Вацлав Павел Боровичка
Атентати, които трябваше да променят света (17)

Най-скъпият атентат в историята

— Бих желал да говоря с господин посланика — казна дребният чернокос младеж с тъжен поглед, който бе вдигнал яката на шлифера си догоре.

— По какъв въпрос? — пита госпожа Матес, останала за малко в портиерната, тъй като мъжът й току-що

бе отишъл в котелното помещение да почисти скарата на парното отопление.

— Трябва да му предам важен документ — отговаря тъжното момче колебливо и след малко добавя: — Длъжен съм, наложително е.

— Е добре, почакайте, ще позвъня, но мисля, че е още много рано — казва съпругата на портиера и вдига слушалката.

Наистина бе рано. Германският посланик граф Велчек не приемаше. Но дори и да беше тук никой не би пуснал при него младежа с меланхоличния поглед.

На седми ноември 1938 г. в девет часа и тридесет и пет минути госпожа Матес съпровожда младия посетител до първия етаж на сградата, намираща се на улица „Дьо лил“. Посочва му вратата в края на коридора и му обяснява, че звънецът е отдясно.

Младежът звъни, вратата се отваря. Служителят Нагорка се осведомява за целта на посещението, а чернокосият младеж повтаря, че носи важен документ и би искал лично да го предаде на господин посланика.

Естествено, Нагорка само се усмихва леко на наивността на посетителя. Предлага му да вземе документите и да ги предаде. Такъв е редът. Сякаш обиден, даже ядосан от проявеното недоверие, момъкът се одръпва крачка назад.

— Не, моля ви, това е невъзможно. Трябва лично!

Всички бяха допуснали грешка. Съпругата на портиера госпожа Матес не накара младежа да попълни картата за посетители, служителят Нагорка дори не го попита как се казва, просто никой не поиска документите му. Та нали момчето изглежда толкова порядъчно, говори убедително с дълбок кадифен глас, дребен на ръст, такъв един безпомощен, просто прави добро впечатление.

Служителят го отвежда в чакалнята.

— Седнете моля, ще съобщя за вас на господин легационния съветник — казва Нагорка и изчезва зад високата бяла врата.

Легационният съветник на длъжност секретар на посолството Ернст фон Рат също не попита кой иска да говори с него и помоли посетителя да влезе.

Служителят се покланя и тръгва през коридора към стаята си, ала незатворил още вратата, чува стенания и вик за помощ. „Но това е господин легационният съветник Рат!…“

Нагорка се връща бързо, но внезапно спира, защото вратата на господин легационния съветник се отваря. Олюлявайки се, фон Рат излиза в коридора, държейки се за корема:

— Ранен съм, помощ!…

Изплашеният и объркан служител настанява фон Рат в креслото, разтревожено вика из коридора, изтич-ва на улицата и извиква полицая, патрулиращ пред сградата. После бързо се изкачва и телефонира за бърза помощ.

Легационният съветник фон Рат е сериозно ранен, куршумите са попаднали в гърдите и коремната кухина. Откарват го в университетската клиника, където професор Баумгартнер незабавно го оперира.

Атентаторът остава на местопрестъплението, без да мръдне, като че ли изчаква да дойдат да го арестуват. Дори и след това не се отбранява, спокойно тръгва и доброволно поставя ръцете си в белезниците. Дежурният пред посолството полицай Франсоа Коле Оре отвежда арестувания в полицейския участък и го предава на комисаря Монере.

— Как се казвате? — започва комисарят разпита.

— Хершел Файбел Гриншпан — отговаря младежът тихо.

— Роден?

— На 28 март 1921 г. в Хановер, син на Зигмунд и Регина Гриншпан.

— Не сте французин, нали?

— Родителите ми са полски поданици — отговаря младежът.

— Вие сте евреин, нали?

— Да, господине.

— Признавате ли, че сте стреляли срещу легационния съветник трета степен фон Рат от немското посолство с цел да го убиете?.

— Стрелях, защото исках да отмъстя за своите едноверци!

— Защо стреляхте именно срещу фон Рат? Познавахте ли го.

— Исках да убия посланика, германския посланик!

— Разкажете за своето деяние, как точно се случи, Гриншпан?

— Прие ме някакъв аташе, предложи ми да седна и да почакам. Попита ме какво ми тежи. Отговорих му: „Вие сте мръсен немец (сале бош) и затова от името на дванадесет хиляди преследвани евреи ще ви предам този документ.“ Извадих от горния джоб револвера, аташето се изправи. Изпразних целия пълнител. Целех се в средата…

Нахвърли се върху ми, удари ме и изтича навън. Останах в канцеларията, където след малко ме арестуваха. Картичката, която намерихте в джоба ми, получих в четвъртък (3 ноември 1938 г. — бел. a.), a когато я получих, реших, че в знак на протест ще убия някой от немското посолство. За малтретирането на моите едноверци научих от вестниците… Това е единствената причина за постъпката ми.

Комисарят от парижката „Сюрете“ Монере взе измачканата картичка с дата 31 октомври 1938 г., пощенският печат бе от град Збоншин с дата 1 ноември:

„Мили сине,

Навярно вече си чул за нашето голямо нещастие. Пиша ти за случилото се. В четвъртък вечерта започна да се говори, че изселили от някой си град всички полски евреи. Не вярвахме. Същата вечер около девет часа дойде полицай и каза, че трябва да се явим с паспортите в полицейския участък. Тръгнахме ей тъй, както си бяхме. Там заварихме почти всички от нашия квартал. С

полицейска кола ни откараха в кметството. Всички до един. И без да ни кажат защо. Но ни стана ясно, че лошо ни се пише. Всеки от нас получи декрет за изселване, съгласно който трябваше да напуснем територията на Германия до 29 октомври.

Трябваше направо да заминем, без да се връщаме у дома. Помолих да ми разрешат поне за малко да се върна, исках да взема някои неща. С мене дойде един полицай и аз успях да сложа в куфара най-необходимото. Това е всичко, което успях да спася. Нямаме нито пфениг, не може ли да ни изпратиш нещо в Лодз…“

През октомври 1938 г. полското правителство издаде странно нареждане — всички полски граждани, живеещи в чужбина, в срок от три седмици да се явят в съответното учреждение в Полша за задължителна регистрация. Който не представи лично паспорта си до 29 октомври 1938 г., за да се постави регистрационен печат, губи автоматично полското си гражданство. Регистрационен печат ще получат само тези, които представят следните документи…

Рядко някой в срок от три седмици би могъл да пристигне във Варшава и да се снабди с необходимите документи. Полското правителство знаеше това. Министърът на външните работи полковник Йосиф Бек бе не само добър приятел на нацистките главатари на Третия райх, но и колаборационист от класа. Тщеславният райхсмаршал Гьоринг му бил обещал за услугите „руски колонии“.

Явно двете страни се бяха уговорили да действуват съгласувано, за да се избавят от неудобните евреи. Повечето от тях живееха именно на територията на хитлеристка Германия, но тъй като имаха чуждо поданство, нацистите не смееха да ги тероризират. Услужливостта на полското правителство се оказа добре дошла за тях. А и сигурно пълномощниците на полския министър Бек са консултирали този провокационен план със своите съседи, не е възможно шефът на службата за безопасност Хайдрих да не е знаел за намеренията на полското правителство, защото неговата полиция се намеси с очебийна готовност. Нацистите изселиха към седемнадесет хиляди евреи, натовариха ги на влаковете и ги стовариха на полската граница точно един ден преди изтичането на срока, определен от полското правителство за задължителната регистрация.

Тази нощ депортираните изживяха на границата истински ужас. Поляците затвориха някои гранични пунктове, седемнадесет хиляди души се оказаха на ничия земя. Някои се опитаха да пропълзят в тъмнината към полката територия и дори успяха, а други бяха застреляни от полските граничари. Останалите, съвсем безпомощни, трепереха от студ, заравяха се в листата и не разбираха какво става.

Родителите на Хершел Гриншпан също се оказват сред нещастниците, но успяват да преминат полската граница и изпращат картичка на сина си в Париж. От други източници той научава и за ужасите през онази нощ на границата. Купува барабанен револвер и позвънява на вратата на немското посолство на улица „Дьо лил“.

Атентаторът е в затвора. Разпитите практически са завършили, тъй като той е направил пълни признания и е готов да изкупи вината си.

Раненият фон Рат се бори със смъртта. На 9 ноември предобед състоянието му се влошава рязко и в 16.30 часа умира.

В Берлин се чествува годишнината от похода срещу Фелдерен хале през 1923 г. В мюнхенското кметство е сложена маса за тържествената вечеря. В момента, в който се вдигат чашите за тост, някои от присъствуващите знаят, че са започнали антиеврейски демонстрации, че горят синагоги и щурмоваците от SA чупят витрините на еврейските магазини.

От показанията на нацистките престъпници пред Нюрнбергския трибунал и от запазените документи днес е ясно, че антиеврейският погром е бил централно подготвен, организиран и предприет в най-подходящия момент.

Докато нацистките главатари са вдигали тостове на онази официална вечеря, в 1.20 часа Хайдрих е изпратил на всички полицейски служби своите указания.

Най-напред съобщава на колегите си от полицията, че е починал раненият фон Рат. Следователно не е изключено да започнат антиеврейски демонстрации, впрочем той е бил уверен в това, затова веднага дава необходимите указания. През тази нощ щурмовите отряди получават една от последните си възможности за обществена изява.

Преди всичко ръководните офицери от полицията трябвало незабавно да се свържат с партийното ръководство, да съобщят на секретарите за какво става въпрос и да обсъдят с тях провеждането на демонстрациите; трябвало да им съобщят, че германската полиция е получила от райхсфюрсра Хайдрих инструкция да не се противопоставя на антиеврейските демонстрации, само в случай на нужда да попречи на плячкосването и унищожаването на немско имущество и да бъде готова да арестува около двадесет-тридесет хиляди евреи между най-заможните слоеве…

Групенфюрерите на SA дадоха указания на хората си да разбият еврейските магазини и да пазят да не изчезнат от тях ценни предмети или пари. Синагогите да се подпалят. Пожарникарите само да внимават пожарът да не обхване и немските къщи. Не всички еврейски къщи обаче трябва да останат под пепелищата. От тях трябвало само да се изгонят евреите, за да може в най-близките дни да се настанят там заслужили арийци. Желанието на вожда е полицията да стои настрана. А ако евреите се отбраняват, да ги разоръжават и разстрелват. Пред опожарените синагоги да се поставят табелки, например със следния текст: „Това е отмъщение за смъртта на фон Рат!“ или „Смърт на международното еврейство!“

В Хитлерова Германия горяха пожари, под скованите ботуши на полицаите скриптеше стъклото от изпотрошените витрини. „Кристалната нощ“ разкри пред света какво собствено иска Хитлер и какви ще бъдат неговите методи занапред. Балансът бе потресаващ. На-цистите убиха 91 евреи, в повечето случаи собственици на нападнатите магазини, подпалиха и унищожиха 191 синагоги и 171 еврейски жилищни сгради, ограбиха над 7500 магазина и търговски къщи, арестуваха и изпратиха в затвора към двадесет и шест хиляди немци от еврейски произход — 10 911 от тях изпратиха в концлагера Дахау, 9845 — в Бухенвалд, а останалата част бяха изпратени няколко дни по-късно в Заксенхаузен.

Страшните зверства бяха дори легализирани. Райхсмаршал Гьоринг, който от всички нацисти заграби най-много еврейско имущество, свика на 12 ноември конференция, на която трябваше да бъдат определени следващите правила на неравностойната игра. След съвещанието бе дадено безсмислено и нечовечно нареждане. Въз основа на решение „поради вражеското отношение на евреите, които не се спират дори пред подло убийство, насочено срещу немския народ“, немските евреи трябваше да заплатят „на немския райх глоба в размер на един милиард райхсмарки“.

Но това не е всичко. От този ден немските евреи са напълно изключени от всякаква стопанска дейност и обществен живот. Хершел Гриншпан искаше да отмъсти за унижението на родителите си, той стреля в знак на протест за преследването на едноверците си и се надяваше, че светът ще чуе неговия изстрел. Нацистите използуваха атентата в свой интерес. Точно както преди пет години бяха използували пожара в Райхстага като по-вод за настъпление срещу немските комунисти. Не може да се изключи и предположението, че са включили убийството на фон Рат в политическите си планове. И след като по-късно бе неопровержимо доказано, че Райхстагът бе подпален от самите нацисти, за да си осигурят пред общественото мнение предлог за антикомунистически терор, и мнимият подпалвач Ван дер Любе бе само подставено лице и след като днес са добре известни нацистките методи, възниква въпросът, дали и Хершел Гриншпан не е бил подмамен помощник?

Нацистите предприеха „кристалната нощ“ на системно изтребване на евреите. Милиони евреи загинаха в газовите камери на концентрационните лагери. А колкото и странно да звучи, Хершел Гриншпан остана жив.

Отначало е във френски затвор, по-късно го преместват в килия на берлинското гестапо, а на 18 януари 1941 г. се оказва в концентрационния лагер Заксенхаузен с номер 35 181. В картотеката е отбеляано, че заслужава специално отношение. Атентаторът и доказаният убиец Гриншпан става привилегирован затворник на есесовеца Екариус, настанен е в килия в тухлената сграда на лагера, не бил дори длъжен да носи затворническите дрехи и номера, през деня можел свободно да се движи в сградата и се ползувал с още много други привилегии.

След войната в западния печат се появиха съобщения, че живее под друго име във Франция, че е женен и има две деца. Не остава ннщо друго, освен да си зададем въпроса, защо Хайдрих и шефът на гестапо Мюлер, защо Химлер и дори Гьоринг и Гьобелс пощадиха живота на евреина, който уби ариеца фон Рат. Нали той не само призна, че е извършил убийството, но и каза защо го е направил. Дали подареният му живот не е бил награда или се е намесила и случайността?