Джон Броснан
Небесните господари (5)

Глава пета

Някой вдигна тежестта от корема и краката й. После я побутна с обувка. Тя простена и се опита да отвори очи, но те се бяха слепнали. Ритмичните удари в главата й бяха непоносими, ужасно и се пиеше вода.

— Тая още е жива — каза нечий глас. Мъжки глас.

— Като я гледам, няма да изкара дълго. Да му направим добро на земното червейче, да му прережем гръкляна — друг глас, също на мъж.

Тя изстена пак, още по-силно, опита се да стане, но тялото й отказа да помръдне.

Чу скърцане, после пръсти в ръкавица я хванаха за брадичката и грубо завъртяха главата й наляво-надясно. Тя чакаше острието на ножа да се вреже в откритата плът на шията й.

Но пръстите пуснаха брадичката й и я ръгнаха в стомаха, под предната плоча на бронята.

— Нищо особено не виждам. Тая всичката кръв не е от нея — каза първият глас съвсем отблизо.

— Ами сигурно е от това нещастно копеле — каза вторият глас. — Я виж, имала е късмет да го удари в подмишницата.

„Не беше късмет, помисли злобно Джан през червената мъгла на болката, изпълнила главата й. Небесният войн вдигна ръце да ми пръсне черепа с приклада, а пък аз много добре го намушках.“

— И сега к’во? — попита първият глас.

— Казах ти да й кръцнем гърлото.

— Има заповед да закараме пленници, ама досега са малко.

— Има заповед, ама за важни птици, за да ги наказват Аристократите за предателство. Тая кучка голяма работа ли е според тебе? Гледай колко е млада.

— Де да знам — каза бавно първият глас. — Може да е била голяма работа. Ако махнеш тая кръв, може да излезе, че е принцеса на земните червейчета. Тая броня май е доста скъпа.

След дълга пауза вторият глас каза:

— Ако е принцеса, аз съм „Господарят Панглот“, но що пък да не я приберем. Ако не струва, Аристократите да си поиграят, ще си поискаме правата над нея и ще я продадем за робиня.

Пръстите в ръкавици я стиснаха за китките и рязко я изправиха на крака. Грубото дърпане взриви болката в главата й и тя извика. Още не можеше да отвори очи, щеше да се свлече от прилошаването, но невидими ръце я задържаха. После притиснаха китките й една в друга и ги стегнаха с въже.

— Хайде тръгвай! — заповяда вторият глас и някой дръпна въжето.

Ослепяла, разбита от болката и шока, Джан нямаше сили да се възпротиви и направи първите тътрещи се стъпки към несигурната си съдба.

Не можа да отвори очи, докато стигнаха площада. Но заваля доста силно и студената вода изми засъхналата кръв от слепените клепачи. Видя черния брониран гръб на Небесен войн. Въжето, омотало китките й, беше преметнато през рамото му. Отдясно на Джан вървеше друг войн. Обърна се към нея, щом тя го погледна.

— Пак виждаш, нали? — попита той студено. Изпод грозния шлем в нея се взираха сини очи. — Добре. Сляпа робиня нищо не струва.

Тя се опита да му отвърне, но гърлото й беше пресъхнало. Отметна глава назад и отвори уста към дъжда. Вкусът на студената вода беше толкова хубав, че за момент се зарадва на живота. После се огледа наоколо и смазващото отчаяние я налегна отново.

Почти нищо в руините не напомняше за Минерва. Дъждът беше угасил пламъците, но те имаха достатъчно време да си свършат работата. Което бомбите не пръснаха на парчета, после беше изгоряло. Тя виждаше Небесни войни, които се ровеха из развалините. Търсеха плячка. Купчините предмети на площада свидетелстваха за добрия им късмет. Видя и няколко чувала със зърно. Значи бяха открили подземните складове. Небесните войни струпваха плячката на две товарни платформи, съвсем същите като унищожената по-рано. Джан се досети, че Небесният господар пак е спрял точно над тях, но от поройния дъжд нищо не се виждаше. Въжетата на товарните рами се губеха в нищото само на петдесетина фута от земята.

Джан откри, че я водят към голяма плетена клетка, която изглеждаше грубо и набързо направена. Към горния край беше завързано само едно въже, което също се губеше в надвисналата сивота. В клетката имаше двайсетина души. Когато наближи, не видя между тях свои роднини или близки приятели, всъщност познаваше само неколцина. Ако това бяха всички оцелели от Минерва, значи близките и обичаните от нея хора са загинали. Нейната майка, нейният баща, Алза, всичките й приятелки… Даже Саймън вече го нямаше. Отказваше да приеме това. Досега смъртта й беше отнела само един близък — нейната по-голяма сестра Пола, родена във времето за зачеване преди Джан. Пола загина в бой с банда мародери, когато патрулираше нивите извън града преди шест години. Много време мина, Джан се бе примирила със загубата на Пола. А сега трябваше да срещне лице в лице смъртта на целия неин свят.

— Тази каква е? — попита стоящият до клетката Небесен войн, а пленилите я спряха на място. Този, който дърпаше въжето, се зае да освобождава китките й.

— Не сме сигурни, господине — каза другият войн, наречен от нея „първия глас“, като че ли малко по-добре настроен към пленницата. — Като й видяхме бронята, рекохме си да не би да е от началството. Може и да е принцеса, господине.

Друг войн изпръхтя презрително, пристъпвайки по-наблизо, за да огледа Джан.

— При амазонките няма принцеси, войнико. По-скоро, нямаше. Харесваше им да се правят на много демократични. Но си имаха някаква управляваща класа…

Той почти навря покритата си със шлем глава в лицето на Джан. Беше облечен различно от другите двама, очевидно беше офицер.

— Е, какво ще кажеш, амазонке? — настоя той. — Беше ли голяма клечка в този град на земни червеи?

Благодарение на дъждовната вода гърлото на Джан не дереше толкова и тя успя да отговори.

— Не — каза тя прегракнало. — Бях само войн.

Тогава си спомни за висящия на шията й медальон с верижка. Той показваше, че е дъщеря на Началничка. Бронята го скриваше, но офицерът като че добре познаваше обичаите им.

— Само войн значи — повтори офицерът подигравателно.

Той я хвана за ръката и я бутна към клетката.

— Ей, вие там! — изръмжа той. — Някой да знае кое е това момиче?

Хората от Минерва, които седяха прегърбени покрай стената на голямата клетка, погледнаха към Джан. Лицата им бяха посивели от потрес и изтощение. Повече от половината бяха мъже.

— Е, какво? — Небесният войн искаше отговор.

Всички от клетката клатеха глави отрицателно.

Джан се поуспокои. И сега не я интересуваше ще умре ли или ще живее. Но след чутото от другите двама Небесни войни никак не й се искаше да попадне в ръцете на „Аристократите“, които и да са те. Дори мисълта за изтезания я смразяваше.

— Така да бъде — промърмори офицерът с явно раздразнение. — Вземете й бронята и я изтикайте при другите червеи в клетката.

Той я бутна към двамата войни. Те свалиха бронята й. Прониза я пристъп на паника. Разбира се, офицерът щеше да види медальона на шията й. И щом бронята престана да го скрива, така и стана. Той пристъпи напред и хвана медальона в ръкавицата си.

— Взе да става интересно — каза той. — Ами това е чисто злато. Какво е значението му?

Тя преглътна буцата в гърлото си.

— Това… това е медал. Заслужих го. За храброст. На стената. Спрях един голям гущер, искаше да влезе вътре…

Докато говореше, отвращението я заливаше на вълни. Да лъже толкова унизително тези копелета, само и само да се спаси. Ако нейната майка можеше да я чуе…

Дъхът й спря — офицерът неочаквано дръпна медальона, късайки верижката. Пусна го в кесийка, която извади от джоба си.

— Я виж, ти си била една храбра малка амазонка. Ти наистина си малка за амазонка. На ръст си като някой от вашите евнуси.

— Ъ-ъ, ние си мислихме да искаме правата върху нея, ако никой не я ще — каза колебливо „вторият глас“. — Да я продадем, де, на някоя от робовладелските гилдии.

— Нямате проблеми — каза офицерът. — Но очаквам от вас процент.

— Ама разбира се, господине — каза „вторият глас“. — Знаем какъв е редът, господине.

— Радвам се да го чуя — сухо каза офицерът. — Приключвайте с нея и вървете при групата си. Скоро ще се качваме.

— Слушам, господине.

Накараха я да свали ръкавиците, високите обувки и колана с оръжията, после „вторият глас“ опипа дрехите й, сигурно търсеше скрито оръжие. Тя се сви от допира му, страхуваше се това да не е началото на изнасилване.

Бомбата още беше в нея. Усещаше, че набедрената превръзка я задържа сигурно. Щеше й се да я е загубила някак по време на боя или когато беше в безсъзнание.

Но претърсването свърши бързо, после я избутаха към вратичката на клетката, отворена от един от Небесните войни. Вкараха я вътре и тряснаха вратата.

— Настанете се удобно с твоите приятели, докато още можете. Съвсем скоро ви предстои много интересно пътешествие — каза офицерът и се разсмя.

Джан седна с облекчение между две от жените. Офицерът се отдалечи с двамата войни, единият носеше нейната броня и снаряжението й. Жената отдясно каза:

— Ти си дъщерята на Началничката Мелиса, нали? На онази, която ни докара всичко това.

Джан я погледна. Изглеждаше й смътно позната, но името й не можеше да си спомни. За момент Джан обмисли дали да отрече, че е дъщеря на Мелиса, но се отказа от толкова страхлива постъпка.

— Не само майка ми е отговорна. Мнозинството в Съвета на два пъти я подкрепи.

— Все тая, нейна идея беше да въстанем срещу Небесния господар. Я погледни какво спечелихме — жената отпуснато посочи с ръка димящите руини на града.

Джан въздъхна. Нямаше сили да спори.

— Защо не каза на Небесните войни коя съм?

— Отначало не бях сигурна. Сега знам.

Угасналите очи на жената гледаха Джан със студено презрение. Джан си спомни погледа на Ана, когато я нападаше. Ако идващите Небесни войни не бяха отвлекли вниманието й, Ана сигурно щеше да я убие. Джан усети отчаянието още по-тежко. Не стига, че беше в ръцете на своите врагове, но и сънародниците й я мразеха. Тя огледа клетката. Които бяха чули думите на жената, я гледаха със същото презрение, даже мъжете. Тя затвори очи. Да правят каквото искат.

Не е честно, размишляваше тя горчиво, не е честно да е още жива. Не би трябвало да е. Сигурна беше, че ще умре в последното сражение край болницата. Защитниците бяха прегазени бързо, тя изведнъж се намери сред море от Небесни войни. Пред нея един от тях вдигаше приклада на пушката си, за да я удари. Тя се хвърли напред. След това не помнеше нищо. Вероятно онзи я е ударил с приклада, като е падал. Тялото му и кръвта са я прикрили, сметнали са я за труп в яростта на боя, а после са започнали да търсят пленници. Помисли си какво ли е станало с безпомощните ранени в болницата и после изхвърли представата от главата си, знаеше със сигурност какво се е случило…

Мина към половин час и дъждът спря. Тя отвори очи и погледна нагоре. Небесният господар още не се виждаше в сивата мрачина, но тя усещаше колко ниско виси над тях, даже й се стори, че чува бръмченето на многобройните му двигатели. На площада сега имаше малко Небесни войни и само една товарна рама. Тя се досети, че скоро и те ще се качат. Но не разбираше защо още не са издърпали клетката горе в Небесния господар. Пак погледна към единственото въже, вързано за горния край на клетката. Макар и дебело, изглеждаше износено. Не й харесваше, че ще трябва да издържи тежестта на двадесет и един човека, даже и само през краткото издигане към Небесния господар.

Не след дълго и товарната рама потегли нагоре с останалите Небесни войни и плячката им. Но клетката си стоеше на разрушения от бомбите площад. Това тревожеше Джан. Какво ли им готвеха?

Най-накрая плетената клетка тръгна нагоре, скърцаща от насилието върху нея. Джан и другите трябваше веднага да намерят за какво да се хванат, защото клетката се завъртя лудо на края на въжето, което също скърцаше от напъна. Един от мъжете закрещя в паника. Джан не можеше да го вини за това.

Скоро ги обгърна сивотата на ниските облаци. Джан не виждаше дори седящата до нея жена. Тя се хвана по-здраво за клетката, въртенето ставаше непоносимо. Зави й се свят и тя затвори очите си, но това не помогна. Въпреки страха от очакващото ги в Небесния господар, тя се молеше на Майката богиня изкачването да свърши по-бързо.

Стори й се, че мина твърде много време, докато клетката излезе от облака. Джан отвори очи и погледна нагоре. „Господарят Панглот“ висеше над тях, както винаги вдъхващ страх с размерите си. От него ги отделяха двеста-триста фута. Под търбуха на огромния въздушен кораб въжето на клетката не изглеждаше по-надеждно от памучна нишка. Изведнъж Джан осъзна нещо и от ужас стомахът й едва не изскочи през устата.

Клетката се издигаше заедно с Небесния господар, но не я теглеха към него. Бяха я оставили да се люлее на всички страни, окачена на едно-единствено въже. Погледът към отдалечаващата се повърхност на облачния слой под клетката само усили страха. Бързо летяха нагоре, но не се приближаваха към Небесния господар.

И другите вече забелязваха това.

— Какво става? — проскимтя една от жените. — Защо не ни издърпат?

Клетката се въртеше неспирно и ги стряскаше със скърцането си. Джан не би се учудила, ако се разпаднеше на парчета. Най-несигурен изглеждаше плетеният под, през който се виждаха облаците. Тя реши да се покатери по стената и промуши ръцете и краката си в пролуките. Не беше никак удобно, но се почувства по-спокойна.

— Не ни дърпат изобщо! — изкрещя някой. — Какво са намислили тези копелета?

— Ще срежат въжето! Знаех си аз! — извика друга жена с изтънял от паниката глас.

Някой от мъжете зарида. И Джан си помисли същото. А може би Небесните войни ги бяха оставили долу в клетката, за да умрат от жаждата, глада и студа. Но за какво бяха приказките, че ще я продават като робиня?

Зъбите й тракаха. Колкото по-нависоко се изкачваха, толкова по-студено ставаше, пък и тя, като всички, цялата подгизна от влагата. „Ами добре, каза си, най-после ми се сбъдна желанието. Ще умра…“

Но след няколко минути жената, разпознала Джан, каза:

— Някой от нас трябва да се качи горе и да отвърже въжето. По-добре сами да се убием, а не да го правят тези мъжки чудовища.

Джан веднага възрази. Жената й се ухили издевателски:

— Каква чест за семейството на Мелиса. Нейната дъщеря се тресе от страх.

— Не е вярно! Нищо не разбираш… заради честта на Минерва и на моята майка трябва да се добера жива до Небесния господар.

— Така ли било? — каза жената с недоверчива усмивка. — И защо?

Джан вече съжаляваше за думите си, но нямаше избор, трябваше да продължи.

— Имам задача… да унищожа „Господаря Панглот“.

Говорейки, тя сама разбираше колко абсурдни са думите й. Не се изненада от смеха на жената и на неколцината други, дочули разговора.

— Та значи, ще унищожиш Небесния господар? И как ще направиш тази дреболия, дъще на Мелиса.

— Ами… средството го крия в себе си… Оръжие. Хелън го направи…

Почувства се глупаво. Знаеше, че казва всичко това, само за да живее още малко. Изобщо не си въобразяваше, че може да причини и най-малката вреда на Небесния господар с мъничката запалителна бомба на Хелън. Никога не би могла да си представи. Пък и планът предвиждаше поне няколко жени от Минерва да стигнат до „Господаря Панглот“ с такива бомби.

Жената пак се засмя.

— Оръжие ли? Какво оръжие? Къде е? Сигурно е някоя фиба, скрита в косата ти. Разбира се, ще продупчиш с нея „Панглот“ и ще му излезе целият газ? Ама че глупачка! Ей, момиче, и ти си луда като майка си!

Преди Джан да измисли някакъв отговор, един от мъжете извика:

— Вече не се издигаме!

И Джан се убеди в това. Небесният господар не набираше височина, а се насочваше напред все по-бързо. Скоро силният вятър заблъска клетката и разговорите станаха невъзможни. Джан видя нещо отпред, което я увери, че крехката клетка няма още дълго да се ветрее под небесния гигант. Това беше грамаден, черен буреносен облак. Небесният господар се устреми право към него.