Джон Броснан
Небесните господари (6)

Глава шеста

Полетът през гръмотевичната буря се оказа най-страшното нещо в досегашния живот на Джан. Вече притъмняваше, когато Небесният господар наближи кипящата планина от облаци, но щом се гмурна вътре, наоколо се възцари непрогледен мрак. Ударите по клетката зашеметяваха нейните пленници. Понякога могъщите течения я подхвърляха нагоре, после я пускаха надолу в болезнен тласък. Всеки път Джан беше сигурна, че въжето се е скъсало и всеки път пищеше.

После ги налетяха разтърсващият грохот и огънят на мълниите. Според Джан се намираха в самия център на бурята и тя очакваше всеки миг да бъде поразена от мълния. Никога не се беше усещала толкова нищожна и безпомощна, с ръце и крака, впити в плетеницата на клетката, със здраво стиснати клепачи. Тя неспирно се молеше за спасение на Майката богиня, вятърът я блъскаше, дъждът я заливаше, бе глуха от гръмовете и смазана от светкавиците.

Тя вече си беше внушила, че въжето отдавна е откъснато и клетката вечно ще бъде подхвърляна от ветровете сред бурните облаци, без никога да падне на земята, когато изведнъж ударите престанаха. Тя отвори очи. Клетката висеше сред спокоен ясен въздух, отново се чуваше силен вой от моторите на Небесния господар. Неугледният търбух на въздушния кораб беше ярко осветен от редици светлини. Тя отпусна ръцете и краката си и се свлече на пода на клетката. Студът я смразяваше, всичко я болеше, но се чувстваше твърде изтощена, за да обръща внимание на това. Тя заспа…

Събуди се сред слънчеви лъчи. През пода на клетката виждаше земята съвсем наблизо. Минаваха над пустошта с нейното измамно буйство на ярки, борещи се помежду си цветове. Върховете на дърветата и по-големите гъбички като че минаваха само на няколко фута от нея.

Тя седна и усети силни болки във всеки от скованите си мускули, но топлината на слънцето беше чудесна. Тя усещаше и силен глад. Откога ли не е яла? Вече поне денонощие.

Заобикаляха я спящи хора, или поне така изглеждаше от пръв поглед. Но когато бутна по рамото близкия мъж, за да го събуди, тя стреснато откри, че е студен и твърд. Мъртъв.

За момент си въобрази, че е единствената оживяла, но разтърсвайки за рамото една от жените, с облекчение усети топлина. Жената се размърда и изохка, после отвори очи.

— А, ти ли си — промърмори тя. — Побърканата дъщеря на Мелиса. Я ме остави да спя, глупачке.

Джан не беше познала коя е жената. Лицето й се беше свило през нощта. Изглеждаше изтощена, с черни кръгове около очите. Джан се съмняваше, че тя самата изглежда по-добре.

— Този мъж — рече Джан прегракнало. — Мъртъв е.

Жената мъчително се надигна и седна, поглеждайки небрежно мъртвеца.

— Късметлия — каза тя. — Завиждам му. Сега е при Майката богиня. Ако животът му е бил безгрешен, тя ще го прероди в жена. Така той ще бъде с една стъпка по-близо до рая.

И Джан вярваше в това, но увереността й не правеше съседството на трупа по-приятно. Тя се пресегна над него и предпазливо докосна крака на друга лежаща жена. Веднага отскочи. И жената беше мъртва.

Клетката се раздруса. Джан се задави и се вкопчи в стената. Пак тласък. Тя вдигна поглед.

— Движим се! — извика тя. — Движим се нагоре!

 

 

Докато дърпаха клетката към търбуха на Небесния господар, още няколко души в нея се раздвижиха и седнаха. Но седмина не мръднаха. Джан не беше сигурна какво ги е убило — студът или потресът. А тя отново се намери между живите. Може би така е предначертано. Може би наистина има задача. Дали Майката богиня пазеше живота й, за да изпълни заповедта на Мелиса? Тази мисъл не беше от най-успокояващите.

Дъното на въздушния кораб запълни небето, оцелелите се споглеждаха уплашено. Джан видя, че ги теглят към квадратен отвор. Сърцето й биеше силно до болка, налягаха я тежки предчувствия. Какво ги очакваше в Небесния господар? Какви нови мъки са им приготвили слугите на „Господаря Панглот“?

Най-сетне изтеглиха клетката над отвора и пред Джан се откри обширно, слабо осветено помещение с висок таван, от който висяха някакви машини, включително и тази, която теглеше клетката. Очите на Джан свикнаха с мъждивата светлина и тя съзря много хора, събрани в помещението.

С гръмка въздишка отворът в корпуса бавно бе закрит и клетката беше рязко пусната на пода. Фигурите от сенките се събраха наоколо. Джан видя само мъже. Неколцина бяха облечени в черно и носеха оръжие. Явно Небесни войни, но без брони. Облеклото на останалите се състоеше от единствена торбеста дреха, в различни цветове, но все избледнели. Джан се разтрепери, страхът я бе победил. С разсъдъка си съзнаваше, че Небесните войни са мъже, но когато бяха скрити от броните и шлемовете, успяваше да не се сеща за това. Сега обаче нямаше избор, не можеше да не вижда заобиколилите я отвсякъде мъже. Не като тези от Минерва, а непроменени потомци на Древните Мъже — чудовищата, потискали и насилвали жените през хилядолетията, изтерзали с алчността и злобата си Земята и накрая с нечестивата си техника едва не унищожили света в Генетичните войни. През целия й живот я бяха учили да се бои от тези същества и да ги проклина, а сега беше в тяхна власт.

Небесните войни и другите мъже гледаха обитателите на клетката със смесица от презрение и веселие.

— Ей, амазонките! — провикна се един от тях. — Май вече не сте жадни за битки, а?

— Само да изляза оттук и ще видиш ти! — отвърна му жената, която се беше присмяла на Джан. И на Джан й се искаше да бе казала тези думи.

Измежду войните излязоха двама души, чийто вид твърде се различаваше от всички наоколо. За почуда на Джан единият се оказа жена. Мъжът, който вървеше отпред, носеше кървавочервен жакет с издути като балони ръкави. Жакетът едва стигаше до под кръста му, а вместо панталон носеше нещо като много фини, впити бели чорапи, които очертаваха мускулите на краката му. Джан беше сигурна, че и половите му органи биха се откроявали ясно, ако не ги прикриваше червена черупка от твърда кожа. Черната му коса се спускаше върху раменете, дългото надменно лице бе покрито с някакъв бял прах, а устните му имаха цвят като жакета.

Жената изглеждаше още по-странно. И тя беше облечена в червено, но рокля като нейната Джан виждаше за пръв път. Бе толкова пристегната в кръста, че Джан се чудеше как жената диша. Това причудливо подчертаване на талията открояваше бедрата и торса, който и без това добре се показваше от ниско изрязаното деколте, разкрило почти изцяло впечатляващите гърди. Джан се озадачи още повече, когато забеляза под роклята някаква превръзка, повдигаща и събираща гърдите.

Лицето на жената също беше покрито с бял прах, а устните й — боядисани в червено. Но русата й коса беше вдигната високо и закрепена с многобройни шноли, инкрустирани със скъпоценни камъни. Едва когато мъжът заговори, Джан успя да откъсне очи от това странно видение.

— Аз съм принц Мажид, висшият камерхер на „Господаря Панглот“ — каза той с висок пронизителен глас. — Тук съм, за да ви съобщя решението на „Господаря Панглот“ за вашата съдба. Вие се осмелихте да се бунтувате срещу справедливото управление на един Небесен господар и, разбира се, с това се лишихте от всички права, които „Господарят Панглот“ ви беше дал милостиво. Първо, вашата общност наруши основния закон на Небесните господари, като създаде уреди, способни да летят. А знаехте, че небето е изключително владение на Небесните господари. На вас, земните нищожества, е завинаги забранен достъпът до него. После използвахте тези уреди срещу „Господаря Панглот“ в изменнически опит да унищожите своя върховен повелител. Това, че опитът беше обречен на провал, по никакъв начин не намалява мерзостта на престъплението ви. Другите членове на вашата общност вече платиха своята цена. Сега е ваш ред. Две са възможностите, от които можете да изберете едната. Смърт или робство до края на живота ви. Така ще бъде. Имате една минута, за да решите.

Настъпи тишина. Джан се обърна и огледа другите. От двадесет и един бяха останали живи само тринадесет. Девет жени и четирима мъже. От умрелите през нощта седем души петима бяха мъже. Както Джан очакваше, обвинителката й заговори първа. И Джан знаеше какво ще каже, още преди да си е отворила устата.

— Да изберем смъртта. За да опазим чиста паметта за Минерва и честта на нашите мъртви сестри.

— Да, нека бъде смъртта! — съгласи се гръмко друга жена.

Още три жени промърмориха съгласието си, макар и не с такова въодушевление. Четиримата мъже изглеждаха разтревожени.

— Е, какво ще каже дъщерята на Мелиса? — попита жената студено, обърната към Джан.

Джан не знаеше какво да прави. Желанието й да умре се бе изпарило, още щом усети целувката на слънцето тази сутрин. Обаче се ужасяваше от мисълта да се подчини дори и за минута на мъжете от Небесния господар, камо ли пък през целия си останал живот. А трябваше да мисли и за задачата си. Съмняваше се да има и най-малък шанс за успех, но честта я задължаваше да се опита.

— Така си и знаех — отсече жената, като не получи отговор от Джан.

— Времето ви изтече — каза облеченият в червено мъж.

Двама Небесни войни пристъпиха напред и отвориха клетката, другите извадиха сабите си от ножниците.

— Излезте навън и обявете решението си.

Те бавно се измъкнаха от клетката и по заповед на войните застанаха в редица пред нея. Джан погледна за момент към седемте жалки трупа, лежащи в клетката.

— Е, какво избрахте? — поиска отговор висшият камерхер с напрегнат глас. Изглежда не беше свикнал да говори толкова високо. — Които предпочитат смъртта, да излязат напред.

Обвинителката на Джан направи крачката, без да се колебае дори за миг. След кратка пауза още четири жени я последваха. После една по една и с видимо нежелание към тях се присъединиха и останалите четири жени. Само Джан и четиримата мъже стояха в предишната редица. Джан се почувства унижена. Искаше да пристъпи с решителна крачка напред, но не можеше.

Жената я погледна през рамо. Нищо не каза, но презрението в очите й говореше само. Джан сведе очи към пода.

— Толкова много измежду вас искат да умрат? — попита висшият камерхер.

В гласа му имаше учудване. А наоколо Небесните войни мърмореха разочаровано. Джан предположи, че резултатът ги е интересувал и финансово. Но ако Небесните войни са искали да ги продадат като роби, защо се отнесоха толкова безгрижно към запазването на живота им в клетката?

— По-добре смърт, отколкото безкрайно безчестие — заключи обвинителката на Джан.

Джан не можеше да се освободи от завистта си към нея. Сигурна беше, че ако каже същите думи, просто ще изглежда глупаво.

— Молим само смъртта ни да бъде чиста и да не осквернявате с допира си телата ни преди това.

— Смъртта ви ще бъде чиста — потвърди раздразнено висшият камерхер. — И никой няма да ви досажда. Но какво да кажем за онази? Тя защо не споделя безумното ви желание за самоунищожение?

Джан вдигна очи и видя, че той сочи към нея. Жената я погледна и отговори с леден глас:

— Тя ни е тайното оръжие. Ще унищожи всички ви и вашия Небесен господар с голи ръце. Поне така каза…

Висшият камерхер, придружителката му и всички останали небесни хора се разсмяха. Джан усети как се сгорещяват бузите й. Искаше да умре, но не дотолкова силно — помисли си тя засрамено, — че да направи крачката и да отиде при другите.

Когато смехът стихна, висшият камерхер въздъхна и каза:

— Добре, да свършваме с тази неприятна работа. Които са избрали смъртта, да се върнат в клетката.

Джан избягваше погледите на деветте жени, докато те бавно се качваха в клетката. Четиримата мъже също стояха с наведени глави. После един Небесен войн дръпна Джан настрана. Имаше голяма черна брада. Джан никога не беше виждала такава брада. Малцина мъже от Минерва ходеха небръснати.

Отгоре се чу вой на машина и клетката се издигна няколко фута над пода. Завъртя се на въжето, а под нея с грохот се появи отворът. На Джан й прилоша. Знаеше какво ще се случи. Знаеха го и тези в клетката. Някои започнаха да се молят на глас на Майката богиня. Джан затвори очи.

— Дъще на Мелиса!

Тя срещна свирепия поглед на своята обвинителка през прътите на клетката.

— Дъще на Мелиса! Защо скромничиш така? Сигурна съм, че твоите господари ще бъдат поласкани, щом научат коя си…

Клетката пропадна. Без никакво предупреждение. Като че изчезна отведнъж. Джан реши, че някой просто е прерязал опърпаното въже. Тя се залюля болнаво и за момент помисли, че припада, но й мина. Внезапно видя, че срещу нея бе застанал висшият камерхер. Много силен и сладникав парфюм заливаше на вълни ноздрите й, приповръща й се. Жената беше зад него и през рамото му се вглеждаше в Джан с напрегнато любопитство.

— Кажи си името, момиче — заповяда той.

— Джан. Джан Дорвин.

— За какво говореше онази жена преди малко?

Джан поклати глава.

— Не зная. Бях й неприятна. Тя ме смята… тя ме смяташе за страхливка.

Висшият камерхер замислено поглади своята малка островърха брада и каза:

— За твое добро е, ако наистина се окажеш страхливка. Само така ще останеш жива. При първото неподчинение ще споделиш съдбата на покойните си съотечественици. Ясно ли ти е?

— Да — каза Джан почти шепнешком.

— Добре — висшият камерхер се обърна към четиримата мъже от Минерва. — Същото важи и за вас, макар че според мен на вас, евнусите, не ви е присъщо неподчинение. Както и да е, предупредени сте. Разбрахте ли ме?

Те всички кимнаха. Джан почувства презрение към тях, но бързо го потисна. Едва ли имаше право да обвинява когото и да било, че е страхливец. Нито пък беше сигурна дали те наистина са страхливци. Предишния ден видя няколко от мъжете на Минерва да се сражават до сестрите. Не се биеха умело и Небесните войни бързо ги изклаха, но поне се опитаха и тя ги уважаваше за това. И все пак, гледката мъже от Минерва да размахват саби, я бе смутила дълбоко… както и очакваше.

Висшият камерхер оглеждаше околните въпросително.

— Сигурно някои от вас са поискали правата за продажба върху оцелелите? Ако е така, предявете претенциите си.

— Аз, Грегъри Танит от Трети батальон и от името на Мартин Сундин, също от Трети батальон, искам правото за продажба на тази жена от Минерва — каза Небесният войн с черната брада, все още сграбчил ръката й. Изненаданата Джан разпозна в него „първия глас“.

Висшият камерхер кимна нетърпеливо и каза:

— Може ли някой да потвърди официално правата ти?

— Да. Офицерът Каплан от Трети батальон ще потвърди правата ми.

— Много добре, искането се признава. На кого смяташ да я продадеш?

— Мислехме на Гилдмайстор Баниън. Той загуби няколко от неговите стъклоходци.

Висшият камерхер кимна одобрително.

— Добре сте решили. Ако на тази амазонка още й се иска да се бие, скоро ще се откаже сред онази сган на Баниън.

— О, Бейзил, ще е голяма загуба да я пратим при дръвниците на Баниън. Тя е толкова хубава. Защо не я купиш за мен? Бих могла да я обуча за моя прислужница — това беше жената, която досега не се бе обаждала. Говореше някак предпазливо. На Джан й се стори, че се опитва да подражава на малко момиченце.

— Я не ставай смешна — отсече Висшият камерхер. — Няма да ти позволя да вземеш амазонка за прислужница. Пък и още не знаем дали не носи някакви зарази. Ако е така, по-добре боклуците на Баниън да ги прихванат.

Жената кимна смирено и не проговори повече. Висшият камерхер прехвърли вниманието си към предявилите права върху четиримата мъже. Джан объркана слушаше как ги продават на различни „майстори на гилдии“, макар и да не знаеше какви са тези хора. Не искаше да я разделят с единствените хора от Минерва, дори и да са мъже. Но внезапно нейният брадат притежател я заблъска през тълпата и тя усети истинската самота.

Той я доведе пред широка врата с надпис „Обеззаразяване“ над нея. В стаята зад вратата някакъв скучаещ мъж с твърде бледа кожа седеше край една маса. В единия край на масата имаше купчина дрехи. В очите на мъжа проблесна интерес, щом видя Джан. Гледаше я гладно.

— Я да видим какво има тук? Една от онези амазонки от Минерва ли?

— Единствено тази е — каза Танит. — Другите жени избраха „полета“. Освен нея има още само четирима от техните мъже.

— Твърде разточително — каза мъжът до масата, клатейки глава неодобрително. — И на кого ще я продаваш?

— На Баниън. Ще работи с някоя от групите навън.

Когато чу това, бледият мъж се ухили. Не беше приятна гледка. Колкото повече научаваше за Баниън и неговите хора, тревогата на Джан се засилваше.

— Как ти е името? — попита я мъжът.

— Джан — промърмори тя.

— Хайде, Джан, сваляй дрехите. Всичко.

Точно от това се страхуваше.

— Искате да ме… да ме… — тя се принуди да каже омразната дума, — да ме изнасилите.

Двамата мъже се спогледаха и се засмяха.

— Я не си въобразявай, земен червей такъв. Да не мислиш, че сме луди? Само Господ знае каква зараза пъпли вътре в тебе — каза пренебрежително мъжът до масата. — Това ми е работата, да съм сигурен, че поне отвън си чиста. Хайде, събличай тези дрехи.

Бавно и неохотно Джан свали полата, ризата и бельото. Чувстваше се смутена и объркана, страхуваше се да не я огледат прекалено внимателно. Усещаше болезнено бомбата в себе си, като че ли беше набъбнала.

— Боже, боже, я виж тия мускули — каза мъжът и стана.

— Всички амазонки са… бяха такива — каза Танит, опитвайки се да говори с безразличие. — Но тази е по-малка от другите.

Мъжът до масата я оглеждаше от главата до петите. Джан искаше да направи две неща едновременно — да му смаже лицето с юмрук и да повърне.

— Жалко е да се похабява такова нещо при пълзящите гадинки на Баниън — каза онзи на Танит.

— Ъхъ. Виж к’во, трябва по-бързо да се връщам в казармата, хайде да свършваме, а?

— Да ти кажа, войнико, не ми се иска, но щом трябва…

Онзи намигна на Джан, после взе пръчка с кука накрая, вдигна дрехите й и ги напъха в отвора на улей в стената до масата. После дръпна един лост. Джан предположи, че нейните дрехи вече се носят към земята.

— Влизай през онази врата, момиче… Мърдай! — заповяда той и посочи тясна врата в другия край на малката стая.

Джан се поколеба и той каза:

— Я стига, нищо лошо няма да ти се случи. Поне там няма — той се разсмя.

Джан предпазливо доближи вратата и я отвори. Водеше към дълга редица душове. Успокои се, че поне не се опитаха да я претърсят. Да я смятат за натъпкана с болести дивачка си имаше и добри страни. Тя влезе и застана под един от душовете. Погледна нагоре в очакване и изведнъж в лицето й се блъсна струя белезникава течност. Миришеше ужасно, очите я заболяха. Тя се задави и като търкаше очите си, се запрепъва слепешката към вратата. Всички душове я заливаха с гадната течност, малко от нея влезе в устата й и тя се уригна. Стигна до вратата и натисна дръжката. Вратата не се отваряше. Тя заудря по нея.

— Пуснете ме! — извика Джан. — Помощ!

Изпаренията ставаха все по-гъсти. Вече едва дишаше. Тя се свлече на колене, като кашляше и се задъхваше.

Съскането от душовете затихна. Джан се огледа със сълзящи очи. Бялата течност изтичаше през решетките на пода, но тя цялата бе оцветена в белезникаво. Стана и пак бутна вратата, но още беше заключена. Душовете оживяха отново и тя подскочи от уплаха, но този път като че ли водата беше нормална.

Тя подложи ръка под най-близката струя, после я близна. Вода, макар и застояла. Пъхна се под струята и с облекчение изми от тялото си щипещата и смрадлива бяла течност. Щом свърши, водата спря и вратата се отвори.

Тя се върна в стаята. Двамата мъже я гледаха злорадо. Тя се изплю на пода, не само за да изчисти гнусния вкус от гърлото си, но и за да изрази гнева си.

— Копелета — каза тя. — Можехте и да ме предупредите. Какво беше това вътре?

Танит дойде при нея и лениво я удари по лицето. Но ударът беше толкова силен, че тя се просна на пода.

— Първо правило — заговори той, изправен над нея. — Не се дръж нагло с Небесен войн или с някой друг от Свободните. Прави каквото щеш там, при робите, но само да обидиш пак Свободен и ще летиш надолу. Ясно ли е?

Джан кимна мълчаливо, поставила ръка на пулсиращата си буза. От спуканата й устна течеше кръв.

— Тая бяла течност е много добра за обеззаразяване — продължи Танит. — Кожата и очите може да те сърбят два-три дни, но нищо лошо не ти се е случило.

Той се наведе и я изправи на крака. Другият приближи все още ухилен, държеше някаква дреха. Подаде я на Джан.

— Облечи това.

Тя разгъна дрехата и видя, че е от торбестите облекла. Навлече го, като се чудеше на лентата, която затваряше дрехата отпред. Не лепнеше, а се съединяваше като с магия.

Танит попита:

— На колко години си, Джан?

— Осемнайсет.

Той сложи ръка на рамото й.

— Така ли? Време ти е да видиш тоя свят. Тук ще изкараш останалите сто осемдесет и две години или нещо такова, ако си късметлийка.