Вацлав Павел Боровичка
Атентати, които трябваше да променят света (15)

Падането на канцлера Милиметерних

Наричаха го Милиметерних, защото бе дребен на ръст и управляваше така безогледно, както неговият някогашен предшественик Метерних. Истинското му име бе Енгелберт Долфус — федерален канцлер на Австрия, превърнал се в истински диктатор. Тогавашният австрийски президент Миклас бе заявил, че Долфус е престъпник, който го принудил да извърши ужасни неща.

Греховете на деспота, люшкащ се между Хитлер и Мусолини, са известни. Той се стремеше към неограничена власт. Ето защо, след като през 1933 г. застана начело на правителството (заемаше и длъжността министър на външните работи), Долфус организира преврат, който му осигури монополни позиции и се превърна в пълновластен тиранин. Той ликвидира свободата на печата и събранията, обяви извън закона комунистическата партия, даже и нацистката партия, и се опита да прокара собствено схващане за фашизма.

През февруари 1934 г. реши да се избави от противниците си чрез политическо убийство и предприе репресии срещу водачите и дейците на Социалдемократическата партия. Извършени бяха масови арести. Срещу съпротивяващите се работници във виенските предградия Долфус изпрати въоръжени до зъби военни части, а останалите работнически центрове бяха заети от фашистки отряди. На барикадите срещу защитниците на свободата стреляха войници с бойни патрони.

Цели три дена виенските герои се отбраняваха, но не издържаха. В уличните боеве загинаха към хиляда и триста работници, други няколкостотин бяха принудени да минат в нелегалност. Наближаваше краят на бор-бата, военните съдилища ка Долфус осъдиха девет работнически водачи на смърт.

Канцлерът Милиметерних излезе победител. Той ликвидира Социалдемократическата партия и за по-голяма сигурност забрани и останалите политически организации. След като завзе цялата власт, той натрапи на Австрия и нова конституция.

„В името на всемогъщия бог, от когото произтича цялото право, австрийският народ получава конституция на своята християнска немска държава…“

Това бяха последните проблясъци на свободата, след което управляваща сила бе волята на канцлера. Според конституцията, единствен източник ма държавната власт остана Австрийският отечествен фронт, но негов председател бе Долфус. Президентът бе избиран от Събранието на австрийските кметове, но петте хиляди кметове бяха напълно зависими от правителството, защото то ги назначаваше.

След приключването на Първата световна война и след като в Европа играчите все още не бяха си раздали картите за следващата игра, през ноември 1918 г. австрийският парламент бе гласувал единодушно за решението, съгласно което Австрия трябваше да стане „част от Германската република“. Във Версайския и Сенжерменския мирен договор това решение не бе намерило потвърждение. Напротив, бе изразено категорично становището против обединяването на двете немски говорещи страни.

По-късно с идеята за присъединяването на Австрия се залови Хитлер, тъй като тя отговаряше на замисъла му да разшири жизненото пространство и да завладее Европа. Но конкурентният диктатор и съсед на Австрия от другата страна Бенито Мусолини бе категорично против, защото по отношение на Австрия той си имаше свои планове. Дуче беше нащрек и дебнеше Хитлер, защото в негово лице той виждаше свой съперник. До подписването на пакта и до създаването на оста Рим — Берлин имаше още много време, така че диктаторът Долфус и диктаторът Мусолини имаше защо да бъдат приятели.

Мусолини не придаваше особено значение на нарастващото влияние на Хитлер върху европейската политика, но той се противопостави на присъединяването на Австрия от друга гледна точка: Австрия, както и Унгария и Югославия влизаха в неговата зона на действия.

Така интересите на италианския дуче и Долфус се оказаха общи и австрийският канцлер получи уверение от Мусолнни, че не трябва да се страхува от Хитлер, тъй като за суверенитета на Австрия гарантира фашистка Италия.

На Хитлер бе известно какво става на невидимия фронт, въпреки това не се отказваше от замисъла си да присъедини Австрия, но и не искаше да озлоби Мусолини, тъй като все още се нуждаеше от него. Ето защо заложи на своята пета колона — Австрийската националсоциалистическа партия.

В протоколите от Нюрнбергския процес е записано показанието на някогашния консул на Съединените щати в Берлин Джордж С. Месершмид. Като свидетел той заявява следното: „Скоро след завземането на властта от нацистите високопоставени правителствени фактори ми казаха, че от икономическа гледна точка присъединяваното на Австрия е неизбежно и политически необходимо и затова те ще го осъществят на всяка цена и с всякакви средства.“

За терористичните действия на австрийска земя, пред-ставляващи част от подготовката на Хитлер за аншлуса, консулът заявява, че високопоставени нацистки дейци приззнали пред него, че самите те са ръководели тези действия.

Хитлеровата пета колона застрашаваше и провокираше не само австрийските граждани!. Канцлерът Долфус също влизаше в сметките й. В случай, че не бъде послушен, го очакваше смърт. Провокациите, диверсиите, терористичните действия на нацистите и на импортираните „съветници“ от Мюнхен стигнаха дотам, че австрийското правителство бе принудено да издаде спе-циален декрет, съгласно който се наказваше със смърт всеки, който дори само съхраняваше взривни вещества. Въпреки това обаче бяха заловени и изправени пред съд седем нацисти, в които бе намерен динамит. По Мюн-хенското радио бе направено изявление, че за живота на тези нацисти отговаря с живота си лично канцлерът Долфус, а на 23 юли 1934 г. радиото съобщи, че денят на равносметката с Долфус наближавал.

Канцлерът се изплаши. И основателно. Неотдавна, през „нощта на дългите ножове“, Хитлер бе премахнал по най-безогледен начин противниците си в партията и не остави никакво съмнение, че в своята политика е готов да използува и най-жестоките методи. Долфус разбра какво означават мюнхенските заплахи и за всеки случай изпрати семейството си в Ричоне под защитата на приятеля си Мусолини с надеждата, че скоро и той ще замине при тях.

Долфус допусна грешката, която правят мнозина диктатори — вярваше, че е всемогъщ. Той наистина бе забранил Националсоциалистическата партия, държеше здраво в ръцете си полицейския апарат на страната, но самите националсоциалисти остави на работа в органите на властта и в правителствените учреждения.

Техните водачи Глас, Вьохтер и Вайденхамер подготвяха метеж, чиято цел бе да се завземе властта от Австрийската нацноналсоциалистическа партия, като разчитаха и на влиятелни помагачи. Както австрийският министър на вътрешните работи майор Емил Фай така и Ринтелен — посланик в Рим — нямаха нищо против свалянето на Долфус, стига политическият преврат да им осигури по-високи постове.

Фридолин Глас бе положил основите на нацистката организация в армията, а по-късно, когато долфусовци създадоха въоръжения вербунд, той организира „Дойче золдатенбунд“. По-късно тази организация получи наименованието „Милитерщандарт“ и се превърна във военна терористична диверсионна организация. Помощници на Фридолин Глас бяха Холцвебер, Домес и Ото Планета. Тъй като всички ги познаваха като върли нацисти, през 1933 г. те бяха принудени да напуснат австрийската армия. Така че разполагаха с достатъчно време за подготовката на метежа.

А подготовката бе отлична. Дори по личната препоръка на Химлер австрийската нацистка организация „Милитерщандарт“ бе включена като 89-и щандарт в Хитлеровите SS войски. Командирът Глас бе всъщност немски офицер, изпратен в тила на противника. И след като почти всичко бе готово, той замина за Мюнхен, за да представи плана за метежа на своя шеф Теодор Хабихт, бивш вайсбаденски книжар, тогава земски инспектор на австрийската NSDAP^[1]. Но понеже и той не бил достатъчно компетентен, взема се решение генералният щаб, в който са включени още двама експерти по диверсиите и същевременно нацистки дейци — доктор Вьохтер и Вайденхамер, — да заседава на неутрална земя.

Срещат се на 25 юни 1934 г. в Цюрих и изготвят окончателния план. В него съгласно историческия опит се предвижда да се завземе сградата на Министерския съвет, да се интернират министрите, да се арестува президентът Миклас и да се поеме управлението на австрийската армия.

Разбира се, задачата не е лесна, но Глас и неговите двама генерали са предвидили всичко. Според плана, веднага след като отрядът от диверсанта завземе командния щаб, около сто и петдесет нацисти от 89-и SS щандарт ще се преоблекат като австрийски войници и безпрепятствено ще завземат седалището на канцлера, радиото и виенската телефонна централа.

На пръв поглед планът изглеждал добре обмислен. Вайденхамер заминава за Рим, за да уведоми посланика Ринтелен, а Глас се заема с последните приготовле ния и чака сигнал от Мюнхен. Под предлог, че е в почивка, Ринтелен пристига във Виена, настанява се в хотел и чака.

Затворниците предприемат действия на 24 юли, но след като потеглят камионите с бойните припаси и униформите за преобличане, Вайденхамер научава от Ринтелен, че канцлерът Долфус е отложил заседанието на Министерския съвет за следващия ден. Следователно безсмислено е да се атакува празният дворец.

Вайденхамер успява в последния момент да прекрати действията. Това говори, че организацията е била много добра, ала все пак и в нея се появяват пукнатини.

На следващия ден предобед в спортната зала на Германския съюз за физкултура в „Зибенщернгасе“ се появява Фридолин Глас. В двора нахлуват камиони с униформи, а през задния вход се влачат един подир друг цивилни мъже и започват да се преобличат. Непосредствено преди дванадесет часа към двореца на канцлера потеглят няколко камиона, натоварени до последното място с войници, които на пръв поглед изглеждали австрийски и само отблизо някои униформи си личели, че са домашно шити.

Междувременно се случило точно това, от което най-много се е опасявал предвидливият дипломат Ринтелен. На 24 юли някогашният управител на Кафявия дом във Виена и криминален инспектор в момента Йохан Доблер получил заповед за готовност, която после била отменена. На 25-и неговият колега Щайнер му предал ново нареждаме на нелегалното нацистко ръководство, според което 25 юли 1934 г. бил денят, в който Долфус и неговото антинацистко правителство трябвало да паднат. За сборен пункт на нацистите била определена спортната зала в „Зибенщернгасе“.

Наистина Йохан Доблер бил нацист, но в последно време започнал да размишлява и да прави сравнение между събитията в Германия и събитията по улиците на Виена. След като получил призовката с мястото и часа за настъпление, вместо към спортната зала в „Зибенщернгасе“ Доблер се отправил към сладкарница „Вегубер“, оттам позвънил по телефона, почакал малко и след като се обадил Карл Махнер, негов познат и горещ привърженик на Долфус, разказал му всичко.

В единадесет часа канцлерът Долфус открива заседанието на Министерския съвет. Но още при разглеждането на първия въпрос влиза адютантът Врабел, повиква в съседния салон министъра Фай и му съобщава, че срещу Долфус се готви атентат. Като доказателство му подава листчето, което бил получил криминалният комисар Йохан Доблер от колегата си Щайнер.

„89. — 12.15 ч. «Зибенщернгасе» 11. Спортната зала на Германския съюз за физкултура. В «Зибенщернгасе» да не се влиза през «Брантегас».“^[2]

Фай се връща в заседателната зала, навежда се над канцлера с молба да излезе навън. Във фоайето Фай му докладва за заговора, който навярно вече е в разгара си. Канцлерът се колебае, какви ли не заплахи са се отправяли през последно време към него. Долфус излага положението пред министрите и ги помолва да се разотидат, а заседанието отлага за 17 часа.

В канцеларията на двореца на „Балхаусплац“ остават Долфус, министърът на вътрешните работи Фай, държавният секретар по безопасността Карвински и държавният секретар по отбраната генерал-майор Зехнер. Долфус нарежда Фай да се обади в Дирекцията на милицията, за да изпратят полицейски части в сградата на Бундестурнхале в „Зибенщернгасе“, да действуват твърдо и да възстановят реда, генерал-майор Зехнер да телефонира в Министерството на отбраната, за да бъде обявена бойна готовност на армията, незабавно да бъдат изпратени военни части, които да осигурят охраната на канцлерството.

Министрите излизат и Долфус остава за десет минути сам з кабинета си.

Цели четиридесет минути са нужни на заговорниците, за да стигнат до сградата на „Балхаусплац“. Затова генерал-майор Зехнер успява да повика въоръжени части. И в момента, когато първите военни часови застават на входа, в двора влизат камионите с преоблечените войници. Командирът на дежурното военно подразделение обаче не предугажда, че това са преоблечени есесовци, предполага, че е дошло ново подкрепление.

Метежниците скачат от камионите с насочени пистолети и пушки и за няколко минути обезоръжават изненаданите часови. След това съгласно плана се разделят. Задачата на Планета и неговите хора е да заемат първия етаж и кабинета на Долфус, а на Холцвебер — да арестува правителството. Останалите остават на двора, за да пазят арестуваните. Скоро биват арестувани около сто и петдесет чиновници от канцлерството. Натикват ги в задния двор, като насочват срещу тях картечница.

В дванадесет часа и петдесет и три минути въоръжена група под ръководството на есесовеца Планета завзема първия етаж на двореца. Долфус поглежда през прозореца и разбира, че няма спасение. Дворът бил изпълнен с метежници, по стълбището и по коридорите се чували пикове к стъпки, убийците приближавали кабинета на канцлера.

В този момент в помещението влиза тичешком Хедвицек, камериер и лична охрана на канцлера, на когото били известни всички тайни ходове на стария дворец. Хваща Долфус за ръка и тръгват, за да използуват тази последна възможност. След като минат ъгловата стая, през тайния коридор те могат да стигнат до помещенията на държавния архив и оттук незабелязано през задния вход да излязат на улицата. Едва ли заговорниците знаят за този изход.

Отначало Долфус се колебае, навярно не му се е искало да повярва, че той, всемогъщият диктатор, ще трябва да бяга, ала ще не ще, се съгласява. Уви!… В момента, когато притичват с камериера към ъгловата стая, вратата с трясък се отваря и нахлуват няколко души, чиито пистолети са с освободени предпазители.

Изстрел, след него друг! Ото Планета стреля срещу канцлера. Долфус, успял да закрие с ръце лицето си, залитва, извиква за помощ, пада по гръб и загубва съзнание. От раната на шията бликва кръв.

Групата на Шред се събира в кафене „Коловрат“, а групата на Домес — на ъгъла на „Кьортнерщрасе“. Около петнадесет души тръгват към сградата на радиото на „Йоханесгасе“. Изненадват часовите, стреляйки, си пробиват път, барикадират се, нахлуват в студиото за говорителя и принуждават служителите да прекъснат предаването. Насочват към говорителя пистолети и му заповядват да прочете съобщението: „Внимание, внимание, специално съобщение! Правителството на Долфус подаде оставка, президент Миклас упълномощи министър доктор Ринтелен да поеме ръководството на държавните дела.“

Няколко такта музика и приемниците заглъхнат. Техниците от радиопредавателната станция, с която е било свързано студиото, веднага разбират, че става нещо нередно около микрофона и прекъсват предаването. В същия момент пристигат военни и полицейски части. Законните защитници на реда обграждат заговорниците, хвърлят към барикадирания вход няколко гранати, стрелят с картечници по прозорците, влизат в сградата и след кратка схватка принуждават метежниците да капитулират.

На „бойното поле“ остават няколко убити. Сред тях е и нацисткият унтерфюрер Ерих Шред, един от ръководителите на операцията. Останалите вдигат ръце и се качват в пристигналите за целта полицейски камиони.

При оттеглянето си метежниците повреждат предавателното устройство, но след около час техниците включват резервния предавател. Така в петнадесет часа и тридесет и пет минути в радиоприемниците прозвучават първите тонове на „Моето отечество“ от Сметана, след което говорителят прочита следното съобщение:

„Днес следобед малобройна група от безотговорни елементи се опита да завземе студиото на Виенското радио и принуди говорителя да съобщи, че правителството на държавния канцлер Долфус е подало оставка. Същевременно предадохме съобщението, че министър Ринтелен бил натоварен да състави ново правителство. И двете съобщения не почиват на истината. Правителството на канцлера Долфус не е подавало оставка.“ Метежът е безуспешен.

Напразно в цяла Австрия нацистите чакат сигнал за бунт. Никой не знае какво става, навсякъде е хаос и австрийската полиция и армията биват принудени да се намесят. Междувременно в Министерството на войната се събират министрите от правителството на Долфус, свършат се по телефона с президента Миклас и той упълномощава министъра на културата Шушниг да поеме временно ръководство на държавните дела.

В плана на метежниците е влизало и арестуването на президента Миклас. Есесовската група с ръководител Грилмайер трябвало да го арестува във Велден край езерото Вьортхерзее и да го принуди да приеме промените в правителството. Потеглили към Клагенфурт, но за малко се отбили в хотел „Триест“ и така загубили ценни минути. По шосетата вече имало полицейски патрули и те проверявали всички коли. Като известни и опасни нацисти братята Валтер и Рудолф Ото, членове на наказателна команда, били под постоянен полицейски надзор. При проверката па шосето австрийските полицаи ги познали и ги изпратили в полицейския участък в Клагенфурт. Грилмайер успял да избяга, но сам, разбира се, нищо не можел да направи.

В сградата на държавното канцлерство събитията продължават трагичния си ход. Планета, убиецът на Долфус, и неговият съучастник Холцвебер разбират, че положението им се изплъзва от ръцете. Дворецът бил обкръжен от полиция и части на хаймвера, а зад полицейските кордони се тълпели разгневени виенчани. В ъгловата зала на диван, тапициран с копринен сатен, агонизирал канцлерът Долфус. Макар че бил изгубил много кръв, той все още бил в съзнание и помолил да извикат свещеника и лекаря. Метежниците обещават, но не изпълват обещанието си, защото се страхуват, да не би хората отвън да научат за случилото се, тъй като все още никой не знаел, че канцлерът Долфус е станал жертва на неуспелия метеж.

А биха могли да го спасят. Изстрелите не са били смъртоносни. По-късно лекарската комисия констатира, че ако му е била оказана навременна медицинска помощ, би могъл да бъде спасен. Тогава обаче метежниците са мислили за всичко друго, но не и за живота на политическия си противник. Гледали са как да се измъкнат от трудното положение. Хрумва им идеята да използуват умиращия Долфус, за да довършат преврата. Нареждат да докарат Фай, за когото знаели, че симпатизира на нацистите, и му заповядват да напише политическото завещание на Долфус. В него трябвало да бъде казано ясно, че в последния си час канцлерът назначава за свой заместник посланика Ринтелен.

Фай написва възванието. Междувременно Долфус изрича последните си думи. Историците не са единни в интерпретацията на казаното от австрийския канцлер, но те били отправени към семейството, съпругата и децата му. Долфус молел Мусолини да се погрижи за тях. И след шестнадесет часа умира.

Съпроводен от въоръжени метежници, Фай излиза на балкона на канцлерството и се обръща към командира на войсковата част. Съобщава му, че Долфус е ранен, че не може да изпълнява функциите си и че негово заветно желание е посланикът Ринтелен да му стане заместник и до идването на новия канцлер войската и полицията да не предприемат никакви действия срещу хората, които са завзели канцлерството.

Метежниците разбират, че с този трик нищо не са постигнали — командирът на войсковата част нямал никакво намерение да се съобразява с възваннето. Тогава министърът на вътрешните работи Фай телефонира на началника на полицията и като негов вишестоящ началник му заповядва да отзове полицейските части. Но тъй като не бил уверен дали с този разговор е постигнал нещо, обажда се на директора на Виенското радио и диктува на секретарката му възванието, като добавя, че Ринтелен се призовава да се яви колкото се може по-скоро в канцлерството.

Директорът на радиото веднага уведомява своя началник министъра на културата Шушниг, който разбира, че Ринтелен е замесен в метежа. Фиктивното завещание не излиза на бял свят, но затова пък полицията предприема издирване на господин Ринтелен.

Откриват го в хотелската стая в очакване на метежниците, които да го откарат в канцлерството. Вместо това го откарват в Министерството на отбраната, където заседавали няколко министри начело с доктор Шушниг. Изведнъж посланикът се оказва пред трибунал, обвинен в сътрудничество с нацистките метежници. Изненадан, той дори не казва нито дума. А след като го отвеждат в една от празните канцеларии и поставят пред вратата военен часови, той изважда от джоба си пистолета, доближава го до слепоочието си и натиска спусъка.

Намират го облян в кръв. Повиканият лекар установява, че положението му е безнадеждно. Откарват го с бърза помощ в болницата. Междувременно полицията обявява, че се е самоубил. На масата намират лист, върху който написал, че е невинен.

Лъжа. В хотелската стая в чантата му е намерен собственоръчно написан списък на членовете на бъдещото правителство. Вицеканцлер е трябвало да стане Тео Хабихт, мюнхенският диригент на безуспешния метеж, а останалите членове без изключение са отявлени нацисти.

Ринтелен остава жив и живее до 1946 г., макар и с белег от пистолетния изстрел. Ръководен от Шушниг, Министерският съвет решава да действува. Към седемнадесет часа пред сградата на канцлерството пристигат министрите Зехнер и Нойстедтер-Щюрмер и започват преговори с обкръжените метежници. Военните и полицейските части не се решавали да ги нападнат, тъй като в ръцете на метежниците били около сто н петдесет правителствени чиновници, канцлерът Долфус (за когото още не знаели, че е мъртъв) и министрите Фай и Карвински. Условието на Зехнер и Нойстедтер-Щюрмер е до двадесет минути метежниците да напуснат спокойно сградата, като полицията им гарантира безнаказано изтегляне към немската граница. В противен случай ще действува армията.

Няколко пъти парламентьорите на метежниците излизат на балкона на канцлерството и се връщат обратно, за да обсъдят предложените им условия. Те дръзко настояват за военна защита и искат гаранция, че ни-що няма да им се случи. Накрая разкриват, че канцлерът Долфус е убит случайно. В крайна сметка не им оставало нищо друго, освен да приемат условията, и обещават да слязат в партерната зала, да предадат оръжието си и да се качат в полицейските камиони.

Междувременно се случва нещо твърде странно. В стремежа си да спаси, както той казал, каквото може, водачът на метежниците Холцвебер завъртял номера на германското посолство, докладвал на Хитлеровия посланик доктор Рит, че не са успели, признал, че е съвсем безпомощен, и го помолил да дойде в канцлерството и лично да упражни надзор върху обещаното им безпрепятствено изтегляне към германската граница.

Посланикът Рит наистина пристига. На въпроса на министрите, какво желае, той не дал убедителен отговор. Просто въстаниците му се обадили по телефона и го помолили… Ако е нужно, той с удоволствие предлага на австрийското правителство услугите си…

Непоправима дипломатическа грешка! С присъствието си и чрез смутения си отговор посланикът почти официално потвърждава участието на нацисткия Трети райх в организирането на метежа в Австрия.

Метежниците захвърлят оръжието, качват се в камионите, но вместо в Германия биват откарани в полицейските казарми. Това бе предвидлива мярка, тъй като още на другия ден германското правителство издаде декларация, в която изразяваше недоумение от споразумението между австрийското правителство и метежниците относно изтеглянето им през германската граница и не призна това споразумение. Същевременно заяви, че всеки преминал незаконно границата, ще бъде незабавно арестуван.

Хитлер се направи, че няма нищо общо с безуспешния метеж, и показа това с още едно изявление като продължение на комюникето: „По молба на представители на австрийското правителство и на австрийските въстаници германският посланик във Виена д-р Рит изразил съгласие със споразумението относно свободното изтегляне на въстаниците в Германия, без да се осведоми за становището на правителството на Райха, Ето защо той бе незабавно освободен от длъжност.“

В деня, в който и в някои други австрийски градове са организирани нацистки демонстрации и дори се стига до престрелки, когато по прозорците на някои домове се появяват флагчета с пречупен кръст и доктор Шушниг обявява военно положение в страната, Хитлер седял в правителствената ложа в Байройт. Разбира се, той слушал музиката само с едното ухо, защото двамата му адютанти един след друг го информирали за развитието на австрийските събития. Разузнаването съобщило, че Мусолини реагирал на метежа по своему — съсредоточил многобройна войска пред Бренарския проход, за да може да се намеси, в случай че германският вермахт се опита да премине австрийската граница.

Хитлер разбрал, че е загубил партията с белязаните карти, и побързал да се оттегли. Още същата нощ от Байройт се свързал с фон Папен, съобщил му за станалото, снел Рит и назначил за посланик във Виена фон Папен. Рит, естествено, побързал да се свърже с Берлин, но тъй като виенската телефонна централа не работела, заминал за Братислава и от тамошното консулство телефонирал в Берлин, но когато най-после се свързал, единственото, което разбрал, било, че е снет от длъжност.

Сутринта на втория ден след метежа във Виена пристига президентът Миклас. Скоро след това на летището каца специалният самолет на Мусолини, с който пътувала госпожа Долфус. Президентът и вдовицата се виждат край ковчега на мъртвия. Президентът изчаква да мине погребението и веднага свиква Министерския съвет. Взема се решение заместник на Долфус да бъде д-р Курт Шушниг.

След като научава за смъртта на Долфус, виенската полиция веднага предприема издирване на убиеца. Министърът на правосъдието натоварва прокурора доктор Вотава да поеме ръководството на следствието. Съпро-воден от опитни детективи, прокурорът отива в канцлерството в момента, когато извеждали затворниците. На криминалистите било ясно, че убиецът е сред тях, но при разпита никой не признавал.

Тогава полицейският комисар Петернел решава въпроса по своему. Промъква се сред сто и петдесетте арестанти и се държи с тях като истински есесовец.

Бил убеден, че всеки освен него знае кой е убиецът на Долфус. Трябвало само някой да се изпусне. Не минава много време и комисарят застава пред атентатора Ото Планета, който бил нервен, несигурен, тъй като съзнавал, че тези сто и петдесет есесовци знаят за престъплението му и че няма никаква надежда да се измъкне. Тъкмо това използувал и комисарят Петернел и му казал, че полицията знае всичко и единствената надежда е да си признае доброволно пред началника на полицията, като по този начин си осигурява смекчаващи вината обстоятелства.

Ото Планета бива откаран при началника на полицията н признава, че е убил Долфус. Още на 30 юли убиецът и неговите помощници са изправени пред специален военен съд, който разкрива истинското лице на заговорниците. Тридесет и пет годишният продавач Ото Планета е отявлен нацист, служил дълги години в армията. След като бил заподозрян в участие в заговор срещу републиката, той бил принуден да смени униформата с цивилни дрехи. Пред съда твърди, че бил уволнен неоснователно, но веднага побърза с гордост да заяви, че от 1929 г. е член на NSDAP, а по-късно бил приет в SS войски и служел в SS щандарт 89.

Получил заповед да участвува в акцията на „Балхаусплац“, дали му яке, собственоръчно зашил пагоните си с отличителни знаци на старши лейтенант, преоблякъл се в частна квартира и пристигнал в спортната зала, където го включили в поделението на капитан Фридрих, псевдоним на неговия съучастник Холцвебер. С него, разбира се, се познавали отдавна, тъй като служили заедно в армията.

Обвиняемият Планета обрисува целия ход на действието, като подчертава, че не искал да стреля, дори им била забранена употребата на оръжие, просто недоумявал как е станало това. А когато съдията го пита защо е участвувал в метежа, отговаря: „Аз съм есесовец. Действувах по заповед!“

Холцвебер бил ротмистър и служил седем години в пехотен полк като домакин. След чистката като нацист трябвало да излезе от армията. И тъй като не можел да си намери работа и останал без прехрана, присъединил се към метежниците. Той също получил униформа на австрийски офицер, разбира се, не истинска, а след като го определили да ръководи акцията в канцлерството, получил и плана на сградата.

Между показанията на обвиняемите и на свидетелите — държавния секретар Карвински, камериера Хедвицек и други — нямаше принципни противоречия. Съдебните експерти установяват, че и двата изстрела са дадени от разстояние най-много двадесет сантиметра, следователно не може да става дума за случайност, а за умисъл.

И двамата — Ото Планета за убийство и за измяна, а Холцвебер за измяна — бяха осъдени на смърт. Три часа след обявяването на присъдата те били обесени на двора на Земския съд. Опитвайки се поне пред себе си да обосноват смъртта си, те извикват: „Хайл Хитлер! Умирам за Германия!“

Един от главните инициатори на метежа известният националсоциалист, виенският адвокат д-р Ото Вьохтел, който бе ръководил операцията в спортната зала в „Зибенщернгасе“, успя да избяга зад граница, като се надяваше, че германските нацисти ще го посрещнат с разтворени обятия. Нали бе работил по техни указания и за тях, нима е виновен, че метежът не успя. Хитлер възнагради черноработника по своему. Изпрати д-р Вьохтел в концлагера в Дахау.

Междувременно бяха осъдени н други заговорници. Командирът на ударната команда, която се бе опитала да завземе радиото, Ханс Домес получи смъртна присъда, а останалите бяха осъдени на доживотен затвор. Те не останаха задълго там, след аншлуса бяха освободени и нацистите ги славеха като герои.

След смъртта на Долфус Австрия все повече търсеше подкрепата на Мусолини. Най-напред заминават за Рим новият канцлер Шушниг и вицеканцлерът Щархемберг, а след него посещават Вечния град няколко дузини държавни дейци. Хитлер ругае Виена и Мусолини. И за да не си мисли дуче, че може да си прави каквото си ще, Хитлер предприе санкции, но само икономически. Третият райх не приемаше заплащане в лири и франкове, а само в марки, понеже на министъра на финансите му бе добре известно, че Мусолини не разполага с марки. Но въпреки това дуче се реши на ответни мерки — забрани на туристите от Германия да внасят в Италия немски марки и на италианските банки да изплащат германски чекове. Германците бяха принудени да прекарват отпуската си край студеното Балтийско море.

Канцлерът Енгелберг Долфус стана жертва на политическо убийство, което не оправда очакванията.

Хитлер трябваше да отстъпя. И след като научи за воен-ните мерки на Мусолини, след като посланиците на Франция и Англия подадоха в Министерството на външните работи остри ноти, в които техните правителства напомняха на Хитлер международните съглашения за независимостта на Австрия, той заповяда да се върне „Австрийският легион“, който, както се оказа, бе потеглил преждевременно към границата, за да окаже помощ „на подтиснатите австрийски нацисти“. Пропагандният комедиант Гьобелс трябваше да нареди в последния момент да унищожат набора на уводните статии, прославящи успешния виенски преврат.

Историята спря своя ход, но не задълго. Само за четири години.