Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Небесните господари (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Sky Lords, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 66 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Георги, Венцислав

Източник: http://www.bezmonitor.com (през http://sfbg.us)

 

Издание:

НЕБЕСНИТЕ ГОСПОДАРИ. 1992. Изд. Вузев, София. Биб. Фантастика. Серия Небесните господари, №1. Фантастичен роман. Превод: от англ. Владимир ЗАРКОВ [The Sky Lords, John BROSNAN (1988)]. Корица: Пламен АТАНАСОВ. Формат: 18 см. Офс. изд. Тираж: 25 000. Страници: 404. Цена: 20.80 лв. ISBN: 954-422-006-2.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Mandor)
  3. — Добавяне

Глава деветнадесета

Майлоу спря пред стъпалата, огледа се и се ухили приветливо.

— Простете ми за нахлуването, Ваши Кралски Височества, но идвам с твърде важна задача. Имах намерение да пристигна по-рано, но горе бъркотията е убийствена.

Аристократите и Инженерите недоумяващо оглеждаха Майлоу. Далуин посочи клеймото на бузата му. И извика:

— Той е роб!

— Бих казал, бивш роб, ако се съди по хаоса — видя Джан. — Здрасти! — подвикна весело. — Надявах се да те намеря тук. Къде е терминалът?

Джан му го посочи и лейди Джейн й каза:

— Познаваш ли го?

Джан кимна.

— Казва се Майлоу. Този, за когото Ви казах. Робът, който, ъъъ, се сприятели с мен.

Майлоу гледаше принца и Далуин, които стояха пред него с насочени остриета на сабите.

— Махайте се от пътя ми, високообожавани. Не искам да ви причинявам зло, но имам работа на онзи терминал.

— Робе — заповяда принцът. — Хвърли меча си или ще си платиш жестоко.

— За последен път ви казвам — махайте се от пътя ми. Не след дълго япончетата ще довтасат тук, долу, а аз имам доста работа преди това.

Той вдигна странния си меч.

— Далуин — каза принцът, — убий го.

Далуин се хвърли към Майлоу.

Майлоу не се раздвижи, той се стрелна. В същия миг се чу обръщащият стомаха звук на остър метал, разсичащ плът и кост. Главата на Далуин внезапно подскочи във въздуха. Обезглавеното тяло рухна на пода в гърчове. На Джан й се стори, че то като че иска пак да стане, но накрая с облекчение видя, че трупът замря. Погледна Майлоу. Още се хилеше. В очите му имаше лудост.

— Ти си наред! — каза той на Каспар.

Каспар гледаше ужасено тялото на Далуин. Бавно отпусна сабята си и запристъпва по-далеч от Майлоу.

— Този е магьосник! — задъхано прошепна някой.

— Това вече е друго нещо — одобри Майлоу и тръгна към терминала.

Хората се блъскаха един друг в усилията си да стоят на разстояние от него. Той доволно огледа пулта и се обърна.

— Джан! — повика той. — Ела тук. Имам нужда от тебе.

Джан не помръдна. Съществото, което познаваше под името Майлоу, я смразяваше. Подозренията й най-после се оправдаха. Той е магьосник. Човешко същество не би могло да се движи с такава бързина.

— Джан! — той губеше търпение. — Не стой там като пън, идиотка такава! Ела тук!

— По-добре иди при него — промърмори лейди Джейн и стисна окуражително ръката й.

Джан неохотно излезе иззад трона и отиде при Майлоу. Той я погледна въпросително.

— За малко да си помисля, че си минала в другия отбор. Дръж…

Той й подаде непознатия меч, от който още капеше кръвта на Далуин.

— Дръж го с двете ръце. Да, точно така. Искам да пазиш гърба ми, докато работя. Ако наближат, кряскай и го размахвай.

Той се обърна и заигра с пръсти по клавишите на пулта. Престана изобщо да я забелязва. А тя не знаеше как да се държи. Хвърли смутен поглед към останалите. И те я гледаха, някои — осъдително.

Джан не си представяше какво може да се случи, но отгоре се чуха шумове от схватка. Викове, писъци, удари на метал в метал. Тялото на Небесен войн, покрито със страхотни рани, се плъзна по гръб по спиралната стълба. Последва го тълпа мъже. Бяха набити, носеха издути ярко оцветени халати, брони и шлемове. И размахваха мечове като този в ръцете на Джан.

Каспар и още неколцина се спуснаха срещу тях и веднага настъпи пълна неразбория. Майлоу погледна трескавия бой през рамо.

— Разчитам на тебе, малката — подвикна той на Джан в околния шум. — Пази ми гърба, трябва ми още време.

В главата на Джан се въртеше вихрушка. Не осъзнаваше какво прави или какво би направила. Прекалено много неща се случваха едновременно, губеше контрол върху сетивата си…

Видя как жестоко срязаха ръката на Каспар. Той изтърва сабята си и рухна под тежестта на трима дребни нападатели. Явно искаха да го заловят жив. Вече виждаше добре лицата им. Имаха гладки, безизразни очертания със странно удължени, тесни очи.

Все повече от нашествениците тичаха надолу по стъпалата към командния пункт. Скоро щяха да надделеят над защитниците му. Докато очакваше някой от тях да се насочи към нея, тя забеляза стоящия наблизо Гормън. Той наблюдаваше спокойно боя. После насочи вниманието си към нея.

— Какво прави този? — махна с ръка към Майлоу.

— Не знам — каза Джан.

— Аз пък си мисля, че знаеш — отвърна той. — През цялото време усещах, че нещо кроиш. Както и да е, дори и да сте замисляли заговор с този демон, вече е твърде късно.

Той се обърна и тръгна към рулевия пулт. Джан разбра какво искаше да направи.

— Майлоу! Главният инженер! Иска да блъсне „Господаря Панглот“ в другия въздушен кораб!

— Какво? — не я беше чул, съсредоточен в заниманията си на пулта.

Тя отново изкрещя предупреждението си с пълна сила. Без да вдигне очи, Майлоу каза:

— Щом е така, убий го.

— Да го убия? Аз ли?

Но той не я забелязваше. Джан се обърна — Гормън беше стигнал своя пулт. Тя колебливо тръгна към него. Чудеше се какво да стори. Не би могла хладнокръвно да го заколи, но ако го удари с тъпата страна на меча…

Преди да стигне до него, някакъв нападател изскочи напред. В момента, в който Гормън хвана един от лостовете, войнът го съсече с меча си през врата. Гормън падна върху пулта.

Джан се завъртя към Майлоу. Трима вече го обкръжаваха, а той сякаш не ги забелязваше.

— Майлоу! — кресна тя. — Зад тебе!

Едва ли не с нежелание, Майлоу се откъсна от пулта. Най-близкият от нападателите вече го връхлиташе с вдигнат меч. Майлоу отново се стрелна. Войнът някак си се оказа сгърчен на пода, а мечът му — в ръцете на Майлоу. Острието проблесна надолу…

Застана срещу останалите двама. Те го нападнаха заедно с пронизителни викове, с мечове готови за удар. И отново Майлоу се стрелна. И двамата се стовариха на пода. Единият умря бързо с прерязано гърло. Другият седеше, замислено вгледан в димящата купчина вътрешности между краката си.

Още от нашествениците се струпваха около Майлоу, но не можеха да пренебрегнат явните доказателства за майсторство и вече се държаха доста по-предпазливо. Майлоу кимна на Джан.

— Насам, по-бързо!

Тя отиде при него и той пак й подаде меча.

— Не ги пускай наблизо — заповяда. — Имам нужда от още малко време.

— Ти луд ли си? — изграчи тя. — Не мога да го правя като тебе!

— Накарай ги да повярват, че можеш. Блъфирай, момиче, блъфирай.

Той се обърна към пулта. Джан огледа наближаващите в полукръг нападатели. Лицата им изразяваха свирепост, но в очите се долавяше внимание, даже опасение. Хвана меча, както те държаха своите — с двете ръце, острието вдигнато под ъгъл срещу дясното й рамо. Опита се също да си придаде свирепост в изражението, но се чудеше какво ли ще прави, когато се втурнат срещу нея? Беше обучена на напълно различаваща се сабльорска техника, а тези тук така въртяха мечовете и нанасяха такива режещи удари, че тя едва ли би имала късмет да отбие дори първия.

Боят в командния пункт беше свършил. Повечето Инженери се търкаляха мъртви, но почти всички Аристократи бяха пленени живи. Джан забеляза лейди Джейн на колене между двама нападатели. Пред нея лежеше друг, дръжката на кинжала й стърчеше под брадичката му.

Полукръгът пред Джан се стесняваше. С разтърсващ нервите вик един от войните се хвърли към нея. Тя отби удара отгоре, повече по инстинкт, а не с умение, после отскочи назад и избегна на косъм коварното замахване отстрани, което би я прерязало на две през кръста.

— Майлоу… — задъхваше се тя, а войнът пак нападна.

— Еврика! — възкликна Майлоу миг преди звънтящия сблъсък на двете остриета. Този път само късметът отърва черепа й от разцепване. Сега обаче мечът летеше към нея под такъв ъгъл, че не би могла да го отбие.

Тя рязко отлетя назад, а мечът беше изтръгнат от ръцете й. Видя Майлоу вече пред себе си. Изведнъж той се оказа отдясно. А атакуващият войн падаше назад, срязаната броня откриваше кървяща рана в гърдите му. Другите не бяха и помръднали, а Майлоу вече се въртеше сред тях. Не можеха да направят повече, отколкото това биха сторили окосени житни класове, за да избягат от невидимото острие. Струи кръв бликваха сред предсмъртни писъци.

След миг всичко свърши. Пръснати трупове — някои така насечени, че бяха загубили приликата с човешко тяло — лежаха в големи локви кръв. Майлоу пак се виждаше ясно. Той свали надолу меча и обиколи с поглед командния пункт. Оцелелите нападатели и пленените от тях Аристократи отвръщаха на погледа с ужасено мълчание. Той се обърна към Джан. Усмивката му се показа под изтритата от лицето кръв. Очите му си бяха възвърнали лудостта. Изпъкнали вени пулсираха по врата и слепоочията му.

— Май привлякох вниманието им — каза й той.

Обърна гръб на тълпата и отиде при пулта. Джан видя екрана, запълнен с редици от символи и букви. В горния десен ъгъл светлинка примигваше настоятелно.

— Ето го — тържествуваше Майлоу. — Точно това исках да науча. И тъй, направихме стъпка номер едно. Но може да стане трудничко, преди да успеем с номер две. Пази си очите.

Последните му думи я озадачиха, но с поредното невидимо движение той стовари меча върху пулта. Снопове искри запращяха в процепа. Джан се задави, но успя да попита:

— Защо го унищожи?

— Получих всичко, което ми беше необходимо. И не бих искал някой друг да го научи.

Той се обърна — по стълбата се чуваха стъпки. Джан го последва. Още нападатели се спускаха. Бяха войни, но сред тях един се отличаваше с орнаментите по бронята и назъбения си крилат шлем. Изглежда имаше висок ранг. Войните му направиха място, а той важно пристъпваше и задаваше въпроси с лаещ глас. Спря като закован от удар, щом видя натъркаляните пред Майлоу трупове. Огледа Майлоу и изръмжа още въпроси към войните наоколо. Един от тях посочи Майлоу и почтително каза нещо. Новодошлият повдигна тънките черни линии на веждите си. После явно заповяда нещо. Войнът, отговорил на въпросите му, изведнъж погледна нещастно и като насила направи крачка напред. Майлоу въздъхна.

— Офицерът иска да се убеди с очите си. Копеле.

Войнът нападна Майлоу с крясък. Майлоу го уби.

Новодошлият очевидно се впечатли. А после се учуди — Майлоу го заговори на собствения му език.

Разговорът беше кратък. Накрая офицерът се втурна към стълбата тичешком. Докато тупуркаше нагоре, следван от двамина войни, изненаданата Джан попита Майлоу:

— Ти наистина ли говориш техния език?

— Не много добре. Но трябваше да го науча заради бизнеса преди много, много време. Тогава японците властваха над световната икономика.

— Японците ли?

— Ъхъ. Така се наричат. Май и преди съм ти споменавал за тях. Онези, дето толкова обичаха да хапват главоноги. И имат дяволска непоносимост към чужденците. Те бяха между малкото нации, които не се избиха помежду си след въвеждането на Висшия стандарт…

Изведнъж го прекъсна ясният спокоен глас на лейди Джейн:

— Ей ти, какъвто и да си, демон или магьосник!

Един от държащите я войници незабавно й зашлеви безмилостна плесница, но тя продължаваше да говори на Майлоу.

— Защо не избиеш и останалите жълти чудовища?

Майлоу й се усмихна.

— Защо пък да го правя, Ваша кралска самозабравеност? — попита той подигравателно.

— Помогни ни да си върнем „Господаря Панглот“… ох! — последва още по-силен удар, но тя не млъкна. — Помогни ни и сам назови цената си. Каквото и да поискаш…

Още един удар. От сцепената й горна устна потече кръв.

— Вече сключвам сделка — снизходително каза Майлоу, — но не и с тебе. Ти и останалите костюмирани глупаци вече сте на път да изчезнете. Всъщност вас отдавна ви няма, но не разбирахте това. Сега ще разберете…

Още офицери се спускаха по стълбата, предвождани от говорилия с Майлоу. Последваха заповеди и Аристократите бяха подгонени към стълбата като стадо. Офицерите дойдоха по-близо до Майлоу, но спряха на почтително разстояние. Един от тях, с още повече орнаменти по облеклото си, го заприказва в поредица сякаш застъпващи се къси думи. Майлоу му отговори и посочи димящите останки на компютърния терминал. Офицерът ги огледа и пак се взря в Майлоу. Намръщи се, после кимна едва-едва. Обърна се на пети и се отдалечи. Другите го последваха освен двама, останали да наблюдават Майлоу и Джан.

— Какво става? — прошепна тя.

— Вече споменах, че уговарям сделка. Касае се за живота ни.

— Ами Сирай?

— Сирай? А, твоята малка приятелка от морския комплекс. Какво общо има тя?

— Не можеш ли и нея да включиш в сделката? — умолително рече Джан.

Белите му зъби проблясваха на фона на засъхващата по лицето кръв.

— Защо да го правя? Нали ми каза, че съм й отвратителен. Пък и японците няма да я убият. Нито е от Аристократите, нито от Небесните войни. Сигурно вече са я поизнасилили, но това е най-лошото, което би й се случило.

Джан потрепера.

— Моля те, Майлоу, много те моля. Опитай се да я спасиш. Не искам да се разделям с нея…

— Охо, кръвта на жената от Минерва се е пораздвижила, така ли? — попита той. — Е, жалко тогава, но и дума не може да става за нея. Смятай и себе си за късметлийка, щом те включвам в сделката.

Още от нашествениците влязоха в командния пункт, но ако се съдеше по дрехите им, не бяха войни. Те развълнувано оглеждаха устройствата и контролните уреди, изглежда изпълняваха същите задачи като Инженерите на „Панглот“. От време на време хвърляха страхливи погледи към Майлоу и накълцаните трупове по пода. Явно вече знаеха кой е и на какво е способен.

След десетина минути първият офицер се върна, поговори малко с другите двама и махна на Майлоу да го последва.

— Хайде да вървим — каза Майлоу на Джан. — Стой наблизо до мен и запази спокойствие, каквото и да става.

Заобиколени от тримата офицери и шестима войни, те се качиха по спиралната стълба. По горния етаж също бяха пръснати множество трупове, всички бяха на Небесни войни. Отдалеч се чуваха писъци и викове, но в тази част на „Господаря Панглот“ сражението бе свършило.

Отведоха Майлоу и Джан малко по-нататък по главния коридор и им наредиха да влязат в една от тоалетните на Инженерите. Затръшнаха вратата след тях, но никой не се опита да отнеме оръжието на Майлоу.

— Пфу… — издиша той и тялото му отведнъж се отпусна морно. Хвърли меча на пода и отиде до една чешма. Подпря се на ръба и заплиска с вода главата и лицето си. Тялото му сякаш се смаляваше пред очите на Джан.

— Добре ли си? — попита тя.

— Не, но ще се справя, щом получа някаква храна. Изгорих доста от енергетичните си резерви с всички тези забавления и игрички.

Той изпи голямо количество вода, после смъкна накъсаната дреха и започна да измива кръвта от тялото си.

— Наистина ли си магьосник? — попита Джан, като си припомни ужасяващата бързина, с която той изкла цяла тълпа войни.

— Аз не съм — отвърна й небрежно, — но би могло да се каже, че съм създаден от магьосници. Снабдиха ме със свръхобмяна на веществата. Моята химия не прилича на твоята. Колкото и да си различна от хората преди Висшия стандарт, ти в общи черти все пак си… ъъъ, човешко същество.

— А ти не си ли?

— От техническа гледна точка не съм.

— Къде направиха това с тебе? На Марс ли?

Той отрицателно заклати глава.

— Не, твърде отдавна. Преди Марс.

— Как преди Марс? — възкликна тя неразбиращо. — Какво искаш да кажеш?

Майлоу се прозя.

— По-късно за това. После ще ти обяснявам.

Пред очите на учудената Джан той легна на пода, сгъна вместо възглавница дрехата си и затвори очи.

— Но как можеш да спиш точно сега? — извика тя.

— Мога, защото трябва. Налага се да се презаредя… няма да е дълго… вземи меча… събуди ме, ако…

Джан го изгледа и направи каквото й каза. Взе меча от пода, подпря се на стената с лице към вратата и отпусна оръжието върху краката си. Тя също се чувстваше изтощена, но пренапрежението не би й позволило да заспи. Беше и твърде разтревожена за Сирай.

Минаха към два часа. Отвън като че ставаха доста неща. „Господарят Панглот“ се разтресе на няколко пъти и подът се накланяше, но тя не можеше да си представи какво означава това.

Към края на втория час Майлоу се събуди изведнъж, скочи и навлече покритата със съсиреци дреха.

— Спокойно ли е всичко?

— Не, но тук никой не влезе. А ти как си?

— По-добре. Но имам нужда от храна.

Отиде при чешмите и пи още вода.

— Издаваше смешни звуци. Малко преди да се събудиш. И имаше гърчове.

— Сънища. Кошмари.

Той наплиска лицето си, изтри го и се изправи. Погледна Джан и се усмихна. Усмивката му изглеждаше някак насилена. Не беше понесъл леко своите кошмари.

— А ти как си? — попита Майлоу.

— Доста съм зле — призна си тя. — Според тебе, какво ще ни се случи?

— Зависи колко убедителен ще бъда в разговора с шефа на тази сбирщина деца на Изгряващото слънце, за да разбере, че мога да му предложа нещо, мечтано от него.

— И какво е то?

— Казах ти — информация.

— Да де, но за какво! — попита нетърпеливо Джан.

Преди да й отговори, зад вратата се чу шум. Майлоу поиска меча с настойчив жест. Тя бързо му го подаде. Вратата се отвори с трясък. Един офицер предпазливо пристъпи навътре. Джан не беше сигурна дали вече го е виждала. Трудно различаваше тези хора. Влязоха и четирима войни. Онзи сдържано кимна на Майлоу и много бързо произнесе нещо. Майлоу също кимна.

— Трябва да отидем с тях — обясни той на Джан. — Удостоени сме с честта да се срещнем с голямото началство. С техния боен вожд.

Изведоха ги и тръгнаха нагоре към обитаваната от Аристократите част на кораба. По коридорите вече нямаше трупове, но все още навсякъде се виждаха локви съсирена кръв. И нашествениците бяха навсякъде, препускаха напред-назад по коридорите с вид на хора, изпълняващи твърде важни поръчения. От Аристократите наоколо нямаше и следа. Джан предположи, че всички те са затворени някъде. Пак помисли тревожно какво ли се е случило на Сирай…

Скоро разбра, че отиват към „Големия салон“, но когато влязоха с Майлоу вътре, видя, че в залата са настъпили промени, правещи я неузнаваема. От тавана висяха цветни флагове, а платнени прегради разделяха на части огромната площ. По тях имаше изрисувани планини, езера, непознати наглед дървета и други неща, които Джан не можа да определи.

— Декораторите вече са се нанесли — промърмори Майлоу.

Техните придружители им махнаха да продължат напред. При приближаването им войни дърпаха настрана преградите. Минаха през четири прегради, преди да стигнат до възвишението.

Там, където Каспар беше седял на своя трон, сега друг човек седеше на друг трон. Зад него се виждаше червен флаг с нарисуван странен черен гущер, бълващ огън. В краката на мъжа седяха две жени, облечени в чудати дрехи и с набиваща се в очи бяла боя по лицата.

Но друго привлече вниманието на Джан. От двете страни на трона стърчаха копия и на всяко беше забучена отрязана глава.

Джан най-напред срещна мъртвите очи на Принц Каспар, после и на лейди Джейн.