Труди Канаван
Върховният повелител (5)

Глава 4
Следващата стъпка

Ротан седеше в любимото си кресло в единия край на Вечерната зала и наблюдаваше събратята си магьосници. Веднъж седмично членовете на Гилдията се събираха тук, за да разговарят и да обменят клюки. Някои оставаха по двойки или на малки групи, събрани заради приятелство или близки отношения с колеги от същата дисциплина. Други се събираха заради семейни връзки или общ Дом; въпреки че се очакваше магьосниците да се откажат от подобна лоялност при влизането си в Гилдията, те продължаваха да се доверяват предимно на хора, с които ги свързват традицията или политическите възгледи.

На другия край на залата седяха трима магьосници, които като че ли бяха заети с по-сериозен разговор. Лорд Болкан, носещ черната мантия на Повелител на воините, беше най-младият от тях. Лейди Винара, със зелената мантия на Повелителка на лечителите, беше строга жена на средна възраст. Белокосият лорд Сарин, Повелител на алхимиците, носеше лилавата си мантия.

Ротан се надяваше да успее да чуе разговора им. Тримата си говореха енергично вече повече от час. Винаги, когато Висшите магьосници обсъждаха нещо, тези тримата бяха най-гласовитите и най-влиятелни говорители. С директния подход на Болкан, съчувствието и проницателността на Винара и умереността на Сарин тримата покриваха голяма част от възможните гледни точки.

Но Ротан знаеше много добре, че не може да се приближи достатъчно близо, за да ги подслуша, без те да го забележат. Така че насочи вниманието си към по-близките си съседи. Веднага сърцето му подскочи, защото разпозна един от гласовете. Разпоредителят Лорлън… някъде отзад. Ротан затвори очи и се съсредоточи върху гласа.

— Разбирам, че много от алхимиците работят по дългосрочни проекти, които не са склонни да изоставят — каза Разпоредителят.

— Всички ще имат възможност да изкажат възраженията си против включването им в изграждането на новата Наблюдателница, но те ще трябва да докажат, че закъснението ще навреди непоправимо на работата им.

— Но…

— Да?

Чу се въздишка.

— Просто не мога да разбера защо прахосваме времето на алхимиците за такава… такава щуротия. Метеорологични изследвания, само това ни е притрябвало! Не може ли Девин да си построи една колиба на хълма? Защо кула? — Магьосникът, който протестираше срещу проекта, беше лорд Пийкин, Деканът на алхимиците. — Не виждам никаква нужда и от включването на воини. Какво, да не би това съоръжение да е за военни или алхимични цели?

— И двете — каза Лорлън. — Върховният повелител реши, че ще е недалновидно да се строи подобно съоръжение, без да се обмисли отбранителния му потенциал. Каза също, че е малко вероятно строежът да бъде одобрен от краля, ако предназначението му е единствено за метеорологичните изследвания.

— Тогава кой ще проектира съоръжението?

— Това още не е решено.

Ротан се усмихна. Лорд Девин беше смятан за ексцентрик от години, но в последно време изследванията му върху метеорологичните процеси бяха спечелили уважение и бяха събудили интерес. Ала лорд Пийкин винаги се беше дразнил от ентусиазма и вманиачеността на Девин.

Темата за кулата се смени, когато в разговора се включи още един глас.

— Добър вечер, Разпоредителю, лорд Пийкин.

— Директор Джерик — каза Пийкин. — Чух, че Сония вече няма да има вечерни часове. Вярно ли е?

Когато чу името на Сония, Ротан веднага се напрегна. Джерик, като Директор на Университета, надзираваше всичко, свързано с обучението на учениците. Ротан щеше да научи от този разговор как напредва девойката.

— Така е — отвърна Джерик. — Вчера говорихме с Върховния повелител. Няколко от учителите й споделиха с мен, че тя изглежда уморена и лесно се разсейва. Акарин също е забелязал това и се съгласи да я освободи от вечерни занятия до края на годината.

— А предметите, които вече е започнала да изучава?

— Ще трябва да ги започне отново следващата година, но няма да се налага да повтаря взетите упражнения, освен ако не е наложително. Учителите ще вземат под внимание материала, който е минала до момента.

Гласовете станаха по-тихи. Ротан положи усилия да не се обърне и да хвърли поглед назад.

— Тя вече избрала ли си е специалност? — попита Пийкин. — Скоро ще трябва да съсредоточи усилията си върху една дисциплина, или няма да овладее изкусно нито една до дипломирането си.

— Акарин още не е решил — отвърна Лорлън.

— Акарин не е решил? — повтори Джерик. — Изборът е на Сония.

— Разбира се — съгласи се Лорлън след кратка пауза. — Имах предвид, че Акарин още не ми е подсказал коя специалност той предпочита да избере тя, така че предполагам още не е решил какво да я посъветва.

— Може би е по-добре да не й влияе по никакъв начин — каза Пийкин. — Ето защо той… добра основа… преди…

Гласовете утихнаха. Ротан предположи, че магьосниците са се отдалечили, въздъхна и пресуши чашата си.

Значи сега Сония беше свободна вечер. Настроението му се помрачи при мисълта, че сега тя ще остава по-дълго в стаята си в седалището на Върховния повелител, близо до Акарин и до ужасните му занимания. Тогава си спомни, че по-рано тя винаги прекарваше свободното си време в Библиотеката на учениците. Несъмнено сега, когато беше свободна от вечерни занятия, щеше просто да отива там всяка вечер.

Почувствал леко облекчение, Ротан се изправи, подаде празната си чаша на един от сервитьорите и тръгна да търси Ялдан.

 

 

След като Иранд им отпусна кабинет, Денил и Тайенд постепенно го обзаведоха, докато накрая не доби вида на благородническа гостна стая. В допълнение към голямата маса, която в началото беше единствената мебел в стаята, се появиха още удобни кресла и кушетка, добре зареден с вино шкаф и маслени лампи за четене. Лампите бяха и единственият източник на топлина, когато Денил го нямаше. През този ден обаче той беше създал магическо кълбо в нишата в стената, и топлината бързо прогони прииждащия от каменните стени хлад.

Когато Денил дойде в Библиотеката, Тайенд го нямаше. След като поговори с Иранд за около час, младият магьосник отиде в кабинета, за да чака приятеля си. Ровеше се в летописите на крайморските имения със слабата надежда да намери нещо, свързано с древната магия, когато Тайенд най-накрая се появи.

Ученият се спря насред стаята и се олюля — явно беше леко пийнал.

— Изглежда, добре си си прекарал — отбеляза Денил.

Тайенд въздъхна театрално.

— О, да. Виното беше добро. Музиката беше хубава. Имах възможност дори и да се възхитя на няколко доста добре изглеждащи акробати… Но се наложи да си тръгна, давайки си сметка, че мога да се измъкна само за няколко сладки часа от робския труд под ръководството на безмилостния и взискателен Посланик на Гилдията.

Денил скръсти ръце на гърдите си и се усмихна.

— О, да, робски труд. Ти нямаш и един ден почтена работа през целия си живот.

— Затова пък имам много дни непочтена работа — ухили се Тайенд. — Освен това свърших някои неща за нас на този прием. Там беше дем Марейн — мъжът, за когото се предполага, че е заговорник.

— Наистина ли? — Денил отпусна ръцете си. — Какво съвпадение!

— Не съвсем — сви рамене Тайенд. — Виждам го от време на време по приемите, но не сме разговаряли много, откакто се запознахме. Обаче този път реших да си побъбрим и да му намекна, че проявяваме интерес към неговите приеми.

Денил почувства тревога.

— Какво му каза?

Тайенд махна пренебрежително с ръка.

— Нищо конкретно. Просто отбелязах, че поканите му са престанали веднага щом съм ти станал помощник. Придадох си вид на предпазлив, но заинтересован.

— Не биваше… — Денил се намръщи. — Колко пъти си получавал подобни покани?

Ученият се изкикоти.

— Звучиш сякаш ревнуваш, Денил. Само по една-две годишно. Не бяха точно покани. Той просто намекваше, че все още съм добре дошъл на приемите му.

— И тези намеци престанаха, когато ти ми стана помощник?

— Очевидно смяташ Марейн за голяма заплаха.

Денил закрачи из стаята.

— Просто си му намекнал, че се досещаме с какво се занимават той и приятелите му. Ако Акарин е прав за тях, те ще приемат сериозно дори и най-лекия признак на опасност. И то много сериозно.

Тайенд се ококори.

— Аз просто… показах заинтересованост.

— Това сигурно е накарало Марейн да изпадне в паника. Вероятно в момента той обмисля какво да предприеме.

— Какво може да направи?

Денил въздъхна.

— Съмнявам се да остане да чака Гилдията да го арестува. Вероятно обмисля начините да ни затвори устата. Изнудване. Убийство.

— Убийство! Но… той сигурно е наясно, че не бих го доближил, ако смятах да го предам? Защото ако смятах да го направя, аз просто… бих го предал.

— За какво? Защото подозираш, че е заговорник? — възрази Денил. — Той ще очаква от нас да направим точно това, което планираме да направим — да се направим, че желаем да се присъединим към тях, докато всъщност искаме да проверим подозренията си. Ето защо Акарин предложи да му дадем нещо, с което да може да ни шантажира.

Тайенд седна и потърка челото си.

— Наистина ли мислиш, че може да се опита да ме убие? — Той изруга. — Просто видях удобна възможност и…

— Не. Ако е разумен, няма да рискува да те убива. — Денил се наведе над масата. — Ще научи колкото се може повече за нас, ще се опита да открие какво е ценно за нас. Нещо, което може да атакува, за да ни нарани. Семейство. Богатство. Честта ни.

— А онова за нас?

Денил поклати глава.

— Дори и да е чул слухове, не би разчитал на тях. Ще иска нещо, в което да е сигурен. Ако бяхме направили така, че да научи за малката ни тайна предварително, тогава бихме могли да разчитаме, че ще се хване на нея.

— Може би още не е късно?

Денил обмисли думите на учения.

— Може би, ако действаме бързо…

Блясъкът в очите на учения беше посърнал. Денил не беше сигурен какво му се иска да направи повече: да прегърне успокоително Тайенд или да му влее малко разум в главата. Чрез опита си да изучат магията самостоятелно, елийнските придворни бяха нарушили един от най-важните закони на Обединените земи. Наказанието за нарушаването на този закон беше, в зависимост от обстоятелствата, доживотна присъда или дори екзекуция. Заговорниците щяха да приемат всяка заплаха за разкриване много сериозно. От окаяния вид на лицето на Тайенд, Денил заключи, че дори и приятелят му да не беше осъзнавал заплахата до момента, вече я бе почувствал. Магьосникът въздъхна, прекоси стаята и положи длани върху раменете на Тайенд.

— Не се безпокой. Просто си задвижил нещата малко преждевременно. Да намерим Иранд и да му кажем, че трябва да се действа незабавно.

Тайенд кимна, изправи се и го последва през вратата.

 

 

Вече беше късно, когато Сония чу почукване по вратата. Въздъхна с облекчение. Прислужницата й, Виола, беше закъсняла, а девойката копнееше за вечерната си чаша рака.

— Влез. — Без да вдига поглед, тя изпрати мислена команда към вратата да се отвори. Когато не чу прислужничката да влиза, девойката вдигна поглед и почувства как кръвта й се смразява. На прага стоеше Акарин, като единствено бледото му лице се открояваше сред мрака на коридора. Той пристъпи в стаята и тя видя, че носи две големи, тежки книги. Обложката на едната беше зацапана и протрита.

Сония се изправи с разтуптяно сърце, неохотно се приближи към вратата, спря на няколко крачки от наставника си и се поклони.

— Дочете ли дневника? — попита Акарин.

— Да, Върховни повелителю.

— И какво е мнението ти?

Сония се поколеба.

— Той… той отговаря на много въпроси — изрече тя уклончиво.

— Какви например?

— Как лорд Корин се е научил да извайва камъка.

— Нещо друго?

„Че той е изучил черната магия“. Не й се искаше да го произнася, но Акарин явно искаше някакво потвърждение на този факт. Какво ли щеше да направи, ако тя откажеше да говори на тази тема? Девойката беше твърде уморена, за да търси начини да се измъкне от подобен разговор.

— Той е използвал черна магия — изрече тя рязко. — Видял е, че това е погрешно. И се е спрял.

Крайчето на устата на Акарин се повдигна в нещо като полуусмивка.

— Наистина? Не мисля, че Гилдията ще е щастлива да научи това. Истинският Корин не е фигура, която магьосниците биха искали учениците да боготворят, въпреки че накрая той се е разкаял. — Върховният повелител вдигна книгите. — Това е много по-стар летопис. Донесох ти и оригинала, и копието. Оригиналът е в много лошо състояние, така че го отваряй само когато имаш нужда да провериш верността на копието.

— Защо ми давате тези книги?

Въпросът дойде от само себе си. Тя потрепна, когато осъзна каква дързост и подозрение има в гласа й. Акарин се вторачи в нея и тя отмести поглед.

— Искаш да узнаеш истината — каза той. Това не беше въпрос. Магьосникът беше прав — тя искаше да узнае. Част от нея искаше да игнорира книгите — да откаже да ги чете, точно защото той настояваше тя да ги прочете. Но въпреки това Сония пристъпи напред и пое томовете от ръцете му. Тя не го погледна в очите, въпреки че знаеше, че Акарин я наблюдава внимателно.

— Също както и с дневника, никой не бива да научава за тези летописи — обясни той спокойно. — Не бива да допускаш да ги вижда, дори и прислужницата ти.

Девойката отстъпи назад и погледна по-старата книга. На корицата й пишеше „Хроника на 235-та година“. Книгата беше отпреди повече от петстотин години! Впечатлена, Сония хвърли поглед към Акарин. Той кимна с разбиране и излезе от стаята. Стъпките му се отдалечиха по коридора, след което тя чу слабия звук от затварянето на вратата в стаята му.

Книгите бяха тежки. Сония затвори вратата с лек магически импулс, след което се върна зад бюрото си. Отмести встрани записките си и положи двете книги една до друга.

Отвори оригинала и внимателно прелисти първите страници.

Почеркът беше дребен и неразбираем на места. Разгърна и копието, и почувства странно вълнение при вида на елегантния почерк. Преписът беше направен от самия Акарин.

След като прочете няколко реда от оригинала, девойката ги сравни с копието и установи, че двата текста са абсолютно идентични. На местата, където в оригинала текстът беше изтрит, Акарин бе оставил бележки с предположения какво може да е имало там. Тя прелисти още няколко страници, отново свери текста, след това направи същото със страници от средата и от края на книгата. По всички личеше, че копието съвпада напълно с оригинала. Сония реши, че по-късно може да свери всяка страница и всяка дума.

Остави настрана оригинала, върна се към първата страница на копието и започна да чете.

Това беше всекидневна хроника за една Гилдия, много по-млада и по-малка от сегашната. След няколко страници девойката започна да изпитва нарастваща симпатия към летописеца, който откровено се възхищаваше от хората, за които пишеше. Гилдията, която той описваше, беше много различна от тази, която познаваше Сония. Магьосниците си бяха взимали чираци срещу парично заплащане или в замяна на оказване на помощ. После от един коментар на автора стана ясно какво представлява тази „помощ“ и Сония се ужаси.

Тези някогашни магьосници бяха увеличавали силата си, черпейки енергия от чираците си. Те бяха използвали черна магия.

Тя четеше пасажа отново и отново, но не можеше да има грешка. Магьосниците бяха наричали този вид магия „висша“.

Сония провери каква част от книгата е прочела и прецени, че е около една четвърт. Продължи да чете. Хрониката постепенно се фокусираше върху дейността на един своенравен чирак, Тагин. Младежът започнал да изучава висшата магия против волята на господаря си. Били разкрити злоупотреби. Тагин започнал да черпи сила от обикновените хора, което не се правело никога, освен във времена на крайна необходимост. Летописецът изказваше неодобрение и гняв, после тонът му неочаквано преминаваше в страх. Тагин използвал висшата магия, за да убие господаря си.

Ситуацията се влошавала все повече и повече. Когато магьосниците от Гилдията се опитали да го накажат, Тагин започнал да убива безразборно, за да събере сила, достатъчна, за да им се противопостави. До магьосниците достигнали доклади за касапница на мъже, жени и деца. Били унищожени цели села, само малцина оцелели, за да разкажат за зверствата на техния нападател.

На вратата се почука и Сония подскочи. Тя бързо затвори книгите, сложи ги до стената така, че обложките да не се виждат, и натрупа отгоре им няколко от учебниците си. Издърпа записките обратно пред себе си, за да изглежда, сякаш е учила.

Когато позволи на вратата да се отвори, в стаята се плъзна Такан с чашата й рака. Сония му благодари, но беше твърде разсеяна, за да попита къде е Виола. Когато Такан излезе, тя отпи няколко глътки, после върна летописите на масата и продължи да чете.

„Трудно е да се повярва, че някой човек може да е способен на такива актове на безсмислено насилие. Явно вчерашният опит Тагин да бъде подчинен го е довел до ярост. Според последните доклади е изклал всички в селата Тенкер и Форей. Той е извън всякакъв контрол и аз се боя за бъдещето на всички нас. Чудя се дали вече не се е насочил към нас вероятно това е подготовката му за тази последна битка“.

Сония се облегна в креслото си и поклати глава невярващо. Тя се върна на предишната страница и прочете отново последния запис. Петдесет и двама магьосници, черпили сила от своите чираци и от добитък, дарен от изплашените граждани, не успели да победят Тагин. Следващите няколко записа разказваха за привидно хаотични пътувания на Тагин из Киралия. После дойдоха думите, от които Сония се беше страхувала:

„Осъществиха се най-големите ми страхове. Днес Тагин уби лорд Герин, лорд Дирон, лорд Уинел и лейди Ела. Дали това ще свърши, когато всички магьосници бъдат убити, или той няма да бъде задоволен, докато не заличи всичко живо на света? Гледката от прозореца ми е страховита. Хиляди горини, енки^[1] и ребери гният по полетата, отдали силата си за защитата на Киралия. Твърде много са, за да бъдат изядени…“

Ситуацията продължавала да се влошава, докато не били избити повече от половината магьосници в Гилдията. Друга четвъртина изоставили цялата си собственост и избягали. Останалите полагали героични усилия да спасят запасите от книги и билки.

А ако това се случеше сега? Гилдията беше по-голяма, но всеки магьосник притежаваше само малка част от силата на отдавна загиналите им предшественици. Ако Акарин постъпеше като Тагин… Сония потрепери и продължи да чете. Следващият запис я изуми.

„Всичко свърши. Когато Алик ми разказа новините, не можах да повярвам, но преди час се изкачих по стълбището на Наблюдателницата и видях истината със собствените си очи. Вярно е. Тагин е мъртъв. Само той би могъл да извърши подобно опустошение в последните си мигове.

Лорд Еланд събра всички ни и ни прочете писмо, изпратено от Индира, сестрата на Тагин. Тя пишеше за намерението си да го отрови. Можем само да предположим, че е успяла“.

По-нататък летописецът разказваше за бавното възстановяване на Киралия. Избягалите магьосници се върнали. Складовете и библиотеките били приведени в ред. В дълги записи се разказваше за овъзмездяването на загубите на обикновените хора. Явно беше, че Гилдията някога е била загрижена за тяхното благополучие.

„Всъщност старата Гилдия загина заедно с Тагин. Чух някой да казва, че сега се ражда новата Гилдия. Първата промяна стана тази сутрин, когато петима младежи се присъединиха към нас. Това са първите ни «ученици», чираци на всички, а не на един-единствен магьосник. Те няма да изучават висшата магия, докато не докажат, че са достойни за доверие. А ако лорд Карън постигне целта си, тази магия няма да бъде изучавана никога повече“.

Подкрепата за забрана на онова, което лорд Карън започнал да нарича „черна магия“, нараствала все повече и повече. Сония обърна страницата и намери последния запис, след който имаше само празни страници.

„Нямам дарбата да предсказвам, не претендирам и че знам достатъчно за хората и магията, за да предвидя бъдещето, но след като взехме решението си, ме обзе страх, че сачаканците могат да се изправят пак срещу нас след време и да заварят Гилдията неподготвена. Предложих да се остави тайно хранилище на знания, което да бъде отворено само ако Гилдията бъде заплашена от унищожение. Останалите се съгласиха, защото мнозина от тях таят в себе си същия страх.

Беше решено, че единствено Повелителят на воините ще знае за тайното оръжие. Той няма да е наясно какво представлява това оръжие и ще предава местоположението му на наследника си. Сега приключвам тези хроники. Утре ще започна да пиша нови. Искрено се надявам, че никой никога няма да отвори тази книга и да прочете тези думи“.

Под този последен запис имаше бележка:

„Седемдесет години по-късно лорд Корил, Повелител на воините, е загинал по време на учебно сражение на двайсет и осем годишна възраст. Най-вероятно не е успял да предаде знанието за тайното оръжие.“

Сония се вторачи в послеписа на Акарин. Лорд Корин беше открил сандък, пълен с книги. Дали това беше тайното хранилище на знания?

Тя въздъхна и затвори книгата. Колкото повече научаваше, толкова повече въпроси изникваха. Тя се изправи на крака и се олюля, осъзнавайки със закъснение, че е чела цели часове. Прозина се, покри книгите на Акарин със записките си, след което се преоблече и си легна. Заспа и засънува кошмари за могъщи безумни магьосници, опустошаващи села и добитък.