Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Небесните господари (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Sky Lords, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 66 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Георги, Венцислав

Източник: http://www.bezmonitor.com (през http://sfbg.us)

 

Издание:

НЕБЕСНИТЕ ГОСПОДАРИ. 1992. Изд. Вузев, София. Биб. Фантастика. Серия Небесните господари, №1. Фантастичен роман. Превод: от англ. Владимир ЗАРКОВ [The Sky Lords, John BROSNAN (1988)]. Корица: Пламен АТАНАСОВ. Формат: 18 см. Офс. изд. Тираж: 25 000. Страници: 404. Цена: 20.80 лв. ISBN: 954-422-006-2.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Mandor)
  3. — Добавяне

Глава двадесет и първа

— Ама ти сериозно ли искаш да правиш нещо заедно с това… това същество!

Майлоу неспирно тъпчеше храна в устата си, ловко използвайки две тънки пръчици. Тя неспокойно чакаше отговора му и нервно обхождаше малката слугинска стая, която им отпуснаха. Най-после Майлоу се уригна доволно и каза:

— Ах, великолепно е! След толкова години пак да си хапна от японските ястия. Ти сигурна ли си, че не искаш още? Изяде само малко ориз.

— Не съм гладна. Пък и във всичко останало има месо.

— Не във всички гозби — той вдигна една паница от масата и я поднесе на Джан. — Това е риба.

Тя погледна лъскавите резени плът и изкриви уста.

— Месото на рибата също си е месо.

— Вярно — съгласи се Майлоу и пъхна резен в устата си. Тя извърна отвратено очи настрани.

— Ще отговориш ли на въпроса ми? — настоя Джан.

— Всичко с времето си — каза й той. — Защо не седнеш? Опитай се да се отпуснеш. Днешните събития имаха твърде задоволителен завършек.

— Сигурно, поне за тебе.

— И за тебе също. Например запази кожата си, въпреки всички усилия да я загубиш. И аз можех да те убия, когато подхвана онова тъпо бръщолевене.

— Не се сдържах. Побеснях, като почна да опипва главата на лейди Джейн, сякаш е някаква играчка.

— На лейди Джейн вече не й пукаше, ти защо трябваше да се обаждаш? — попита Майлоу, както си хапваше още от рибата.

— Не изпитваш ли никакво уважение към мъртвите? — ледено го попита и тя.

— Аз не уважавам кой знае колко и живите, защо да правя изключение за мъртъвците? — каза той с усмивка.

Джан го изгледа и кимна.

— Ами да, ти наистина по нищо не се отличаваш от него. И двамата сте убийци, само че той убива с по-голям размах.

— Не се говори така с покровител — подкачи я Майлоу. — Ако не бях аз, досега да си разбрала как мъчат грешниците в ада. Той говореше сериозно за одиране на кожата ти, не се опитваше само да те сплаши.

— Да, знам — настръхна Джан и здраво притисна ръце към гърдите си.

Майлоу се хилеше присмехулно.

— Щеше да бъде трагедия, ако беше изпълнил заканата си. Кожата е едно от най-хубавите ти качества. Но жалко, ти предпочете да покриеш по-голямата част от нея. Много повече ми харесваше с ония одежди на Аристократка.

— Твоя работа, аз пък не се харесвах.

Когато доведоха нея и Майлоу в това стайче, тя го помоли да поиска дрехи от придружителите им. Отначало й донесоха сложно изработена дреха, като облеклата на жените, седящи в краката на военачалника. Така и не разбраха защо я отхвърли и вместо нея поиска мъжки дрехи. Но й дадоха това, с което беше сега — свободна куртка и широк панталон, и двете в черно. Появи се нов проблем — куртката нямаше нито копчета, нито кукички и можеше да я пристяга само с платнен колан, а той й се струваше доста неподходящ за целта. И все пак се чувстваше много удобно с тези дрехи след задушаващите рокли на Аристократките.

Майлоу довърши рибата и взе друга паница.

— Водорасли — каза той с тон на ценител. — Поне това можеш да ядеш, без да нарушаваш вашите принципи от Минерва.

— Казах ти, не ми се яде. Много съм напрегната и се тревожа.

— Че има ли за какво да се тревожиш? Не сме заплашени от непосредствена опасност, имаме храна, подслон и топло легло. Всичко върви според моя план.

— Не за себе си се безпокоя, а за Сирай — каза му тя. — Защо не искаш да изпълниш молбата ми и поне да попиташ дали е жива и здрава?

— Защото засега достатъчно неща исках от военачалника и подчинените му. Не мога да предизвиквам късмета си, като му досаждам за някаква слугиня, даже тя и да споделя леглото с тебе.

— Не е вярно — отсече Джан с почервеняло лице.

Майлоу дълго се смя.

— Амазонке, да си беше видяла лицето. Розовото вълнение на любовта. Божичко, що за сексуален живот си имала през последните месеци! Принц Каспар, лейди Джейн и твоята безценна морска нимфа. Каква разлика от пълното със сексуални предразсъдъци момиче от Минерва, което видях в деня на идването ти в „Господаря Панглот“.

— Ти най-добре знаеш защо спях с Каспар и лейди Джейн — гневно изсъска Джан. — И грешиш за Сирай. Признавам си, влюбена съм в нея, но не сме любовници. Тя реши да бъде така, а не аз.

— И никога не си преспивала с нея? — попита той с многозначителна усмивка.

— Не е твоя работа.

— Така си и мислех — той пак се разсмя.

Джан се овладя с усилие.

— Майлоу, моля те. Умолявам те, помогни ми да науча какво й се е случило.

Майлоу остави пръчиците на масата — всички паници бяха празни, и се зае да я разглежда изучаващо.

— Ами добре — каза накрая. — Но в замяна искам да правя секс с тебе. Сега. Ей там — той посочи леглото. — Какво ще кажеш?

Само при мисълта за телесен допир с Майлоу започна да й се гади. Без да мисли, щеше да изкрещи „Не!“, но се спря. Заради Сирай. След дълго колебание изрече прегракнало:

— Щом искаш, ще го направя.

Очите му се присвиха.

— Защо усещам някакво крайно нежелание? Какво толкова непоносимо намираш в мен? В края на краищата, успя да се справиш с моралните си задръжки, внушени в Минерва, когато се наложи да спиш с Каспар. А този мъж носеше голяма част от вината за смъртта на твоя народ. Може би те отблъсквам физически? Не е от миризмата ми, защото нямам никаква.

Джан наистина усещаше физическо отвращение към него, но не можеше да определи защо. Не заради тялото му, просто всичко в него й въздействаше отблъскващо. Колкото повече научаваше за него, толкова по-зле го понасяше. Укрепваше убеждението й, че беше прав, когато говореше за себе си не като за човешко същество. Той май се гордееше с този факт, а в нея се събуждаше неопределен първобитен страх… и отвращение.

— Е, какво? — нетърпеливо попита той.

— Виж сега, доброволно решавам да правя секс с тебе, а ти ще научиш къде е Сирай. И хайде да не намесваме моите лични преживявания. И преди не си им обръщал внимание, защо трябва сега да започваш?

Тя посегна да развърже възела на колана. Майлоу вдигна ръка да я възпре и каза уморено:

— Не си прави труда. Само исках да те изпитам. На майтап. Така се изтощих днес, че либидото ми е мъртво като изчерпана батерия. Толкова съм способен да се чукам с тебе, колкото и да летя. Дано това не те обижда.

Джан се колебаеше между облекчението и разочарованието.

— Но какво ще стане със Сирай?

— Забрави я — тонът му охладня. — Ако е още жива, вече са я прехвърлили в „Ароматния бриз“.

Той махна към проблясващите в малкия прозорец светлинки на другия Небесен господар. Двете туловища се носеха из въздуха едно до друго, свързани чрез цяла мрежа въжета. Несигурни дървени мостчета бяха прехвърлени между двата корпуса. По-рано, през деня, Джан и Майлоу наблюдаваха подгонените по тези мостчета победени жители на „Господаря Панглот“, които отиваха към „Ароматния бриз“.

— Копеле гадно — каза Джан, очите й смъдяха. — Гадно жестоко копеле. Как мога да я забравя? Тя е всичко за мен.

Майлоу си наля чаша от питието саке. Изпразни я на един дъх и се обърна към Джан:

— Ще ти се наложи да оценяваш нещата по-трезво. Рискувам плановете си даже като включвам и тебе. И няма как да се справим, ако сме трима.

— С какво да се справим? — мръщеше се Джан.

— Трябва да слезем долу, на земята. Ще отлетим от кораба. Не сега, разбира се, след два дена ще наближим развалините на космическата база „Армстронг“.

Джан се обърка.

— Но защо? Нали точно това място искаш да стигнеш? Каза на военачалника, че средството за свръзка било там.

— Стига, Джан, още ли си наивна след всичко станало? Смяташ ли, че мога да се доверя на този тип? Щом получи желаното, веднага ще заповяда да ме убият. Даже мога да си представя как ще стане — ще ме покани да отпразнуваме успеха със саке и изневиделица ще се появят онези негови войни с автоматите и ще ме пръснат на мръвки. — Майлоу се усмихна замечтано. — Освен това, абсолютно ясно е — той е почти мръднал.

— Какво?

— Казвам, подозренията му, че трудно поддържа връзка с действителността, са основателни.

Майлоу си сипа още саке.

— Не те разбирам — въздъхна Джан. — Всички приказки за Небесния господар, дето си го видял в небето, лъжи ли бяха?

— Ами, как може. Истина са до последната дума.

Майлоу беше разказал на военачалника как заедно с другите в космическия кораб от Марс направили откритието.

— След като повредих главния горивен резервоар, изоставихме надеждите да се доберем до Старшайн и решихме да се насочим към Земята. Все още бяхме на около 15 хиляди мили, когато на предния радар се появи голямо кълбо. Толкова голямо, че го помислихме за някаква друга орбитална станция, но не си спомняхме да е строена пета станция. Тогава бордовият компютър изрови някъде измежду файловете решението на загадката. Това беше Раят, така наричали огромния завод за производство на Небесни ангели.

— Започнахме да спорим — продължи Майлоу. — Повечето искаха да похабим част от останалото ни скъпоценно гориво, за да променим траекторията и да пресечем пътя на Рая. Надяваха се, че там ще намерим големи запаси ракетно гориво. Аз се противопоставих. Естествено, нямах никакво желание да отидем в Старшайн. Но те надделяха при гласуването и ги оставих да правят каквото искат.

Когато орбитата ни съвпадна с тази на завода и го доближихме, казах си, че Раят е впечатляваща гледка. Огромен скелет във формата на цилиндър, дълъг към миля и половина, обкръжен от преобразуватели на слънчевата енергия. Но най-зашеметяващото нещо беше вътре в него — Небесен ангел.

Дойде време и за следващата изненада. Получихме запитване от Рая кои сме. Беше ужасен миг. Страхувах се да не би да има хора. Но сигналът се оказа изпратен от компютър. Обяснихме какви сме, поискахме разрешение за скачване, но получихме отказ — не знаехме кода за допуск.

Аз не спирах ровичкането из смътните си спомени за Рая и все пак постигнах някакви резултати. Заводът винаги е бил почти напълно автоматизиран. Разбира се, навъртали се по няколко души като контрольори, но сглобяването на Небесните ангели било извършвано от роботи под командите на централния компютър.

Спомних си и че мястото било изоставено доста преди Генетичните войни, сметнали нуждата от Небесните ангели за изчерпана, защото условията в Третия свят се подобрили след генетичните революции. В едно бях сигурен — не си спомнях готов Небесен ангел да е бил зарязан в завода.

Имаше само едно възможно обяснение — компютърът да е продължил изпълнението на програмата и след като хората си отишли. Всички системи бяха още в действие — антиметеорната електромагнитна защита например. От по-близко разстояние видяхме щъкащи насам-натам по корпуса и из завода паякообразни роботи. А когато се опитахме да се скачим, компютърът започна маневри за отклоняване и опитът ни се провали. Горивото свършваше, трябваше да се откажем и да продължим към Земята, за мое голямо облекчение.

Но през годините след това не спирах да си блъскам главата за онзи девствен Ангел горе. И нещо ми просветна. Централният компютър чака сигнал от Земята, за да изпрати Небесния ангел, където поискат от него. Според спомените ми и процедурата по снижаването се изпълнява автоматично. Това е всичко — изпращаш правилния сигнал и тогава ела и виж — от небето към тебе се спуска блестящият нов Небесен ангел. Е, има един проблем — да откриеш сигнала, а после да го пратиш.

— Сигурен ли си, че си открил решението? — беше попитал военачалникът.

— Вече съм сигурен — отвърна Майлоу. — Спомних си, че Небесните ангели бяха контролирани от командния център на Обединените нации. Трябваше само да открия къде е той, да стигна до там и да излъча точната команда към Рая.

— Но откъде знаеш, че този команден център още работи след толкова време? — попита военачалникът.

— Защото установих връзка с него. По-точно с управляващия го компютър. Това правех в командния пункт на „Панглот“, когато нахлуха твоите войни. От момента на пленяването ми все се опитвах да измисля как да стигна до командния пункт. Надявах се компютърът на „Панглот“ още да поддържа връзка с командния център. Безпокоях се, че не намирам начин, но пристигна моята малка приятелка и попадна в прегръдките на Аристократите. Чрез нея открих работещия терминал в командния пункт. Това ме окуражи, но никой от възможните кодове за достъп не съживяваше компютъра. Или командният компютър отхвърляше сигнала, или сигналът не достигаше до него — поради повреда или в „Панглот“, или в центъра. Този подход на пробите и грешките можеше да продължи до безкрайност, трябваше лично да се добера до терминала.

И когато ти и твоят „Ароматен бриз“ излязохте на сцената днес, най-после получих чудесната възможност. Не ми отне много време да опитам всички кодове, получих отговор от компютъра на центъра, точно както се надявах. Попитах го къде се намира и той ми каза. Командният център е разположен в космическата база „Армстронг“, само на едно денонощие полет от тук на изток. Ако постигнем споразумение, веднага ще ти дам точните координати.

Военачалникът попита:

— Но дори и да се доберем до този команден център, как ще откриеш сигнала, за да бъде изпратен на Земята онзи Небесен ангел?

— Тази информация се намира някъде в централния компютър. Ако имам време, сигурен съм, че ще я изтръгна от него. Е, каква е думата ти, Шуми Хорадо, военачалник на небесата? Споразумяхме ли се?

Военачалникът, разбира се, каза „да“.

— …Но ако всичко това е истина, ти просто ще му дадеш новия въздушен кораб срещу нищо — заключи смутено Джан.

— А, не всичко — каза Майлоу с усмивка. — Командният център не е в космическата база „Армстронг“, а в близкия град. На върха на зданието, наречено „Скайтауър“. Спомням си го. Лесно се вижда. Ще го намерим, само да стигнем до града.

Джан вече не можеше да стои права. Изведнъж я налегна умората. Тя се отпусна на един стол и с натежал глас попита Майлоу:

— И как точно ние ще се доберем до този град?

— Ще летим.

— О, колко интересно! С какво? Да не би да си оставил някъде наоколо трети Небесен господар?

— Ще летим до града с един от японските планери.

— Майко богиньо, този говори сериозно…

Той кимна.

— Но това е страшно опасно…

— Глупости. Много е забавно. Летял съм с подобни планери преди, само за удоволствие. Наричахме ги делтапланери. Естествено, правех го, преди да се превърна в безсмъртен. После не си позволявах такъв риск…

— За какъв риск говориш? Нали не било опасно?

— Хм, стават и злополуки. Когато постигнеш безсмъртието, отношението ти към рисковете се променя значително. Имаш какво да губиш.

— Представям си — каза тя сухо.

После се сети нещо:

— Но ти искаш да влезем в град! Нещо да кажеш за епидемичните спори?

Майлоу сви рамене.

— Този риск ще трябва да поемем. Но, с малко късмет, няма да стъпваме на земята. Ще кацнем отгоре на „Скайтауър“.

— Риск значи. Току-що ми каза, че ги отбягваш — натърти Джан.

— Такъв е животът, не можеш да избягаш от всички рискове — невъзмутимо отговори той.

Джан го гледаше с подозрение.

— Защо ли си мисля, че само аз рискувам да прихвана някоя от епидемичните спори? Дали пък не съм права, като предполагам, че заедно с безсмъртието си получил и съвършена имунна система?

— Съмнявам се дали такова нещо е възможно — отвърна той. — Все пак признавам — моята имунна система работи по-добре от твоята. Но не се тревожи, вероятността да се натъкнем на район с активни спори е минимална.

— Май преди чувах други неща — промърмори тя.

Майлоу се прозя.

— Както и да е, сега знаеш защо можеш да изхвърлиш Сирай от главата си. Планерът ще издържи само двама.

— Нямам намерение да я изхвърлям от главата си — заяви Джан.

— Ами недей. Остани си тук, щом искаш. Сигурен съм, че животът на гейша ще ти хареса, ще задоволяваш всяка прищявка на Хорадовите самураи. Ако си смятала живота на жените при Аристократите за скапан, опитай японската разновидност.

Джан не се съмняваше в това. И малкото видяно от живота в обществото на Хорадо й стигаше. Тук жените нямаха никакво положение. Те просто бяха абсолютно подчинени на мъжете.

— Е? — подпита я Майлоу.

— Не, не искам да остана тук — призна тя. — Но не мога така да изоставя Сирай. Не мога…

Майлоу почеса темето си и се намръщи.

— Виж какво — каза той умислено, — не мога да ти дам гаранции, но може би ще имаме възможност да я откупим от Хорадо след време.

— Как ще стане? — попита тя обнадеждено.

— Ами щом се доберем до нашия Небесен ангел, можем да преговаряме с Хорадо. Ами ако му предложим някаква техника от Старата наука срещу твоята морска нимфа?

— Наистина ли мислиш, че той ще се съгласи?

— Че какво толкова — каза Майлоу. — Но запомни — нищо не обещавам.

Джан го гледаше упорито.

— Майлоу — бавно произнесе тя, — искам да ми обещаеш, да се закълнеш, ако е останало нещо свято за тебе, че щом всичко стане според твоя план, ще опиташ да направиш за Сирай това, което ей сега каза.

Той въздъхна.

— Добре тогава, имаш искреното ми обещание. А сега стига приказки, хайде да лягаме. Имам нужда от дълъг сън. — Той се изправи и смъкна кимоното от себе си. — И ти би могла да използваш леглото. Казах ти, в момента не ме бива за секс, ще спиш спокойно.

— Ако нямаш нищо против, предпочитам да спя сама. На пода.

Майлоу изразително повдигна рамене.

— Както пожелаеш.

Останал само по набедрена превръзка, той се изтегна на леглото и намали осветлението. Джан не ставаше от стола. След малко попита:

— Майлоу, а мен защо вземаш?

— Партньори сме, не си ли спомняш? Ти ми помогна и сега аз ти помагам.

— Не ми се вярва да имаш навика да спазваш твоята част от което и да е споразумение. Аз вече не съм ти нужна, би могъл съвсем лесно да ме изоставиш тук.

— Кой казва, че вече не си ми нужна?

— Майлоу, никога няма да бъда твоя любовница.

Той замълча, но накрая каза:

— Ще видим. И по-необичайни неща са ставали.

Джан си седеше в тъмнината. След време отново се обади:

— Майлоу?

— Какво има пак? Опитвам се да заспя.

— Военачалникът спомена някаква жена. Миранда? Коя е била?

Майлоу дълго не отговаряше. После процеди:

— Тя значеше много за мен.

— Влюбен ли беше в нея?

— Любов не съществува, но все пак тя ми беше по-скъпа от когото и да било, освен от мен самия.

— И каква беше причината?

— Тя беше аз.