Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Небесните господари (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Sky Lords, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 66 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Георги, Венцислав

Източник: http://www.bezmonitor.com (през http://sfbg.us)

 

Издание:

НЕБЕСНИТЕ ГОСПОДАРИ. 1992. Изд. Вузев, София. Биб. Фантастика. Серия Небесните господари, №1. Фантастичен роман. Превод: от англ. Владимир ЗАРКОВ [The Sky Lords, John BROSNAN (1988)]. Корица: Пламен АТАНАСОВ. Формат: 18 см. Офс. изд. Тираж: 25 000. Страници: 404. Цена: 20.80 лв. ISBN: 954-422-006-2.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Mandor)
  3. — Добавяне

Глава двадесета

— Нали искаше отмъщение — промърмори Майлоу в ухото й, както крачеха към възвишението, — ето ти го, в кръв и плът.

Джан не каза нищо. Не можеше да отмести поглед от лицето на Каспар. Прилошаваше й. Старшият измежду съпровождащите ги офицери крясна нещо, явно им заповядваше да спрат. Намираха се на петнайсетина фута от възвишението. Техните придружители се поклониха ниско, а мъжът на трона бавно стана. Беше забележително по-висок от останалите нашественици. Кройката на дрехите му, същата като на войните, го правеше още по-едър, но и без нея той изглеждаше твърде внушително. Нормалната жена от Минерва би приличала на дребосъче до него.

Погледна ги отгоре надолу. Тесните му очи не издаваха нито настроение, нито мисли. После каза на великолепен „американо“:

— Тъй, тъй, Майлоу Хейз, отдавна не сме се виждали. Къде се криеше през последните четири века?

Учудена, Джан се обърна към Майлоу, но и той очевидно беше озадачен. Смръщи вежди и с поглед впит в гиганта, каза:

— Познавам ли ви?

— Срещали сме се няколко пъти на конференции по биотехнологии. Естествено, сега не би могъл да ме познаеш. Аз, разбира се, се промених — Високият мъж разтегли устни в оскъдна усмивка. — Ти на свой ред си се променил малко. Поне външно. Докладът на моите самураи за твоите действия показва, че си се подложил на сложни усъвършенствания.

Майлоу кимна. Все още недоумяващ каза:

— Значи и ти си безсмъртен…

— Да, такъв съм наистина. И до днес бях останал с впечатлението, че съм последният оцелял. Името ми е Шуми Хорадо. Сега спомни ли си?

— Хорадо… — бавно произнесе Майлоу. — Корпорацията Хорадо. Да, спомних си. Ти беше нисичък тогава и оплешивяваше…

Военачалникът пак се усмихна едва-едва и докосна гръдния си кош с върховете на пръстите.

— Всичко е суета, нали, господин Хейз? Добавих си тридесет инча ръст и гъста коса. А ти си избрал плешива глава и разноцветни очи, плюс всички други твои промени. С риск да бъда невежлив, точно тях ще трябва да обсъдим на първо място. Както забелязваш, проявих доверие и ти позволих да задържиш меча. Несъмнено си го отнел насила от някой войн. Но в случай, че обмисляш дали да го използваш срещу мен — разбира се, не вярвам да е така — нека те уверя, че съм си осигурил защита.

Той плясна с ръце. За миг преградите от двете им страни се дръпнаха, откривайки войни с нещо като малки пушки в ръце.

— Автомати — каза военачалникът. — Бих казал, че са единствените, още годни за употреба. Намерих чудесно запазен сандък преди осемдесетина години. Трябва да те предупредя, Хейз, на каквато и бързина да си способен, ще умреш, преди да стигнеш до мен.

— Изобщо не ми е минавало през ум да предприемам нещо подобно — каза Майлоу. — Целта на употребеното насилие с това оръжие беше единствено да привлека твоето внимание. Макар че нямах представа кой си. Сигурно вече са ти съобщили, че имам предложение към тебе.

— Да, така ми казаха.

Военачалникът пак плясна с ръце. Този път иззад преградите се появиха слуги, които носеха малки сгъваеми столчета и ги разпънаха зад Джан и Майлоу. Предложи им с жест да седнат и се върна на своя трон.

— Но преди да говорим делово, Хейз, нека отдадем дължимото на някои стари обичаи. Каня тебе и тази жена да изпиете с мен по чаша саке.

Той за трети път плясна с ръце. Слуга предложи на Джан чашка с прозрачна течност, а нейното объркване се засилваше с всяка минута. Какво ставаше в момента? Откъде Майлоу познаваше този вдъхващ страх великан? И що за приказки се чуха, за безсмъртни хора?

Погледна главата на Каспар, стърчаща на върха на копието. Над увисналата долна челюст устата сякаш крещеше безмълвно. Устните бяха побелели. Не бяха минали много часове, откакто за последен път целуна тези устни…

Виждаха се и други глави. Когато дръпнаха преградите, пред прозорците се откриха цели редици копия и от двете страни. Други прегради не позволяваха да се види докъде стигат редиците, но Джан беше сигурна, че се простират по цялата дължина на „Големия салон“. Значи всички Аристократи бяха мъртви.

Тя сръбна от питието. Опари гърлото й и насълзи очите. Но по тялото й се разля вълна желана топлина.

— Коя е твоята млада приятелка? — попита военачалникът.

Джан се стресна — питаше за нея.

— Името й е Джан Дорвин. От Минерва е. Една от последните оцелели. Сега е под мое покровителство. До каквото и споразумение да стигнем, то важи и за нея.

Военачалникът леко повдигна рамене.

— Щом такова е желанието ти — той се загледа в Джан. — Яко същество. Никак не е по вкуса ми — пак се обърна към Майлоу. — Помня, че в онези отдавнашни дни славата ти около женските истории беше достигнала почти мащабите на митология. Но един слух, който дочух по-късно, изуми дори и мен. За някаква жена на име Мириам, ако добре си спомням?

— Миранда — сухо каза Майлоу.

— Има ли нещо вярно в онзи слух?

— Да. Истина е.

Военачалникът се засмя.

— Вече казах, всичко е суета, но това направо е крайност. Каква е съдбата й?

— Тя умря.

— Моля те да ме извиниш — склони глава военачалникът. — Виждам, че това все още е твърде чувствителна тема за тебе, въпреки всички отминали години. Но нека поговорим как си се справял с оцеляването през това време.

— Напуснах планетата — каза Майлоу. — Успях да получа място в една от последните совалки, преди орбиталните станции да наложат карантина. Настаних се в станцията Белведере.

— Белведере. Аха, първата и най-голямата орбитална станция — отбеляза Хорадо. — Още ли съществува? Преди години прослушвах радиопредаванията между Белведере и другите станции, но нашето радиооборудване отдавна вече е безполезен боклук.

— Белведере все още съществува. Другите три станции и марсианските колонии — също. А колониите на Луната отдавна измряха. Нямаше как да минат на пълно самозадоволяване, а другите обитаеми места извън Земята не можеха да отделят от ресурсите си за тях.

— Докога остана в Белведере?

— Доколкото можах. После се сблъсках с неизбежния проблем. Безсмъртието ми, естествено.

— Белведерците не проявяваха търпимост по този въпрос, така ли?

— Точно обратното. Освен това, ако ме бяха разкрили, автоматично биха стигнали до заключението, че или съм бил между висшите ръководители на генетична корпорация, или пък държавен шеф. Каквото и да предположеха, очакваше ме екзекуция — дали защото незаконно съм станал безсмъртен или като военен престъпник, все едно.

— И какво решение намери — попита военачалникът.

— Транспортът между извънземните станции и колонии не бе често, но бе редовен, така да се каже. Доброволно се включвах в екипажите при пътуванията до една от другите станции — Кройзе Сити. И щом се появи възможност за пътуване до Марс, възползвах се от нея. Дълго пътешествие беше — Майлоу въздъхна. — Бях принуден да направя онова, което направих. Беше въпрос на оцеляване — Той погледна към Хорадо. — Разбираш ме, нали?

— Да, добре те разбрах.

Майлоу за момент изви очи към Джан и продължи:

— Бяхме шестима на борда. Единствен аз достигнах Марс жив. Разказах им, че внезапно падане на налягането, причинено от пробив на микрометеор, е убило другите. По щастлива случайност аз имах работа във въздушния шлюз и затова носех скафандър. Повярваха ми.

Военачалникът каза:

— Но с какво се подобри положението ти? Нали е имало радиовръзка между Белведере и марсианската колония, жителите й сигурно са научили кой си и най-важното — на колко години си.

— Присвоих си самоличността на един от другите членове на екипажа. За онези в Белведере бях мъртъв.

— И не разкриха измамата?

Майлоу поклати глава.

— Белведерците пожелаха да бъда върнат, за да се явя пред съда и да обясня злополуката, но аз пък поисках убежище на Марс. Разбираш ли, между Белведере и Марс имаше политически търкания. Марсианците отказаха да ме предадат, заявиха че резултатите от тяхното разследване би трябвало да задоволят белведерците.

— И ти остана на Марс.

— Докогато можех да си го позволя — каза Майлоу. — После се появи същият проблем. Смяташе се, че остават няколко години, докато навърша двеста.

— Какво решение взе тогава?

— Почти същото. Убеждавах ги да изпратим експедиция до Старшайн, последната изведена в орбита станция. Целта беше малка търговия. Знаехме, че са успели да синтезират широк спектър от лекарства, чиито запаси на Марс отдавна се бяха изчерпали. А ние пък щяхме да им предложим семена, за да подобрят сортовете в своите хидропонни плантации. Естествено експедицията не беше особено наложителна и лишаваше колонията от ценни запаси, но по това време вече бях достигнал пост с известно влияние.

Военачалникът кимна одобрително.

— Космическият кораб никога не стигна до Старшайн. Хората там се бяха съюзили с Белведере. Между станциите редовно кръстосваха совалки. Не можех да поема риска от среща с някои от Белведере или Старшайн, който вече е бил роден, когато напусках Белведере сто и шестдесет години по-рано. Почти невероятна, но твърде опасна възможност.

— И що за нещастие сполетя тази експедиция?

— Пробив в основния горивен резервоар. Вече не можехме да се доберем до Старшайн, но имахме достатъчно гориво да доближим Земята и да се оставим на нейното притегляне. И понеже корабът не беше проектиран да издържи в плътната атмосфера на Земята, разпадна се по пътя надолу. Аз и част от екипажа се приводнихме насред океана в спасителна капсула. Дрейфувахме дълго и останалите, тъй като не притежаваха моите, ъъъ, особени качества, умряха. Спасиха ме хората от един морски комплекс. Живях там, докато „Господарят Панглот“ нападна комплекса, и бях пленен. Това е, после се появихте вие.

Джан знаеше, че той не каза всичко. Сирай твърдеше, че точно Майлоу е убедил хората от морския комплекс да се преместят по-близо до брега. Но защо? Имал си е нещо наум.

Военачалникът напрегнато се вглеждаше в Майлоу. Накрая каза:

— И през времето, прекарано в „Господаря Панглот“, ти си открил нещо, което било много ценно за мен. Признавам, любопитен съм да чуя какво е това нещо.

Майлоу му се усмихна. Джан познаваше тази усмивка. Същата, от която настръхваше.

— Преди да ти кажа — отговори Майлоу, — бих искал да чуя твоите приключения през годините.

Хорадо отегчено разпери ръце.

— Хейз, в сравнение с твоя живот моят беше безкрайно скучен в годините след Генетичните войни. Наложих властта си в „Ароматния бриз“. Трябва да призная — срещнах някои трудности и, за съжаление, доста кръв се проля, но след това бях в безопасност. Имах безгранична власт в ръцете си и безсмъртието ми не се превърна в проблем. Японците традиционно се прекланят пред властта и аз се възползвах от това, разбира се. Помогнах си, като създадох леко променена версия на „бушидо“. Тя включваше между всичко останало и моята божественост. И поданиците ми очакват от мен да бъда безсмъртен. Това е предимството, Хейз, да живееш в общество, върнало се назад в културата си, пред твоето съжителство с онези технократи в орбиталните станции.

— Имал си късмет — съгласи се Майлоу.

Военачалникът погледна отсечената глава на Принц Каспар и махна към дългата редица копия с набучени на тях глави.

— Чудно, нали, тези „американос“ изглежда също са регресирали. Признавам, трудно ми е да разбера, защо са възприели такъв средновековно-европейски начин на живот. Подобно общество едва ли е имало място в културната памет на Америка. Ти самият си „американо“, би ли ми обяснил загадката?

— Стари филми — снизходително каза Майлоу. — Прав си, това не е естествен културен регрес. Мебелите и другите боклуци са прекопирани от старите филми.

Той подробно обясни на военачалника за сериалите от фантастични „забавления“, които Джан бе гледала.

Военачалникът се смееше.

— Колко типично за „американос“ — съгласи се той.

Пресегна се и прокара пръсти по бузата на мъртвата глава на лейди Джейн.

— Не прави това!

Никой не беше по-изненадан от самата Джан, когато чу собствения си кънтящ вик. Последва неспокойно мълчание, Хорадо бавно обърна глава към нея. Майлоу въздъхна и каза:

— Моля те да простиш на моята приятелка. Много още може да се желае в нейното поведение. А и тя е познавала покойната от лявата ти страна, хм, интимно.

Военачалникът премести погледа си към Майлоу.

— Пленничка от Минерва е била в интимни отношения с една от владетелките на „Господаря Панглот“? — попита той, донякъде учуден. — Как е могло да се случи това?

— Ами това е дълга, но достатъчно интересна история… — започна Майлоу.

Джан усети нов прилив на гняв. Тези си приказваха, сякаш тя изобщо не беше при тях и макар че военачалникът я плашеше и би било по-разумно да се държи предпазливо с него, тя отново не се сдържа:

— Не ви ли стига, че убихте всички тези хора? Трябва ли и да проявявате неуважение към останките им?

Погледът на Хорадо пак се насочи бавно към нея. В дългото мълчание едва се чу шепотът на Майлоу:

— Исусе…

Военачалникът заговори на Джан:

— Момиче, заради твоята наглост бих могъл да заповядам да те отведат оттук в стая, където ще те вържат на дървена рамка. После ще одерат кожата от тялото ти. Всеки инч от кожата ти. Операцията ще бъде направена съвсем фино, ще свалят кожата ти на едно цяло парче. После твоята кървяща плът ще бъде поръсена със сол, пак ще сложат отгоре кожата ти и ще я зашият. След това ще те донесат тук, пред мен, и ако бъда удовлетворен от разкаянието ти, ще се умилостивя и ще те даря с бърза смърт. Само едно пляскане с ръце е достатъчно процедурата да започне…

Той вдигна ръце, задържа ги така няколко безкрайни секунди и пак ги отпусна в скута си.

— Обаче ще проявя снизхождение по две причини. Първата е, че се намираш под покровителството на Майлоу Хейз и не би било гостоприемно да го поставя в подобно неловко положение. Втората е, че още не съзнаваш мястото си като жена в моето владение и не можеш да разбереш тежестта на оскърблението, което се опита да ми нанесеш — той се обърна към Майлоу. — Беше започнал да ми разказваш нещо, продължавай, моля те.

Майлоу набързо му описа събитията около опита на Джан да взриви „Господаря Панглот“, последвалия сблъсък с Хазини и приемането й в средата на Аристократите. А Джан чакаше да се успокои бесния бяг на сърцето й. Не се съмняваше — размина се по чудо с изпълнението на заплахата.

Когато Майлоу свърши с разказа си, военачалникът за пореден път се обърна към нея и тя замръзна под безмилостния поглед. Не можеше да се каже дали в тези очи се е появил някакъв оттенък на уважение. Той проговори:

— Имаш безочието да ме порицаваш за умъртвяването на тези хора, твои предишни врагове, а си възнамерявала да унищожиш въздушния кораб и всеки един човек на борда му.

Тя отвори уста за отговор, но веднага стисна устни.

— Можеш да говориш — разреши Хорадо.

Джан мереше думите си:

— Щом се стигна до изпълнение на намерението ми, не можах да го направя. Не можех хладнокръвно да убия всички хора в кораба.

— А аз можах, това намекваш — Той завъртя глава. — Създаваш си неправилна представа за мен. Не съм жесток човек. Но нямах избор, трябваше да отстраня цялата управляваща класа на „Господаря Панглот“. Друга възможност нямаше. И уверявам те, общо взето те умряха бързо и чисто. Колкото до тази наглед варварска изложба… — посочи главите от двете страни на трона, — тя просто е най-добрият начин да покажа на всички слоеве от обществото в „Господаря Панглот“, че старият ред е премахнат безвъзвратно и е безплодна дори идеята за някаква по-нататъшна съпротива.

После попита Майлоу:

— Случва ли ти се да усещаш у себе си началото на лудост?

Майлоу се стресна от въпроса. Помълча преди да отговори. Очевидно внимателно избираше изразите си.

— Лудост ли? Нима създавам впечатление на?…

— Въпросът се отнасяше повече за мен самия — каза военачалникът. — Понякога се питам дали не полудявам и се чудя би ли могло това да се окаже вторично последствие от безсмъртието. Ти какво би казал?

— Не съм забелязал у себе си признаци на психическа нестабилност — отвърна Майлоу, без да бърза. — Нито пък виждам защо безсмъртието би трябвало да води до безумие. Може би ако някой преживее хиляди години, ще се появят емоционални напрежения, непознати досега на човечеството. Или човекът ще бъде налегнат от обикновена скука.

— Скука — замислено каза Хорадо. — Да, появяват се и периоди на скука, но повече се тревожа от склонността си към солипсизъм. Според мен предизвиква я твърде изисканият ми начин на живот. Толкова отдавна играя ролята на бог в моето кралство тук, без равностойни събеседници, че постепенно започвам да приемам ролята си като действителност. Как мислиш?

Майлоу все така търсеше подходящи думи.

— Предполагам, че едва ли има опасност това да се случи. Самият факт, че обективно разсъждаваш по проблема, показва съпротивата ти срещу илюзията.

— Поне засега — усмихна се военачалникът. — И трябва да ти кажа, Хейз, днешната ни среща е едно чудесно разнообразие за мен. Без съмнение, присъствието ти е направо психическо лекарство. И ми е забавно да говоря „американо“ след толкова години. Представи си, помня времето, когато вашият език се наричаше „английски“.

— Аз също — отговори Майлоу. — Даже си спомням Англия. Бях там за малко, само месец преди бедствието.

— А, да — кимна военачалникът. — Реакторът. Името беше Чернобил, нали?

— Не. Чернобил беше в Русия. Години преди това. Май не си спомням името на английския. Но имаше разлика — руската злополука не направи кой знае какви поразии в самата страна поради климатичната обстановка. В Англия се случи точно обратното — гадостта се изсипа над целия юг на острова.

— Вярно, нямали са късмет — съгласи се Хорадо. — Но в сравнение със сегашната разруха от тази пустош, гибелта на една малка страна някак губи значението си.

— И във вашата част от света ли е толкова лошо положението с пустошта?

— По-зле е. Точно по тази причина Небесните господари на Изтока воюват помежду си и затова аз сега съм тук.

— И аз се питах защо си предприел толкова дълго пътешествие — каза Майлоу.

— Нямах избор. Сигурно си забелязал, че лазерната защита на „Ароматния бриз“ вече не действа. Повреди се напълно преди няколко години. И моите съперници в Изтока откриха това. Вече беше само въпрос на време „Ароматният бриз“ да стане жертва на успешно нападение от друг Небесен господар. И реших да поема риска на далечно пътуване до друг континент. Тук не биха могли да знаят за уязвимостта на „Ароматния бриз“. Исках да атакувам първия срещнат Небесен господар, надявах се моите самураи да го овладеят, преди защитниците му да открият, че нямам лазери — той сви рамене под издутия халат. — Оказа се добър план. Когато войните на „Панглот“ разбраха, че могат безнаказано да ни обстрелват със снаряди, беше твърде късно. Моите хора се добраха до оръдията.

— Всичко е висяло на косъм — отбеляза Майлоу.

— Така е, но трябва да ти призная — нямах съмнения за изхода от двубоя — Хорадо се усмихна. — Ето още един признак на завладяващата ме илюзия за всемогъщество.

— А сега какво ще правиш?

— Ще превърна „Господаря Панглот“ в основна база. Повечето му предишни обитатели, тоест оцелелите измежду тях, ще бъдат прехвърлени в „Ароматния бриз“. Разбира се, ще бъдат под моя строг, но хуманен контрол. Сега разполагам с два кораба, ще предприема стъпки да увелича флотата си, докато получа властта над достатъчно територии, за да осигуря за дълго оцеляването на своя народ. И своето.

— Идеално измислено — одобри Майлоу. — Надявам се да стигнем до споразумение как аз и приятелката ми бихме могли да споделим това светло бъдеще. Това би била отплатата за предложеното от мен нещо.

— И как точно смяташ, че трябва да ти платя?

— Аз бих предпочел да го нарека подарък. Как ли… — Майлоу огледа „Големия салон“. — …начинът е навсякъде около тебе. „Господарят Панглот“ би ме удовлетворил.

След дълга пауза военачалникът меко каза:

— И какво би ми предложил, за да ти дам в замяна цял Небесен господар?

— Ами естествено чисто нов Небесен господар — безгрижно отговори Майлоу. — Така да се каже, все още в опаковъчна хартия. Нов, блестящ и пълен с безценен хелий. И ще се справиш къде-къде по-добре от всеки сегашен Небесен господар. Те бавно се разпадат на парчета, би трябвало да го знаеш. Няма съмнение, той ще бъка от работещи уреди на Старата наука. Всъщност ще е едно летящо ковчеже със съкровища и ще бъде само твой.

Хорадо попита студено:

— И на кое място си скрил този девствен Небесен господар?

— Не е Небесен господар, а Небесен ангел — поправи го Майлоу. — Естествено, в момента се намира в Рая.

Майлоу се ухили и посочи нагоре.