Джон Броснан
Небесните господари (26)

Глава двадесет и шеста

— „И ще възсияе славата ми над езичниците, и ще съзрат езичниците моята справедливост, и ще ги порази ръката ми!“

Езекиил изрева тези думи, като неспирно стоварваше стъпалата си върху Майлоу. Джан едва не се втурна към тях, но се сдържа. Не би могла с нищо да помогне на Майлоу. Тялото му беше безформена буца кърваво месо. Би трябвало вече да е умрял.

Майлоу безсмъртният. Мъртъв.

Езекиил най-сетне престана да тъпче отдавна смачканите останки на Майлоу. Бинокълът му се протегна към Джан. Последваха го и тръбите върху главата. Джан се хвърли по корем на земята. Червеният лъч прогори въздуха над нея. Тя се претърколи и превита на две притича зад камъните.

— Аз съм Езекиил, божият млат! — ревеше съществото-машина и тежките му стъпки приближаваха към нея.

Джан навлезе навътре в развалините, като внимаваше купчината камъни да я прикрива от Езекиил. Тя се промушваше приведена сред разпилените зидове, надяваше се кибероидът да загуби следите й сред този хаос, но чуваше рева на Езекиил все по-близо.

— „И понеже аз съм Бог, Господар ваш, ще ви потопя в кръв и само кръв ще виждате навсякъде. И защото не възпряхте ръцете си да проливат кръв, това ще ви сполети!“

Джан затича още по-бързо. Шмугна се зад следващия ъгъл… и се оказа в ниша без изход.

Натрошени стени и големи камъни образуваха подобие на алея, която свършваше с глуха преграда от бяла зидария, твърде висока, за да я прескочи. Нямаше време да се върне назад. Езекиил идваше. Джан се озова в капан.

 

 

Съзнанието, което наблюдаваше Джан, не беше човешко. Затова регистрираше ставащото със смразяваща абсолютна обективност. В неговата система имаше вградени и органични елементи, но те бяха изцяло синтетични — произведени в отдавна разрушена лаборатория, и по нищо не приличаха на естествения живот. Това съзнание буквално не притежаваше емоции — нито страхове, нито желания, нито любопитство, нито съчувствие. Само се вглеждаше в света с неизброимите си сензори. Програмирано беше да се грижи за оцеляването си, но не го движеше вроденият стремеж към живот, присъщ на всички организми, изваяни в генетичната работилница на еволюцията. То беше ум, чист ум и нищо повече, и затова всъщност не беше живо същество.

Но някъде в системата от електронни и органични блокове дремеше и друг ум, човешки. По-скоро, някога беше човешки. Първото съзнание обмисли проблема още няколко наносекунди и реши, че ситуацията изисква да предизвика активната намеса на другото…

„Ашли. Събуди се.“

„Какво има?“ (раздразнено)

„Погледни.“

Другото съзнание погледна. После:

„Исусе Христе, ама какво чакаш, тъпоглавецо? (припряно) Бързо я пусни вътре!“

 

 

Когато Джан видя отворилия се като по чудо в стената вход, тя и за миг не се замисли, а се хвърли в него. И се блъсна в друга стена. Тревожно заоглежда малката тясна стаичка, току що беше влязла през единствената й врата. Обърна се — Езекиил трополеше по алеята. Джан трескаво търсеше с какво да прегради входа, но нищо не намери. Езекиил спря пред вратата и се наведе.

— „И на другите рече Господ: Вървете след онези в града и ги съкрушете. Нека очите ви не пропускат, нека душите ви не познаят жалост.“

Машината се пресегна с механичната си ръка навътре. Джан се залепи в стената.

— Не! — викна тя. — Не ме пипай!

Отворът внезапно изчезна, краят на механичната ръка издрънча на пода, който започна бързо да потъва под краката на Джан. Тя усети, че цялата стаичка се спуска надолу като асансьорите в „Господаря Панглот“. Стори й се, че слязоха доста надолу, преди асансьорът да спре. Тя задържа дъха си. През отварящата се врата нахлу ярка светлина. Трябваха й няколко секунди, за да свикне, после видя широка стая с по-разкошни мебели и от покоите на принца в „Панглот“.

— Съжалявам. Тази светлина е прекалено ярка за тебе. Ще я намаля. Отдавна не съм я използвала.

Гласът на момичето звучеше приятелски съчувствено. Джан влезе в стаята, но там нямаше никой. Светлината стана по-мека и… ето я, стоеше насред стаята. Джан не разбираше как не я е забелязала. Момичето тръгна към нея и Джан се вцепени. За момент си помисли, че вижда Сирай, но после осъзна — приликата беше забележителна, но това момиче все пак не беше двойничка на Сирай. Очите й бяха кафяви, а не сини, и косата й беше по-светла.

Тя спря на пет крачки от Джан и се усмихна окуражително. Носеше странни дрехи — плътно прилепнал син панталон до коленете и стегната жълта риза, вързана на възел над пъпа. Краката й бяха боси.

— Здрасти, аз съм Ашли! А ти как се казваш? — рече момичето весело.

Джан си каза името и попита дали може да седне. Трепереше. Напрежението си вземаше своето.

— Ама, разбира се! — разреши Ашли. — Сядай, където искаш, Джан.

Джан потъна в удобното кресло и се обгърна с ръце. Забеляза, че Ашли не седна.

— Защо онзи кибероид искаше да те убие? — попита тя Джан, която уморено завъртя глава.

— Не знам. Сигурно е луд, така изглежда. По пътя насам и Майлоу това каза… за толкова години би трябвало да е полудял… Майлоу каза, че бил страшно стар… Майлоу…

Тя просто не можеше да приеме, че Майлоу е мъртъв. Това беше невъзможно!

— Майлоу беше мъжът, когото кибероидът уби, преди да тръгне след тебе? — меко попита Ашли.

— Да. Ти видя ли? — изненада се Джан.

— Не. Прегледах записа. Твой съпруг ли беше?

— Не… не съпруг — Джан се усмихна кисело. Чудеше се какъв „запис“ е гледала Ашли.

— Твой любим? Или приятел?

Джан въздъхна.

— Не. Не ми беше истински приятел. Той си беше Майлоу… и вече го няма. Не мога да се оправя от тази страхотия. И не знам какво да правя сега.

И сама учудена от себе си, тя заплака. Знаеше, че не плаче за Майлоу, плачеше за себе си.

— Не мога да оцелея в онази пустош навън без него.

— Можеш да останеш тук, Джан — каза Ашли. — докогато искаш. Толкова отдавна никой не ми е правил компания.

— Сама ли живееш тук?

— Да. Ако не броим Карл, а него няма за какво да го броим. Той не е мъж, а компютърна програма, но го наричам Карл, та поне малко повече да ми прилича на човек. Не че има някаква полза… — Тя въздъхна отегчено, но лицето й веднага светна. — Моля те, кажи, че ще останеш! Толкова ще се радвам!

Джан изтри очите си и пак огледа голямата стая с нисък таван. Върна погледа си към Ашли. Нещо не беше наред, но не можеше да определи какво.

— Всъщност какво е това място?

— Убежище — отвърна момичето. — Отначало го построили като противоатомно скривалище, но доста след това моите родители го преустроиха в убежище по времето на Генетичните войни. — По лицето на Ашли премина сянка на тъга. — Но не ги спаси. Един от по-късно проектираните епидемични вируси проникна през филтрите и другите предпазни батерии. Те умряха. Ей там…

Ашли се обърна и посочи една от затворените врати.

— Но ти оживя — каза Джан.

Нещо не й даваше мира. Усещането за нещо твърде странно в Ашли ставаше все по-силно.

— О да, оживях. И както си го представям, винаги ще съм жива. — Ашли не изглеждаше доволна от предсказанията си.

Джан като че ли разбра.

— Значи си безсмъртна! Като Майлоу!

— Твоят приятел безсмъртен ли беше? — озадачено попита Ашли. — Аз пък си мислех, че са ги избили всичките преди векове. Както и да е, вече не е безсмъртен, нали?

Объркана, Джан каза:

— Но ти би трябвало да си безсмъртна. Каза, че родителите ти умрели по време на Генетичните войни. А не изглеждаш по-възрастна от мен.

— А ти на колко години си? — Ашли сякаш прояви искрено любопитство.

Джан не искаше момичето да отклонява нейните въпроси, но каза:

— На осемнайсет… не, вече май съм на деветнайсет.

Според сметките рожденият й ден беше минал преди два-три месеца, но вече нямаше ясна представа за времето.

— Значи съм по-млада от тебе. Само на седемнайсет съм. И ще си остана на седемнайсет. Чудна възраст — Ашли пак въздъхна тежко.

Джан си помисли дали това момиче не е лудо. Може би и тя просто се е скрила тук от пустошта, влязла е случайно, като нея самата, а сега си измисля някакво минало. Като обмисляше как да се справи с Ашли, ако наистина се окаже луда, Джан каза:

— Откъде взимаш храна и вода? Ще стигнат ли и за двете ни, ако остана?

— О — промълви Ашли и допря пръст до устните си. — Не съм мислила за това. Почакай малко, ще попитам Карл. За съвсем кратък миг погледът й загуби всякакво изражение, после тя се усмихна на Джан.

— Карл каза, че може пак да включи синтезатора за храна. Основните органични съставки са дълбоко замразени и ще е нужно време, за да стигнат до температурата за обработка, но вода ще получиш веднага. Там, долу, има подземен поток. — Тя посочи пода.

Джан я гледаше. Наистина е луда.

— Ъъъ… този Карл ли ти каза всичко това? — несигурно попита тя.

Ашли кимна.

— Имаме пряка връзка.

— Разбирам — каза Джан, сякаш напълно удовлетворена от обяснението. — Значи тук има храна и вода.

Споменаването на вода изведнъж събуди у нея нетърпима жажда, надяваше се поне водата да не е поредната фантазия на Ашли. Но момичето имаше здрав вид и би трябвало да си намира отнякъде храна и вода. Странно, не беше споменавала дали тя е гладна или жадна.

— А ти и Карл нямате ли нужда от нищо? — Джан се опитваше да я накара да се разприказва.

— Нали ти казах, Карл е компютърна програма. Програмите нито ядат, нито пият — Ашли нервно се засмя.

— Ами ти?

Ашли прехапа устната си, изглеждаше напрегната. Не отговори.

— Е, какво?

— Ами май е по-добре да ти кажа — тъжно промърмори Ашли. — Нали и без това все ще разбереш истината.

— И каква е тя?

— Ето каква е.

Ашли отиде до креслото на Джан и протегна дясната си ръка. Джан не разбра какво става, но се опита да хване ръката… Пръстите й срещнаха само въздух.

— Виждаш ли? — въздъхна Ашли.

Джан се сви в креслото и я погледна диво.

— Ти си призрак!

— Може и така да се каже.

Джан трескаво се оглеждаше. Чудесната стая изведнъж се превърна в ужасно място. Беше затворена на стотици футове под земята с това мъртво нещо.

— Искам да си отида! Пусни ме да си вървя! — примоли се тя.

— Ох, по дяволите, точно от това се страхувах — каза Ашли, отдръпвайки се от креслото. — Виж сега, не съм точно от този вид призраци, за който ти си мислиш.

— Не си ли мъртва? — попита треперещата Джан.

— Ами, мъртва съм си като едното нищо — безгрижно призна Ашли. — Тоест моят оригинал е умрял. Аз съм само запис.

— Какво си?

— Нали се сещаш де, запис съм. Копие. Някога, преди векове, имало истинско живо момиче на име Ашли Вий. Снели копие от нейното съзнание и го запазили в компютър. Аз съм това копие.

— Но аз те виждам — едва възрази Джан.

— Това, което виждаш, е холографски образ, контролиран от компютъра. Ти нали знаеш какво е холограма?

Джан се сети за „забавленията“ на Аристократите. Майлоу ги наричаше холографски прожекции, те също бяха неразличимо правдоподобни. Тя малко си отдъхна.

— Не си призрак, така ли?…

— Не съм истински призрак, а само електронен. Моля те, не си отивай. Няма защо да се страхуваш. Моля те, кажи, че ще останеш.

Джан не знаеше какво да направи. След като научи, че Ашли не е един от свръхестествените ужаси, мислеше спокойно, но присъствието на момичето опъваше нервите й. Холографските образи на хората в „забавленията“ също приличаха на истински, но не говореха със зрителите.

— Кой направи… това… с тебе? И защо? — колебливо попита Джан.

— Моите родители — отговори Ашли. — Имах доста опасно хоби, разбираш ли? Летях с планери. Знаеш ли какво е планер?

Джан се намръщи.

— Прекалено добре.

Разказа на Ашли как успяха да избягат от „Господаря Панглот“ с японския планер.

— О не, не с делтапланери. Моят планер приличаше на самолет, имаше си кабина и всичко останало. Наричах го „Пегас“, крилете му бяха дълги повече от сто фута. Достигах хиляди футове височина с него. Великолепно беше. Но родителите ми се оказаха прави. Пребих се с него. И умрях.

— Помниш как си умряла? — промълви потресена Джан.

— Не, не. Последният запис беше направен две седмици преди да умра и в паметта ми липсват тези две седмици от „моя“ живот, заедно със самата катастрофа. Както и да е, от страх да не се пребия, моите родители решили да ме съхранят по някакъв начин. Отначало желаели да пренесат записа на моето „аз“ в мозъка на мое клонирано копие. Но колкото и да били богати, нямали достатъчно влияние да уредят създаването на мой клонинг. Когато бях още жива, законите строго забраняваха подобни неща. И те се задоволили със заместител. С холограма. С мен.

Джан мълчеше и недоверчиво оглеждаше Ашли. Илюзията беше съвършена. Как да повярва, че това момиче не е от плът и кръв? Накрая каза:

— И какво чувстваш? Искам да кажа, как е да си… такава?

Ашли направи гримаса.

— Ами малко е трудничко да се каже с думи. Уверявам те, не е като да си жива… истинска.

— Но нали мислиш, имаш някакви чувства?

— Е да, мога да мисля. Поне си мисля, че мога да мисля. Трудно ми е да съм сигурна. Същото е и с чувствата. Мисля си, че нещо преживявам, но не е същото като приживе. Разбираш ли ме?

— Не — призна Джан.

Ашли пак въздъхна.

— Трудно е да се обясни… моите чувства ми приличат на имитации. Не са истински. Да — тя кимна, — не се усещам истинска. Но пък и това не е изненада… Нали съм само електронна сянка на предишното си „аз“. — Тя се усмихна на Джан и добави. — Избледнявам, знам си го. Човешките ми части. Страхувам се, че накрая ще стана като Карл. А той е досаден.

Джан се опита да си представи какво е да си като Ашли, но не й достигаше въображение.

— И откога си… ъъъ, такава?

— Ей сегичка, да попитам Карл — без да се бави, тя каза — четиристотин тридесет и девет години.

— Толкова дълго? Ужасно! И как си прекарваш времето тук, долу? Сигурно страшно скучаеш.

— Да, когато съм будна. Повечето време спя. Е, не е истински сън, не сънувам или нещо такова, просто се изключвам. Но когато се събудя, мога здраво да пришпорвам времето, това помага. За да говоря с тебе, всъщност ми се наложи да забавя мисловните си процеси. Не съм дърпала юздите на субективното си време така, от последния ми гост тук.

— Кога? — попита Джан.

— О, май преди осемдесет години. Казваше се Вик. Хубаво момче беше. Криеше се в развалините от мародери, преследваха го. Живя тук десет години, после се разболя и умря. Не му харесваше при мен, капризничеше. Това там е той. — Ашли махна с ръка. Светлината в същия миг стана по-ярка и Джан видя в далечния край на стаята купчина кости. Гърлото й се стегна.

— Остави го да лежи там?

— А какво можех да направя? Липсва ми физическо присъствие, както и ти вече забеляза — каза Ашли и се разсмя. — Преди имаше няколко сервомеханизма, те поддържаха чистота в убежището, но вече забравих кога се повредиха.

В главата на Джан се мярна тревожна мисъл.

— Каза, че Вик искал да си отиде. Защо не го направи?

— О, Карл не би му позволил, разбира се. Нали разбираш, задачата на Карл е да ме защитава. Не иска никой навън да знае за съществуването на убежището и затова никога не пуска моите гости да си отидат.

Джан каза:

— Значи и на мен няма да позволи да си отида?

Ашли кимна сериозно.

— Страхувам се, че е така. Но това няма да те разстрои, нали?