Вацлав Павел Боровичка
Атентати, които трябваше да променят света (9)

Страшилище за президенти

Американците са били винаги прекалени патриоти и от край време обичат да се хвалят с постиженията си. През 1901 г. на Панамериканското изложение в Буфало били демонстрирани успехите на Новия свят. Политиците обявяват изложението за витрина на двадесетия век и за доказателство, че водят страната по прав път. Изложението в Буфало се превръща в място за срещи на преуспелите американци.

Президентът Уйлям Маккинли се готви да посети панаира и заявява, че ще поднесе на американците изненада, която не ще забравят до края на живота си. В голямата концертна зала, наричана „Храм на музиката“, ще устрои президентско ръкуване — ще застане сред залата на малък подиум и ще се ръкува с всеки, който дойде при него.

Като че ли малко налудничаво хрумване, но за началото на столетието не съвсем необикновено. Нещо повече, и до днес ритуалът „shakehands“ остана като едно от задълженията на американските президенти към избирателите.

Тайната служба възразява, смята го за предизвикателство към съдбата, още повече че преди известно време охраната спасила президента от нападение на организирани анархисти. Желанието на президента обаче е заповед. Не остава нищо друго, освен да се вземат по-ефикасни мерки за неговата безопасност, макар че президентът бил уверен, че в Америка няма човек, който би намерил повод да го изпрати на онзи свят. За всеки случай Сикрет сървис разставя в концертната зала „Темпъл ъв мюзик“ около петдесет тайни агенти.

На шести септември в четири часа следобед президентът застава на подиума в залата, служителите отварят вратата и нетърпеливите посетители, обработвани в продължение на няколко дена от местния печат, нахлуват в залата. Полицаите ги строяват в редица и те бавно пристъпват към президента.

Поклон, разтърсване на десницата, оттегляне. Ритуалът протича пристойно, сърдечно и спокойно.

В редицата се появява мъж с гипсирана дясна ръка, затуй подава на президента лявата си ръка. Младежът, пристъпващ крачка след него, също е с превързана дясна ръка. На Ирланд, агент от тайната служба, тази случайност му се вижда твърде съмнителна. Приближава до него и дори слага ръка на рамото му, но вече идва редът на младежа, който след крачка застава пред своя президент. Ирланд се отдръпва встрани.

Младежът с превързаната ръка е Леон Ф. Чолгош.

Под превръзката, направена набързо с носна кърпа, е скрил пистолет марка „Ивър-Джонсън“. На президента той подава лявата си ръка, а с дясната натиска спусъка. Чуват се изстрели и викът на свличащия се президент Маккинли. Тайните агенти на Сикрет сървис се нахвърлят върху атентатора и не пестят ударите си. Някои от присъствуващите се опитват да го линчуват на място, но тежко раненият президент им прави знак да спрат, което всъщност спасява атентатора Чолгош. Поставят му белезници и го откарват в местния затвор.

Лекарите правят всичко, което е по силите им, оперират ранения президент, ала намират само единия куршум. Повече от седмица те водят борба за живота му, но безуспешно. Уйлям Маккинли умира на четиринадесети септември.

Леон Ф. Чолгош няма вид нито на анархист, нито на луд. Неговото спокойно, симетрично и красиво лице е лице на добромислещ пастор, на банков касиер или на гимназиален учител. Той е роден през 1873 г. в Детройт в еврейско семейство. Родителите му се преселват в Новия свят от Полша. Неговият баща, шивачът Паул Чолгош, спестявал дълго, докато купи малка ферма, която стопанисва с дванадесетте си деца. Работите им потръгват добре.

За Леон е известно още, че като малък не е бил палав, малко по-рано от връстниците си е започнал да се интересува от книгите, бил е и по-задълбочен от останалите.

Отначало се увличал от религиозна литература, а по-късно, когато бил вече на двадесет и три години, станал непреклонен атеист. Неговото решение да скъса с католическата църква било свързано с политическото му развитие. На двадесет години той вече се интересувал от радикалните политически идеи, напуснал фермата и отишъл в града, където на събрания слушал речите на анархистката Ема Голдмън. Импонирали му нападките срещу върхушката, ненавиждал авторитетността, съмнявал се в полезността на конституцията и законите и започнал да се бунтува срещу високопоставените.

При това той ненавиждал насилието. Като дете никога не е измъчвал животни, напротив, дори на мравката път правел. И въпреки това след назряло решение става закононарушител.

Но при извършване на покушението дали все пак не е бил луд?

Психиатрите заявяват, че е психически здрав и може напълно да отговаря за деянията си. Навярно това е била една повърхностна оценка без съответна анамнеза. Председателят на съда, който открива съдебното заседание четири дена след погребението на президента, приема експертизата на петимата лекари и осъжда атентатора като напълно вменяем престъпник.

Едва след една година в американския печат се появява друго становище. Доктор Чанинг отново се заема със случая Чолгош, проучва семейното положение, разпитва близките му и заявява, че Леон е бил наследствено обременено дете.

От малък той е бил извънредно стеснителен и плах, често боледувал, чувствувал се слаб и безпомощен, ненавиждал всички, които били „над него“. Вероятно още тогава е заживял с натрапчивата идея, че трябва да извърши велико дело, за да привлече вниманието на хората върху себе си, и решава, че трябва да избави човечеството от президента Уйлям Маккинли. Лично бил заявил, че президентът е неприятел на всички добри хора.

Един ден преди атентата Леон е свидетел на бурните аплодисменти, които публиката отправя към президента по време на неговата политическа реч в Буфало. Тогава именно заключава, че е вредно, когато някой е толкова популярен.

Процесът се провежда на 23. IX. 1901 г. Защитниците не се стараят особено да защитят интересите на своя съмнителен клиент, не искат да се покажат пред властите в лоша светлина. Общественото мнение е на страната на закона и, разбира се, на всички им е ясно, че атентаторът ще стигне до електрическия стол. Може би именно поради създалата се атмосфера, която твърде много напомня процеса след извършеното покушение над Абрахам Линкълн, психиатрите не се постарават да направят подробна експертиза на психическото състояние на обвиняемия.

За няколко часа са изслушани свидетелите, съдийският състав се оттегля на съвещание и още същия ден произнася присъдата. Рано сутринта на 29. X. 1901 г. пазачите от Обърнския затвор влизат в килията на осъдения и го отвеждат в помещението с електрическия стол. После го поставят в плитък гроб край стената на затвора и заливат трупа със сярна киселина. Така мнимият анархист е заличен напълно от този свят.

Двадесет и четвъртият президент на Съединените щати Уйлям Маккинли умира на 14. IX. 1901 г. Двадесет и пети президент става тогавашният вицепрезидент Теодор Рузвелт — не твърде популярен и не особено деен политик.

Независимо от това Рузвелт съумява да заздрави позициите си и бива избран повторно за президент на Съединените щати (до 4 март 1909 г.). И ако не е злощастната, а може би дори преднамерена автомобилна катастрофа на другия кандидат Уилсън, той би излязъл победител и от следващите избори.

След Рузвелт на президентския стол сяда тогавашният министър на войната Уйлям X. Тафт, който след изтичане на мандата му отново се кандидатира за този пост. Рузвелт решава да премери силите си с Тафт и да се опита да спечели благоволението на избирателите за трети път. Въпреки че това е в противовес с принципите на американската конституция, Теодор Рузвелт се впуска в изборната кампания, устройва митинги, ораторствува на събрания, като с всеки изминал ден печели все по-здрава почва под краката си и все повече гласове. Освен кандидата на републиканците Тафт негови противници за президентското място са кандидатът на де-мократите Уилсън и кандидатът на социалистите Дебс.

Рузвелт наследява президентския пост, както по-късно Джонсън наследи Кенеди. След години, когато Рузвелт се опитва да възстанови своята популярност, щастието не го изоставя. Неговият изборен поход из американските щати е всъщност триумфално шествие. Когато през октомври 1912 г. пристига в Милуоки, мнозина компетентни лица предвиждат, че ще спечели необходимия брой гласове. Никой обаче не предугажда, че още от първата октомврийска седмица след преуспяващия политик пълзи подозрителна сянка.

Двадесет и четири дена Йохан Непомук Шранк върви по следите на Теодор Рузвелт.

На 8. X. 1912 г. местните величия са поканени в „Джилпатрик“, един от най-разкошните хотели.

Богата трапеза, оптимистични тостове, вдъхновени предизборни прокламации и мъжко ръкостискане! Наближава времето и Рузвелт трябва да тръгне за предизборния митинг, където го чакат тълпи от хора. Когато излиза от хотела, той набързо се сбогува и се качва в откритата кола. Около него блъсканица, шофьорът включва първа скорост, секретарят му прави знак, че закъсняват. Изстрел!

Теодор Рузвелт остава прав. Добре тренираният Алберт Мартин скача и мигновено сграбчва едрия мъж с мустаци и пенсне, обезоръжава го и го довежда пред Рузвелт. Хората се насъбират, десетки ръце посягат към нападателя за да го линчуват на място, но се намесва самият Рузвелт. Така полицията успява да откара атентатора Йохан Непомук Шранк в салона на хотел „Джилпатрик“.

Тълпата напира към колата. Рузвелт заявява, че нищо му няма, и нарежда на шофьора да тръгне, тъй като избирателите чакат.

На митинга са надошли около девет хиляди нетърпеливи слушатели. Те все още не подозират какво се е случило. Колата на Рузвелт спира пред входа. Съпроводен от своите хора, той се изкачва на трибуната. Единствено секретарят му Джон Макграф знае, че раната на гърдите на бившия президент силно кърви. По пътя той го помолил да се отбият в болницата, за да го превържат, утешавайки го, че избирателите могат да почакат. Рузвелт отказал.

Застава на ораторската трибуна и започва речта си. От време на време губи сили, съвзема се и продължава. След почти едночасова реч той едаа не припада. Джон Макграф се притичва да му помогне и разкрива пред публиката случилото се, като разтваря сакото и показва кървавото петно на ризата му. От вътрешния джоб на сакото измъква черновата на предизборната реч от около петдесет страници. Сгънатата хартия попречила на куршума да проникне дълбоко в гърдите.

Слушателите тържествуват! Кандидатът за президентското кресло е истински американец, герой! Той не е изоставил избирателите си дори в най-опасния за него час! Такъв политик заслужава доверие.

Откарват Рузвелт в болницата и личният му лекар доктор Ламберт констатира, че 38-милиметровият куршум, насочен към сърцето, е заседнал в гръдния мускул.

Атентаторът има вид на порядъчен гимназиален учител с високо чело, оредели коси и блуждаещ поглед. Едва ли някой би могъл да го заподозре в анархизъм или да го оприличи на престъпник. И въпреки това той дълго време се е готвел за убийството. Почти месец следвал на всяка крачка Теодор Рузвелт, пътувал с него от щат на щат, понякога стоял сред въодушевените му съмишленици съвсем близо до него, но не намирал сила в себе си да стреля.

Йохан Непомук Шранк е роден на 5 май 1876 г. някъде край Мюнхен. От малък бил чудак. Израснал сам, без родители, бил осиновен от Доминик и Ана Фламанг. Те живеели добре, но Доминик Фламанг бил недоволен от баварското политическо положение и цялото семейство се преселило през 1889 г. в Съединените щати.

Семейство Фламанг направило добър избор, провървяло му. В едно от нюйоркските предградия отворили кръчма. Подрастващият Йохан работел в нея като келнер. Той бързо обслужвал клиентите си, бил усърден и предприемчив, съумял да спести доста пари и след няколко години вече ръководел предприятието на своите осиновители. Бързо напреднал и забравил трудния живот в отечеството си. После станал американски патриот. Когато банковата му сметка стигнала двадесет и пет хиляди, престанал да работи и се посветил само на своето хоби. Впрочем Шранк не бил роден нито за кръчмар,

нито бил страстен предприемач, за когото печалбата е над вичко.

През 1906 г. продал кръчмата, уединил се и заживял самотния живот на чудака. Четял и пишел стихове и по цели дни бленувал отнесено. Химерите се превръщат в негов единствен жизнен интерес. Започнал да води подробен дневник, в който записвал съдържанието на фантазираните случаи, сякаш протоколирал развитието на психическото си неравновесие.

Йохан Непомук Шранк страдал от тиха лудост и затова никой не го е подозирал.

Още през 1901 г. той записал в дневника си ужасна сцена. Сънувал, че се намира в дома на покойника и вижда ковчег, в който мъртвецът — убитият президент Маккинли — изведнъж се раздвижил н седнал. До ковчега стоял монах с черно расо. Маккинли бавно вдигнал ръка, посочил с показалеца си монаха и казал: „Този е моят убиец!“ След като се взрял в лицето му, Йохан Непомук Шранк се ужасил, защото монахът бил Теодор Рузвелт.

Защо именно през 1901 г. психически лабилният Шранк сънува такъв сън? Лесно обяснимо. Вестниците са пълни със съобщения за процеса срещу убиеца на Маккикли и със статии, които или славят новия президент Рузвелт, или се съмняват в неговите способности. Понякога даже единодушно се коментира случайността, която извежда Теодор Рузвелт начело на американския народ, а именно насилствената смърт на Маккинли. Тази зависимост между болезнената фантазия и известното криминалистично правило „Cui bono“ решава уравнението: убиецът на Маккинли е Рузвелт, защото е най-много заинтересован от смъртта на Маккинли.

Над десет години порядъчният американски гражданин Шранк си живее тихо и мирно като напредничав еснаф, записва си химерите и твори стихове.

През 1912 г. бившият президент Рузвелт отново се домогва до благосклонността на избирателите и се кандидатира за президент за трети път.

През нощта на дванадесети срещу тринадесети септември 1912 г. Щранк дописвал някакво стихотворение и изведнъж получил съвсем ясно видение. В неговото болно въображение отново се явил мъртвият Маккинли, обърнал се към него и съвсем ясно го помолил да не позволи неговият убиец Рузвелт да се върне в Белия дом. Шранк приема желанието на мъртвия като заповед

и се самоубеждава, че провидението го е избрало да отмъсти за смъртта на президента, да избави американския народ от проклятието и да отстрани убиеца, който не само че останал ненаказан, но и за трети път се стремял към президентския пост. За целта се снабдява с револвер „Смит енд Уесън“ калибър 38, грабва куфара и тръгва подир Рузвелт. Няколко пъти е съвсем близо до жертвата си, но психическата му нестабилност, страхът и възбудата не му позволяват да стреля. Пред хотел „Джилпатрик“ в Милуоки обаче той се осмелява и натиска спусъка.

Не го осъждат и мнозина предвиждат това. Лекарската експертиза е категорична, че Йохан Непомук Шранк е психически болен и не може да отговаря за деянията си. Изпращат го в лудница и той се примирява с това. Тридесет години Шранк живее там, никой не го посещава и никой не му пише писма. Умира на шестдесет и седем години на 15 септември 1943 г. в деня на четиридесет втората годишнина от съдбоносното видение.

Странно, но атентатът на умопомрачения Шранк, който не е нито анархист, нито политически фанатик, има огромни политически последици и без малко да помогне на Теодор Рузвелт да бъде избран за трети път за президент на Съединените щати. Мъжественото му поведение след нападението, което американците толкова много ценят, издига кандидата на върха на популярността. Краят на изборната кампания прозвучава в полза на Рузвелт. Обществеността, която отначало не е възхитена от опита му да кандидатствува отново, сега застава безрезервно на негова страна. През цялото време, докато е в болницата, той поддържа настроението на избирателите чрез печата, насочван от неговите секретари и поддържащи го политици. И когато две седмици след атентата Рузвелт се появява на разгласения предизборен митинг в нюйоркската Медисън Скуър Гардън, там се стичат около сто хиляди ентусиазирани избиратели, за да изразят почитта си към него. Устройват му такива овации, че никой от политическите пророци не се съмнява в неговата изборна победа.

И все пак нещата се развиват другояче.

Американецът, възпитан от легендите за Дивия Запад, сваля шапка пред простия героизъм на мъжете със силни юмруци и светкавични изстрели. Но в своята същност той е сантиментално същество. Трогва се от нещастната любов на филмовите неудачници и бурно ръкопляска на защитниците на закона. За една нощ Рузвелт се превръща в герой номер едно и има всички шансове да спечели борбата.

Но ето че в замяна на щастливо приключилото нещастие се появява друга трагедия, която засенчва първата. Кандидатът на Демократическата партия Удроу Уилсън става жертва на автомобилна катастрофа! Всички телеграфи предават вълнуващия текст, с едри заглавия специалните издания съобщават за новата сензация. Американците очакват с необикновена съпричастност всяка нова вест и когато научават, че Уилсън ще остане жив и ще оздравее, мигом той става център на тяхното внимание.

През 1912 г. автомобилната катастрофа е нещо съвсем ново.

Рузвелт е забравен и мястото му в съзнанието на американеца заема жертвата на техническия прогрес Уилсън. И когато по-късно под патронажа на рекламните специалисти в някои вестници се появява становището, че може би това е атентат срещу кандидата на демократите, извършен по необичаен досега модерен начин, Уилсън спечелва напълно борбата.

Той става двадесет и седмият президент. Получава 435 гласа, докато Рузвелт е принуден да се оттегли с 88. Атентаторът Шранк, който с изстрела си създава ореол около личността му, вече не може да му помогне. Шранк научава за неговото поражение зад решетките на института за душевно болни седем години по-късно, на 6 януари 1919 г., когато Теодор Рузвелт умира. От убийци, които действуват неорганизирано, още повече умопобъркани, няма спасение. Тайната полиция може да разкрие широк заговор на политически противници, които с точността на генерали подготвят даден атентат, но едва ли е в състояние да обезвреди един незабележим човек в тълпата, който дори не е споделил с някого намеренията си.

Сякаш по уговорка атентаторите си дават дълга почивка. Цели двадесет години американските президенти живеят и работят спокойно. Но ето че през 1933 г. отново е извършен атентат, и то срещу най-популярния и политически заслужил американски президент Франклин Делано Рузвелт. Това е една странна история с невероятна мотивировка. Твърди се, че стомашните кризи на атентатора били поводът за атентата.

Флорида, 15 февруари 1933 г. Светски и суетен Майами очаква своя нов президент. Франклин Д. Рузвелт е популярен политик, а когато през 1932 г. спечелва изборите, всички вярват, че ще бъде и добър президент. Сега очакват посещението му с възторг.

Рузвелт спечелва изборите, но докато бъде въведен в длъжност, разполага с няколко седмици свободно време и предприема пътуване из Съединените щати, което завършва във Флорида. В пристанището на Майами пристига с яхтата „Ноурмахал“ на милионера Винсент Астор. С него е прекарал на море десет спокойни дни, ловял риба, чел, почивал и беседвал за политическите си планове.

Приятна топла вечер. Майами е разкрасен като за карнавал — гирлянди, книжни фенери, на всяка крачка знаменца и няколко плаката с името на Рузвелт. В Бейфронт парк на бискайския бряг свири военен оркестър, тълпата гъмжи в очакване на президента, който отдавна трябвало да бъде вече тук. Но ето че яхтата приближава пристанището, хората ликуват. Рузвелт лъха на здраве, изглежда отлично — обгорял, отпочинал, доволен и самоуверен. Качва се в очакващия го буик и маха шапка за поздрав. Колата потегля към Бейфронт аудитория, където Рузвелт трябвало да говори. Към девет и половина се появява автомобилната колона, хората преграждат пътя, пламенно поздравяват своя президент, който се надига леко от задната седалка и с няколко думи поздравява и благодари на избирателите за подкрепата им.

През навалицата си пробива път невзрачен човек. Очевидно закъснял, той се опитва да приближи до оратора, грубо се блъска, дори се скарва с присъствуващите, но тълпата се люшва, поглъща го и го изнася на десетина-петнадесет крачки от колата на президента.

След като Рузвелт приключва речта си, на стъпалото на буика му се качва бързо чикагският кмет Чермак, за да го поздрави. Но преди да заговори, човекът от тълпата, който междувременно се е приближил съвсем до тях, светкавично изважда пистолет и изстрелва в Рузвелт пет крушума.

В първия момент никой не осъзнава какво се е случило. Оркестърът свири, чуват се възгласи и дори когато милионите слушатели дочуват по радиото съдбовните пистолетни изстрели, на никого и през ум не минава, че това може да е атентат. Всички предполагат, че са фойерверки.

Но кметът Чермак се свлича на земята. Генерих, личната охрана на Рузвелт, мигновено се притичва на помощ и разбира, че куршумите, предназначени за Рузвелт, са засегнали Чермак и още няколко души.

„Ще застрелям всички президенти“ — успява да извика атентаторът, когато го сграбчват някои от двестате полицаи, осигуряващи безопасността на президента.

Рузвелт се изправя невредим, изтиква Генерих, които се опитва да го защити с тялото си, и заявява, че не желае други да умират вместо него.

За по-нататъшното изясняване на случая е необходимо да повторим че атентаторът е изстрелял с револвера си пет куршума: единият куршум засяга чикагския кмет Антонин Й. Чермак; следващите два раняват леко в главата други двама души; най-зле е една жена, която умира в болницата с прострелян гръден кош; с последния, петия куршум е само леко одраскан някакъв гражданин. Атентаторът е Джо Зангара, стрелял с пистолет „Смит енд Уесън“ калибър 32.

От малък го наричали „ил Ноно“ (джуджето), защото си останал дребен. Джузепе Зангара е калабриец, роден на 7 септември 1900 г. в южноиталианския град Феруцано, в един край на мизерия и социална несигурност, отличаващ се с бедните си квартали и коптори и смелите момчета, които често посягат към ножа. Учи и става зидар като почти всички мъже от този край. И като баща си и мнозина други, борещи се още от люлката с глада и мизерията, ненавижда онези, които винаги са имали повече, които са горе, в правителството, просто от другата страна на барикадата.

Когато бил на две години, умира майка му. Мащехата не го обичала, защото бил едно гърло повече. Преди да тръгне на училище, на шестгодишна възраст той вече работел при някакъв селянин. Преминал през суровото училище на живота, Джузепе започнал да съзнава социалните различия и омразата му към имотните все повече растяла.

От селянина Джузепе получавал мизерна заплата и слаба храна, затова решил да смени работодателя. На десет-дванадесетгодишна възраст започнал работа в тухларница — изваждал и поставял тухлите в пещта. Наистина изкарвал повече, но при неимоверно трудни условия. И тук за пръв път получил стомашна криза. По-късно специалистите водят големи спорове за заболяването на Зангара. Казват, че то било една от психичните предпоставки за натрапчивата му идея. Никой обаче не установил за какво собствено става дума. Мнозина твърдят, че симулирал. Зангара може да е бил и ипохондрик, но едно е сигурно, че е бил психично разстроен, тъй като още от самото начало хвърлял вината за страданието си единствено върху върхушката. Заканвал се, че все някой ден ще им отмъсти: ще убие краля, президентите, господа генералните директори и край на всичко.

На седемнадесет години отишъл войник. Болките в стомаха не преставали, но все пак Джузепе имал повече време да мисли за този объркан свят. Решил да убие италианския крал Виктор Емануил. Не успял, защото го откомандировали в Алпите, а на фронтовете на Първата световна война той нямал възможност да се срещне с краля. През 1923 г. се качил на кораба с преселници и заедно с много сицилианци слязъл на манхатънския кей с надеждата, че тук, в Новата земя, го очаква щастлив живот.

Не знаел какво иска, неговите мисли бродели по зигзагообразни пътища. Едва научил, че в Америка не управлява крал, а президент, и решил да го убие.

В края на краищата кой, ако не президентът Кулидж, е виновен за това, че клетият беден италианец страда от хронично заболяване!

Приели го на работа в една зидарска група. Италианците са известни с добрата си работа и много от американските небостъргачи са именно дело на техните ръце. Джузепе работел от тъмно до тъмно и нямал време за размишления, живеел самотно, не пиел и не пушел, не ходел и не харчел пари с момичета, изкарвал си прилична заплата и не след дълго си спестил няколкостотин долара, с които си купил кола.

И ето че клетият Ноно е вече един от онези американци, които не се различават от останалите преселници — с добра банкова сметка, с хубава кола и с перспектива за бъдещето. Само че Ноно Зангара страдал от натрапчивата идея да убие президента Кулидж, по-късно Хувър и накрая Рузвелт. И когато му се удава случай да стреля в него, той вярва, че сам бог е решил така.

Отдавна Джо Зангара е преминал от едната на другата страна на арената. Провървяло му, добрият доход му позволявал да се пресели във Флорида, тъй като за италианеца климатът там е по-добър. После научава, че президентът ще пристигне в Майами. Влиза в местната заложна къща и срещу няколко стари предмета получава осем долара, с които си купува пистолета „Смит енд Уесън“ и десет патрона. Пет патрона напъхва в барабана на пистолета, а другите пет скрива в джоба си за всеки случай.

На тринадесети февруари Ноно Зангара взема решение да извърши атентат, на петнадесети стреля в президента, на двадесети е изправен пред съда и един месец по-късно сяда на електрическия стол. Лекарската експертиза характеризира убиеца, заплашващ, че ще убие всички президенти, като „психопат с натрапчиви идеи, които са в противоречие с общоприетия обществен ред“. Съдията Колинз прочита очакваната от цялата общественост присъда. Поради опит за убийство и нанесена тежка телесна повреда Ноно Зангара се осъжда на осемдесет години лишаване от свобода. Когато изслушал решението на съда, Ноно започнал да се смее и викал на съдията, че трябвало да му даде цели сто години. Скоро обаче не му било до смях. Кметът Чермак умира. Следователно Зангара вече не бил потенциален убиец, а действителен. Отново го изправят пред съда и съдията Томсън го осъжда на смърт.

Но дали смахнатият калабриец не е трябвало да бъде изпратен в лудница?

До последния момент той се държал като актьор в рекламен филм. Трескаво играел ролята на мъченик в името на утрешния светъл ден. Навярно дълбоко в съзнанието си той се смятал за спасител и се държал като твърдоглав хлапак. Отказал да приеме свещеника — нали вярвал в собствената си личност. Когато рано сутринта го извели от килията за смъртни, той избутал пазача, като заявил, че ще отиде сам, тъй като не се страхувал от електрическия стол. Самоуверено влязъл в екзекуторното помещение и смеейки се, седнал на смъртоносния стол. Огледал помещението и започнал гневно да вика. Спасителят на човечеството, страшилището за крале и президенти се ядосал, че не са поканили репортьори, че никой не ще може да заснеме или да филмира славната му смърт. След като се усмирил, палачът му сложил маската с контактите. Ноно Зангара се простил с този свят с гневния вик „Хайде! Натисни най-после копчето!“.

И палачът изпълнил последното му желание.

Екзекутират го, погребват го и го забравят. Но случаят в Бейфронт парк още веднъж изплува на повърхността на историята и предизвика нова сензация.

През 1959 г. излиза от затвора Роджър Тоухи, шеф па една от американските банди и някогашен конкурент на легендарния Ал Капоне. Бившият затворник публикува интересни пояснения на тогавашните събития.

Антонин Й. Чермак, по произход чех, станал кмет през 1931 г., когато в града вилнеели гангстерите. Както много по-късно Робърт Кенеди, и той предприел борба срещу организираните престъпници, обявил им война и в началото имал успех. За две години по улиците на Чикаго били застреляни към двеста опасни гангстери. Мнозина от тях били от бандата на Ал Капоне.

Никой не можел да си обясни на какво се дължал големият му успех. Имало най-различни предположения. Според една от версиите, Чермак се бил съюзил тайно с една от конкурентните банди, чийто бос бил Тоухи, който заедно с чикагските полицаи повалял вражеските редици. По-късно Тоухи заяви, че Чермак му бил обещал да го направи началник на чикагската полиция. След атентата се говорело, че кметът Чермак станал жертва на нещастна случайност, че го улучил куршумът, предназначен за Рузвелт. Никой не се съмнявал в това, дори и самият Чермак. Когато умирал, изрекъл пред Рузвелт думи, които са вдълбани в каменния му паметник в Бейфронт парк в Майами (Флорида): „Радвам се, че това бях аз, а не вие!“

Но Роджър Тоухи пише, че всички са се заблуждавали. Чикагският кмет не бил убит от Джо Зангара. Сред тълпата, стекла се да поздрави новия президент, недалеч от Зангара стоял въоръжен убиец от бандата на Капоне, изчакващ удобния момент. И когато Зангара започнал да стреля по Рузвелт и възникнала паника, гангстерът стрелял по Чермак и го улучил. Така хората на Ал Капоне отмъстили на човека, който посмял да им обяви война.

Друго доказателство освен изявлението на Тоухи няма, но неговото твърдение е логично. Ноно Зангара е разполагал с барабанен револвер с пет патрона. Следователно могъл е и наистина е изстрелял само пет куршума. Но след атентата ранените се оказали шестима: кметът Чермак, две жени, двама мъже и един случаен минувач. Следователно в тялото на един от тях е имало куршум от друг револвер.

Протоколът от аутопсията доказва правдивостта на тази версия: куршумът, пронизал белия дроб на Чермак, бил 45-мм. Доказано е, че Зангара е стрелял с 32-мм револвер.

В такъв случай бил ли е изобщо нещастният Джузепе Зангара, наричан Ноно, убиец?