Джон Броснан
Небесните господари (24)

Глава двадесет и четвърта

— Внимавай с това нещо, идиотко! — грубо я спря Майлоу.

— Майлоу! Майко богиньо, благодаря ти… — Джан свали меча, краката й бяха омекнали от облекчение. — Мислех си, че си ме зарязал.

Той дойде по-наблизо. Но силуетът му едва се очертаваше в тъмнината.

— Така и направих — каза й той.

— Тъй ли? — Джан не можа да скрие учудването си. — Но се върна…

— Не ме питай защо — сухо я прекъсна Майлоу. — И аз не зная. Не ме карай да съжалявам за решението си.

Голямата котка се прокашля още веднъж. Съвсем наблизо.

— Майлоу?…

— Да, виждам го. Тигър. Саблезъб. Голям е. На двайсетина метра — той сниши гласа си. — Чак сега ни усети. Започна да се прокрадва. Вятърът е откъм него и не може да ни подуши.

Джан се почувства странно успокоена, че не идва пантера към тях, макар да знаеше колко по-опасен е саблезъбият тигър. Чу как Майлоу тръгна нанякъде.

— Къде отиваш? — уплашено попита Джан.

— Никъде — меко отвърна той. — На няколко стъпки пред тебе съм. Сега стоя с гръб към тази котка.

Чу се звук на меч, излизащ от ножницата.

— Но защо си с гръб към тигъра? — Джан се паникьоса. — Няма да го видиш, когато дойде.

— Млъкни! — заповяда Майлоу.

Тя замръзна. Отначало всичко беше тихо, после чу едва доловимо движение. Представяше си приближаването на саблезъбия тигър, стъпващ по поглъщащия звуците килим от гъбички. Всеки миг ще бъде само на един скок. Тя се напрегна, готова да побегне. Свистене, последвано от гръмко „туп“. Нещо тежко се смъкна върху гъбичките почти до нея. Лъхна я силна животинска миризма.

— Майлоу?…

— Аз съм още тука. Но котката не е.

— Какво стана?

— Отсякох й главата.

— Но как разбра, че трябва да я удариш? Нали беше с гръб към нея?

— Слухът ми не е по-слаб от нощното ми зрение. Усъвършенствани звукови възприятия. Нещастното котенце вдигаше такъв шум сред тези изродени гъбички, че би заглушило кибероид, търкалящ се надолу по стълбата. Хайде, трябва да си намерим някакъв подслон. Безсмислено е да тръгваме към града през нощта. Би могла да попаднеш на камшично дърво.

Тя усети ръката му на китката си и се остави да я води в непрогледния мрак. Трудно си проправяха път през гъбичките. Приличаше на джапане в езеро от гъста течност, болките в краката на Джан се усилваха.

— Къде отиваме? — попита тя.

— Търся подходящо дърво. Благодарение на гъбичките повечето наоколо са мъртви и прогнили.

Тя си спомни подхвърлените думи за камшичните дървета и каза нервно:

— Достатъчно добре ли виждаш, за да не се блъснем в камшично дърво?

— Да се надяваме — изхили се Майлоу.

На Джан това не й се стори забавно. Камшичните дървета бяха известни с умението си да заблуждават. Така наподобяваха други видове, че ставаше невъзможно да ги различиш. Докато приличащите на камшици пипала пронижеха въздуха към жертвата с лош късмет, после я влачеха към дънера, от който вече се подаваха големите шипове. Те се забиваха в тялото и изсмукваха всичко от него.

— Как са се появили камшичните дървета? — попита тя Майлоу.

— Като повечето неща тук в пустошта. Проектирани са от генинженерите.

— Но защо! Защо някой съзнателно би поискал да създаде такъв ужас?

Майлоу се разсмя.

— Майката богиня е създала човека, нали?

— Знам, че не вярваш в Майката богиня. Подиграваш ми се.

— Вярно. Но да отговоря на въпроса ти. Камшичните дървета бяха създадени от генинженери, работещи за много богат човек на име Планъс. Искаше нещо ново, което да отпъжда нарушителите, незаконно проникващи в огромните му имения. Камшичните дървета всъщност не са дървета. Те са хибрид между животно и растение. Нито едното, нито другото — той се запъна и добави. — Като мен.

— Какво като тебе? — каза озадачената Джан.

— Точно така. Нито едното, нито другото — в гласа му се промъкна горчивина. — Една личност ми каза това преди много време. Не й повярвах. Но какво ме интересува, по дяволите, нали оцелявам и само това е важно. Всичко се върти около това.

Джан не разбра за какво говори и не се опита да каже нещо. Той обаче продължи, говореше повече на себе си, отколкото на нея:

— Оцеляването. Основата на всичко, но и основната загадка. Защо сложните молекули са развили способността да се размножават? Това ли е неизбежният резултат от природните химически процеси? Неизбежният резултат от вътрешното, химическото желание на материята да пребъде в една математически хармонична форма… — Майлоу здраво стисна ръката й. — Виж!

— Къде да гледам? — неспокойно попита Джан. — Нали знаеш, че нищо не виждам.

— Нагоре, глупачко. Погледни към небето.

Тя вдигна очи и видя купчина светлини, движещи се над тях.

— „Господарят Панглот“! — задъха се Джан.

— Или „Ароматният бриз“. Военачалникът явно не се предава лесно. Сърцето му страстно желае да си получи блестящия новичък Небесен ангел.

Както гледаха, от тъмното туловище на въздушния кораб надолу се заби лъч силна бяла светлина. Докосна земята на стотина крачки пред тях, осветявайки призрачните очертания на удушени от гъбичките дървета и огромните израстъци на други гъбички. После лъчът се замята в различни посоки.

— Размърдай се, ела насам — настоя Майлоу, като дърпаше Джан към нещо, наподобяващо гигантска печурка.

Свиха се под приведената шапка на израстъка. Лъчът пълзеше към тях.

— Сега не шавай… даже мускулче да не ти трепне — каза Майлоу.

Джан също горещо желаеше да стои неподвижно… докато нещо гадно и лигаво тупна на врата й. Тя извика стреснато и обърна глава. По рамото й пълзеше дебел бял червей. Още един падна на врата й, тя запищя и скочи.

— Недей… — започна Майлоу, но беше късно.

От допира шапката на гъбата се взриви на прах, нищо не ги предпазваше от бързо приближаващия светлинен лъч.

— Тъпа кучка! — изрева Майлоу, пресегна се и я дръпна до себе си. — Лягай по лице!

Но Джан видя покритата с големи гърчещи се червеи земя. Очевидно досега бяха в шапката на гъбата, може би се хранеха с нея.

— О, Майко богиньо… — изплака Джан и пак се опита да стане, но Майлоу натисна лицето й в лиготията.

— Не мърдай или ще те убия — изсъска той…

Тя усещаше как червеите мърдат под нея, смачкани от тежестта на тялото й. Жлъчката се качи в гърлото й…

Лъчът се мяташе по дърветата точно към тях. Нямаха шанс да се измъкнат. Беше само на петдесетина фута, когато чуха остър вик и лъчът освети нещо на два крака. Не беше подобно на човек. Джан видя влечуго от тези, които ходеха на два крака. Беше от по-дребните видове.

В паниката си влечугото скърцащо крещеше, побягна и лъчът го последва. Или поне се опита. Съществото препускаше през разкривените форми на пустошта. Лъчът постепенно избледня в далечината. Изчезна и шумът от моторите на въздушния кораб, Джан пак се намери сред абсолютния мрак. Чак тогава Майлоу проговори.

— Би трябвало да те изоставя тук — каза с безизразен глас.

Тя се засрами.

— Майлоу, съжалявам. Държах се като дете.

— Не. Държа се като всяка тъпа жена.

Гневът избухна в Джан, но тя преглътна острия отговор. Нямаше право да се защитава. Наистина се държа глупаво. Накрая каза колебливо:

— Какво сега, ще ме изоставиш ли?

Не чу нищо от Майлоу. Мълчанието се проточи толкова, че тя си представи как той вече се е измъкнал безшумно и нищо не е усетила. Изневиделица ръцете му сграбчиха плата на нейната японска куртка. Той я блъсна по гръб, тежестта му я притисна към земята.

— Дължиш ми това — рече той хладнокръвно.

Тя инстинктивно се опита да се противи, но спря. Отново беше прав. Тя му дължеше това, каквото и чудовище да беше. И знаеше — без него никога няма да се измъкне жива от пустошта. Какво друго можеше да направи, освен да му даде желаното от него?

Тя не се бореше, докато той грубо раздърпа колана с оръжията и дрехите й, после още по-грубо влезе в нея. Лежеше сред смърдящите гъбички и лепкавата каша на размазаните червеи, опитваше се да удържи страшното си отвращение към Майлоу и се надяваше всичко да свърши бързо.

Не свършваше. Постепенно осъзна, че не би трябвало да очаква от Майлоу нещо подобно на нещастния принц Каспар. Обзетият от желание и превъзбуден Каспар никога не издържаше много дълго, преди да изпразни спермата си в нея, но едва ли Майлоу би загубил самоконтрол. Напротив. Онези отдавна мъртви генинженери бяха развили толкова много функции на тялото му, че и сексуалната му сила се беше „усъвършенствала“. Той неспирно я въртеше във всякакви пози, всеки път свършваше, но почти веднага получаваше ерекция.

Тя се опита да се отпусне, да усети преживяването, но макар тялото й да реагираше донякъде, умът й се изключи от ставащото. Даже искаше да си въобрази, че неин партньор е принц Каспар, но със студено майсторство, каквото никога не би имал, и пак не надделя погнусата си. Вместо това се престори, че получава удоволствие (правеше го понякога и с Каспар), викаше, стенеше и трепереше така, че според нея би трябвало да убеди Майлоу.

Най-накрая той се изпразни далеч по-напрегнато от предишните оргазми, извика пронизително и няколко конвулсии разтърсиха мускулите му. Просна се до Джан, задъхвайки се. Тя изчака малко и каза:

— Чудесно беше…

Изненадващият шамар от тъмното я зашемети. Натърти бузата й, челюстите я заболяха. Преди да помръдне, ръцете на Майлоу я стиснаха за гърлото.

— Кучко, — изсъска той, — с кого си мислиш, че си имаш работа? Да не си въобразяваш, че някога ще измамиш мен?

 

 

От нощта, прекарана в плетената клетка с другите пленници, Джан не се беше чувствала толкова зле. Крепеше се рисковано високо в разклонението на едно дърво. Сънят беше невъзможен, вероятно би паднала долу. Почти падна, опитвайки се да облекчи червата си. Даже яденето и пиенето бяха опасни. Имаше нужда и от двете си ръце, за да се задържи на дървото.

Неприятните усещания се допълваха и от състоянието на дрехите й — лепнеха и миришеха натрапчиво. Едва преглъщаше от болка в гърлото. В онези мигове на ужас вярваше, че Майлоу ще я убие. Но тъкмо губеше съзнание и той я пусна, каза й намусено да става и да се облича. Оттогава почти не говореше, само съобщи, че е намерил подходящо дърво и й обясни как да се покатери на него.

Обади се, когато чуха нещо тежко да наближава дървото.

— Какво е това? — тревожно подвикна тя на Майлоу.

Той седеше на клон малко под нея. Предположи, че сигурно е изключително голямо влечуго.

Теглото му беше такова, че земята се тресеше, Джан се принуди да се вкопчи още по-здраво в клоните. Тя чуваше как чудовището събаря други дървета, представи си огромната му маса, щом просто си проправяше собствена пътека през поразената от пустош гора.

— Майлоу!… — тя очакваше съществото да смаже тяхното дърво всеки момент. Но той каза:

— Не се тревожи, ще мине покрай нас. На косъм.

Майлоу позна. Джан мярна за малко невероятно масивно туловище, което мина съвсем наблизо и разтърсващите земята стъпки започнаха да се отдалечават.

— Но то беше гигантско — каза тя.

— Беше, да. Най-големият динозавър, който съм виждал. Приличаше на брахиозавър… при все че тези неща не са истински динозаври. Даже генетичната им основа не е от земноводните, а от млекопитаещите. По-точно от кучетата. Дааа, тези така наречени динозаври са само прекалено порасли кучета…

Той се изсмя и пак млъкна. Освен неприятно близката среща с гигантския звяр, през дългата нощ нямаха неприятности с други същества. Но виковете и писъците, избухващи понякога, ясно показваха, че тази част от пустошта е гъсто населена от нещо. Джан се зарадва на зората. Гърбът и шията й бяха схванати, мускулите я боляха от напрежението на цялата нощ.

Изгревът им откри отчайваща, макар и позната сцена. Пустош във всички посоки. Навсякъде гъбички. Висящи от дърветата като парцали от изгнил саван, издигащи се от земята в най-различни чудати форми. Някои от израстъците бяха разноцветни, Джан виждаше няколко големи пухкави топки в яркочервено, но повечето изпъкваха с мръсната си белота. Тя свързваше този цвят с разруха и смърт. И въздухът дъхаше на гнило — проникваща навсякъде смрад на плесен идваше от гъбичките. Щеше да става все по-непоносима с издигането на слънцето.

— Слизам — каза тя на Майлоу. — Още минута само на това дърво и ще се побъркам.

Мускулите й почти не се подчиняваха при дългото плъзгане надолу. Очакваше и Майлоу да се смъкне, но той само се отдръпна от пътя й и се закатери към върха на дървото.

— Какво правиш? — попита Джан.

— Искам да разбера къде сме. Снощи загубих ориентация. Би трябвало градът да се вижда от върха.

Джан продължи надолу. Стъпи на земята и се отдалечи, клекна да се облекчи зад едно изгнило дърво. Когато се върна, Майлоу беше слязъл. Лицето му беше мрачно.

— Лошо става. С този проклет планер сме се отдалечили повече, отколкото се надявах.

— Какво е разстоянието до града?

— Твърде голямо. Едва различих кулите на хоризонта. Ще ни трябват дни да се доберем дотам през тази бъркотия.

Той извади оризова питка от торбата под куртката и я захапа. Между дъвченето промърмори.

— Но нямаме достатъчно храна и вода.

— Искаш да кажеш, че аз нямам.

Джан си беше припомнила разказа на Сирай за оцеляването на Майлоу в океана, докато хората с него измрели от глад и жажда.

— Ти нямаш нужда от вода и храна, за да живееш. Сирай ми каза.

Той направи гримаса.

— Вярно е, мога да забавям своята обмяна на веществата, както мога и да я ускорявам, но това означава да изпадна в нещо като зимен сън. Не мога едновременно да вървя и да спя. Имам не по-малка от тебе нужда от храна и вода.

— Но какво можем да направим?

— Просто да вървим и да се надяваме нещо да се случи. Може би ще се натъкнем на мародери или скитници и аз ще ги убия, за да им взема запасите. Но ми изглежда съмнително да срещнем други хора толкова близо до града.

Джан разклати своята бутилка с вода. Май не беше пълна и до половината. Тя отпи глътка и пъхна бутилката обратно под куртката.

— Забеляза ли някой от Небесните господари?

Той кимна.

— „Ароматният бриз“ обикаля на около десетина мили в източна посока. Военачалникът сигурно е пришпорил „Панглот“ към космическата база „Армстронг“, за да провери моите приказки, надява се не всичко да е лъжа. Дано само не се сети, че се опитваме да стигнем до града. Това би могло да събуди някой погребан спомен за „Скайтауър“. Но пък и той не вярва някой да е достатъчно луд, за да влезе в град.

— Да — кисело се съгласи Джан, — кой освен нас би проявил подобна лудост?

За първи път през деня Майлоу се усмихна и заприлича на себе си, но промяната в настроението му бе мимолетна, той скоро потъна в навъсено мълчание, докато водеше по пътя към града.

Зад него Джан се препъваше в смърдящите гъбички и размишляваше за отношенията им. Нещо се промени след секса предишната нощ. Той накрая получи каквото искаше, но то не го задоволи. Но какво е искал, щом е така? Не просто секс. Да не би да е очаквал, че ще я промени с този сексуален сеанс? И в какво би трябвало да се превърне тя? В истинска любовница, дори след като го предупреди да не си прави илюзии? Може би напипваше причината. В наглостта си е вярвал, че може да я заплени само със силата на своя пенис. Или пък нещата не бяха толкова прости. Може би, макар че отричаше съществуването на любовта, той се е надявал тя да се влюби в него.

Каквито и да бяха сегашните му настроения спрямо нея, не вещаеха добри шансове за оцеляване. Той, след като е разбрал колко невъзможно е да се промени отношението й към него, сега може би я смята за подлежаща на захвърляне вещ. Която ще зареже при първия признак за причинено от нея неудобство.

Утрото мина без произшествия. Сред околните дървета се чуваха всякакви звуци, обаче нищо не ги заплаши открито. Натъкнаха се на камшично дърво, но то наскоро беше хванало в капана си жертва и не можеше да бъде опасно. Личеше ясно. Жертвата — голямо, подобно на вълк животно, беше притисната към дънера в последна смъртна прегръдка. Тялото под козината вече хлътваше, тръните бавно го изсмукваха.

— Защо гъбичките никога не нападат камшичните дървета? — попита Джан, докато заобикаляха отдалеч.

— Казах ти вече, това не са истински дървета. И са проектирани да умират крайно трудно. Претъпкани са с токсини. Смъртоносни са даже за най-издръжливите гъбички.

Към обяд спряха да си отдъхнат. Джан охотно се опъна на земята. Беше изтощена да си пробива път през гъбичките, мускулите й отказваха да работят. И горещината трудно се понасяше. Буреносните облаци от отминалата нощ изчезнаха, слънцето безпрепятствено изгаряше поразената от пустош земя.

— Майко богиньо… каква смрад… — изпъшка Джан.

Не беше само от гъбичките, не издържаше и своята миризма. Втвърдените от лигоч дрехи станаха нетърпими под слънцето, би дала какво ли не за една баня. Жадуваше за ваната в „Господаря Панглот“ и злобно се укоряваше за тази слабост.

Вече я мъчеше и жаждата. Измъкна своята бутилка с вода. Искаше да изпие само глътка или две, но преди да се усети, в бутилката нищо не остана. Тя въздъхна мълчаливо. Как ще изкара два-три дни път без вода? Стрелна с очи Майлоу, който се излежаваше по гръб. Дали би споделил остатъка от водата си с нея? По-добре да не го пита засега.

След десетина минути Джан започна да се унася.

Знаеше колко е страшно сред тази пустош, но нали Майлоу би я предупредил, ако се появи някаква опасност.

Чу звук и веднага широко отвори очи. Вслушваше се напрегнато. Ето го пак! Най-малко това би очаквала.

Плясък!

Тя стана.

— Майлоу, чу ли това?

Той не отговори. Погледна го, май беше заспал. Чудесно. Сама ще се справи. Ще бъде добре, ако се върне и каже, че е намерила прясна вода. Би могла да заличи спомена от глупавото си държане през нощта.

Тя тихо се размърда. Отново се чу плясък. Идваше някъде отляво. Запристъпва натам. За всеки случай измъкна късия меч…

Измина петдесетина крачки и изведнъж задушаващото струпване на гниещи дървета и гъбични израстъци свърши, намери се сред открито пространство. В средата имаше езерце, почти кръгло беше и Джан се зачуди дали не е изкуствено.

Какъвто и да беше произходът му, стори й се великолепно. С всяка крачка напред се засилваше желанието да хвърли дрехите си и да се пльосне върху огледалната повърхност.

Джан замръзна. Нищо не смущаваше спокойствието на езерцето, в него нито влизаше, нито излизаше поток. Какво беше предизвикало звука? Вдигна меча и се огледа. Нямаше признаци на живот наоколо. Пак премести погледа си към езерото и тръгна много по-предпазливо. На повърхността изскочи голям мехур и се пукна звучно. Тя веднага се успокои. Намери решението на загадката.

Но пък откъде идваха мехурите? Газове ли имаше? Може би излизаха от дъното? Или във водата гниеше някаква растителност? Застана на брега и се вгледа във водата. Изглеждаше дълбока, брегът се спускаше стръмно надолу. Джан смръщи вежди. Как можеше да разбере дали водата става за пиене? Изглеждаше толкова примамлива…

Отпусна се на едно коляно, загреба със свободната си ръка. Учудващо студена вода. Опита я внимателно с върха на езика, жабурна малка глътка в устата си. Обикновена вода. Би могла да рискува няколко глътки.

Стресна я още по-шумен плясък. В средата на езерото се появи глава. Оцветена в тъмнозелено, приличаше на жабешка. Изведнъж се ухили. Джан подскочи и се втурна да бяга, но устата се отвори и с неочаквана скорост изстреля дълъг език. Краят му се уви около левия крак на Джан, преди тя да осъзнае какво става. От мощното дръпване загуби равновесие, езикът неумолимо я повлече към брега на езерцето.

Тя слепешката размаха сабята си. Острието срещна нещо, разсече го и внезапно влаченето спря. Джан трескаво запълзя далеч от брега. Огледа се през рамо — главата беше изчезнала, но водата сякаш кипеше. Побягна. В същия миг водата като че се взриви. Съществото бе изскочило от езерцето. Беше огромно, имаше могъщи задни крака. Видя как мускулите се напрегнаха за нов скок…

Знаеше, че няма да се спаси. Съществото прелетя почти над главата й, шумно се приземи на пет крачки пред нея. Извъртя се, докато Джан спря с усилие.

Изглеждаше страховито, даже приклекнало се извисяваше над нея. Голямата уста се отвори. По ъгълчетата й се стичаше кръв.

— Много си хитра, а? — изръмжа гигантската жаба. — Причини ми болка. Сега ще ми трябват седмици да възстановя тези четири фута от езика…

Жабата протегна напред един от горните си крайници. Ръката приличаше на човешка, дългите й пръсти завършваха с остри нокти.

— Ей, жено, преди да те изям, ще те науча на туй-онуй. Ще ме молиш да свърша, за да не се мъчиш…

Съществото се вцепени и изрева от болка. Вихрено се обърна, Джан видя дълбока и дълга рана на гърба му. Размазана из въздуха фигура се мяташе наоколо. Проблясна меч. Съществото пак ревна — една от ръцете му падна отсечена.

Майлоу, каза си Джан.

Мечът хвърляше отблясъци. Скоро животното лежеше по гръб, задните му крака потрепваха едва-едва, от няколкото смъртоносни рани се лееше кръв на потоци. Джан видя Майлоу ясно, той бършеше изцапания дълъг меч. Погледна я презрително.

— Тъпа, ама много тъпа гъска. Толкова старателно се опитваш да умреш, че следващия път ще те оставя да го направиш. Абсолютно безполезна си… какво по дяволите!…

Металната мрежа, спуснала се точно върху главата на Майлоу, изненада и двамата.