от гимназията. „За да чукаш Маги Макгрегър, не се иска да си голям ебач — помисли си Вито. — И точно това й е хубавото.“

Когато Санди му съобщи, че Били ще пристигне в Калифорния късно през нощта, Вито вече се беше разбрал с Маги да прекарат вечерта заедно. Беше им втръснала еднообразната кухня на „Доминик“ и те решиха да хапнат пица в апартамента на Маги. Вито седеше в офиса си и се чудеше да се прибере ли вкъщи късно през нощта както досега или в прилично време. „Прилично време“ в Холивуд беше единайсет-единайсет и половина. В този град хората не се заседаваха в ресторантите, както в цивилизованите градове по света. Вечеряха към седем и половина. Партитата свършваха към единайсет. Дори най-шумните купони приключваха скоро след полунощ.

Вито се чудеше как да постъпи. Ако се прибереше преди единайсет и половина, вероятно щеше да срещне Били, а ако срещнеше Били, щеше да се наложи да разговарят, а ако разговаряха, не се знаеше какво щяха да си кажат. Прибереше ли се към три сутринта, без приказки нещата щяха да станат ясни. „Може пък през деня да се случи нещо, което ще ми подскаже как да постъпя. А дотогава се оставям в ръцете на боговете, ако такива съществуват“ — помисли си Вито и вдигна слушалката на телефона, по който Санди търпеливо му звънеше от доста време.

Докато Били стигна до спалнята си, стана девет часът. Вито го нямаше, а тя изобщо не се канеше да го търси. Полетът бе минал гладко, тя през цялото време чете списания, но въпреки това се чувствуваше много изморена. Нямаше сили дори да иде на пръсти до стаята на Джиджи и да я види, както си бе наумила. Можа само да се съблече, да нахлузи една нощница и да си легне. „В Ню Йорк сега е полунощ — помисли си Били. — Невъзможно е да се чувствувам толкова отпаднала само заради трите часа разлика във времето.“ После заспа.

Няколко часа по-късно се събуди в тъмнината. Събуди се внезапно, сякаш се бе стреснала от лош сън, сърцато й думкаше и тя разбра, че нещо не е наред. Ослуша се не гори ли къщата и едва тогава усети болката в корема си. Стисна го здраво с ръце и болката, която беше като при силна менструация, затихна постепенно. Сега знаеше кое я е събудило и страхът я накара да скочи от кревата и да запали лампата. По чаршафа имаше кръв. Пак я присви. Били затвори очи, сведе глава и зачака да премине спазъмът. „Трябва веднага да отида в болница — помисли си Били. — Вито! Всъщност не знам къде е той.“ Обади се по вътрешния телефон на Джиджи.

— Ало… Ало… Кой е? — Джиджи беше притеснена.

— Джиджи, аз съм, Били. Прибрах се, но имам нужда от помощ. Събуди човека, който те вози до училището, и му кажи веднага да приготви колата. Трябва да ме закара в университетската болница. Тя е най-близко.

— Добре. Веднага идвам при теб.

— Не, Джиджи, недей. Не искам да виждаш това…

— Били, само си обуй пантофи и се загърни с топъл халат.

Малко след това Били отиде в банята и започна да тъпче книжни салфетки в гащичките си. Чу, че Джиджи влиза в спалнята.

— Трябвам ли ти? — провикна се Джиджи.

— Не, ей сега излизам.

Били се появи, готова за тръгване. До вратата на банята я чакаше Джиджи, беше навлякла дънките и пуловера върху пижамата си.

— Подпри се на мен — каза Джиджи. — Бърго ни чака долу. Предположих, че няма да искаш той да се качи тук.

— О, Джиджи, Джиджи, ще загубя детенцето си!

— Не се знае. Хайде, прегърни ме през раменете, трябва да слезем по стълбите и да стигнем до болницата.

— О, Господи, защо трябваше да ми се случи това?

— Хайде, Били, да вървим. Не бързай, спокойно се отпусни върху мен, аз съм силна.

— Почакай, не мога да се помръдна… Вече ми олекна, да побързаме, докато не съм получила нов кръвоизлив.

Двете бързо слязоха по стълбите и минаха през цялата къща, спряха само веднъж, когато Били отново получи кръвоизлив. На входната врата Бърго я пое и й помогна да седне в колата. Джиджи седна до Били и я прегърна нежно. Въпреки че стигнаха само за минути до отделението за спешни случаи на университетската клиника, въпреки че лекарите направиха всичко възможно, за да предотвратят аборта, след един час всичко свърши. Личният лекар на Били, доктор Уд, пристигна само за да констатира станалото.

— Но защо? Защо? — не преставаше да пита Били.

— В това няма нищо необичайно, госпожо Орсини. Вие бяхте едва в третия месец на бременността. Спонтанните аборти най-често се случват през тези три месеца. Това не значи, че няма да имате деца. Сигурно съществуват причини за прекъсването на тази бременност. Ние, лекарите, смятаме, че по този начин природата поправя грешките си.

— О, Господи! — каза Били с безизразен глас. Тя никога повече нямаше да задава подобни въпроси.

— Ако се чувствувате достатъчно добре, бих ви препоръчал да се приберете вкъщи с линейка. Обстановката в болницата ще ви потиска. Ще изпратя медицинска сестра, която да се грижи за вас в дома ви. Налага се да полежите няколко дена, след което ще сте напълно здрава.

— Нямам нужда от линейка, Джиджи е тук, а Бърго ме чака долу. Те ме докараха и спокойно могат да ме върнат.

Лекарят изгледа Джиджи изпитателно. Тя от цял час не пускаше ръката на Били. Никой не беше в състояние да я изкара от кабинета.

— Добре, госпожо Орсини. Но постойте тук още поне един час. После ще ви придружа до вкъщи. Може ли да попитам коя е тази госпожица?

— Дъщеря ми — каза Били.

— Поне едно дете си имате, а съм сигурен, че ще имате и още. Вие сте едва на трийсет и пет години.

— Да — съгласи се Били, — поне едно си имам.