Труди Канаван
Върховният повелител (14)

Глава 13
Убийцата

Когато Сония влезе в подземната стая, тя забеляза предметите върху масата. Чиния, пълна с парчета натрошено стъкло. До нея се виждаха счупена сребърна лъжица, купа и късче плат. Както и дървената кутия, в която Акарин държеше камата си.

Вече втора седмица тя практикуваше черната магия. Беше натрупала опит и вече можеше да тегли бързо много енергия или мъничко енергия през най-тънката дупчица. Беше черпила сила от малки животни, растения, дори вода. Но тази вечер предметите на масата бяха различни и тя се зачуди какво ли смята да я научи Акарин.

— Добър вечер, Сония.

Тя вдигна поглед. Акарин се беше облегнал на сандъка. Капакът му беше отворен и вътре се виждаха няколко стари книги. Магьосникът разглеждаше една от тях. Сония се поклони.

— Добър вечер, Върховни повелителю.

Той затвори книгата, прекоси стаята и я постави до останалите предмети на масата.

— Приключи ли с архивите от сачаканската война?

— Почти. Трудно е да се повярва, че Гилдията е успяла да изгуби толкова голяма част от историята си.

— Не са я изгубили — поправи я той. — Прочистили са я. Оцелелите исторически книги всъщност са пренаписани, за да не се спомена изобщо висшата магия.

Сония поклати глава. Като се замислеше какви усилия бе положила Гилдията, за да се отърве от всякакви доказателства за черната магия, започваше да разбира защо Акарин предпочита да не рискува и да не разказва на настоящата Гилдия истината за миналото си. Въпреки това тя не можеше да си представи, че Лорлън и Висшите магове биха отхвърлили на сляпо черната магия, ако научеха причините, поради които Акарин я бе усвоил, или ако разберяха каква заплаха представляват ичаните.

„Всъщност ще заклеймят мен — помисли си внезапно тя, — защото аз започнах да я изучавам по собствено желание“.

— Тази вечер ще ти покажа как да правиш кръвни камъни — каза й Акарин.

Кръвни камъни? Сърцето й подскочи, когато осъзна за какво говори той. Щеше да направи камък като онзи, който бяха открили в зъба на шпионина, и какъвто имаше на пръстена на Лорлън.

— Кръвният камък позволява на магьосника да вижда и чува всичко, което носителят му вижда и чува… и мисли — каза Акарин.

— Ако носителят не вижда нищо, създателят също не може да види нищо. Освен това камъкът фокусира мисловната комуникация върху създателя, така че никой друг да не може да подслушва разговора между създателя и носителя. Въпреки това камъкът си има своите недостатъци — предупреди Акарин. — Създателят непрекъснато е свързан с него. Част от съзнанието му постоянно получава образи и мисли от носителя, което може да бъде доста разсейващо. След известно време ще се научиш да ги блокираш. Веднъж установена, връзката със създателя не може да бъде прекъсната, освен ако не бъде счупен камъкът. Тоест ако носителят изгуби камъка и той бъде намерен от някой друг, създателят ще се сблъска с неприятното усещане от контакта с нежелано съзнание. — Акарин се усмихна едва-едва. — Веднъж Такан ми разказа историята на един ичани, който завързал роба си в пустинята, за да бъде изяден жив от диви лимеци, и му поставил камък, за да може да наблюдава изяждането. Едно от животните погълнало камъка и няколко дни онзи ичани се побърквал от мислите му. — Усмивката на Върховния повелител изведнъж изчезна и погледът му стана отнесен. — Но ичаните са майстори в използването на магията, за жестоките си цели. Веднъж Дакова направи камък от кръвта на един мъж, след което накара мъжа да гледа изтезаването на брат му. — Той се намръщи. — За щастие стъклените кръвни камъни се унищожават лесно. Братът успял да го разтроши.

Акарин потърка челото си и се намръщи.

— Тъй като връзката с чуждо съзнание може да бъде изключително объркваща, не е много добра идея да се създават много кръвни камъни. В момента аз имам три. Знаеш ли кой ги носи?

Сония кимна.

— Лорлън?

— Да.

— И… Такан? — Тя се намръщи. — Но той не носи пръстен.

— Не. Камъкът на Такан е скрит.

— У кого е третият?

— У един полезен приятел.

Тя сви рамене.

— Мисля, че никога няма да се сетя. Но защо Лорлън?

Акарин повдигна вежди.

— Трябваше да го държа под око. Ротан не би направил нищо, което може да ти навреди. Но Лорлън е готов да те жертва, за да спаси Гилдията.

„Да ме жертва? Разбира се, че ще го направи. — Тя потрепери. — На негово място аз сигурно също бих го направила“.

При тази мисъл й се прииска още по-силно Акарин да разкрие на Лорлън истината.

— Но той всъщност се оказа много полезен — додаде Акарин. — Защото общува с капитана на стражниците, който разследва убийствата. Така въз основа на откритите трупове можех да преценя колко е силен всеки от шпионите.

— Той знае ли какво представлява камъкът?

— Знае на какво е способен.

„Горкият Лорлън — помисли си Сония. — Той вярва, че приятелят му се е посветил на злата магия и знае, че Акарин може да прочете всяка негова мисъл. — Тя се намръщи. — Колко ли му е трудно на Акарин да усеща страха и неодобрението на приятеля си?“.

Акарин се обърна към масата.

— Ела насам.

Тя се приближи до другия край на масата и Акарин отвори капака на кутията. Извади камата и й я подаде.

— Когато за пръв път видях Дакова да прави кръвен камък, аз си помислих, че сигурно има някаква магия в кръвта. Години по-късно разкрих, че въобще не е така. Кръвта просто отпечатва идентичността на създателя върху стъклото.

— От книгите ли се научихте да ги правите?

— Не. Голяма част от магията научих чрез проучването на един древен артефакт, на който попаднах през първата година от изследването ми. Тогава не знаех какво представлява, но по-късно го взех, за да се позанимавам с него. Макар създателят му да бе отдавна мъртъв и предметът вече да не функционираше, в стъклото бе отпечатана достатъчно магия, от която да придобия някаква представа за действието му.

— Все още ли е във вас?

— Не, върнах го на собственика му. За нещастие той почина скоро след това и така и не разбрах какво се е случило с колекцията му от древни бижута.

Тя кимна и погледна към предметите на масата.

— Можеш да използваш всяка жива част от теб — каза й Акарин. — Косата също става, но не функционира добре, защото по-голямата част от нея е мъртва. Има една сачаканска приказка, в която използват сълзи, но подозирам, че това е просто романтична фантазия. Можеш да отрежеш част от плътта си, но това нито е приятно, нито е удобно. Кръвта е най-лесна. — Той почука с пръст по купата. — Достатъчни са само няколко капки.

Сония погледна към купата, след това към камата. Акарин я наблюдаваше мълчаливо. Тя огледа лявата си ръка. Къде да се пореже? Когато я обърна от другата страна, тя забеляза стар, избледнял белег на дланта си — като дете се беше порязала на една канализационна тръба. Притисна върха на острието към дланта си. За нейна изненада не почувства никаква болка при разрязването на кожата.

Болката се появи когато кръвта закапа от разреза. Тя я остави да се стича в купата.

— Излекувай се — нареди й Акарин. — Винаги се лекувай, без да чакаш. Дори полузарасналите рани представляват пробив в бариерата ти.

Тя се съсредоточи върху раната. Кръвта спря да тече и ръбовете на раната бавно се сраснаха. Акарин й подаде една кърпа и тя забърса кръвта от дланта си. След това той й подаде парче стъкло.

— Издигни това във въздуха и го разтопи. По-лесно ще придобие нужната форма, ако го завъртиш.

Сония се съсредоточи върху парчето стъкло и го издигна във въздуха. След това го обгърна с горещ въздух и му нареди да се завърти. То започна да блести по ръбовете и постепенно започна да се свива в топчица.

— Най-после! — изсъска Акарин.

Тя се сепна и изгуби контрол върху топчето. То падна върху масата, където остави малък белег от изгаряне.

— Опа.

Но Акарин не го забеляза. Очите му бяха фокусирани върху нещо извън стаята. Докато го наблюдаваше, погледът му се изостри. Той се усмихна мрачно и взе камата.

— Такан е получил съобщение. Крадците са намерили шпионина.

Сърцето на Сония подскочи.

— Урокът ти ще трябва да почака, докато се върнем. — Акарин отиде до шкафа и взе кожения колан с канията, който беше носил в нощта, когато тя го бе шпионирала. Избърса острието с кърпата и плъзна камата в канията. Сония примигна изненадано, когато той развърза шарфа на мантията си и свали горната й част. Отдолу носеше черен потник.

Акарин пристегна колана около кръста си, после отиде до друг шкаф и извади дълго, износено на вид палто за себе си, наметало за Сония и фенер.

— Прикрий добре мантията си — каза той, докато момичето си слагаше наметалото. То имаше много малки копчета отпред и два странични процепа за ръцете й.

Той се спря, огледа я и се намръщи.

— Бих предпочел да не те взимам с мен, но ако ще те подготвям да се изправиш срещу тези шпиони, трябва да ти покажа какво те очаква. Прави точно каквото ти казвам.

Тя кимна.

— Да, Върховни повелителю.

Акарин се приближи до стената и скритата врата към подземните проходи се отвори. Сония тръгна след него. Фенерът се запали.

— Не трябва да позволяваме на жената да те види — каза й той, вървейки по коридора. — Господарят на Тавака сигурно те е видял през камъка си, преди да го унищожа. Ако някой от ичаните те види отново с мен, те ще се досетят, че те обучавам и ще се опитат да те убият още докато си твърде слаба и неспособна да се защитиш.

Двамата стигнаха до първата бариера и той млъкна. Заговори отново едва когато преминаха през лабиринта от коридори и стигнаха до блокирания тунел. Акарин посочи купчината камъни.

— Огледай ги добре със съзнанието си и създай стълбата.

Сония протегна пипалата на съзнанието си и започна да проучва камъните. На пръв поглед те изглеждаха като обикновена купчина, но скоро момичето започна да открива закономерност в подредбата им. Приличаше на голяма версия на дървените пъзели, които продаваха на пазара. Натисне ли човек определена плочка, останалите парчета от пъзела се приплъзваха едно към друго, за да оформят съвсем нова фигура — или да се разпаднат съвсем. Тя извлече малко магия от източника си и започна да размества камъните. Коридорът се изпълни със стърженето на камък в камък, докато стълбата не се появи на мястото си.

— Много добре — промърмори Акарин. Той започна бързо да се изкачва нагоре, вземайки по две стъпала наведнъж. Сония го последва. Когато се изкачиха на върха, тя се обърна и нареди на камъните да заемат предишното си положение.

Светлината на фенера озари познатите тухлени стени на Пътя на крадците. Акарин тръгна напред. След неколкостотин крачки те стигнаха до мястото, където предишния път ги беше посрещнал водачът. От сенките излезе дребна фигура.

Сония предположи, че момчето е на около дванайсет години. Погледът му бе твърд и предпазлив — очи на много по-възрастен човек. То ги изгледа изпитателно, погледна към обувките на Акарин и кимна. Без да каже нито дума, им даде знак да го последват и тръгна по коридора.

Макар от време на време да правеха по някой завой, коридорът вървеше в една посока. Най-накрая водачът им спря до една стълба и посочи капака в тавана. Акарин угаси фенера и проходът потъна в мрак. Сония го чу как поставя крак върху първото стъпало и започна да се изкачва. Когато предпазливо повдигна капака и надникна навън, в коридора проникна слаба светлина. Акарин й даде знак да го последва и докато тя се изкачваше нагоре, той отвори изцяло капака и излезе навън.

Излизайки след него, Сония се озова в тясна улица. Къщите наоколо бяха построени от всякакви вехтории. Някои изглеждаха така, сякаш всеки момент ще се срутят. Въздухът вонеше на отпадъци и канализация.

Изпълниха я отдавна забравено съчувствие и предпазливост. Това бяха покрайнините на копторите, където живееха най-бедните им обитатели. Едно тъжно и опасно място.

През една близка врата излезе едър мъж и забърза към тях Сония въздъхна с облекчение, когато разпозна човека, който пазеше предишния шпионин. Той я погледа, след което се обърна към Акарин.

— Току-що си тръгна — каза мъжът. — Следим я неотлъчно от два часа. Местните твърдят, че от две нощи се крие тук. — Той посочи близката врата.

— Откъде си сигурен, че довечера ще се върне пак тук? — попита Акарин.

— След като излезе, огледах мястото. Вътре има разни нейни неща. Ще се върне.

— И в къщата няма никой друг?

— Няколко просяци и уличници също я използват, но ние им казахме да си потърсят друго място за довечера.

Акарин кимна.

Сега ще огледаме наоколо, за да потърсим добро място за засада. Погрижи се никой да не влиза.

Мъжът кимна.

— Нейната стая е последната вдясно.

Сония и Акарин тръгнаха към вратата. Тя изскърца възмутено, когато я отвориха. Двамата се спуснаха по изронените стъпала от утъпкана кал, поддържана от изгнило дърво, и тръгнаха по коридори. Вътре цареше мрак, а пръстеният под бе неравен.

Акарин повдигна съвсем леко капака на фенера, колкото да не се движат в пълен мрак. Отворите към стаите нямаха врати. Някои бяха покрити с грубо зебло. Стените бяха покрити с дървени дъски, които на места бяха изкъртени и нападалата пръст образуваше купчинки по пода.

Повечето стаи бяха празни. Последният вход вдясно беше покрит със зебло. Акарин се вгледа напрегнато в покривалото, отметна го рязко встрани и вдигна докрай капака на фенера.

Пред очите им се разкри изненадващо голяма стая. Няколко дървени щайги и изкривена дъска образуваха маса. В едната стена беше издълбан рафт, а в единия ъгъл на стаята се виждаше дюшек и няколко одеяла.

Акарин започна да обикаля стаята и внимателно да оглежда всичко. Прегледа леглото и поклати глава.

— Моран говореше за ценности. Едва ли е имал предвид точно това.

Сония прикри усмивката си. Отиде до най-близката стена и започна да мушка пръсти между дъските. Акарин я наблюдаваше как обикаля цялата стая. Близо до леглото тя откри издайническо пружиниране.

Дъските се свалиха лесно. Зеблото зад тях беше затрупано със суха пръст, но тук-таме стърчаха издайнически конци. Сония внимателно повдигна единия му ъгъл и пред очите им се разкри ниша, достатъчно голяма, за да побере дете. Таванът й беше поддържан от няколко гниещи дъски. По средата й се забелязваше платнен вързоп.

Акарин се приближи до нея и се засмя.

— Я виж ти. Наистина се оказа полезна.

Сония сви рамене.

— Някога живеех в едно такова място. Обитателите ги наричат Дупките.

Той помълча.

— Дълго ли живя там?

Тя се извърна към него и видя, че я гледа преценяващо.

— През цялата зима. Беше преди много време, когато бях много малка. — Тя отново се обърна към нишата. — Помня, че беше претъпкано и много студено.

— Но сега тук живеят само няколко души. Защо?

— Заради Прочистването. Препълва се едва след падането на първия сняг. Тук идват всички хора, които Гилдията прогонва от града. Същите, за които Домовете твърдят, че са опасни крадци, и истината е, че те просто не харесват грозните просяци и сакатите по улиците, а всъщност Прочистването по никакъв начин не пречиства истинските Крадци…

Някъде зад тях изскърца врата. Акарин се обърна рязко.

— Това е тя.

— Но как…

— Моран щеше да спре всеки друг. — Акарин бързо свали капака на фенера и огледа стаята. — Няма друг изход — промърмори той. После повдигна краищата на зеблото, което покриваше нишата. — Ще се побереш ли вътре?

Тя не си направи труда да му отговори. Отиде до нишата, седне вътре, сви краката си и се притисна към стената. Акарин пусна зеблото и върна дъските на мястото им.

Вътре цареше непрогледен мрак. В тишината сърцето й биеше като камбана. И изведнъж Сония установи, че се взира в поредици от ярки звезди.

— Пак ти — каза жената със странен акцент. — Чудех се дали ще ми дадеш втори шанс да те убия.

Звездите заблестяха ярко и Сония усети вибрацията на магията. Досети се, че светлината прониква през дупките на зеблото и се наведе напред, с надеждата да види какво става в стаята.

— Дошъл си подготвен — отбеляза жената.

— Разбира се — отвърна Акарин.

— Аз също — каза тя. — Мръсният ти град сега е по-малък. А вашата Гилдия скоро ще бъде с един човек по-малко.

На едно място калното покритие на зеблото беше изтъняло и се ронеше. Сония можеше да види движещи се сенки, озарени от проблясъците на светлина. Тя задраска по зеблото, за да изрони още от твърдото му покритие.

— Какво ще си помисли твоята Гилдия, когато открие господаря си мъртъв? Дали ще разберат кой го е убил? Мисля, че не.

Сония вече можеше да различи фигурата. Жената носеше риза и панталони с убити цветове и стоеше в единия край на стаята. Акарин обаче не се виждаше. Сония продължи да изронва покритието от кал, опитвайки се да осигури по-добра гледка. Как би могла да научи нещо за борбата срещу тези шпиони, ако не можеше да види битката?

— Няма да разберат какво ги преследва — продължи сачаканката. — Мислех си да вляза при тях и да ги покося наведнъж, но сега си мисля, че ще е по-забавно да ги примамвам навън и да ги убивам един по един.

— Препоръчвам ти втория начин — отвърна Акарин. — Иначе няма да стигнеш далеч.

Жената се изсмя.

— Дали? — Тя се ухили злобно. — Само че аз вече знам, че Карико е прав. Твоята Гилдия не познава висшата магия. Те са слаби и глупави толкова глупави, че ти трябва да криеш познанието си от тях, иначе ще те убият.

Стаята се изпълни с ярка светлина и върху щита на жената се посипаха удари. Тя отвърна по подобаващ начин. Над главите им се разнесе скърцане. Сония видя как жената поглежда нагоре и отстъпил встрани, към нишата.

— Това, че не злоупотребяваме с магическите ни познания, не ни прави невежи — отвърна спокойно Акарин. Той се появи в полезрението на Сония, запазвайки позицията си спрямо жената.

— Но аз видях истината в съзнанията на твоите хора — каза жената. — Точно за това ме преследваш сам — не можеш да позволиш на никой да гледа битката ни. Тогава нека да видят това.

Изведнъж стаята се изпълни с оглушителен трясък на натрошено дърво. От тавана се посипаха дървени греди и керемиди, изпълвайки въздуха с прах. Жената се изсмя и се приближи още повече към нишата, в която се беше свряла Сония, но изведнъж се спря, защото поредното срутване блокира пътя й. Изведнъж сачаканката бе отхвърлена назад и се блъсна в стената. Сония усети вибрацията от силовия удар на Акарин и върху главата й се посипа пръст.

Жената се надигна, изръмжа нещо, затича се към срутените камъни… и премина през тях. Сония изненадано примигна, осъзнавайки, че това е илюзия, и сърцето й изведнъж се разтуптя, когато забеляза, че жената се е запътила право към нея.

Акарин атакува, принуждавайки сачаканката да забави ход. Жената се спря пред скривалището си и Сония изведнъж се озова на пътя на акариновата атака. Тя се уплаши и бързо издигна силна бариера около себе си.

Стаята вибрираше от силните удари на магьосниците. Още пръст се посипа върху Сония. Тя протегна ръка и усети, че гредите, които поддържат тавана на нишата, започват да се цепят. Притеснена, увеличи обхвата на щита си, за да ги подкрепи.

Вниманието й беше привлечено от силен смях. Сония надникна през пролуката и видя, че Акарин отстъпва. Ударите му като че ли не бяха вече толкова силни. Той отстъпи странично към вратата.

„Той губи сила“ — осъзна Сония. Стомахът й се сви, когато го зърна как се измъква към вратата.

— Този път няма да ми избягаш — каза жената.

Силова бариера блокира вратата. Лицето на Акарин помръкна. Жената като че ли се извиси над него. Но вместо да го нападне, тя отстъпи назад и се обърна към Сония.

Момичето видя как на лицето на Акарин се изписа изненада и тревога. Жената протегна ръка към нишата, но той я спря със силен удар.

„Той се преструва — внезапно се досети Сония. — Опитва се да я отдалечи от мен“.

Но вместо да се нахвърли срещу него, жената продължи да се приближава към нишата.

„Но защо? Нима знае, че съм тук? Или има нещо друго?“

Сония опипа земята под себе си и напипа вързопа дрехи. Дори в тъмното се разбираше, че са направени от качествен плат. Момичето създаде мъничко, слабо кълбо светлина. Когато развърза вързопа, тя установи, че това е женски шал. Разгъна го и от него падна нещо малко. Сребърен пръстен.

Сония го взе в ръка. Беше мъжки пръстен, подобен на онези, които старейшините на Домовете носят, за да покажат статуса си. На плочката от едната му страна бе гравиран инколът на Дома Сарил.

Изведнъж в нишата избухна буря от пръст и трясък.

Сония беше отхвърлена назад. Тя се сви на кълбо и се концентрира върху щита си. Натискът върху него се засили, след което се задържа на едно ниво.

Изведнъж всичко утихна. Сония отвори очи и създаде ново мъничко кълбо светлина. Около нея се виждаше само пръст. Щитът й успяваше да я задържи, оформяйки сферична кухина около нея.

Тя се понадигна и седна, притиснала крака към гърдите си. Беше затрупана. Щитът й щеше да издържи известно време, но въздухът щеше да свърши бързо. Лесно щеше да си пробие път навън, но направеше ли го, щеше да се разкрие.

„Значи трябва да остана тук колкото може повече — реши тя. — Няма да видя завършека на битката, но какво да се прави“.

Тя отново си спомни всичко, на което бе станала свидетел, и поклати глава. Битката въобще не се разви според очакванията на Акарин. Жената беше много по-силна от обикновените шпиони. Тя не се държеше като роб и когато ставаше въпрос за ичаните, говореше за „нас“, а не за „моите господари“, както ги бе нарекъл предишният шпионин. Биеше се много добре. Бившите роби, изпращани в Киралия, нямаха време да усвоят някакви бойни умения.

Щом тази жена не беше роб, значи оставаше да бъде ичани.

Стомахът на Сония се сви. Акарин се биеше с ичани. Тя се съсредоточи и откри, че може да усети вибрацията от магията им. Битката все още не беше приключила.

Натискът върху щита й започна да отслабва. Тя погледна нагоре и видя как сриващата се пръст оформя малка дупка, която постепенно се разширяваше. Започна да се вижда стаята. Сония се вцепени и ужасена затаи дъх. Сачаканката стоеше само на няколко крачки от нея.

Момичето побърза да свие щита си, но от това пръстта започна да се изсипва още по-бързо. Пред очите й се появи Акарин. Той улови погледа й, но лицето му не потрепна. Магьосникът пристъпи напред.

Сония се сви в щита си и продължи безпомощно да наблюдава гърба на сачаканката. Момичето не смееше да помръдне, да не би случайно жената да чуе шума и да се обърне. Акарин продължаваше да се приближава и сачаканката отстъпи назад. Тялото й се вцепени от силното съсредоточаване.

Сония почувства как магията на Акарин се отърква в щита й. Той обгради жената с бариера и се опита да я привлече към себе си. Но тя успя да се откъсне и отново отстъпи назад.

Сония отново сви бариерата си, за да избегне контакта със сачаканката. Щитът й се намираше на една ръка разстояние; още една стъпка и жената щеше да я открие.

„Ако ме засече — помисли си Сония. — Ако сваля бариерата си, щитът й ще мине през мен, без тя да ме забележи“.

Щитът на жената имаше сферична форма, най-лесната за поддържане. Бариера с подобна форма защитаваше краката на магьосника като се заравяше леко в земята, но за да издържи подземна атака, магьосникът не биваше да се движи. Всички ученици се научаваха да отслабват подземната част на щита си, докато се движат, и бързо я укрепваха отново, когато заставаха неподвижно. Ако жената постъпваше по същия начин, то при следващата й стъпка назад щитът й щеше да се плъзне по Сония, приемайки я просто като препятствие.

„Но тя ще ме забележи. Ще усети присъствието ми“.

Сония затаи дъх.

„Но аз ще се намирам от вътрешната страна на щита й! За миг, преди да осъзнае какво се случва, тя ще е беззащитна. Просто ми трябва нещо, за да…“

Сония плъзна поглед по земята. Наблизо лежеше тънка цепеница от нишата, полузаровена в пръстта. Докато размисляше как да постъпи, сърцето й заби още по-бързо. Тя тихо си пое дълбоко дъх и изчака жената отново да отстъпи назад. Не й се наложи да чака дълго.

Когато щитът премина над нея, Сония сграбчи парчето дърво, изправи се и удари с всички сили жената по тила. Сачаканката започна да се обръща, но Сония го беше предвидила. Тя притисна дланта си към раната и концентрира цялата си воля върху източването на енергията на жената.

Сачаканката осъзна какво става и очите й се разшириха от ужас. Щитът й изчезна и краката й се подвиха. Сония едва не я изпусна и бързо я подхвана през кръста. Но сачаканката беше твърде тежка и момичето просто я остави да се свлече на земята.

Притокът на сила към Сония рязко секна. Тя отдръпна ръката си и жената се строполи по гръб. Погледът на сачаканката се взираше безизразно в пустотата.

Мъртва. Сония почувства как я залива вълна от облекчение. „Получи се — помисли си тя. — Наистина се получи“. После погледна към ръката си. На лунната светлина, която проникваше през разрушения покрив, кръвта по дланта й изглеждаше черна. Обзе я студен ужас. Тя се олюля.

„Току-що убих човек с черна магия“.

Внезапно замаяна, тя залитна назад. Усещаше, че диша твърде учестено, но просто не можеше да се спре.

Две ръце обхванаха раменете й и попречиха на падането й.

— Сония — разнесе се нечий глас, — поеми си дълбоко въздух. Задръж го. Издишай.

Акарин. Тя се опита да изпълни съветите му. Нужни й бяха няколко опита. Той измъкна отнякъде кърпа и избърса ръката й.

— Не беше много приятно, нали?

Тя поклати глава.

— Не би трябвало да бъде.

Тя отново поклати глава. В главата й се въртяха противоречиви мисли. „Ако не я бях убила, тя щеше да ме довърши. Тогава защо се чувствам толкова ужасно? Може би защото по този начин се доближавам още малко до тях. Ами ако няма повече шпиони и Такан се окаже недостатъчен, и трябва да търся други начини да се подсилвам за борбата срещу ичаните? И аз ли ще тръгна по улиците да убивам случайни разбойници и крадци? Ще използвам ли защитата на Киралия като претекст да преследвам невинни хора?“

Сония поклати глава, стресната от обърканите си чувства. Досега никога не беше изпитвала такива съмнения.

— Погледни ме, Сония.

Той я обърна към себе си. Тя неохотно срещна погледа му. Той протегна ръка и тя почувства как нещо маха нещо от косата й. От ръката му падна откъснат от зеблото конец.

— Изборът, който направи, въобще не беше лесен — каза той, — но ти постепенно ще се научиш да си вярваш. — Акарин погледна нагоре.

Тя проследи погледа му и видя пълната луна да виси точно над дупката в покрива.

„Окото — помисли си Сония. — Отворено е. Значи или ми е позволило да го направя, защото не е нещо лошо, или лудостта ще ме погълне. Но аз не вярвам в глупави суеверия“ — напомни си тя.

— Трябва да се махнем колкото се може по-бързо оттук — каза той. — Крадците ще се погрижат за трупа.

Сония кимна. Акарин се отдалечи от нея, а тя приглади косата си. На мястото, където я беше докоснал, скалпът й беше изтръпнал. Тя го последва, опитвайки се да не поглежда към тялото на мъртвата сачаканка.