Вацлав Павел Боровичка
Атентати, които трябваше да променят света (10)

Сараево 1914

Потънал в полумрак двор. От едната страна грамада нахвърляни сандъци, а от другата — осветени прозорци на печатница. В дъното дълга ниска барака — може би изоставен склад. Мандалото на вратата е спуснато. Преминали тихо през двора, те прекрачват прага и застават сред мрачната светиня.

Тъмни стени, в ъгъла два-три стола, сред стаята маса, покрита с черно сукно. Две горящи свещи, кръст, пистолет, кама и граната. Зад масата фигура в черно расо, върху главата качулка сотвори за очите. Тримата — Трифон Грабеж, Гаврило Принцип и Неделко Чабринович — са застанали чинно един до друг.

— Пригответе се за клетвата!

Вдигат глава. Тъмната фигура разстила на масата знаме с череп и кръстосани кости. Гласът звучи тихо:

— Повтаряйте след мене! При влизането си в организацията „Обединение или смърт“ в името на слънцето, което ме топли, в името на земята, която ме храни, в името на всемогъщия бог, в името на кръвта на дедите ми заклевам се в честта си и в своя живот, че от този миг до края на живота си ще служа вярно на организацията и ще бъда винаги готов да се жертвувам за нея. Кълна се в честта и в живота си, че безпрекословно ще изпълнявам всички заповеди. Нека бог и моите другари ме съдят, ако съзнателно или несъзнателно наруша или не изпълня клетвата си…

Повтарят думите и един след друг се подписват под клетвата. Малко преди да им съобщят номерата, които за в бъдеще ще заместят имената им, в стаята влиза още едно лице с черна качулка. Забуленият мъж им подава безмълвно ръка и братски ги прегръща. „Шефът“ изчезва така набързо зад завесата, както безшумно се е появил.

— Готови ли сте да изпълните своята почетна задача? — пита водачът им.

— Готови сме! — отговарят в един глас. Преоблеченият отваря кутията с етикет „Отрова“ и подава на всеки по една капсула.

— Цианкалий — обяснява той. — Действува мигновено, без болка. Поглъщаш я и край. Само мъртвите мълчат. Обединение или смърт!

Поемат от ръцете му отровата като свето тайнство и отговарят на поздрава:

— Обединение или смърт! Излизат и потъват в нощта.

Току-що Гаврило Принцип, Трифко Грабеж и Неделко Чабринович са се заклели тържествено да убият австроунгарския престолонаследник ерцхерцог Франц Фердинанд.

Преди години Драгутин Димитриевич, наречен Апис, бил една от централните фигури в операцията, проведена от тайната организация „Защитници на отечеството“ срещу крал Александър и неговата съпруга Драга Машинова. Той командувал групата заговорници при нахлуването им в белградския конак, бил ранен, но оздравял и след около десет години се оказва в задкулисието на сараевския атентат.

Той и неговите съучастници помогнали на Петър Карагеоргиевич да се възкачи на престола. Кралят, разбира се, им бил благодарен и не бил в състояние да възпрепятствува по-нататък тяхната кариера. Срещу тях обаче се опълчили колегите им от офицерския корпус, който не желаели да служат ведно с убийците. Ето защо някогашните заговорници продължили да се срещат тайно, отначало само колективно се защищавали срещу нападките, а по-късно започнали активно да се интересуват от политическия живот, основали тайното дружество „Обединение или смърт“ и отново се намесват в историята.

Драгутин Димитриевич е роден заговорник. При крал Петър става шеф на сръбското разузнаване, стига до подполковник от генералния щаб, има здрави позиции, разпорежда се със стотици агенти по целия Балкански полуостров и разполага с неограничена власт. И решава да я използува за осъществяването на политическа програма — за обединяването на южните славяни против хабсбургската монархия.

Отначало го смятат за мечтател, но след като през 1912 г. в Балканската война българите, сърбите, черногорците и гърците побеждават турците, идеята на Апис вече не изглежда неосъществима. И когато една година по-късно в Междусъюзническата война сръбските полкове завземат Македония, пътят към реализирането на плана се оказва открит. Полковник Апис се впуска в борбата на невидимия фронт.

По време на белградския кървав метеж през 1903 г. се проявил и поручик Воислав Танкосич. Именно той се погрижил за ликвидирането на омразните „принцове“ — братята на кралицата, — като още същата нощ изправил пред наказателния взвод Никола и Никодем Луневицови. След атентата срещу Франц Фердинанд неговото име се появи на първите страници на световноизвестни вестници. В австроунгарския ултиматум до сръбското правителство майор Танкосич се сочеше като организатор на атентата и за мнозина неосведомени хора той стана инициатор на Първата световна война, въпреки че не бе ръководната личност в тайната организация „Обединение или смърт“, наричана „Черната ръка“. Стратег и военачалник е полковник Апис. Под негово ръководство „Черната ръка“ се превръща в голяма политическа сила.

И не е единствената. Организация „Млада Босна“ и далматинската „Вал“ също възприемат радикалните методи на борбата. И докато австроунгарското правителство се опитва да посее семето на раздора между сърби и хървати, тайните организации започват да се въоръжават. И резултатите не закъсняват.

След насилственото присъединяване на Босна и Херцеговина император Франц Йосиф предприема инспекторски прегледи и без малко да пострада. На трети юни 1910 г. в Мостар Богдан Жераич се опитва да застреля императора. Атентаторът доближил на две-три крачки Франц Йосиф, но не намерил достатъчно смелост и не стрелял.

Две седмици по-късно обаче, на 15 юни 1910 г., на моста на река Миляцка в Сараево той изчакал земския губернатор генерал Мариян Варешин, който се връщал с файтон от откриването на първото заседание на новото областно събрание (сабор) с адютанта си майор Волфганг Хелер. Жераич притичал съвсем близо до файтона и стрелял пет пъти в губернатора. Но и петте куршума не попаднали в целта. Шестият запазил за себе се. Умира на моста, без да изпълни задачата си, но става герой и пример за останалите, тъй като възкресил косовския мит.

На 28 юни 1389 г. турците, водени от султан Мурад, нанесли поражение на сръбските полкове на Косово поле. Сръбският пълководец Лазар загинал, но и турският султан не доживял до победата. Преди битката или може би по време на битката в турския лагер се промъкнал сръбският юнак Милош Обилич, влязъл в шатъра на султана и го заклал с меча си. Неговото име става символ на героизъм. По време на жестокото подтисничество (турското иго продължило цели петстотин години) събитието се превръща в мит. Видовден става за сръбските патриоти не само празник на свети Вид, а и паметен ден, който им напомня за загубената свобода, буди у тях чувството на дълг да отмъстят за поражението. На този ден те чествуват именно героичното дело на смелия юнак. Петстотин двадесет и пет години по-късно, на 28 юни, на Видовден, бе извършен сараевският атентат.

Революционната младеж започва да се организира. Владимир Гачинович, един от водачите на младите, избягва зад граница, тъй като го очаква затвор. Заминава за Швейцария, където следва. Там се среща с руски революционери и след време под чуждо име отново се появява в Сараево. Данило Илич, учител и часовникар, е отличният техник на революцията, разбиращ от бомби и от стратегия. Оскар Тарталя е един от онези, които през 1912 г. участвуват в протестната демонстрация на студентите от Загребския университет за национално обединение.

Студентите воюват с полицията, в училищата учениците не учат, правителството предприема репресии, премахва хърватската конституция и назначава Славек Цувай за правителствен комисар с неограничени пълномощия. Революционерите се стремят да се избавят от него.

Лука Юкич взема решение. Явява се при Апис, който го изпраща в терористичната школа на майор Танкосич. Там го обучават да стреля с револвер и да борави с бомби, получава оръжие и благословия за път. Организацията го прехвърля нелегално през граница и той се появява в Сараево. Опитва се да застреля бан Цувай по време на процесията на празника на Тяло господне, но се поколебава, макар че жертвата му била почти на мушката. По-късно заявява, че се побоял да не рани децата, които наблюдавали процесията.

Но не се отказва от плана си. Две години по-късно изчаква Цувай, който около обяд се връщал от тържество. В колата седели майката на комисаря и адютантът му Иво Хервоич. Когато автомобилът приближава ъгъла, Лука Юкич, който стоял на тротоара между улица „Месничка“ и „Лисенски“, натиска спусъка. Не улучил обаче бан Цувай, а неговия адютант, който след четиринадесет дена почива. Юкич вече нямал възможност да поправи грешката си, тъй като полицаите го подгонили. Защищавайки се, ранява стражаря Боршчак и още няколко души. Залавят го и го арестуват. По-късно го осъждат на смърт, но го помилват и заменят наказанието му с доживотен затвор. Няколко пъти революционерите се опитват да го освободят, но нито един от плановете им не се реализира.

Степан Дойчич е художник, роден в Лудбрег. В Америка, където се преселва, той работи в емигрантските дружества. След три години се завръща в Хърватско със задачата да убие тиранина Цувай. Пристига в Загреб през есента на 1912 г. и започва да следи Цувай, но не може да се доближи до него, тъй като полицията го па-зи. Дойчич пътува подир жертвата си из цялата страна, проследява го в Будапеща, Триест, Риека, половин година се мъчи да се окаже на разстояние един изстрел, по безуспешно. По-късно стреля срещу новия хърватски бан барон Иван Скерлец и го ранява в ръката.

Пред съда заявява: „В Америка гражданите имат пълна политическа свобода. Но ние тук, хървати и словенци, нямаме никаква свобода. Отнеха ни всичко, дори и правото на живот. Дори и в Китай сега има по-го-ляма свобода. Отнеха и нашата вече окастрена автономия. Всички важни места заемат унгарците. Не ни остана нищо друго, освен да се преселим в Америка. Нямаме нито право на събрания, нито свобода на печата. Ако знаеха за това американците и ако научат как покорно понасяме подтисничеството, ще ни презрат като скотове.“ В опозиционните организации влизат все повече младежи. През май 1914 г. ученикът от търговската гимназия Яков Шефер прави опит за атентат срещу ерцхерцог Салватор и бан Скерлец. Изчаква големците пред загребския национален театър и се опитва да стреля с пистолет, но му попречва един от оказалите се наблизо полицаи.

Революционната група „Омладина“ под ръководството на Гачинович (ръководел другарите си от Швейцария) планира премахването на Потьорек, губернатор на Босна и Херцеговина. Разбира се, операцията не се осъществява, тъй като се появява далеч по-интересна възможност — в Босна трябва да пристигне самият престолонаследник ерцхерцог Франц Фердинанд.

Някъде в края на март 1914 г. в загребския вестник „Истина“ излиза кратко съобщение, че през летните месеци в Сараевската област ще бъдат проведени маневри на австроунгарската армия, които ще ръководи лично ерцхерцог Франц Фердинанд. Поетът Йован Варагич открива новината и тъй като му е известно, че белградската група „Млада Босна“ възнамерява да извърши атентат срещу престолонаследника, изрязва съобщението, а общинският служител Пушара го залепва върху по-плътна хартия, написва отгоре едно „Здраво“, поставя го в плик и го изпраща на адрес: Неделко Чабринович, страноприемница „Златна моруна“, Зеления площад, Белград. Още същия ден шефът на организацията Драгутин Димитриевич-Апис го получава на бюрото си.

Новината не изненадва Апис. За подготовяното военно учение началникът на сръбското разузнаване сигурно е бил информиран много по-рано от редактора на загребския вестник, но вероятно не е искал да избързва. Другите обаче не са така търпеливи. Илич заминава с фалшив паспорт за Швейцария, за да изготвят там с Гачинович плана за действия.

Но в Белград ги изпреварват. Типографът Чабринович, студентът Гаврило Принцип, Милан Циганович и Трифко Грабеж се свързват с майор Танкосич. Казват, че прозорливият стратег Апис преди това се бил застраховал от евентуални последствия. Изглежда, е предполагал, че насилствената смърт на Франц Фердинанд ще има сериозни последици, но сигурно не е смятал, че ще се стигне до световна война.

Мнозина от авторите, които се занимават с проблематиката на сараевския атентат (говори се, че са излезли към три хиляди публикации), посочват епизод от дипломатическото задкулисие, в чиято правдивост или поне вероятност дълго време никой не се е съмнявал. Още преди да даде съгласието си за акцията, полковник Апис уж се бил свързал с руския военен аташе в Белград Виктор Алексеевич Артамонов. В дълъг приятелски разговор го бил попитал за становището на неговото правителство, в случай че Сърбия се окаже във военен конфликт с Австро-Унгария.

Наистина Апис подчертал, че става въпрос за лично негово любопитство и за академична беседа и без всякаква връзка със съвременните политически събития. По време на разговора, който все още оставал на дипломатическо равнище с много предпазливо опипване на партньора, някак мимоходом споменал за Франц Фердинанд. Артамонов уж веднага разбрал и преди да се разделят, попитал: „Имате ли сигурни хора?“ — „Трима души — отговорил Апис, — австрийски граждани. Босненци.“ — „Добре, почакайте няколко дена за отговор.“

След това бързо се прибрал, зашифровал съобщението и го изпратил в Петербург. Като получил отговор след три дена, той отново се срещнал с Апис.

Отначало дълго разговаряли за времето, разказвали си клюките от белградския дипломатически задкулисен живот и изведнъж военният аташе попитал направо за становището на крал Петър.

Подготвен, Апис мигновено отговорил, че кралят скоро ще се оттегли.

Без дори да мигне, Артамонов изслушал полковника и попитал какво мисли за акцията престолонаследникът негово кралско височество кронпринц Александър.

„Той ще мирува!“ — отговорил строго шефът на сръбската тайна служба.

Изглежда, от този момент на Артамонов всичко му било ясно. Бръкнал уж в джоба си, извадил някаква телеграма и без да я подаде на Апис, произнесъл на френски език историческото изречение: „Напред! Ако ви нападнат, не ще ви оставим сами!“

Руското решение се обяснява с политическия замисъл на чичото на царя великия княз Николай Николаевич, тогава още главнокомандуващ царската армия и привърженик на панславизма.

Доволен уж от разговора, полковник Димитриевич-Апис дава сигнал за започване на акцията. Веднага на другия ден Принцип, Грабеж и Чабринович влизат в декорираната с черно сукно светиня, заклеват се във вярност на организацията „Обединение или смърт“ и обещават, че ще убият ерцхерцог Франц Фердинанд. Някои автори се опитват да обрисуват още по-подробно утвърждаването на плана от Русия и въвличат в играта Александър Иванович Верховски, заместника на Артамонов, и руския посланик в Белград Николай Хатвига, а най-старателните автори — и руския министър на външните работи Сазонов.

В историческите документи няма преки доказателства за правдивостта на това твърдение, макар че е известно, че Апис редовно се е срещал с Артамонов и неговия заместник Верховски, макар че по всяка вероятност като шеф на разузнавателния отдел на генералния щаб е предоставял на царските пратеници секретни сведения и за това е получавал от Артамонов известна парична помощ. Твърдението, че инициативата за сараевския атентат срещу ерцхерцог Франц Фердинанд идва от царския генерален щаб, е едно с нищо недоказано предположение, както и сцената с телеграмата и онзи „исторически“ френски текст.

Също така необосновано е и твърдението, че атентатът е дело на международен заговор на масоните, че преди атентата Гаврило Принцип бил заминал за инструктаж в Париж, където в масонската ложа „Льо гранд ориент“ бил получил точни директиви и може би някакви парични средства за провеждане на атентата. Доводите били съвсем ясни: не политическа ненавист, а конкурентна борба. Ерцхерцог Франц Фердинанд бил противник на масоните и затова трябвало да бъде премахнат.

Това не е единственото опортюнистично прехвърляне на вината за атентата. Хитлер и специалистът по нацистката реклама Гьобелс например си обясняваха мотивите за сараевския атентат по своему. Според една от статиите на официалния нацистки вестник „Фьолкишер Беобахтер“ от 8. I. 1936 г., Гаврило Принцип бил не само масон, но и евреин. По-късно, навярно за нуждите на пропагандата, нацистите прехвърлиха вината върху някакъв тайнствен майор Съслей, а когато хитлеристкият вермахт потегли към Югославия, Хитлеровите тълкуватели на историята твърдяха, че сараевският атентат лежи на съвестта на английската Сикрет сървис.

Но така както няма доказателства за твърдението, че Гаврило Принцип е действувал едва след утвърждаването на плана от руския генерален щаб, така не разполагаме и с документи, които да потвърждават останалите предположения.

Първият престой на атентаторите по дългия път, водещ от плана до неговото осъществяване, е в топчидерския военен учебен лагер. Апис нарежда на майор Танкосич и той урежда изпращането на Принцип, Грабеж и Чабринович в лагера, за да се научат да стрелят с пистолет, да боравят с бомби и да хвърлят гранати точно в целта.

На 27 май те отново са в Белград, където вечерта преди заминаването им пред кръчмата „У зеления венец“ Циганович им предава шест гранати и четири револвера с по седем патрона. След това Грабеж и Принцип отиват в стаята на Принцип и скриват оръжието под възглавницата. На другия ден сутринта потеглят с кораб за Шабац.

Организацията на Апис получава задачата да прехвърли атентаторите нелегално през границата и същевременно да им осигури незабелязано преминаване през страната. В граничното селище Шабац за тях е трябвало да се погрижи човек № 137, капитанът граничар Раде Попович, офицер от разузнаването, подчинен на полковник Апис.

Около четири часа следобед пристигат, но намират капитана (според някои протоколи той е майор) едва вечерта в кръчма „Америка“, където играел на карти. Предават му листчетата с уговорения знак, пренощуват в страноприемница „Америка“ и рано сутринта се придвижват към Лозница. Оттам е трябвало да преминат границата.

В Лозница ги очаква Първанович, офицер от граничната стража, който им препоръчва да се разделят и им помага да минат границата.

Свръзките си ги предават като щафета.

Така на сутринта те се оказват доста навътре в босненска територия, качват се в каруцата на селянина Степанович, като скриват оръжието под капрата, и благополучно пристигат в Тузла.

И тук организацията им подготвя сигурно убежище. Мишко Йованович е на четиридесет години, със засукани мустаци, един от високопоставените господа на града, член на управителния съвет на местната банка, председател на няколко дружества и се говорело, че банковата му сметка е най-малко четиристотин хиляди. Негово е и първото кино в Тузла.

Рано сутринта пред къщата му спира каруца и пристигналият селянин измъква Йованович от леглото. След като поставя оръжието на кухненската маса, казва му, че притежателите на това оръжие ще трябва да се явят в девет часа в Сръбската читалня.

Срещат се в читалнята, след което се събират у Йованович, за да се договорят как да прехвърлят оръжието в Сараево. Въпреки че домакинът се страхувал да го остави у дома си, все пак се съгласил, докато се намери безопасен начин за пренасянето му в Сараево. Очаквало се, че преди посещението на ерцхерцог Франц Фердинанд полицията ще проверява всеки, който влиза в града.

Йованович се страхувал да предприеме каквото и да било и затова се уговарят след няколко дена свръзката да мине да вземе оръжието. Паролата ще бъде отворена кутия цигари „Стефания“. Йованович поставил оръжието в кутия, завързал я с канап и я прибрал в едно чекмедже в столовата.

Междувременно атентаторите са вече в Сараево. Принцип уведомява учителя Илич за оръжието, настанява се у него на улица „Опъркани“ № 3, дори попълва адресна карта и изпраща Илич в Тузла. Той отива едва на 14 юни, но не взема оръжието. Успява да склони Йованович за по-сигурно самият той да го пренесе до Добой, тъй като никой стражар няма да посмее да проверява такъв почитан и заможен гражданин като него.

Йованович е принуден да изпълнява. Със сутрешния влак пристига в Добой, където е трябвало да го чака Илич. Тъй като той не дошъл, Иванович отнася кутията с револверите и бомбите у шивача Вуко Якшич. След това известно време се разхожда из града и като не среща никъде младежа, тръгва към гарата. Там вижда Илич и му пошушва къде е оставил оръжието.

Илич взема кутията и тръгва за Сараево, но слиза на гарата край моста „Али паша“ и с местния влак за Илиджа се прибира благополучно. Скрива оръжието под леглото на Принцип. Илич е местен диригент на акцията и като главен организатор е трябвало да остане на заден план. Следователно непростимо е, че атентаторът се е настанил тъкмо у него.

Почти четиринадесет дена групата чака подходящия момент. Междувременно научават, че крал Петър се е оттеглил в полза на сина си кронпринц Александър. Измъчват се от съмнения дали тази важна политическа промяна няма да повлияе на техния план, стават все по нервни, от вълнение не могат да спят и се страхуват да не изпратят от Белград друга инструкция.

Планът остава същият.

За акцията са подготвени още трима души, първоначално определени за нападение срещу губернатора Потьорек: Мехмедбашич, Чубрилович и Попович. Заедно с Йлич атентаторите стават седем и те трябва да заемат шестотинметровия участък. Така че ерцхерцог Франц Фердинанд ще мине през шпалир от решителни стрелци и няма никакъв шанс да се спаси.

На двадесет и осми сутринта, на Видовден, те се събират за последен път в сладкарницата на Влайнич. Илич отново подчертава значението и историческия ден на акцията: ще убият Фердинанд тъкмо на Видовден, в деня на тържествата, които за пръв път след столетия ще се състоят на освободеното Косово поле. Подава на Грабеж под масата бомба и разпределя оръжието и задачите на останалите. Един по един тръгват към крайбрежната улица „Апел“. Оттук именно трябва да мине кортежът с престолонаследника.

Ерцхерцог Франц Фердинанд фон Хабсбург-Есте минаваше за личност от европейска величина. Той беше престолонаследник, но не след дълго щеше да стане не само австрийски император и Апостолско величие^[1] но и крал на Чехия, Далмация, Хърватско, Словения, Галиция, Босна и Херцеговина и т.н.

От тринадесетото столетие насам Хабсбургите заемаха изключителни позиции в Европа. Повече от седемстотин години те управляваха и воюваха посредством политиката, дипломацията и насилието и чрез прозорливите си бракове между династии. Разширяваха постепенно влиянието си в завладяваните територии. Господар на могъщия род бе Франц Йосиф, но скоро неговото място трябваше да се заеме от ерцхерцог Франц Фердинанд фон Хабсбург-Есте.

Император Франц Йосиф бе стар и не можеше да участвува в големите маневри, които трябваше да бъдат проведени през 1914 г. на територията на Босна и Херцеговина. И както на маневрите в Чехия, вместо него трябваше да отиде наследникът му. Франц Фердинанд реши да посети Босна по няколко причини. Преди всичко това изискваше политическото положение — след победата в двете балкански войни босненските сърби все по-явно се противопоставяха на Виена и ерцхерцогът смяташе, че с посещението си ще подобри репутацията на хабсбургския род.

Очевидно е имал и още един, чисто личен повод. Удаваше се случай за пръв път на съпругата му София фон Хоенберг, по баща графиня Хоткова, да бъдат отдадени почести, подобаващи се на императрица. По такъв начин Франц Фердинанд искаше поне отчасти да се отплати за ежедневното унижение, което понасяше години наред неравностойната му по произход съпруга.

По-късно Макс Хоенберг, синът на Фердинанд и София фон Хоенберг, заяви, че причината за заминаването на майка му за Сараево била друга. Тя се страхувала за безопасността на любимия си съпруг, защото знаела, че това пътуване до Босна е рисковано.

В родословното дърво на Франц Фердинанд имаше сто и двадесет най-знатни аристократични прадеди, от които седемдесет и един немски аристократи, двадесет полски, осем френски и шестима други, с една дума, истински Хабсбург. Въпреки това той бе enfant terrible на династията. Понякога дори се носеха слухове, че нещо не бил в ред, а реномирани публицисти, като Сетън-Уътсън, изразяваха предположението, че престолонаследникът страдал от паралич. При това положение господарят на рода император Франц Йосиф не можеше да не се усъмни в това, доколко е здрав разумът на племенника му, когато тридесет и шестгодишният стар ерген реши да се ожени.

Император Франц Йосиф бе чичо на Фердинанд, но дори през ум не му минаваше мисълта, че един ден племенникът би могъл да стане престолонаследник на Австро-Унгария. Нали кронпринц Рудолф беше надеждата на хабсбургския род. Затуй синът на ерцхерцог Карл Лудвик, брат на императора, скиташе по света, без да предчувствува какво го очаква.

Но ето че се случва трагедия. Намират кронпринц Рудолф и неговата любима, деветнадесетгодишната баронеса Ветсер, мъртви в ловджийския замък Майерлинг. Престолонаследник става ерцхерцог Карл Лудвик, а благородникът бонвиван Франц Фердинанд продължава безгрижно да се забавлява в светско общество. И когато на двадесет и шест години той се завръща от дълго околосветско пътуване, лекарите установяват, че се е разболял от белодробна туберкулоза, от която починала и майка му Мария Анунциата.

Виенският двор побързва да отпише от сметките си болния, но лекарите не се предават. Франц Фердинанд заминава на лечение за Египет, в Хелиополис, където сухият горещ въздух, който бе спасил толкова безнадеждно болни, му възвръща живота. През 1896 г., тъкмо по време на пътуването по Нил, той научава за смъртта на баща си, потегля за Виена, там приема почестите като престолонаследник на Австро-Унгария и отново се връща в Египет, за да се доизлекува. Не след дълго, вече здрав, той пристига във Виена и дворът трябва да се съобразява с него. Императорът и хофмайсторът решават, че е крайно време наследникът на хабсбургсккя престол да се ожени, защото трябва да се продължи родът и родовата власт.

Говорело се, че Франц Фердинанд проявявал интерес към дъщерята на английския крал Едуард принцеса Мери, но по-късно се оказало, че не е сериозен в намеренията си. Тогава изготвят официален списък на препоръчваните невести от европейски аристократични семейства и чакат престолонаследникът да си избере някоя от тях. И наистина, очебийно често той започва да посещава дома на ерцхерцог Фридрих в Братислава, където милата майчица ерцхерцогиня Изабела представя осемте си дъщери, кандидатки за женитба, чието родословие по бащина линия идело от тосканския хабсбургско-лотрински клон на династията. Преди да се омъжи, ерцхерцогиня Изабела била пруска принцеса. Дъщеричките се надявали, че някоя от тях ще седне на трона, майката живеела в трескаво очакване коя ли ще бъде но накрая Изабела разкрила истината и това я свалило на легло, а във виенския двор настъпила паника.

Веднъж Франц Фердинанд играл тенис и си забравил часовника на корта или може би в съблекалнята. Прислужникът го намерил и го предал на домакинята. Ерцхерцогинята го отворила, била ужасно любопитна и очаквала, че ще намери в него снимката на най-голямата си дъщеря Мария-Христина. Но едва не припаднала, когато видяла под задната капачка портрета на своята дворцова дама графиня София Хоткова.

По-късно излиза наяве, че за пръв път са се срещнали през 1893 г. на един бал в Прага, след което си кореспондирали. И когато Франц Фердинанд се върнал от Египет, те са срещали именно в братиславския замък. Още същия ден ерцхерцогиня Изабела освобождава графиня Хоткова от задълженията й на придворна дама, но Франц Фердинанд заявява, че обича Хоткова и ще се ожени за нея, дори ако всички се противопоставят. От гледна точка на дворцовите формалности неравният брак е нещо немислимо. Наследникът на австроунгарския престол би могъл да се ожени най-малко за ерцхерцогиня, но не и за някаква незначителна придворна дама от графския род Хоткови.

Император Франц Иосиф и главно хофмайстор княз Монтенуово правят всичко възможно и се опитват с добро и насила да променят решението на наследника, но напразно. Тогава се съгласяват, но при положение, че наследникът на австроунгарския престол Фердинанд още преди сватбата обяви брака си за морганатичен. На Франц Фердинанд не остава нищо друго, освен да приеме предложението.

На 8 април 1900 г. в малката хофбургска зала в присъствието на императора и ерцхерцозите той признава предстоящия си брак с графиня Хоткова за неравен. Следователно потомците, които ще дойдат, не ще имат наследствено право на австроунгарския престол, нито пък на титли и привилегии. На съпругата на Фердинанд не ще се оказват подобаващи на една съпруга на ерцхерцог почести, а децата й ще носят нейното име, а не името на бащата.

Три дена след тази позорна формалност тридесет и шест годишният Франц Фердинанд се оженва за тридесет и две годишната София Хоткова. На сватбата не присъствува нито един хабсбург, дори и собствените му братя. Императорът изпраща поздравителна телеграма с едно лаконично съобщение, че любезно присвоява на София Хоткова титлата „Принцеса Хоенберг“. След години я повишава на „Княгиня Хоенберг“.

Младоженците заминават за замъка Конопище, прекарват там медения си месец, но са принудени да се завърнат във виенския двор с неговата задушна атмосфера, където на всяка крачка съпругата чувствува пренебрежението на хабсбургите. Бъдещият престолонаследник застава на страната на съпругата си и влиза в неприятен напрегнат конфликт с останалите ерцхерцози. Ето защо той приема със задоволство възможността да участвува в босненските маневри като наместник на императора, комуто ще бъдат оказани подобаващи се почести.

Още в началото обаче започват неприятностите. В босненските планини около седемдесет хилядна войска от императорско-кралската австроунгарска армия трябвало да демонстрира бой с врага и да покаже на главния инспектор на армията и едновременно престолонаследник, че неговите войници са готови да дадат живота си за императора и неговото семейство. Но далеч преди да затръби бойната тръба се чуват гласовете на дипломатите.

Те напомнят за декларацията на сръбското правителство, в която се подчертава, че превеждането на големи маневри край сръбската граница принуждава Сърбия също да изтегли към границата свои въоръжени части. Между другото сръбските дипломати намекват и за още едно неблагоприятно обстоятелство. Предвиденото за 28 юни официално посещение на генералния инспектор на австроунгарската войска и престолонаследник Франц Фердинанд и съпругата му в Сараево и планираното като венец на голямото учение тържество би могло да се възприеме като политическа провокация, тъй като на този ден сърбите чествуват Видовден.

Както се оказва по-късно, съветите са били добронамерени. Но един деспот като австроунгарския император не може да приеме такава дързост — сърбите да му се бъркат в работата! Сръбският посланик е предупреден: Босна е австрийска територия и Австроунгарската империя не позволява никаква намеса.

Това бе отговор, който само силният можеше да даде на слабия. Но в Босна живееха сърби, които тридесет и шест години, още от Берлинския договор насам, се бореха за независимост.

Непосредствено преди започването на провокационните маневри сръбският посланик във Виена посещава императорско-кралския министър на финансите и едновременно пълномощен министър по въпросите на Босна и Херцеговина Билински и го предупреждава, че белградската тайна полиция има сигнали за подготвян атентат срещу Франц Фердинанд именно по време на големите маневри. Нападението се подготвяло от патриотични сръбски нелегални организации. Място на действието — улиците на Сараево.

Ерцхерцог Франц Фердинанд не бе нито герой, нито авантюрист. След като научи за подготвяния атентат, поиска аудиенция при императора, за да попита дали да замине. Становището на Франц Йосиф не бе категорично и остави генералния инспектор на императорско-кралската австроунгарска армия сам да реши дали да замине за Сараево или да остане във Виена.

Но пътуването до Босна бе за Франц Фердинанд въпрос на престиж. А и не искаше да се шушука за него, че е страхливец и че се бои от сърбите. Затова реши да замине и на двадесет и трети юни в големия двор на замъка си в Хлумец, Южна Чехия, той се качи със съпругата си в каретата и потегли към гарата.

Но още с потеглянето започнаха неприятностите. Оказа се, че специалният императорски салон-вагон, с който трябваше да пътува съпружеската двойка, е повреден и началникът на гарата трябваше да предложи на възмутения престолонаследник обикновено първокласно купе като на някакъв фабрикант. Не се ядоса много, въпреки че при подобни обстоятелства бълваше огън и жупел.

Съпрузите пристигнаха благополучно във Виена, ерцхерцогът съпроводи жена си до замъка Белведер, върна се на гарата и потегли за Триест. Оттам замина за Пула, където с голямо закъснение се качи на военния кораб „Вибирус унитис“, който отплува незабавно.

Според дворцовите изисквания княгиня Хоенберг нямаше право да пътува с обществено по-високо поставения си съпруг с военния кораб на австроунгарския флот и затова замина с влака през Будапеща направо за Сараево. Настани се близо до града в баните Илиджа. Наскоро след пристигането си тя се срещна със съпруга си в най-хубавия апартамент на хотел „Босна“.

Маневрите минаха съгласно плана, генералният инспектор на армията бе доволен не само от резултатите от бойните действия, но и от отношението на населението. Сърбите не се отнасяха към него враждебно, а войниците го прославяха като император. А когато на 27 юни в навечерието на големите тържества Франц Фердинанд излезе инкогнито из града и със съпругата си се разхождаше из тесните улички на живописния сараевски пазар, познали го, хората сърдечно го поздравяваха. Княгинята бе щастлива. Тя бе потеглила за Босна с боязливо чувство, а тук се убеди, че ги посрещаха като желани гости.

Към шест часа вечерта те се върнаха от разходката из сараевските улици и със специалния влак заминаха за Илиджа, където в хотел „Босна“ ги очакваше тържествена вечеря в обществото на местния и сараевския елит. Преди да седнат край масите, Франц Фердинанд изпрати на императора Франц Йосиф телеграма, в която със задоволство съобщаваше, че маневрите са преминали на високо равнище и без усложнения.

На вечерята им поднесоха рибена чорба, желирана пъстърва, пилешко, агнешко и телешко печено с богата гарнитура, аспержи, салати, компоти, ананасов крем и бомбастичната изненада — сладолед с горящ спирт; за пиене — най-хубавите вина на Европа, чудесното токайско и френско шампанско. Настроението на гостите бе добро, престолонаследникът ядеше с апетит, тъй като по време на маневрите не си дояждаше. След вечерята на аудиенцията в голямата зала на хотела княгинята се обърна към сенатора доктор Сунарич, който преди посещението изказа опасенията си за безопасността на гостите:

— Драги доктор Сунарич, оказа се, че не сте прав. Излезе не така, както предричахте. Навсякъде хората сърдечно ни поздравяваха. Приятелски! Всички — до последния сърбин. Много сме доволни от посещението.

— Ваше височество — отговори доктор Сунарич, — дано бог даде да ми кажете същото и утре вечер, ако имам щастието да ви видя. Ще ми падне голям камък от сърцето.

Думите му ядосаха ерцхерцог Франц Фердинанд. А и това не бе първото предупреждение. Още на вечерята неговият главен хофмайстор барон Карл фон Румерскирх, най-възрастният член на свитата, му напомни, че ще бъде по-добре да отложи утрешната програма в Сараево и да си замине още тази вечер за Виена.

— Ваше императорско височество — каза баронът, — утре след повече от петстотин години сърбите ще чествуват Видовден на Косово поле. Двете победни войни против турците и българите ги фанатизираха. Биха могли да сметнат посещението на Ваше императорско височество тъкмо в този ден за провокация. Дворцовият влак е готов и Ваше императорско височество може да си замине само след един час.

Подполковник Ерих фон Мерици, адютантът на ерцхерцога, се противопостави на предложението. Твърдеше, че това може да се възприеме като израз на недоверие към губернатора на Босна и Херцеговина генерал Потьорек и би означавало политическа капитулация. Въпреки това обаче и той призна, че съществува известна опасност.

— По-миналата година Видовден означаваше тъжен помен за изгубената свобода, но лани се превърна в сигнал за войната между сърби и българи…

Ерцхерцогът реши да свика свитата и да се посъветва с офицерите за програмата на следващия ден: в 9,25 заминаване със специалния влак за Сараево; от гарата с автомобили до близките казарми; десет минути за приветствия и овации; в 10.00 посещение в кметството; в 10.30 откриване на новата сграда на Босненския музей в присъствието на босненското правителство; обяд в резиденцията на губернатора генерал Оскар Потьорек; в 14.00 разходка из Сараево от Беговата джамия до седалището на военния инспекторат покрай фабриката за килими и завръщане със специалния влак в баните Илиджа; привечер, преди седем часа, разходка на съпружеската двойка и тяхната свита из парка на баните; прощална вечеря и в 21.00 отпътуване със специалния влак от Босна.

Франц Фердинанд не успя да изпълни програмата.

Двадесет и осми юни. Прекрасен летен ден. Ерцхерцогът се е наспал добре. Съпрузите минават в съседната хотелска стая, където за четиридесет хиляди златни монети бе устроен параклис само за случая, за да присъствуват на богослужението. После се качват в специалния влак и заминават за Сераево.

Настроението на Франц Фердинанд е чудесно. Непрестанно се усмихва. С пъстрата си униформа прилича повече на оперетен артист в ролята на генерал — синьо сако с висока стояща яка с три златни звезди, двувърха шапка с богат чучул от светлозелени петльови пера.

Княгинята е висока, черноока, с остра брадичка и нескривана склонност към затлъстяване. Тя е с бяла шапка с широка периферия, с пера и воал, бяла копринена рокля с бродирани цветя по кея, около кръста червен шарф, хермелиново наметало и с чадърче в ръка.

Тя слиза от влака, усмихва се на генерал Потьорек, който ги посреща. Почетната рота отдава „за почест“ и съпрузите се качват в третата от подготвените коли. В първата кола е трябвало да бъдат специално обучени тайни агенти, командировани в Сараево, за да осигурят безопасността на ерцхерцога. В нея обаче се качват градоначалникът и трима офицери от полицията. Във втората кола са сараевският кмет ефенди Фехим Чурчич с фес на главата и началникът на полицията д-р Едмунд Герде.

Императорската двойка сяда на задната седалка на откритата кола-кабриолет с номер А-П-118. До шофьора е подполковник Франц Харах, а на резервната седалка срещу ерцхерцога — генерал Потьорек. Със следващите коли пътува свитата на престолонаследника. Последната кола, която е шеста по ред, остава празна. Празничното шествие потегля към града.

Сараево е разположено в долина, през която тече река Миляцка. Покрай реката е крайбрежната улица „Апел“, по която колите се насочват към кметството. От едната страна са къщите и тълпа от любопитни хора, а от другата — каменна стена покрай пресъхналата река.

От покрайнините на града прозвучават оръдейни залпове, приветствуващи императорската двойка. По някои къщи се развяват австрийски знамена. Зрителите свалят шапки за поздрав. Тук-там се чуват възгласи „Живио!“ Ерцхерцогът нарежда на шофьора, чеха Леополд Сойка, да не бърза, за да се наслаждава на тържествения миг. Колите минават покрай новата казарма и девическото училище, ерцхерцогът поздравява хората по прозорците, без да предугажда, че на отсрещния тротоар са застанали Мехмедбашич и Чубрилович, готови да хвърлят бомбите си. По-късно нито един от тях не можа да обясни защо не е посмял да хвърли бомбата. Малко по-нататък е Илич. След като разбира, че двамата заговорници пропускат момента, освобождава предпазителя на пистолета си и се опитва да догони отминаващата кола. Късно. Междувременно в десет часа и десет минути младеж с черна шапка пита патрулиращия полицай с коя кола пътува Франц Фердинанд. Чул отговора, поглежда към колоната, освобождава предпазителя на ръчната граната и я хвърля.

Както го бяха научили в топчидерския военен учебен лагер, Чабринович се бе целил точно. Гранатата пада върху покрива на колата и остава там, без да избухне. Ерцхерцогът забелязва летящия предмет и хладнокръвно хвърля гранатата на земята. Шофьорът Сойка също вижда нападателя и увеличава скоростта. Колата на ерцхерцога излиза от обсега на гранатата, която избухва няколко секунди по-късно. Засегнат е следващият автомобил. Атентаторът прескача стената покрай реката, пада от шест метра височина и през пресъхналото корито се опипва да избяга от преследвачите си.

Ерцхерцогът се опомня бързо, княгиня София е получила драскотина на врата. Оглежда се. Останалите коли не се движат, нарежда на Сойка да спре и помолва подполковник Харах да разбере какво се е случило.

Подполковникът се връща тутакси и докладва, че адютантът Ерих фон Мерици е ранен в главата, подполковник граф Александър Боос-Валдецк е облян в кръв, около двадесетина души, които са стояли на тротоара, са също засегнати от взрива. Междувременно главният хофмайстор фон Румерскирх дотичва до колата, спряла посред улицата, и нарежда на шофьора да кара колкото може по-бързо. Все пак спрялата кола е мишена, ако отнякъде още дебнат атентаторите.

Атентаторите явно не се опитват да поправят грешката си. Чабринович вече е достигнал средата на реката, гонен от полицаи и офицери. Настигат го, преди да успее да излезе на отстрещния бряг.

Може би на сто-сто и петдесет метра от мястото на взрива е застанал Принцип, който със съжаление констатира, че Франц Фердинанд е останал невредим, но не съобразява, че може да стреля по него в спрялата кола. Вместо да стреля, той се затичва към реката. Обхваща го ярост, когато полицаите залавят Чабринович и разбира, че въпреки клетвата той не е изпил отровата. Решава да убие другаря си, за да не проговори, и се затичва към него, но не успява да го доближи на подходящо разстояние. Скрива се зад рекламното табло на един винарски магазин и оттук наблюдава. Междувременно полицията арестува всеки, макар и малко подозрителен.

През това време първите два автомобила са пред кметството. Наистина полицейските офицери чули експлозията, но помислили, че е закъснял салют. По-късно пристига и колата с Франц Фердинанд. Застанали в шпалир, от едната страна турци с празнично облекло и с фесове на глава, от другата — сърби с фракове и цилиндри в ръка, градските величия чакат високия гост. Кметът произнася наизуст приветствената реч.

Ядосан, ерцхерцогът не го оставя да довърши.

— Хер бюргермайстор — прекъсва той хвалебствената тирада, — на кого са нужни тези думи? Дойдох в Сараево като приятел, те хвърлят по мене гранати. Това е нечувано!

Ерцхерцогът се поуспокоява. Кметът изпява набързо речта си. Задължителното официално посрещане приключва набързо. Франц Фердинанд прочита кратко слово, накрая дори поздравява на сръбски гражданите, след което всички влизат в кметството, за да обсъдят по-нататъшната програма. Някои офицери от свитата се опитват да убедят негово императорско височество, че ще бъде най-добре незабавно да прекрати посещението, по най-краткия път да стигне до гарата и със специалния влак да си замине. Ами ако това е организиран атентат?

Разглеждат се и други възможности; да отидат на тържествен обяд в сараевския конак или да продължат по установената програма. Едни гарантират безопасността на ерцхерцога, други изразяват съмненията си. Накрая Франц Фердинанд взема окончателното решение.

Най-напред ще отидат във военната болница, за да се осведомят за състоянието на ранения адютант подполковник Мерици, след това ще присъствуват на откриването на музея и в конака на тържествения обяд, устройван от генерал-губернатора Потьорек в чест на гостите. Програмата на княгиня София бе първоначално друга, но сега решава да бъде редом със съпруга си.

Би трябвало да предвидят опасността, след като разбират, че мерките за безопасност не са достатъчни. При всяко подобно посещение по тротоарите има кордон от въоръжени войници с пушки, но в Сараево тогава не е така. Церемониалът не позволява. Според тези овехтели правила не може да се оказват военни почести, подобващи на император и крал, на неравностойната му съпруга. Ето защо шансът на седемте смели, въоръжени и дебнещи в сараевските улици мъже е голям. Полицията фактически им предоставя всички възможности. Точно в 10.45 епцхерцогът и съпругата му излизат от сараевското кметство и се качват в третата кола. Подполковник Харах застава на стъпалото, за да може евентуално да защити престолонаследника със собственото си тяло.

Колите отново минават с пълна скорост по крайбрежната улица „Апел“, покрай стената, която бе прескочил Чабранович. На кръстовището между крайбрежната улица и улица „Франц Йосиф“ колата на ерцхерцога завива съгласно първоначалния план надясно, а не към болницата, защото са пропуснали да уведомят шофьора за промяната на програмата. Естествено, втората кола с кмета и полицейския началник се движи след нея. Току да завие, губернаторът Потьорек извиква към шофьора Сойка:

— Защо натам? По крайбрежната!

Сойка спира край тротоара точно пред винарския магазин и се опитва да завие. В този момент сред зрителите се мушва не твърде висок младеж с дълга коса и изважда револвер. Един от полицаите го забелязва, опитва седа избие оръжието от ръката му, но някой от тълпата му попречва.

Изтрещяват изстрели. Гаврило Принцип е само на крачка-две от наследника на австроунгарския престол и не би могъл да не улучи, Случайността помага на Принцип. След като видял, че стражарите отвеждат Чабринович, че останалите

атентатори се разпръскват, той се скрил зад таблото с рекламни плакати и просто не знаел какво да прави. Изпитал най-голямото разочарование в живота си. Големият план пропадал.

Но на тротоара се чули гласове. Гаврило Принцип забелязал пьрвите две коли, притичал, когато покрай него минавала третата, в която бил човекът с генералската шапка, украсена с петльови пера. Атентаторът разбрал, че това е единствената му възможност. Колата спряла и завила точно където Принцип си пробил път. Тогава извадил револвера и стрелял.

Граф Франц фон Харах бил застанал на стъпалото от другата страна на колата. Не би могъл да се намеси, но затова пък става ценен свидетел. По-късно той даде следното показание:

„Докато изваждах от джоба кърпа, за да избърша кръвта, която се стичаше от устата му, Нейно височество извика: «За бога, какво ти е?» После тя се свлече от седалката с глава между коленете на ерцхерцога. И през ум не ми мина, че може да е засегната, помислих, че е изгубила съзнание. Негово кралско височество каза: «Софи, Софи, не умирай. Живей заради децата ми!» След това хванах ерцхерцога за яката на униформата, за да не клюмне главата му, и го попитах: «Ваше височество, много ли ви боли?» Той отчетливо отговори: «Не, няма нищо.» Изглеждаше много уморен, губейки бавно съзнание, той шест или седем пъти повтори все по-тихо: «Не, няма нищо…» Настъпи кратка пауза, после започна да храчи кръв и престана, след като пристигнахме в резиденцията на губернатора. Когато ги отнасяха, и двамата вече бяха в безсъзнание. После констатираха смъртта.“

Спешно извиканият лекар вече не е в състояние да помогне.

Немският езуит отец Антонин Пунтигам поръсва телата на убитите. Княгинята умира преди съпруга си. Куршумът, предназначен за Потьорек, се е ударил във вратата на автомобила и е попаднал в дясната долна половина на корема на княгинята. Франц Фердинанд е убит с един куршум в гръбнака, прекъснал преди това главната артерия. Бързото движение по неравния паваж към резиденцията на губернатора е влошило значително положението на ранените.

В единадесет и тридесет минути мъртвата София Хоткова-Хоенберг е в спалнята на Потьорек, а трупът на ерцхерцога — в съседната стая. На оголената шия на престолонаследника виси верижка със седем висулки за щастие и против седем беди, а на лявата му ръка над китката е татуиран китайски дракон. Княгинята също има на врата си амулет, който да я предпазва от злини.

Полицейският агент Смаил Спахович, който пръв се нахвърля върху атентатора, дава следните показания на делото: „Бях на десетина крачки от атентатора. Заповедта бе да наблюдавам зрителите, а не колата. Изведнъж чух изстрел от револвер. Поглеждам наляво — нищо, поглеждам надясно — изтрещява втори изстрел. Свих се, а после скочих и хванах атентатора за ръката. Но някой друг ме удари с юмрук в корема. Принцип ме прасна с приклада по главата. Забелязах Пушара. Държах атентатора за ръката, когато офицерите се нахвърлиха върху Принцип със саби. Не можех да го измъкна оттам. Притичалият сержант ми помогна.“

Офицерите се нахвърлят върху атентатора с юмруци, саби и ритници. Принцип се опитва да опре пистолета в слепоочието си, но не успява. Както се бе заклел, той бе решил да не се оставя жив в ръцете на полицията, слага капсулата с отровата в устата и я сдъвква. Но цианкалият се бил разтворил и Принцип остава жив. Получава само силни стомашни болки. Откарват го в полицейския участък в ужасно състояние, пречукан, посечен, изтощен от непрекъснатото повръщане, но жив. Веднага му слагат белезници. Чабринович вече е в съседната килия.

С разследването се заема съдията от Сараевския областен съд Лео Пфефер. Той се разхождал с малката си дъщеричка по крайбрежната улица, но веднага след като Чабринович хвърлил бомбата, отвежда детето у дома и побързва към канцеларията си. Пристига, когато полицаите довеждат окървавения Чабринович и Принцип. В единадесет часа и петнадесет минути Пфефер вече започва следствието.

Опитният следовател се справя бързо с двамата атентатори. След залавянето на Чабринович другите атентатори се разпръскват и бързат да се измъкнат колкото се може по-скоро от града, дори Мехмедбашич, Чубрилович и Попович успяват, но безполезно. След два дена залавят Грабеж. Изгубил документите си в градския клозет, полицията тръгва по следите му и го арестува тъкмо когато се опитва да мине границата.

Положението на атентаторите никак не е благоприятно. Неочаквано общественото мнение се обявява почти безрезервно срещу тях. Дори атентатът се превръща в сигнал за погром срещу сърбите, живеещи в Босна и. Херцеговина. Започват ограбване на сръбските магазини и къщите на сръбските граждани, разбита е сладкарницата на бащата на Чабринович. Проклинят атентаторите. Незабавно полицията организира хайки. Още първите два дена в сараевския затвор се оказват около двеста сръбски граждани. В провинцията също се извършват масови арести и затворите се напълват със сръбски селяни. Така постепенно са арестувани всички заговорници освен Мехмедбашич, който навреме успява да мине в Черна гора.

Резултатът от атентата сломява Гаврило Принцип. Той разбира, че заради него страдат много невинни хора. Човекът в сянка, полковник Апис, още същия ден получава на бюрото си следната телеграма: „ПРОДАДЕНИ И ДВАТА КОНЯ“. Уговорен текст, който означава че атентатът е успешен. Апис предполага, че другият „кон“ е генерал-губернаторът Потьорек. Скоро обаче научава, че генералът е жив и здрав и са арестувани двама от атентаторите. Вероятно не са погълнали отровата и има опасност австрийската полиция да накара неопитните младежи да проговорят.

Опасенията му са основателни. Ако те разкрият организацията, може да се стигне до международни усложнения.

Австрийските органи що поискат да им бъдат предадени задкулисните режисьори. Сърбия ще бъде принудена да ги предаде, и то главно, защото самата сръбска общественост застава против насилниците. Съдейки по статиите в някои известни европейски вестници, световното обществено мнение също се обявява в защита на Австрия и осъжда сръбските патриоти като злосторници и провокатори.

В Босна и Херцеговина се стига до екстремизъм, какъвто никой от заговорниците не е очаквал. Шефът на сараевската полиция е принуден на потърси помощта на войската. По заповед на главнокомандуващия австрийската армия из улиците плъзват въоръжени патрули.

Войниците заемат позиции край мостовете и обществените сгради, но не за да пазят австрийския авторитет, а да предотвратят масовото избиване на сръбски граждани.

И когато привечер на другия ден след атентата зазвъняват сараевските камбани и пред стария конак, построен още в турско, спират катафалките с убитите, за последно сбогом се стичат хиляди сараевски граждани.

По това време Франц Йосиф е на лечение в Бад Ишл. Когато адютантът му поднася телеграмата за сараевския атентат, императорът реагира съвсем по своему: „Провидението се погрижи да въведе ред, който аз не успях да осигуря.“

Така двамата арестувани атентатори стават косвено съюзници на император Франц Йосиф, защото му помагат да се отърве от черната овца на Хабсбургите Франц Фердинанд и от неговата неравностойна съпруга. Тяхната смърт възстановява стария ред. Затова Франц Йосиф не взема много присърце сараевската трагедия.

Събитията се развиват не съвсем според очакванията. Планираният от професионалисти и проведен от вдъхновени патриоти, но по твърде аматьорски начин атентат бе успешен благодарение на случайността. Политическият ефект, на който те толкова разчитаха, получи съвсем друга насока.

Виена не си създаваше големи грижи около мъртвата съпружеска двойка, с изключение, разбира се, на главния хофмайстор на хабсбургския род граф Монтенуово.

Той бе съвсем безпомощен. Никога и никъде досега не бяха погребвали престолонаследник с неговата съпруга, на която не се полагаха високи почести.

Междувременно в Сараево е строена рота улани и целият босненски полк. Заемат места барабанчиците и величията с фесове и цилиндри. Поставят двата ковчега върху кола, теглена от четири впряга, и шествието потегля към гарата, където пред специалния влак щеше да стане прощаването. По-нататък пътят на убитите води към пристанището Меткович, после с моторна яхта, която спира до най-модерния австроунгарски боен кораб „Вирибус унитис“. Въпреки строгите правила на испанския дворцов церемониал този път София Хоткова-Хоенберг попада на палубата на кораба. Но във Виена не бяха още готови и затова главнокомандуващият прати телеграма на капитана корабът да не се движи с пълна пара, за да пристигне в Триест след тридесет и шест часа.

Бойният кораб „Вирибус унитис“ влиза в пристанището на Триест на втори юли вечерта, но убитите остават на палубата, тъй като във Виена все още не бяха наясно как да се отнесат към неравностойните мъртъвци.

Ковчезите пристигнаха със специалния влак във Виена, на централната гара чакаха две катафалки. Едната е по-проста, почти един метър по-ниска, предназначена за графиня Хоткова. По отношение на самия обряд граф Монтенуово също наложи волята си. До краката на ерцхерцога поставиха отличителните знаци на неговите светски звания: генералската шапка с пера, сабята, короната на принц и херцогската шапка, а на кадифената възглавничка цял комплект от ордени и отличия. На възглавничката на неговата съпруга поставиха бели ръкавици и ветрило — отличителните знаци на придворната дама. Дори и след смъртта Хабсбургите показаха, че не са я приели в своите среди, че е била търпяна, но не и желана.

На дванадесети октомври в голямата зала на дивизионния съд на военния затвор започва процесът срещу атентаторите. Богдан Наумович и Майер Хофман с председател на съда Луиджи фон Цуриналди водят делото срещу двадесет и петимата обвиняеми. Нито един от обвиняемите атентатори в деня на атентата не бе навършил двадесет години, Грабеж и Попович бяха дори на осемнадесет, а Чубрилович едва на седемнадесет.

Всички заговорници смятаха атентата за неизбежен, представяха се за революционери и не скриваха ненавистта си към Австрия. Заявяваха, че се борят за освобождението на всички славяни от австроунгарския гнет. Франц Фердинанд трябвало да заплати с живота си за злините, сторени от Австрия на Босна и Херцеговина.

На двадесет и осми октомври съдът произнася присъдата. Поради непълнолетие не получават смъртна присъда Принцип, Грабеж и Чабринович. Те са осъдени на двадесет години лишаване от свобода, а останалите непълнолетни — от шестнадесет до десет години. Данило Илич, Велко Чубрилович, Недьо Керович, собственикът на кино Мишо Йованович и Яков Милович са осъдени на смърт чрез обесване. По-късно Керович и Милович бяха помилвани от императора, а останалите — обесени. Процесът срещу Принцип и съучастниците, му не е единственият. В Тузла са осъдени тридесетима заговорници, а в Травник — шестдесет и пет. Генерал-губернаторът Потьорек създава помощни ударни отряди, в които влизат антисръбски настроени младежи от низшите съсловия. До края на юли 1914 г. са арестувани към пет хиляди сърби, от които около сто и петдесет са обесени в първите месеци на войната.

Дълъг и мъчителен е пътят на Принцип, Чабринович и Грабеж към смъртта. След осъждането им ги ескортират във военния затвор в Терезин. Съвсем недостатъчна храна, десеткилограмови окови, които трябва да носят денем и нощем, такъв студ в килиите, че до сутринта водата в каните замръзва, мръсотия и психическа депресия, условия, които практически се равняват на смъртна присъда. През 1917 г. Дюкич се побърква от глад, Чабринович умира една година преди това от изтощение. Най-дълго издържа Принцип, но още през 1916 г. се разболява от костна туберкулоза.

Според протоколите в затвора Принцип умира на 28 април 1918 г. в осемнадесет часа и тридесет минути. Още същата нощ го погребват тайно в местното гробище. Но чехът Франтишек Льобл — един от четиримата войници, участвували в погребението — прави схема на гробището, отбелязва мястото на Принциповия гроб и изпраща схемата у дома му. След освобождението отива в Терезин и забива на гроба чехословашко знаме.

През 1920 г. останките на Принцип са изровени и пренесени в Сараево, където заедно с останките на неговите другари са погребани в обща могила. Но в Сараево има още един обикновен паметник, напомнящ събитията през юни 1914 г. Недалече от днешния музей „Млада Босна“ на бетонния тротоар са моделирани следи от обувките на Принцип, където е стоял, стреляйки срещу престолонаследника.

Положението на човека в сянка, Драгутин Димитриевич-Апис, остава непоклатимо. На процеса срещу атентаторите за него изобщо не става дума. В австроунгарския ултиматум до сръбското правителство през юли 1914 г. за водач и организатор на атентата майор бе посочен Танкосич. И тъй, Апис приписа в своя полза още една успешна акция. Но зад гърба му съзряваха събития, които водеха към залеза на неговата кариера.

Като началник на Разузнавателния отдел на Генералния щаб той знаеше твърде много, разполагаше с компрометиращи документи и му бяха известни причините за политическите събития. Това не беше приятно особено на Александър Карагеоргиевич. С известни опасения той следеше засилващите се позиции на шефа на разузнавателната централа, страхуваше се от него.

Според думите на достоверния свидетел Слободан Йованович, Александър бил преследван непрекъснато от мисълта, че Апис го дебне, за да го убие. Някой му подшушнал, че началникът на разузнаването е наредил да убият ерцхерцог Фердинанд, за да предизвика световен конфликт, и че подготвял атентат и срещу немския император. Александър преценил, че е опасно Апис да бъде оставен на свобода, и търсел повод да се избави колкото се може по-скоро от него.

Обвинение се намерило сравнително бързо, но и до днес то си остава необосновано. Александър твърдял, че Апис води тайни преговори с немците за сключване на сепаративен мир. Но това не е всичко. През последните седмици на 1915 г. полицията арестувала Апис и някои други ръководни личности на организацията „Обединение или смърт“, като ги обвинявала в заговор за въстание в армията и за убийство на Александър и министър-председателя Пашич. При обиска в бюрото на полковник Драгутин Димитриевич тайните агенти открили устава на организацията „Черната ръка“, а в някои от арестуваните — и списъци на членовете. Разпитът на полковник Апис и неговите другари продължил три месеца и половина.

Междувременно положението на фронтовете на Първата световна война се променя и новият Хабсбург, император Карл, се опитва зад гърба на немците да преговаря с французите за сепаративен мир. Едно от условията е да бъдат строго наказани всички, които имат пръст в сараевския атентат, и безусловно да се разтурят всички антиавстрийски тайни дружества.

По всяка вероятност сръбското правителство е научило за съдържанието на задкулисните преговори, напълно възможно е да се е опитвало да получи похвала, като предварително ликвидира организацията „Черната ръка“, за да покаже на император Карл, че няма нищо общо със сараевския атентат и веднъж за винаги да се отърве от опасния полковник Апис.

На втори април 1917 г. ги изправят пред съда. Но още първата седмица делото се прекратява, понеже прокурорът включва в обвинението Раде Малобабич и Мохамед Мехмедбашич поради мним опит за атентат срещу Александър. Неизвестен престъпник уж стрелял два пъти по него, когато на 11 септември 1916 г. в пет часа следобед кралят се връщал от фронта, недалеч от Остров. Явно измислено обвинение. Въпреки това обаче полицията успява да изтръгне от Малобабич признанието, че организатор на мнимия атентат е полковник Апис. Изглежда, в по-нататъшната фаза на процеса рутинираният дипломат и политически интригант Апис загубва представа за положението и влиза в капана. Привидно тайно, посредством надзирателя в затвора, Апис научава, че главният политически съветник на принцрегента Александър казал да не се страхува, тъй като в този процес изобщо не ставало въпрос за него, а за Малобабич и Вулович и за тяхното участие в сараевския атентат и би било добре да се знае какви са точно истинските факти. Този врял и кипял в задкулисната борба полковник не разбира, че това е тактическа хитрост, и на 10 април 1917 г. написва до председателя на военния съд Петър Мишич следното:

„Като началник на Разузнавателния отдел на Генералния щаб реших Раде Малобабич да организира разузнавателна мрежа на територията на Австро-Унгария и той прие задачата. Направих това след уговорка с руския военен аташе господин Артамонов, който се срещна с Раде в мое присъствие. Когато Раде започна своята работа и когато разбрах, че Австрия подготвя война срещу нас, реших, че смъртта на австрийския престолонаследник ще отслаби противника, че за Сърбия ще бъде премахната или поне отдалечена опасността от военен конфликт. Затова ангажирах Малобабич да се възползува от предстоящото пътуване на Фердинанд в Сараево и да организира атентат срещу него. Окончателно решение взех едва след като Артамонов ме увери, че ако Австрия ни нападне, Русия няма да ни изостави. С Артамонов не съм разговарял за намеренията ми да се организира атентат, а за да обясня защо именно се интересувам от становището му за вероятната реакция на Русия, ка-зах, че Австрия би могла да научи за нашата дейност и евентуално да я използува като предлог за нападение. Малобабич изпълни заповедта ми, организира и реализира атентата. Главните изпълнители на атентата бяха на служба при мене и получаваха малки парични суми, които им изпращах посредством Малобабич. Някои разписки за получените суми са в руски ръце, тъй като получавах средствата от господин Артамонов. Нашият Генерален щаб не разполагаше с достатъчни средства за тази възвишена дейност.“

Не всички факти в тази декларация отговарят на истината. Но полковник Апис е действувал с надеждата, че правителството ще нареди да бъде прекратен солунският процес. Затворът навярно е сломил способността на Апис да разсъждава и така той сам си подписва смъртната присъда.

На пети юни военният съд осъжда Апис и други осем обвиняеми на смърт чрез разстрел, Мехмедбашич на петнадесет години затвор, а генерал Попович на десет. Някои от осъдените са помилвани от Александър, но Апис, Вулович и Малобабич са изправени пред наказателния взвод.

Рано сутринта на 26 юни 1917 г. недалеч от Солун, изправени над собствените си гробове, цели два часа те слушат присъдата. В 4.47 ч. прозвучава командата за огън. Полковник Апис, една от най-важните личности в задкулисието на сръбската политика преди Първата световна война, умира с думите: „Да живее Сърбия, да живее Югославия!“

След разстрела му бе намерен листът с предсмъртните думи, които звучат по-скоро като политическа изповед и послание, написани в килията преди екзекуцията: „И единият, и другият съд ме осъди на смърт, а короната отказа да ме помилва. Въпреки това умирам невинен, но с убеждението, че от висша гледна точка моята смърт е нужна на Сърбия. Ето защо очаквам последния си час спокоен и в душевно равновесие.“

Сараевският атентат не бе непосредствена причина за избухването на Първата световна война. Той бе използуван само като предлог след назряването на политическите събития. На 28. VII. 1914 г. Австро-Унгария обяви война на Сърбия. Същия ден германският император Вилхелм II с решително провъзглашение поиска от руския цар да прекрати подготовката за война. Николай II подписа заповед за всеобща мобилизация и тя бе обявена на 30 юли. Точно в полунощ същия ден германският посланик в Петербург Пурталес помоли за аудиенция при руския министър на външните работи и му връчи ултиматума на своето правителство. Ако до 24 часа Русия не проведе демобилизация, Германия също ще обяви мобилизация. Русия отхвърли ултиматума и Германия обяви война на 1 август. Френските войски заеха позиции близо до границата още на 30 юли. Германия помоли френското правителство Франция да остане неутрална. Ако Франция бе приела, немците бяха готови да й поднесат следващи неприемливи искания — отстъпване на крепостите Тула и Вердюнк. Но Франция не се съгласи с предложението и под този измислен предлог на 3 август вечерта Германия обяви война на Франция. Англия даде на Германия ултиматум, с който искаше германското правителство да се задължи да не посяга на неутралитета на Белгия. В 23 часа на 4 август 1914 г. срокът на ултиматума изтече. Великобритания влезе във войната със следната нота, връчена на германския посланик Лихновски: „Правителството на негово величество смята, че от единадесетия вечерен час на 4 август 1914 г. между двете страни съществува военно положение.“

Първата световна война трябваше да започне.