Вацлав Павел Боровичка
Атентати, които трябваше да променят света (14)

Берлин — Кьонигсалее

Завърши Първата световна война. Седемдесет милиона мъже от тридесет и четири враждуващи помежу си държави воюваха по фронтовете. Десет милиона загинаха, а още двадесет измряха в болниците. Военните разходи достигнаха фантастични размери — над двеста милиона долара. Представителите на участвуващите страни подписаха в Компиен примирие. Народите биха могли да заживеят спокоен и мирен живот, но ето че бе убит Матиас Ерцбергер, защото от името на германската делегация бе подписал компиенското примирие. Макар без военни униформи германските наемници решиха да продължат ролята си на войнолюбци.

Версайският мирен договор задължи победена Германия да заплати огромни репарации. Освен отнемането на колониите, предаването на добива на въглища и желязна руда, конфискуването на търговския флот доведената до окаяно положение от войната Германия трябваше да заплати 132 милиарда златни марки военни обезщетения и 150 милиарда златни марки (около 600 милиарда днешни западни марки) собствени военни дългове. И най-лошият стопановед ще разбере, че това са неизпълними условия.

Пръв английският министър-председател предложи единственото възможно решение. Преди всичко Германия ще трябва икономически да се изправи на краката си и едва тогава да се говори за заплащане на военните щети. Но за да се постигне това, ще трябва да се нормализират икономическите и политическите отношения между европейските държави. Ето защо през април 1922 г. английското и френското правителство свикаха международна конференция в Генуа.

Генуезката конференция означаваше повратен пункт в развитието на международните отношения. За пръв път след войната Германската ваймарска република участвуваше като самостоятелен и равностоен партньор. В конференцията взеха участие също и представители на Съветския съюз, пренебрегван дотогава от западните сили. Разбира се, западните сили поканиха съветска делегация не безкористно, особено французите, които се надяваха да бъде признат старият дълг от тридесет милиарда златни франка, които някога френското правителство бе дало на руския цар за въоръжаване на армията срещу Германия. Английската делегация пък си правеше сметките да утвърди исканията на английските акционери относно национализирането на нефтените дялове. Съветската делегация обаче бе получила точни указания от Ленин да не прави никакви отстъпки, що се отнася до вътрешните въпроси на новата държава.

Народният комисар Г. В. Чичерин пристигна със сътрудниците си в Генуа, готов да преговаря по международните отношения. Имперският канцлер Вирт и министърът на външните работи Валтер Ратенау, ръководители на германската делегация, съставена от седемдесет експерти, се надяваха че на тази конференция най-после ще се намери решение, което да доведе до възстановяването на германската промишленост. Ратенау искаше да се споразумее със западните сили, които не можеше да пренебрегне, но същевременно бе готов да преговаря и с Чичерин. Преговорите се протакаха. Причината за това бяха английските и френските разговори с германците, които бяха насочени единствено към изолирането на Съветския съюз.

Скритите интереси на партньорите торпилираха предполагаемите споразумения. Даже и тайните английско-френски-съветски преговори останаха безрезултатни. Тогава, донякъде по необикновен начин, съветската делегация внесе ново предложение.

На петнадесети април в два часа през ноща в хотела, където бе делегацията на Германия, зазвънява телефонът. Сабанин, пълномощникът на Чичерин, искаше разговор с германския посланик Малтцан и го молеше да бъде любезен да предаде на ръководителите на германската делегация следното съветско предложение: двете делегации да се срещнат и на двустранни преговори да об-

съдят проблемите, интересуващи двете страни. Посланикът Малтцан веднага докладва на министъра на външните работи на съветското предложение. Ратенау разбира, че Съветският съюз подава ръка за открит разговор, който би могъл да доведе до конкретни резултати.

Сутринта германската и съветската делегация се срещат и още същия ден Ратенау и Чичерин подписват договор за взаимно анулиране на военните дългове. Освен това правителствената делегация на Германия се отказва от досегашните си искания за възвръщане на национализираните предприятия на германските собственици или за изплащането на компенсации при условие, че Съветският съюз не ще признае компенсация и на другите капиталистически страни.

Споразумението влезе в историята под наименованието Рапалски договор. В него се съдържаха основните предпоставки за нормализиране на взаимните търговски връзки на принципа на взаимната изгода. Двете страни създадоха дипломатически отношения.

Рапалският договор бе голям политически успех. Чичерин съумя да осуети плановете на западните капиталистически държави за създаване на затворен кръг около Съветския съюз.

Валтер Ратенау, изключителен държавник и удивителен човек, макар и от позициите на капиталистически предприемач, бе един от първите, който разбра, че Съветският съюз е политически факт, че ще трябва да се взема под внимание новата държава на работниците и селяните и че европейската и световната политика ще трябва да се вслушват в гласа на многомилионния народ. И тъкмо това отношение бе една от причините за насилствената смърт на Ратенау.

Когато Ратенау се завръща от Генуезката конференция, при това единствен, който освен Чичерин може да се похвали с видим успех, подстрекателската кампания на реакционните кръгове стига дотам, че в берлинските предградия се появяват призоваващи надписи: „Убийте Ратенау!“

На базата на прочутата с печална слава морска бригада на Ерхард, която след метежа на Кап е обявена извън закона, под командуването на капитан II ранг Ерхард, прикриващ се под маската на консул Айхвалд и под лъжефирмата „Баварска общност за дървообработване“,

е създадено тайното дружество „Организацион консул“. Неговата програма са политическите убийства. Целта е да се повлияе върху вътрешното развитие на Германия. Налудничава и опасна идея.

Убийството на министър Ратенау уж било хрумване на седемнадесет годишния студент Стубенраух — така поне твърдят палачите от „Организацион консул“. Студентът споделил „революционния“ си план с колегата си Гюнтер, който наистина бил дезертирал през войната, но въпреки това минавал за съзнателен националист и за всеки случай, за да не му търсят сметка за стария грях, става член на около дузина националистически съюзи. И тъй като Гюнтер е обкръжен от юнкери и терористи, още на другия ден разказва за общия план пред някогашния оберлейтенант от флота Ервин Керн. Ервин е опитен двадесет и четири годишен авантюрист и опасен терорист, който не се стреми към нищо друго освен към славата. Какво от това, че нарушава закона, че рискува живота си? „Така, както ми заповяда честта, на 8 ноември 1918 г. аз забих куршума в главата си. Сега съм мъртъв — заявява той на съучастниците си. — Това, което живее у мене, не съм аз, защото от този ден аз нямам собствено аз. Който се по-братимява със смъртта, той ще трябва да се сближи с дявола. Зная, че ще загина, че ще ме смажат, но не ми остава нищо друго, освен да върша това, което ми диктува моята собствена соля…“

Берлинската група „Организацион консул“ разполага и с други такива бабаити. Един от тях е двадесет и шест годишният инженер Херман Фишер, бивш лейтенант от морската бригада на Ерхард, външно спокоен, по-скоро склонен към философствуваме, но духом и тялом прусашки офицер. Другият е Ернст Вернер Техов, едва двадесет и три годишен, но проявил се вече в метежа на Кап. Той е изцяло предан на идеите на тайния съюз. Негов по-малък брат е седемнадесетгодишният Ханс Герд, също участвувал в метежа като куриер. В групата са и Ернст фон Саломон, уволнен морски офицер (лейтенант), бъдещият летописец на събитията от тези дни Хардмут Плаас и Вили Гюнтер. Плаас, тогава на двадесет и една година, става по-късно изтъкнат нацистки деец, а след атентата срещу Хитлер заедно с шефа на разузнаването и контраразузнаването адмирал Канарис е арестуван и екзекутиран.

Планът им е прост, но изграден на гангстерска основа. Поучени навярно от най-новите методи на чикагските гангстери, те решават да си осигурят спортна кола, развиваща голяма скорост, да изчакат Ратенау край вилата му в края на Къонигсалее в Берлин — Грюнвалд, откъдето той всяка сутрин в десет часа потеглял към ми-нистерството, да го изпреварят и в движение да стрелят с автомат. За по-голяма сигурност в джобовете си ще поставят няколко ръчни гранати. След това с пълен газ да изчезнат зад най-близкия ъгъл.

Романтичен план, какъвто само двадесетгодишни безумци могат да измислят, но осъществим, тъй като те не само знаят как да постъпят, но и разполагат със средства, които им осигурява организацията. Саломон заминава за Хамбург, за да намери шофьор, на когото може да се разчита, а Керн за Фрайберг, където живеят доброжелателите на „Организацион консул“, заможните индустриалци братята Йохан и Франц Кюхенмайстер. С тяхна помощ той ще осигури колата.

Междувременно Керн и Фишер проследяват Ратенау, за да узнаят навиците му. Веднъж дори отиват в Райхстага, качват се на балкона, сядат сред слушателите и изслушват някои негови речи, адресирани главно към младежта. Те се удивяват на неговите мъдри, открити и изпълнени с вяра към младежта слова. И, разбира се, побърззат да си тръгнат, да не би убедителният оратор да ги отклони сам от намеренията им. Вечерта преди атентата се събират на халба бира и се прибират едва след полунощ.

Тази нощ и Валтер Ратенау си ляга късно. Денят е бил напрегнат, в Райхстага е трябвало да изслуша унизителните нападки на своя противник Хелферих. Макар и късно, отишъл на официалната вечеря, дадена от посланика на Съединените щати Хоугтън в чест на американския полковник Логън. Отначало Ратенау бил замислен, може би дори угнетен, не му излизали от ума оскърбителните укори на Хелферих, но досадната дипломатическа вечеря се превърнала в удобен случай за обмяна на мнения.

Официалният наблюдател на президента на Съединените щати към репарационната комисия полковник Логън се възхитил от знанията и способностите на германския министър на външните работи. Понеже Ратенау говорел добре английски, те се впуснала в задълбочен разговор, от който полковникът разбрал, че събеседникът му е отличен специалист. А когато станало дума за Хуго Щинес — противник на Ратенау, — едър индустриалец, крал на въгледобива в Рурската област, заграбил по време на войната милиарди и продължаващ да печели милиони от репарационните доставки, министърът изпратил да го повикат от хотел „Еспланд“, а да не говорели зад гърба му. Американецът оценил Ратенау като партньор, който при всички обстоятелства играе честно.

Щинес пристигнал, разговорът се проточил. Ратенау изпратил конкурента си до хотела и едва към четири часа се прибрал у дома си. Преди да легне, наредил на прислужника да го събуди в десет часа, а не както обикновено в девет.

Събота, 24 юли 1922 г. Атентаторите се срещат рано сутринта, след като предния ден са проверили котата и са се убедили в изключителните качества на автомата. Всичко е подготвено, дори и бягството зад граница. На северния бряг ще ги чака моторница, която ще ги отведе до платноходката, намираща се отвъд полосата на държавните води. И оттам в Швеция, където ще бъдат в безопасност.

Междувременно те са седнали в наетата кола — на волана е Техов, а отзад Керн, Фишер и Ернст фон Саломон. Движат се насам-натам из улиците на кв. Грюнвалд, минават и по Кьонигсалее, оглеждат завоите и улиците, по които ще бягат. Спират на тротоара. Наближава десет часът, когато редовно от вилата излиза министерската кола. Те не предугаждат, че тъкмо днес министърът ще закъснее.

Но Техов се справя бързо с положението. За да не бие на очи колата с мъжете, облечени с нови кожени облекла и с мотоциклетни каски на главите, той спира двигателя, излиза и вдига капака.

Валтер Ратенау става към десет, закусва, преглежда вестниците, разменя по някоя дума с майка си и забелязва, че вече наближава десет и половина. Набързо се прощава. После откъм колонадата се чуват грижовните майчини думи: „Пази се Валтер!“ Майката маха за сбогом, синът й отговаря, мислейки вече за днешната програма.

Прекрасен летен ден. Министърът помолва шофьора да кара по-бавно, за да се наслаждава на ведрия предобед. Колата се движи бавно като файтон по алеята и стига до мястото, където Кьонигсалее прави двоен завой. И тъкмо тук голяма сива шестместна кола с открит покрив задминава министерската. Единият отседналите на задната седалка мъже се надига, потърсва с поглед колата на Ратенау, вдига автомата и стреля… Другият освобождава предпазителя на ръчната граната и с класически замах, научен в окопите, хвърля смъртоносното оръжие към колата на министъра. Силната експлозия изхвърля Ратенау във въздуха. Той пада на задната седалка, надупчен от куршумите и разкъсан от взрива. Миг след това умира.

На ъгъла на Кьонигсалее се строи нов дом. Изкачен на скелето, зидарят Киршбин вижда двете коли и става непосредствен свидетел на атентата. Той пръв стига до ранения, чувайки виковете за помощ на шофьора. Заедно с медицинската сестра Хелене Кайзер, която тъкмо в този момент минавала наблизо, се опитва да помогне. Но, уви! В тялото на Ратенау са попаднали няколко отломки от гранатата и пет от изстреляните куршума. Убийците са стреляли точно. Отнасят Ратенау във вилата вече мъртъв.

Престъпниците свиват няколко пъти и спират на тротоара. Керн хвърля автомата зад близката ограда, а Фишер се освобождава от излишните гранати, събличат кожените облекла и в десет и четиридесет минути са вече на Фридрихщрасе. В центъра на Берлин те се загубват сред мнозинството, дори два-три дена след атентата наблюдават демонстрацията на Александърплац. После на всички ъгли се появяват афиши с техните снимки. Дирекцията на полицията определя награда от един милион марки за този, който ги залови. Убийците се изплашват. Те разбират, че властите, неочаквано за тях, отделят внимание на убийството на Ратенау, че хората са възмутени от насилствената смърт на надеждния политик, който бе дал толкова много за следвоенна Германия. Едва сега атентаторите проумяват какво са направили, едва сега съзнават, че са настроили срещу себе си целия народ и че с постъпката си не са станали герои, а изменници.

Съгласно плана те отиват на брега, където трябвало да чака моторницата, но явно тя е чакала предишния или на следващия ден. Просто в суматохата сбъркали датата. Паникьосват се. Обзема ги страх за собствения им живот, опитват се да избягат и се насочват към Швейцария, но не успяват да стигнат границата. В долината на река Заале разбират, че полицията е по петите им. Десетки хиляди полицаи ги търсят из цялата страна по снимките, разлепени по всички будки и дюкянчета. Решават да се откажат от намеренията си да избягат зад граница и се укриват в кулата на старинния замък Залек в жилището на писателя д-р Ханс Вилхелм Щайн. И там именно ги открива полицията. Кордон от униформени полицаи обкръжава убийците. Напразно Ернст фон Саломон, заминал за Мюнхен, се опитва да осигури на атентаторите пътя за изтегляне.

Призовават ги да се предадат. Отказват. Тогава полицията открива огън. Улучват първо Ервин Керн. Фишер успява да извика „Живеем и умираме за идеалите си.“ — доближава пистолета до слепоочието си и натиска спусъка.

Останалите съучастници в атентата бяха изправени пред държавния съд в Лайпциг през октомври 1922 г. Държавният обвинител д-р Ебермайер характеризира атентата като убийство от низки и безчестни подбуди без политически мотиви. Двама от убийците бяха мъртви. Шофьорът на автомобила Техов бе осъден на петнадесет години затвор, а останалите от осем години до два месеца условно. Скоро обаче всички бяха амнистирани. Хитлер, за когото по този начин бяха подготвили почвата, се погрижи престъпниците да бъдат възвеличени.

След осъждането на атентаторите на мястото на убийството била положена паметна плоча, за да напомня на минувачите за опасността от терора. Нацистите обаче я премахват. Вместо това построяват паметник в замъка Залек и правят от убийците мъченици на Райха. Но тази легенда просъществува кратко. Изчезна заедно с нацизма, който се опитваше чрез терор да наложи волята си на целия свят.