Джон Броснан
Небесните господари (11)

Глава единадесета

— Ако се плашиш, не гледай надолу — каза Майлоу.

— Не мога да се удържа — едва продума Джан, вкопчена с всички сили в парапета. Беше почти толкова зле, колкото в клетката под „Господаря Панглот“. Заедно с неколцина от робите бяха изблъскани в кутия със стъклени стени, издигаща се бавно нагоре между увисналите гънки на огромна пустота, наподобяваща стомаха на гигантско животно.

На Джан й се виеше свят — стъклената кутия и доста тежкият човешки товар се крепяха само на две тънки черни ленти, които не вдъхваха повече доверие от панделки за коса. Джан не разбираше как тези ленти отдавна не са се скъсали. Майлоу кратко и пак неразбрано й обясни, че са направени от изключително здрав материал, който също идвал от небето, но това въобще не я успокои.

— Я се отпусни и се радвай на гледката — подхвърли Майлоу весело. — Трябва да признаеш, че е наистина забележителна. Виждам я вече три години, но все ме впечатлява.

Джан се насили да се огледа. Потрепери. Стените приличаха на жива плът и се гърчеха на бавни вълни.

— Не мога да го проумея. Не виждам какво крепи всичко това. Защо не пада върху ни?

— Вече се опитах да ти обясня — каза Майлоу. — Наоколо има газ. Хелий. Милиони кубически футове хелий. Не можеш да го видиш, прозрачен е като въздуха. Тази газова секция и другите като нея позволяват на „Господаря Панглот“ да лети. Представи си, че си в многократно уголемено детско балонче.

— В какво? — попита тя тъпо.

— О, да. Забравих. Никакви детски балончета. Даже и хвърчилата са забранени. Законът на Небесните господари… — Той се почеса по брадичката. — Добре де, тогава си представи, че си в много голям сапунен мехур. Поне знаеш какво е сапунен мехур, нали?

Тя го изгледа с отвращение.

— Нямаше нужда да питаш. Но това не прилича на сапунен мехур. Те са кръгли.

— И това щеше да е кръгло, ако беше запълнено с достатъчно газ. Но не е, защото ако Небесният господар се вдигне нагоре, налягането на околния въздух намалява и газът в отделните секции се разширява. Напълниш ли секциите с прекалено много газ при малка височина, той ще ги пръсне при издигането. Сега разбра ли?

— Може и да съм разбрала.

Той се усмихна покровителствено и се опита да й разроши косата. Тя се дръпна рязко. Някой от другите роби се изхили, но бързо млъкна, защото той се обърна и го загледа.

Джан каза на Майлоу.

— Не си ли спомняш, че ми даде седмица, за да реша? Обеща да не ме докосваш през тези дни.

— Държа се като приятел, това е всичко — в гласа му имаше обида.

— Ама че приятел си намерих — просъска Джан.

Стъклената кутия наближаваше горния край на газовата секция. Там беше окачено нещо, подобно на преобърнат купол. Щом стигнаха до него, появи се отвор и стъклената клетка влезе вътре. Отворът бе закрит и тогава разтвориха люк в самата тъкан на газовата секция.

— Това е газов шлюз — обясни Майлоу. — За да не се губи прекалено много хелий.

Кутията спря в слабо осветено пространство над секцията. Вратите се плъзнаха встрани.

— Излизайте! — заповяда Бени.

Робите се втурнаха навън. Джан се удивляваше на гледката наоколо. Наситеното със сенчеста сивота пространство между пода и ниския таван сякаш се простираше безкрайно във всички посоки. Бъркотия от опорни конструкции запълваше всичко като паяжини.

— Намираме се между вътрешния и външния корпус — тихо каза Майлоу.

— Стига приказки! — развика се Бени. — Хайде, стъклоходци, вземайте екипировката и се качвайте горе! — Той дойде при Джан. — Можеш да ползваш нещата на Милрой. Хващам се на бас, че вече не му трябват.

Неколцина от робите, тръгнали към редица от дървени шкафчета се разсмяха. Майлоу дръпна Джан и й показа как се отваря едно от тях.

— Какво се е случило с Милрой? — попита тя, докато с неразбиране оглеждаше странната купчина предмети в шкафчето.

— Не внимаваше достатъчно — обясни Майлоу. Той извади ватирана куртка и я подаде на Джан. — Първо това. Ще ти трябва. Там, навън, е доста студено.

Оказа се твърде голяма, но Джан й се зарадва. Дори и в това загадъчно помещение студът хапеше — за разлика от жилищата на робите. Майлоу вадеше и други неща от нейното шкафче.

— Сложи това върху куртката — каза той, подавайки й нещо като кожен хамут.

Тя му позволи да й помогне да се оправи с многото закопчалки, като се опитваше да не усеща ръцете му по тялото си. Не можеше да познае за какво служат металните халки на хамута. Дойде ред на обувките с дебела подметка от подобно на гума вещество, последва чифт кожени ръкавици. Всичко изглеждаше доста износено и миришеше натрапчиво. После Майлоу й даде голяма намотка въже с катарами в краищата. Показа й как да преметне намотката през рамо и да прокара въжето през една от халките. И накрая тя получи пръчка със закачен парцал в единия край.

Не можеше да откъсне поглед от нея. Но това е подочистачка, си каза Джан, невярваща на очите си. И какво ще трябва да прави с нея? Да чисти външните повърхности на небесния господар ли? Самата идея изглеждаше пълен абсурд. Сигурно дъждовете и вятърът са достатъчни за чистотата на корпуса.

— По-бързо, лениви копелета! — изрева Бени някъде измежду останалите роби. — Който се качи последен, ще го цункам с палката!

Джан се сгърчи мислено от спомена за непоносимата болка, когато това нещо я бе докоснало преди. Погледна отчаяно към Майлоу, но той ровеше из шкафчето в края на редицата и бързешком вземаше своите неща. Изтича при него.

— Къде трябва да отиваме?

Той посочи с глава, тя се обърна и съгледа спусната от тавана стълба. Другите вече отиваха към нея. Бени дръпна някакъв лост в основата на стълбата. Във външния корпус се отвори люк и Джан видя ярката слънчева светлина. Вътре нахлу леден въздух. Тя се втурна към стълбата, за да не остане последна, но щом се хванеше, някой от робите се препречваше на пътя й. Обзе я паника. Всичко друго, само да не усети отново действието на тази магическа палка.

Но те успешно й се пречкаха, докато и последният ухилен роб не се качи преди нея. Джан погледна уплашено Бени и осъзна, че Майлоу стои зад нея и я чака да се качи. Тя се закатери облекчено по стъпалата. Огледа се през рамо. Майлоу я следваше. Бени му се зъбеше, но дори не се опита да посегне с палката.

Питаше се дали Майлоу нарочно се е изложил на риск заради нея, или е знаел, че Бени само заплашва. Но в този момент подаде глава над люка и всякакви мисли я напуснаха. Няколко мига се чувстваше така объркана, че замръзна на стъпалото. Някой рязко я тупна по крака и се чу киселият глас на Майлоу:

— Хайде излизай, амазонке. Ще имаш време да разглеждаш. Колкото си искаш и още толкова…

Тя неловко прекрачи и застана до люка, приведена срещу острия вятър. Беше стъпила върху корпуса на въздушния кораб. Ще не ще, трябваше да си припомня това. Корпусът изглеждаше толкова необхватен, че сякаш с магия се бе пренесла в някакъв друг свят. Не можеше да види земята, на всички страни се простираше извитият, чужд изглед на огромното туловище на Небесния господар.

С чувството, че е нищожна и беззащитна, тя се хвана здраво за парапета, опасващ в широк кръг люка. Другите роби не обръщаха внимание на нищо, гръмко си подмятаха шеги сред свистенето на вятъра.

— Внушително е, а? — попита Майлоу, застанал до нея. — Зная как си сега. И аз бях така първия път. Ще свикнеш.

Джан не повярва нито на една дума. Не можеше да си представи той да се е чувствал като нея, нито пък щеше да се освободи от усещането, че е мушица върху този невероятен гладък и блестящ гръб. Вгледа се по-внимателно в повърхността. Покриваха я безбройни плътно напаснати парчета от нещо, наподобяващо стъкло. Спомни си как гледаше Небесния господар от земята и мислеше, че е покрит отгоре с рибени люспи. Попита Майлоу какво представляват.

— Събирачи на слънце. Така им казват тукашните небесни хора. Но всъщност са…

Прекъсна го поредният крясък на Бени. Робите се изнизваха по някаква обградена с ниски парапети пътека, която като че ли се простираше чак до внушителната опашна перка. Джан пресметна, че до перката има почти половин миля, но едва ли можеше да измери правилно разстоянията сред този необичаен пейзаж.

Тя не пускаше парапета, докато с Майлоу се влачеха след останалите по пътеката. Бени вървеше най-отзад. Подсвиркваше си.

— Тези събирачи на слънце някога се наричали слънчеви батерии — продължи Майлоу. — Те поглъщат слънчевата светлина и я превръщат в електроенергия. От нея се захранват двигателите на Небесния господар, както и осветлението, и отоплението. Всичко. Когато батериите издъхнат окончателно, тези небесни хора, както казвахме някога, ще катерят планина от лайна, но без…

— Когато издъхнат ли? Какво искаш да кажеш? — попита Джан.

Той махна към стъклените плочки.

— Всичко това е от Старата наука. Членовете на Гилдията на Инженерите в Небесния господар, макар че са най-доброто подобие на интелигентни хора в тази газова торба, не могат да ги възстановят. Те съдържат създадено чрез генно инженерство вещество, подобно на хлорофила в растенията. Много ефективни са и поне на теория работят безкрайно дълго, но не бих се обзаложил в тяхна полза. Тези въздушни кораби се мотаят по света от стотици години, износването и повредите вече личат прекалено ясно. Не бих се учудил, ако значителна част от слънчевите батерии тук не работят както трябва, може би вече не са свързани с трансформаторите. Инженерите дори не знаят как работят и те. До деня, в който светлините угаснат, няма да са наясно за истинското положение…

— Стоп, стигнахме! — заповяда Бени. — Пета секция. Днес тука ще бачкате, стъклоходци.

Джан видя голяма цифра „5“, изписана отляво на пътеката. Червената боя покриваше няколко от „събирачите на слънце“. Тя попита Майлоу:

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че трябва да почистваме всичките тези парчета?

— А ти измисли ли друга причина да размахваме парцали точно тук? — той се ухили.

— Но от какво трябва да ги чистим?

— Гъбички. Един от видовете обича да живее върху стъклото. Спорите се носят от вятъра и засядат в пролуките между плочките. Лека-полека гъбичката покрива цялата плочка и тя престава да поглъща слънчевата светлина.

Джан погледна стъклената повърхност пред краката си.

— Изглеждат ми чисти — каза тя.

— Тези може и да са чисти, но ние няма да работим тук. Хайде… — той й помогна да прекрачи парапета.

Другите роби и Бени вече крачеха към левия „хоризонт“. Тръгнаха след тях и тя почти веднага усети под краката си извивката на корпуса. Пътеката създаваше илюзията, че повърхността е абсолютно равна. Стомахът й се присви. Не искаше да се отдалечава от пътеката, но нямаше никакъв избор.

— Виждаш ли онези с резервоарите? — Майлоу сочеше двама мъже с големи цилиндри на гърбовете. — Ще минат преди нас и ще напръскат заразените места с разтворител, после ние просто ще изтриваме остатъка.

— Но защо още не пръскат? — занервничи тя.

— Защото още не сме стигнали до района, определен за днес. Цялата горна част от корпуса, искам да кажа, лесно достижимите райони, са грижа на други групи роби. Но стъклоходците на Гилдмайстора Баниън получават по-трудните задачи. Затова Баниън е богат и затова ние живеем по-добре от останалите роби, поне от повечето от тях.

— Живеем по-добре ли?

— Повярвай ми, така е.

Наклонът надолу ставаше все по-стръмен, но групата не забавяше крачка. Колко още можеха да извървят, преди повърхността да се изплъзне изпод краката им и те да се изтъркалят надолу?

— Още колко път имаме? — попита Джан неспокойно.

— За съжаление, още доста.

— Но не е възможно да стигнем много далеч — протестира тя.

— А според тебе за какво носим тези въжета?

— О, Майко богиньо… — въздъхна Джан.

 

 

Беше любопитна откъде Майлоу ще вземе храната, за която спомена. Любопитството й нарасна, когато минаха през редиците опърпани ниши и влязоха в общото помещение. Двамата привлякоха злобните погледи на неколцината вече станали от сън роби, но никой не се обади. Майлоу заведе Джан до спираловидната стълба.

— Тръгвай нагоре — каза той.

Джан се изненада.

— Можем да излезем ей така! Мислех си, че сме затворени тук, долу.

— Вярно е, затворници сме, но можем да отидем на много места в „Панглот“. Стига да са обозначени с това — той посочи черната звездичка на бузата си. — Баниън трябва да ти е казал, когато са те дамгосвали.

— Ами да, май каза нещо — промърмори тя с крак върху стъпалото. — Но тогава не забелязвах нищо наоколо.

— Мога да те разбера. За никой роб първата среща с Баниън не е удоволствие. За жените сигурно е много по-гадно.

— Да. И още нещо си спомних сега — каза ми, че ако се окажа чиста, щели сме да се опознаем много по-добре.

Вече вървяха по тунела, през който Бени я доведе. Майлоу каза:

— Искал е да ти обясни, че след като преспиш с някой от робите и той не се разложи от раков вирус, предаван по полов път, ще те удостои с честта да станеш една от личните му робини. Работата не е толкова лоша. Купища добра храна и какъв ли не разкош. Е, ще трябва да понасяш някои унижения, честичко гърбът ти ще усеща камшика. Баниън страшно обича да наранява жените. Ако оставим настрана правенето на пари, това май е основното му удоволствие в живота.

Джан си спомни за момичето при Баниън. Мисълта, че може да се превърне в нещо подобно, беше повече от отвратителна.

— Как може някой да харесва причиняването на болка на другиго?

— Това е интересен въпрос. Еволюционната ценност на садомазохистичните черти е била обект на немалко размишления, но ще ти спестя собствените си теории… Само ще ти кажа, че ако останеш с мен, животът ще ти се стори значително по-поносим.

Още един въпрос я озадачаваше.

— Но ти си готов да правиш секс с мен още сега. Защо не те е страх, че ще се заразиш, нали Гилдмайсторът се страхува?

— Защото той е суеверен кретен, като повечето от тукашните обитатели. Вероятността във вашата общност да е останал някой от смъртоносните вируси чак досега е нищожна, но тези глупаци продължават да вярват на легенди. Единствените все още опасни места са градовете. Там няма хора, но някои от епидемичните спори са проектирани за безкрайно дълъг живот. Дори и почвата там е болнава.

Джан каза:

— В Минерва от много, много отдавна не е имало епидемии. Рядко се случваше някой да умре от гъбичките, но това бе всичко.

— Сама виждаш, не съм смел, като искам да спя с тебе. Разсъдлив съм. И ми се струва неразумно да чакаме цяла седмица.

— Но ти обеща — напомни му тя. — Нали се споразумяхме.

— Спазвам споразумението. Само те моля да помислиш пак. Сигурен съм, че ще стигнеш до разумното решение и ще приемеш моето желание. Би било неразумно да постъпиш другояче.

Тя не отговори и остатъка от пътя изминаха в мълчание. Стигнаха до затворения „град“, през който Небесният войн Танит я преведе предишния ден. Този път нямаше толкова много хора наоколо, сигурно причината бе ранният час. Нито пък я оскърбяваха, както преди. Тя не разбираше защо. Беше си същият „тъпкан със зарази земен червей“ като вчера. Какво се беше променило? Може би защото Майлоу беше с нея? Или заради звездичката, с която белязаха бузата й? А може би всеки вече знаеше, че тя е собственост на Гилдмайстора Баниън…

Майлоу спря пред тезгях с пъпеши. Жената зад тезгяха явно не се радваше да види Майлоу, озъби му се и ядно промърмори нещо, но все пак взе парите му.

Когато даде на Джан пъпеша, тя го попита:

— Откъде взе тези пари?

— От Баниън. Плащат му твърде добре за нашата работа и той ни подхвърля по нещичко. Колкото да не умрем от глад, а и да се поглезим понякога.

Той отиде до друг тезгях. Тук продаваха дълги пръчки, Джан заподозря, че са от сушено месо.

— Няма да ям от това — каза му тя.

— Не съм те и канил. За мен е. Една от глезотиите, които споменах.

Минаха през още три тезгяха. Купиха някакви непознати зеленчуци, сушени плодове — портокали и круши, накрая и малко хляб. После се върнаха в жилищата на робите. Общото помещение вече бе пълно. Жените се занимаваха с яденето върху печките, а мъжете седяха около ниските маси или се излежаваха на мръсната слама. Бърборенето спря още щом те стъпиха на пода. Враждебността можеше направо да се пипне с пръст, но никой не посегна, когато тя и Майлоу минаха през тълпата.

— Надявам се, не си очаквала топла храна — каза внимателно Майлоу. — По-разумно ще бъде да не се мотаем сред останалите, докато нещата малко позатихнат.

Тя веднага се съгласи. Колкото по-малко виждаше другите роби, толкова по-добре.

Храната не беше нещо особено, но тя бе благодарна и за това, което имаха. Каза го на Майлоу, когато се нахраниха. Той сви рамене и си отряза още малко от сушеното месо.

— Да ти е сладко.

— Ще ти се отблагодаря.

— И аз на това се надявам — той я погледна в очите. Ясно беше за какво говори.

— Исках да кажа — ще ти върна парите.

— Няма да има нужда, щом споразумението ни влезе в действие.

Той пъхна парчето месо в устата си и го задъвка доволно, без да отмества очите си от нея. Джан отмести поглед встрани. Съсредоточено заразглежда рисунката на стената.

— Кой я е правил? — попита тя с огромното желание да промени темата.

— Аз.

Тя махна с ръка към вихрушката от цветове и форми.

— И какво означава?

— Ако имаш предвид какво би трябвало да представя, отговорът е — нищо. Това е помощно средство за отпускане. Като се съсредоточавам върху него, по-лесно влизам в неутрално състояние на съзнанието. Тоест пускам в действие веригата от невропептиди, за които ти говорих, онези естествени „лекарства“ за щастие в мозъка.

— А, така ли било — каза бавно Джан.

Рисунката й се струваше подходяща за всичко друго, но не и за отпускане. Опасявайки се, че ей сега ще бъде подложена отново на дълга и безсмислена лекция, тя го заразпитва къде е живял, преди да го качат в „Господаря Панглот“.

— В океана — отговори той. — В морски комплекс.

— В какво?

— Можеш да го наречеш плаващ град. Някога са били в изобилие. Но моят сигурно беше един от последните оцелели. В океаните също са се развили особени форми пустош. Станаха прекалено опасни. Поне за човека.

Тя попита защо.

— Ами, първо заради главоногите. Те всъщност вече господстват там, благодарение на проклетите японци.

Джан му напомни, че не знае значението и на двете думи.

— Японците бяха и може би още са обитатели на едни острови. Обичаха да ядат главоноги. А главоногите са вид риба. Примитивен вид с много меки тела и множество пипала. Изглеждат сякаш че идват направо от кошмарите ти, но за японците са деликатес. Е, не само за японците. И други народи ги включвали в кухнята си, но японците направо се побърквали по тях. Най-любимият им вид се наричал „сурумейка“. Отглеждали го в огромни морски стопанства край своите острови. После започнали да си играят с гените му, за да получат по-големи, по-бързорастящи „сурумейка“ и… неизбежното се случило.

— И какво било то?

— Някои от тях се измъкнали от стопанството в открито море. Смесили се с естествения вид „сурумейка“ и се получил нов вид суперглавоного. Размножава се бързо, издръжливо е. И хитро. Преуспяло е за сметка на повечето останали видове риби. Но „сурумейката“ не е единствената опасност в океана, накрая трябваше да признаем поражението си. Преместихме се в по-плитки води близо до брега, въобразявахме си, че са по-сигурни…

Той тъжно поклати глава.

— „Господарят Панглот“ ли?

— Да. Навътре в океана рядко виждахме Небесни господари. Когато забележехме някой, постъпвахме както ако някоя по-силна буря заплашваше комплекса — потапяхме се на няколкостотин фута под повърхността. На такава дълбочина нищо не можеха да ни направят нито бомбите, нито бурите. Пък и за наш късмет оръжейниците на Небесните господари бяха забравили как се правят дълбочинни мини. Но когато трябваше да се преместим в плитките райони, вече не можехме да се пазим по същия начин. Не ни достигаше дълбочина, когато се появи „Господарят Панглот“. Заявиха ни, че вече сме в тяхна територия и поискаха да плащаме данък. Нямахме избор и се опитахме да се бием.

— А защо не платихте данъка?

— Бяхме в същото положение като вас. Съществуването ни зависеше от рибата и отглеждането на планктон. Едва изхранвахме собственото си население. Не можехме да им отделим храна. Някога сме имали машини за извличане на метали и други вещества от морската вода, но повечето вече не ставаха за нищо. От тях вземаха части, за да поддържат в действие нашата най-ценна машина — работеше от слънчевата енергия и превръщаше морската вода в прясна. Затова избрахме съпротивата. Имахме примитивни оръдия и харпуни, използвахме ги срещу „сурумейката“ и гигантските морски червеи, но и те се оказаха безполезни. Лазерите унищожиха снарядите и харпуните, както се справиха и с вашите ракети. Разбира се, бяхме чудесна мишена за бомбите на Небесния господар. Взривиха камерите за регулиране на дълбочината и комплексът потъна. Аз съм един от малцината оцелели. Хванаха ме и оттогава съм тук.

— От три години, така ли?

— Точно така, от три години. А ми изглеждат тридесет. Но поне едно нещо зная твърдо — няма да прекарам още три години в този хвърчащ зверилник.

„Вярно е“, съгласи се тя, защото се сети за бомбата в джоба на дрехата си. Побърза да попита:

— Колко време живя в този плаващ град?

— Откакто съм се родил. Почти два века.

Очите й се разтвориха широко от изненада.

— Но значи…

— Да — каза той. — Почти в края на живота си съм. По моето броене съм на сто и осемдесет години. А това означава, както и ти се канеше да отбележиш, че ми остават двайсетина плюс-минус пет. Онези, които са ни променяли генетичните програми, добре са се сетили за тази петгодишна несигурност. Би било проява на твърде лош вкус, ако знаехме точно деня на собственото си генетично самоунищожение, пък било то и сравнително безболезнено.

— Никога не съм срещала толкова стар човек — Джан го оглеждаше с някакво ново любопитство.

— Не си ли? Ами, не е възможно — той явно се озадачи. — Сигурно в твоя град някои хора са стигали до крайната възраст.

— Не. Сега вече не. Аведон е… беше… една от най-възрастните. Доста над стоте. Но майка ми казваше, че когато била младо момиче, мнозина в Минерва достигали деня на Сбогуването.

Той направи гримаса.

— Само вие в Минерва сте могли да го наречете така. Предполагам, че това е още един признак на промените напоследък, щом вашите хора не са достигали определения им живот. Условията долу стават все по-сурови и нараства процентът на фаталните инциденти. Но и тук не съм срещал някой на моята възраст. Може би при Аристократите е друго. Сигурен съм, че избягват рисковете, ако могат, и затова мнозина оцеляват до края.

Тя го гледаше замислено.

— Затова знаеш толкова много неща за старите времена, защото и ти си стар.

Той се разсмя.

— Не съм толкова стар. Не, просто историята ми е любимо занимание. В комплекса имахме добре уредена библиотека от електронни записи. И предостатъчно време за самообразование. Животът там беше наистина сигурен и не се отличаваше с нищо особено. Допреди тридесетина години, когато натрупването на тези генетични говна премина критичната маса и изведнъж се оказахме в супа от главоноги, мутирали водорасли и онези скапани морски червеи…

Той спря, взе манерката и я надигна за дълга глътка, сякаш искаше да преглътне кислоча от спомените си. Пак се усмихваше, когато постави манерката на мястото й.

— Учуден съм, че според тебе зная „толкова много“ за старите времена. Бях си създал впечатлението, че за тебе всичко, казано от мен, е само глупост и безсмислица.

Тя не се хвана на уловката. Вместо това рече:

— Не се ли тревожиш? Толкова си близо до деня на… на… сбогуването?

— Случва се — призна той. — Но не често. Поне засега. Сигурно ще бъде по-различно след десетина години, ако изобщо преживея и тях. Тогава ще започна да псувам гадните политици от двайсет и първия век и техния закон за двестате години. Само като си помислиш, държали сме в ръцете си тайната на безсмъртието и нищо не сме направили… Истинска лудост. Вече всичко е загубено.

Лицето й ясно показваше степента на недоверието.

— Наистина ли сме могли да станем безсмъртни?

— Абсолютно. По същия път, по който продължителността на човешкия живот е била увеличена от около седемдесет до двеста години. Използва се същият механизъм — генетично се предотвратява клетъчната зрялост. Открили тайната при изследванията върху рака. За разлика от нормалните клетки, които обикновено умират след петдесетина деления, раковите клетки са безсмъртни. Могат да се делят вечно, защото никога не достигат зрелостта, и затова молекулярните часовници в техните ядра не се събуждат. Установили точно гените, отговарящи за този механизъм, и вече било възможно да се приложат промените и към нормални клетки. Но вместо да ги направят безсмъртни, само забавили настъпването на зрелостта.

— А станал ли е някой изобщо безсмъртен?

— О, разбира се. Доста хора се подложили на необходимите генетични промени. Богатите и тези с голяма власт. Струвало е страшно скъпо, защото било абсолютно забранено от международните закони. И наказанията за всички замесени били наистина сурови. Но, естествено, мнозина били готови да поемат риска.

— Значи може би още има живи безсмъртни?

— Не. Които преживели Генетичните войни, били избити по време на последвалите пречиствания. Тъй като подпалвачите на Генетичните войни и безсмъртните почти съвпадали, тълпите убивали по две птици с една тояга.

— С тояга?

— По това време имало такова увлечение — забивали дървени тояги в сърцата на заподозрените безсмъртни. Това май идва от преданията за вампирите. Както могло да се очаква, доста хора умрели по същия начин, а може би нямали нищо общо с безсмъртните. Объркани времена били.

Чу се силен звънец. Майлоу се намръщи и започна да прибира остатъците от храната.

— Това е сигналът. Време е да се захващаме за работа. Но първо май ще имаме малка разправия с Бени и другите надзиратели. — Той й подаде ръка и я издърпа да стане. — Ти само стой плътно до мен и ме остави аз да говоря.

Тя се вгледа несигурно в объркващо разноцветните му очи.

— Сега какво ще стане?

— Нищо. Надявам се.