Джон Броснан
Небесните господари (31)

Глава тридесет и първа

— Карл! — извика тя в паника, втурвайки се обратно в контролната зала. Но й отговори Ашли.

— Здрасти! Нали е велико? След няколко минути ще сме в Небесния ангел.

— Къде е Карл? — настоя Джан. — Трябва да говоря с него.

— Не може — капризно каза Ашли. — Сега е мой ред да използвам гласа. Двамата си приказвахте достатъчно.

— Слушай, смахнат призрак, важно е! Точно зад Небесния ангел идват два Небесни господари! Кажи на Карл! Трябва да направи нещо!

— Исусе… Джан, не бъди толкова груба!

— Майко богиньо, дай ми сили — простена Джан. — Виж сега, можеш и ти да му кажеш за Небесните господари.

След кратко мълчание Ашли се обади:

— Карл знае за Небесните господари. Казва, че Небесният ангел ще пристигне тук цели дванадесет минути преди първия от преследвачите. Ще имаш достатъчно време да се прехвърлиш в него. Заедно с нас, разбира се.

Джан не споделяше увереността на Ашли и Карл. Колко време ще отнеме скачването на Небесния ангел с кулата? После ще трябва да извърви цялото разстояние от носа до командния му пункт. А това колко ще продължи? Тя тичешком се върна на наблюдателната площадка. Небесният ангел вече беше достатъчно близо, за да вдъхва смут с огромните си размери. Сянката му вече закриваше покрайнините на града.

Зад него идваше „Господарят Панглот“, където се беше настанил военачалникът. Тя се вгледа в третия въздушен кораб. „Ароматният бриз“! Дали Сирай беше в него? Дали още е жива?

Тя дълбоко си пое дъх и влезе вътре.

— Ашли, аз трябва да говоря с Карл! — кресна тя.

— Е, добре де.

— Карл?

— На линия съм.

— Какво да правя, когато дойде Небесният ангел?

— Щом се скачи с кулата, ще наредя на бордовия компютър да отвори входа и да те допусне в Небесния ангел. Ти ще вземеш нашия софтуер от този компютър и ще го сложиш в бордовия компютър.

— Ясно, но ще ми стигне ли времето, преди да довтаса военачалникът?

— Това е донякъде съмнително — призна Карл. — Но какво може да направи военачалникът, дори да дойде? Небесният ангел разполага с автоматична защитна система.

— О, той ще измисли нещо, не се притеснявай — мрачно изсъска Джан.

Обикаляше залата и си събираше нещата — раницата, колана с мечовете, манерките, остатъка от храната… Тя се вцепени — някой се качваше по спиралната стълба, но видя, че е Фруза. Пантерата я изгледа и каза:

— Ти миришеш на страх.

— Не се учудвам на това — отговори Джан. — Виж, аз скоро ще се махна оттук. Ако искаш, можеш да дойдеш с мен.

— Къде да дойда?

— Ами в едно голямо… нещо, то лети във въздуха.

— Небесен господар?

— Ъъъ… да — Ама че проклето животно! — Всъщност Небесен ангел. Ще дойдеш ли?

— Какво яде котката?

— Да ядеш ли? — Джан се намръщи. Добър въпрос. — Ами сигурно там вътре има припаси. — Надяваше се да има.

— Прясссно месссо?

— Хъм, съмнявам се — призна Джан.

— Котката оссстава тук.

На Джан тайничко й олекна. Дължеше голяма благодарност на пантерата, но никога не би могла да й се довери напълно.

— Е, добре. Благодаря ти за всичко, Фруза. Пази се.

Пантерата се задоволи с дълбок гърлен звук, изведнъж се обърна и си тръгна. „Странно животно“, помисли Джан.

— Джан, сега Небесният ангел ще се скачи с кулата — съобщи Карл. — Ще има вибрации.

Джан чакаше. Подът се разтресе, чу се приглушено дрънчене. Небесният ангел беше тук.

— Наредих да те допуснат в Небесния ангел — каза Карл. — Ще се изключа. Сега вземи софтуера.

Джан застана пред компютъра. Натисна бутона за изваждането на цилиндърчетата. Появяваха се влудяващо бавно. Чакаше да излязат останалите пет, преди да вземе своето, което съдържаше програмите на Ашли и Карл. Толкова бързаше, че когато се появи от машината, то се плъзна между потните й пръсти и тупна на пода. Сърцето й спря. Джан го гледаше объркано, очакваше да се разпадне на парчета. Но то изглеждаше невредимо. Наведе се, вдигна го бързо и го огледа отблизо. Дали си въобразяваше или сега по дължината му се забелязваше пукнатина, не по-дебела от косъм?

Но сега нямаше време да се тревожи за това. Пусна цилиндърчето в джоба си и препусна към вратата за тунела.

Вратата се отвори, тунелът зад нея като че беше станал много по-дълъг. Нямаше го кръглият люк — Джан гледаше вътрешността на Небесния ангел.

Втурна се по тунела и се озова в кръгла стая с подиум в средата, заобиколен от три редици удобни кресла. Меко звучеше музика. Приятен безполов глас каза:

— Добре дошла. Вие сте на борда на Небесен ангел A810JLX. Получих команда да ви допусна вътре, но нямам информация дали сте от делегацията за церемонията по кръщаването или сте от техниците по поддръжката.

— Тук съм, за да те кръстя — бързо каза Джан. — Името ти е „Алза от Минерва“.

— Така ли? — озадачено промърмори гласът. — Но това не е по нормалната процедура. Кой ви е упълномощил…

— Няма значение — прекъсна го Джан. — Трябва да стигна до командния пункт. Кой е най-краткият път?

— Ще наредя да ви придружат до там.

— Да ме придружат ли? — учуди се Джан. Нали в кораба нямаше живи същества.

От другата страна на кръглата стая се отвори врата и голям метален паяк се вмъкна на шестте си крака. Джан заотстъпва назад, издърпа дългия меч от ножницата.

— Нямате причини да се безпокоите — каза паякът със същия приятен успокояващ глас като другия в стаята. — Аз съм вашият придружител. Моля, последвайте ме.

Той се върна към отворената врата. Джан не се колеба дълго, преди да го последва. Предположи, че това е машина като Езекиил, но се надяваше в нея да няма човешки мозък.

Тя тръгна след паяка, чието тяло се състоеше от блестящо кълбо с диаметър фут и половина. Минаха по дълъг коридор и влязоха в асансьор. Джан не пропусна да отбележи, че и в асансьора се чуваше музика. Когато кабинката потегли надолу, паякът каза любезно:

— Какъв хубав ден за церемонията по кръщаването, нали?

Джан която малко нервно наблюдаваше това създание, се заля в смях.

— Нещо забавно ли казах? — попита паякът, сякаш доволен от себе си.

Джан още се давеше в смеха си и не му отговори.

Вратата на асансьора се отвори към друг коридор. И тук звучеше музика. Всичко изглеждаше съвсем непознато в Небесния ангел. Нямаше ги повредите, промените и мръсотията, натрупани през вековете в Небесните господари. Той беше съвсем друг свят. Коридорът, прострял се пред нея, имаше светлосин таван, бели стени и дебел килим на пода. Стените бяха украсени с фрески, а осветлението отморяваше очите.

— Оттук — каза паякът, припкайки пред Джан.

Следващата врата откри по-привична обстановка. Разпозна командния пункт, макар че малко неща в него напомняха онзи в „Господаря Панглот“.

— Вече сте на желаното от вас място — съобщи паякът. — Мога ли да направя още нещо за вас?

— Не. Просто ме почакай тук — разсеяно каза Джан.

Бързо отиде в задната част на залата и погледна през извитото стъкло — опитваше се да прецени колко се е приближил „Господарят Панглот“, но корпусът на Небесния ангел не й позволяваше да го види. Погледна надолу и уплашено видя още една огромна сянка върху града до тази на Небесния ангел. „Господарят Панглот“ наистина беше наблизо. Тя изръмжа.

— Нещо не е наред ли? — вежливо попита първият глас.

— Не виждам — оплака се тя.

— Кажете ми какво искате да видите и аз ще ви го покажа — каза гласът.

— Искам да виждам във всички посоки едновременно!

Неочаквано светнаха цели редици екрани. Джан се обърна към тях. Трябваха й няколко секунди, докато се ориентира какво точно вижда, после разбра, че й показват картини, видени от различни точки по корпуса на небесния ангел. Съзря „Господаря Панглот“ почти до себе си. Беше по-високо от Небесния ангел и се спускаше точно до него. „Ароматният бриз“ все още бързаше към тях.

— Къде е устройството за софтуер? — припряно попита Джан, оглеждайки командния пункт. В един пулт наблизо сякаш звънна камбанка, започна да примигва зелена светлинка. Джан тръгна към него, бръкна в джоба си за цилиндърчето. Сложи го в пулта и зачака.

— Карл? Ашли? — неуверено повика тя.

— С кого бихте искала да говорите? — обади се гласът на кораба.

— С програмите в софтуера, който току що включих в твоите системи.

— Този софтуер е инертен — спокойно я осведоми гласът.

— Какво значи това? — извика Джан.

— В него няма активни програми. Инертен е.

Джан изстена отчаяно. Повредила го е. Ударът е унищожил Карл и Ашли. Погледна екраните. От гледката отчаянието й само стана непреодолимо. Планерите изхвърчаха от площадките на „Господаря Панглот“ като гъбични спори в пустошта през ветровит ден.

— Небесен ангел! — провикна се тя. — Трябва да тръгнеш незабавно. Отдели се от кулата и се отдалечи оттук с пълна скорост.

— Съжалявам — каза гласът. — Не мога да изпълнявам вашите заповеди, преди да получа от вас точните кодове за достъп.

На Джан й идеше да вие от безсилна ярост.

— Трябва да ми се подчиниш! — викаше тя. — Всеки момент ще ни нападнат. Погледни! Погледни собствените си екрани, ако не ми вярваш!…

Тя посочи най-близкия екран. На него се виждаха планери, насочващи се към върха на „Скайтауър“. Искаха да влязат в контролната зала, както онези тримата преди. Оттам можеха да проникнат в Небесния ангел по тунела.

— Поне не можеш ли да затвориш вратата в носа? — примоли се Джан.

— О да, мога да направя това.

— МАЙЛОУ ХЕЙЗ!

Гласът загърмя над града, отеквайки от стените на кулите.

— МАЙЛОУ ХЕЙЗ! ОТГОВОРИ МИ!

Идваше от „Господаря Панглот“. Беше военачалникът.

— МАЙЛОУ ХЕЙЗ! ТИ ЗАГУБИ!

Джан се вглеждаше в екраните. Планери кацаха върху корпуса. Тя се обърна към металния паяк.

— Въоръжен ли си?

Вместо отговор той протегна механична ръка от кръглото си тяло.

— Имам и други, ако са необходими — увери той Джан.

— Питах те за оръжия — каза Джан. — Имаш ли?

— О, не — отвърна паякът. — Никакви оръжия.

Тя се опитваше да се успокои, но без полза. Твърде добре си спомняше описанието на военачалника какво означава да те одерат жив.

— ПРЕДАЙ СЕ, МАЙЛОУ ХЕЙЗ! ЩЕ БЪДА МИЛОСТИВ!

— Много ли сте в кораба? — попита Джан паяка.

— Да. Има петстотин механизма за поддържане и обслужване в активно състояние и още петстотин на склад.

— Чуй ме — отчаяно каза Джан. — В кораба нахлуват хора. Ти и другите като тебе трябва да ги спрете — нападнете ги, убийте ги!

— Това е невъзможно — каза паякът. — Не можем съзнателно да причиним вреда на човешки същества.

— Майко богиньо, дай ми сили — изсъска Джан. Опита отново. — Не е нужно да ги ранявате, просто ги обездвижете и им вземете оръжията…

— Тези действия биха могли да доведат до нанасяне на телесни повреди и затова не подлежат на обсъждане. Съжалявам.

— Вярвам ти, как не — каза Джан и ритна паяка.

Той притича настрани от нея, но не направи нищо друго.

— МАЙЛОУ ХЕЙЗ! НЕ СЕ ОПИТВАЙ ДА ИЗБЯГАШ! ТВЪРДЕ КЪСНО Е!

Истина е, горчиво си каза Джан, без да откъсва поглед от екраните. Самураите гъмжаха по целия корпус. „Майлоу имаше късмет, отърва се поне от това…“

— Здрасти! Какво става тук?

Джан помисли, че сънува наяве.

— Ашли?

— Ъхъ, аз съм! Огромна като живота!

Джан не можеше да повярва.

— Всичко наред ли е? Ами Карл?

— Тип-топ си е.

— Помислих си, че съм ви унищожила! Къде бяхте? Тукашният компютър ми каза, че вашият софтуер бил празен.

— Карл го съчини. Откри всякакви защити в системата срещу проникването на нелегален софтуер в компютрите на небесния ангел. Трябваше да измисли как да ги прекара. Малко се позабави. Липсвах ли ти?

— Много — искрено призна Джан.

Бързо описа на Ашли какво става.

— Няма проблеми. Карл и аз изцяло контролираме системата. Карл казва, че за начало трябва да се отделим от кулата.

— Да, да! — извика Джан. — Кажи му да направи каквото смята за нужно.

— Каквото ние смятаме за нужно — каза Ашли.

— Добре, каквото ти и Карл решите.

Небесният ангел вече се движеше. Джан погледна — върхът на кулата се отдалечаваше.

— ХЕЙЗ! ТВЪРДЕ КЪСНО Е! НЕ МОЖЕШ ДА ИЗБЯГАШ! ПРЕДАЙ СЕ ВЕДНАГА И ЩЕ ПРОЯВЯ МИЛОСЪРДИЕ! ИНАЧЕ СМЪРТТА ТИ ЩЕ БЪДЕ ЕДИН БЕЗКРАЕН ПИСЪК!

Гласът на военачалника гърмеше над града.

— Карл съобщава, че японците влизат в Небесния ангел — обади се Ашли.

— Знам. Той… или ти, измислихте ли как да се отървем от тях?

— Ами да. Роботите. Тези паяци.

— Аз вече опитах това — осведоми я Джан. — Този паяк отказа да навреди на хора.

— Сега аз и Карл заповядваме — гордо изрече Ашли. — Ще направят каквото им кажем, защото ние сме централната програма.

— Тогава кажете им — нетърпеливо подкани Джан. — По-бързо!

— Вече го направихме.

Джан отскочи — паякът внезапно оживя и се втурна към асансьора. Скочи вътре и вратата се затвори.

— Изкарваме и другите петстотин от складовете за всеки случай.

— МАЙЛОУ ХЕЙЗ! СПРИ! МОИТЕ ВОЙНИ ПРОНИКНАХА В ТВОЯ КОРАБ. ВСЯКАКВА СЪПРОТИВА Е БЕЗСМИСЛЕНА!

Небесният ангел вече се издигаше над „Господаря Панглот“. Джан видя как соплата на моторите на другия въздушен кораб се завъртат надолу, за да го издигнат за преследване.

— Хайде да почистим небето от това копеле — каза Ашли.

— Нищо друго не бих искала толкова — каза Джан. — Но как да го направим?

— О, не ти ли казах? Май не. Карл проникна и в системата за управление на лазерите. Контролираме и тях напълно. Та какво ще кажеш? Започваме ли стрелбата?

На Джан й бяха нужни няколко секунди, за да преглътне това съобщение, накрая разбра, че сега лазерите могат да стрелят по всичко. Веднага каза:

— Не, не стреляй засега. Има ли начин да говоря с военачалника?

След малко Ашли каза:

— Да, има някакво устройство с високоговорители. Използвали го да говорят на жертвите след бедствия на земята, скоро и военачалникът ще опита какво значи това. Карл го включва. Говори!

— Военачалнико Хорадо… — опита Джан и в същия миг се стресна — думите й отекваха като гръмотевици. — Военачалнико Хорадо, чуй ме. Аз съм Джан Дорвин. Сама съм. Майлоу е мъртъв. Уби го кибероид преди седмици.

Военачалникът се разсмя. Прозвуча като налудничав взрив. После каза:

— МАЙЛОУ ХЕЙЗ Е МЪРТЪВ? УБИТ ОТ КИБЕРОИД? КОЛКО Е ЗАБАВНО… А СЕГА, МОМИЧЕ, СТИГА ИГРИ, ОСТАВИ МОЯ КОРАБ ДА СЕ ДОБЛИЖИ.

Джан хвърли поглед към екраните. Стотици метални паяци изскачаха върху корпуса. Проблясваха мечове — японците се опитваха да се защитят. Тя каза на военачалника:

— Мога да те унищожа. Контролирам напълно лазерната система. Ако не приемеш моите искания, ще стрелям.

Военачалникът помълча и каза:

— БЛЪФИРАШ, МОМИЧЕ. МОИТЕ САМУРАИ ВСЕКИ МИГ ЩЕ НАХЛУЯТ В ТВОЯ КОМАНДЕН ПУНКТ.

— В този миг твоите самураи узнават какво е поражение — каза му Джан. — В кораба има роботи. И те, както лазерите, са под мой контрол. А сега ще чуеш ли какво искам?

Ашли се обади:

— Защо си губиш времето с искания? Дай да го пръснем този.

— Искам Сирай, ако е жива.

— Е да, но нали ти каза, че ако е жива, сигурно е в другия кораб. Хайде да си постреляме. Само един лазерен лъч и от този водород ще стане страхотен фойерверк.

— МОМИЧЕ, СТАВАШ ДОСАДНА. ВЪЗМЕЗДИЕТО МИ ЩЕ ТИ СЕ СТОРИ БЕЗКРАЙНО.

Джан се блазнеше да направи каквото иска Ашли, но не можеше да се насили за такава заповед. За втори път не й стигаше воля да унищожи „Господаря Панглот“.

— В онзи кораб има жени и деца. Не мога да ги убия — каза тя на Ашли. — Вместо това искам ти и Карл да стреляте по соплата на „Господаря Панглот“. Унищожете ги до едно.

— Уффф, не е забавно.

— Направи каквото ти казвам — заповяда Джан.

Ето я и първата проверка. Кой всъщност контролираше Небесния ангел?

Неочаквано тънка нишка тюркоазена светлина се появи между едно от соплата на „Господаря Панглот“ и невидима точка над командния пункт. Металното тяло на соплото почерня и се сгърчи. Изникнаха още светлинни лъчи. И други сопла се свиха като плодове, хвърлени в огън.

Военачалникът изкрещя от ярост.

„Господарят Панглот“ ставаше неуправляем. Нито рулевите, нито компютърът можеха да се справят с внезапната загуба на толкова много сопла от дясната страна. Той рязко зави, губеше височина.

Небесният ангел го последва надолу, маневрираше с бързина и точност, които Небесните господари бяха загубили преди векове. Тюркоазените лъчи пронизваха въздуха. Още сопла се разкривяваха в метални буци.

— МОМИЧЕ! МОМИЧЕ! — изрева военачалника. — ЩЕ ГОВОРЯ С ТЕБЕ! СПРИ СТРЕЛБАТА. ЩЕ СЕ РАЗБЕРЕМ! КАКВО ИСКАШ?

— Твърде късно е за това — студено каза Джан.

— Така си е — съобщи Ашли. — Скапахме соплата до едно. Време е за стабилизаторите и крилата.

Джан гледаше как лъчите режат като ножове огромната опашка и страничните перки на „Господаря Панглот“. Когато спряха, въздушният кораб беше абсолютно безпомощен. Сега съдбата му зависеше от капризите на ветровете. С наклонен надолу нос той се понесе над града. Огромните нарисувани очи, които някога вдъхваха ужас в Джан, сега й се струваха смешни.

— ГОВОРИ, МОМИЧЕ! ЩЕ ИЗПЪЛНЯ ТВОИТЕ ИСКАНИЯ!

— Какво стана със самураите? — Джан попита Ашли.

— Които бяха нахълтали вътре, вече са мъртви — каза Ашли. — Някои избягаха от корпуса с планерите. Другите също умряха.

„Толкова много смърт“, безчувствено си помисли Джан. Нямаше избор.

— Добре — каза тя. — Сега да се оправим с „Ароматния бриз“.

Когато видя участта на „Господаря Панглот“, командирът на „Ароматния бриз“ обърна своя кораб и се опита да избяга с пълна скорост. Небесният ангел имаше много повече работещи сопла и лесно го настигна. Японецът не говореше английски, но Карл можа да преведе заповедта на Джан за капитулация на съвършен японски. Отначало командирът отказваше и изстреля няколко снаряда по Небесния ангел, за да покаже волята си за съпротива. Но щом лазерите прегориха първото безценно сопло, той бързо омекна.

Придружена от десет метални паяка, Джан се прехвърли в „Ароматния бриз“. Очакваше неприятности, но напразно си хабеше нервите. Командирът и неговите хора изглеждаха учудващо покорни, навсякъде я посрещаха с наведени глави, самураите й предлагаха мечовете си с дръжките към нея. Но тя бързо разбра в какви ужасни условия са живели пленниците от „Господаря Панглот“. Сравнени с тях, даже дните на нейното робство й се сториха поносими.

Влезе в поредната смърдяща стая. В нея живееха трийсетина прегладнели нещастници. Изненада я висок скелет, покрит с увиснала кожа, който си проби път напред и се бухна на колене пред нея.

— Мое мило момиче, моля те, спаси ме от този ад! — извика той, кършейки ръце. — Помниш ли как ти помагах? Как те храних и ти дадох подслон?…

Смаяната Джан позна в мъжа пред себе си Гилдмайстора Баниън. Докосна с пръст клеймото на бузата си.

— Да, всичко помня. И за благодарност няма да заповядам на тези мои метални приятелчета да те накъсат на парчета.

И излезе от стаята. Някога една от учителките й каза, че да си отмъстиш някому е доста неудовлетворително преживяване. Но Джан усещаше колко е приятно всъщност…

Продължаваше да претърсва „Ароматния бриз“, оглеждаше слабите хлътнали лица и безкрайно задаваше един и същи въпрос. Накрая, в петдесетата или стотната воняща претъпкана стая, намери Сирай.