Труди Канаван
Върховният повелител (11)

Глава 10
Неочакван противник

Ротан гледаше през прозореца и чакаше появата на последните си ученици. Удължените, топли дни превръщаха градината в лабиринт от зеленина. Под ярката утринна светлина дори сивкавата сграда на седалището на Върховния повелител изглеждаше гостоприемна.

Докато той гледаше, вратата на резиденцията се отвори. Появи се Сония и сърцето му подскочи. Осъзна, че момичето излиза твърде късно. Според Тания тя се събуждаше в ранни зори.

Изведнъж на прага до нея застана по-висока фигура и Ротан усети как цялото му тяло се напряга. Под ярката слънчева светлина диплите на акариновата черна мантия изглеждаха почти сиви. Върховният повелител се обърна към Сония и заговори. Устните й се накъдриха в лека усмивка. След това двамата поеха към университета със сериозни изражения на лицата. Ротан не свали поглед от тях, докато не се изгубиха от полезрението му.

Той се извърна от прозореца и потрепери. Беше го обхванал странен хлад, който не искаше да го напуска.

Тя се беше усмихнала на Акарин.

И това не бе учтива, принудена усмивка. Нито открита, искрена усмивка. Беше срамежлива и потайна.

„Не — помисли си той. — Просто ми се струва, че виждам неща, от които най-много се страхувам и за които непрекъснато търся следи. Сигурно се е усмихнала, за да заблуди или успокои Акарин. А може да е казал нещо, което да я е развеселило, и тя просто да се е усмихнала… Ами ако не е така? Ако има друга причина?“.

— Лорд Ротан?

Той се обърна и видя, че класът се е събрал и търпеливо очаква началото на урока. Магьосникът успя да изобрази една унила усмивка и отиде при бюрото си.

Невъзможно бе да изтича навън и да поиска обяснение от Сония. Не, засега трябваше да я изхвърли от мислите си и да се концентрира върху преподаването. Но по-късно щеше внимателно да обмисли онова, на което беше станал свидетел.

И да я наблюдава по-внимателно.

 

 

Когато каретата се отдалечи, Денил изтича до вратата на дем Марейн и дръпна въженцето на камбанката. Прозя се и бързо изтегли малко магия, за да прогони умората си. Беше изминала една седмица, откакто Тайенд му беше показал книгата и в подготовка на настоящата среща бяха проведени много тайни срещи с Посланик Еренд и останалите елийнски магьосници. Настъпи моментът да разберат дали плановете им щяха се увенчаят с успех.

Дочуха се стъпки, вратата се отвори и стопанинът на къщата се поклони грациозно.

— Посланик Денил. За мен е истинско удоволствие да се видим отново. Моля, заповядайте.

— Благодаря. — Денил влезе вътре.

— Къде е младият Тремелин? — попита демът.

— При баща си — отвърна Денил. — Трябва да обсъдят някакви семейни дела. Той ви изпраща поздрави и ме помоли да ви предам, че книгата е поучителна и тази вечер ще я дочете. Знам, че би предпочел да разговаря с вас и приятелите ви, вместо да се занимава със семейните въпроси.

Ройенд кимна и се усмихна, но очите му проблеснаха предпазливо.

— Компанията му ще ми липсва.

— Как е Фаранд? Имаше ли нови неволни избухвания? — попита Денил, като позволи в гласа му да се промъкне тревожна нотка.

— Не. — Демът се поколеба. — Макар че имаше едно умишлено. Тъй като е толкова млад и нетърпелив, той не можа да устои на желанието си да опита нещо.

Денил позволи на тревогата да се изпише на лицето му.

— Какво се случи?

— Поредният малък пожар. — Демът се усмихна накриво. — Трябваше да купя ново легло на домакина му.

— А той същият ли е като предишния път?

— Не. Трябваше да преместя Фаранд на друго място. Реших, че за нас ще е по-добре да го отдалеча от града, в случай че малките му инциденти се разраснат и започнат да привличат нежелано внимание.

Денил кимна.

— Мъдър ход, макар и излишен, може би. Надявам се, че не се намира твърде далеч оттук. Мога да остана само за няколко часа.

— Не, не е далеч — увери го демът.

Двамата стигнаха вратата, която водеше към съседната стая. Съпругата на Ройенд, Каели, стана от креслото, за да посрещне Денил.

— Поздрави, Посланик. Радвам се да ви видя отново. Смятате ли, че брат ми ще успее скоро да научи Контрола?

— Да — отвърна сериозно Денил. — Или тази вечер, или следващия път. Няма да отнеме много време.

Тя кимна с очевидно облекчение.

— Не мога да опиша благодарността си. — Тя се обърна към Ройенд. — По-добре да тръгвате, съпруже мой.

В гласа й се промъкна нотка на негодувание. Устните на дема се изкривиха в усмивка.

— Скоро Фаранд ще бъде в безопасност, скъпа моя.

Тя се намръщи още повече. Денил запази изражението си на учтиво безразличие. Тайенд бе забелязал, че Каели рядко изглежда щастлива и понякога като че ли се дразни от съпруга си. Той предположи, че тя обвинява Ройенд за създалата се ситуация, защото той бе окуражил младежа да развие способностите си.

Демът изведе Денил от къщата и го поведе към очакващата ги карета. Тя потегли преди още да са се настанили на местата си. Прозорците бяха покрити.

— Правя го, за да предпазя домакините на Фаранд — обясни демът. — Аз съм склонен да разкрия пред вас своята самоличност и мястото, където живея, но в групата ни има хора, които не са толкова доверчиви. Те се съгласиха да приемат Фаранд у тях само при подобни предпазни мерки. — Той замълча. — Смятате ли, че постъпих глупаво, когато ви се доверих?

Денил примигна изненадано. Замисли се върху въпроса и сви рамене.

— Очаквах да действате по-предпазливо. Да подложите искреността ми на проверка, може би. Но вие нямахте друг избор; Фаранд имаше нужда от помощ. Поехте този риск, но според мен сте обмислили всичко. — Той се засмя. — Сигурно сте имали няколко маршрута за бягство, а може би все още ги имате.

— А вие трябва да пазите Тайенд.

— Да. — Денил се усмихна добродушно. — Онова, което с нетърпение очаквам да науча, е дали ще съм добре дошъл в дома ви и след като обуча Фаранд на Контрола.

Демът тихо се засмя.

— Ще трябва да изчакате и ще разберете.

— А аз предполагам, че няма да се налага да ви напомням на какви прекрасни неща мога да науча Фаранд, след като той усвои Контрола.

Погледът на Ройенд светна.

— О, напротив!

В следващия един час двамата обсъдиха приложението на магията. Денил се стараеше да разкрива само какво е възможно да се прави, но не и как се постига, и демът очевидно разбираше, че магьосникът е умишлено уклончив. Най-накрая каретата спря.

Демът изчака вратата да се отвори и покани с жест Денил да слезе. Навън беше тъмно и Денил машинално създаде светлинно кълбо. Пред очите му се разкри тесен тунел, чиито тухлени стени проблясваха от влагата.

— Моля ви, угасете го — настоя демът.

Денил скри кълбото.

— Извинете — каза той. — Просто навик.

След ярката светлина мракът изглеждаше непрогледен. Една ръка докосна рамото му и го побутна напред. Той усили сетивата си и долови в стената отвор, през който минаха след миг.

— Внимавайте — промърмори Ройенд. — Тук има стъпала.

Ботушът на Денил се закачи в някакъв твърд ръб. Той внимателно се изкачи по стълбището, след което го поведоха по коридор с много завои и странични разклонения. После почувства голяма зала и познато присъствие, и ръката се махна от рамото му.

Една лампа разля светлината си, разкривайки изсечена в скалата стая, обзаведена с практични мебели. От една пукнатина в стената капеше вода, която се стичаше в дупка на пода. Въздухът беше студен и Фаранд беше облякъл голямо палто с кожена яка.

Младият мъж се поклони. Поведението му бе далеч по-уверено от предишния път.

— Посланик Денил — каза той, — добре дошли в последното ми скривалище.

— Малко е студено — отбеляза Денил и изпрати магически лъч, за да затопли въздуха. Фаранд се ухили и съблече палтото си.

— Някога мечтаех да използвам магията за впечатляващи и драматични неща. Сега мисля, че дори малки неща като това биха ме направили щастлив.

Денил погледна многозначително към Ройенд. Демът се усмихна и сви рамене.

— Това е само негово лично мнение. Сигурен съм, че Фаранд ще поиска да научи доста неща, не само основата.

Той стоеше до едно въже, което висеше от тавана. Денил предположи, че на другия му край е вързано звънче. Зачуди се кой ли чака звъна.

— Добре — каза Денил. — Най-добре да започваме. Не е необходимо да те държим в това студено скривалище по-дълго от необходимото.

Фаранд се приближи до един стол и седна в него. Пое си дълбоко дъх, затвори очи и се зае с успокояващото упражнение, което беше научил. Когато лицето на мъжа се отпусна, Денил се приближи до него.

— Това може да е последният ти урок — каза му той с нисък, успокояващ глас. — А може и да не е. Контролът трябва да се превърне в добре усвоен навик, за да те пази денонощно. За предпочитане е да намериш своя собствен ритъм, в който да се обучаваш, вместо да действаш прибързано. — Той леко докосна слепоочията на Фаранд и отвори очи.

По време на мисловно общуване беше невъзможно да се лъже, но истината можеше да се прикрие. Досега Денил бе скривал успешно мисията и плана си да предаде заговорниците. Но всеки път, когато се налагаше мисловно ръководене на Фаранд, мъжът се справяше все по-добре с метода на общуване и започваше да усеща все повече неща от съзнанието на Денил.

И сега, когато бе настъпил моментът да задържат заговорниците, Денил не можеше да прикрие напрежението и очакването. Фаранд ги усети и любопитството му нарасна.

— Какво очаквате да се случи довечера? — попита той.

— Очаквам да усвоите Контрола — отвърна Денил. Това не беше лъжа, а и наистина бе част от предстоящите събития. Достатъчно важна, за да може младият мъж да я приеме като причина за вълнението на Денил. Но Фаранд знаеше какви са последствията от незаконното обучение в магическите изкуства и това го бе направило по-подозрителен от обичайното.

— Има и друго. Криете нещо от мен.

— Разбира се — отвърна Денил. — Ще укривам много неща от вас, докато не бъда сигурен, че хората ви няма да изчезнат веднага, след като ви обуча на Контрол.

— Демът е почтен човек. Той обеща да закриля Тайенд в замяна на вашата помощ и няма да наруши обещанието си.

Денил изпита моментна симпатия към този наивен млад мъж, но бързо я прогони, напомняйки си, че Фаранд може и да е млад, но не е глупак.

— Ще видим. Така, сега ме отведи на мястото, където се намира силата ти.

Фаранд усвои и най-фините нюанси на Контрола по-бързо, отколкото бе очаквал Денил. Докато младият мъж се наслаждаваше на постиженията си, Денил се подготви за следващата стъпка. Той рязко се вмъкна в тържествуващите мисли на Фаранд с въпрос:

— Къде се намираме?

Появи се образът на тунел, след това изображение на стаята, където се намираха в момента. Фаранд също нямаше представа за местоположението им.

— Кой е домакинът ти?

Фаранд отново нямаше представа. Но пък Ройенд сигурно се бе досетил, че Денил ще може да прочете тази информация в съзнанието на младия мъж, затова се беше погрижил Фаранд да не знае нищо. Дано намирането на изхода от тунела да се окажеше достатъчно за разкриването на местоположението им.

Фаранд успя да долови достатъчно от мислите на Денил, за да се разтревожи.

— Какво пра…

Денил отдръпна ръка от слепоочието на Фаранд и прекъсна връзката. Същевременно издигна слаба бариера в случай че младият мъж реши да използва магията си, но той просто го гледаше.

— Това беше номер — ахна Фаранд. — Това беше номер! — Той се обърна към Ройенд. — Възнамерява да ни предаде.

Ройенд се обърна и впери в Денил стоманения си поглед. Демът протегна ръка към въжето, но Денил напрегна волята си. Мъжът бързо отдръпна ръката си, опарена от бариерата.

Денил фокусира съзнанието си отвъд стаята.

— Еренд?

Фаранд разшири очи, когато долови мисловното общуване.

— Денил. Залови ли отстъпника?

— Да.

Сетивата на Денил отново зажужаха от общуването между десетки магьосници. Очите на Фаранд започнаха да блуждаят по стените, докато ги слушаше.

— Те задържат останалите — каза той. — Не! Всичко това е заради мен!

— Не, не е — каза му Денил. — Това е резултат от неумението на вашия крал да се справя със способностите на потенциалните магьосници и намерението на съпруга на сестра ви да се възползва от ситуацията, с надеждата да постигне собствените си цели. Подозирам, че сестра ви знае за това, но не вярвам, че би предала който и да е от двама ви.

Фаранд се обърна към Ройенд и по обвиняващия поглед в очите на младия мъж разбра, че е прав.

— Не се опитвайте да ни настроите един срещу друг, Посланик — каза Ройенд. — Няма да се получи.

— Къде си? — попита Еренд.

— Не знам точно. Не един час път с карета от града. — Той изпрати изображение на тунела. — Познато ли ви е?

— Не.

Фаранд погледна към Денил, а след това отново към Ройенд.

— Той все още не знае къде се намираме — каза младият мъж с надежда в гласа.

— Намирането ни няма да е твърде трудно — увери го Денил. — Освен това, Фаранд, вече би трябвало да знаеш, че подслушването на разговорите на други магьосници се счита за невъзпитано.

— Ние не спазваме правилата ви — сопна му се Ройенд.

Денил се обърна и погледна дема.

— Забелязах.

В погледа на мъжа проблесна неувереност, но той бързо изпъна рамене.

— Сега ще ни екзекутират. Ще можете ли да живеете с това?

Денил издържа погледа на дема.

Още от самото начало сте знаели какво рискувате. Ако всичките ви планове и постъпки са били мотивирани от нуждата да защитите Фаранд, значи ще ви бъде простено. Но аз не вярвам, че мотивите ви са били толкова благородни.

— Не! — изръмжа демът. — Не е само заради Фаранд. Причината е несправедливата система. Защо трябва Гилдията да решава кой може да използва магията и да обучава останалите? Така се губи такъв потенциал, който…

— Гилдията не решава кой ще се обучава в нея — поправи го Денил. — В Киралия всяко семейство може да избира дали да допусне синовете и дъщерите си в Гилдията. В Елийн кралят решава кой ще бъде обучаван. Всяка държава има своя система за избор на кандидати. Ние отказваме само на онези, които имат нестабилни съзнания или които са извършили престъпления.

Очите на Ройенд проблеснаха от гняв.

— Ами ако Фаранд или който и да е друг човек не желае да се обучава в Гилдията? Защо да не може да се учи някъде другаде?

— Къде? Във вашата собствена Гилдия?

— Да.

— А вие пред кого ще отговаряте?

Демът отвори уста, но я затвори, без да каже нищо. Погледна към Фаранд и въздъхна.

— Аз не съм чудовище — каза той. — Окуражавах Фаранд, но нямаше да го направя, ако знаех колко е опасно. — Той погледна към Денил. — Нали разбирате, че кралят ще предпочете да го убие, вместо да позволи на Гилдията да разбере какво знае?

— Тогава ще трябва да убие и мен — отвърна Денил. — Но честно казано, не мисля, че ще се осмели да го направи. Достатъчно е да направя едно кратко мисловно обръщение към всички магьосници в държавата и те ще знаят всичко. А след като Фаранд е усвоил Контрола, той е магьосник и ако се опита да го нарани, кралят ще наруши Съглашението на Обединените земи. Фаранд вече е грижа на Гилдията. Пристигне ли в Киралия, той ще бъде в безопасност.

— Гилдията — каза тихо Фаранд. — Ще видя Гилдията.

Ройенд не му обърна никакво внимание.

— И тогава какво?

Денил поклати глава.

— Не мога да кажа. Не искам да ви давам фалшиви надежди за изхода от тази ситуация.

Ройенд се намръщи.

— Разбира се, че не.

— И така, ще ни сътрудничите ли? Или трябва да ви влача след себе си, докато търся изхода оттук?

В очите на дема проблесна бунтовна искра. Денил се усмихна на изражението на лицето му, досещайки се какво се крие зад него.

— Еренд.

— Денил.

— Задържахте ли останалите?

— Всички. Можеш ли да ми дадеш вече координатите си?

— Не, но скоро ще ги знам.

Денил отново погледна към Ройенд.

— Бавенето няма да помогне на приятелите ви да избягат. Фаранд може да го потвърди.

Младият мъж погледна встрани и кимна.

— Той е прав.

Очите му се отместиха към въженцето на звънеца. Денил погледна към тавана, чудейки се кой ли се намираше над главите им. Несъмнено там бе домакинът на Фаранд, който разполагаше с начини да предупреди останалите от групата. Щяха ли да успеят да арестуват и този заговорник? Сигурно не. Еренд се беше съгласил, че основният приоритет на Денил е да задържи Фаранд и дем Марейн. Ако идентифицираше или задържеше още някой, съществуваше опасността да изгуби отстъпника.

Ройенд проследи погледа на Денил и изпъна рамене.

— Много добре. Ще ви покажа пътя навън.

 

 

Денят беше слънчев и топъл, но настъпващият мрак носеше със себе си хлад, който Сония не успя да прогони, дори когато затопли въздуха в стаята чрез магия. През последните няколко нощи беше спала добре, но тази бе по-различна и тя не можеше да разбере защо.

Може би защото Акарин бе отсъствал цялата вечер. Когато тя се върна от училище, Такан я посрещна на вратата и й каза, че на Върховния повелител му се е наложило да излезе. Тя вечеря сама.

Акарин сигурно изпълняваше официалните си задължения в двореца, но въображението й не спираше да го изпраща в най-мрачните части от града, където той провеждаше тайните си срещи с Крадците или преследваше поредния шпионин.

Сония се спря пред бюрото си и погледна към книгите. „Щом не мога да заспя — каза си тя, — може пък да поуча малко. Така поне ще ангажирам ума си с нещо“.

В този миг отвън се разнесе шум.

Тя се промъкна до вратата и лекичко я отвори. По стълбището отекнаха бавни стъпки, които постепенно се приближаваха. Тя ги чу да спират в коридора, после изщрака брава.

„Върнал се е“.

Напрежението й се разсея и тя въздъхна с облекчение. Едва не се изсмя на глас.

„Какво съм тръгнала да се притеснявам за Акарин!“.

Толкова ли странна беше тази мисъл? Той беше единствената преграда между ичаните и Киралия. От тази гледна точка притесненията й дали е жив и здрав изглеждаха напълно естествени.

Тя се накани да затвори вратата си, когато в коридора се разнесоха нечии други стъпки.

— Господарю?

Такан звучеше изненадан и разтревожен. Сония усети хладни тръпки по кожата си.

— Такан. — Гласът на Акарин едва се чуваше. — Остани, след малко ще ти дам това да го изхвърлиш.

— Какво се случи?

Момичето ясно усети страха в гласа на прислужника. Без да мисли повече, тя отвори вратата и тръгна по коридора. Такан стоеше на прага на спалнята на Акарин. Когато я чу да се приближава, той се обърна със смутено изражение.

— Сония. — Гласът на Акарин беше нисък и тих. Малко, слабо кълбо осветяваше стаята му. Той седеше на ръба на голямо легло. В сумрачната стая мантията му като че ли се сливаше с мрака и ясно се виждаха единствено лицето и двете му длани… и едната ръка.

Сония си пое рязко дъх. Десният ръкав на мантията му висеше странно и тя видя, че е бил разрязан. От лакътя до китката му имаше яркочервен белег. По бледата му кожа се забелязваха кървави петна и струйки.

— Какво се случи? — ахна тя, след което бързо добави: — Върховни повелителю.

Акарин отмести погледа си от нея към Такан и тихо изсумтя.

— Очевидно няма да мога да си почина, докато не ви разкажа всичко. Влезте, седнете.

Такан влезе в стаята. Сония се поколеба, но го последва. Досега никога не беше виждала спалнята на Акарин. Допреди седмица дори мисълта за нея я ужасяваше. Тя се огледа, но видяното я разочарова.

Мебелировката бе подобна на нейната. Хартиените пана, които покриваха прозорците, бяха тъмносини, в тон с огромния килим, който покриваше по-голямата част от пода. Вратата на килера беше отворена. Вътре имаше само мантии, няколко наметала и манто.

Когато отново се обърна към Акарин, Сония установи, че той я наблюдава с лека усмивка. После я покани с жест да седне.

Такан взе каната с вода от шкафчето до леглото. Измъкна парче плат от джоба си, навлажни го и го подаде на Акарин. Върховният повелител взе парцала от ръката му.

— Имаме нов шпионин в града — каза той, докато забърсваше кръвта си. — Но според мен тя не е обикновена шпионка.

— Тя ли? — прекъсна го Сония.

— Да. Жена. — Акарин подаде парцала на Такан. — И това не е единствената разлика между нея и предишните шпиони. Тя е необичайно силна за бивша робиня. Отскоро е тук и не може да е натрупала силите си чрез убийствата на имардинци. Щяхме да знаем, ако е убивала хора.

— Подготвили са я? — предположи Такан и стисна здраво окървавения парцал. — Позволили са й да вземе силата на робите си, преди ла тръгне?

— Може би. Каквато и да е причината, тя беше готова за битка. Подведе ме да мисля, че е изтощена и когато се приближих твърде много, ме поряза. Все пак не беше достатъчно бърза, за да ме хване за раната и да източи силата ми. След това се опита да привлече вниманието на околните към битката ни.

— За да я оставите да избяга — заключи Такан.

— Да. Сигурно си е мислела, че ще предпочета да я пусна, отколкото да застраша живота на останалите.

— Или е разбрала, че предпочитате Гилдията да не узнава за битките между магьосници в копторите. — Такан сви устни. — За да възстанови силата си, тя ще убие отново.

Акарин мрачно се усмихна.

— Не се и съмнявам.

— А вие сега сте по-слаб. Не разполагахте с достатъчно време, за да се възстановите след последния шпионин.

— Това няма да представлява проблем. — Той погледна към Сония. Една от най-силните магьосници на Гилдията ми помага.

Сония наведе очи и усети как се изчервява. Такан поклати глава.

— Нещо не е наред. Тя е твърде различна. Жена. Никой ичани не би освободил своя робиня. И е силна. Коварна. Въобще не се държи като робиня.

Акарин впери поглед в прислужника си.

— Смяташ, че самата тя е ичани?

— Възможно е. Трябва да се подготвите така, сякаш наистина с такава. Трябва… — Той погледна към Сония. — Трябва да си намерите съюзник.

Сония погледна изненадано прислужника и примигна. Да не би той да искаше да каже, че следващия път, когато Акарин се изпра ви срещу тази жена, тя трябва да бъде с него?

— Това вече сме го обсъждали… — започна Акарин.

— И вие казахте, че ще го обмислите, когато нападнат Киралия — отвърна Такан. — Ако тази жена е ичани, то те вече са тук. Ами ако се окаже по-силна от вас? Не бива да рискувате живота си и да оставите Гилдията беззащитна.

Сония усети как пулсът й се ускорява.

— А и два чифта очи са по-добри от един — рече бързо тя. — Ако бях дошла с вас тази вечер…

— Само щеше да ми пречиш.

Думите му я жегнаха. Сония усети прилив на гняв.

— Наистина смятате така, нали? Че аз съм просто една мекушава новачка, също като останалите. Че не знам как да се оправям в копторите или как да се крия от магьосниците.

Акарин я погледна, след което раменете му се разтресоха и той тихо се засмя.

— Какво мога да направя? — попита той. — Очевидно и двамата сте решили да ме пречупите.

Той разсеяно потърка ръката си. Сония наведе поглед и примигна изненадано. От кървавите рани бяха останали само розови белези. Докато разговаряха, той се беше лекувал.

— Ще обуча Сония само ако жената е ичани. Тогава ще знаем, че са се превърнали в истинска заплаха.

— Ако тя е ичани, може да ви убие — каза безцеремонно Такан. — Подгответе се, господарю.

Акарин погледна Сония. Очите му не изразяваха нищо, лицето му изглеждаше отнесено и замислено.

— Какво ще кажеш, Сония? Това не е нещо, което би приела, без първо да го обмислиш добре.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Вече съм го обмислила. След като няма друг начин, ще поема риска да изуча черната магия. Та каква е ползата да съм добра, послушна ученичка, щом Гилдията няма да съществува? Ако вие умрете, същото ще сполети и всички останали.

Акарин бавно кимна.

— Много добре. Но това не ми харесва. Ако имаше друг начин, щях да предпочета него. — Той въздъхна. — Но няма. Утре вечер започваме.