Труди Канаван
Върховният повелител (20)

Глава 19
Молба

Сония се размърда върху седлото си, раздвижвайки схванатите си мускули. Макар всяка нощ да лекуваше натъртванията си, достатъчно бе да поязди малко, за да започне цялото тяло да я боли. Лорд Оусън й беше казал, че ако не се самоизцелява, постепенно ще свикне със седлото, но тя не виждаше смисъл да се измъчва, при положение че конят скоро щеше да й бъде отнет.

Тя въздъхна и погледна към планините, които се издигаха пред тях. Бяха се появили за пръв път на хоризонта предишния ден. Тъмният силует бавно се уголемяваше и сутринта слънцето бе разкрило високи върхове, скалисти склонове и гъсти гори. Планината изглеждаше дива и непроходима, но след като конвоят достигна до хълмистата земя в подножието й, Сония забеляза бялата панделка, криволичеща между дърветата към падината между два върха. Някъде в края на пътя се намираше Крепостта и входът към Сачака.

Бавно променящият се пейзаж я очароваше. Тя никога не беше излизала от град Имардин. Пътуването беше нещо ново за нея, и ако обстоятелствата бяха по-различни, тя щеше наистина да му се наслади.

В началото пътят минаваше покрай полета, засадени с различни растения. Работниците, които прекопаваха земята, садяха или жънеха посевите, бяха мъже и жени, млади и стари. Видяха възрастни и деца да пасат всякакъв добитък край пътя. Насред обширни полета стърчаха самотни къщи. Сония се чудеше дали обитателите им са доволни от изолирания си живот. От време на време пътят минаваше покрай групи от сгради. В няколко от тези селца лорд Болкан изпрати воините си да купят храна. По пладне във всеки от предишните два дни се срещаха с магьосник, съпровождан от няколко селяни, които водеха отпочинали коне. Сменяха животните, за да могат да пътуват и през нощта. Не спираха да отпочинат или да поспят, затова Сония реши, че конвоиращите им се самоизцеляват. Когато попита лорд Оусън защо не освежават и конете с помощта на лечителската сила, той й каза, че за разлика от хората, животните не могат да издържат на психическото изтощение, което идва с липсата на почивка.

Засега тя успяваше да се справи сравнително добре с липсата на сън. Първата нощ бе ясна, луната и звездите осветяваха пътя им. Сония успя да подремне, доколкото й позволяваше тръскането на конския гръб. На следващата нощ небето бе покрито с облаци и над пътниците се рееха множество светлинни кълба.

Докато гледаше приближаващата се планина, Сония се зачуди дали ще прекарат още една нощ в Киралия.

— Стой!

Потропването на копита по пътя премина в тътрене и конвоят спря. Конят й пристъпи напред и застана до акариновия. Сония се изпълни с надежда, когато Акарин се обърна и я погледна. Откакто бяха напуснали Имардин той не беше говорил нито с нея, нито с някой от останалите.

Но той не й каза нищо, просто се обърна към лорд Болкан.

Повелителят на воините подаде нещо на единия от магьосниците си. Пари за храна, предположи Сония. Тя се огледа и осъзна, че се намират на кръстопът. Единият път продължаваше към планините; другият, по-тясна пътека, се спускаше към малка, нарядко обрасла с дървета долина, където група къщички се бяха скупчили край тясната река.

— Лорд Болкан — каза Акарин.

Всички глави едновременно се завъртяха към него. Сония устоя на порива да се усмихне при вида на разтревожените и изненадани лица на магьосниците. „Значи най-накрая реши да проговори“.

Болкан го изгледа предпазливо.

— Да?

— Ако влезем в Сачака с тези мантии, веднага ще ни разпознаят. Ще ни позволите ли да се преоблечем в обикновени дрехи?

Болкан погледна към Сония, след това отново се обърна към Акарин. После кимна и се нареди на чакащия воин:

— Донеси и дрехи. Да не са шарени или ярки.

Магьосникът кимна и преди да препусне към къщите, огледа преценяващо Акарин и Сония.

Тя усети как възелът в стомаха й се затяга. Това означаваше ли, че приближават прохода? Днес ли щяха да стигнат границата? Тя погледна към планината и потрепери.

Сония се беше надявала много пъти да получи мисловно повикване от Лорлън, с което той им нарежда да се върнат, въпреки че не вярваше това да се случи. Начинът по който бяха изпроводени от Имардин показваше ясно, че двамата с Акарин вече не са добре дошли в Киралия.

Припомняйки си този ден, тя се намръщи. Болкан беше избрал криволичещ маршрут из града, който ги беше превел през всички квартали. На всеки голям площад те спираха и Болкан обявяваше какви са престъпленията и наказанието им.

Лицето на Акарин беше потъмняло от гняв. Той бе нарекъл магьосниците глупаци и оттогава не бе продумал. Процесията беше привлякла огромни тълпи и когато достигнаха до Северната порта, там вече се беше събрала тълпа от обитатели. Към Сония полетяха камъни и тя бързо издигна щита си.

Докато обитателите хвърляха по нея и Акарин всякакви предмети, тя се почувства предадена, но усещането бързо отшумя. Хората сигурно виждаха в тях само двама лоши магьосници от Гилдията, която така или иначе презираха, и се бяха възползвали от възможността да замерят с камъни и обиди безнаказано.

Сония се завъртя в седлото и погледна назад по пътя. Градът вече се беше скрил зад хоризонта. Воините, които вървяха зад нея, я наблюдаваха внимателно. Сред тях беше лорд Оусън. Когато очите им се срещнаха, бръчката между веждите му се задълбочи. Той беше разговарял няколко пъти с нея по време на пътуването, най-вече за да й помогне с конете. Няколко пъти й беше намекнал, че ако промени решението си, Гилдията може да й позволи да се върне.

Когато той подмяташе нещо такова, тя предпочиташе да не отговоря. Но страхът, тревогата и мълчанието на Акарин я разколебаваха. Той изглеждаше твърдо решен да не й обръща внимание. Да, от време на време тя го улавяше, че я наблюдава. Ако се правеше, че не го забелязва, той дълго време не сваляше поглед от нея, но ако се обърнеше към него, той бързо извръщаше глава.

Това едновременно я вбесяваше и събуждаше любопитството й. Не я дразнеше това, че я гледа, а че не иска тя да вижда, че я гледа. Сония се усмихна накриво. Наистина ли започваше да й липсва пронизващият, остър поглед, който беше избягвала толкова време?

Тя се намръщи. Той несъмнено искаше да я накара да се чувства нежелана, за да подвие опашка и да се прибере в Гилдията. Или нещата бяха много по-прости? Наистина ли не я искаше с него? Тя се беше чудила много пъти дали не я обвиняваше за разкриването на тайната им. Дали Болкан щеше да открие подземната стая, ако не беше намерил книгите в стаята й?

Акарин й беше казал да ги крие. И тя ги беше скрила, но очевидно не достатъчно добре. А може би той просто смяташе, че без нея ще се оправи по-добре?

„Но греши“ — каза си тя. Без спътник, от когото да може да черпи енергия, той само щеше да отслабва всеки път, когато се наложеше да използва силите си. А ако тя беше с него, той можеше да се защити срещу атаката на ичаните.

„Няма значение дали му харесва да съм с него. Но ще е много по-добре, ако му харесва“.

Дали щеше да започне да се държи по-приятелски, когато стигнеха Сачака и повече нямаше да има нужда да я убеждава да го изостави? Дали щеше да приеме избора й или щеше да продължи да е ядосан заради това, че не му се беше подчинила? Тя се намръщи. Нима той не разбираше, че тя се беше отказала от всичко, за да го спаси?

Сония поклати глава. Нямаше никакво значение. Тя нямаше нужда от благодарността му. Можеше да си мълчи колкото си иска. Сония просто искаше да е сигурна, че той ще оцелее, и то не само за да се върне и да помогне на Гилдията да се пребори с ичаните. Ако изобщо не се интересуваше от него, тя щеше да остане в Имардин, дори като затворничка в Гилдията. Не, тя беше тръгнала с него, за щото не можеше да понесе мисълта да го изостави след всичко, което беше преживял.

„Аз заместих Такан“ — помисли си внезапно тя. Бившият роб беше тръгнал с Акарин от Сачака и се беше превърнал в негов верен прислужник. Сега тя тръгна с него към Сачака. Какво толкова имаше в него, че пораждаше такава привързаност?

„Аз, привързана към Акарин? — Тя едва не се изсмя на глас. — Толкова неща се промениха. Мисля, че сега дори го харесвам“.

Сърцето й подскочи.

„Или е нещо повече?“.

Тя внимателно обмисли този въпрос. Със сигурност ако имаше нещо повече, досега щеше да го е забелязала. И изведнъж Сония си спомни нощта, когато бе убила жената-ичани. След това Акарин беше отмахнал нещо от косата й. Докосването му я беше накарало да се чувства много странно. Лека. Въодушевена.

Но това бе просто ефект от битката. Оцеляването след близката среща със смъртта сигурно пораждаше въодушевление. Не означаваше, че тя е… че чувства…

„Трябва само да го погледна и ще разбера“.

Изведнъж се оказа, че я е страх. Ами ако се окажеше така? Ами ако той срещнеше погледа й и откриеше нещо глупаво в изражението на лицето й? Тогава щеше да е още по-твърдо решен да я остави в Киралия.

Магьосниците се размърмориха. Тя вдигна глава и видя, че воинът, който бе отишъл в селото, се връща. Пред себе си държеше един чувал и един вързоп. Когато стигна до групата, той подаде вързопа на Болкан. Воинът го развърза и извади грубо изтъкана риза, два чифта тесни панталони и вълнена риза с дълги ръкави, каквито носеха жените в селата. Той погледна към Акарин.

— Подходящи ли са?

Акарин кимна.

— Ще свършат работа.

Болкан отново завърза вързопа и го подхвърли на Акарин. Сония се поколеба, когато го видя да слиза от коня, след което насили пулсиращите си крака да се размърдат. Когато слезе на земята, Акарин бутна в ръцете й дългата риза и втория чифт панталони.

— Погледи встрани — нареди Болкан.

Сония се огледа и видя, че останалите магьосници са им обърнали гръб. Тя чу звук от разкъсване на коприна, когато Акарин свали горната част от мантията си и я пусна на земята. Платът проблесна на слънцето, а разкъсаните ленти се развяха от вятъра. Акарин се спря за миг да ги погледне с неразгадаемо изражение на лицето, но после се стегна и грабна панталоните си.

Сония бързо се извърна с пламнало лице. Тя погледна към мантията си и тежко преглътна.

„По-добре да приключвам с това“.

Тя си пое дълбоко дъх, развърза шарфа си и бързо съблече горната част на мантията. Конят й нервно тропна с крак, когато девойката пусна дрехата на земята и бързо навлече ризата през глава. Докато обуваше панталоните си, тя благодареше за дължината й, която стигаше почти до коленете. Когато се обърна, Сония видя, че Акарин разглежда юздата на коня си. Той й хвърли бърз поглед и се метна върху животното.

Тогава тя видя, че Болкан е останал с лице към тях. „Да, нали все някой трябва да ни наглежда“ — помисли си тя. После пристъпи към коня си, пъхна обувката си в стремето и успя да се покатери на седлото.

Акарин изглеждаше странно в грубите дрехи. Ризата висеше тромаво върху слабото му тяло. По лицето му беше набола брада. Той изобщо не приличаше на внушителния Върховен повелител, който толкова дълго време бе смущавал магьосниците от Гилдията.

Тя се огледа и изсумтя. Не можеше да се каже, че е пример за елегантност. Ризата сигурно бе захвърлена от някоя фермерска жена. Грубата материя дразнеше кожата й, но не беше кой знае колко по-зле от дрехите, които беше носила, преди да се присъедини към Гилдията.

— Гладна ли си?

Сония вдигна глава и видя, че лорд Оусън е приближил коня си до нейния. В ръката си държеше комат зърнест хляб и чаша. Тя ги прие с благодарност и започна да се храни, прокарвайки залъците с разводненото вино. То беше евтино и вкиснало, но поне малко успя да притъпи болката в мускулите й. После тя върна чашата на Оусън.

Когато магьосниците се нахраниха, те отново потеглиха и конят й ги последва с подрусване. Сония сподави стона си и се подготви за многото нови часове езда и за болката в мускулите.

 

 

Когато Гол влезе в гостната на Сери, погледът му попадна върху Савара. Той й кимна учтиво и се обърна към Сери.

— Такан каза, че приближават границата — докладва той. — Утре вечер ще са в Крепостта.

Сери кимна. Той беше предложил на Такан няколко удобни подземни стаи, но се стараеше наеманите от него прислужници да не са чували за загадъчната чужденка, която Серини беше започнал да харесва. Савара го беше помолила да не разкрива за съществуването й пред Такан. Тя правилно беше предположила, че Акарин общува с прислужника си. Ако магьосникът бъдеше заловен от ичаните, те можеха да научат от него за присъствието й в Киралия.

— Между моите хора и ичаните съществува вековна омраза — беше му казала тя. Не пожела да му обясни защо, а и Сери вече знаеше, че не бива да я притиска за информация.

Гол седна на един стол и въздъхна.

— Какво ще правим?

— Нищо — отвърна Сери.

Гол се намръщи.

— Ами ако в града пристигне нов убиец?

Сери погледна към Савара и се усмихна.

— Мисля, че ще успеем да се справим. И без това обещах следващия на Савара.

За негова огромна изненада тя поклати глава.

— Вече не мога да ти помогна. Не и след като Акарин го няма. Ако робите им продължат да измират, ичаните ще заподозрат, че са замесени и други.

Сери я погледна мрачно.

— Това ще ги спре да изпращат нови, нали?

— Може би. Но заповедите ми са да не привличам вниманието към моите хора.

— Така. Значи всичко зависи от нас. Как предлагаш да ги убиваме?

— Не мисля, че ще ви се наложи. Те получиха онова, заради което изпращаха робите си.

— Значи тяхната цел е бил Акарин? — попита Гол.

— И да, и не — отвърна тя. — Те ще го убият, стига да успеят. Но сега, след като вече познават слабостите на Гилдията, тя ще се превърне в тяхна цел.

Гол я зяпна.

— Ще нападнат Гилдията?

— Да.

— Кога?

— Скоро. Ако гилдийците бяха изпратили Акарин без много шум, може би щяха да разполагат с известно време за подготовка. Но те разказаха на цялата земя за него.

Сери въздъхна и разтърка слепоочията си.

— Процесията.

— Не — отвърна тя. — Макар да беше глупаво от тяхна страна да обявяват на всеослушание престъплението и наказанието на Акарин, ичаните щяха да научат за това след няколко дни, може би дори седмица-две. — Тя поклати глава. — Дни наред магьосниците от Гилдията го обсъждаха в ментални разговори. Ичаните сигурно са чули всичко.

— Има ли Гилдията някакъв шанс? — попита Гол.

Тя го погледна печално.

— Не.

Очите му се разшириха.

— Гилдията не може да ги спре?

— Не и без помощта на висшата магия.

Сери се изправи и закрачи из стаята.

— Колко са ичаните?

— Двайсет и осем, но онези, които трябва да те притесняват, са десетина.

— Хей! Само десет?

— Всеки един от тях е много, много пъти по-силен от всеки гилдийски магьосник. Заедно те могат с лекота да победят Гилдията.

— Ох. — Сери прекоси стаята още няколко пъти. — Ти ми каза, че можеш сама да убиеш онази жена. Значи трябва да си по-силна от магьосниците в Гилдията.

Тя се усмихна.

— Много по-силна.

Сери забеляза как Гол пребледнява.

— Ами останалите от хората ти?

— Мнозина са ми равни или дори по-силни.

Той замислено прехапа устни.

— Какво ще искат хората ти в замяна на помощта им за Киралия?

Тя се усмихна.

— Твоите хора въобще няма да са доволни от помощта на хората ми, както няма да са доволни и от управлението на ичаните. Ние също практикуваме онова, което Гилдията нарича черна магия.

Сери махна презрително с ръка.

— Щом ичаните се появят, те може и да променят мнението си.

— Може би. Но хората ми няма да поискат да се разкрият.

— Нали каза, че те не искат ичаните в Киралия!

— Да, така е. Но ако са застрашени, те ще откажат да се намесят. Ние сме просто една клика в Сачака. Доста влиятелни хора се страхуват от нас и биха ни унищожили, ако им се удаде възможност. Повече не можем да направим.

— А ти ще ни помогнеш ли? — попита Гол.

Тя въздъхна тежко.

— Ще ми се да можех. Но заповедите ми са да стоя настрани от конфликта. Заповедите ми са… — тя погледна към Сери, — да се прибера у дома.

Сери бавно кимна. Значи тя си тръгваше. Още онази нощ на покрива трябваше да се досети, че ще стане така. Нямаше да е лесно да се сбогува, но той също не можеше да позволи на сърцето си да командва главата му.

— Кога?

Тя наведе поглед.

— Веднага. Пътуването е дълго. Ичаните ще наблюдават киралийската граница. Ще трябва да мина през Елийн. Но… — Тя се усмихна многозначително. — Не виждам разлика в това дали ще тръгна тази вечер или утре.

Гол покри устата си длан и се изкашля.

— Не знам — отвърна Сери. — Може да има. За доброто на Киралия съм длъжен да се опитам да променя мнението ти. С малко печен расук и бутилка ануренско тъмно…

Тя повдигна вежди.

— Ануренско тъмно? Вие, крадците, се справяте по-добре, отколкото си мислех.

— Всъщност съм сключил добра сделка с няколко контрабандисти на вино.

Тя се ухили.

— Естествено.

 

 

На вратата се почука. Ротан въздъхна и я отвори с волята си. Дори не си направи труда да се обърне, за да види кой е.

— Пак ли си тук, Денил? Откакто си пристигнал, прекарваш повече време в моите покои, отколкото в твоите. Нямаш ли някакви заговорници или тайни мисии, с които да се занимаваш?

Денил се засмя.

— Чак след една седмица. Междувременно, преди да ме изпратят обратно, реших, че мога да наваксам със стария си приятел. — Той пристъпи в кръга от подредени кресла и седна срещу Ротан. — Предполагам, че довечера няма да посетиш Вечерната зала.

Ротан вдигна глава и видя разбирането в очите на Денил.

— Няма.

Денил въздъхна.

— А аз наистина трябва да отида. Да се изправя лице в лице с клюките. Обаче…

„Няма да е лесно“ — завърши изречението му Ротан наум. Денил му беше разказал какво включваше планът на Акарин за залавяне на заговорниците. Твърденията на дем Марейн вече бяха достигнали до ушите на всички в Гилдията. Макар повечето магьосници да бяха склонни да не им обръщат внимание, Ротан знаеше, че има и такива, които вярваха на всякакви скандални твърдения. Той вече се беше сблъсквал със същите пресметливи и неодобрителни погледи две години по-рано, когато Гилдията беше поставила под въпрос уместността от оставането на Сония в покоите му.

Преборването със слуховете беше трудно, но поучително — а помощта на Ялдан и Езрил му помогна много.

„Сега аз трябва да подкрепя Денил“.

Ротан си пое дълбоко дъх и се изправи.

— Добре, по-добре да тръгваме, ако не искаме да изпуснем веселата част.

Денил кимна изненадано.

— Аз си мислех, че няма да…

— Независимо дали ми харесва или не, трябва да се погрижа за двама мои бивши ученици. — Ротан сви рамене. — На никой от двама ви няма да помогна, ако си остана вкъщи да чистя.

Денил се изправи.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Благодаря ти.

Ротан се усмихна, долавяйки благодарността в гласа на Денил. Той беше установил с облекчение, че насаме приятелят му си оставаше все същият като преди. Денил може и да не го осъзнаваше, но пред останалите вече се държеше по съвсем различен начин. В поведението му се усещаше някаква самоувереност и властност, която, прибавена към високия му ръст, му придаваше едно застрашително присъствие.

„Невероятно как се променя човек, когато бъде натоварен с малко повече отговорности“ — помисли си Ротан.

Двамата с Денил излязоха в коридора и тръгнаха надолу по стълбите към изхода от жилищата на магьосниците. Слънцето отиваше към заник и дворът отвън грееше окъпан в червеникавооранжева светлина. Магьосниците го прекосиха и се запътиха към вратата на Вечерната зала. Вътре беше топло и шумно. Ротан забеляза, че много магьосници се обърнаха при тяхното появяване и повече не свалиха очи от тях. Не след дълго първите няколко пристъпиха напред и въпросите заваляха.

Повече от час се редяха хора, които искаха да разберат повече за заговорниците. По лицата им Ротан прочете уважение и любопитство и съвсем малко подозрение. Отначало Денил се колебаеше, но постепенно възвърна увереността си. След като приключиха обсъжданията на инструкциите на Винара за спасяването на отстъпника от отравяне, една група лечители си тръгна, а Денил се обърна към Ротан и се усмихна печално.

— Боя се, че откраднах цялото внимание от теб, приятелю.

Ротан сви рамене.

— Какво внимание? Не са се засилили да ме засипват с въпроси за Сония.

— Така е. Може би този път за разнообразие са решили да те оставят на мира.

— Едва ли. Просто…

— Посланик Денил.

Те се обърнаха и видяха приближаващия се лорд Гарел. Ротан посрещна намръщено учтивото кимване на воина. Той никога не го беше харесвал и продължаваше да си мисли, че магьосникът би могъл да се постарае повече в усмиряването на ученика си Регин.

— Лорд Гарел — отвърна Денил.

— Добре дошли — каза воинът. — Харесва ли ви да сте отново у дома?

Денил сви рамене.

— Да, хубаво е да видя приятелите си.

Гарел погледна към Ротан.

— Направихте поредната огромна услуга на Гилдията. И както дочувам, чрез голяма лична саможертва. — Той леко се наведе напред. — Възхищавам се на смелостта ви. Самият аз не бих поел такъв риск. Но пък винаги съм предпочитал откритото действие пред увъртанията.

— И сте много по-добър в него, както дочувам — отвърна Денил.

Ротан примигна изненадано и се извърна настрани, за да скрие усмивката си. Разговорът продължи и той установи, че е доволен от решението си да дойде във Вечерната зала. Очевидно елийнският двор бе научил Денил на много други неща, освен как да изглежда и говори авторитетно.

— Лорд Гарел — разнесе се нечий глас. Един млад алхимик надникна над рамото на воина. Лорд Ларкин, учителят по строителство и архитектура.

— Да? — отвърна Гарел.

— Сигурно бихте искали да знаете, че лорд Харсин желае да говори с вас за напредъка на ученика ви по изучаването на болестите.

Воинът се намръщи.

— В такъв случай е по-добре да го потърся.

Когато Гарел се отдалечи, Ларкин се намръщи.

— Помислих си, че може да имате нужда от помощ — каза младият магьосник. — Не че нямаше да се справите, Посланик. Просто неколцина от нас забелязаха, че всички, които Гарел заговаря, рано или късно започват да търсят начин да се измъкнат. Обикновено по-раничко.

— Благодаря ви, лорд Ларкин — отвърна Денил. Той погледна Ротан и се усмихна накриво. — А аз си мислех, че ние сме единствените, които сме го забелязали.

— О, подобни умения в притесняването на хората се постигат с дълга практика. Очаквах Гарел да реши, че сте добра мишена, след последния много шум за нищо.

Денил повдигна изненадано вежди.

— Мислите ли?

— Ами то е почти толкова лошо, колкото… практикуването на черна магия — рече младият магьосник. Той погледна към Ротан и се изчерви. — Не че вярвам на думите на заговорниците, но… — Той огледа залата и отстъпи назад. — Извинете ме, Посланик, лорд Ротан. Лорд Сарин ми даде знак, че иска да говори с мен.

Ларкин им кимна и бързо се отдалечи. Денил се огледа.

— Много интересно. Сарин дори не е тук.

— Да — отвърна Ротан. — Наистина беше интересно. Особено онази част, че имаш нужда от помощ. А ти очевидно се справяш отлично, Денил. Всъщност дори смятам, че нямаше нужда да идвам с теб. — Той въздъхна театрално. — Доста е потискащо.

Денил се ухили и потупа Ротан по рамото.

— Сигурно си ужасно разочарован да видиш как всичките ти ученици се пръсват по различни места.

Ротан сви рамене, но усмивката му бързо премина в гримаса.

— Само едно от тези места да не беше Сачака.