Вацлав Павел Боровичка
Атентати, които трябваше да променят света (7)

Лъжепророкът Буут

Велики петък не е ден за празненства, но през 1865 г. хората във Вашингтон имали много поводи за веселие. Войната между Севера и Юга е приключила, рухнало е робовладелчеството, изгряла е свободата. Негрите тържествували и вярвали, че са придобили равноправие.

Генерал Ли капитулирал, а с него двадесет и шест хиляди въоръжени бойци. Президентът Линкълн бил наблюдавал заключителните боеве от палубата на „Ривър Куин“ и на четиринадесети април следобед той разказвал за преживяванията си пред членовете на правителството: „Върху масите в каютата ми бяха разгънати картите, по тях с червени и черни топлийки обозначавах хода на боевете на фронта. На трети април, когато получих съобщение, че Ричмънд е паднал и нашите отряди са влезли в горящия град, реших да отида на бойното поле.“

Сутринта президентът закусил със семейството си. Най-големият му син Робърт се бил върнал преди един ден с генерал Грант от Сити Пойнт.

В единадесет часа президентът открил заседанието на кабинета. Генерал Грант също участвувал, но по-скоро само като разсеян слушател, защото по време на заседанието уреждал някои документи, натрупали се поради дългото му отсъствие от Вашингтон.

Линкълн и Грант били стари приятели, затуй след заседанието президентът поканил генерала на театрално представление. В театъра на Форд представяли изключително сполучлива комедия, в която за последен път щяла да играе в главната роля Лаура Кин.

Генералът се извинил, понеже щял още следобед да замине при децата си.

Както ще се разбере по-късно, отказът му не е само дипломатически ход. Грант впрочем имал основание да не желае съпругата му да се срещне с Мери Линкълн.

Двете дами не се понасяли, а през последните дни напрежението между тях дори се изострило. Чрез съвместното посещение на театъра президентът искал да оправи това, което объркала жена му.

През 1842 г., когато те се оженили, Мери Тод била една от най-красивите девойки в Кентъки, но впоследствие се променила. Не била вече нито мила, нито снизходителна, станала сприхава и нетолерантна, а понеже била пълна, и не младеела. Често страдала от депресии, имала чувството, че хората я пренебрегват, че не се държат с нея като с първа дама. Все някого подозирала, а и ревнувала президента от съпругата на генерал Грант. Внушила си, че именно приятелката й искала да я лиши от привилегированото и положение.

Както по-късно се установява, състоянието на Мери Линкълн се дължало на заболяването й. Десет години след атентата тя умира в санаториум за нервно болни.

Съпругът й бил внимателен с нея. През онзи съдбовен ден още сутринта й обещал да се разходят заедно. За да направи тържествения ден още по-приятен, по обяд наредил да запазят за вечерта ложата в театъра на Форд. Ако семейство Грант не пожелае да бъде с тях, ще намерят друга компания.

Следобед Линкълн разгледал още няколко държавни дела. Говори се, че се отнесъл снизходително с някакъв дезертьор и помилвал един шпионин на Юга, който трябвало да бъде обесен. Президентът отбелязал, че в мирно време един бивш шпионин всъщност е обикновен безработен. Може ли да бъде опасен?

Около четири часа пристигнала каретата, Мери Линкълн била вече готова и чакала. Президентът се качил и двамата потеглили към пристанището, където през този пролетен следобед бил пуснал котва мониторът „Монтаук“. По пътя президентът чертаел планове за бъдещето, радвал се, че вече бил сложил край на военните грижи, че ще могат най-после спокойно да живеят. Смятал, че е изпълнил своя дълг към народа и когато свършел президентският му мандат, щял да се върне в Илинойз. Спестяванията щели да им стигнат до края на

живота. В най-лошия случай можел отново да отвори адвокатска кантора.

Мери Линкълн тактично мълчала, за да не развали радостното настроение на мъжа си.

Абрахам Линкълн не ще узнае никога какво е било истинското икономическо положение на семейството му. Впрочем съпругата му била направила без негово знание толкова дългове, че за покриването им не биха стигнали два пъти толкова, колкого били спестяванията на Линкълн.

Преди вечеря се завърнали в Белия дом. Президентът успял да приеме старите си приятели от Илинойз — губернатора Оглесби и генерал Хейни — и тръгнал пеш, както всяка вечер, към сградата на Министерството на отбраната, за да прочете последните съобщения. Съпровождал го личната му охрана Крук.

След смъртта на президента той подробно ще опише това.

Когато се връщали, срещнали група пияни. Един от тях без малко да се сблъска с президента. След този епизод Линкълн, сякаш предчувствувайки бъдещите събития, заговорил с Крук за това, дали някой би посегнал на живота му, и сам си отговорил на този въпрос положително.

Най-обичаният от американските президенти, освободителят и обединителят, според думите на Крук, бил убеден, че биха се намерили хора, заинтересувани от насилственото му отстраняване.

Може би Линкълн си е спомнил за своя предшественик Ендрю Джексън, срещу когото побърканият Ричард Лауренс бил извършил атентат под колоните на Капито-ла. Тогавашният седми президент на САЩ имал доста политически противници и лични врагове, но на никого не минавало и през ум да отнеме живота му. На Лауренс наистина никой не е разчитал.

Президентът Джексън се връщал от погребението на сенатора Дейвис, съпровождан от конгресмени, журналисти и приятели. Когато приближил колоните на стария Капитол, изведнъж се появил непознат човек, насочил срещу него два револвера и натиснал спусъка.

Чул се изстрел, но президентът останал незасегнат. Револверът на убиеца вероятно засякъл. Всички замръзнали на място. Президентът се опомнил пръв, вдигнал бастуна си и го насочил срещу убиеца. Когато атентаторът стрелял с другия револвер, куршумът полетял кой знае къде. И следващите два куршума от двете цеви се оказали безрезултатни. Президентът имал щастие, случайността спасила живота му, той сам задържал и обезвредил нападатели. Това не се е удало на нито един президент или крал.

Веднага след нападението политическите тактици се питали кой от противниците на президента би могъл да стои в сянката на това злодеяние и кой би могъл да за-плати на убиеца.

Изпитали разочарование. Лауренс бил сам и при това побъркан. Преселил се от Англия, той работел във Вашингтон като бояджня. След някакво психическо сътресение си въобразил, че е крал Ричард III. Изпращал в Англия писма, в които искал да бъде обявен за крал на Америка, тъй като тя била все още английска колония, а президентът Джексъи заемал неговото място Ето защо Лауренс решил да убие Джексън и бил убеден, че ще стане американски крал. Интересно е, че седмият президент на Съединените щати нямал изобщо лична охрана и е трябвало да се защищава сам. Тогава нито в Белия дом, нито в Капитала е имало полицейска охрана.

Президентът Линкълн разбирал, че Джексън се е спасил случайно. Може би наистина — както твърди Крук — той си спомнил за тези обстоятелства и затова е започнал да размишлява за възможността от насилствена смърт, а може би тези предчувствия за смъртта да са се появили заедно с легендата след атентата. Навярно близките на президента хора са се поддали на изкушението да станат популярни и затуй някои неща са доукрасили, а някои си обяснили по своему.

Разговорът, за който споменава Крук, не е бил единственото предчувствие за смъртта. Още следобед, когато седял щастлив в каретата до своята мрачна съпруга, Мери Линкълн се била обърнала към него с упрек: „Спомняш ли си, Аб, един ден преди да почине синът ни, ти се чувствуваше също така щастлив?“

По-късно и този епизод се е обяснявал като предзнаменование на бъдещите събития.

Провидението предупредило и Цезар, но това не му е помогнало.

Абрахам Линкълн имал противници, въпреки че бил образец на републикански президент и борец за равноправие и демокрация. Получавал от тях застрашителни писма и в не едно от тях имало заплаха за покушение. След смъртта на президента в книжата му били намерени около стотина такива писма.

По всичко личи, че Линкълн нямал настроение за вечерното представление на комедията „Нашата американска братовчедка“.

Когато около деветнадесет часа и половина се върнал от Министерството на отбраната, той приел още няколко посетители, между които и Шулер Колфакс, представител на Белия дом. Но наближавало вече двадесет часът и било крайно време за театъра. Президентът не успял да приеме Джордж Ешмън, конгресмен от Масачузетс, и затова на неговата визитка написал да го извикат на другия ден в девет часа сутринта.

Това е последното изречение, написано от Линкълн.

Пред главния вход на Белия дом под колоните на балкона чакала каретата на президента. Той слязъл със съпругата си по килима на цветя, стражата отдала чест и каретата потеглила. Но не тръгнали направо за театъра.

Кочияшът спрял пред дома на Харис, сенатор на Ню Йорк. Клара Харис и нейният годеник майор Хенри Р. Ратбоун, приятели на президента, заместили генерал Грант и неговата обидена съпруга и към двадесет и един и половина, след започването на представлението, четиримата слезли пред театъра на Форд на улица „Десета“.

Тази вечер за последен път щяла да се представи в ролята на Флорънс Тренчард знаменитата Лаура Кин. Това било хилядното представление.

Пред входа чакали портиерът Чарлз Форбс и Джон Паркър, личната охрана на президента. Наистина Линкълн бил помолил следобед министъра на войната Стен-тън да му изпрати като охрана своя адютант Екърт, силен и млад мъж, който само с фигурата си би респектирал всеки нападател, но министърът отказал, защото майор Екърт уж имал неотложна работа. След атентата, когато вече било късно, се оказало, че Екърт е бил свободен и си е бил у дома. Вместо заслужаващия доверие офицер президентът бил охраняван от несигурния полицай Паркър, който обичал да пие, в някои исторически материали дори се говори, че бил непоправим алкохолик. И той единствен трябвало да осигури безопасността на президента на Съединените щати.

Още следобед директорът на театъра Хари Клей Форд се приготвил достойно да посрещне президента.

Наредил на работниците по декорите да подредят седма и осма ложа, да поставят и по-хубави кресла — за президента тапициран люлеещ се стол, за дамите кресла с червена дамаска. Люлеещия се стол на президента поставили в седма ложа, по-близо до сцената, зад него седяла съпругата му Мери. В ъгъла на осма ложа седнала госпожица Харис, а до нея на табуретка — годеникът й Ратбоун.

Президентът и съпровождащите го лица влезли, ди-ригентът на оркестъра Уйлям Ундърс младши дал знак на артистите, те прекъснали играта и излезли на авансцената чак до ложата на Линкълн с поглед, отправен към него. Оркестърът изсвирил националния химн, след което пиесата продължила.

В коридора пред ложата на президента застанал Паркър, но не издържал дълго и се появил в бюфета на театъра с чаша уиски. Разбира се, не се задоволил с една чаша и мястото му пред ложата на президента останало празно.

Джон Уилкъс Буут бил наистина нов, но вече известен артист от театъра на Форд. Скоро той станал любимец на вашингтонските жени и ежедневно получавал десетки писма. Това го ласкаело и ги очаквал с радост.

На четиринадесети април също дошъл в портиерната на театъра да си вземе писмата. Имал свободен ден и седнал при портиера, прочел излиянията на почитателките си и разговарял с директора Форд, от когото научил, че вечерта президентът Линкълн н генерал Грант със съпругите си ще присъствуват на последното представление на Лаура Кин.

Вероятно Буут е отишъл горе да види как работниците подготвят ложите. Не е изключено тъкмо тогава да е подготвил технически всичко. Незабелязан от никого, той нагласил обикновената ключалка така, че да може с проврянв нея конец лесно да се отвори отвън, а на вратата на седма ложа издълбал с нож дупка, за да може да надникне вечерта в ложата. След това изчакал работниците да окачат националното знаме и портрета на Вашингтон и спокойно напуснал театъра.

Артистът Буут прекарал в театъра на Форд около час и половина, след което отишъл направо в конюшнята на Джеймс У. Пъмфри на улица „С-стрнйт“, недалеч от хотел „Национал“, и наел кон за четири часа следобед. Може би час след това, между седемнадесет и осемнадесет часа, пристигнал на кон в театъра и наредил да оставят коня в конюшнята.

Вечерта Буут пристигнал в театъра след девет. Представлението било вече в разгара си. Влязъл през входа за артисти, застанал зад кулисите и помолил работника Едмон Спранглер, който някога е помагал в конюшнята, да му приготви коня. Тъй като Спранглер не можел да напусне сцената по време на представлението, обърнал се към помощника си Джоузеф Бюроуз, известен в театъра с прякора си Пинатс Бюроуз, с молба да изведе кобилата на Буут и да почака с нея пред задния вход.

През задния коридор Буут се изкачил нагоре към фоайето и попитал Джон Бъкингам за часа. Малко след това, в двадесет и два часа и десет минути, минал отново през фоайето и по стълбите към ложата на президента.

Спрял пред вратата на седма ложа. Конецът бил в ключалката. През дупката видял главата на президента Линкълн, седнал в люеещия се стол.

Ако Паркър бе седял на стола си пред вратата, както му били заповядали, не би се случило всичко това. Но коридорът бил съвсем безлюден. Артистът Буут изчакал, когато артистът Хари Хоок в ролята на Аса Тренчард останал сам на сцената и залата гръмнала от смях, и предпазливо открехнал вратата на ложата. В полумрака президентът седял спокойно, увлечен от действието. Незабелязано Буут се приближил към него. Извадил късия дериндзър — един съвсем обикновен големокалибрен пистолет с един куршум. Часът бил двадесет и два и петнадесет минути. С дясната си ръка президентът се бил опрял на перилата. Буут се приближил тихо на пръсти и натиснал спусъка.

Зрителите не чули изстрела. Но майор Ратбоун мигновено осъзнал случилото се, скочил и се хвърлил към убиеца. Буут извадил кама и я забил в рамото на майора, скочил през перилата на ложата, омотал се с шпорите си в знамето, сгромолясал се на сцената и си счупил крака над глезена.

Бягайки по сцената, убиецът дори успял да извика „Това ще се случи на всички тирани!“, минал покрай колегата си Хари Хоок, изтичал, зад кулисите между Лаура Кин и младия Уйлям Дж. Фергюсън все още с кървава кама в ръката си, сблъскал се с диригента на оркестъра Уйлям Уидърс, два пъти замахнал към него, но, за щастие, разрязал само сакото му. След това през задния изход изтичал на двора, където Бюроуз пазел коня, възседнал го и препуснал в галоп.

На първия ред седял адвокатът майор Джоузеф Б. Стюард, най-високият мъж във Вашингтон (шест фута и шест дюйма, почти, два метра). Щом разбрал какво се случило, веднага изтичал след Буут, проследил го по коридора, викайки „Хванете го!“, излязъл след него на двора тъкмо когато убиецът се качил на коня и изчезнал в тъмнината.

Публиката в залата все още не била наясно какво всъщност е станало. Някои познали Буут, макар че се бил маскирал с перука, брада и мустаци. Мери Линкълн обаче тутакси проумяла истината. Главата на Линкълн клюмнала на гърдите му. Буут стрелял в президента отблизо и куршумът попаднал в черепната кухина. В ложата пристигнали бързо лекарите Чарл А. Лийл, след него Чарл С. Тафт и накрая доктор Кинг. След като прегледали ранения, наредили незабавно да бъде поставен на легло.

В театъра настъпила паника. Изплашените хора бързали към изходите, други се тъпчели в коридора, който водел към ложата на президента. Служителите донесли носилка, поставили ранения на нея и излезли на улицата, забулена от нощния мрак.

Лампите в дома на Петърсън, намиращ се точно срещу театъра, още светели. Някой отворил прозореца и погледнал към улицата, откъдето разтревожено извикали, че е нужно легло за ранения Линкълн.

По тесните стълби изнесли президента към спалнята на първия етаж, поставили го напречно на леглото, защото се оказало твърде късо за него.

Междувременно из града полетяла вестта за трагедията. Край леглото застанали най-добрите хирурзи на Вашингтон, сред които и домашният лекар на президента доктор Стоуи. Всички единодушно констатирали, че раната е смъртоносна и няма надежда за спасение.

За съпругата на президента най-напред се погрижили артистката Лаура Кин, госпожица Харис и майор Ратбоун. Но скоро отвеждат майора у дома му, защото дълбоката чак до костта рана силно кървяла.

Госпожа Линкълн се настанила в една от долните стаи на Петърсънови. От време на време отивала до смъртното ложе на мъжа си, но нервите й не издържали и лекарите й забранили. Около седем часа сутринта доктор Стоун съобщил, че състоянието на президента е критично.

Абрахам Линкълн умира в дома на Петерсън в седем часа и двадесет и две минути. В съботната утрин камбаните на Вашингтон разнасят тази страшна вест. Същевременно министърът на войната Стентън дал нареждане да започне съдебното дирене.

Не е било толкова сложно това дирене, както пишат някои автори, защото вашингтонският началник на полицията майор Ричард е бил в театъра и е видял убиеца, когато бягал от ложата на президента. Наистина в този момент не му минало през ума, че това е знаменитият Буут, тъй като перуката, брадата и мустаците били променили артиста до неузнаваемост. Но колегите си той не би могъл да заблуди. Те са го видели отблизо, когато е тичал по сцената. Да, несъмнено, убиецът бил Буут!

Майор Ричард отишъл в префектурата и още преди да получи заповед от министъра, наредил да започне следствието. Няколко минути подир това полицейските комисари разпитали зрителите, установили обстоятелствата около бягството на нападателя, записали показанията на сценичните работници и на младежа, който е държал коня на Буут, и стигнали до извода, че убиец на президента Линкълн е артистът Джон Уилкъс Буут. Детективите извършват това, което днес биха направили и техните по-опитни колеги. Започнали с логическа дедукция. По следите на убиеца биха могли да ги насочат неговите познати, приятели или неприятели но във всеки случай хора, с които се е срещал. В показанията на артистите и сценичните работници, на портиера и прислугата се появяват няколко заслужаващи внимание имена и адреси.

Буут като известен артист имал високи доходи, получавал до петстотин долара седмично, а това за 1865 г. е огромна сума (неговият годишен доход бил 20 000 долара, пресметнато в днешни пари, той би бил милионер). Буут живеел в луксозния хотел „Национал“. Преди това обаче непосредствено след пристигането си от Ню Йорк във Вашингтон бил отседнал в пансиона на Сурат на „Н-стрийт“, номер 541, в северозападната част на града. Домът принадлежал на Мери Е. Сурат.

Натам се насочил и криминалният комисар Джон Кларвой с десетина тайни полицаи. Тяхната задача била проста: да претърсят подозрителния дом, да арестуват всички живеещи там и да ги разпитат в полицейския участък. Около полунощ те потропали на вратата. Дълго време никой не отварял. После от прозореца се надвесил Луис Уичмън и сърдито заппотестирал, че се нарушава

нощният покой. Комисарят Кларвой му обяснил за случилото се — откъде хората в тихия пансион ще значт за трагичните събития.

При предварителния разпит, който криминалният комисар Кларвой провел на място, се установило, че артистът Буут наистина е живял някога в пансиона и че по-късно е идвал доста често.

Кларвой:

— Госпожа Сурат, кога за последен път видяхте артиста Буут?

Сурат:

— Беше тук вчера следобед. Около два часа.

Кларвой:

— Ами вашият син? Къде е синът ви Джон?

Сурат:

— Синът ми ли?

Кларвой:

— Да, госпожо, чухте добре.

Сурат:

— Него не съм виждала четиринадесет дена!

Мери Сурат излъгала и това си проличало. Така тя отежнила положението си. Би могло да се каже дори, че с тези няколко думи или по-скоро с колебанието си тя се причислила към затворниците и това й струвало живота. За полицейския комисар Кларвой не било толкова трудно да установи къде е бил през последните дни Джон Сурат.

Диренето продължило във всички направления. Най-напред телеграфите предали вестта за атентата, а по-късно и за смъртта на президента Линкълн. Полицията все още не била открила пряка следа, която да ги насочи към убиеца, и затова разпитвала всички, които имали нещо общо с Буут. Неговият брат Юний Брут Буут играел в театъра в Цинцинати. След представлението той се прибрал в хотела и си легнал. Скоро след полунощ се събудил от врява и след малко в коридора се появили разярени хора, измъкнали го от леглото и се опитали да го линчуват. Той успял да избяга през страничното стълбище, след което го хванали и арестували.

Другия брат на убиеца Джоузеф полицията прибрала в Ню Йорк. Сестра му Асия, по мъж Кларк, също била разпитвана. Но напразно. Убиецът на президента бил изчезнал безследно.

Проучвайки миналото на Буут, криминалният комисар Кларвой разбрал кого има насреща си. Досега се знаело, че Джон Уилкъс Буут е популярен и добре платен артист, че произхожда от известно семейство на театрални артисти, но повече никей нищо не можел да каже.

Сега изведнъж миналото на Буут блеснало, но съвсем не в идилична светлина.

Той произхождал от семейство (ако може да се каже така) със стара традиция в артистичното изкуство. Неговият баща се преселил от Англия, имал твърде символичното име Юний Брут Буут и означавал много за американския театър. Мнозина твърдели, че бил артист номер едно.

Имал осем или девет деца. Последното било родено на десети май 1838 г. в предградието Бел Еър край Балтимор, Мериленд. Кръстили го Джон Уилкъс. Като всички останали, и то било извънбрачно. Всяко дете било от различна майка.

Старият Буут бил гениален артист, но и непоправим алкохолик, умрял в лудница. Синът, Джон Буут, на седемнадесет години вече бил добър актьор, при това красив и темпераментен. Говорело се, че брат му Едуин бил най-добрият Хамлет на всички времена.

Специалистите подели много спорове по въпроса, дали Буут е бил психопат или само ексцентричен човек, склонен към патетично хиперболизиране, дали неговите деяния са имали по-дълбок идеологически корен или може би е действувал при внезапен афект. Изглежда, не можело да се стигне до категорично заключение. Но някои обстоятелства от неговия живот обяснявали много неща. Когато например избухнала войната между Севера и Юга, той застанал, бог знае защо, на страната на южняците. И макар че не е известно да е проявявал някакъв интерес към Юга или към негрите, в Олбани, щата Ню Йорк, допуснал необяснима невъздръжаност. Когато южняците започнали да обстрелват северния форт Самнър, Буут играел в един театър в северната територия. Естествено северняците били безкрайно разгневени от нападението. Обаче артистът Буут на тяхна територия и пред тяхна публика изрекъл слова, с които характеризирал нападението срещу крепостта като най-героичен подвиг в историята на Новия свят. Те го освиркали и го изгонили. Трябвало да напусне и града.

Защо е постъпил така? По убеждение? Внезапно хрумване? Имал е нужда да воюва или да провокира?

По-късно в Ню Йорк Буут заедно с братята си участвувал в „Юлий Цезар“ — един голям спектакъл. Едуин Буут, тогава най-известният сред американските ар-тисти, изпълнявал главната роля, Юний Брут Буут — Касий; Джон Уилкъс Буут — Марк Антоний. Когато излязъл на авансцената, за да произнесе големия монолог — речта на Антоний, — без всякаква връзка вмъкнал репликата, която по-късно също произнесъл след атентата срещу Линкълн: „Това ще се случи на всички тирани!“

Представлението не завършило. Някой в залата извикал „Гори!“, хората наскачали от седалките, настъпила паника. Когато от залата на нюйоркската Зимна градина излезли и последните зрители, установило се, че някой си е направил глупава шега. На другия ден странното събитие придобило друга светлина. Впрочем в полицията се получили сведения, че в същото време, когато братята Буут играли пиесата на Шекспир, избухнали пожари едновременно на шестнадесет места, но главно в театрите и хотелите. Дали това не е било свързано все пак с втората провокация на Буут? Не е изключено. Скоро след това артистът напуснал Ню Йорк и вече никога не се върнал.

При разследването комисарят Кларвой открил един друг не много известен факт от живота на Буут, въз основа на който вече не би могло да се твърди, че Буут е само една налудничава и екзалтирана личност, че не е бил член на никакъв затворнически съюз, че зад него или над него не е стоял някакъв човек в сянка. Полицията установила, че през военните години Буут е вършел активен шпионаж в полза на Южната конфедерация и имал възможност да се добере до важни сведения, защото като знаменит артист, обожаван от дами и девойки, е спадал към обществото на високопоставените, където би могъл нещо да научи. Ежедневно той е бил в контакт с много хора, след всяко представление гримьорната му била обсаждана от почитателки, сред конто лесно би могла да се промъкне свръзката, и вместо автографа на артиста да отнася тайни съобщения на другата страна на фронта. Буут сътрудничел успешно няколко години. Шпионин с такава практика, човек, известен на широката общественост, едва ли би извършил атентат по своя инициатива.

Следователно тук не ставало въпрос за някаква незначителна и дилетантска дейност. В плановете на Буут не е влизал само атентатът срещу Линкълн, той подготвял също и убийството на вицепрезидента Ендрю Джонсън и на министъра на външните работи Уйлям Севард, които трябвало да загинат едновременно с Абрахам Линкълн.

След като пристигнал във Вашингтон, Буут се настанил в пансиона на Сурат, подписал договор с театъра на Форд и започнал да групира около себе си странни личности, които постепенно посветил във фантастичния си план, според който трябвало до отвлекат президента Линкълн, да го използуват като залог в полза на южняците, да откупят с него някои свои пленници, за да могат да преговарят със северняците от съвсем други позиции.

Заговорниците се съгласили, макар че някои от тях смятали, че е по-просто и по-добре да се убие президентът. Сигурно това са били заслепени хора, без политически кръгозор, дори неспособни логично да разсъждават. Войната между Севера и Юга приближавала към своя край и всеки разсъдлив човек оценявал това, но не и заговорниците от пансиона на Сурат.

Двадесетгодишният Луис Пейн бил примитивен младеж с огромна фигура на атлет, по с едва доловим интелект. Той се представял за баптистки проповедник, но в действителност бил дезертьор с псевдоним Пул. Въпреки че не би могло да се разчита на него, артистът Буут му определил една от главните роли: трябвало да убие министъра на външните работи Севард.

Дейвид Херълд се подготвял за дрогерист, но по време на атентата скитал без работа и без пари и затова бил много възхитен, когато се оказал рамо до рамо със славния артист, чиито джобове били винаги пълни. Двадесет и една годишният Херълд обожавал Буут и имал твърде романтична представа за живота.

Георг Атценрод, тридесет и три годишен, по произход немец, бил преселник от Прусия и първоначално ролята му в заговора била съвсем обикновена — трябвало да чака с лодка на брега на Потомак и да прехвърли отвлечения заедно с похитителите на другия бряг.

Малкият син на собственичката на пансиона Джон Сурат, мечтател и романтик, копнеещ за приключения, надуто важничел край известния артист. Михаел О’Логлин и Самуел Арнолд били съученици на Буут и бойци от Конфедерацията. Необяснимо как никой от тях не е бил достатъчно здравомислещ, за да обясни на Буут, че планът му е наивен.

Предвиждало се президентът да бъде отвлечен и прехвърлен през реката, а по дългия път от Вашингтон до Ричмънд да се организира по спирките смяна на впряговете на дилижансите и на 18. I. 1865 г. да бъде прехвърлен на територията на Конфедерацията.

Планът изглеждал прост. В уречения ден президентът трябвало да бъде в театъра на Форд. В определения момент един от помощниците на Буут трябвало да затвори газопровода, а след като угаснели светлините, атлетът Пейн да хване президента в ложата му, да го завърже и като пакет да го пусне на сцената, после да го изнесе през задния изход, пред който щял да стои впряг, а на брега на реката трябвало да чака Атценрод. Мислели, че са близо до целта си, по всичко излязло напразно. Президентът Линкълн не пристигнал в театъра.

Вторият опит за атентат също бил несполучлив, но все пак струва да се спомене, защото напомня за романтичните уестърни. От своя информатор Буут научил, че президентът е решил да посети военния лазарет, който се намирал някъде в покрайнините на града. Пътят минавал през гора. Буут, Пейн и Сурат оседлали коне и дебнейки, зачакали в гората.

Чул се тропот на конски копита, на завоя се появило пътническото ландо, кочияшът препускал конете, но тримата мъже със завързани с кърпи лица спрели колата, Буут скочил върху капрата.

— Президент Линкълн, предайте се, вие сте наш пленник!

Какво разочарование! В колата седял непознат търговец и треперел от страх, без да подозира, че тримата маскирани мъже не са истински бандити.

Президентът Линкълн променил в последния момент програмата си и това всъщност спасило живота му.

Нека поразмислим малко. Буут не би могъл да бъде сам, явно имал е отличен информатор, вероятно сред най-близките хора на президента. Кой друг би могъл да знае програмата на Абрахам Линкълн, още повече по време на войната, когато се е постъпвало извънредно предпазливо. Освен това осведомителят сигурно е знаел с каква цел информира артиста.

Последната информация обаче Буут получава от нищо непредугаждащия директор на театъра. Защо осведомителят не е съобщил на Буут, че президентът се готви да посети театъра? Страхувал ли се е да дава повече сведения на съучастника си или междувременно е сменил мястото и? Нито едното, нито другото. По-скоро той е разбрал, че начинанието няма шанс за успех, изплашил се е от риска и се е свил в черупката си, което му помага да остане жив. Този извод е логичен пред вид едно друго доказателство, а именно изявлението на Робърт, сина на Линкълн, за когото ще стане дума.

На четиринадесети април Буут научил, че президентът ще посети театъра на Форд, веднага вдигнал тревога и дал последни заповеди на съучастниците си. Двойката Херълд — Пейн е трябвало да убие министъра на външните работи Севард. По същото време Георг Атценрод е трябвало да ликвидира вицепрезидента Джонсън. Херълд също наема следобед бял кон, за да може след това бързо да изчезне зад граница.

Но действието се развива съвсем другояче.

Буут убива президента. Наистина при скока от ложата той си счупил крака, но въпреки това успял да избяга. Около девет часа Дейвид Херълд минал да вземе Пейн го отвел чак до къщата на министъра на площад „Лафайет“, защото Пейн бил толкова малоумен, че след пет минути всичко забравял. Затова Херълд още веднъж му предал заповедта, че трябва да отиде горе и да убие министъра, а той ще го чака пред дома.

„Пейн:

— Та какво ще кажа, като ме питат защо отивам?

Херълд:

— Че носиш лекарства от доктора.

Пейн:

— Та казваш, че ще ми отворят?

Херълд:

— Ще ти отворят и ще те пуснат при министъра. Той е болен и е на легло. Така че трябва да влезеш в спалнята. Разбираш ли, Луис?

Пейн:

— Аха, разбирам. Така, значи, да го убия и да се махна. А ти тук ще ме чакаш и ще ме вземеш със себе си, нали?

Херълд:

— Аз ще те почакам тук.“

Следващият ход на събитията напомня сцена от света на ужасите. Пейн отишъл до вилата на министъра, позвънил, отворил му висок и едър негър, военният санитар сержант Робинзон, и Пейн започнал да му обяснява защо е дошъл. Негърът не го разбрал и разговорът ставал все по-напрегнат и шумен. На стълбището се появила Фани, дъщерята на министъра, която седяла край леглото на баща си и чула крясъците. От другата врата в хола влезли госпожа Севард и синът й Фредерик, и двамата вече по нощници.

Пейн повторил наивно измисления повод и така настойчиво и неумело се опитвал да се вмъкне в спалнята, че предизвикал силно недоверие. Естествено те не искали да го пуснат горе. Пейн решил това объркано положение по своему. Извадил револвера и се опитал да стреля срещу младия Севард. Оръжието засякло и тогава той започнал да го удря по главата с приклада, докато синът на министъра се свлякъл на земята в безсъзнане.

Исполинът Пейн, тичайки нагоре, отварял една след друга вратите. Стаите били празни. Последната врата била заключена. Засилил се и избил вратата.

Министър Севард, сериозно контузен при транспортна злополука, лежал в леглото с протеза около врата, направена от стомана и кожа, която придържала натрошената му брада в постоянно положение.

Протезата му спасила живота. Разяреният Пейн не успял да пререже гърлото на жертвата си. Междувременно госпожа Севард отворила прозореца към улицата и започнала да вика за помощ. Без размисъл Пейн ударил Севард с кама по главата, нахвърлил се върху тримата, но се замотал между завесите и объркан напуснал къщата. Целият в кръв, той изтичал на улицата, развързал коня, скочил на седлото и в галон препуснал през града.

А през това време кой знае докъде е бил стигнал неговият съучастник Херълд.

Пейн бил глуповат, а и несполучливата акция му объркала здравата ума. И вместо да побегне, той препускал из улиците, след малко отново се появил със запъхтян кон пред вилата на министъра. Слугите го забелязали, но никой не смеел да излезе срещу побеснелия конник. После пак се отдалечил и потънал в тъмнината.

В този момент по улиците на Вашингтон едва се държал на краката си следващият атентатор Георг Атценрод, който имал заповед да убие вицепрезидента. За да добие кураж, седнал пред бутилка уиски, но след двадесет минути вече бил в такова състояние, че едва успял да стане и да напусне кръчмата. Може би вече бил забравил съвсем задачата си. На другия ден, когато се съвзел от напиването, той разбрал какво е станало и избягал във фермата на чичо си, където пил до арестуването си.

Пейн всъщност сам се натикал в ръцете на полицията, макар че не е възнамерявал да прави това. По необясними причини той отишъл в пансиона на госпожа Сурат. На петия ден след злодеянието почукал на вратата на „Н-стрийт“ № 541. На рамото си носел кирка и на въпроса на полицая, защо е дошъл, отговорил:

„Госпожа Сурат ми каза да дойда да изкопая канал за изтичане.“

Арестували го, но нищо не научили от него. Мери Сурат отричала, че е имала нещо общо с него, дори заявила, че изобщо не го познава. Разбира се, тя излъгала. Останалите потвърдили, че те са се познавали, и с това госпожа Сурат само си утежнила положението. Но и до днес остава загадка, кой е изпратил Пейн в пансиона и кой му е казал да вземе кирка. Не е възможно този малоумен човек сам да измисли това.

Свидетелите от дома на министъра уличили Пейн. Полицията го закарала на военния кораб „Согъс“, пуснал котва в пристанището, и там го затворили в добре охранявана каюта. Скоро след него в този корабен затвор се появили Мери Сурат и още няколко следствени. Преди убийството Джон Уилкъс Буут се дегизирал с брада, мустаци и перука. Така той ходел из града, отбил се в една кръчма и за кураж изпил цяла бутилка уиски.

След това отишъл в ресторант, за да вечеря, но на никого не направил впечатление, макар че било необичайно артистът да се разхожда така из улиците на Вашингтон.

Не е предизвикал подозрение дори у тези, които са го забелязали дегизиран вечерта в театъра, макар че в пиесата той изобщо не участвувал. Едва след атентата мнозина се досетили, че би трябвало гримът и поведението на Буут да им подскажат опасността. Но кой от неговите приятели би могъл да допусне, че известният и с добро положение артист може да има такива страшни планове.

Счупеният крак го болял ужасно, но въпреки това с огромни усилия Буут успял да се качи на коня и да изчезне. Може би и никой не го е преследвал. Затова той се насочил направо към моста на река Потомак недалеч от военната корабостроителница.

Веднага след атентата полицейският президент Ричард и министърът на войната Стентън наредили да се затворят всички изходни пътища. Войската заела мостовете с изключение на един, който всъщност бил денонощно под военен надзор, тъй като спадал към територията на пристанището и водел към Мериленд, откъдето имало път направо за Ричмънд.

За военния мост важели военните разпоредби. През нощта той бил затворен за цивилни лица. Ето защо полицейският префект и военното командуване не изпратили съобщение за трагичните събития на сержант Куб и не му напомнили, че тази нощ той трябва особено строго да спазва наредбите.

Артистът Буут пристигнал след затварянето на моста. Непосредствено преди часа за затваряне оттук бил минал Пейн и изчезнал отвъд границата. И затова сержант Куб, след като видял следващия конник, викнал:

— Не виждате ли, господине, че мостът е затворен, ето там има табела или не можете да четете…

Буут имал основание да бърза, а и се страхувал да не попадне в капан, но изиграл ролята си, както никога. Запазил пълно спокойствие и обяснил, че е бил в града на забава и затова закъснял. Казал дори името си, само че то нищо не говорело на сержанта, който явно не ходел на театър. Разбира се, пред прилично облечения млад мъж вдигнал бариерата и всъщност пуснал убиеца през границата, Буут имал щастие — минал през единствената пролука на затворения кръг около Вашингтон.

Малко след това и Дейвид Херълд се измъкнал от обкръжението през същия мост. Известно време той обикалял из града, търсейки начин да се уговори с някой от приятелите си, но не успял. Затова поел сам по дългия път.

Всички знаели какво трябвало да правят след атентата. Буут бил изготвил план за пътуването до Ричмънд. По избрания път трябвало да бъдат подготвени коне за сменяване, преди това в скривалища били скрили оръжие. Достатъчно било само да минат моста. Отвъд Потомак те щели да бъдат в безопасност.

Буут предполагал, че на Юг ще го посрещнат като освободител, като национален герой, който е избавил страната от тиранина. Но останал излъган. Убийството на Линкълн разгневило и враговете на президента. Американците били единодушни: Буут е извършил непростимо злодеяние, което ще остане като петно в историята на Новия свят.

Като видял Херълд, сержант Куб си помислил, че всички гуляйджии като че ли са се наговорили. Ето този младеж, представил се като Томас, също се е забавил при момичето си и бърза да се прибере. След като пуснал първия, сержантът вдигнал бариерата и пред другия. Херълд вече смятал, че е спасен. Той пришпорил коня и в галоп минал през Потомак.

След атентата министърът на войната Стентън взел инициативата в свои ръце. Той се настанил в дома на Петърсън и оттук издавал заповеди. По улиците на града излезли цели взводове, опълченски отряди заели изходните пътища, цивилни граждани, въоръжени с пушки и пистолети, застанали пред домовете си. Полицейският апарат бил в готовност. Но първият човек,

който тръгнал по следите на атентаторите, не бил инспектор от подчинените на полицейския префект Ричърд, а Джон Флетчър, обикновен управител на конюшнята за заемане на коне.

Дейвид Херълд бил наел кон следобед и трябвало да го върне до девет часа вечерта, преди да затворят конюшната. Джон Флетчър познавал Херълд и нямал особено добро мнение за него. Може би именно затова или защото искал да затвори и да се прибере у дома си, той поспирал от време на време пред фермата в очакване на конника. Изведнъж по улицата се чул тропот на конски копита и Херълд профучал покрай изумения Флетчър. Конярът разсъждавал логично: „Херълд нае кон, открадна го и сега бяга!“

Джон Флетчър постъпил така, както би постъпил всеки американец от онова време. Пламнал от гняв, изтичал до конюшнята, оседлал първата кобила, която му попаднала, и препуснал след бягащия. Невероятно, но въпреки аванса от време той почти го догонил. Стигнал до моста над Потомак няколко минути след като сержантът вдигнал пред Херълд бариерата.

На сержанта му дошло до гуша от запъхтените конници. Флетчър сприхаво обяснил, че гони конекрадец, който току-що преминал по моста към Мериленд, и на всяка цена трябвало да го настигне. Куб бил търпелив, но вече не бил в състояние да запази спокойствие, затова му посочил табелата, на която било написано часът за затваряне на моста, извърнал гръб и се оттеглил.

Флетчър скръцнал зъби, но обърнал коня и поел обратно за града.

И за да си няма разправии с шефа, Флетчър се отбил в полицията и съобщил за кражбата. Заявил, че някой си Дейвид Херълд е избягал с коня и показал точно посоката. За комисаря Кларвой Дейвид Херълд не бил само неизвестен конекрадец. Когато свързал фактите около атентата срещу президента и нападението срещу министъра Севард със случилото се на моста Нейви Ярд Бридж, той с ужас установил, че престъпниците са избягали по единствено възможния път и че Буут, Херълд и непознатият, който твърдял пред сержант Куб, че се нарича Томас, имат пръст в събитията.

Отново е нужно да подчертаем колко много случайни обстоятелства са се появили около атентата срещу президента Линкълн. Буут излязъл от театъра на Форд в двадесет и два часа и двадесет минути, от Потомак се насочил към Силвър Мил, около полунощ той бил близо до Суратвил (Клинтън), на десет мили от местопрестъплението. Някъде по този път го настигнал Херълд, без да са се уговаряли предварително. Буут, измъчван от силни болки в крака, чул конски тропот. Изплашил се, мислейки, че го преследва полиция. Скрил се в близката горичка. Когато покрай него минал самотният конник, оказало се, че бил Херълд, с който потеглили заедно.

По-късно комисарят Кларвой успял да възстанови хода на събитията през тази нощ, за което му помогнало много показанието на гостилничаря Луайд. Към полунощ кръчмарят, който си бил вече легнал, чул силно тропане по вратата. Погледнал през прозореца и видял двамата конници. Разбира се, познал ги веднага — Буут и Херълд. Неотдавна артистът бил оставил у кръчмаря оръжие и сега вероятно идвал да си го вземе. Лицето на Буут било изкривено от болка, а очите — изцъклени, целият бил в пот и куцал. Още от вратата извикал на Луайд да му донесе бутилка уиски и почти на един дъх го изпил. След малко Херълд помогнал на Буут да се качи на коня и двамата изчезнали в мрака, като взели със себе си оръжието.

През 1865 г. Америка е страна на Дивия Запад, където владеел законът на силата. От тази гледна точка трябва да се разглежда и участието на доктор Мад в този случай, макар че трибуналът е погледнал на неговата помощ от съвсем друго гледище. Но това е друг въпрос. Тук изиграва главна роля всеобщата психоза и общественото мнение, което налага най-строго наказание на всеки, който макар и несъзнателно е долял масло в огъня.

На лекаря в Дивия Запад изобщо не е правело впечатление, ако посред нощ внезапно го събудят пияни ковбои, които го изправят пред ранен мъж и чакат медицинска помощ.

Следователно не е било толкова необичайно, когато близо до Брайантоун някъде около четири часа сутринта позвънили на вратата на доктор Мад двама непознати мъже, представили се като Томас и Тисон, и помолили за помощ.

Джон Уилкъс Буут не издържал повече от болки. Счупеният крак се бил подул, а ботушът го стягал като клещи. Рано или късно все някой трябвало да го прегледа.

С голяма мъка изминал около десет-дванадесет мили и решил да почука на вратата на доктор Самуел Мад, който живеел във ферма недалеч от Брайантоун.

Както по-късно се установява, артистът Буут се е познавал с доктор Мад. За това познанство и за среднощната помощ на ранения непредугаждащият нищо лекар заплаща твърде скъпо.

В своя доклад комисарят Кларвой описва среднощното посещение така: „На 15 април 1865 г. около четири часа сутринта във фермата на лекаря дошъл някой си Томас и го помолил да прегледа ранения му приятел, който уж бил паднал от коня и си бил счупил крака. Доктор Мад се облякъл, отворил и поканил двамата мъже да влязат. Тъй като лекарят се е срещал преди това с Буут, значи, знаел е, че не се казва Тисон. В такъв случай би могъл да се досети, че тук нещо не е в ред, щом като Буут е тръгнал на път през нощта с такива болки и под чуждо име.“

Доктор Мад разрязал ботуша на Буут, превързал счупения крак и отишъл да приготви шини. През това време пътниците малко поспали. Може би сутринта или малко по-късно доктор Мад фиксирал фрактурата в шини и набързо му стъкмил патерици. Конниците останали тук през целия ден. Напуснали фермата късно следобед, защото явно не са искали да се показват през деня.

Но не стигнали далеч. В тъмното изминали около петнадесет-седемнадесет мили и към полунощ почукали на вратата на Самуел Кокс. По всяка вероятност Кокс вече е знаел кои са и ги посъветвал да се скрият в близкия горски гъсталак, а доведеният му брат Томас Джоунс ги снабдявал с храна. Там те се крили до двадесет и първи, след което потеглили към река Потомак, за да се върнат обратно на другата страна.

Потомак е огромна река, край Вашингтон тя е почти пълноводна, в Кинг Джорд Кънти се разлива и образува голямо езеро, така че не е било съвсем лесно да се премине през нея, но Томас Джоунс им помогнал да стигнат на другия бряг. На двадесет и трети сутринта те били най-после на другата страна, на територията на щата Вирджиния, предполагайки, че са заличили всички следи.

На 20 април 1865 г. вашингтонското Министерство на войната обявява награда от 50 000 долара за залавянето на убиеца Буут и по 25 000 долара — за Джон Сурат (изчезналия безследно син на собственичката на пансиона Мери Сурат) и Даниел К. Херълд.

Обявата за определените награди подписал лично министърът на отбраната (Sekretary of War) Едуин М. Стентън и към нея прибавил, че всеки, който укрива убийците, който им помага при бягство или по какъвто и да е начин, ще бъде изправен пред военен съд и осъден на смърт. По-нататък се призовават всички почтени граждани да помогнат на органите за залавянето на престъпниците. В края на обявата е дадено не твърде точно описание на търсените лица.

Сто хиляди долара за залавянето на престъпниците, та това е добра сума, а смъртното наказание за подпомагането на бегълците — сериозна заплаха. Едното или другото, а може би и двете подтикнали Томас Джоунс два-три дена след обявата да отиде в полицейския участък и да съобщи на дежурния офицер О’Бейрн, че търсените двама мъже са се укривали няколко дена в тресавището недалеч от техния дом, а полковник Кокс се е грижил за храната им.

Незабавно била вдигната тревога и група от бързи конници нахлула в двора на Кокс. Късно. Двамината бегълци вече били минали реката и изчезнали.

Издирването е в пълен ход. Най-после войската и полицейските отряди имат конкретна следа, макар че местността предоставяла по-големи възможности на бегълците, отколкото на техните преследвачи. Още повече че Вирджиния, главно областта Кинг Джордж Кънти, е от край до край южняшка. Тук населението изцяло подкрепяло Конфедерацията. Едва ли някой би могъл да си промени възгледите няколко дена след поражението.

Джон Буут разчитал именно на поддръжката на южняците, дори си представял как ще го приемат като спасител, който е хвърлил дявола в пъкъла.

Разбира се, той се е заблуждавал, но все пак получил известна подкрепа. Поне в началото било така.

Това, което изживяват бегълците в горите и тресавищата на Вирджиния, е типична илюстрация на тогавашните отношения.

Завършила е четиригодишната война, войниците вече не са войници, врагът не е враг, настъпил е мир и тези, които само преди един ден са били герои, стреляли са срещу ближния, сега остават без работа.

Буут със завързани за седлото патерици и Херълд с чувал хранителни продукти и две завивки за път, с арсенал от ненужно оръжие се лутали из пустоша. Вече трети ден, откак слезли от лодката, с която преплавали Потомак, и се придвижвали все на юг.

В понеделник чули в далечината гласове, скрили се и чакали групата да приближи, тъй като били убедени, че по петите им е тръгнал военен отряд, претърсващ тресавищото. Наблюдавайки ги скрито, те видели трима окъсани войници, чиято униформа представлявала някакви жалки останки от униформата на Конфедерацията. Вече било двадесет и трети април, Буут бил съвсем изтощен и се зарадвал на срещата — поне имали съюзници.

Осемнадесетгодишният капитан Джет не е могъл да му помогне много, макар да е знаел на кого помага, а може би тъкмо затова. Недалеч от Порт Роял, на десет мили оттук, капитанът имал познат фермер. Достатъчно било да се премине река Рапанхенок Ривър и щели да бъдат в безопасност. Към шестнадесет часа те вече били във фермата на Ричрд X. Герит, пред когото капитан Джет скрил истината. Представил му ранения Буут като боец от армията на Юга, наричащ се Бойд, който се нуждаел от спокойствие, понеже кракът му бил счупен. Освен това го помолил да му осигури добро скривалище, защото не било изключено в близката гора да има шайки на Севера, които да преследват останалите живи от победената армия.

Ричърд Герит нямал представа кой е раненият, а Джет пък не съзнавал че всъщност казал истината, когато е излъгал, че навсякъде в гората имало войници от Северната армия. Когато напуснал фермата на Герит, в гората изведнъж капитанът се оказал заобиколен от войници с насочени към него пушки.

Южният конен дозор се командувал от полковник Е.Дж. Конгър, явно добър психолог. Впрочем той съобщил на изненадания капитан за убийството на президента Линкълн, предупредил го за съдбата, очакваща всеки, който помага на убийците, и чак тогава го попитал дали случайно не е видял някого. Капитан Джет, младеж с чисто сърце, не скрил нищо и издал на командира на кавалеристите, че Буут и неговият съучастник се укриват в сушилнята за тютюн във фермата на Герит.

Действителната картина на следващите събития е засенчена от легендата. Днес едва ли можем да разрешим противоречията в подробностите. Истина е, че конният дозор начело с полковник Конгър обкръжил дървения сайвант, където се укривали Буут и Херълд. Вероятно полковникът е призовал бегълците да се предадат доброволно и чак след това ги е заплашил. Дейвид Херълд излязъл от сушилнята с вдигнати ръце веднага след приканването. Артистът Буут отказал и полковникът бил изправен пред проблема как да го залови.

Той решил да опуши навеса. Войниците нахвърляли купчини сухи съчки, в които прибавили прясна трева и клонки, подпалили ги и зачакали. Лютивият дим изгонил изгнаника от скривалището и той застанал пред сушилнята Войниците чули изстрел. Джон Уилкъс Буут се свлякъл на земята. Куршумът бил преминал през гърлото.

По-късно сержант Бостън Корбет, който е бил в състава на конния дозор, твърди, че именно той е застрелял убиеца на Линкълн. Не е известно дали са му изплатили високата награда, но се знае, че става много популярен. През 1865 г. той пътувал от щат в щат и разказвал на вечерните беседи за случилото се тогава. Но славата му била краткотрайна — от национален герой той накрая станал портиер в Парламента в Канзъс сити. През 1886 г. Корбет попаднал в лудница.

Втората версия е, че Буут се е самоубил, което е по-вероятно.

Ако полковник Конгър е искал да залови убиеца на Линкълн, макар и мъртъв, не е било нужно да опуш-ва сушилнята. Могъл е просто да заповяда да стрелят дотогава, докато го улучат. Но, изглежда, са искали да го заловят жив. Ето защо не е изключено изявлението на Корбет да е евтина реклама и същевременно спекулация, тъй като обявената награда не била малка.

Основание за самоубийството на Буут можем да тьрсим и другаде. При стеклите се обстоятелства екзалтираният, пресилено патетичният Буут, изгубил надежда че ще стане национален герой на Юга, би могъл да избере този изход. За това говори дори описанието на последните му мигове и последните му думи.

След изстрела войниците изтеглили убиеца на Линкълн пред къщата на Герит и го залели с вода. Той се съвзел и започнал да рецитира възвишени монолози и да моли войниците да предадат на майка му (за която преди това никой нищо не е чувал), че е загинал за родината. Преди да издъхне, той разочаровано извикал.

— Юзлис, юзлис! Всичко бе напразно!

Джон Уилкъс Буут, убиецът на Линкълн, умира. Пренасят го на палубата на монитора „Монтаук“, пуснал котва във военното пристанище. Лекарите преглеждат трупа, потвърждават идентичността и дават разрешение за погребението му.

Междувременно всички заговорницп, с изключение на младия Сурат, са зад решетките. Подготовката за съдебния процес, е кратка. Доказателствата са извън всяко съмнение. Мнозина признават вината си. На 9. V. 1865 г. атентаторите и техните помагачи са изправени пред военен трибунал. Процесът се превръща в сензация на световния печат. Цели седем седмици вашингтонските хотели са пълни с журналисти от цял свят, които напразно чакат някакви изненади. Присъдата е строга, а и друга не биха могли да очакват дори и най-големите оптимисти.

Пейн, Херълд, Атценрод и Мери Сурат са осъдени на смърт без право на помилване. Обесват ги на 7 юли в двора на военния затвор, недалеч от гроба на техния водач Буут. Останалите присъди са повечето доживотен затвор. Дори и доктор Мад, който превързал счупения крак на Буут, е осъден на доживотен затвор. Но той заедно с Арнолд получава от президента Джонсън

помилване още през 1869 г. О’Логлин, който лежал с него в затвора „Форт Джеферсън“ в Драй Тортугас, не доживява освобождаването. Умира през 1867 г. Интересна е съдбата на малкия Сурат, сина на собственичката на пансиона. Той успял да избяга навреме минал канадската граница, оттам в Англия. През 1867 г. бива арестуван в Александрия (Египет) и го изправят

пред Вашингтонския граждански съд, които обявява, че провинението му е изгубило давност. И това е човекът, който по време на пребиваването си в Европа заявява в Италия, че Буут не е действувал по собствена инициатива, че зад него са стояли други.

Това се потвърждава и от изявлението на Робърт, сина на Линкълн. Преди смъртта си, почти двадесет години след атентата, той унищожил документите от личен характер от архивата на своя баща, като се обосновал пред обществеността, че сред тях е имало доказателства за по-широк заговор срещу президента и че един от тези, които са стояли зад кулисите на това политическо убийство, е бил член на правителството на Линкълн.

Както и при други случаи, така и за Буут от време на време се е говорело, че е жив, че вместо него са погребали друг, че някои политици от най-висш ранг са били заинтересовани той да живее под чуждо име.

Един от поводите за подобни съждения е изравянето на трупа на Буут през 1867 г. При строителни корекции неговият гроб бил преместен. Зъболекарят на артиста е присъствувал и заявил, че Буут нямал такива челюсти.

Две години по-късно отново възникнали съмненията за смъртта на Буут, когато властите предали тялото на мъртвия на семейството му, за да го преместят в цивилни гробища.

Това е последният шум около Буут, но не и последното разочарование, свързано с атентата срещу президента Линкълн.

Бях вече изчел материалите, попретеглих на ръка късия дериндзър с неимоверно голям калибър, с който е стрелял Буут, разгледах почти всяко кътче на Петърсъновия дом и с чувството на репортьор очевидец спрях до леглото, на което е починал Абрахам Линкълн.

— Не, господине, това не е оригиналното легло — отговори на въпроса ми пазачът. — Но почти е като онова на Петърсънови. Столовете също.

— А картините?

— Точно копие. А за тапетите държавното управление нареди да направят нови по образеца на оригиналните.

Не се докоснах до смъртното ложе на Линкълн и се съмнявам дори, че съм държал в ръцете си същото оръжие, което е държал Джон Уилкъс Буут на 14. IV. 1865 г. в двадесет и два часа и петнадесет минути в театъра на Форд във Вашингтон.