Труди Канаван
Върховният повелител (22)

Глава 21
Опасен път

Деветият ден от петия месец.

Тази сутрин бяхме принудени да спрем заради кално свлачище, което бе блокирало пътя. Прислужниците копаха цял ден, но се боя, че ще можем да продължим едва на сутринта. Изкачих се на върха на хълма. Планините вече представляват само една тъмна линия на хоризонта. Когато погледна напред, виждам само прашни хълмове, които се простират далеч на север. Тази пустош изглежда безкрайна. Сега разбирам защо киралийските търговци не търгуват често със Сачака. Това пътуване е невъзможно и Рико ми каза, че за сачаканците е по-лесно да търгуват със земите на североизток. Освен това те не вярват на Гилдията…

Ротан беше прекъснат от почукване на вратата. Той въздъхна, остави бележника и накара вратата да се отвори. В стаята влезе Денил, сбърчил разтревожено вежди.

— Денил — каза Ротан, — искаш ли малко суми?

Денил затвори вратата, приближи се до стола на Ротан и впери поглед в него.

— Ти доброволно си предложил да отидеш в Сачака?

— Аха. — Ротан затвори бележника и го остави на масата. — Значи са ти казали.

— Да. — Денил като че ли имаше проблем с намирането на подходящите думи. — Иска ми се да попитам защо, но няма да ми се наложи. Отиваш да търсиш Сония, нали?

Ротан сви рамене.

— Не само това. — Той посочи празното кресло на приятеля си. — Седни. Дори аз се чувствам неудобно, когато си надвиснал така над мен.

Денил седна от другата страна на масата и впери поглед в Ротан.

— Изненадан съм, че Висшите магове са се съгласили. Сигурно разбират, че намирането на Сония е по-важно за теб от намирането на ичаните.

Ротан се усмихна.

— Да, взеха го предвид. Казах им, че ако трябва да избирам между спасяването на Сония и изпълняването на мисията, ще избера да спася Сония. Те приеха това условие, защото аз имам по-големи шансове да я убедя да се върне — и защото няма да съм единствения шпионин.

— Защо не ми каза?

— Защото го реших едва тази сутрин.

— Но сигурно си го обмислял и преди.

— Хрумна ми снощи. След като видях как се справи с Гарел, стигнах до извода, че всъщност нямаш нужда от моята помощ. — Ротан се усмихна. — От подкрепата ми — може би да, но не и от помощта ми. А Сония има нужда от моята помощ. Дълго време не можех да й помогна по никакъв начин. А сега, най-накрая, ще мога.

Денил кимна, но въобще не изглеждаше доволен.

— Ами ако историята на Акарин е вярна? Ако се озовеш в страна, управлявана от черни магьосници? Той каза, че всеки гилдиец, който влезе в Сачака, ще бъде убит.

Ротан се намръщи. Мисията наистина щеше да бъде опасна. Той не се плашеше ни най-малко от вероятността да се сблъска с магьосниците, които беше описал Акарин. Но ако ичаните не съществуваха, то Акарин имаше някаква причина да ги измисли. Може би го беше направил просто, за да бъде сигурен, че Гилдията няма да го убие. Може би всичко бе част от някаква по-мащабна измама. В такъв случай Акарин щеше да направи всичко възможно да скрие истината. Той можеше да се окаже черният магьосник, убиващ всеки гилдиец, който навлезе в Сачака.

И все пак не можеше Гилдията да не разследва твърденията му. Разказвайки им историята си, той се беше погрижил да изпратят шпиони в Сачака. Ротан се намръщи. Ами ако Акарин беше измислил историята, за да може да проследи всички магьосници, които влизат в Сачака, и да ги избие един по един заради силата им?

— Ротан?

Ротан вдигна поглед и се усмихна накриво.

— Знам, че ще бъде опасно, Денил. Нямаме никакво намерение да влезем в Сачака, развявайки мантиите си и парадирайки с магическите си способности. Ще направим всичко възможно да останем незабелязани. — Той посочи към бележника си. — Дадоха ни копия от всички дневници на пътувания до Сачака, за да ги проучим. Ние ще бъдем пътуващи търговци и техните прислужници. Ще ни обучи професионален шпионин, изпратен от краля, който ще ни научи да говорим и да се държим като обикновени граждани.

Устните на Денил се разтегнаха в неохотна усмивка.

— Сония щеше да намери това за изключително забавно.

Ротан усети познатото жегване.

— Да. Щеше. — Той въздъхна. — Добре, сега ми разкажи за срещата си с Висшите магове. Задаваха ли ти някакви неудобни въпроси?

Денил примигна при рязката смяна на темата.

— Малко. Мисля, че не одобряват Тайенд, но не съм изненадан.

— Да — съгласи се Ротан. Той се взря в приятеля си. — Но ти го одобряваш.

— Той е добър приятел. — Денил улови погледа на Ротан. В очите му проблесна прикрито предизвикателство. — Сега ще очакват ли от мен да го избягвам?

Ротан сви рамене.

— Знаеш много добре, че ако не го направиш, ще плъзнат слухове. Но пък не можеш да позволиш на слуховете да управляват живота ти, а и Елийн си е Елийн. Всеки знае, че порядките там са различни.

Денил леко повдигна вежди.

— Да. Онова, което тук приемаме за благоразумие, там може да се счита за грубост.

— И така, сега искаш ли чаша суми?

Денил се усмихна и кимна.

— Да, благодаря.

Ротан се изправи, отиде до шкафа, където държеше чашите за суми и бурканчето с листата, но изведнъж замръзна на мястото си.

— Магьосници, чуйте ме!

Ротан примигна изненадано, разпознавайки гласа на Лорлън.

— От сега нататък трябва да прекратите всички мисловни разговори, освен при спешните случаи. Ако не можете да избегнете този начин на общуване, внимавайте какво разкривате. Ако чуете някои друг магьосник да общува мисловно, веднага го уведомете за ограничението.

— Така — рече Денил. — Въобще не ми се иска да го казвам, предвид онова, което се каниш да направиш, но с всеки следващ ден тревогата ми нараства.

— Тревога за какво?

— Че Акарин ни е казал истината.

 

 

Докато Сери пълнеше чашата на Савара, тя се напрегна и погледът й започна да блуждае разсеяно в далечината.

— Какво има? — попита той.

Тя примигна.

— Вашата Гилдия взе първото си правилно решение.

— Така ли?

Тя се усмихна.

— Заповядано бе да бъдат прекратени мисловните разговори.

Сери напълни чашата си.

— Това ще им помогне ли?

— Може би, ако го бяха направили преди една седмица. — Тя сви рамене и взе чашата си. — Но е добре, че сега ичаните няма да могат да научават плановете на Гилдията.

— Нито пък ти.

Тя сви рамене.

— Така е. Но това вече няма значение.

Сери я огледа. Савара беше намерила отнякъде възхитително прилепваща към тялото й рокля, ушита от фин, мек материал в наситено пурпурен цвят. Цветът подхождаше на кожата й. Когато го погледнеше, очите й сякаш блестяха със златиста топлина.

Но сега тя гледаше надолу, стиснала здраво изразителните си устни.

— Савара…

— Не ме карай да оставам. — Тя го погледна право в очите. — Трябва да вървя. Трябва да се подчиня на хората ми.

— Аз просто…

— Не мога да остана. — Тя се изправи и закрачи из стаята. — Ще ми се да можех. Ти би ли тръгнал с мен, ако знаеше какво очаква страната ти? Не. Трябва да защитиш твоите хора. А аз…

— Хей! Остави ме да кажа и аз нещо!

Тя млъкна и му се усмихна печално.

— Съжалявам. Говори.

— Исках само да ти кажа, че напълно те разбирам. Предпочитам да останеш, но няма да ти преча да си тръгнеш. — Той се усмихна мрачно. — Обзалагам се, че и да искам, няма да мога да те спра.

Тя повдигна вежди и посочи масата.

— Но ме покани на вечеря, за да се опиташ да ме разубедиш.

Той поклати глава.

— Просто исках да ти благодаря за помощта — и да се реванширам за това, че така и не ти дадох възможност да се разправиш с някой от тези роби.

Тя се нацупи леко.

— За това ще е нужно повече от една вечеря.

Той се изкиска.

— Така ли? Хм, знаеш ли, ние, крадците, обичаме да изпълняваме уговорките си. Ще ми простиш ли, ако успея да се реванширам по друг начин?

Очите й проблеснаха и тя се усмихна хитро.

— О, все ще измисля нещо. — Жената се приближи до него, наведе се и го целуна. — Хм, това ми дава няколко идеи.

Той се усмихна, хвана я през кръста и я придърпа върху коленете си.

— Сигурна ли си, че няма да успея да те убедя да останеш? — попита тихо той.

Тя извърна глава и се замисли.

— Може да остана още една нощ.

 

 

Пътят към вътрешността на Сачака бе тъмен и тих. Акарин се бе обадил само веднъж, за да предупреди Сония да не създава светлинно кълбо и да говори само шепнешком. Оттогава единственото, което се чуваше, беше ехото от стъпките им и воят на вятъра високо над главите им.

Тя погледна към обувките си — единственото, което бе останало от униформата й. Дали ичаните щяха да ги разпознаят? Понечи да попита Акарин дали да ги изхвърли, но мисълта да върви боса по студения, каменист терен въобще не й допадна.

Когато очите й привикнаха към мрака, тя започна да различава очертанията на пътя. Високите скални стени от двете му страни се гънеха и извиваха като тежки завеси.

Когато погледна нагоре, тя установи, че те се издигаха на няколкостотин крачки, но постепенно се скъсяваха. След още няколко завоя стената вляво рязко свърши.

Пред тях се ширна огромен тъмен простор. Двамата спряха и се загледаха в земята под краката им.

От подножието на планината към блясъка на хоризонта се простираше безкрайна черна тъмнина. Докато Сония я гледаше, блясъкът бавно започна да се уголемява. Появи се бяла цепнатина, която постепенно започна да се разширява нагоре. Луната — вече не толкова пълна — постепенно се издигна над хоризонта и светлината й запълзя по долината, и Сония си пое дълбоко дъх. Планините блестяха като назъбени сребърни буци. Гребените се спускаха надолу към долината под гъстите корени на дърветата. Там, където скалите свършваха, започваше гола, пустинна земя. На места водата от планината беше разяла почвата, създавайки разклонени и криволичещи пукнатини, които се простираха до хоризонта. Малко по-нататък се забелязваха странни хълмове със сърповидна форма, които наподобяваха гънките на замръзнало от векове езеро.

Това беше пустошта на Сачака.

Сония усети как някой я хваща за ръката. Изненадана, тя позволи на Акарин да я придърпа назад в сенките на стената.

— Може да ни видят — промърмори той. — Трябва да слезем от пътя.

Когато погледна напред, тя се зачуди как ще го направят.

Пътят свиваше вдясно, изсечен в лицето на планината. От едната му стена се издигаха стръмни, почти отвесни скални стени.

Акарин продължаваше да стиска ръката й. Тя усети как пулсът й се ускори, и то съвсем не от страх.

Вниманието на магьосника бе привлечено от надвисналата над тях скала.

— Можем само да се надяваме, че горе няма наблюдатели — каза той.

После я пусна и бързо се върна на пътя. Сония го последва. Когато стигнаха до мястото, където лявата стена засенчваше по-голямата част от дясната, той рязко се обърна към нея и я хвана за раменете. Сония се досети какво смята да направи и бързо събра крака. Двамата наистина започнаха бавно да се издигат, подкрепяни от магическия диск под краката им. Тя изви глава встрани, осъзнавайки колко близо до нея се намира Акарин.

Той спря издигането им близо до върха, за да надникне над ръба на стената. Доволен, че районът е пуст, магьосникът прехвърли и двамата от другата страна и се приземи върху скалистата повърхност.

Сония се огледа смаяно. Склонът не беше толкова отвесен, колкото скалната стена, но въпреки това бе плашещо стръмен. Повърхността му бе осеяна от пукнатини и назъбени скали, а на места земята беше толкова гладка, че тя не виждаше как ще преминат по нея, без да се плъзнат надолу. Как щяха да се ориентират тук, когато разполагаха единствено със светлината на луната?

Акарин тръгна напред, подбирайки пътя си по склона. Сония си пое рязко дъх и го последва. Оттам нататък съзнанието й бе заето изключително с изкатерването или заобикалянето на скалите, прескачането на дълбоките пукнатини и запазването на равновесие върху коварния склон. Тя изгуби представа за времето. Беше й по лесно да следва Акарин и да си мисли единствено за преодоляването на следващото препятствие.

Луната се издигна още повече и Сония беше изцелила няколко пъти болката в мускулите си, когато Акарин най-накрая спря на върха на хребета. В първия момент тя предположи, че той се е озовал пред особено широка пукнатина или някакво друго препятствие, но когато вдигна глава, установи, че той я гледа през рамо.

Внезапно Акарин я сграбчи за ръката и я дръпна надолу. Сърцето й подскочи.

— Стой наведена — рече напрегнато той. После се огледа. — Фигурите ни могат да се видят на лунната светлина.

Тя се сви до него. Пулсът й се ускори. Той погледна назад, откъдето бяха дошли, после посочи към другата страна на назъбения склон, който току-що бяха прекосили. Тя го огледа с търсещ поглед. Не видя нищо и поклати глава.

— Къде?

— Намира се зад онзи камък с форма на мълук — промърмори той. — Изчакай малко… сега.

Сония засече някакво движение на около шестстотин крачки от тях — движеща се сянка. Тя се приведе и се спусна по планинския клон уверено и сръчно.

— Кой е той?

— Несъмнено някой от съюзниците на Карико — промърмори Акарин.

„Ичани — помисли си Сония. — Толкова скоро. Все още не можем да се изправим срещу тях. Акарин не е достатъчно силен“. Сърцето й биеше бързо и тя усети, че й прилошава от страх.

— Трябва да се движим по-бързо — каза Акарин. — Той е на един час от нас. Трябва да увеличим преднината си.

Без да се изправя, той се придвижи напред по хребета до мястото, където една надвиснала скала покриваше друга, оставяйки тесен проход. Акарин се промъкна през него, изправи се и почти се затича надолу по другата страна на хребета. Сония забърза след него, успявайки да запази равновесие въпреки камъните, които мърдаха и се търкаляха под обувките й. Нужно бе изцяло да се съсредоточи, за да не изостава от него.

Той се стрелкаше между големите камъни, притичваше пред обсипаните с хлъзгав чакъл склонове и почти не се спираше, преди да прескочи зейналите на пътя му пропасти. Всяка стъпка поставяше на изпитание рефлексите и равновесието на Сония.

Когато Акарин отново спря в сянката на един огромен объл камък, тя едва не се блъсна в него. Забеляза, че той отново се взира в посоката, откъдето бяха дошли и също се обърна, за да се огледа за преследвача им. Миг по-късно го откри. С изненада установи, че мъжът не се намира твърде далеч от тях.

„Но поне не е по-близо“ — помисли си тя.

— Време е да го разчистим от пътя си — промърмори Акарин. Той заобиколи камъка. Сония затаи дъх при вида на дълбоката пукнатина, която зейна пред краката им. Намираше се на около двайсет крачки от мястото, където стояха, но се разширяваше, оформяйки широка клисура със стръвни стени, които се спускаха към мрака.

— Ще тръгна наляво и след петнайсет минути път ще свия към ръба. Той ще предположи, че сме се спуснали в клисурата. Ти ще се прехвърлиш с левитация от другата страна, след което ще тръгнеш успоредно на планината. Придържай се колкото се може повече в сенките, дори ако това забави хода ти.

Тя кимна. Акарин се обърна и потъна в мрака.

В този миг я връхлетя ужасяващият страх, че е оставена съвсем сама, но тя въздъхна дълбоко и го прогони. След като се изправи, Сония създаде магически диск под краката си, издигна се във въздуха и премина от другата страна. Когато краката й отново докоснаха твърда земя, тя въздъхна облекчено. Никога не се беше страхувала от височини, но дълбочината на клисурата караше и най-високата сграда в града да прилича на стъпалата на Университета.

Сега тя се съсредоточи върху спускането по ръбатия планински склон. Придържането към сенките се оказа невероятно лесно.

Луната вече се намираше точно над главата й, но склонът беше обсипан с пукнатини и ерозията беше довела до образуването на няколко гигантски стъпала. Логично беше да избере най-близкото, затова тя се насочи към следващото.

Придържането към сенките обаче ограничаваше полето й на зрение. На няколко пъти тя едва не падаше в дупки и пукнатини. След безкрайна поредица от скокове и притичвания тя вдигна поглед и видя, че луната почти е стигнала до върховете.

Сония отново усети пристъп на страх, когато осъзна колко време е минало, откакто Акарин я беше изоставил. Тя се опита да си спомни какво й беше казал, че ще направи. Петнайсет минути надолу по лявата страна на клисурата плюс още петнайсет обратно до камъка означаваше, че той изостава с половин час зад нея. Ами ако Акарин не го беше изчислил правилно? Ако преследвачът се намираше на само половин час след тях? Тогава Акарин щеше да се върне при клисурата по същото време, когато щеше да се появи магьосникът-ичани.

Тя установи, че е забавила ход и отново забърза напред. Акарин не беше мъртъв. Ако го бяха заловили, той щеше да я повика, да я предупреди да бяга.

Ами яко я беше подмамил и я беше изоставил?

„Стига глупости — каза си тя. — Той не би те оставил на ичаните“.

Освен ако… освен ако не беше отвлякъл вниманието на преследвача им, за да я спаси, макар да знаеше, че може да бъде заловен и убит.

Тя се спря и погледна назад. Местността се криеше зад скалите и тя нямаше как да види какво е оставила зад себе си. Сония въздъхна и се застави да продължи напред. „Не си измисляй — каза си тя. — Съсредоточи се“.

Думите се настаниха в съзнанието й като мантра. След известно време тя установи, че си ги повтаря на ум. Ритъмът им й помагаше да се придвижва крачка по крачка напред. Но когато заобиколи една скала, тя неочаквано установи, че е стъпила в пропаст.

Сония бързо протегна ръце, вкопчи се в скалата, залюля се, но успя да се задържи.

С разтуптяно сърце тя се издърпа през ръба на пропастта. Огромна клисура блокираше пътя й. Задъхана от уплаха и от усилията, тя се взря в отсрещния й край и се опита да измисли какво да прави. Би могла да се прехвърли с левитация на отсрещната страна, но докато го правеше, щеше да се разкрие пред всички.

Единственото предупреждение, което получи, бе звукът от забързани приближаващи се стъпки. Тя се накани да се обърне, но нещо се блъсна в нея и една ръка се плъзна върху устата й, заглушавайки вика й. Тя залитна назад, към ръба на бездната.

Изведнъж я обгърна магия и тя усети как падането й се забавя. В този момент усети познатия аромат.

Акарин.

Ръцете му я държаха здраво. Двамата се завъртяха във въздуха и започнаха да се издигат покрай неравната и напукана скала, докато не се появи черна празнота. Те се вмъкнаха в нея.

Краката й усетиха неравния под и когато Акарин я пусна, тя залитна и разпери ръце в търсене на опора. Докосна стена и успя да възстанови равновесието си. Чувстваше главата си натежала и замаяна, но в същото време се бореше с изненадващия пристъп на смях.

— Дай ми силата си.

Акарин представляваше просто сянка в мрака и гласът му прозвуча едновременно задъхано и заповедно. Тя се опита да успокои дишането си.

— Аз…

— Веднага! — настоя той. — Магьосникът-ичани може да я усети. Побързай.

Сония протегна ръцете си. Пръстите му докоснаха нейните и ги стиснаха здраво. Тя затвори очи и изпрати към него стабилен поток от енергия. Когато осъзна значението на думите му, тя увеличи силата на потока.

— Спри, Сония.

Тя отвори очи и залитна от изтощение.

— Даде ми твърде много — каза той. — Сега си изморена.

Тя се прозя.

— На мен не ми трябва.

— Така ли? А сега как ще продължиш да вървиш? — Той въздъхна. — Предполагам, че бих могъл да те изцеля, но… може би трябва да останем тук. Ако е видял къде отиваме, досега да ни е последвал. И без това от дни не сме спали.

Тя потрепери и погледна нагоре.

— Той беше съвсем близо до мен.

— Да. Избрах съвсем различен маршрут, за да мога да го наблюдавам. Забелязах, че те следва неотклонно, но не можа да улови моята следа, въпреки че на няколко пъти прекосявах твоята. След това се приближих на достатъчно разстояние, за да мога да го наблюдавам и поведението му ми подсказа, че той може да те усети. Когато се съсредоточих, установих, че аз също мога. Ти не си свикнала да съхраняваш голямо количество неизразходвана сила и не успяваш да потиснеш усещането за нея.

— О!

— За щастие успях да те настигна тъкмо когато приближи клисурата. Ако бях закъснял и минута, той щеше да те намери пръв.

— О!

— Сега трябва да поспиш, а аз ще пазя.

Сония въздъхна с облекчение. Тя беше безкрайно изтощена още преди да му отдаде силата си. Над главите им се появи малко светлинно кълбо, което освети продължаващата навътре в скалата пукнатина. Подът й беше покрит с големи камъни. Макар Сония да копнееше отчаяно да легне и да заспи, тя се огледа слисано наоколо. След като успя да намери сравнително равен терен, тя попремести няколко камъка, запълни дупките между тях с по-малки и легна. Не беше особено удобно. Тя се усмихна накриво, спомняйки си как дълго време бе спала на пода в допълнителната стая на Ротан, защото не беше привикнала към меките легла.

Акарин седна до изхода на пещерата. Светлинният му глобус проблесна още веднъж и тя се зачуди как изобщо ще успее да заспи, след като знае, че магьосникът-ичани я дебне наблизо.

Но изтощението притъпи острите камъни и страха, и съзнанието й скоро се изпразни от всички грижи.