Джон Броснан
Небесните господари (30)

Глава тридесета

Нещо записука гръмко в другия край на залата. Джан подскочи. Обърна се. От пода се издигна екран, на него мигаше червена светлинка. Тя с облекчение изтича към екрана. Преди повече от минута сложи цилиндърчето в компютъра, вече се страхуваше, че не работи. По екрана се изписваха ред след ред:

„Здрасти! Аз съм — Ашли. Карл нали си е тъпичък, имаше малко проблеми, докато разбере кое как е. Още не може да пусне гласовите синтезатори. Иска да върнеш обратно в главния процесор колкото можеш от оригиналния софтуер. Информацията му трябва. Иска да я копира в нашия софтуер. Нали ще побързаш? Искам отново да виждам и чувам. Обичам те. Ашли.“

Джан не се справяше много добре с четенето, трябваше й време, за да разбере съобщението. Смръщи вежди.

— Главен процесор ли? Това пък какво е? — попита тя.

Думите на екрана си останаха същите. Пак прочете съобщението и схвана, че Ашли не можеше да я чуе. Дълбокомислено реши, че „главният процесор“ е компютърът, в който сложи цилиндърчето. Върна се при него и огледа шестте еднакви цилиндърчета, които остави върху стъкления капак. Сега в компютъра имаше място само за пет. Дали това беше важно? Все едно, скоро щеше да научи. Започна да ги пъха в отвора. Компютърът замърка, гълташе ги едно по едно някъде дълбоко в себе си. По другите уреди започнаха да пробягват още светлинки. Почти усещаше как кръглата кристална зала оживява. Нещо изпука. После един глас каза:

— А, така е по-добре! Светлини и звуци! Здрасти, Джан! Липсвах ли ти?

Беше Ашли. Гласът не приличаше на онзи в убежището, сега не беше нито мъжки, нито женски, но не можеше да сбърка — това беше Ашли.

— Здравей, Ашли — каза Джан, опитваше се да разбере откъде идва гласът. — Виждаш ли ме сега? Чуваш ли?

— Ъхъ. Това местенце е фрашкано със сензори — вътрешни и външни. Но Карл не можеше да ги включи, преди другите програми да му прочетат една лекцийка. Можеш ли да сложиш и последната?

Едно от цилиндърчетата излезе от търбуха на компютъра. Джан го взе и сложи на мястото му шестото. Докато компютърът го гълташе, Ашли извика:

— Олеле, какво е станало тук? Кои са тези типове?

Джан се сети за мъртвите японци. Досега избягваше да ги поглежда, както лежаха в големи локви съсирваща се кръв.

— Това са хора на военачалника. Чакаха ме тук.

— Исусе… Ти ли им направи това!

— Ами! Фруза го направи.

— Фруза? Коя е Фруза?

— Тя е котка.

В този миг пантерата се промъкна през вратата, гласовете бяха събудили любопитството й.

— Исусе, ама че котенце — каза Ашли.

Пантерата подуши и каза на Джан:

— Чувам глас, няма никой.

— Но тук има някой, Фруза. Името й е Ашли. Тя е наша приятелка. Ашли, поздрави Фруза.

— Привет, котенце. Върхът си. Знаеш ли, някога имах палто като от твоята козина. О, беше от синтетика, не от истинска кожа.

Пантерата обърна очи към Джан.

— Няма никой.

Обърна се и се шмугна през вратата.

— Съжалявам — каза Джан на Ашли. — Май Фруза трябва да усети миризма, иначе за нея никой не съществува.

Ашли не отговори веднага.

— Но тя е права. Мен ме няма. Карл иска да си говорите. До скоро.

— Ашли?…

— Карл е — гласът беше същият, но и безкрайно различен. — Установих контакт с компютъра, контролиращ завода с Небесния ангел. В момента излъчвам кодовата серия сигнали, която ще стартира отделянето на Небесния ангел от завода.

— О, така ли — учуди се Джан. — Бързо стана. Къде откри кода?

— В паметта на този компютър.

— Ама, разбира се — трябваше сама да се сети. — Значи всичко върви добре. Нали Небесният ангел ще слезе тук без проблеми? — Джан още не искаше да повярва, че ще стане толкова лесно…

— Всички системи работят нормално. Засега не виждам причини за безпокойство.

— Велик си. Кога ще дойде тук?

— След осем денонощия и половина.

— Осем и половина? Много време е това.

— Предстои му да измине дълъг път. Ще му трябват четири денонощия, за да достигне атмосферата на Земята. Траекторията му завършва в точка над Австралия. Ще пристигне тук след още четири дни, дори ако се движи с максималната си скорост.

— Какво е Австралия?

— Континент-остров в Южното полукълбо.

— А защо не накараш Небесния ангел да слезе тук, вместо в онази Австралия, щом е толкова далеч?

— Процедурата за преминаването на Небесния ангел невредим през земната атмосфера е твърде сложна. Математическата основа на тази процедура също е твърде сложна и е неделима част от цялата система. Не би било разумно да променям системата в този момент. Биха могли да се появят случайности, вероятно предвидени в оригиналната програма, но за които аз пък нямам информация. Съветвам те да следваме установената процедура.

Тя въздъхна.

— Щом казваш.

Осем дни и половина. Ами ако военачалникът се върне дотогава? Или пък дойдат други японци да сменят тези тук? Е, поне пантерата щеше да я пази, ако пак не й стане скучно и си отиде. Имаше и лазер, само че…

— Карл, можеш ли по някакъв начин да презаредиш лазера?

— Не. Разполагам с необходимата енергия, но не и със средствата за презареждане.

Джан въздъхна разочаровано. Оставаше й само автоматът, но нали Карл се съмняваше в него.

— Карл, откъде идва тази енергия?

— От слънцето. На външните повърхности на кулата са разположени преобразуватели на слънчевата енергия.

„Събирачи на слънце“. Джан кимна, за да покаже, че разбира. Но се чудеше как гъбичките не са ги покрили за толкова години, нали нямаше кой да почиства. Но пък и никой вид гъбички явно не понасяше особено града.

— Ще ми кажеш ли, когато Небесният ангел се отдели от завода?

— Разбира се.

— Добре. Нека сега да поговоря с Ашли.

— Нямам достъп до нея.

— Нямаш достъп… Какво значи това?

— Изолирала се е. Не иска да общува с тебе. Или с мен.

— Аха. Значи се цупи. — Явно думите на Фруза я бяха разстроили. — Ами нека си се сърди тогава.

Джан въздъхна и си наложи да погледне двата трупа на пода. Трябваше веднага да се отърве от тях. Нямаше намерение да прекара следващите осем дни в тяхната компания. Слезе долу да потърси пантерата. Фруза си довършваше вечерята. Стомахът на Джан се сви, но тя успя да го укроти. Пантерата вдигна към нея неразгадаемите си очи. Джан попита:

— Хъм, вероятно не би искала да се заемеш и с онези двамата, щом свършиш?…

— Котката не е гладна. Коремът пълен.

— О — Джан помисли малко. — Ами защо… защо не ги сложиш някъде за после. Искам да кажа, нали пак ще огладнееш.

Пантерата я изгледа и каза:

— Харесвам прясссно месссо. Убивам и ям.

— Тъй ли било… Но разбираш ли, аз наистина искам да махна оттам труповете… Пречат ми. И ще бъда в онази зала повече от седмица и… хъм, след време те ще започнат да…

Не успя да продължи под объркващия поглед на Фруза. Джан ясно усещаше, че според пантерата тя не е с всичкия си.

— Всичко е наред — отсече тя. — Сама ще се погрижа за тях.

Вече се канеше да се качи обратно в залата, когато се сети нещо, спря и каза:

— Фруза, за онзи глас, дето го чу. На Ашли. Знам, че ти е трудно да разбереш, но идва от жив по своему човек. Бих се радвала, ако следващия път бъдеш любезна с нея.

— Глас идва от нищо. Няма човек. Защо да говоря на нищо?

— Предавам се — промърмори Джан и се обърна.

Докато изкачваше кристалната стълба, мислеше дали възклицанието на Ашли за приликата между нейното палто и кожата на Фруза е истинската причина за привидната тъпота на пантерата. Влезе в горната зала и Карл се обади:

— Небесният ангел с регистрационен номер A810JLX успешно се отдели от завода преди три минути и влезе в орбита на сближаване със Земята.

— Чудесно! — извика Джан. — Всъщност ти контролираш ли го оттук?

— Не. Намира се под контрола на програмата в бордовия компютър. Но имам пряка радиовръзка с този компютър. Получавам непрекъснат поток от информация.

— Ясно.

Джан се учуди колко лесно свикна със Старата наука. Ето я тук, говори си спокойно с компютър, той на свой ред говори с друг компютър на невъобразимо разстояние в открития космос. И онзи компютър пилотира в пространството огромен кораб, дълъг цяла миля.

— Карл, Майлоу веднъж ми каза, че в космоса нямало въздух. Как се движи Небесният ангел? Нали моторите му имат нужда от въздух, за да го тласкат?

— Небесният ангел е оборудван с ракетни двигатели. За тяхната работа не е нужен въздух. Когато Небесният ангел навлезе в атмосферата, ракетните двигатели ще бъдат отделени.

Джан благодари на Карл за информацията и неохотно се зае с мръсната работа — трябваше да се отърве от труповете на мъртвите самураи. Уви ги в одеялата им и един по един ги завлече по стълбите в наблюдателната зала, после пак по стълбите на долния етаж. Там ги заряза. Когато се върна в залата на върха, пантерата облизваше кръвта по пода. Не беше сигурна дали животното доброволно й прави услуга. И реши, че е по-добре да не пита.

 

 

Ашли мълча няколко часа. Отдавна беше притъмняло, когато проговори, Джан ядеше картофени кюфтета и изкуствени плодове, приготвени от Карл в убежището.

— Здрасти, пак съм аз — гласът звучеше потиснато.

— Здравей, Ашли. Как си?

— Чудничко. Къде е пантерата?

— Дебне някъде навън. Търси си храна и оглежда дали наоколо се навъртат още японци.

— Това животно ми е противно.

— И аз не го обожавам — призна Джан. — Напомня ми за една друга пантера, с която си имах разправии. Но на Фруза май мога да се доверя.

— Дано да си права. За твое добро е. Ако не намери ядене някъде навън, може да реши да си похапне от тебе.

— О, съмнявам се — каза неспокойно Джан.

Искаше й се Ашли да не изразява на глас собствените й скрити опасения.

— Карл казва, че всичко било наред с потеглянето на Небесния ангел. Бил на път.

— Да, страшно ми олекна. Само ако можеше да пристигне по-рано от тези осем дни.

— И аз не понасям чакането. Не ми се вярва, че пак ще мога да летя. Карл казва, че системата от сензори в Небесния ангел е една от най-съвършените. Ще усещам как въздухът се плъзга по корпуса.

— Сигурно е приятно — каза Джан, вдигайки поглед към зеещата дупка в извития таван — през нея неспирно нахлуваше все по-студен въздух.

През деня тя излезе на мостчето и огледа дупката отблизо. Твърде голяма се оказа, за да я покрие временно с нещо. Още се чудеше как тримата самураи са успели да кацнат с планерите на мостчето, струваше й се твърде рисковано.

Както обикаляше, откри врата, водеща към тясна, покрита със стъкло наблюдателна площадка, опасваща околовръст върха на кулата. Дълго се вглеждаше в покривите на околните сгради и се опитваше да различи други наблюдателни постове на японците. Не забеляза нищо подозрително.

Зад друга врата видя широка тръба, която свършваше с кръгъл люк, но не можа да го отвори. По-късно Карл й обясни за какво служи.

— На това място Небесните ангели се скачват с кулата. Тръбата излиза напред и се свързва с определено място в носа на Небесния ангел.

— Значи мога да вляза в Небесния ангел оттук?

— Да.

— А защо са измислили това? И защо Небесните ангели са идвали тук?

— Тук официално са обявявали началото на мисията им. Всеки път, щом Небесен ангел слизал от завода, тук са го кръщавали с церемония.

— Кръщавали са го?

— Така им давали имена.

— Аха, сега разбрах.

И оттогава обмисляше как да нарече своя Небесен ангел при пристигането му. Естествено, дойде й на ум да го нарече „Минерва“, но искаше да му даде и името на своята мъртва приятелка и любовница Алза.

Спомена затрудненията си пред Ашли, която каза:

— О, толкова е лесно. Можеш да го наречеш на мен! Наречи го „Ашли Вий“. В края на краищата, нали аз ще бъда Небесният ангел.

Джан не хареса кой знае колко предложението.

— Тогава бих могла да го нарека и „Карл“, нали и той ще контролира Небесния ангел.

— А, него не го брой. Аз командвам.

— Да, знам.

Джан си спомни положението в убежището. Досега внимателно избягваше да споменава за внезапната промяна в решението на Карл каква да бъде съдбата на посетителите. Чудеше се дали няма да бъде по-затруднена в контрола си върху Небесния ангел, отколкото очакваше, щом програмата на Ашли влезе в неговия компютър.

Прекара зле първата нощ в залата. Студът и твърдият под не й помагаха да се унесе в сън, а когато все пак заспа, сънува кошмари. Намери се отново в къщата на майка си в Минерва. Някой почука на вратата. Отвори я и застана пред Сирай, невредима и усмихната. Джан щастливо протегна ръце да я прегърне, но лицето на Сирай срещу нея започна да се променя… Набръчка се ужасно като лицата на Езекииловата сган. Сирай молеше Джан да й помогне, но тя отвратено отстъпваше назад. После нагънатата, увиснала плът се свлече от лицето на Сирай и накрая остана само ухиленият череп…

В този момент Джан се събуди. Лежеше в тъмното и трепереше. Хрумна й, че сънят може би е прокоба за смъртта на Сирай.

 

 

— Джан. Събуди се.

— А?… Какво?

Тя отвори очи. Няколко мига всичко й изглеждаше съвсем непознато, докато паметта й напомни къде се намира — привичната обстановка в залата на върха.

— Карл… какво има?

— Небесният ангел току що се появи на хоризонта. Оттук ще можеш да го видиш. Наближава от югозапад.

Джан трескаво се измъкна от постелята и изтича към вратата на наблюдателната площадка. Слънцето беше изгряло преди малко, по небето нямаше облаци. Тя напрегнато огледа хоризонта. Ето го! Нещо блестеше под слънцето. Трябва да е той! Небесният ангел. Най-после…

Четири дни по-рано нещата като че вървяха зле. Карл описваше спускането на Небесния ангел през горните слоеве на атмосферата.

— Сега навлиза в екзосферата. Ракетните двигатели намаляват скоростта му… В момента е четири хиляди осемстотин и четиридесет мили в час.

— Но защо се движи толкова бързо? — попита Джан. — Не може ли просто да се спусне през атмосферата?

— Масата му е няколко хиляди тона. За да бъде забавено тяло с такава маса, необходим е разход на много енергия, а ракетните двигатели нямат такава мощност. Не би им стигнало и горивото. Ще намалят оптимално скоростта на Небесния ангел, а после и самата атмосфера ще бъде използвана като спирачка.

— Но аз пак не разбрах защо да не се спусне надолу — настояваше Джан. — Нали е пълен с газ.

— Не — каза Карл. — Хелият все още е в течно състояние. Безсмислено е да се запълват газовите секции, преди Небесният ангел да навлезе в по-долните слоеве на атмосферата. Без съответната плътност на въздуха няма и подемна сила… Скоростта в момента е четири хиляди и двеста мили в час. Ракетните двигатели все още действат. Небесният ангел всеки момент ще навлезе в горните слоеве на йоносферата… Температурата на външния корпус нараства… Топлинният щит функционира…

— Какъв е този топлинен щит? — попита Джан.

— Временно покритие на външния корпус. Застъпващи се керамични плочки. Подобни са на стъкло. Предпазват Небесния ангел от последствията на триенето. Ще бъдат отделени автоматично, щом… ПОВРЕДА! ПОВРЕДА!

Внезапно загърмелият глас на Карл уплаши Джан.

— Какво се е повредило? — извика тя.

— Два от ракетните двигатели са се изключили преждевременно — отговори Карл отново с нормалния си глас. — Небесният ангел ще навлезе в плътните атмосферни слоеве с прекалено висока скорост.

— Но нали ти каза, че атмосферата и без това ще послужи за спирачка.

— На този етап ракетните двигатели все още са необходими. Но има смущения в притока на гориво. Има запушване. Или изтичане на гориво от резервоарите. Още не съм получил точна информация… Скоростта е четири хиляди мили в час… твърде бързо се движи… функциониращите ракетни двигатели нямат необходимата мощност…

— И какво ще се случи сега? — тревожеше се Джан.

— Топлинният щит може да изгори… или от сблъсъка с атмосферата може да се наруши целостта на корпуса и Небесният ангел ще се разпадне…

— О не! — стреснато извика тя. — Нищо ли не можеш да направиш?

— Програмата в бордовия компютър се опитва да предприеме компенсационни маневри, но аз не мога да контролирам действията й… Сега Небесният ангел е на височина 350 мили — навлязъл е в йоносферата. Температурата на корпуса продължава да нараства… Загубих контакт с Небесен ангел A810JLX…

— Как така? Случи ли се нещо? Да не се е взривил?

— Състоянието на Небесния ангел ми е неизвестно. Напълно загубих радиовръзката с него. Може би причината е в силната йонизация около Небесния ангел в резултат на триенето, тя пречи на преминаването на сигналите.

— Какво е йони… о, няма значение… само ми кажи какво става!

— Не мога нищо да ти кажа.

Минутата се проточи. Още една. После още една. Джан се измъчваше от нетърпение и тревога. Да стигне дотук и да загуби всичко в последния момент…

— Възстанових контакта с Небесния ангел — както винаги невъзмутимо съобщи Карл. — Топлинният щит все още го предпазва. Скоростта е намаляла до осемстотин мили в час. Сега навлиза в стратосферата. Не са установени сериозни повреди. В момента се отделят ракетните двигатели. Течният хелий се загрява до газообразно състояние. Газовите секции се запълват… Включени са моторите…

Джан изпищя от радост, искаше й се да прегърне някого.

Това беше преди четири дни. И най-после Небесният ангел се виждаше с просто око.

Да, вече го различаваше ясно, насочваше се право към кулата. За разлика от Небесните господари, не беше покрит с рисунки и знаци, или с гигантски очи. Освен бледото блещукане на слънчевите батерии в светлината на ранното утро, нищо не нарушаваше белотата на корпуса. Снежна белота.

В този миг видя другия въздушен кораб. Доста изостанал от Небесния ангел, но го преследваше.

Небесен господар.

И не беше сам. В далечината се забелязваше още един.

Нещо сякаш се запали в стомаха й. Двата Небесни господари можеха да бъдат само „Господарят Панглот“ и „Ароматният бриз“. Военачалникът идваше.