Джон Броснан
Небесните господари (10)

Глава десета

— Искаш да кажеш, че ще ми помагаш само ако се съглася да правя секс с тебе? — попита разярено Джан.

Чувстваше се стресната и измамена. Беше започнала да му вярва заради проявеното привидно съчувствие. Той сви рамене.

— Принудена си да бъдеш реалистка, Джан. В този свят не можеш да получиш нещо срещу нищо. Особено в този свят, горе. Колкото и да те съжалявам, по природа не съм алтруист. Според мен си привлекателна и чаровна и ми се струва, че въпреки твоето потресаващо невежество можеш да станеш чудесна компаньонка. Да ти кажа честно, нужна ми е жена. Но в тези неща съм твърде придирчив. Ти сама разбираш, че едва ли бих пожелал някоя от жените в летящата зоологическа градина тук. — Той въздъхна и продължи. — Хванаха ме преди три години и оттогава имах само няколко съвсем незадоволителни контакта. Имам нужда от нещо друго и мисля, че ти можеш да ми го дадеш.

Тя се дръпна, колкото можа, по-назад върху леглото.

— Значи смяташ да правиш секс с мен дори и аз да не искам — обвини го тя.

— Казваш го прекалено рязко, но всъщност — да…

— Това е изнасилване.

— Не, изобщо не е — възмути се той. — Няма да те принуждавам насила да го правиш. Не може да бъде изнасилване.

— А ти как го наричаш? Казваш ми, че иначе ще ме дадеш на онези животни наоколо, ако не ти позволя да го вкараш в мен.

Той я изгледа хладнокръвно.

— Момиче, уверявам те, че мога да правя нещо повече от клатенето нагоре-надолу. Но пак ти казвам — няма да те взема насила.

— Даже и да не използваш физическо надмощие, това пак си остава изнасилване — настоя тя.

Той прокара ръка по главата си и каза:

— Предлагам ти да го обмислиш само като делово предложение. Трябва да направиш нещо, което не искаш, за да получиш нещо, което ти е нужно.

— Ама, разбира се. Аз ти позволявам да ме изнасилиш, а ти ще ме оставиш да живея. Нали на това му казваш делово предложение?

Той се ядоса.

— Няма да те изнасилвам и да, точно така е, да продаваш тялото си е делово предложение. Нарича се проституция и е една от най-древните професии в този свят. Жени — и мъже също — от незапомнени времена са продавали телата си за пари, за храна и за други блага.

— Ако някой не иска да прави секс с друг, но е принуден, за да оцелее, това си остава изнасилване — каза тя упорито.

— Доста педантично подхождаш — каза й той. — Помисли, например за някоя жена, която иска по-разкошен живот. Ако, за да го постигне, спи с някой мъж, към когото не изпитва никакво влечение, това не е изнасилване, нали?

Джан се намръщи.

— Може би не, но аз казах, „за да оцелее“. Не е същото. Жена, принудена да продава тялото си само за да оцелее, бива изнасилвана от мъжете, възползващи се от нейното положение. Колкото ще пари и храна да й дават те са мръсни изнасилвачи, ясно е като бял ден…

— Не бих казал, че… — той се запъна.

— На мен предлагаш да реша дали ще живея — тя побърза да се възползва от положението, — значи: секс или смърт. Иначе казано — изнасилване.

Той вече я гледаше разярен.

— Наслушах се на вашите догми — отсече той. — Занимаваме се със семантични проблеми и е безсмислено да се препираме повече. Ето и моя ултиматум. Имаш точно една седмица, за да решиш ще приемеш ли предложението ми или не. Ако се съгласиш, ще легнеш с мен доброволно, без приказки за изнасилване или други глупости от Минерва. Ако в края на седмицата не приемеш предложението ми, оттеглям покровителството си и те оставям да се оправяш тук сама. Знаеш какво ще последва. Приемаш ли тези условия?

Джан помълча малко, после каза:

— Наистина ли имам тази седмица, за да реша?

— Да. Обещавам.

— Чудесно тогава. След седмица ще ти кажа.

Тя се облегна на несигурната стена и скръсти ръце. Той като че ли се успокои.

— Това е добре — каза и се усмихна.

Тя не му върна усмивката. Беше решила и с това дойде и спокойствието. Преди да изтече седмицата, вече ще е сложила бомбата там, където ще причини най-страшни разрушения, и Небесният господар ще се сгромоляса от небето.

 

 

След неохотното й съгласие да обмисли сексуалното изнудване Майлоу пак стана доброжелателен и поне привидно се стараеше да й направи добро впечатление. Предложи й още една бисквита и я увери, че ще хапнат нещо по-съществено, след като се наспят. После взе тънкия дюшек от леглото и го просна на пода.

— Можеш да спиш на това. Ще ти бъде по-удобно, отколкото на леглото.

Тя му благодари и веднага се опъна на дюшека. Чувстваше се изтощена, но не й се спеше истински. Изглежда, мисълта да заспи я плашеше.

Той стоеше над нея и я гледаше. После каза:

— Можеш да свалиш тази дреха, ако искаш. Няма да ти досаждам. Нали ти обещах.

— По-добре ми е с нея.

Той сви рамене и дръпна свързващата лента на собствената си дреха. Докато я сваляше, Джан хвърли бърз и не особено любопитен поглед към тялото му, после се обърна и затвори очи. Нищо отличително, просто едно мъжко тяло. Вярно, нямаше никакви косми, но пък и мъжете от Минерва не бяха кой знае колко окосмени. Половите му органи изглеждаха нормални, макар че нейните възможности да сравнява опираха само до единствения й контакт със Саймън. Най-странното нещо в тялото на Майлоу беше, че не изглеждаше могъщо. Поне не толкова силно, за да се справи с огромния Буца.

Леглото изскърца под тежестта на Майлоу. През тънките стени още се чуваха приглушени гласове. Някъде по-нататък хлипаше жена. Джан се чудеше дали понякога изключват осветлението, или само го намаляват. И в момента светлината проникваше през стиснатите й клепачи.

Светлината от лампите на тавана почервеня. Минерва отново гореше, пламъците скачаха яростно към небето. Тя чуваше писъци, взривовете на бомбите, отново видя Хелън, която се луташе, стиснала кървавия остатък от ръката си…

Джан отвори очи. Страховете й се сбъдваха — кошмарите от последните два дена я чакаха вътре в главата й. Виденията си пробиваха път, без дори да я чакат да заспи. Ако заспеше, трябваше да изтърпи всичко това отново и отново. Но тя заспиваше. Нямаше как да издържи още дълго въпреки сърбежа по кожата от онази бяла течност. Против волята й очите се затвориха.

Кой ли крещеше? Звучеше ужасно, гласът беше пронизителен и разтърсващ. Късаше нервите на парченца. Джан напрегнато се оглеждаше, но наоколо имаше твърде много дим. Нестихващият крясък наближаваше. От дима изскочи Марта и се затича към нея. Козината на шимпанзето гореше от главата до петите. С приближаването й Джан все по-ясно чуваше пукането на овъгляващата се плът. „Не!“, извика, но обзетата от смъртен страх Марта се хвърли отгоре й. Когато могъщите, изгарящи ръце на шимпанзето се стегнаха около нея, Джан също закрещя…

Виковете на Джан не спираха, тя се бореше да се освободи от тези ръце, но не можеше, твърде силни бяха.

— Тихо, тихо, амазонке — каза нечий глас в ухото й. — Хайде, успокой се, това е само сън. Нищо ти няма…

Усещането за пламъци по кожата й изчезваше, макар че могъщите ръце още я държаха здраво. Осъзна къде е — това беше нишата на Майлоу, макар че сега беше по-тъмна. Тя млъкна.

— За Бога, затвори устата на тая кучка! — изкрещя някой от съседните ниши.

— По-добре ли си сега? — меко попита Майлоу.

— Аз… ами… не знам. Какво ми става?

Тялото й се тресеше, крайниците й трепереха така, сякаш имаше конвулсии. Изпълваше я усещането за някакъв ужас без име, струваше й се, че пада от ръба на бездънна пропаст.

— Просто закъсняла реакция към всичко, което си изтърпяла — обясни й той.

Все още я държеше. Тя също се бе вкопчила в Майлоу. Сигурна беше, че ако не се хване за него, силата на ужаса ще я помете и никога повече няма да се измъкне.

— Отпусни се — прошепна той. — Дишай бавно и дълбоко. Едно… две… едно… две…

Непоносимата паника и мъката постепенно отслабваха, треперенето спря. Майлоу я пусна. Тя се чувстваше изтощена и болна. Видя го в неясната светлина да отива до сандъка. Извади малка кутийка и манерката. Коленичи до нея, каза й да си протегне ръката. Сложи в дланта й малко хапче и рече:

— Глътни го. Ще ти помогне да се оправиш.

— Какво е това? — попита тя подозрително. Зъбите му проблясваха в здрача.

— Вече се държиш както обикновено. Това е синтезиран хормон — ще стимулира мозъка ти да произведе по-големи количества от един особен енцефалин. Ще се отпуснеш и ще спиш спокойно. По-добре го глътни, преди да съм се отказал. Сега тези неща са редки като кокоши зъби.

Тя вдигна вежди в почуда.

— Но нали всички кокошки имат зъби…

— Няма значение. Поговорката е стара. Просто глътни хапчето.

Колебаеше се, но сложи хапчето в устата си. Той й подаде манерката и Джан преглътна лекарството с няколко освежителни глътки вода.

— Нищо различно не усещам — каза тя, връщайки му манерката.

— Ще усетиш — успокои я той и сложи кутийката и манерката в сандъка.

След това пак се обърна към нея, без да става.

— Джан — изрече спокойно. — Какво имаш в джоба си?

— Какво? — попита тя.

За момент не можа да разбере за какво й говори. После си спомни за бомбата. И замръзна.

— Ъъъ… това е… ами аз… не знам — каза тя притеснено.

— Не знаеш ли какво има в джоба на твоята дреха? — попита Майлоу.

После се наведе и протегна ръка. Тя не му попречи да вземе бомбата от горния джоб. Той я заразглежда в мътната светлина.

— Тежко е — отбеляза. — Та, какво е това нещо, което не знаеш какво е, а, амазонке?

„Майко богиньо, помисли тя, докато той прехвърляше в пръстите си бомбата, ами ако завърти горния край…“

— Дай ми го — настоя тя с протегната ръка. — Тогава ще ти кажа.

Той дълго се колеба, преди да й върне цилиндъра.

— Е, какво е? — не се отказваше да получи отговор.

Нещо ставаше с Джан. Сигурно от хапчето. Вече всичко беше… чудесно. Тревогите и страховете, даже мъката се свличаха от нея като стара коричка от зараснала рана. Беше щастлива и приятно отпусната.

— Джан, кажи ми какво е това — настояваше Майлоу със същия тих и окуражаващ глас.

Защо ли пък да не му кажа, колебаеше се тя.

Какво значение има? Но в последния момент се възпря. Вместо това изговори:

— Това е свещен предмет. Много е свят. Само той ми остана от Минерва. Майка ми ми го даде.

— Майка ти ли?

— Майка ми беше Началничка в Минерва. Голяма работа. Онези, дето им викате „Аристократи“, те не знаят… това е тайна… няма да им кажеш, нали?…

Тя се изтегна на дюшека, подпряна на лакът. Много й се спеше. Чудесно усещане.

— Няма да им кажа — меко потвърди Майлоу. — Но какъв е този предмет?

— Уморена съм — промълви тя унесено. — Искам да спя.

— Веднага ще заспиш, амазонке. Само най-напред ми кажи.

— Много свещен.

— Чух го вече. Искам да зная защо.

— Това е знак на властта. Майката богиня дала няколко от тях на нашите прамайки. — Като изричаше това богохулство, Джан едва усети убождането на съвестта. — Заклех се пред майка ми да се грижа за него. Да го пазя на всяка цена.

— Ясно — каза той бавно. — Но как успя да го пренесеш?

— Скрих го.

Тя се бореше със затварящите се очи. Като че потъваше в дълбоко уютно легло. Отново беше като в детството й — от незнайно къде я заливаше топлината на сигурността.

— Как успя? Нали са унищожили дрехите ти.

Тя се изкиска.

— Скрих го в мен…

— А-а — той разбра. — Ама, разбира се.

— Сега ще спя — каза тя и отпусна глава на дюшека. След секунди вече спеше.

 

 

Майлоу не помръдна. Гледаше надолу към нея. Увери се, че е заспала дълбоко, пресегна се и пак взе цилиндърчето от дрехата. Разгледа го умислено, после го пусна в джоба. Стана и се просна на леглото. Опитваше се да потисне сексуалните си желания, събудени от присъствието на момичето. Най-накрая заспа и за първи път от десетилетия сънува Миранда.

 

 

Джан се събуди със същото приятно чувство, но вече не беше толкова силно. Тя седна. Видя, че й Майлоу е буден. Седеше облечен на ръба на леглото и я гледаше.

— Сега добре ли си? — попита той.

— Да — призна тя. — Благодаря ти.

Огледа се. Отново бяха усилили осветлението. Спомни си какво се случи точно преди да заспи, и веднага опипа джоба. Бомбата си беше на мястото.

— Не се безпокой — каза той с крива усмивка. — Не съм ти задигнал безценната светиня.

Тя се изчерви.

— Какво беше това хапче? — попита, за да промени темата. — Лекарство от Старата наука ли е?

— Да, произведение на Старата наука, но не е лекарство в смисъла, с който си свикнала — каза й той. — През нощта се опитах да ти обясня, че веществото, което те кара да се чувстваш добре, се произвежда от собствения ти мозък. А хапчето съдържа друго вещество, то стимулира определена част от мозъка да произведе големи количества от „лекарството“.

Джан сбърчи чело. Опитваше се да намери някакъв смисъл в думите му. За кой ли път се чудеше дали нарочно я баламосва, или казва истината. Поне онова, което той смята за истина.

— Казваш, че в мозъка ми има вещество, причиняващо чудесните усещания, с които заспах снощи, така ли? — попита тя. — Не може да бъде, би трябвало и преди да ми се е случвало, ако е така.

Той въздъхна едва чуто.

— Не би могла да усетиш толкова силно въздействието му, защото никога досега мозъкът ти не е вкарвал в нервната ти система подобни количества от съответния енцефалин, тоест от „лекарството“.

Но тя не изглеждаше убедена. Майлоу каза:

— Познаваш ли наркотика, наречен морфин?

— Да. Получава се от опиумния мак. Това е подарък от Майката богиня. Заглушава болката…

— Е добре, много, много отдавна някои учени открили, че централната нервна система разполага със собствен вариант на морфина. Това обяснявало защо при сериозни наранявания се случва хората понякога да не чувстват никаква болка, поне в момента. Изследванията на биохимията на мозъка продължили, откривали все повече вещества, подобни не само на наркотиците и на обезболяващите вещества, но и на други вещества, променящи настроението по най-различни начини. Ставало очевидно, че човешкото мислене е резултат от истински химически коктейл. Определянето на всички съставки и на техните точни функции отнело немалко години, но пък по пътя били направени няколко любопитни открития за човешката природа. Едно от тях се отнасяло за депресията. Знаеш какво означава тази дума, нали?

— Разбира се, че знам. Означава да си тъжен или нещастен.

— А ти често ли изпадаш в такива състояния?

— Е, не често, но понякога се случва. Особено напоследък.

Той се усмихна.

— Но не и в този момент, нали? Макар че положението ти е доста мрачно, ти си весела, уютно ти е. Така ли е?

Джан призна, че е вярно. Майлоу продължи:

— Остатъчен ефект от хормона, който ти дадох. Но ти и без това си физиологично неспособна да изпитваш такава депресия, каквато са преживявали мнозина от хората преди Висшия стандарт. Така е, защото твоите предци са били подложени на генетични промени. Във времената преди генетичната ера доста голям брой хора са били податливи на състояние, наричано маниакална депресия. Смятало се, че това е болест, причинена или от физиологическо разстройство, или от психическо. Тогава е било „нормално“ да не страдаш от подобни състояния. За естествено състояние на съзнанието било прието емоционалното равновесие, което непреодолимо клони към добро самочувствие и неопределен оптимизъм. Разбира се, това зависело от външните обстоятелства.

— Но аз мисля, че това е естествено — откликна тя.

— Ето в това е работата — каза той. — Учените открили, че природата е създала човешките същества тъпкани с наркотици от главата до петите, за да се справят успешно с живота. Нормалните човешки същества. Ненормалните пък, склонни към маниакална депресия или към някакъв друг хроничен психически проблем, наистина страдали от органично разстройство на мозъка. Той просто не произвеждал достатъчно невротрансмитери, за да могат и тези хора да потъват в розовичкия, та макар и малко изкривен възглед за живота, към който клонели „обикновените“ хора. В резултат на всичко това ненормалните индивиди очевидно гледали на действителността по-обективно, доколкото това изобщо е достъпно за човека…

Тя пак клатеше глава озадачено.

— Колко много безсмислици изприказва.

— Ха, точно това каза и мнозинството, когато тази теория бе оповестена за първи път. Била безсмислена. Човешко е всеки да смята, че неговото възприемане на действителността е обективно. Но тъжната истина се състои в това нашето възприемане на каквото и да било, всичко, което мислим и чувстваме, да зависи напълно от генетичната ни програма. Тя контролира производството на хормоните, а на свой ред те диктуват правилата на химическата игра в мозъка. Даже и понятието ни за време е резултат от тези процеси. Човешката концепция за времето е биологично наложена илюзия. Няма линейно време, то е…

Майлоу я погледна и не продължи.

— Извинявай — каза уморено. — Толкова ми се иска да говоря с някого, че не се сдържах. Все забравям, че въпреки природния ти интелект и ти си една дивачка като всички други тук.

— Не съм дивачка! — възмути се тя.

— О, не си ли? Значи разбираш какво ти казвам? — той явно я дразнеше.

— Ами, не чак всичко — призна си Джан. — Но знам, че каквото наговори за съзнанието, не е вярно. В религията на Минерва е казано, че духът е отделен от тялото. Той принадлежи на Майката богиня и когато умираме, тя го взема при себе си. Запазва го като част от себе си в рая, а ако трябва да бъде пречистен, праща го на Земята за нов живот.

— Олеле, това ли била теологията на Минерва! — той се ухили. — Небето и Земята, сведени до гигантска пералня.

Тя се вбеси.

— Във всеки случай има повече смисъл, отколкото в твоите дрънканици!

— Бедничката ми малка амазонка, ти самата си продукт на тези така наречени „дрънканици“. Вече ти казах, че генинженерите от Минерва са се погрижили за това. Твоите предци са били променени повече, отколкото е изисквал Висшият стандарт. И физически, и умствено ти се различаваш както от жените на миналите времена, така и от жените в този въздушен кораб. Твоите прамайки благодарение на генетичното бърникане в хормоналното равновесие са станали не само по-едри физически, но и малко по-мъжествени в емоциите си. Съответно вашите мъже били подложени на още по-драстични промени. Получил се по-дребен, неагресивен, неспособен да се бори и да заплашва мъж. Накратко — идеалът на феминистките за мъж.

— Немислимо е някой от Минерва да е използвал генното инженерство, но е вярно, признавам, че мъжете в Минерва са били променени — каза тя.

— С магия, а?

— Майката богиня ги е променила. След Генетичните войни част от тях дошли в Минерва и помолили за прошка. Помолили и да бъдат приютени. Началничките попитали Майката богиня какво да правят. Майката богиня им отвърнала, че ще преобразува всеки мъж, който наистина жадува опрощение; преобразени ще бъдат и техните синове, и синовете на синовете им…

— И аз това казвам, магия ще да е имало — Майлоу се изправи и изпъна ръце над главата си. — Вярвай, щом ти харесва. Поне се съгласихме, че мъжете в Минерва не са нормални мъже. По-приятни може би, но не и нормални. Най-голямата несполука за първите обитатели на Минерва е, че тази идея не прихванала извън тяхната държава. Вярно, доста мъже подкрепяли идеала за феминистка държава и охотно се подложили на модифициране, но мнозинството от мъжете в света изобщо не проявили желание да се наредят на опашката.

Виждаш ли, проблемът е в следното: за да разместиш жичките в мъжкия мозък дотам, че да премахнеш всички нежелани мъжки черти или да ги нагласиш по желание, трябва напълно да промениш и сексуалността му. Хормоналната програма за мъжката сексуалност и за мъжкото поведение е една и съща. Та, вашите променени мъже в Минерва си оставали физически мъже, но по отношение на секса не могли и да се сравняват със средния непроменен мъж. Затова ги наричат „евнуси“, че и с по-лоши имена.

— Те не са евнуси — каза Джан припряно.

Веждите му се повдигнаха.

— Сигурно съдиш от личен опит?

Лицето й изведнъж пламна.

— Това не те засяга.

— Точно обратното е, всичко свързано с тебе вече ме засяга, малка амазонке. Както и да е. Поне ми кажи какво изобщо чувстваше към мъжете в Минерва.

Тя сви рамене.

— Харесвах ги. А баща си обичах.

— Както обичаше майка си ли?

— Ами, не съвсем…

— Каква беше основната разлика между мъжете и жените в Минерва? Не говоря за очевидните физически различия, а за темперамента.

Джан се намръщи.

— Ами, според мен мъжете бяха по… по-обикновени от жените, които познавах. Отношението им към живота понякога ставаше досадно — все весели, доволни, щастливи…

Майлоу се изсмя тържествуващо.

— Това само потвърждава казаното от мен и ни връща към проблема за манипулацията на психическите състояния. Вашите генинженери са били длъжни да повишат дозите на природните „лекарства“ за добро настроение. Така мъжете ви могли да бъдат доволни и от доста промененото си положение в живота. Там, в Минерва, може и да не сте им рязали ташаците, но все едно, че сте ги скопили.

— Поне знам, че бих предпочела да съм с мъж от Минерва, но не и с тебе.

Той й се ухили.

— Значи присъствието ми не те възбужда?

— Нито един мъж в историята на Минерва не се е опитвал да изнасили жена.

— Нима съм те заплашвал с изнасилване?

— Да — произнесе тя ледено.

Усмивката му се превърна в гримаса.

— О, не започвай пак — Той й махна с ръка да става. — Хайде. Трябва да се погрижим за храната. Имаме не повече от час, после ни качват горе и започваме работа.

Тя стана.

— Но каква работа? Надзирателите казаха, че ще бъда стъклоходец. Какво означава това?

— Ще ти кажа, след като хапнем. Не искам да ти секна апетита.