Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Черният магьосник (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The High Lord, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране
sqnka (2020)
Начална корекция
sqnka (2020)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Труди Канаван

Заглавие: Върховният повелител

Преводач: Мирела Стефанова

Година на превод: 2012

Издател: MBG Books; Ем Би Джи Тойс ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: австралийска (не е указано)

Печатница: „Мултипринт“ ООД

Редактор: Петя Малинова

ISBN: 978-954-2989-06-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6004

История

  1. — Добавяне

Глава 32
Подарък

Нещо погъделичка Ротан по носа. Той изсумтя и отвори очи. Лежеше по лице върху купа сено. Когато се претърколи по гръб, той усети как го пробожда болка в рамото. Връхлетяха го спомените от предишната нощ: пристигането на каруците, младият воин, хванат в капан от ичаните, лорд Ийкмо до прозореца на къщата, взривяването на каруците, Карико, кръвният камък, бягството…

Ротан се огледа и видя, че се намира в хамбар. Съдейки по светлината, която се процеждаше през пукнатините в покрива, вече беше обяд. Той се надигна, за да седне, и го преряза болка. Плъзна ръка по мантията и докосна рамото си. То се намираше по-високо, отколкото трябваше.

Магьосникът затвори очи, насочи зрението си навътре в тялото и слисано зяпна рамото си. Докато беше спал, тялото му бе използвало възстановяващите се сили, за да започне лечението на счупените кости в ръката и рамото му. Но нещо не беше както трябва.

Той въздъхна. Несъзнателното самолечение беше една от ползите на магьосничеството, но на него не можеше да се разчита. Костите се бяха свързали под изкривени ъгли. Един опитен лечител можеше да ги счупи и да ги съедини наново, но засега се налагаше да се примири с дискомфорта и ограничената подвижност.

Изправянето го замая и той усети глад. Отиде до вратата на хамбара и погледна навън.

Хамбарът беше заобиколен от къщи, но наоколо цареше пълна тишина. Най-близката сграда му изглеждаше позната. Той потръпна, когато осъзна, че това е къщата, в която се бе сблъскал с Карико.

Изобщо не му се искаше да напусне хамбара. Сачаканците може би все още бяха в селото и търсеха каруци. Трябваше да изчака до падането на нощта и да се измъкне под прикритието на тъмнината.

Тогава зърна проснатия върху прага магьосник. Предишната вечер там нямаше тяло. Това можеше да е само лорд Ийкмо.

Ротан излезе навън и изтича до фигурата с червена мантия. Той сграбчи Ийкмо за раменете и го преобърна по гръб. Очите на магьосника се вторачиха безжизнено в небето.

По брадичката му бяха засъхнали струи кръв. Мантията му беше разкъсана и покрита с прах. Ротан си спомни момента, в който стената на къщата избухна навътре. Той бе предположил, че лорд Ийкмо е избягал. Вместо това, изглежда, воинът е бил ранен смъртоносно от взрива.

Ротан поклати глава. Ийкмо бе уважаван и почитан в Гилдията. Макар силата му да не беше голяма, острият му ум и способността да обучава трудни ученици му бяха спечелили уважението и на Болкан, и на Акарин.

„И точно затова Акарин го избра за учител на Сония — помисли си Ротан. — Мисля, че тя харесваше Ийкмо. Ще се разстрои, като научи за смъртта му“.

Както и всички останали в Гилдията. Замисли се дали да не съобщи новината, но нещо го разколеба. Гилдията сигурно вече беше разбрала, че всички са загинали заради мълчанието, което бе настъпило след битката. Сачаканците нямаше как да са сигурни.

„По-добре да не им казваме нищо, което вече не знаят“ — помисли си той.

Ротан се изправи и влезе предпазливо в къщата, отправяйки се към предната стая. Към пътя зееше огромна дупка. По средата на пътя се виждаха останките от двете каруци.

„Тръгнали са!“

Сред отломките се виждаха три тела. Ротан огледа предпазливо околните къщи и излезе навън.

— Магьоснико!

Ротан се обърна рязко, но щом зърна момчето, което тичаше към него, въздъхна с облекчение. Спомняше си го от деня на евакуацията. Наложи се Ийкмо да го смъмри строго, за да го разубеди да не остава да гледа битката.

— Какво правиш тук? — попита го Ротан.

Момчето се спря и се поклони неумело.

— Върнах се да видя какво става, милорд — отвърна то. Очите му се плъзнаха по отломките. — Това ли е врагът?

Ротан отиде при телата и ги огледа. Всичките бяха сачаканци. Той забеляза многобройните белези по ръцете им.

— Роби — каза той. После се вгледа отблизо. — Като че ли са бил ранени, когато сме ударили по каруците. Раните са лоши, но не са нещо, което да не може да се излекува или от което се умира бързо.

— Мислите, че сачаканците са убили собствените си хора?

— Може би. — Ротан се изправи и огледа мъртвите сачаканци. — Да. Тези разрези на китките не са от трески.

— Може би не са искали робите им да ги забавят — каза момчето.

— Ти огледа ли селото? — попита Ротан.

Момчето кимна.

— Видя ли други магьосници от Гилдията?

Момчето отново кимна и наведе глава.

— Само че всичките са мъртви.

Ротан въздъхна.

— Останали ли са някакви коне?

Момчето се ухили.

— Тук не, но мога да ви доведа един. Баща ми тренира състезателните коне на дома Аран. Имението не е далеч. Мога да изтичам и да се върна за половин час.

— Тогава ми доведи кон. — Ротан огледа къщите. — И хора, които да се погрижат за телата.

— Къде да ги оставим? В гробището на Калия?

Гробище. Ротан се сети за загадъчното гробище в гората над Гилдията, както и за твърденията на Акарин, че преди да бъде забранена, черната магия се е използвала широко. Изведнъж му стана ясна причината за съществуването на гробовете.

— Засега — отвърна Ротан. — Ще остана да ги разпозная, а после ще препусна към града.

 

 

Също като повечето хора преди нея, жената, която влезе в стаята, се поколеба, щом зърна Сония.

— Знам, че воалът идва в повече — каза Сония с акцента си от копторите. — Казват, че трябва да го нося, за да не може никой да види магьосниците на Крадците. — Воалът беше идея на Такан. Така дори онези стотина потенциални магьосници, от които щеше да черпи сила, нямаше да я видят. Акарин, който се срещаше с хората на съседната стая, носеше маска.

— Сония? — прошепна жената.

Сония се сепна разтревожено. После се взря в жената и дръпна воала от главата си.

— Джона!

Сония бързо заобиколи масата и прегърна силно леля си.

— Наистина си ти — каза Джона, като отстъпи назад, за да я огледа добре. — Мислех, че Гилдията те е отпратила.

— Така беше. — Сония се ухили. — Върнах се. Не можем да позволим на тези сачаканци да ни съсипят града, нали?

По лицето на жената се изписаха различни чувства. Загрижеността и страха бяха сменени от крива усмивка.

— Знаеш как да се забъркваш в неприятности. — Джона огледа стаята. — Накараха ме да чакам с часове. Мислех си, че ще ме накарат да готвя или нещо такова, но те ми казаха, че имам някаква магическа способност и трябва да помогна на техните магьосници.

— Наистина ли? — Сония сложи леля си да седне, след което заобиколи масата и седна в своето кресло. — Значи магическите ми способности са от страна на майка ми. Дай ми ръката си.

Джона протегна ръка. Сония я хвана и протегна пипалата на съзнанието си. Усети малък източник на сила.

— Не е много. Затова са те накарали да чакаш. Как са Ранел и малките ми братовчеди?

— Керел расте бързо. Хания обича да поплаква, но аз не спирам да си повтарям, че скоро ще го надрасне. Ако Ранел знаеше, че си тук, щеше веднага да дойде, но заради куцането си реши, че няма да е от полза.

— Ще се радвам да го видя. Може би когато всичко свърши… Сега ще те порежа леко, ако нямаш нищо против.

Джона помръдна рамене. Сония отвори кутията, която лежеше на масата, и извади малката кама, която й беше дал Сери. Той каза, че малкото острие няма да плаши толкова обитателите. Камичката беше толкова малка, че няколко обитатели се бяха изсмели на глас.

Сония леко поряза ръката на Джона, после притисна пръст към разреза. Също като при другите обитатели, Джона се отпусна, докато Сония изтегляше енергията й. Когато девойката приключи и излекува резката, жената се изпъна.

— Усещането беше… много странно — каза Джона. — Не можех да мърдам, но толкова много ми се спеше, че дори не ми се искаше да мърдам.

Сония кимна.

— Повечето хора се чувстват така. Не съм сигурна дали ще мога да го направя, ако знам, че усещането не е приятно. Сега ми кажи как я карате с Ранел напоследък.

Проблемите, които споделяше Джона, й се струваха толкова чудно обикновени и прости. Сония я изслуша, а след това разказа на леля си за всичко, което се беше случило след последната им среща, включително за съмненията си и страховете си. Накрая на разказа й Джона я погледна замислено.

— Трудно е да повярва човек, че такова тихо дете като теб ще се превърне в толкова важна личност — каза тя. — На всичкото отгоре си с този Акарин, Върховния повелител на Гилдията.

— Вече не е такъв — напомни й Сония.

Джона махна с ръка.

— Все тая. Доколко си сигурна в него? Смяташ ли, че ще се ожените?

Сония усети как лицето й пламва.

— Аз… не знам. Аз…

— Ти съгласна ли си?

Брак? Сония се поколеба, после бавно кимна.

— Но не сте говорили за това, нали? — Джона се намръщи и се наведе напред. — Нали внимаваш? — промърмори тя.

— Има… — Сония преглътна. — Знам, че има начини, чрез магия, за да е сигурен, че жената няма… Това е едно от предимствата да си магьосник. Акарин не би го искал. — Тя усети как лицето й пламва още по-силно. — Поне не сега. Не би било разумно, не и при всичките тези битки.

Джона кимна и потупа Сония по ръката.

— Разбира се. Може би по-късно. Когато всичко свърши.

Сония се усмихна.

— Да. И когато съм готова. Което няма да стане веднага.

Жената въздъхна.

— Толкова е хубаво да те видя, Сония. Какво облекчение е, че се върна. — Лицето й помръкна. — И в същото време не е. Ще ми се да си някъде надалеч и на сигурно място. Ще ми се да не се налага да се биеш с тези сачаканци. Ти… ще внимаваш, нали?

— Разбира се.

— Не опитвай разни глупости.

— Няма. Мисълта да умра не ми харесва особено, Джона. Това е силна пречка пред глупостта.

Прекъсна ги почукване по вратата.

— Да? — извика Сония.

Вратата се отвори и вътре се вмъкна Сери с голяма торба в ръка. Той беше ухилен до уши.

— Наваксвате, а? — рече той.

— Ти ли уреди това? — попита Сония.

— Може и да съм аз — отвърна лукаво Сери.

— Благодаря ти.

Той сви рамене. Джона се изправи.

— Става късно. Трябва да се прибирам у дома — каза тя. — И без това отсъствах доста дълго.

Сония се изправи и отново прегърна леля си.

— Грижи се за себе си — каза тя. — Целуни Ранел от мен. И му кажи да не разказва, че съм тук. На никого.

Джона кимна, после се обърна и излезе от стаята.

— Тя беше последната — каза Сери. — Ще те отведа в стаята ви.

— А Акарин?

— Той те чака там. Да вървим.

Сери я изведе през една задна врата и я поведе по коридора. Накрая му имаше малък шкаф, в който двамата влязоха. Сери развърза едно въже, което висеше от дупка в тавана. Той започна постепенно да го отпуска и подът на шкафа пое надолу.

— Вие сте хубава двойка — каза Сери.

Сония го погледна намръщено.

— Аз и Джона?

Той се ухили и поклати глава.

— Ти и Акарин.

— Така ли мислиш?

— Надявам се. Не съм сигурен, че ми харесва как те забърква в тая каша, но ми изглежда също толкова загрижен за оцеляването ти, колкото съм и аз.

Подът спря да се спуска пред друга врата. Сери я отвори и те излязоха в познатия коридор. След няколко крачки минаха през металната врата, която водеше към гостната им. Акарин седеше пред масата, отрупана с прясна храна, и държеше чаша вино в ръка. До него седеше Такан.

Акарин погледна Сония и се усмихна. Тя забеляза, че Такан я гледа втренчено и се зачуди за какво ли са разговаряли, докато я е нямало.

— Серини — каза Акарин. — Отново се показваш като изключително щедър човек. — Той вдигна чашата си. — Не какво да е, а ануренско тъмно.

Сери сви рамене.

— Не жаля нищо за защитниците на града.

Сония седна до масата и започна да се храни. Макар да беше гладна, храната натежаваше като камък в стомаха й и когато започнаха да обсъждат плановете за следващия ден, тя бързо изгуби апетит. Не след дълго Акарин млъкна и се взря в нея.

— Силата ти се забелязва — каза тихо той. — Трябва да те науча как да я криеш.

Той протегна ръката си. Сония я хвана и усети как присъствието му нараства в крайчето на съзнанието й. Тя затвори очи.

— Виж какво усещам аз.

Силата на Акарин го обгърна като лъчиста мъгла.

— Виждам я.

— Твоята сила се процежда през бариерата, която ограничава сферата на магическото ти влияние. Трябва да подсилиш тази бариера. Ето така.

Сиянието започна да избледнява. Когато се концентрира върху собственото си тяло, тя усети събраната в нея сила. Досега не бе получавала възможността да провери колко енергия бе събрала от обитателите. Беше се опитала да брои доброволците, но след три десетия се отказа.

Сега се възхищаваше на огромното количество сила, което съхраняваше в себе си. Естествената бариера не можеше да я удържи цялата, затова Сония трябваше да я подсили с магия.

— Точно така.

Вместо да се оттегли, съзнанието на Акарин се бавеше.

— Погледни ме.

Тя отвори очи. Полазиха я тръпки, когато осъзна, че може едновременно да го вижда и да го усеща.

На лицето му бе изписано същото онова замислено изражение, което тя забелязваше всеки път, когато го улавяше да я наблюдава тайно. Сега разбра какво си беше мислил в онези минути и бузите й пламнаха. Ъгълчетата на устните му леко се извиха нагоре.

След това съзнанието му избледня и той пусна ръката й. Когато изви поглед настрани, тя усети смътно разочарование.

— Трябва да си направим кръвни камъни. През следващите дни ще се наложи да общуваме тайно.

Кръвни камъни. Разочарованието й бързо избледня, заменено от интерес.

— Трябва ни малко стъкло. — Той погледна към Такан. Прислужникът се изправи и отиде в кухнята, след което се върна и поклати глава.

— Няма нищо…

Акарин взе чашата за вино и погледна към Сери.

— Имаш ли нещо против да я счупя?

Сери сви рамене.

— Не. Троши.

Акарин я удари в масата и чашата се пръсна. Той взе едно парченце стъкло и го подаде на Сония, после взе едно за себе си. Сери ги наблюдаваше, като очевидно се пръскаше от любопитство.

Сония и Акарин заедно разтопиха стъкълцата в малки топчета. Акарин взе друго парче стъкло и поряза дланта си. Сония направи същото. Той отново я хвана за ръката и тя почувства как умът му докосва нейния. Последва инструкциите му как да приложи кръвта и магията върху горещото стъкло.

Когато камъните се охладиха, Такан постави едно малко парче злато на масата. То се издигна във въздуха пред лицето на Акарин, след което се усука и изви в два пръстена. Акарин пусна своя кръвен камък в гнездото на единия пръстен, а Сония направи същото със своя. Тя забеляза как камъкът се подава от долната страна на гнездото и докосва кожата на носителя му.

Златните щипчици на обковите се затвориха над камъните.

Акарин улови двата пръстена за металните халки и се обърна тържествено към Сония.

— Чрез тези пръстени ще можем да виждаме в съзнанията си. Това си има своите… неудобства. Понякога не е много приятно да чуваш и знаеш точно по какъв начин определен човек се чувства спрямо теб. Това може да сложи край на приятелства, да превърне любовта в омраза, да озлоби душата. — Той се поколеба. — Но също така може да помогне за взаимното разбиране. Не трябва да ги носим повече, отколкото е необходимо.

Сония взе пръстена си и се замисли над думите му. Да превърне любовта в омраза? Но той никога не й беше казвал, че я обича. Тя се сети за думите на Джона. Но не сте говорили за това, нали?

„Не е необходимо — каза си тя. — Достатъчно ми бе само да зърна мислите му“.

Но дали беше така?

Тя погледна пръстена и установи, че е изправена пред две възможности: или той я обича и се страхува, че пръстенът ще развали всичко, или не я обича и се страхува, че пръстенът ще разкрие истината.

Но когато малко по-рано съзнанието му се беше забавило, тя бе сигурна, че бе усетила нещо повече от обикновено желание.

Сония остави пръстена на масата. Утре щяха да им трябват. Утре щяха да разберат какво ще им струва това. Засега тя не искаше да вижда повече от онова, което бе зърнала в съзнанието му.

Сери се изправи рязко.

— Много ми се иска да остана, но трябва да се погрижа за някои неща. — Той се поколеба и махна с ръка към торбата, която бе оставил на един стол. — Там има още дрехи. Реших, че ще ви подхождат повече от тези.

Акарин кимна.

— Благодаря.

— Лека нощ.

След като Сери излезе, Такан също се изправи.

— Вече е късно — каза той. — Ако нямате нужда от мен…

Акарин поклати глава.

— Не. Иди да поспиш, Такан. — После погледна Сония. — Ние също трябва да си починем.

Той стана и отиде в спалнята. Сония понечи да го последва, но се спря, като видя торбата на стола. Грабна я и я отнесе в спалнята.

Когато я остави на леглото, Акарин я погледна:

— Каква ли маскировка ни е измислил Сери този път?

Сония отвори торбата и я обърна с дъното нагоре. Върху леглото се изсипа водопад от черни дрехи. Тя погледна Акарин и ги разстла върху леглото.

Това бяха мантии. Магьоснически мантии.

Акарин ги погледна с мрачно изражение на лицето.

— Не можем да ги носим — каза тихо той. — Ние не сме магьосници от Гилдията. Това е престъпление.

— Утре това престъпление ще бъде извършено от стотици хора — усмихна се Сония. — Стотици немагьосници ще тичат по улиците, облечени в мантии, опитвайки се да прилъжат сачаканците да се разделят.

— Това е… различно. Ние сме изгнаници. А и тези мантии са черни. Няма как да ни сбъркат с обикновените магьосници.

Сония погледна към торбата. В нея имаше още нещо. Тя бръкна и измъкна два чифта панталони и две ризи. Всичко беше доста широко.

— Странно. Защо ни е приготвил по два различни костюма?

— За да имаме избор.

— Или от нас се очаква да носим мантиите под другото.

Акарин присви очи.

— И да свалим горните дрехи в определен момент?

— Може би. Трябва да признаеш, че би могло да е доста смущаващо. Двама черни магьосници…

Тя си пое дълбоко дъх и погледна към леглото. И двете мантии бяха дълги. Това бяха дрехи на дипломиран магьосник.

— Не мога да ги облека! — възрази тя.

Акарин се изкиска.

— Сега, като се съгласи с мен, аз размислих. Изглежда, приятелят ти Сери е не само умен, но и доста хитър. — Той се наведе над леглото и поглади с ръка плата. — Докато не ни открият, няма да сваляме ризите. Но щом го направим, сачаканците може да решат, че Гилдията ни е приела обратно. Това може да накара Карико да се замисли.

— А Гилдията?

Той се намръщи.

— Ако наистина са искали да ни върнат, ще трябва да ни приемат такива, каквито сме — промърмори той. — Все пак не можем да се отучим от наученото.

Тя погледна към леглото.

— Значи това са черни мантии за черни магьосници.

— Да.

Тя се намръщи. Мисълта да се разхожда с черна мантия пред Ротан… в този миг я прониза болка.

„Но Ротан е мъртъв“.

Тя въздъхна.

— Повече ми харесва да наричат черната магия висша магия, но ако ни приемат обратно в Гилдията, предполагам, че няма да започнат да ни наричат Висши магьосници. Този термин вече се използва.

Акарин поклати глава.

— Не, а и черните магьосници не трябва да бъдат окуражавани да си мислят, че са по-висши от останалите.

Сония го погледна.

— Смяташ ли, че ще ни приемат обратно?

Акарин сбърчи вежди.

— Дори да оцелее, Гилдията никога повече няма да е същата. — Той събра мантиите от леглото и ги метна върху облегалката на стола. — А сега да поспим. Може скоро да не получим подобна възможност.

Докато той се събличаше, Сония седна на ръба на леглото и се замисли над думите му. Гилдията вече се променяше. Толкова много мъртви… тя усети как гърлото я стяга при мисълта за Ротан.

— Никога не съм виждал човек, който да спи добре седнал — каза Акарин.

Тя се обърна и го откри изпънат под завивките. Почувства смесица от вълнение и стеснение. Спомни си усещането за някаква промяна, когато се беше събудила сутринта до него в леглото. „Определено е по-удобно от скалата — помисли си тя, — но когато сме тук, заедно, е много… по-съзнателно“.

Тя отмести торбата и останалите дрехи, съблече се и се пъхна под завивките. Очите на Акарин бяха затворени и той дишаше ритмично и дълбоко, като спящ човек. Тя се усмихна и протегна ръка да загаси лампата.

Въпреки тъмнината и умората, тя остана будна. Създаде си мъничко светлинно кълбо и се обърна на една страна, за да наблюдава Акарин, твърдо решена да проучи всеки детайл от лицето му.

Изведнъж очите му потрепнаха и се отвориха. На челото му се оформи мъничка бръчка.

— Нали трябваше да спиш — промърмори той.

— Не мога да заспя — каза му тя.

Устните му се разтегнаха в усмивка.

— Струва ми се, че това съм го чувал и преди.

 

 

Когато Сери влезе в стаята си, той си пое рязко дъх. Във въздуха витаеше топъл, пикантен аромат. Той се усмихна и го последва до банята, където откри Савара, отпусната във вана с топла вода.

— Пак ли в банята? — попита той.

Тя се усмихна лукаво.

— Ще се присъединиш ли към мен?

— Мисля засега да остана на безопасно разстояние.

Усмивката й се разшири.

— Кажи ми тогава какво пропускам.

— Само да си взема един стол.

Той се върна в гостната, спря се в центъра й и няколко пъти си пое дълбоко дъх.

Отново изпита силното желание да й разкаже всичко. Беше сключил сделка с нея — да я държи в течение в замяна на информация за това как да убие ичани. Част от него бе сигурна, че може да й се довери, но друга не спираше да шепне предупреждения.

Какво всъщност знаеше за нея? Че е сачаканка. Че бе търсила и намирала сънародниците — и сънародничките си — за него, знаейки, че ще бъдат убити. Но това не означаваше, че мисли доброто на Киралия. Беше му казала, че работи за друга „клика“ в сачаканското общество и е лоялна на тези хора.

Сери беше сключил сделка и засега тя спазваше своята част от нея…

Но той не можеше да й каже, че Акарин и Сония са се върнали. Ако се разчуеше за пристигането и подготовката им, ичаните щяха да спечелят. Ако се довереше на Савара и тя го предадеше, вината за падането на Киралия щеше да се стовари върху неговите рамене.

И Сония щеше да бъде убита. Гризеше го лека вина за това, че укриваше информация от новата жена в живота си заради старата. „Но ако застраша живота на старата, ако неправилно се доверя на новата — разсъди той, — ще се чувствам по-зле от сега“.

Ала Савара щеше да го научи рано или късно. Сърцето му се разтуптя от странен, непознат страх, когато си представи реакцията й.

„Тя ще разбере — помисли си той. — Какъв Крадец ще съм, ако толкова лесно издавам поверените ми тайни? И без това тя няма да остане дълго тук. Щом всичко свърши, ще ме напусне“.

Той си пое дълбоко дъх, взе един стол и го отнесе в банята. Тя облегна ръцете си върху ръба на ваната и положи брадичката си върху тях.

— И какво решиха Крадците?

— Харесаха идеите ни — каза й той. — Лимек прати хората си да шият мантии.

Тя се ухили.

— Надявам се, че тези хора могат да тичат бързо.

— Ще използват Пътя на крадците, за да се измъкнат. Освен това изпратихме хора да потърсят добри места за поставяне на капани.

Тя кимна.

— Днес Гилдията изпрати мисловен призив към Акарин.

Той се престори на изненадан.

— И той какво каза?

— Не отговори.

Сери се намръщи.

— Нали не мислиш, че е…?

— Мъртъв? — Раменете й леко помръднаха. — Не знам. Може би. Или е твърде опасно да отговори. Защото ще предизвика нежелано внимание.

Той кимна и установи, че му е твърде лесно да се преструва на разтревожен.

Савара разгъна ръцете си и му махна подканящо.

— Ела тук, Сери — промърмори тя. — По цял ден ме оставяш сама. Момичетата лесно се отегчават.

Той се изправи и скръсти ръце.

— Цял ден? Чух, че си прескочила до Пазара.

Тя се засмя.

— Знаех си, че ще разбереш. Исках да взема нещо, което бижутерът направи за мен. Погледни.

Върху ръба на ваната лежеше малка кутийка. Тя я вдигна и му я подаде.

— Подарък за теб — каза Савара. — Направен е с няколко камъка от ножовете ми.

Сери повдигна капака и затаи дъх при вида на странния сребърен медальон във форма на насекомо. От удълженото му телце излизаха сложно изглеждащи крила, покрити с гъста мрежа от вени. Вместо очи блестяха два жълти камъка, а извитата му опашка бе обсипана със зелени точки.

Коремът му представляваше един огромен, гладък рубин.

— В страната ми се смята, че инавата носи късмет — каза Савара. — Ако кацне върху воина преди битка, той няма да загине. Освен това инавата е посланик на разделените любовници. Забелязах, че киралийските мъже не носят бижута, но ти можеш да я носиш скрита под дрехите. — Тя се усмихна. — Близо до кожата.

Той усети как го жегва вина. Извади медальона от кутията и наниза верижката през главата си.

— Много е красив — каза той. — Благодаря.

Савара погледна встрани, сякаш внезапно смутена от сантименталността на подаръка си. След това се усмихна лукаво.

— А сега какво ще кажеш да дойдеш тук и да ми благодариш подобаващо?

Сери се засмя.

— Добре. Как да откажа такова предложение?